Марс плюс

Глава 11 Посещение при по-възрастните

Новият ден завари Деметра в далеч по-добро състояние на духа. Ако имаше късмет, това щеше да бъде нейния последен ден на Марс. Или поне последният, преди да получи положителен отговор, който да я върне обратно вкъщи. Затова реши да направи последен опит да се добере до Долината Маринерис като даде най-доброто от себе си, за да отстрани всички пречки по пътя си. За да постигне това, Деметра реши, че трябва да отхвърли товара на културните табута и директно да говори с Роджър Торауей — неофициалният първи гражданин на Марс, записан в „Гинес“ като най-стария киборг. Той трябваше да знае това-онова за Долината.

Деметра отиде до симулационната зала на хотела, свърза се с най-близкия терминал и извика менюто с указателя. Нямаше входове за хора, даже за известни или публични личности, виждаше се само обичайния туристически пакет.

— Терминал…

— Да, миз Кафлън?

— Свържи ме с Роджър Торауей.

— Полковник Торауей не е регистриран ползвател на тази мрежа.

— Така ли? Мислех, че всички киборги са хардуерно свързани с мрежата.

— Това е така. В последните версии на кибер-човешки комбинации не се използват вградени радиокомуникации. Все пак процесорите на полковник Торауей предхождат производството на тази компонента от мрежата.

— Добре — каза разбиращо Деметра, — намери настоящото му местонахождение и ме включи към най-близкото прокси.

— На сто километра около настоящото местоположение на полковник Торауей няма никакви туристически проксита.

— Тогава ще взема работна машина и ще платя разходите.

— Няма и такъв вид проксита в този радиус.

— Добре, добре, тогава ще отида дотам. Вкарай ме в най-близкия механизъм на каквато и да е дистанция. Снабди ме с добра карта и приблизителните му координати.

— Полковник Торауей не би позволил неканен механизъм да се приближи до него. Той е изразил това желание и скоростта, която развива по земята му позволява да избяга от неканените посетители.

— По дяволите, по дяволите, по дяволите… — изрече Деметра, без да натъртва на думите. — Прати спешен сигнал към ком-системата му.

— Това не е обичайната процедура. Вашето положение предполага ли сигнал за тревога?

— Мефисто… Заповядвам ти да ме свържеш с комуникационния модул на полковник Роджър Торауей.

— Веднага, миз Кафлън.

Роджър и Фетя бяха коленичили един до друг и се взираха в една къртичина. Това беше необикновена формация сред червеникавата вторична почва на пустинята — овална депресия без видимо дъно. Произходът й би могъл да е вулканичен, но басейнът Хелиополис се намираше на повече от 1000 километра от най-близкото активно поле с лава.

Краищата на тръбата, или тунела, бяха гладки и компактни, точно както ровещо животно на Земята би ги изкопало във влажната, леко глинеста тиня на някой речен бряг. Като се изключи фактът, че марсианската почва бе абсолютно суха. А и до колкото знаеше Роджър, на Марс не съществуваше толкова голямо животно, само шепа вируси и тук-там по някой заблуден микроб. Нямаше нищо по-голямо от мравка, камо ли лалугер.

— Да, това е загадка — обади се Щев.

— Може да е от вятъра — предположи Торауей.

— Само тук? Толкова дълбоко? — Фетя вдигна глава и сканира пейзажа. — И само една?

— Загадка — съгласи се Роджър.

Щеше да каже още нещо, просто празни размишления по темата, когато хоризонтът се обля в червено. Беше като блясък от топлинна светкавица, но в спектъра на дълбокото инфрачервено. Ако се бе случило преди четирийсет години, Роджър щеше да си помисли, че е шега на метеорологията. Но времето и опитът го бяха научили, че няма нищо общо с климата на Марс. Дороти изникна от геометричния център на сиянието.

— Роджър, свържи се с мрежата, моля — каза тя в главата му.

— В момента не мога — той образува думите, без да помръдне устни. Електронните сигнали се гонеха из компютъра на гърба му и откриваха най-близкия изходен пункт.

Дори поклати глава.

