Марс плюс

Глава 9 Мозъчни пътешествия

Деметра се събуди обзета от паника, която я бе стиснала за гърлото и караше сърцето й да бие учестено. Ситуацията на Марс се изплъзваше от ръцете й. Съобщението на Вайс предполагаше, че северозеландците се канят да направят някакъв политически ход, насочен към Долината Маринерис… а всичко, което бе свършила досега, бе да разгледа няколко местни забележителности и да се запознае с някои туземци. А и какво друго можеше да стори?

Официално погледнато, Деметра бе на Марс като обикновен турист без дипломатически статут. Всъщност тук нямаше дори и формална правителствена структура. Нищо, към което да я насочат за акредитация от какъвто и да е ранг. Върхът на марсианската администрация явно се състоеше от местната градска бюрокрация. Най-високопоставеният чиновник, за който Деметра бе чула досега, беше някакъв кмет в Солис Планум. Работата му бе да осъществява връзките, да пази записите, да събира данъците, освен това да отговаря за търговския обмен и поддръжката на инфраструктурата. Но всичко това се извършваше почти изцяло от вездесъщата мрежа. Как групата големци от Северна Зеландия са успели да установят дипломатически взаимоотношения с „това“, тя не можеше да разбере. Имаше едно-единствено нещо, което Деметра трябваше да пробва — да използва неформалните контакти, за да накара правителството, каквото и да е то, да започне да работи за нея. Това бе проблясъкът, от който се нуждаеше. Тя се изстреля от леглото, остави го да се тръшне в стената и отиде да се пъхне под едноминутния душ. Изчаквайки обвитата в тюрбан коса да изсъхне, си поръча кафе и кисело мляко за закуска. Хотелът предлагаше киселото мляко само в две разновидности — холандски шоколад и лимон. Вече бе открила, че лимонът напомня на киселина от акумулатор, а сега разбра, че шоколадът има вкус на тебешир с нафта.

Докато се сресваше, Деметра започна да издирва приятелите си. Както на Земята, така и на Марс трябваше да се допита до мрежата. Тя се обърна към стайния терминал, включи го на режим ЛИЧНО и каза:

— Може ли да говоря с личността Ат?

— Да, миз Кафлън-Деметра-Сирайз — отговори хладен глас с по-различна модулация от обикновения тон на терминала — по-надут, по-самонадеян, по-малко желаещ да помогне. Тя говореше със самия Ат — от плът и кръв… или по-скоро от електрон и позитрон.

— Трябва да открия Елън Сорбел. Навярно още не е на работа, но…

— Миз Сорбел е изцяло ангажирана.

— И къде е сега?

— Хидрологична лаборатория, купол две, но сега не е подходящо време за…

— Благодаря. Тръгвам. — Деметра не бе човек, който се съобразява с намеците на една машина, особено такава, свързана с обширна бюрокрация. — Ъ-ъ… как да открия купол две?

— Вземете асансьор четири до повърхностното ниво, следвайте тръба Y-9 в посока запад, останалото е означено. Но вие наистина не трябва…

Деметра изключи терминала, сложи си връхната дреха, грабна шепа фиби за коса и се втурна по коридора.

Елън се плъзна през пролуките на скалната матрица, следвайки линията на най-малкото съпротивление. Гранулите, през които минаваше бяха груби сферични форми, плуващи над и под съзнанието й. Всяка една представляваше частица фин пясък, не по-голяма от милиметър в диаметър. Бяха толкова дребни, че в реалния живот биха могли да се изгубят под ноктите й. Около тях съзнанието й плуваше и се извисяваше като тюлен, качил се на скалист бряг, а тя беше капка вода.

