Мексиканска готика

17

Ноеми не лежеше и не броеше овце. Беше превъзбудена от мислите за духовете, за отговорите на главоблъсканиците и затова бе изключено да се унесе и да потъне в дълбок сън. И още помнеше съвсем ясно мига, когато ѝ се беше приискало да се наведе и да целуне бързо по устните Франсис.

Ноеми реши, че най-доброто, което може да направи, е да се изкъпе.

Банята беше стара, много от плочките бяха пукнати, но в светлината на газената лампа ваната изглеждаше непокътната и определено чиста, нищо че по тавана се тъмнееха отблъскващи следи от мухъл.

Ноеми сложи газената лампа на един стол, метна халата върху облегалката и пусна водата. Флорънс ѝ беше казала, че всички трябвало да се къпят с хладка вода, но Ноеми нямаше намерение да кисне в студено езерце и каквото и да му имаше на бойлера, тя успя да напълни ваната с топла вода и парата бързо запълни помещението.

Ако си беше у дома, Ноеми щеше да добави и благовонни масла или соли, тук обаче не разполагаше с тях. Въпреки това легна във ваната и отпусна назад глава.

Високото място не беше точно дупка, ала в къщата имаше много дребни неща, които дразнеха. Запустение. Да, ето коя беше най-уместната дума. Голямо запустение. Ноеми се запита дали Каталина е щяла да внесе някакви промени, ако обстоятелствата са били малко по-различни. Съмняваше се. Къщата бе подвластна на разложението.

Мисълта ѝ беше неприятна. Тя затвори очи.

Кранът капеше. Ноеми се потопи по-надълбоко във водата, докато под нея остана и главата ѝ, и задържа дъх. Кога за последно беше ходила да плува? Нямаше да е зле скоро да отскочи до Веракрус. А още по-добре до Акапулко. Не се сещаше за място, което да е по-различно от тази къща тук. Слънце, плажове, коктейли. Ноеми можеше да звънне по телефона на Уго Дуарте и да го пита дали е свободен.

Показа се над водата и едва ли не ядосано махна косата от очите си. Уго Дуарте. Кого заблуждаваше тя? Напоследък изобщо не мислеше за Уго. Стрелата на копнежите, пронизала я в стаята на Франсис, си беше притеснителна. Беше различна от желанието, което Ноеми беше изпитвала дотогава. От млада жена с нейното обществено положение не се очакваше да познава желанието, въпреки това обаче Ноеми вече бе усещала вкуса на целувките, на прегръдките и на някои ласки. Това, че не спеше с мъжете, с които излизаше, се дължеше не толкова на страха от прегрешението, колкото от притеснението, че те ще се разприказват пред приятелите си или още по-лошо, ще я обвържат. Постоянно носеше в сърцето си тази сянка на страха, на страха от толкова много неща, а ето че с Франсис беше забравила да се страхува.

„Много сантиментално, няма що — укори се тя. — Та той дори не е красив.“

Ноеми плъзна длан по ключиците си и се взря в мухъла по тавана, после въздъхна и се извърна на другата страна.

И точно тогава видя силуета при вратата. Примига, за миг решила, че е зрителна измама. Беше донесла в банята и газената лампа и тя осигуряваше достатъчно светлина, но все пак не като електрическа крушка.

Силуетът се приближи и Ноеми си даде сметка, че това е Върджил в тъмносин раиран костюм и вратовръзка, изглеждаше безгрижно, сякаш е влязъл в своята баня, а не в банята на Ноеми.

— Ето те и теб, красавице — възкликна той. — Не е нужно да казваш нищо, не е нужно да се движиш.

През тялото ѝ като стрела преминаха срам, изненада, гняв. Какви ги вършеше Върджил? Ноеми понечи да му се разкрещи. Да му се разкрещи, да се поприкрие и не само да крещи. Щеше да го удари. Щеше да го удари, след като си облечеше халата.

Но не помръдна изобщо. От устните ѝ не излезе и звук.

Върджил се приближи още малко, подсмихваше се.

