Мексиканска готика

10

Сутрин Флорънс или някоя от прислужниците идваха да донесат на Ноеми подноса със закуската. Тя се беше опитала да подхване някакъв разговор с прислужниците, но те отказваха да отговарят с друго, освен с лаконичното „да“ и „не“. Всъщност срещнеше ли Ноеми някъде из къщата някого от персонала: Лизи, Чарлс или най-възрастната прислужница Мери, те навеждаха глави и я подминаваха, сякаш не съществуваше.

Притихналата къща със спуснатите пердета приличаше на рокля с оловна подплата. Всичко, дори въздухът, беше тежко и по коридорите се носеше миризма на мухъл. Човек имаше усещането, че се намира в храм, в църква, където трябва да шепти и да коленичи, и Ноеми предполагаше, че прислужниците са свикнали с такава среда и затова ходят на пръсти по стълбището като монахини, които от немай-къде са дали обет за мълчание.

Днес сутринта обаче, за разлика от друг път не се почука само веднъж на вратата и в стаята не влязоха Мери или Флорънс, за да оставят подноса върху масата. Днес се почука три пъти, съвсем тихо. Не влезе никой и когато се почука отново, Ноеми отвори сама и видя пред вратата Франсис с подноса.

— Добро утро — поздрави той.

Доста я изненада. Ноеми се усмихна.

— Здравей. Днес да няма недостиг на персонал?

— Предложих да отменя майка, тя е заета с чичо Хауард. Нощес го е болял кракът, а когато го боли, на другия ден е кисел. Къде да оставя подноса?

— Ето там — отвърна Ноеми, после отстъпи встрани и посочи масата.

Франсис остави внимателно подноса. После си бръкна в джобовете и се прокашля.

— Дали ще ти е интересно днес да погледнеш отпечатъците на спорите? В случай че нямаш какво друго да правиш.

Ноеми си помисли, че така се отваря отлична възможност да го помоли да я откара с колата. Ако пообщуваха малко, Франсис със сигурност щеше да изпълни молбата ѝ. Налагаше се тя да отскочи до града.

— Чакай да питам секретаря, програмата ми е много натоварена — отвърна весело Ноеми.

Франсис се усмихна.

— Тогава да се срещнем в библиотеката. Например след един час.

— Чудесно.

За Ноеми посещението в библиотеката бе едва ли не светско забавление и тя се въодушеви, защото обичаше всички светски прояви. Преоблече се в рокля на точки с квадратна яка. Не беше взела късото сако към роклята и всъщност трябваше да сложи и бели ръкавици, но все пак се намираха в дълбоката провинция и едва ли някой щеше да забележи този дребен пропуск, за него едва ли щяха да пишат на страниците със светската хроника по вестниците.

Докато се решеше, Ноеми се запита какво ли правят всички в града. Брат ѝ със сигурност още се държеше като малко дете заради счупения си крак, Роберта със сигурност се опитваше да подложи, както обикновено, всичките им приятели на психоанализа и Ноеми беше убедена, че Уго Дуарте вече си е намерил друго момиче, което да води по рецитали и партита. За миг ѝ докривя. Честно казано, Уго танцуваше добре и се държеше приятно, когато ходеха заедно на светски прояви.

Докато слизаше по стълбището, Ноеми се забавляваше да си представя как във Високото място правят парти. Без музика, разбира се. Щяха да танцуват в тишина, всички щяха да бъдат облечени в сиво и черно, сякаш са тръгнали на погребение.

Коридорът, който водеше към библиотеката, беше украсен с безброй снимки, а не с картини с изобразени на тях членове на семейство Дойл, както вторият етаж. Но беше трудно да ги разгледаш, защото държаха коридора в полумрак. Ноеми трябваше да насочи към снимките свещ или фенерче, за да ги види добре. Хрумна ѝ нещо. Тя влезе в библиотеката и оттам в кабинета и дръпна пердетата. Светлината, процеждаща се през отворените врати на стаите, падна върху част от стената и Ноеми получи възможност да разгледа изображенията.