Елън заплува надолу, откривайки нужния й пласт. Търсеше глинен субстрат, за който бе докладвано, че лежи под пустинята Агнус Деи на някакви си двеста километра югозападно от Тарсис Монтс. Плъзна се напред през една маса, обсипана с блещукащ кварц и полски шпат, преобърна се и се прилепи до едната стена с помощта на повърхностното напрежение. Гърбът й опираше в друга назъбена частица под нея. Тя се процеди през външната повърхност, съзнанието й се извиси, насочвайки я срещу силата на гравитацията. Още едно пропадане и Елън се намери в някакъв вид граничен слой. Вече нямаше свободни парчета с празно място помежду им, само плътна маса от алуминиеви и магнезиеви силикати, които формираха ромбове с диаметър от два-три микрона. Помежду им пространството беше даже по-малко. Съзнанието й се сплеска, разширявайки се и дифузирайки като масло. Нямаше да има повече весело цамбуркане надолу. Тази сигурност беше като глината, която…

— Какво правиш?

Гласът дойде някъде от лявата й страна. Елън извърна очи, които не бяха очи, но не видя нищо.

— Кой е там?

— Аз съм, Деметра.

— О, здрасти…

— Преча ли ти?

Да! — искаше да извика Елън.

— Всъщност не… Как стигна дотук?

— Един от вашите техници ме снабди с шлем и ръкавици — отвърна Деметра. — Каза, че си тук в… какво е това място? Прилича на астероидно поле.

— Намирам се в пустинята, на около петдесет метра под повърхността. Или по-точно компютърът твърди, че се намирам там.

— Ат ли го казва?

— Не, по-голямото момче.

— Какво търсиш?

— Опитвам се да открия къде може да е отишла водата… ако някога е имало такава — обясни Сорбел. — Мисля, че открих лещи от глина, които…

— Къде? — настоя Деметра.

— Някъде под теб, предполагам. Сигурно си още в пясъчния слой.

— Така ли? Как да се спусна долу?

— Само ако знаеш как да използваш ръкавиците. Ще ти се наложи да поплуваш.

— Не мога — каза Деметра след минута. — Защо ти не се качиш при мен? Не те виждам.

— Виждането не е толкова важно тук долу. Не можем ли просто да си поговорим? — Елън стана още по-плоска, прилепена до глинения субстрат. — Какво искаш?

— Добре… хмм… това е трудно… Може ли някой да ни чуе?

— Имаш предвид освен киберът, който е създал тази геологична симулация и сега ни наблюдава?

— Ъхъ.

— Не. Шлемът ти е изолиран.

— Тогава… това, което искам, е помощта ти като програмист. Искам да хакна няколко терминала, които са свързани към мрежата и да запиша всичко, което те ще изпратят или приемат през следващите няколко дни.

— Чии са тези терминали? — Елън започна да проявява любопитство.

— Единият е в квартирата на една жена от Северна Зеландия. Казва се Кунео — Нанси Кунео. И тя като мен е посетител на Марс. Другите два са при нашия корейски приятел — един терминал в личната му стая, друг при слугата му Чанг Куок-До.

Сорбел премисли молбата за миг.

— Лоул беше прав за теб, нали? Ти си шпионин.

— Елън… ние всички сме шпиони. Сун Ил Сук си призна веднага след като се запознахме. Той също знае за Кунео, но аз я открих много преди него. Поотделно или заедно, вероятно вече са инсталирали монитори в стаята ми… Просто искам малко сигурност за времето, което ми остава да прекарам тук.

— И си помисли, че бих могла…

— Ти си най-запознатия с компютрите човек, който съм срещнала тук. По дяволите, на практика всеки на Марс живее в задния джоб на машината, но само ти си пъхаш главата в нея, за да си изкараш прехраната.

— Ние не сме във вътрешността на компютъра, Дем. Това е геологична симулация, която е свързана към В/Р оборудване. Не много по-различно от онова, което използваш за гледане на филми или разходка с прокси.

— Няма значение. Продължавам да мисля, че само ти можеш да ми помогнеш.