„Могат да те накарат да си мислиш разни неща — прошепна някакъв глас. Беше го чувала и преди някъде в къщата. — Карат те да правиш разни неща.“

Ноеми беше отпуснала лявата си ръка отстрани на ваната и успя със значително усилие да се хване по-здраво. Успя и да поотвори уста, но сякаш беше изгубила дар слово. Искаше да каже на Върджил да се маха, а не успя и се разтрепери от уплаха.

— Ще бъдеш добро момиче, нали? — попита той.

Беше дошъл при ваната и приклекна, за да погледне Ноеми. На съвършено изваяното му лице грееше лукава крива усмивка и той беше толкова близо, че Ноеми виждаше златистите точици в очите му.

Върджил подръпна вратовръзката и я махна от врата си, след това разкопча и ризата.

Ноеми беше вцепенена като онази непредпазлива героиня от древния мит. Тя беше жертвата на горгоната.

— Браво на теб, така си и знаех. Бъди добра с мен.

„Отвори очи“, каза гласът.

Но очите ѝ бяха широко отворени, а Върджил бе обхванал с пръсти косата ѝ и бе повдигнал главата ѝ. Грубо движение, в него я нямаше добротата, която той искаше от нея. На Ноеми ѝ идеше да го отблъсне, но тя не можеше и да помръдне — Върджил още я държеше за косата и се беше надвесил да я целуне.

Ноеми усети по устните си нещо възсладко. Може би следи от вино. Беше приятно и ѝ помогна да се успокои. Ноеми пусна края на ваната, гласа, който ѝ нашепваше, вече го нямаше. Имаше ги само парата от ваната, устата на мъжа върху нейната, ръцете му, които се плъзгаха като змийчета по тялото ѝ. Той я целуна по дългото вратле, поспря се върху гърдите ѝ и ги захапа леко, от което Ноеми простена. Усещаше по кожата си грубата му четина.

Изви назад врат. Явно вече можеше да се движи.

Вдигна ръце, за да докосне Върджил по лицето и да го притегли към себе си. Той не беше натрапник. Не беше враг. Нямаше причини Ноеми да му удари плесница и да му се разкрещи, затова пък имаше причини да продължи да го докосва.

Ръката му се плъзна надолу по стомаха ѝ и след като изчезна под водата, я замилва по бедрата. Ноеми вече трепереше не от уплаха, а от желание, сладко и мощно, плъзнало по крайниците ѝ, допирът на Върджил беше неустоим, пръстите му си играеха с нея и тя задиша тежко. Тялото му пареше по кожата ѝ. Още едно докосване на пръстите му, още един дълбок стон и точно тогава…

„Отвори очи“, изсъска гласът и я издърпа грубо, при което тя се извърна на другата страна, за да вижда не Върджил, а тавана. Таванът се беше стопил.

Ноеми видя яйце, от него се подаваше тънко бяло стебло. Змия. Всъщност не, не, Ноеми беше виждала и друг път образа. Преди два-три часа в стаята на Франсис. По стените. Акварелите с нарисувани по тях гъби и старателно написани отдолу табелки с имената — на една пишеше „ципа“. Да. Точно така. Яйцето вече е пробито, ципата е махната, змията всъщност е гъбата, която се надига от пръстта. Алабастрова змия, която се гъне и се увива, поглъща опашката си.

После се спусна мрак. Светлината от газената лампа беше угаснала, Ноеми вече не беше във ваната. Беше омотана в парче плътен плат, което ѝ пречеше да се движи, тя обаче успя да го издърпа встрани, да се изплъзне и да го смъкне от раменете си почти като ципата, която беше наблюдавала.

Дърво. Ноеми долавяше миризмата на влажна пръст и дърво и когато вдигна ръка, кокалчетата на пръстите ѝ се удариха в твърда повърхност и една треска се заби в кожата ѝ.

Ковчег. Това беше ковчег. Парчето плат беше плащаница.

Но тя не беше мъртва. Не, не беше. Ноеми отвори уста, за да изкрещи, да им каже, че не е мъртва и знае, че няма да умре никога.