Взря се в лицата на тези чужди хора, които обаче ѝ се струваха познати — отглас от Флорънс, Върджил и Франсис. Разпозна Алис в поза, сходна с позата от портрета над камината на Хауард Дойл, и самия Хауард като млад, с лице без бръчки.

Имаше една жена с вдигната нагоре коса и с преплетени пръсти, отпуснати върху скута ѝ, която гледаше с огромни очи от рамката на снимката Ноеми. Беше горе-долу нейна връстница и може би заради това или заради устата ѝ, стисната обидено или покрусено, Ноеми се доближи до снимката и вдигна пръсти към нея.

— Дано не съм те накарал да чакаш — каза Франсис, докато вървеше към нея с дървена кутия под едната мишница и с книга под другата.

— Не, не си — увери го Ноеми. — Знаеш ли кой е това тук?

Франсис се извърна към снимката, която тя разглеждаше.

Прокашля се.

— Това е… братовчедка ми Рут. Беше де…

— Чувала съм за нея.

Ноеми не беше виждала никога лице на убиец, нямаше навика да търси по вестниците статии за престъпници. Спомни си как Върджил е казал, че хората са привързани към пороците си и че лицата им издават какви всъщност са. Но жената на снимката изглеждаше само недоволна и не приличаше на убийца.

— Какво си чувала? — попита Франсис.

— Че е убила няколко души и се е самоубила.

Ноеми изправи гръб и се извърна към Франсис. Той остави кутията на пода, изглеждаше замислен.

— Братовчед ѝ Майкъл.

Франсис посочи снимката на младеж, изопнат като струйка, ланецът на джобния му часовник проблясваше върху гърдите му, косата му беше старателно разделена на път, той държеше в лявата си ръка чифт ръкавици, а очите му на сепийната фотография изглеждаха почти безцветни.

Франсис посочи и снимката на Алис, която приличаше на Агнес.

— Майка ѝ. — Ръката му се стрелна между две фотографии на жена с вдигната на висок кок руса коса и на мъж в тъмен сюртук. — Дороти и Лиланд. Леля ѝ и чичо ѝ. Моите баба и дядо.

Франсис замълча. Нямаше какво друго да добави, вече бе изредил като в молитва имената на покойниците. Майкъл и Алис, Дороти, Лиланд и Рут, всички те почиваха в изисканата гробница и ковчезите им събираха паяжини и прах. Сега мисълта за парти без музика, с траурни дрехи ѝ се видя изключително зловеща и уместна.

— Защо го е направила?

— Още не съм бил роден, когато се е случило — побърза да отговори Франсис, като първо се извърна на другата страна.

— Да, сигурно са ти казали нещо, сигурно…

— Обясних ти вече, дори още не съм бил роден. Знае ли човек? Това място тук може да докара всеки до лудост — изрече той ядосано.

Гласът му прозвуча силно в тихото помещение с избелели тапети и позлатени рамки, той сякаш отскочи от стените и се върна при тях, направо изтътна и като че ли ги одраска, толкова груб беше. Ноеми се стресна от тази акустика, която май подейства и на Франсис. Раменете му се смъкнаха, той се сви, като че ли се опитваше да се смали.

— Извинявай — каза Франсис. — Не трябваше да повишавам тон. Тук звукът кънти, държах се грубо.

— Не, аз съм груба. Би трябвало да съм наясно, че не ти се говори за такива неща.

— Друг път може и да ти разкажа — отвърна Франсис.

Сега гласът му беше тих, като кадифе, точно толкова мека бе и тишината, която се спусна. Ноеми се запита дали и изстрелите са прокънтели из къщата като гласа на Франсис и са оставили повтарящо се ехо, а после е настанала същата плюшена тишина.

„Какви нечестиви мисли, Ноеми — укори се тя. — Нищо чудно, че ти се присънват такива кошмари.“

— Да. Е, какво стана с отпечатъците, които носиш? — попита тя, защото искаше да разсее мрачното настроение.

Влязоха в библиотеката и Франсис подреди по масата пред Ноеми съкровищата, които носеше в кутията. Листове хартия с кафяви, черни и морави петна по повърхността. Приличаха на картинките за теста на Роршах, които Роберта — същата приятелка, която се кълнеше в Юнг — ѝ беше показвала. Тези бяха по-ясни, човек трудно можеше да ги свърже с някакво субективно значение. Тези отпечатъци тук разказваха история, ясна като име, което някой е написал върху черна дъска.

