Силвия Морено-Гарсия Мексиканска готика

Посвещавам на майка ми

1

Партитата у семейство Тюнон винаги завършваха късно и тъй като домакините бяха много запалени по маскените балове, не беше необичайно да видиш как жени, предрешени като мексиканки в национални носии и с панделки в косите, пристигат, придружавани от арлекини и каубои. Вместо да чакат цяла вечер пред дома на Тюнонови, шофьорите им отскачаха да си купят от уличните сергии нещо за ядене и дори да се видят с някоя от прислужниците в къщите наоколо, които ухажваха предпазливо като във викторианска мелодрама. Някои от шофьорите се струпваха на едно място, пушеха и си разказваха истории. Имаше и двама-трима, които подремваха. В края на краищата знаеха много добре, че никой няма да си тръгне от партито преди един след полунощ.

Затова мъжът и жената, които излязоха от къщата в десет часа, нарушиха общоприетите правила. За капак шофьорът на мъжа беше отишъл да си вземе нещо за вечеря и не се виждаше никъде. Младежът се постъписа, не знаеше какво да прави. На партито си беше сложил конска глава от папиемаше и сега се чудеше къде да я дене и как да прекоси града с този обременителен аксесоар. Ноеми го беше предупредила, че иска да спечели конкурса за най-хубав костюм и да удари в земята Лаура Кесада и кавалера ѝ, и той се беше постарал, както се оказа — излишно, защото спътницата му не се беше дегизирала, както беше обещала.

Ноеми Табоада беше казала, че ще вземе под наем костюм на жокей с камшик към него. Надяваше се изборът ѝ да бъде посрещнат като находчив и донякъде скандален, защото тя бе подочула, че Лаура ще се появи като Ева със змия, омотана около врата ѝ. Накрая Ноеми се отказа. Костюмът на жокей беше грозен и я дращеше по кожата. Затова тя се появи в зелена рокля с апликации — бели цветя, и дори не си направи труда да предупреди своя кавалер.

— И сега какво?

— На три пресечки оттук има голям булевард. Там ще намерим такси — отвърна тя на Уго. — Носиш ли цигари?

— Цигари ли? Дори не знам къде съм оставил портфейла си — каза Уго и се потупа с една ръка по сакото. — Пък и нали винаги носиш цигари в дамската си чанта? Ако не те познавах, щях да си помисля, че си от евтините жени, на които не им е по джоба да си купят дори цигари.

— Много по-забавно е кавалерът да предложи цигара на своята дама.

— Днес не мога да ти предложа дори един бонбон. Как мислиш, дали не съм си забравил портфейла в къщата?

Тя не отговори. На Уго му беше трудно да носи под мишница конската глава. Замалко да я изпусне, когато излязоха на булеварда. Ноеми вдигна тънката си ръка и спря такси. След като се качиха, Уго остави конската глава на седалката.

— Трябваше да ми кажеш, че в крайна сметка не се налага да мъкна тая дивотия — промърмори той, след като забеляза, че шофьорът се подсмихва, и реши, че се забавлява за негова сметка.

— Умиляваш ме, когато си ядосан — отговори тя, докато отваряше дамската си чанта и търсеше цигарите.

Освен това Уго приличаше на младия Педро Инфанте1, на което до голяма степен се дължеше обаянието му. Колкото до останалото: какъв е като човек, какво е общественото му положение и доколко е умен — Ноеми не си беше правила труда да се замисля за това. Когато искаше нещо, тя не се успокояваше, докато не го получи, но сега, след като си бе извоювала вниманието на Уго, по всяка вероятност щеше да го зареже.

Когато пристигнаха в дома ѝ, Уго се пресегна и я хвана за ръката.

— Целуни ме за лека нощ.

— Бързам, но ще ти дам малко от червилото си — отвърна тя, след което пъхна цигарата си в устата му.