— Дори и да имам необходимите познания, това не означава, че искам да ти помагам. Суки е мой приятел. Освен това не знам какво лошо е направила тази Нанси Кунео на моята… Във всеки случай не съм съгласна някой да шпионира Марс.

— Ние не шпионираме вас, Елън, а се наблюдаваме един друг. Всичко идва от политическата ситуация на Земята. Просто се случи и тримата да сме на Марс по едно и също време. Това е всичко.

Един от талантите, които с времето работата бе развила в Сорбел, бе моделният анализ. От нюансите в гласа на Деметра Елън разбра, че лъже. Историята й бе прекалено сложна и в нея бяха намесени много обстоятелства. Истината би трябвало да е много по-проста. Жалко, защото Елън я харесваше и съжаляваше, че двете не могат да бъдат откровени помежду си.

— Ти и твоите приятели можете да си играете на криеница колкото искате — каза Сорбел накрая, — но не искам да ме намесваш в нещо, което със сигурност ще донесе и на двете ни неприятности с милицията.

— Не можеш да останеш неутрална завинаги, Елън.

— Какво искаш да кажеш?

— Ситуацията ще се промени бързо и за няколко дни ще стигне стадий на кипеж. Не мога да ти кажа подробности, защото още нямам. Но този конфликт ще има огромен ефект върху геоло- не, метеорол- хидрол-, мамка му! Не е това! Имам предвид баланса на природата на тази планета. Може да промени начина на живот на всички хора на Марс.

— Към по-добро ли? — попита Сорбел безнадеждно.

— Сигурно не.

— Разбирам. И само ти можеш да попречиш на това мистериозно нещо да се случи.

— Така смятам.

Елън Сорбел размисли една дълга минута.

— Ти си ми приятелка, Деметра, но и хората, за които споменаваш също са ми приятели. Сега научавам, че не са това, за което се представят и не знам на кого да вярвам. Разбираш ли положението ми?

— Перфектно.

— Тогава ще… обмисля молбата ти.

— Благодаря.

Елън не разбра кога връзката е прекъснала, но усети, че Деметра се е оттеглила от симулацията.

Енергийният сателит, който поддържаше населението и техниката на Тарсис Монтс, включително космическия фонтан с неговите 7000 мегавата електрическа енергия, се намираше на ареосинхронна орбита на около петстотин километра източно от селището. Както обясни ИИ на симулацията, това бе възможно най-доброто му разположение. По-непосредствена позиция би била несигурна за сателита, поради близостта с горната трансферна станция на елеватора. Едва ли някой от двата обекта щеше да се отклони от орбитата си, но около фонтана трябваше да има свободно пространство за пристигащите и заминаващи кораби. Компенсацията за слънчевия колектор се извършваше като микровълновият лъч се изместваше под ъгъл в западна посока към приемателното поле, което се намираше недалеч от тунелния комплекс.

Деметра откри, че поклаща глава със затворени очи, опитвайки се да възприеме цялата тази суха материя, която бе неизбежна част от интродукцията към симулацията. Снимките по видеото, които ИИ представяше по време на речта си, демонстрираха оригиналните схеми на строежа, които не бяха предназначени за туристи. Те бяха изпъстрени с прекъснати линии, които показваха сравнителните ъгли и векторите на орбитата, размерите бяха означени със стрелки, числа и цветни кодове, показващи енергийните потоци, структурния натиск и термичните защити — всичко изглеждаше прекалено сложно. Очевидно пътуването бе предназначено за инженери.