Жужене, сякаш изневиделица бяха пуснали на свобода милион пчели, и Ноеми си запуши ушите с длани. Пред нея потрепери ослепителна златиста светлина, която я докосна, тръгна от пръстите на краката ѝ нагоре към гърдите ѝ и накрая стигна и лицето, започна да я души.

„Отвори очи“, каза Рут. Рут с кръв по ръцете и кръв по лицето, с кръв под ноктите, пчелите бяха вътре в главата на Ноеми и излизаха през ушите ѝ.

Ноеми отвори рязко очи. От гърба и пръстите ѝ се стичаше вода, хавлията беше подгизнала и отворена, така че разкриваше голотата ѝ. Ноеми беше боса.

Стаята, в която стоеше, тънеше в здрач, но и в тъмното тя разбра от очертанията на предметите, че не е в своята стая. Изникна мъждива лампа, която примига като светулка и засвети по-ярко — нечии чевръсти пръсти бяха нагласили пламъка. Върджил Дойл седеше на леглото си и държеше високо лампата, която бе вдигнал от нощното шкафче, за да огледа Ноеми.

— Какво е това? — попита тя с ръка, притисната към гърлото.

Можеше да говори. Мили Боже, можеше да говори, макар че гласът ѝ беше пресипнал и тя трепереше.

— Според мен си ходила насън като сомнамбул и си успяла да стигнеш в стаята ми.

Ноеми дишаше тежко. Имаше чувството, че е тичала — един Господ знаеше дали наистина е така. Беше възможно всичко. Успя да се поприкрие с непохватно движение с халата.

Върджил отметна завивките. Облече кадифения халат и се приближи към Ноеми.

— Цялата си мокра — каза ѝ.

— Къпах се — промълви Ноеми. — Какво правеше ти?

— Спях — отвърна той и се пресегна към нея.

Ноеми реши, че иска да я докосне, и отстъпи назад, при което замалко да събори изрисувания параван до нея. Върджил го закрепи с ръка.

— Ще ти донеса кърпа. Сигурно ти е студено.

— Не чак толкова.

— Малка лъжкиня — рече той непринудено и затърси в гардероба.

Ноеми нямаше намерение да чака, докато Върджил намери кърпа. Смяташе да се върне незабавно в стаята си, пък било то и в пълен мрак, ако се налага. Но беше вцепенена от тази нощ, беше изпаднала в състояние на тревога, от която не можеше да тръгне. Както и в съня, продължи да гледа вцепенена.

— Ето — каза Върджил и известно време Ноеми стиска кърпата в ръцете си, после се зае да бърше лицето си и да си подсушава бавно косата.

Колко ли беше лежала във ваната, колко ли се беше лутала из коридорите?

Върджил хлътна в здрача и Ноеми чу потракването на стъкло. Той се върна с две чаши в ръката си.

— Седни и пийни от виното — подкани Върджил. — Ще те стопли.

— Дай ми лампата си и се махам оттук.

— Пийни от виното, Ноеми.

Той седна в същото кресло, както и последния път, остави газената лампа и чашата на Ноеми на една от масите и продължи да държи своята. Ноеми стисна кърпата в ръце и седна. Пусна кърпата на пода и взе чашата, после много бързо отпи от нея — само една глътка, както бе предложил и Върджил — и отново я остави.

Уж се беше събудила, а пак имаше чувството, че още се носи в съня. Главата ѝ беше размътена и единственото ясно нещо в стаята беше Върджил с леко разрошената коса и с красивото лице, вторачено в нея. Той очакваше Ноеми да каже нещо, това поне беше очевидно и тя затърси уместните думи.

— Ти беше в съня ми — обясни по-скоро на себе си, отколкото на него.

Искаше да разбере какво е видяла, какво се е случило.

— Дано не е било кошмар — отвърна Върджил.

Усмихна се. Усмивката му беше лукава. Същата като в съня ѝ. Малко злобна.

Тръпката, която беше усетила толкова силно и приятно, сега се превръщаше в буца на гърлото ѝ, но усмивката беше като искра, напомнила ѝ за нейното желание, за допира на Върджил.