Уго се надвеси през прозореца и загледа свъсен как Ноеми влиза бързо в къщата, прекосява вътрешния двор и се насочва право към кабинета на баща си. Както и цялата къща, кабинетът му беше обзаведен в съвременен стил, което издаваше, че обитателите ѝ са забогатели наскоро. Бащата на Ноеми не е бил беден никога, но благодарение на малката си фирма за химически бои бе натрупал цяло състояние. Беше наясно какво харесва и не се притесняваше да го покаже: дръзки цветове и изчистени линии. Столовете бяха с яркочервена дамаска, във всяка стая имаше избуяли растения, които добавяха зелени петна.

Вратата на кабинета беше отворена и Ноеми не си направи труда да чука, направо влезе с лека стъпка и високите ѝ токчета зачаткаха по паркета. Докосна с върховете на пръстите една от орхидеите в косата си и седна на стола пред писалището на баща си с тежка въздишка, след което метна на пода малката си дамска чанта. И тя беше наясно какво харесва — със сигурност не обичаше да я викат да се прибере по-рано.

Баща ѝ ѝ беше махнал с ръка да влиза — високите ѝ токчета тракаха толкова силно, че оповестяваха отдалеч появата ѝ и не се налагаше тя да поздравява — но не я беше погледнал, беше погълнат от документа, който четеше.

— Направо не мога да повярвам, че си тръгнал да звъниш по телефона у Тюнонови и да ме търсиш там — подхвана тя и придърпа белите си ръкавици — Знам, че не си особено щастлив, задето Уго…

— Не е заради Уго — прекъсна я баща ѝ.

Ноеми се смръщи. Смъкна с дясната ръка една от ръкавиците.

— А защо тогава?

Беше поискала разрешение да отиде на партито, но не бе уточнила, че ще бъде с Уго Дуарте, а знаеше какво е отношението на баща ѝ към него. Той се притесняваше да не би Уго да ѝ предложи да се оженят и Ноеми да приеме. Тя нямаше никакво намерение да се омъжва за Уго и го беше заявила на родителите си, но баща ѝ не ѝ повярва.

Като всяка истинска представителка на висшата класа, Ноеми пазаруваше в „Паласио де Иеро“2, носеше червило само на „Елизабет Ардън“, притежаваше две-три наистина хубави кожени палта, благодарение на монахините в „Монсерат“ — частно училище, разбира се — говореше английски със завидна лекота и от нея се очакваше да посвещава времето на две неща: да се забавлява и да си търси съпруг. Затова според баща ѝ всички увеселения трябваше да включват и намирането на съпруг. И в това нямаше нищо лошо, само че баща ѝ не харесваше Уго, който беше младши архитект, а от Ноеми се очакваше да се цели по-нависоко.

— Не е заради това, макар че ще го обсъдим по-късно — отвърна той, с което съвсем обърка Ноеми.

Тя тъкмо танцуваше бавен танц, когато един от прислужниците я потупа по рамото и попита дали ще ѝ е удобно да разговаря по телефона в ателието с господин Табоада, и с това ѝ провали цялата вечер. Ноеми предположи, че баща ѝ е разбрал за Уго и е решил да я изтръгне от обятията му, а после да ѝ тегли едно конско. Щом не смяташе да го прави, за какво изобщо беше цялата врява?

— Не се е случило нищо лошо, нали? — попита тя с друг тон.

Когато беше сърдита, говореше пискливо, като малко момиченце, а не с отработения глас, който през последните години бе усвоила до съвършенство.

— Не знам. Не споделяй с никого какво си чула от мен. Нито с майка ти, нито с брат ти и приятелите ти, разбра ли? — попита баща ѝ и не свали от нея очи, докато тя не кимна. Облегна се на стола, притисна длани пред лицето си и също кимна. — Преди няколко седмици получих писмо от братовчедка ти Каталина. В него тя твърдеше някакви небивалици за съпруга си. Писах на Върджил в опит да стигна до същината. Той ми отговори, че Каталина се държала странно и притеснително, но според него състоянието ѝ се подобрявало. Разменихме си няколко писма, аз настоях, в случай че Каталина наистина изглежда притеснително, да я доведат в Мексико Сити, за да я прегледа специалист. Според Върджил не се налагало.