След срещата си с Елън, Деметра реши да запълни сутринта като посети извънпланетните сателити. Сигурно за Сорбел тези технически обяснения бяха занимателни, но за Деметра не бе така. Въпреки това тя покорно изслуша петнайсетминутната лекция. Педантичният глас на машината обясни, че поради голямото разстояние между Марс и Слънцето, слънчевите клетки са, грубо казано, двойно по-големи от тези, обикалящи Земята, но дават същата енергийна продукция. За да се постигнат тези 7,58 гигавата от Станция четири, площта трябваше да бъде около двеста и десет квадратни километра. Магнитните тласкачи поддържаха това обширно поле от полиморфни силикони насочено срещу слънцето с отклонение само половин дъгова секунда. Диодната мрежа на станцията, приемаща микровълните върху марсианската повърхност, се разпростираше на сто и трийсет километра с енергийни постове, разположени на всеки…

— Ъъъ, извинете? — проговори Деметра.

— Да? — отвърна след малка пауза ИИ.

— Можем ли да пропуснем урока по електроника и да видим това нещо?

— Познанията ви за мащабите на станцията няма да бъдат пълни, без…

— Знам, но първо искам да видя мястото, преди да се подложа на още четвърт час обяснения.

— Подложа… четвърт? — повтори объркано машината. — Не съществува такъв модул…

— Просто ме свържи с най-близкото прокси и запази за себе си базите данни, разбра ли?

— Както желаете.

Тъмният фон, който представляваше пространството, заобикалящо компютъризираната конструкция на станцията в нейния визьор, внезапно се обсипа със звезди. В периферията на обзорното й поле бавно плуваше пясъчно оцветеният Фобос.

Деметра погледна ръцете си, пъхнати във В/Р ръкавици, които се бяха превърнали в нещо, наподобяващо манипулаторите в проксито и методично се изкачваха по някаква стълба. На мястото на пръстите й имаше паралелни захващащи повърхности, които се отваряха и затваряха като старомоден френски гаечен ключ и се забиваха в квадратни дупки, разделени от един як метален коловоз. Дупките — стъпалата на стълбата — бяха подредени по външната повърхност на една тръба, около два метра в диаметър. Деметра проследи с поглед продължителното повтарящо се движение по тръбата нагоре… и нагоре… и нагоре… Тя почти изгуби равновесие, или поне част от нея го направи — тази, която седеше от плът и кръв в креслото в хотелската зала за симулации. Проксито не се отклоняваше от твърдоглавото си механично катерене. Като че ли тръбата, която изкачваше, се простираше в безкрайността, издигаше се над нея като дъга над хоризонта, оставяйки я да се справи сама с безкрайния брой стъпала.

Деметра почувства твърда буца в стомаха си и погледна встрани, за да потърси облекчение. Във визьора й отляво се бе появило поле от злато. Изображението пламтеше с отразена светлина, а после, когато видеочиповете на проксито намалиха с няколко степени силата на сигнала, потъмня. След като защитните й очила се стабилизираха, Деметра успя да види, че полето представлява нанизи от слънчеви клетки, сини като външната атмосфера на Земята. Блясъкът идваше от мрежата свързани катоди, които непрекъснато прихващаха лъчите на далечното слънце.

Слънчевите клетки представляваха масивни шестостени, вероятно по километър от край до край. На Деметра й бе трудно да ги различи заради перспективата, която беше абсолютно плоска. Тя можеше само да апроксимира очертанията им по ъглите между различните плоскости, разпростиращи се от нейната гледна точка — мрачна синева сред чернотата на космоса. От разказа на ИИ сигурно щеше да научи нещо повече за шестоъгълниците.

Деметра погледна назад към тръбата — същата черна безкрайност. Надясно имаше други плоски шестоъгълници. Опита се да погледне надолу, към мястото откъдето проксито бе започнало изкачването, но главата със сензорите не бе в състояние да се извие дотолкова. След още петдесетина стъпки — забиване в процепа, захващане и издърпване, — Деметра реши, че всичко е много отегчително.

— Ъм, разказвачо?

— Да, миз Кафлън?

— За какво се използва това прокси, когато не го яздят туристи?

— Робот по поддръжката. Предназначен е да пълзи по поддържащите рейки на сателита и да инспектира за метеорни повреди във видимата повърхност на клетките. Извършва функциите си като интерполира…

— Благодаря. В момента има ли наоколо проксита, които да работят на някакви обекти? Има ли нещо интересно за гледане?