— Ти в моята стая ли беше?

— Мислех, че съм бил в съня ти.

— Нямах чувството, че е сън.

— А какво чувство имаше?

— Че някой е нахълтал при мен.

— Спях. Ти ме събуди. Днес през нощта нахълта ти, а не аз.

Ноеми беше видяла как Върджил става от леглото с кадифения халат, ала пак не мислеше, че е невинен. Само че той нямаше как да е нахълтал в банята като средновековен вампир, който се е разположил върху гърдите ѝ, сякаш позира за картина на Фюсли50. Нямаше как да се е промъкнал в стаята ѝ, за да я похити.

Ноеми се хвана за китката, искаше да усети бяло-сините мъниста. Беше махнала гривната срещу уроки. Китката ѝ беше гола. Всъщност гола беше и самата тя под бялата хавлия, по тялото ѝ още имаше капки вода.

Тя се изправи.

— Ще се прибирам в стаята си — оповести.

— Когато се разхождаш насън като сомнамбул и после се събудиш, не е хубаво веднага да лягаш отново, така да знаеш — предупреди Върджил. — Наистина смятам, че ще ти дойде добре да пийнеш от виното.

— Не. Тази нощ е ужасна, не искам да я удължавам.

— Хмм. Но ако не се бях съгласил да вземеш лампата, щеше да си принудена да останеш тук още няколко минути, нали? Освен ако не смяташ да се върнеш в стаята си, като се държиш за стените. В къщата е много тъмно.

— Да, точно така смятам да направя, ако не бъдеш така любезен да ми помогнеш.

— Мислех, че вече ти помагам. Предложих ти кърпа, за да си подсушиш косата, стол, на който да седнеш, питие, за да си поуспокоиш нервите.

— Добре съм си с нервите.

Върджил стана, както държеше в едната ръка чашата, и огледа развеселено и студено Ноеми.

— Какво сънува нощес?

Ноеми не искаше да се изчервява пред него. Да поруменява като последната глупачка пред мъж, който проявява такава целенасочена враждебност към нея. Но си спомни устата му върху нейната и ръцете му по бедрата ѝ точно както в съня и усети как по гръбнака ѝ минава тръпка, все едно я е ударил ток. Тази нощ, този сън носеха в себе си желание, опасност, скандал, всички тайни, по които тялото и умът ѝ толкова копнееха. Тръпката на безсрамието и на страстта към Върджил.

Ноеми все пак се изчерви.

Той се усмихна. И макар да беше невъзможно, Ноеми беше сигурна, че той знае какво точно е сънувала и чака тя да му даде и най-дребния знак, с който да го насърчи. Но мъглата в съзнанието ѝ се разсейваше и Ноеми си спомни думите, прокънтели в ушите ѝ. Онова единствено изречение. „Отвори очи.“

Ноеми стисна юмрук и заби нокти в дланта си. Поклати глава.

— Сънувах нещо ужасно — промълви.

Върджил като че ли се обърка, после се разочарова. Лицето му се изкриви в грозна гримаса.

— Може би си се надявала да влезеш насън в стаята на Франсис? — попита той.

Ноеми се стъписа от думите му, но те ѝ вдъхнаха и увереността да не се извърне под погледа му. Как смееше! И то след като беше казал, че ще бъдат приятели. Но сега вече Ноеми разбираше. Този мъж беше завършен лъжец, който си играеше с нея, опитваше се да я хвърли в смут и да отклони вниманието ѝ. Стига да му отърваше, за миг ставаше добър, проявяваше мъничко сърдечност, а после си взимаше и добротата, и сърдечността.

— Върви да лягаш — подкани Ноеми, макар и наум да си помисли „Върви по дяволите“ и това да пролича от гласа ѝ.

Тя грабна лампата и остави Върджил в сумрака.

Когато се върна в стаята си, видя, че е заваляло. Дъждът трополеше по прозореца и явно нямаше да спре скоро. Ноеми се престраши да влезе в банята и огледа ваната. Водата беше студена, парата се беше разсеяла. Тя завъртя рязко крана.