Ноеми си свали и другата ръкавица и я сложи върху коленете си.

— Бяхме в безизходица. Мислех, че той няма да си помръдне и пръста, но днес получих телеграма. Ето я, можеш да я прочетеш.

Баща ѝ грабна листа хартия от писалището и ѝ го подаде. Беше покана да погостува на Каталина. Нямало влакове, които да ходят до града им всеки ден, но в понеделник тръгвал един и щели да пратят на гарата автомобил, който да я откара.

— Искам да отидеш, Ноеми. Върджил твърди, че Каталина питала за теб. Освен това според мен именно жена ще се справи най-добре с такъв въпрос. Нищо чудно да се окаже, че само преувеличават и че става въпрос за семейни неуредици. Не е като братовчедка ти да не е склонна да преиграва. Търси си внимание.

— Защо изобщо трябва да се занимаваме с това, ако наистина Каталина преиграва и има семейни неуредици? — попита тя, макар и да смяташе, че не е честно баща ѝ да твърди, че Каталина преигравала.

Братовчедка ѝ беше осиротяла съвсем малка. Беше съвсем естествено след това да страда.

— Писмото на Каталина е доста странно. Тя твърди, че мъжът ѝ се опитвал да я отрови, че получавала видения. Не че разбирам от тези неща, не съм лекар, но това ми беше достатъчно, за да поразпитам за добър психиатър в града.

— Пазиш ли писмото?

— Да, ето го.

На Ноеми ѝ беше трудно да разчете думите, още повече да схване смисъла на изреченията. Почеркът беше разкривен, почти нечетлив.

… Той се опитва да ме отрови. Цялата къща се разпада, вони на разложение, пълна е със зло и с жестокост. Опитах как ли не да не изгубя разсъдъка си, да се предпазя от мерзостта, ала все не успявам и виждам, че ми се губят часове и мисли. Много ви моля. Много ви моля. Те са безпощадни и зли, не ме пускат оттук. Залоствам вратата, но те пак проникват, нашепват нощем и аз се страхувам от тези ненамерили покой мъртъвци, от тези призраци, от тези безплътни твари. Змията, захапала опашката си, осквернената земя под нозете ни, измамните лица и измамните езици, паяжината, по която паякът върви и тя трепери. Аз съм Каталина. Каталина Табоада. КАТАЛИНА. Ката, Ката, ела да поиграем. Мъчно ми е за Ноеми. Моля се да те видя отново. На всяка цена ела при мен, Ноеми. Трябва да ме спасиш. Колкото и да ми се иска, не мога да се спася сама, привързана съм, сякаш съм окована, вериги в мислите и по кожата ми, и онова нещо е там. В стените. Вкопчило се е в мен и не ме пуска, затова съм принудена да те помоля да ме освободиш, да ме изтръгнеш от хватката им, да ги спреш още сега. За Бога…

Побързай,

Каталина

Отстрани в полето братовчедка ѝ беше надраскала още думи и цифри и беше нарисувала кръгчета. Беше твърде смущаващо.

Кога за последно Ноеми беше разговаряла с Каталина? Вероятно преди месеци, дори година. Двамата с мъжа ѝ заминаха за медения си месец за Пачука, оттам Каталина ѝ се беше обаждала два-три пъти по телефона и ѝ беше пращала картички, но толкоз, макар че по съответното време на годината получаваха и телеграми за рождения ден на един или друг член на семейството. Сигурно е имало и писмо за Коледа, защото получиха коледни подаръци. Или коледното писмо беше от Върджил? При всички положения беше учтиво.