— Операции по поддръжката се извършват единствено, когато е засечена действителна повреда. Разбира се, ние разполагаме с интересни презентации, които…

— Не, благодаря. Ъъъ… това е завършен и напълно функциониращ енергиен сателит, нали?

— Слънчева енергийна станция четири започна подготвителните операции за стартиране на 14 декември 2034 г. В пълен режим тя пристъпи…

— Добре, добре. Но имате и една станция в процес на строеж. — Деметра си спомни думите на Сорбел. — Май над Скипарели?

— Това ще бъде Станция шест.

— Има ли някое прокси, което да наема? Ще ми бъде интересно да видя конструктивната ви техника.

— На обекта все още не са инсталирани туристически проксита.

— А не можеш ли да ме включиш към работещ робот? Ще приемам само визуалните сигнали. Няма да се намесвам в неговата дейност.

— Ще проверя дали има възможност — отговори ИИ.

Изображението във визьора се изпълни със статични смущения и Деметра се озова в центъра на нещо, приличащо на букет от ръце. Те бяха съединени по две или повече и се движеха над главата на проксито със сензори като тичинки на цвете. Някои имаха захващащи челюсти, които държаха парчета от неправилно оформен метал и ги поставяха на определеното им място. Други завършваха с инструменти, подобни на закривени поялници и занитващи чукове, които последователно се вдигаха и падаха върху панелите в стената, намираща се на два метра от лицето на Деметра.

Сцената по нищо не приличаше на широките панели на другата енергийна станция, изпълнена с проблясващи шестоъгълници, пресечени със сребристи жици. Металните парчета тук бяха насечени и дебели няколко сантиметра. Стоманена плоча, предположи Деметра, но цветът, където се докосваше дъговият разряд, бе странен — пурпурен. Може би беше някаква сплав?

Тя искаше да види нещо повече, но не разполагаше с контрол върху сензорната глава, която се управляваше от програмата, насочваща работата на машината. Но от картината, която получаваше, прецени, че работата се извършва в голям кух цилиндър десетки метри в диаметър. Пространството беше затворено и сцената се осветяваше от високоинтензивните отблясъци на работните фарове. Отстрани изглеждаше, че роботът прибавя една втора вътрешна стена към първата, оформила металната кутия.

Защо й е на една енергийна слънчева станция двойна стена? Деметра бе разбрала от разказа, че тези сателити са напълно автоматични и не е необходима намесата на човек, а също и че помещенията за трансформаторите и микровълновите предаватели са малки по размер — три, най-много четири метра във всяка посока. Полагането на слоя дебел метал би могло да служи като защита на критичните компоненти срещу астероидни удари, особено при определена близост с Пояса. Но моделът на марсианските орбитални конструкции не беше такъв, поне доколкото бе видяла. Слънчевите сателити очевидно разчитаха на функционалността и непрестанната мобилна поддръжка. Строежът на бункери в небето просто не подхождаше на установената традиция.

— Разказвачо, какво гледам? Това да не е някаква хибридна станция, например реактор за енергийно снабдяване на прелитащите кораби?

Визьорите й потънаха в мъртвешко черно без звезди, без кабели, без посоки. Главата на Деметра се изпълни с празнота. Ръкавиците й потрепериха и застинаха. Слушалките в ушите й генерираха постоянно ниско бръмчене. След трийсет секунди, или може би трийсет минути, трийсет часа, на сензорно изгнание, отново чу гласа на ИИ коментатора.

— Съжалявам. Бяхте включена към друг източник на данни.

— Значи това не беше Слънчева енергийна станция шест?

— Не. Какво мислите за марсианската геология, миз Кафлън?

— Гео…? — за един момент езикът й се залепи за небцето. Нужно бе усилие на волята, за да го освободи. — За какво, по дяволите, говориш?