Франсис ѝ показа и хербария си — растения, събрани с много любов между страниците на една книга. Папрат, рози, маргаритки, изсушени и описани с безупречен почерк, при вида на който Ноеми се засрами — тя пишеше като с левия крак. Помисли си, че игуменката е щяла да обожава Франсис, толкова спретнат и подреден беше.

Съобщи му го, каза му, че монахините в училището са щели да го заобиколят с внимание.

— Аз вечно се запъвах на „вярвам в Светия Дух“ — обясни тя. — Не можех да изброя символите му. Гълъб, може би облак и светена вода, а нататък не си спомнях.

— Огън — той преобразява всичко, до което се докосне — притече ѝ се на помощ Франсис.

— Казах ти вече, щеше да си любимецът на монахините.

— Сигурен съм, че и ти си им била любимка.

— Не. Всички твърдят, че ме били харесвали, но то е само защото са длъжни да ме харесват. Никой няма да се престраши да оповести, че мрази Ноеми Табоада. Ще бъде грубо да го кажеш, докато похапваш сандвичи. Налага се да го споделяш през шепот във фоайето.

— Значи на партитата в Мексико Сити прекарваш времето в това да установяваш, че хората не те харесват?

— Прекарвам времето в това да пия хубаво шампанско, мило момче — отвърна Ноеми.

— Разбира се — подсмихна се Франсис, после се подпря на масата и се взря в отпечатъците на спорите. — Животът ти сигурно е вълнуващ.

— Не знам. Знам, че си прекарвам добре.

— Какво правиш, освен да ходиш на партита?

— Ами ходя на занятия в университета, там съм почти по цял ден. Но ти питаш какво правя в свободното си време. Обичам музиката. Често си купувам билети за филхармонията. Чавес32, Ревуелтас33, Лара, има прекрасна музика, която да послушаш. Дори свиря по малко на пиано.

— Наистина ли? — попита смаян той. — Изумително!

— Не свиря все пак с филхармонията.

— Е, въпреки това си звучи вълнуващо.

— Не. Ужасно скучно е. Толкова години на гами и на опити да уцелиш клавиша. Ужасно скучна съм! — оповести тя, както е прието в такива случаи.

Изглеждаше малко просташко да се палиш по нещо.

— Не си скучна, няма такова нещо — побърза да я увери Франсис.

— Не би трябвало да го казваш. Най-малкото по този начин. Звучиш прекалено откровено. Толкова ли не знаеш?

Той сви рамене, сякаш се извиняваше, не се вписваше във веселото ѝ настроение. Беше срамежлив и малко странен. И Ноеми го харесваше, но не както харесваше дръзките момчета, които познаваше, не както харесваше Уго Дуарте, който ѝ допадаше най-вече защото танцуваше добре и приличаше на Педро Инфанте. Чувството към Франсис бе по-сърдечно, по-искрено.

— Сега пък ме мислиш за разглезена — отбеляза Ноеми и си позволи да го изрече натъжено, защото наистина искаше той да я харесва.

— Няма такова нещо — възрази Франсис, и този път с обезоръжаваща искреност, после се надвеси над масата и намести два-три от отпечатъците.

Ноеми се подпря на лакти върху масата и също се надвеси усмихната, докато очите ѝ се изравниха с неговите. Двамата се погледнаха.

— След една минута ще си го помислиш, защото се налага да те помоля за една услуга — каза тя, понеже не можеше да забрави въпроса, който я мъчеше.

— Каква?

— Утре искам да отида до града, а майка ти каза, че не мога да взимам колата. Та си помислих дали не можеш да ме закараш и после, да речем, след два-три часа, да дойдеш да ме прибереш.

— Искаш да те откарам до града?

— Да.

Франсис се извърна, за да не среща погледа ѝ.

— Майка няма да разреши. Ще каже, че трябва да имаш придружител.

— Ти ли ще ми бъдеш придружител? — попита Ноеми. — Не съм малко дете.

— Знам.