Бяха предположили, че Каталина се радва на новото си положение на младоженка и не ѝ е до писане на писма. Освен това май нямаха телефон в къщата, което не бе необичайно за провинцията, пък и Каталина не беше по писането. Погълната от светския живот и от следването, Ноеми просто реши, че все някога Каталина и мъжът ѝ ще им дойдат на гости в Мексико Сити.

Затова писмото, което държеше, беше странно във всяко отношение. Беше написано на ръка, въпреки че Каталина предпочиташе пишещата машина, беше многословно и объркано, въпреки че Каталина бе лаконична в писмата.

— Много е странно — призна Ноеми.

Искаше ѝ се да заяви, че баща ѝ преувеличава или че използва случая като удобен повод да отклони вниманието ѝ от Дуарте, но нещата явно не стояха така.

— При всички положения сега, след като го видя, вероятно разбираш защо писах на Върджил с молбата да обясни. И защо се стъписах, когато начаса ме обвини, че само му досаждам.

— Какво точно му писа? — попита тя, притеснена, че баща ѝ е бил рязък.

Беше суров, строг човек и хората често се засягаха от неволната му грубост.

— Разбери, никак няма да ми е приятно да пращам племенницата си в „Кастанеда“3

— Това ли каза? Че ще я пратиш в лудница?

— Споменах го като възможност — отговори баща ѝ и протегна ръка. Ноеми му върна писмото. — Има и други лечебни заведения, но в „Кастанеда“ имам познати. Не е изключено Каталина да се нуждае от помощта на специалисти, от грижи, каквито няма да намери в провинцията. И се опасявам, че само ние можем да ѝ осигурим най-доброто.

— Не вярваш на Върджил.

Баща ѝ се засмя сдържано.

— Братовчедка ти, Ноеми, се омъжи доста бързо и бих казал, без да помисли. Е, аз пръв ще призная, че Върджил Дойл е голям чаровник, но знае ли човек дали на него може да се разчита?

Беше прав. Годежът на Каталина бе скандално кратък и те нямаха възможност да поговорят повечко с годеника ѝ. Ноеми дори не знаеше как са се запознали, а само след няколко седмици Каталина вече разпращаше поканите за сватбата. До онзи момент Ноеми дори не бе в течение, че братовчедка ѝ е влюбена. Сигурно нямаше и да разбере, че Каталина се е омъжила, ако не я бяха поканили за свидетелка в гражданското отделение.

Бащата на Ноеми нямаше как да преглътне лесно такава потайност и бързане. Беше организирал сватбена закуска за младоженците, но Ноеми знаеше, че е обиден от поведението на Каталина. Това бе още една причина Ноеми да не се притеснява, че Каталина почти не общува със семейството. Точно сега отношенията им бяха ледени. Тя предполагаше, че до броени месеци нещата ще се наредят, че щом дойде ноември, Каталина ще пристигне в Мексико Сити, за да напазарува за Коледа, и всички ще бъдат весели. Време, всичко беше въпрос просто на време.

— Явно ѝ вярваш, че казва истината и той се държи зле с нея — заключи тя и се опита да си спомни какво впечатление ѝ е направил мъжът на Каталина. „Красив“ и „учтив“ — в съзнанието ѝ изникнаха тези две думи, но те двамата бяха разменили всичко на всичко няколко изречения. — В писмото Каталина твърди не само че той иска да я отрови, но и че през стените минават призраци. Я ми кажи, правдоподобно ли ти звучи?

Баща ѝ се изправи, отиде на прозореца и след като кръстоса ръце, погледна навън. От кабинета се виждаха безценните бугенвилеи на майка ѝ, истински взрив от багри, сега забулен от мрак.

— Тя не е добре, това поне знам. Знам и че ако Каталина и Върджил се разведат, той ще остане без пукнат грош. Когато се ожениха, беше ясно като бял ден, че семейството е останало без средства. Но докато са женени, той има достъп до банковата ѝ сметка. За него е по-изгодно да държи Каталина вкъщи, въпреки че за нея е най-добре да се върне при нас в града.