— Нищо… С това приключихте симулативното пътуване до марсианските енергийни станции. Приятен ден.

Ниското бръмчене в ушите й спря. Визьорите щракнаха веднъж и се изключиха. Деметра поклати глава и свали В/Р шлема и ръкавиците. Внезапно усети, че не се чувства добре.

Д-р Уей Ликсин се изненада, когато мрежата го предупреди, че трябва да поеме един следобеден ангажимент извън установения ред. Всъщност не го изненада промяната в дневната му програма, а фактът, че не може да се сети кой е пациентът.

— Кафлън? Деметра? — попита той, докато ровеше из паметта си. — Познавам ли я?

— Тя е временен случай — отвърна безстрастният глас. — Прегледахте я миналата седмица като част от вашата платена обществена практика. Твърди, че има някакви симптоми и желае да ви види отново.

— Добре — Уей Ликсин въздъхна и затвори журналния файл, който четеше. Седна в креслото си и постави екрана в неутрален режим. — Пратете я.

Когато младата жена влезе, той веднага я разпозна — закръгленото тексаско момиче с предполагаемия черепен инцидент.

— Здравейте, мис Кафлън. Радвам се да ви видя отново.

— Здравейте. Д-р Лий…? — Тя се облегна на масата за прегледи вместо да седне срещу него зад бюрото. — Исках… хмм… това е…

— Да?

— Споменах ли за ментални проблеми, когато бях тук последния път?

— Трябва да проверя. — Уей се обърна към екрана и извика нейния файл от архива. Намери бележката си за оплакванията й от „неспособност за концентрация“, която, изглежда, бе успяла напълно да преодолее.

— Казали сте, че от време на време имате проблеми с концентрацията.

— Да. Заспивам по странно време. А откакто съм на Марс, положението още повече се влоши, имам предвид решенията, които взимам.

— Откакто сте на Марс… — Той веднага схвана ключовия израз. — А преди?

— Не си спомням подобни ситуации преди. Може би съм объркана от разликата в културите, срещите с нови хора… такива неща. Но чувствам, че постъпвам… добре де, странно.

— Например?

— Ами, вече два пъти правя секс с мъж, който намирам за тотално незрял, даже леко отблъскващ. По един чужд за мен начин.

— И… не е от вашата раса? — Уей Ликсин бе слушал, че повечето континентални американци, особено тексахомците, са затворени ксенофоби.

— Той е… креол, както ги наричате.

— А? Да, разбира се. Навярно сте го намерили за екзотичен.

— Да, в началото. Но сега смятам, че е груб и отегчителен.

Д-р Лий се засмя.

— Не сте първата жена, прелъстена от чужденец, мис Кафлън. Или от киборг.

— Е, предполагам, че имах нужда да чуя това. Но останалото? Сънливостта…

— Денят ни тук е по-дълъг.

— … и се чувствам като зомби.

— Моля?

— През повечето време главата ми е сред облаците — поясни Деметра. — Казвам едно, а излиза друго. Все едно, че главата ми е пълна с памук.

Докторът се опита да си представи подобна субстанция, но не успя.

— Това същите симптоми ли са, както преди? Имат ли нещо общо с проблемите ви с концентрацията?

— Да, предполагам.

— Вашите доктори и терапевти предписаха ли ви нещо след инцидента?

— Коканол.

Това бе търговската марка на един синтетичен алкалоид, извличан от кокаина, който подобряваше действието на невротрансмитерите в мозъка, като забавяше разлагането на ензимите на ацетилхолина около синапсите. Предполагаше се, че към коканола не се привиква, но д-р Уей имаше съмнения. Всеки пациент, който идваше и се оплакваше от неясни симптоми, но произнасяше ясно и точно желаното лекарство, пораждаше съмнения.

— Разбирам. — Лицето му остана непроницаемо.