Франсис заобиколи бавно масата, спря недалеч от Ноеми и се наведе, за да разгледа едно от растенията. Прокара леко пръсти по един папрат.

— Заръчаха ми да те държа под око — призна тихо. — Казаха, че си била безразсъдна.

— Предполагам, си съгласен с тях и смяташ, че ми трябва бавачка — изсумтя недоволно тя.

— Смятам, че наистина понякога си безразсъдна. Но може би веднъж мога и да не се съобразя с тях — каза почти през шепот Франсис, навел глава така, сякаш смяташе да разкрие някаква тайна. — Не е зле утре да потеглим рано, някъде в осем часа, преди да са станали. И не казвай на никого, че ще излизаме.

— Няма. Благодаря ти.

— За нищо — отвърна Франсис и се обърна към нея.

Този път задържа погледа си цяла минута, после сякаш се стресна, отстъпи назад, обиколи още веднъж масата и се върна на мястото, където беше стоял в началото. Приличаше на кълбо от нерви.

На сърце, оголено и кървящо — помисли си Ноеми, и образът се вряза в съзнанието ѝ. На истинско сърце като по картите от играта лотерия34, червено, с всички вени и артерии, изобразени в алено. Какво се казваше? Недей да тъгуваш за мен, скъпи, ще се прибера с автобус. Да, Ноеми беше прекарала много лениви следобеди да играе на лотерия с братовчедите си и да повтаря думите, свързвани с всяка карта.

Недей да тъгуваш за мен, скъпи.

Дали Ноеми можеше да намери в града карти за лотерия? С тях двете с Каталина щяха да прекарват по-приятно времето. И преди бяха играли на карти и това щеше да пробуди спомени от по-ведри дни.

Вратата на библиотеката се отвори и при тях влезе Флорънс, следвана от Лизи, която носеше кофа и парцал. Флорънс плъзна поглед по помещението, огледа студено Ноеми и се вторачи в сина си.

— Не знаех, майко, че днес ще чистиш в библиотеката — каза Франсис, като побърза да се изправи и да бръкне в джобовете си.

— Знаеш как е, Франсис. Ако не държим всичко изкъсо, нещата се разпадат. Докато някои мързелуват, други изпълняват задълженията си.

— Да, разбира се — отвърна Франсис и се зае да събира вещите си.

— С удоволствие ще наглеждам Каталина, докато вие чистите — предложи Ноеми.

— Тя си почива. Пък и Мери е с нея. Няма нужда.

— И все пак бих искала да съм полезна с нещо, както сама казахте — оповести тя предизвикателно.

Нямаше да допусне Флорънс да недоволства, че бездейства.

— Елате с мен.

Преди да излезе от библиотеката, Ноеми погледна през рамо и се усмихна на Франсис. Флорънс я отведе с делова крачка в трапезарията и показа остъклените бюфети, натъпкани със сребро.

— Проявихте интерес към тези неща. Дали да не ги лъснете? — попита тя.

Колекцията от сребро на семейство Дойл беше внушителна, по всички полици бяха наслагани подноси, чаени сервизи и свещници, прашни и помръкнали зад витринките. Сам човек не можеше и да се надява да се справи без чужда помощ с тази задача, но Ноеми беше изпълнена с решителност да се докаже пред тази жена.

— Ще го направя, само ми дайте кърпа и препарат.

В трапезарията беше много тъмно и се наложи Ноеми да запали няколко лампи и свещи, за да вижда какво точно прави. После се запретна да нанася старателно препарата във всяка извивка и вдлъбнатинка — плъзгаше кърпата по емайлираните увивни растения и цветя. Особено трудна се оказа една захарница, но като цяло Ноеми се справяше добре.

Когато Флорънс се върна, много от предметите вече блестяха върху масата. Ноеми лъскаше старателно една от двете странни чаши с формата на стилизирани гъби. В долния край чашите бяха украсени с листенца и дори с едно бръмбарче. Франсис вероятно можеше да ѝ каже дали чашите са направени по подобие на истинска гъба и ако да — по коя.

Флорънс застана и загледа Ноеми.

— Прилежна сте.

— Като пчелица, когато съм в настроение — отвърна момичето.

