Марс плюс

Глава 17 Пресечени орбити

Елън се извърна от неподвижното тяло на Джори, лежащо върху масата.

— Схвана ли? — попита Лоул като гледаше към Лета.

— Да… Някой трябва да открие Деметра. Ще се заемеш ли, докато аз почистя тук?

— Разбира се. Сигурно е в стаята си.

— Най-вероятно. Доведи я направо тук.

— Естествено — той кимна и потъна в свързващия тунел.

— Как мога да помогна? — попита д-р Лий.

Сорбел посочи креола.

— Изключи го.

— Искаш ли да го свържа отново с…

Тя поклати глава.

— Вече няма значение.

— Както кажеш. — Докторът се чувстваше отговорен за нещата, които беше направил тази нощ.

Когато връзките между нейния компютър и момчето бяха прекъснати, Елън се съсредоточи върху материала, събран от Лета. За целта използва един преносим терминал със сгъваем екран и клавиатура вместо В/Р апаратурата, към която бе привикнала като кибердух. Това щеше да е нискоразредно програмиране. Механика, а не изкуство.

На екрана се появиха кодовете за достъп на Джори и образеца на предаването. Първо като честотна модулация, представена като аналог на абсциса и ордината на осцилоскоп, после като анализирана поредица от бинарни числа в непрекъсната стрингова форма от нули и единици и накрая като интерпретиран код в спретната десетична система. Киберът беше взел тази транскрипция в момента, когато Джори се бе събудил и се бе опитал да установи контакт с мрежата. Сега всеки компютър, репродуциращ това предаване, щеше да бъде приет от мрежата като Джори ден Острайхър, работник по поддръжката в Тарсис Монтс, креол. Когато Елън свърши, нерегистрираният й кибер можеше да получи достъп.

През изминалите четири месеца, крадейки време от работата си като аналитик и кибердух, тя беше конструирала вирусен наниз от взаимосвързани програми, съхранени в компютрите на мрежата. С правилната команда вирусът щеше да се активира, причинявайки каскада от грешки в тези машини, и в резултат щеше да изключи мрежата. Това беше деликатна работа, тъй като много хора зависеха от кибернетичната паяжина — поддръжката на газовия баланс, хранителното обезпечаване и управлението на отпадните води, опериране на космическия фонтан и контрол над орбиталния трафик, комуникацията със Земята и останалата Слънчева система. За да елиминира мрежата, без да се спрат тези процеси, Елън бе създала сложен самоорганизиращ се вирус, който бе изключително селективен. Проблемът бе, че всяка негова част бе запазена като цикъл с нулев приоритет. Управляващата програма, диригентът в нейната симфония, също беше съхранен в мрежата, точно под носа на Ат. Целта й бе да събере всички парчета и да оркестрира концерта. Като кибердух, Елън беше написала кода и го бе разположила в различни архиви, но човекът Елън не можеше да го извика. Тя дори не можеше да се обърне към управляващата програма и да й заповяда да започне представлението. Ат веднага щеше да стане подозрителен при подобна активност и щеше да предприеме паралелна проверка — около десет милиона пъти по-бързо, отколкото тя бе в състояние да натиска клавишите — и да я прекъсне. Ат може би беше сляп за промъкването на някакво мишле, но със сигурност щеше да забележи големия плъх.

Така че вместо Елън, някой друг щеше да започне процедурата, ако се наложеше. Тя трябваше да има код за достъп, приемлив за Ат, и това бе кодът на Джори.

Когато настанеше момента, програмите й щяха да прекъснат висшите функции на мрежата, нейната колективна интелигентност и способност за взимане на решения за действие и контрола й върху хората и коридорите. В същото време щеше да запази оперативните и нискоразрядните функции, които автоматизираха поддръжката на тунелните комплекси. Елън си даваше сметка, че, за съжаление, с един неизпитан вирус никога не можеш да си сто процента сигурен в резултата.

— Свърши ли? — попита Лоул зад гърба й.

— Разбира се, от игла до конец… Ще се върнеш ли скоро? Къде е Деметра?

— Ще бъде тук след минута. Пратих едно от момчетата да я доведе.

— Мислех, че ще отидеш лично.

— Трябва да обсъдиме нещо. — Лоул стана сериозен. — Джори ни даде повече, отколкото очаквахме.

