Марс плюс

Глава 8 Скрити значения

Джори чакаше от два часа в коридора пред Златен Лотос. За да избегне евентуалните въпроси, се правеше, че поправя двигателния датчик в стената, за който никой не бе сигнализирал, че е повреден. Хората не желаеха креолите да се чувстват неудобно или нежелани в комплекса Тарсис Монтс, но модифицираните, които се шляеха без работа, предизвикваха въпроси. Джори не искаше да си има неприятности с Гражданската милиция.

За този ден нямаше определени задачи. Предполагаше се, че почива и възстановява електролитния баланс, обусловен от неговите бъбречни филтри. Но това, както и датчикът в стената, който се правеше, че поправя, си беше чисто извинение. Истината бе, че искаше отново да види Деметра. Затова работеше пред нейната стая, така че когато тя излезе, щяха уж случайно да се срещнат. За Джори това бе един умен план.

Зад него се отвори вратата на апартамент номер девет. Наполовина изкачен на стената и висейки на една ръка за отворения капак, той се извърна с нетърпеливо изражение на лицето.

— Джори? — извика Деметра. — Какво правиш тук?

С котешка лекота той се спусна на пода.

— Ъъъ… поправям един… ъъ-ъ… сензор — и посочи стената.

— Точно зад моята врата? — Деметра погледна нагоре и надолу по коридора. — Какво съвпадение!

— Аз… исках да те видя отново — Джори се загледа виновно в пръстите на краката си.

Досега никога не се бе притеснявал, че непропускливата му кожа е удебелена по петите, а стъпалата му са оформени еднакво добре, както за финия пясък, така и за ръбестите скали. Обувки не му трябваха, освен това за него те бяха и невъзможни. Но сега краката му се видяха голи, широки и грозни, не като нейните — заоблени и с кадифена кожа. Като на газела.

— Това не е добра идея, Джори.

— Но аз си мислех…

Всъщност какво си мислеше наистина? Че могат с това екзотично същество от друга планета да… да бъдат заедно? Че биха могли да създадат семейство в Тарсис Монтс с неговото оскъдно заплащане на помощник по поддръжката шеста степен? Че ще имат деца и на дванайсетата им годишнина ще позволи да бъдат одрани, изкормени и трансформирани в креоли? Това ли искаше в действителност?

— Мислех, че ме харесваш — каза простичко той.

— О, Джори — лицето й помръкна. — Аз наистина те харесвам. За мен ти си един добър приятел. Но трябва да се придържам към днешната си програма и…

— Имам изненада за теб — изтърва се той.

Нищо не ставаше както бе планирал.

— Изненада? Но…

— Ела! — той я хвана за ръката, стискайки я точно над китката, и я дръпна леко, колкото да я извади от равновесие. — Ще ти покажа.

— Не можеш ли просто да ми кажеш?

— Тогава няма да е изненада.

Джори тръгна надолу по коридора, като говореше бързо:

— Нали каза, че не обичаш компютрите да те наблюдават, когато… когато правиш секс и затова се опитах да измисля място, където да не могат да ни видят. Сетих се, че такива места има навсякъде из комплекса и реших да видя дали не мога да уредя нещо за нас.

Той съзнаваше, че говори глупости, нещо, за което майка му винаги го бе предупреждавала: „По-добре да те мислят за глупак, отколкото да си отвориш устата и да премахнеш всяко съмнение“. Но Джори усещаше, че Деметра, човек пристрастен към думите и обясненията, ще интерпретира по свой начин всичко, което й наговори. Следователно, трябваше да я затрупа с поток от думи, колкото и неубедителни да са те.

Докато говореше, той я заведе две нива надолу. Минаха и през едно авеню, два пъти по-широко и високо от средно статистическия тунел, според строителните планове. След изграждането му то щеше да бъде наречено „Аркада“. Проектирано бе за търговски център с отделни стени и покрив, издигнат под арката от скали, който може би след време щеше да се превърне в сърце на меркантилната марсианска цивилизация.

След двайсетина метра двамата напуснаха подредените тунели със завършени покриви и гладки стени, с електрически връзки и услуги, със светлини, въздух и фиброоптика и стигнаха до една стоманена врата, залостена с четири продълговати скоби.

— Това шлюз ли е? — попита Деметра.

— Не съвсем.

Джори сви пръсти като челюсти на френски ключ и завъртя болтовете, докато резетата се отпуснаха свободно върху гнездата си. След това прокара длан по вертикалната лента, използва тялото си като лост и издърпа вратата, преодолявайки разликата в налягането. От процепа между вратата и рамката се чу тиха въздишка, сякаш донесена от марсианския вятър. Джори отново я хвана за китката и пристъпи вътре.

— Чакай малко! — Деметра се дръпна назад. — Ти можеш да дишаш там, но не и аз.

— Със сигурност можеш. Въздухът е добър, просто налягането не е от деветстотин милибара.

Джори пристъпи прага, откри провесеното зад вратата фенерче и го включи. Широкият лъч освети неравна стена от сива скала. Светлината се отразяваше в резките по пода, където уредите за пробиване бяха вдълбали скалата, но не бяха успели да я откъртят или да проникнат в цялостната й матрица. Този тунел беше дълбан ръчно, тъй като беше близо до населените нива и не бе възможно да се използват големи машини като онази, която бяха наблюдавали в Долината.

— Студено е! — дъхът й се превръщаше в пара.

— Съжалявам… Ще се стопли след минута.

Джори я поведе още двайсетина метра надолу, завиха наляво и стигнаха до още една врата, заключена с обикновена ключалка. Зад нея имаше задънен тунел, дори без сервизни помещения, издълбани в стените.

— Пристигнахме — обяви той тържествено.

— Това ли е изненадата? — попита внимателно Деметра.