Флорънс се приближи до масата и прокара ръка по предметите, които Ноеми беше лъснала. Вдигна една от чашите, завъртя я между пръстите си и я огледа.

— Очаквате да спечелите така похвалата ми. За това се иска повече.

— Може би уважението ви. Не похвалата.

— За какво ви трябва моето уважение?

— Не бих казала, че ми трябва.

Флорънс остави чашата и след като долепи длани, загледа металните предмети с възхищение, едва ли не благоговейно. Ноеми нямаше как да не признае, че наистина е вълнуващо да виждаш такива лъскави богатства, подредени пред теб, макар и да беше жалко, че те стоят заключени, прашни и забравени. За какво са ти планини от сребро, щом не го използваш? А хората в града притежаваха толкова малко. Те не държаха сребро, заключено по бюфети.

— Повечето са изработени от сребро от нашите рудници — обясни Флорънс. — Имате ли представа колко сребро добивахме в рудника? Божичко, количествата наистина бяха смайващи. За да ги извади от непрогледния мрак, чичо ми прекара цялата техника, вложи цялото си познание. Дойл е важно име. Според мен не осъзнавате каква късметлийка е братовчедка ви, задето влезе в семейството ни. Да си от семейство Дойл, означава да си някой.

Ноеми се сети за редиците стари снимки в коридорите, за запуснатата къща с прашните ѝ ниши. И какво искаше да каже Флорънс с това, че да си от семейство Дойл, означава да си някой? Нима намекваше, че преди да дойде във Високото място, Каталина е била никоя? И че Ноеми също спада към безлика несретна тълпа от хора, които не са никой?

Флорънс явно забеляза скептицизма, изписал се по лицето на Ноеми, и се вторачи в младата жена.

— За какво говорехте със сина ми? — попита внезапно и пак допря длани. — Преди малко в библиотеката. За какво говорехте?

— За отпечатъци на спори.

— Само за това?

— Е, не помня всичко. Но да, за отпечатъци на спори.

— Може би говорите за големия град.

— Понякога.

Ако Хауард ѝ приличаше на насекомо, Флорънс наподобяваше насекомоядно растение, което се готви да погълне муха. Навремето братът на Ноеми притежаваше венерина мухоловка. Като дете тя се страхуваше малко от растението.

— Не пробутвайте на сина ми разни идеи. Те ще му причинят болка. Франсис е доволен тук. Не му трябва да слуша за партита, музика, пиене и другите волности в Мексико Сити, за които му разказвате.

— Непременно ще обсъждам с него само теми, които предварително сте одобрили. Дали да не заличим всички градове по земното кълбо и да се преструваме, че те не съществуват? — подметна Ноеми, защото, макар и Флорънс да ѝ вдъхваше страх, тя нямаше намерение да се крие като малко дете по ъглите.

— Много сте нагла — отсече Флорънс. — И си въобразявате, че притежавате особена сила само защото чичо смята, че имате хубаво личице. Но това не е сила. Това е отговорност.

Флорънс се надвеси над масата, за да огледа големия правоъгълен поднос със стилизирани венци от цветя по краищата. Отразено в сребърната му повърхност, лицето ѝ беше издължено и изкривено. Жената прокара пръст по краищата и докосна цветята.

— Когато бях по-млада, си въобразявах, че светът навън крие много обещания и чудеса. Дори заминах за кратко и се запознах с прекрасен младеж. Мислех, че ще ме отведе оттук, ще промени всичко, ще промени мен — каза Флорънс и за миг лицето ѝ се поотпусна. — Но човек не може да избяга от себе си. На мен ми е писано да живея и да умра във Високото място. Оставете Франсис на мира. Той е приел жребия си в този живот. Така е по-лесно. — Флорънс впери сините си очи в Ноеми. — Ще прибера среброто, не се нуждая от повече помощ — оповести тя и така приключи рязко разговора.

Ноеми се върна в стаята си. Спомни си колко често Каталина ѝ е разказвала приказки. Имало едно време една принцеса, която живеела в кула, и един принц я спасил от кулата. Ноеми седна на леглото и се замисли за магиите, които така и не са били развалени.