— Да, целия боен план на мрежата. Ще изолира човечеството като унищожи земните фонтани. Това ще ни раздели на две уязвими парчета.

— Очевидно — съгласи се той. — Сигурно е планирала нещо подобно и за нашия фонтан. Може би това е предназначението на двигателите в новия енергиен сателит — да го изпрати по параболична орбита право тук, в Тарсис Монтс.

Сорбел обмисли предположението.

— Не вярвам. Защо да се реже въжето на две места, като и на едно е достатъчно.

— Това ще ни изолира от Луната, спътника Европа и Астероидните станции.

— Но тези колонии не са жизнеспособни без масирана помощ от Земята. Нито пък ние.

— О, по дяволите, Елън! Ние вече сме съвсем самоподдържащи се! Мислех, че това се подразбира. Дори се противопоставяме на земната намеса във вътрешните ни дела — техните териториални претенции и импулсивните им нови проекти за тераформиране. И да ги отрежат от фонтаните, ние ще се справим отлично. По-добре от отлично. Имаме възможност да снабдяваме и спътника Европа, и останалите колонии, ние…

— Ще загинем, Лоул. Вярно, самоподдържаме се, но на принципа месец за месец. Добре, нека е година за година. Ако ни спрат редките и преработени материали и ни отрежат от новите технологии, които редовно пристигат от Земята, няма да изкараме дълго. След две-три години ще започнем да гладуваме и да се задушаваме. Разбира се, мрежата знае това, нали тя е написала програмата за нашата икономика.

— Тогава защо са тези двигатели на енергийната платформа?

— Нямам представа защо превръщат един спътник в космически кораб. Внезапният тласък ще унищожи слънчевите панели и ще ги навие на руло. Освен ако не са изградени като прикритие, а те не са. Мисля, че познавам мрежата така, както и хората. Според мен е подсъзнателно консервативна. Тя не би пропиляла скъпите марсиански ресурси, за които се е грижила толкова активно, да издигне хектари от полиморфни силикони на орбита, само за да ги разбие още в първата секунда от операцията.

— Значи това все още е загадка.

— Поне отчасти. Знаем плана за унищожаване на фонтаните.

— Можем ли да го спрем?

— Имаме куршума, пушката, а сега, с кодовете за достъп от системите на Джори, и спусъка. Мога да пусна вируса в рамките на тези 68 минути, нужни за разполагане на бомбите. Можем да блокираме висшите функции на мрежата, преди още да са се приближили… всичко останало ще представлява игра на зарове.

— Изглежда ми добре за…

— Какво става? — попита един глас зад тях.

Елън се обърна и видя Деметра, все още сънена, да влиза в стаята, водена от бабаита на Лоул.

— Миз Кафлън?

— Да, Терминал — промърмори Деметра. — Какво има сега?

— Миз Кафлън?

Някой я разтърсваше за рамото и направо я измъкваше изпод завивките. По дяволите, кой е оставил вратата отворена? Тя бе наредила да не я безпокоят.

— Миз?

— Добре де. Будна съм. Ставам!

Деметра отвори очи и се вгледа в лицето на мъжа, когото никога не… Не, това беше едрият мъж от тайната стая, този, който удари Джори. Беше се надвесил над нея и я държеше за раменете с огромните си ръце. Тя се втренчи изразително в тях.

— Имаш ли нещо против?

Той ги махна.

— Лоул и мис Елън ви искат обратно в… — той погледна към терминала — … в купола. — След това се дръпна от леглото и я изчака да стане.

— Добре — въздъхна Деметра. — Ще съм там след минута.

Той не схвана намека и не мръдна.

— Ти върви — каза тя. — Ще се видим там.

— Казаха ми да ви заведа. Веднага.

— Добре, но не мога да се облека, докато стоиш тук. Защо не ме изчакаш отвън?

Мъжът се колебаеше.

— Има само една врата — отбеляза Деметра. — Или мислиш, че ще изляза през отдушника?

Той машинално погледна към малкия отвор високо в скалната стена. Деметра трябваше да е змия, за да се промуши през него.

— Хайде, изчезвай!