— Коканолът ми помагаше на Земята. Поне можех да се концентрирам върху нещо за повече от десет секунди.

Пациентите, които приемаха коканол, казваха, че имат „ум като лазер“ и са в състояние да „виждат и през тухлена стена“. Или поне така се чувстваха. Д-р Ликсин реши да й даде каквото иска, разбира се, след като получи потвърждение от земната мрежа, че това е нейната рецепта. В края на краищата, Деметра Кафлън не беше негов пациент.

— Като прикрепен към вас местен лекар, мога да ви го предпиша — каза той. — Ще уредя мрежата да ви изпрати запаси. Ще ви ги доставят в хотелската стая.

— Благодаря, д-р Лий. — С кратка, облекчена усмивка Деметра скочи от масата. — Това ли е всичко?

— Остава въпросът със заплащането. Все още разполагам с номера на сметката ви.

— Добре. — Тя мина през чакалнята и още веднъж изчезна от живота му.

Докторът държеше на думата си. Когато Деметра постави палец върху ключалката на вратата си, пазачът й съобщи, че на рецепцията я очаква пакет. Тя го взе и го отвори в стаята си. На леглото се разсипаха плоски хапчета, достатъчни за цял месец. Деметра обели едно и го прилепи към кожата зад лявото си ухо. Косите й паднаха над него и го скриха. Почти веднага гърлото й се изпълни с познатия дъх на ликьор — знак, че кръвният поток приема лекарството. След минута-две Деметра усети, че главата й се прояснява, мислите се избистрят, а мозъкът й отново се съживява.

— Имате посетител — обяви терминалът.

— А? Кой?

— Лоул Митсуно, хидрологист в…

— Пусни го.

Вратата се плъзна встрани и на прага се показа високият рус мъж. Той й отправи приятна усмивка, но тя видя, че е разтревожен. Разбра го по устните му, леко извити надолу, както и от защитната позиция на ръцете, отпуснати до бедрата.

— Лоул! — Деметра пристъпи напред с разперени ръце, желаеща да бъде взета в приятелска прегръдка. Или нещо повече. Каквото и да е, все щеше да свърши работа.

Той хвана пръстите й като акробат, който почти е изпуснал халките, и я задържа на една ръка разстояние. Тревожни бръчки прорязваха лицето му.

— Радвам се, че те открих — каза той. — Интересен ли бе денят ти?

— Защо? Да… Ъъ-ъ… — Деметра огледа стаята, но освен на леглото нямаше къде да се седне. — Да отидем във фоайето, там можем да говорим.

— Разбира се.

Докато го водеше по коридора към обществените стаи на хотела, тя си мислеше, че Лоул жива ще я опече, заради глупавата й молба към Елън. Веднъж вече директно я бе обвинил, че е земна шпионка, а тази сутрин се бе разкрила пред най-близката му приятелка. Той сигурно искаше да разбере мотивите й, както и тайната информация, за която бе намекнала пред Сорбел, преди някой от тях да предложи помощта си. Макар че вече не се нуждаеше особено от програмните умения на Сорбел. С помощта на коканола, подтикващ мозъка й към работа, тя можеше да измисли поне дузина други начини да получи достъп до съобщенията, изпращани от и към нейните опоненти. Най-простият бе да освободи Сладурчето и да го прати на лов из базите данни на мрежата, за да изкопае от архивите всички междупланетни комуникации. Всяка квазиправителствена система би трябвало да пази копия, за да се оправдае срещу евентуални претенции за провалени връзки и трансакции. Така че трябваше да убеди Лоул, че Елън не я е разбрала правилно. Като крайна мярка можеше даже да твърди, че никога не е влизала в геологичната симулация на Агнус Деи, че Елън е халюцинирала или е хванала кибернетично хълцане.

Хей! Деметра най-сетне го каза или поне си го помисли. „Геологично“ — думата, която се въртеше в ума й и от която цял ден я сърбеше езика. Тя се поздрави, че се сети да отиде на доктор и да вземе лекарството, от което се нуждаеше.