— Те искат да говорят с теб.

Той изсумтя гласно, или по-скоро се чу механично стържене, подобно на стон. Щев се огледа.

— Какво беше това?

— Извинете ме, Фетя Михайловна, някой нетърпелив е на линия и иска разговор.

— Може би се нуждаят от нещо? Нещо, което само ти можеш да им дадеш? — Десният клепач на киборга — една телесна мембрана, износена от годините в пясъчните бури — се спусна бързо надолу и веднага пак се отвори. Смигване, предназначено единствено за Роджър.

— Може би. Добре, Дори… — гласът му потъна в беззвучен режим. — Довърши съобщението.

Изображението на Дори се стопи, размести се и отново се стабилизира. Шортите и пуловерът й се превърнаха в пурпурен гащеризон с метални закопчалки отпред. Бедрата и кръстът й видимо изтъняха, когато ръстът й се намали с пет инча. Красивото лице на Дори се закръгли, а бузите й се наляха, добавяйки няколко години и множество проблеми. На брадичката се появиха трапчинки, които Дори никога не бе имала. Косата й — къса и черна — стана дълга, къдрава и кестенява, завързана на конска опашка.

— Полковник Торауей?

Чертите на жената бяха триизмерни, но някак си статични, подобно на главата на кукла, която само отчасти е одухотворена. Само устните и зениците на светлозелените й очи се движеха. Нищо повече. Челюстта и мускулите на гърлото й нямаха синхрон с думите.

Роджър най-сетне разбра феномена — сигналите, пристигащи в системата за изображения в компютъра на гърба му, бяха основани на двуизмерна битмапна икона. Мрежата, или възелът, който си бе позволил да наруши единението му, прожектираше симулативна рисунка от паспортен файл или друг източник на информация. Не помагаше. Все още не разпознаваше лицето и фигурата.

— Кой е? — попита той.

Торауей продължаваше да стои на мястото, където за пръв път го бе сварила червената светлина. Беше полунаведен над земята с глава, обърната под неестествен ъгъл към хоризонта. Нека гърбицата му прожектира каквато си иска поза: Роджър, застанал героично сред червените пясъци; Роджър, стоящ царствено в лагерния стол; Роджър, съблякъл крилатия си прилепов костюм, усмихнат с розово човешко лице, като изображение върху плакат за набиране на новобранци. Каквото си иска.

— Казвам се Деметра Кафлън… Все още не сме се срещали, сър, въпреки че ви видях преди няколко дни в Хармония Мунди.

Роджър чудесно помнеше мястото. Можеше да си спомни всичко и всички, всеки метър, изминат през петдесетте му години скитане. Или поне това помнеше неговият компютър на гърба. Но не можеше да си спомни да е имало жена в Хармония Мунди. Преди пет дни там беше Лоул Митсуно и за кратко бе прекъснал срещата на киборгите, свикана от Роджър и Фетя. Една безрезултатна среща, която не бе постигнала нищо. Намесата му бе свързана с… какво беше… Май с вероятното наличие на вода.

— Не ви помня.

Роджър започна да се отегчава от разговора. Ако мрежата бе решила да му вади душата със сигнала за тревога на Дори, това беше друго. Но Торауей можеше просто да превключи съзнанието си на компресирано време и да остави тази жена просто… да изчезне.

— Както казах, всъщност не сме се срещали. Събирах данни с Лоул Митсуно преди около седмица, когато…

Съзнанието на Роджър излезе от бързия режим. Раздразнен, киборгът се опитваше да си спомни имаше ли друг човек, работещ с хидрологиста. Ако нито едно възприятие на Торауей не го е записало, тогава не е имало нищо за запомняне. Беше достатъчно просто. Наистина, възможно бе електрониката да е игнорирала другата човешка фигура като маловажна.

— Цялата тази интродукция има ли някакъв смисъл? — попита той, като прекъсна жената в полето на неговите мисли.

— Не, разбира се, не. — Главата на куклата се усмихна дървено.

Поне беше честна.

— Какво мога да направя за вас? — попита Роджър с примирение.