— Нима смяташ, че е чак такъв сметкаджия? И ще предпочете парите пред здравето на жена си?

— Не го познавам, Ноеми. Никой от нас не го познава. Там е бедата. За нас той е чужд човек. Твърди, че за Каталина се грижат добре и че състоянието ѝ се подобрява, но аз не знам друго, освен че точно сега тя е прикована към леглото и че я държат на овесена каша.

— А Каталина не преиграва ли? — попита Ноеми, докато разглеждаше орхидеите по корсажа си, после въздъхна.

— Знам какво е да се грижиш за болен човек у дома. Родната ми майка получи инсулт и години наред беше прикована към леглото. Знам и че има семейства, които понякога не се справят.

— В такъв случай какво искаш да направя? — попита Ноеми и отпусна изискано ръце върху скута си.

— Да прецениш нещата. Да решиш дали наистина тя трябва да бъде преместена в града и да убедиш мъжа ѝ, че това е най-доброто за нея.

— И как ще го направя?

Баща ѝ се подсмихна. Двамата си приличаха много по тази усмивка и по будните тъмни очи.

— Вятърничава си. Непрекъснато си мениш мнението за всичко. Първо искаше да следваш история, после драматично изкуство, а сега антропология. Изреди всички възможни спортове и не се задържа на никой. Срещаш се с някое момче два пъти и след това дори не вдигаш телефона, когато те търси.

— Това няма нищо общо с въпроса ми.

— Ще стигна и до него. Вятърничава си, но и упорита, когато не трябва. Е, крайно време е да впрегнеш за нещо полезно тази упоритост и енергия. Дотук не си се задържала на нищо, ако не броим уроците по пиано.

— И по английски — възрази Ноеми, но не си даде труда да отрича останалото, защото наистина сменяше ухажорите като носни кърпи и често ѝ се случваше да си сменя тоалетите по четири пъти на ден.

„Но на двайсет и две години може и да нямаш твърдо мнение за всичко“, помисли тя. Ала нямаше смисъл да го казва на баща си. Беше поел семейната фирма на деветнайсет години. Според неговите представи Ноеми се движеше бавно наникъде. Баща ѝ я изгледа и тя въздъхна.

— Е, защо да не ѝ отида на гости след няколко седмици…

— В понеделник, Ноеми. Затова те извиках насред партито. Трябва да подготвим нещата и в понеделник сутринта да се качиш на първия влак за Триунфо.

— Ами рециталът! — възкликна тя.

Това едва ли беше повод за отлагане и двамата го знаеха. Още от седемгодишна Ноеми ходеше на уроци по пиано и два пъти в годината участваше в кратък рецитал. За разлика от времето, когато майка ѝ е била млада, вече не беше задължително момиче от висшето общество да свири на някакъв инструмент, ала в нейния кръг това хоби се ценеше много. Пък и Ноеми обичаше да свири на пиано.

— Рециталът, как ли не! По-скоро си си правила сметки да отидеш на него заедно с Уго Дуарте и не искаш той да заведе друго момиче и да се лишиш от възможността да си покажеш новата рокля. Лошо! Това тук е по-важно.

— За твое сведение дори не съм си купила нова рокля. Смятах да отида с полата, с която бях и на коктейла у Грета — каза Ноеми, което беше половината истина, защото тя наистина смяташе да отиде на рецитала заедно с Уго. — Виж какво, притеснява ме не само рециталът. След няколко дни започват лекциите, не мога просто така да се вдигна и да замина. Ще ме скъсат на изпитите — добави тя.

— Ами нека те скъсат. Ще повториш курса.

Ноеми понечи да се възмути от нехайния му отговор, но баща ѝ се обърна и я изгледа.

— Отдавна настояваш да се запишеш в Националния университет. Ако направиш каквото те моля, ще получиш разрешението ми.