Деметра го поведе към едно от креслата във фоайето. След това се разположи на канапето, премятайки изкусително крак и така изви тялото си, че да му предложи най-добрия си профил.

— А ти какво прави днес? — започна весело тя.

— Както обикновено, вървях по тръбопроводите, гледах за ерозия от вятъра по поддържащите греди и пукнатини по повърхностите им.

— Пак ли си излизал навън?

— Не, използвах спътников надзор. Патрулирам с помощта на визьори и чифт ръкавици.

— Изглежда, тук всеки работи така — заключи Деметра.

— Ходила си до енергийните станции, нали?

— А… да. Как разбра?

— Системата записва всички посетители. А и Елън ми каза.

— Да, бях там.

— Какво мислиш за програмата ни за орбитално строителство?

— Ами, не видях много от нея. А това, което наблюдавах, бе твърде отегчително. Мили и мили сини листове силикон, поръбени със сребристи жици. След като свикнеш с мащабите на конструкцията, всичко започва да ти се струва много просто.

— Видя ли новата станция?

Деметра трябваше да помисли за минута.

— Коя?

— Онази, която се строи.

— Съмнявам се. Записите така ли казаха?

— Не.

— Тогава предполагам, че не. Туристическият софтуер ми показа нещо… — Деметра опита да подреди спомените си за времето преди да си вземе лекарството, — но нямаше нищо общо със слънчева електроцентрала. Дори не съм сигурна, че беше на орбита. Някак си сигналите се преплетоха — типична кибернетична грешка.

Лоул Митсуно я гледаше замислено.

— Какво има? — попита Деметра, за да наруши дългата пауза.

— Ти наистина не обичаш компютрите, нали?

— Използвам ги като всички останали, но не е нужно да ги харесвам. Не изпитвам сантименталност към тях. — Деметра посочи гривната си. — Тя е просто машина, Лоул, инструмент.

— Тя?

— Наричам я Сладурана, защото е по-лесно за изговаряне, отколкото „клетъчен активиращ ръчен хронограф и превеждащ стенограф“ — Деметра вдигна рамене.

— Разбирам. — Митсуно продължаваше да я гледа и да се усмихва странно.

Дали си мислеше, че тя води някакъв таен живот като кибер-вещица? Чувала бе истории за хора, които продали душите си на МФСТО, за да получат превъзходство в бизнеса, политиката, любовта или войната. Ами да, това бе още един начин да се вмъкне във файловете за съобщения на Кунео и Сун. Просто трябваше да отиде до най-близкия терминал и да сключи сделка с демона на мрежата. Да, но той после ще докладва опита й за нахлуване. Не, не беше много умно. Внезапно на Деметра й се прииска този приятен мъж да мисли хубави неща за нея. Той беше човек, изцяло интегриран в своето общество, добър в работата си, дори харесваше предполагаемите й предци каубои. И в момента — неангажиран.

— Виж, веднъж имах проблем с един кибернетичен механизъм — Деметра реши да предизвика съчувствието му. — Главата ми бе пробита при повреда във фризьорския уред. Така че не очаквам нашите „силиконови приятели“ да функционират винаги правилно. И… това е част от причината, заради която съм тук. Нуждая се от малко почивка и разпускане, докато се възстановя.

— О! Това не те ли… — Лоул изглеждаше трогнат. Тя бе успяла.

— Боли? Не, добре съм. Наистина.

— Гладна ли си? Какво ще кажеш за една вечеря?

Деметра затаи дъх, за да види дали ще спомене и Елън. Не го направи.

— В Хоплити правят страхотни пържоли с боб — предложи Митсуно.

— Истинско месо? — устата й се изпълни със слюнка.

— Е, поне е оцветено както трябва.

— Печелиш. — Тя се изправи. — Дай ми минута да се преоблека.