Веднага щом вратата се затвори, Деметра скочи от леглото, облече си чисто бельо, неизползван гащеризон и прерови малкия си килер за чифт меки туристически обувки. Пътят до тайната стая бе твърде кален, за да си разваля сандалите. Знаеше, че няма време да отиде до обществената баня и да си хвърли няколко шепи вода на лицето, камо ли душ. Нейната горила щеше да й извади душата за такова забавяне.

Когато напусна стаята, Деметра мина покрай него и тръгна по коридора. Мъжът изтича след нея и здраво я сграбчи за ръката. Тя се извърна към него, доколкото беше възможно от хватката му.

— Как се казваш?

— Джеф.

— Джеф чий?

— Те Джинг.

— Виж, Джеф Те Джинг… Затворник ли съм, или какво?

— Казаха да те заведа и аз те водя.

— Добре, но трябва ли да ми причиняваш болка?

Джинг предъвква молбата няколко секунди.

— Няма да избягаш, нали?

— Не, разбира се. Аз също искам да видя Лоул и Елън.

— О. К. — Той отпусна пръстите си, но продължи да й държи ръката.

— Исусе! — въздъхна тя.

Джеф я преведе над водата към задънения коридор в изоставената секция от тунели право към стоманената врата. Минавайки покрай завесата на тоалетната, Деметра зави, надявайки се, че легенът е все още там и ще може да се измие. Внезапното движение изненада Джинг. Той я хвана и я натисна надолу, докато тя не допря земята.

— Обеща — каза мъжът обвиняващо.

— Исках само да си измия ръцете.

Докато минаваха през късия свързващ тунел, той заби палците си между плешките й, за да я контролира. Деметра едва можеше да пълзи. Спомни си, че така правеха със затворниците в Матамора — наричаше се „жабешка маршировка“ и тя почувства, че е толкова унизително и болезнено, колкото изглеждаше. Когато влязоха във вътрешната стая, Деметра вече бе достатъчно ядосана.

— Хей! Какво става тук?

Елън и Лоул се обърнаха към нея и прекратиха разговора си. Зад тях д-р Лий работеше на операционната маса. Бронзовото тяло на Джори беше напълно отпуснато, а дупката на главата му все още зееше. Очите му бяха вторачени в някаква точка. Не изглеждаше, че диша.

Елън погледна Те Джинг.

— В хотела ли беше?

— Да.

Елън се обърна към Деметра.

— Какво правеше?

— Спях — отвърна Кафлън.

— Защо?

Какъв глупав въпрос!

— Ами, минава полунощ, нали? Освен това не се чувствах много добре. Не и след… — тя посочи Джори, проснат на масата.

— Говори ли с някого?

— Не, отидох направо в хотела.

— Използва ли терминала в стаята си?

— Не и тази вечер. И не виждам какво… О, чакай! Помолих машината никой да не ме безпокои. Няма що, добре си свърши работата.

Елън се намръщи. Явно нещо я тревожеше.

— Какво разбираш под „не и тази вечер“?

— Обикновено, преди да си легна, записвам доклада си до Далас.

— Какво има в него?

— Това, което ми се случва през деня. Хората, с които се срещам и говоря. Какво съм разбрала за строителния проект в Долината, такива неща.

— Лоул и аз присъстваме ли в докладите? — попита Елън.

— Да, но мимоходом.

— Споменавала ли си тази стая? Екранирането й? Комбинацията на ключалката?

— Не! Лоул ме помоли да не казвам на никого. Защо…?

— Има изтичане, Дем — каза нежно Митсуно. — От това, което научихме снощи, мрежата знае неща, до които само ти си имала достъп.

— Това е абсурд! — възкликна Деметра, но почувства, че гласът й трепери.

Тя бе попълвала повечето от докладите си в режим на въпроси и отговори с терминала. Така по-лесно извличаше зрителните и слуховите си впечатления, но преди това определяше векторите на темата, която машината да следва. Това бе осигуровка срещу пилеенето на ценна памет и време за предаване, а така също не подлагаше на изпитание търпението на Грегор, който притежаваше синдрома на голямата уста. Естествено всеки изкуствен интелект можеше да промени тези вектори, ако наистина искаше. Но защо? На кого му е притрябвало?

На мрежата, разбира се.

— Добре, би могло… — поколеба се Деметра, — … да кажем… — тя се предаде и вдигна ръце. — Не знам!