— Трябва ми информация за Долината Маринерис. Например, ако се увеличи съдържанието на водни пари в марсианската атмосфера, да кажем с двайсетина процента, после да се дисасоциират елементите й кислород и водород със съответното увеличение на налягането, дали условията в низините на Долината ще са в състояние да поддържат приблизително земна атмосфера? Знам, че не можете да отговорите веднага. Само един компютърен модел може да даде отговор, но…

— Аз съм компютърен модел — започна Роджър, но жената го прекъсна:

— … това, което искам да знам, е дали геологията на Долината ще може да поддържа акумулираната атмосфера. Няма други низини в района с дълбочина от шест и половина километра, където да се излеят водите. Долината е най-близката низина. Но дали субструктурата ще е в състояние да поддържа свободна вода без катастрофални последици? Или долу има аквифайър11, който просто ще реабсорбира потока, поставяйки ни в условията на…

— Мис Кафлън! — Роджър повдигна ръка.

Лицето на куклата замръзна. Движещите се очи и устата спряха и увиснаха във въздуха, апликирани сред пейзажа, докато тялото и по-голямата част от главата й избледня. Изображението се възстанови само частично.

— Да?

— Прекарал съм повече от една земна година в Долината. Това бе в средата на двайсетте — започна той. — Бих могъл да опиша местността до най-малките детайли, тъй като всичките ми спомени се съхраняват. Но не разбирам защо искате аз да ви описвам каквото и да било? По-добре се обърнете към записите от изследователските ми импресии, които отдавна са превърнати във В/Р програми. Можете да ги извадите от библиотеката. А още по-добре би било да наемете туристическо прокси и сама да изследвате областта!

— Вече опитах — каза жената. Образът се изясни и придоби някаква убедителност. — Не знам какво виждам. А записите са само неопределени впечатления. Това, от което се нуждая, полковник, е вашето експертно мнение, преценка, направена от опита ви с марсианската повърхност.

— Аха, експертни знания и опит… — каза тъжно той.

Една тежка ръка го удари по рамото и почти го извади от равновесие.

— Попитай кого представлява — изсъска Фетя в ухото му. — И как ще плати. Доста й е струвало дори само да се добере до теб, не мислиш ли?

Роджър обърна глава.

— Как ще…?

Фетя му се усмихна, показвайки стоманени зъби:

— Сигналите ти не са толкова добре фокусирани като едно време, таваришч.

— Мммм… Мис Кафлън, говорите за промяна във водното съдържание на марсианската атмосфера. Очевидно това ще бъде голяма операция, изискваща значителна подкрепа. Ще имате ли нещо против да ви попитам кого представлявате?

— Аз… ах — лицето на жената напълно изчезна.

— Няма значение — прекъсна я той. С достъпа си до ресурсите на мрежата би могъл да открие нейния произход и цели по-бързо от всеки неадаптиран човек. — Но бихте ли потвърдили, че сте готова да платите за специалната информация, която желаете?

Лицето отново се появи, висящо в небето. Усмивката й като че ли се сливаше с трапчинките на кукленските й страни.

— Разбира се. За всяка полезна информация сме готови да платим една разумна цена. Просто не знаех, че на киборгите им трябват пари.

— Пари? Не — Роджър се зачуди колко струват в нормални пари 1500 килограма гориво от деутерий-тритий, транспортирани до фонтана в Тарсис Монтс. — Но може би ще успеем да сключим взаимноизгодна сделка.

— Как да установя контакт с вас? Имам предвид по нормален начин.

— Как се добрахте до мен сега?

Тя се поколеба и помръкна.

— Това е… хмм…

— Няма значение. Ще включа името Деметра Кафлън сред моите специални приятели, които винаги имат достъп.

— Благодаря! — лицето на жената отново се появи. Страните й леко поруменяха.

— Няма нищо — успокои я той.

Кафлън се опита да каже нещо, премисли и кимна с благодарност. След това чертите й премигнаха, сякаш сигналът бе прекъснат от източника. В съзнанието на Роджър усмивката й остана още дълго.