Джори насочи светлината надолу към куп стари дрехи и едно одеяло, метнато отгоре им. С малко въображение би могло да изглежда като легло и вероятно бе доста меко.

— Виждаш ли? Няма камери и микрофони. Все още не са инсталирани. — Той насочи лъча към едната стена. — Няма дори сензори за движение и за мирис.

— Добре… но защо?

— Ами… нали каза, че се смущаваш, понеже мрежата непрекъснато те наблюдава и подслушва. Тук не могат да те виждат и чуват.

— Нещо като любовно гнезденце?

Тя изрече думите без особен ентусиазъм, но това не спря Джори. Нещо повече, прие ги като сигнал да направи своя ход. Плъзна лявата си ръка напред и докосна бедрото й, прокара пръст по кръста й и притегли тялото й към своето.

— Джори…

Устните му се притиснаха към нейните. Куплунгите на дихателната маска, изникващи от двете му страни, нежно галеха лицето й, подобно на мека брада. Лявата му ръка се плъзна надолу под кръста й и я привлече силно към себе си. След това повдигна единия й крак и го обви около кръста си, а с дясната ръка започна да разкопчава дрехата й. Тъй като изградените от пресовани арамидни влакна нокти бяха твърде дебели и несръчни, той просто откъсваше копчетата от плата.

— Не… чакай! — смотолеви Деметра, останала без дъх, като се опитваше да говори въпреки натиска на устните и езика му. — Не съм в настр…

Креолът леко отслаби прегръдката си и вдигна глава.

— О, забравих — възкликна той, откачи сребърната й гривна и я пъхна в джоба й. После затвори ципа и погали втвърдените зърна на гърдите й.

Джори притегли тялото на Деметра още по-близо, движейки бедра нагоре и надолу. Слабините му се долепиха до нейните и тя започна да стене, когато той се надвеси между краката й и освободи нарастващия си член. Деметра отново се отдръпна, но само, за да се качи върху него.

— Този път не ми разкъсвай дрехите — предупреди го тя.

Когато се върна в хотела, Деметра все още се чувстваше объркана. Плановете й за деня се бяха провалили в една пещера някъде под града. Тази сутрин бе решила повече да не се вижда с малкия креол, но само пет минути прекарани с него, единственото нещо, за което можеше да мисли, бе как да се чука, докато мозъкът й експлодира. Тя реши, че наистина трябва да прекрати това… губене на време? Или каквото и да е. Нищо нямаше да излезе от тази връзка, а дори и нещо да се получи, то деди щеше да е бесен. Което не беше чак толкова зле, ако се замислиш.

Въпреки че бе прекарала по-голямата част от следобеда легнала, всичко, което искаше в момента, бе да се хвърли в леглото, да се завие през глава и да спи цяла седмица. Тя се преоблече, изпи чаша вода и понечи да разкопчае гривната си.

Оу, да бе.

Деметра бръкна в горния си джоб и извади сребристия кибер.

— Е, какво беше всичко това? — попита Сладурчето, когато Деметра я извади. — Чувах някакво много интересно шумолене. Продължи доста дълго.

— Млъкни, Сладур — каза равно Деметра като я сложи на шкафчето и повдигна чашата да я захлупи.

— Няма знач… йе… уа, чакай малко, Дем.

— Какво има?

— Съобщение за теб. От Земята. Червен код.

— Идва по терминала?

— Да — каза хроното. — Но онази трошка там не може да го разкодира. Да го разшифровам ли? Само текст е.

— Давай! — Деметра седна на ръба на леглото.

— Вайс до Кафлън, лично — започна да диктува Сладурчето. — Надявам се, че това включва и мен, а?

— Просто чети.

— Сигурни агенти в окланд докладват със зеле изпращат търговски контингент с пълен консулски статус някъде късен октомври стоп предвид транзитното време идват над главата ти в най-близко време стоп съжалявам за късното предупреждение, но това заминаване се проведе с изключителна бързина и информацията бе бранена с най-голямо насилие край. Какво се предполага, че означава това, Дем?

— Млъкни и ме остави да помисля.

— Няма значение.

Къде по дяволите бе това „окланд“? И защо Грегор Вайс има агенти там? И защо това трябва да я засяга? Деметра беше учудена. „Бранена с най-голямо насилие“ намекваше за ужасни неща — може би са загинали хора, за да предадат това съобщение първо към Далас и после към нея? Тя не знаеше как да го разбира. Тогава й хрумна нещо.

— Сладур, как се пише „окланд“?

— О-у-к-л-а-н-д, Дем. Точно както се произнася.

Виж, това вече придобиваше смисъл. Оукланд беше столица на Северна Зеландия, така че делегацията можеше да има нещо общо с проекта в Долина Маринерис, който бе под покровителството на Агенцията за икономическо развитие на Северна Зеландия. Ако беше така, предоставянето на дипломатически статут на новодошлите им даваше възможност да измъкнат спорната територия под носа й. Но съобщението на Вайс не го потвърждаваше.

— Прочети го още веднъж, Сладурче.

Хроното го повтори с абсолютно същата интонация. Разбира се, съобщението бе в типичния за Вайс шпионски телеграфен жаргон от деветнайсети век. Но, от друга страна, той си беше педантичен бюрократ. Такова недомислие като „докладва със зеле“ просто не му подхождаше.

Докладва със зеле.

Докладва „със зеле“.

Докладва С. Зел. — Северна Зеландия.

— Сладурче, някъде в текста среща ли се групата от знаци С точка Зел точка?

— Разбира се, Дем. В първото изречение. Точно както го прочетох.

— Трябва да поправя гласовия ти чип, скъпа.

— Не се бъзикай, Дем. На теб трябва да ти ъпгрейднат ушите.