Елън я изгледа внимателно.

— Говориш ли насън? — попита накрая.

Деметра се замисли.

— Нямам този навик. Спала съм с братовчедите ми в една стая, но никой не се е оплаквал.

— А сега?

— Може би. Аз… обикновено заспивам, докато диктувам докладите си. Може би нещо е изтекло. Нещо незначително.

— Това от инцидента ли е? — попита д-р Дий, поглеждайки иззад операционната маса. — Като проблемите ви с концентрацията?

— Предполагам.

Елън се обърна към нея.

— Кажи ми нещо повече за този всеизвестен инцидент. На д-р Дий си казала, че е „черепна травма“. Имаш ли мозъчни повреди?

— Доста. Голяма част от двигателния ми контрол, от противоположната страна на раната, и слуха от пострадалата страна.

— Как си сега? — попита Сорбел.

— Ами, оправиха ме.

— Как?

— По обичайния начин. Присадиха ми мрежа от биоинтерфейсни чипове, които заместват нормалните функции и пренасочват кортекса по новите пътища.

Елън се завъртя към д-р Дий.

— Ти каза, че е чиста!

— Тя е! — натърти докторът. — Сканирах цялото й тяло и не видях нищо особено. Мястото на травмата приличаше — той направи пауза, обмисляйки думите си преди да продължи — на гладка вдлъбнатина. Никакъв знак за намеса в кортиалната тъкан. Никакви активни протези.

Сорбел отиде до масата, взе едно ръчно електронно устройство — мултиметър, оформен като палка — и го насочи към Деметра. Кафлън можеше да види цифровия дисплей и малкото квадратче на високоговорителя. Устройството започна да бръмчи, когато мина покрай раменете й и да пищи около челото.

— Дай да видя — д-р Дий свали хирургическите си ръкавици, заобиколи масата и провери числата на екрана.

— Какво…? — започна Деметра.

— Сила на електромагнитното поле — обясни кратко Елън.

— Това е нещо много повече от видяното със скенера — каза докторът.

— Системата в кабинета ти е свързана с мрежата, нали?

— Да, разбира се.

— О, господи! — простена Лоул. Протегна се и докосна нежно Кафлън по рамото. — Деметра, ти си марионетка.

Тя го отблъсна.

— Какво искаш да кажеш?

— Те са свързали главата ти — отговори студено Елън. — Всичко, което си правила, е било по тяхна команда.

— „Тяхна“? За кого говорите? — Деметра бе наистина уплашена.

— Машините. Мрежата.

— Не съм една от тях.

— Разбира се, че си. Ти си тяхна пешка. Нищо друго не се връзва.

Д-р Лий взе една инжекция и започна да я пълни с нещо — Деметра не знаеше с какво, но беше сигурна, че не е за нейно добро. Сега всички ще се боят от възмездието на мрежата — Лоул й го бе обяснил — и първо щяха да неутрализират предполагаемия шпионин на мрежата. Нея.

Проснатото тяло на Джори продължаваше да витае в съзнанието й. Сорбел и Митсуно бяха убили креола само защото я е разпитвал за тайното място. Ако сега мислеха, че представлява действителна опасност за тях, значи беше следващата. Обзе я яростен гняв. Тя хвана Елън за рамото и я блъсна в Лоул. Двамата залитнаха назад, опитвайки се да запазят равновесие. Д-р Лий погледна към тях, без да прекъсва работата си.

Деметра се завъртя на пети и се озова лице в лице с Джеф Те Джинг. Той бе протегнал ръце, опитвайки се да я спре, което го остави открит…

Обучението, което бе преминала в Далас, бе подобрило рефлексите й. Лявото й коляно се вдигна автоматично, пищялът се изпъна напред и пръстите й се стегнаха като на балерина. Ударът попадна точно между краката на мъжа. Преди той да успее да реагира, Деметра се завъртя, изпъна другия си крак и с пета го удари в гръкляна. Джеф се опита да я хване, но тя го довърши с комбинация от удари. Не бяха много силни, но след четвъртия или петия той вече се превиваше от болка. Тъкмо щеше да го ритне за последен път, когато чу някакъв шум. Тя не се огледа. Вместо това бързо се промъкна покрай мъжа и изчезна в съединителния тунел.