Родителите ѝ ѝ бяха позволили да следва в Девическия университет на Мексико, но не искаха и да чуят тя да продължи да учи и след като се дипломира. Ноеми си мечтаеше да запише магистратура по антропология, и то в Националния университет. Според баща ѝ това било загуба на време, пък и не прилягало на млада жена като нея да се движи сред толкова много млади мъже, които само причаквали по коридорите момичетата и им пълнели главите с покварени мисли.

Майката на Ноеми също не бе особено възхитена от тези нейни модерни схващания. Момичетата трябвало да следват простичък цикъл и след като се включат в светския живот, да се задомят. Ако Ноеми се запишела да учи още, само щяла да забави този цикъл и да си остане какавида в пашкул. Поне пет-шест пъти бяха обсъждали ожесточено въпроса и накрая майка ѝ хитро си бе измила ръцете и бе заявила, че последната дума принадлежала на баща ѝ, а той не бързаше да се произнесе.

Ето защо тя се стъписа от думите му, които най-неочаквано ѝ бяха разкрили нови възможности.

— Наистина ли? — попита Ноеми предпазливо.

— Да. Това не е шега работа. Само това оставаше да попаднем във вестниците заради развод, но не мога и да допусна някой да се възползва от член на семейството. И говорим не за друг, а за Каталина — заяви вече по-меко баща ѝ. — Много ѝ се събра, ще ѝ се отрази добре да види приятелско лице. В крайна сметка може би има нужда единствено от това.

Каталина беше преживяла доста беди. Първо бе починал баща ѝ, после майка ѝ се беше омъжила за човек, заради когото Каталина плачеше често. След две години бе починала и майка ѝ и момичето дойде да живее в къщата на Ноеми: по онова време вторият ѝ баща се беше вдигнал и бе заминал някъде. Въпреки радушния прием у семейство Табоада смъртта на родителите ѝ я беше наранила дълбоко. По-късно трябваше да изживее и разтрогнат годеж, който породи доста конфликти и обиди.

Месеци наред я ухажваше един глуповат младеж, когото тя явно харесваше много. Но бащата на Ноеми не бе във възторг от него и го отпрати. След тази осуетена любов Каталина очевидно си беше взела поука, защото връзката ѝ с Върджил Дойл бе образец за потайност. Или може би по-хитър в случая е бил Върджил и е убедил Каталина да си мълчи, докато вече стане твърде късно да отменят сватбата.

— Вероятно мога да предупредя, че ще отсъствам няколко дни — каза Ноеми.

— Чудесно. Ще изпратим телеграма на Върджил, за да съобщим, че си потеглила към тях. На всяка цена трябва да подходим умно и да не разгласяваме случая, ето на какво държа. Той ѝ е съпруг и има право да взима решения, но ако действа безразсъдно, и ние няма да седим със скръстени ръце.

— Не е зле да го напишеш черно на бяло това за университета.

Баща ѝ отново седна зад писалището.

— Кога не съм си спазвал дадената дума! А сега махни цветята от косата си и се заеми с багажа. Знам, че ще умуваш цяла вечност, докато решиш какво да облечеш. Всъщност като кого си се предрешила? — попита той, явно недоволен от дълбокото деколте на роклята и голите ѝ рамене.

— Като пролетта — отвърна тя.

— Там е студено. Ако смяташ да се разхождаш в рокля като тази, не е зле да си вземеш и пуловер.

При обичайни обстоятелства Ноеми нямаше да му остане длъжна и щеше да отговори нещо остроумно, но сега си замълча както никога. След като се бе съгласила да замине, ѝ хрумна, че знае съвсем малко за мястото, където отива, и за хората, с които ще се срещне. Не беше тръгнала на круиз или на приятно пътешествие. Но тя побърза да си напомни, че баща ѝ е избрал нея да изпълни задачата и тя няма да го подведе. Вятърничава ли? Я стига! Ноеми ще покаже на баща си, че може да бъде и отдадена. След като се справеше — а тя не си представяше, че няма да се справи — баща ѝ вече щеше да я смята за по-зряла и заслужаваща уважение.

Загрузка...