След като връзката прекъсна, Деметра остана до симулационния модул все още с шлема и ръкавиците. Лицето й бе замислено и странно намръщено. Тя не бе съвсем наясно в каква по вид комуникация бе участвала. Дори и без най-малко движение от нейна страна, се чувстваше като след пълнокръвна симулация. Това, което не разбираше, бе къде точно се намира предавателят, предоставил й изображението на Роджър Торауей. Предполагаше, че на мрежата й е необходим някакъв механизъм, който да намери полковника в средата на пустинята. А онзи зелен киборг, който, изглежда, придружава навсякъде Торауей, не беше част от връзката. Той бе стоял на заден план. Двата киборга й действаха потискащо заради безстрастните си лица, без нормалните човешки движения — устните, клепачите, веждите, — които придружаваха един разговор. Думите просто излизаха завършени и в готови изречения, дигитализирани някъде в електронния сензориум на Торауей. Клекнал, изучаващ я с фасетъчните си очи, той приличаше на насекомо. Една търпелива манта, която те дебне и… храс! — да ти откъсне главата, ако действително присъстваш на мястото.

След опита й с Джори, Деметра мислеше, че вече е готова за сделки с киборгите. В края на краищата, и те са като него. Просто са по-завършени, по-съвършени. Но противно на убеждението си, тя откри, че киборгите са доста различни. Неподвижният им поглед й казваше, че те не се интересуват нито от нея, нито от което и да е друго човешко същество. Нейните желания и нужди, планове и обещания бяха ефимерни за тях. Мимолетна прищявка — пясък по вятъра. Усещаше, че за тях всяко човешко същество бе само купчина протоплазма, която не заслужаваше да й се обръща внимание. А може би това имаше нещо общо с тяхната възраст? Вярно, киборгите бяха сравнително нови същества, набори на дядовата й генерация. Самият Торауей едва ли беше на повече от деветдесет години, но той не можеше да остарее, да отслабне или да умре като деди. Можеше само да се повреди, а повредените части се заменят до безкрайност. Новите компоненти ще бъдат от нов материал, с по-бързи чипове, по-лек метал с по-твърда повърхност. Полковникът беше на практика безсмъртен. И още нещо — липсата на мигли, които да премигват, го правеха толкова нереален.

Все пак той се бе съгласил да търгуват, а това означаваше, че се нуждае от нещо. Следователно Торауей има слабо място, което тя може да използва, стига да знае какво е то, и, разбира се, ако цената е в рамките на бюджета на Тексахомската корпорация за развитие на Марс. Тя чувстваше, че ще открие неговата слабост и ще направи всичко възможно да изпълни своята част от сделката. Само ако…

— Здравей, Деметра!

Визьорът се освети с приличащото на водоливник лице на Нанси Кунео. Това бе плоско изображение, вместено в симулационното устройство на Кафлън от някой стандартен терминал.

— Здравей, Нанси — отвърна тя, чудейки се как ли изглежда собственото й изображение върху екрана на Кунео. Вероятно с „Видеото невъзможно“, все едно, че излиза изпод душа. — Какво мога да направя за теб?

— Както ти казах, нашата делегация пристигна. Домакин съм на един малък прием в чест на народа на Каньонланд. Питиетата се сервират в шест. Всички ще са там.

— Всички? — усмихна се Деметра. Може би това означаваше Роджър Торауей и неговият зелен приятел.

— Каймакът на комплекса. Ще дойдеш ли?

— С удоволствие.

— Добре… и Деметра?

— Да?

— Можеш ли да облечеш нещо по-различно от гащеризоните ти? Знам, че са практични, но изглеждат прекалено работни за такъв вид събиране. Имаш цял следобед на разположение, иди на пазар и си намери нещо по-подходящо. Нещо, което да показва краката ти.

— Като гост ли ме каниш или като специалитет на купона? — Деметра опита гласът й да звучи безгрижно.

— Просто не искам да се чувстваш не на място.

— Сигурна съм, че не искаш. — Всичко това бе по-забавно дори от спаринг с акули в Далаския национален аквариум.

— Тогава в шест.

— Добре — Деметра прекъсна връзката.

Преди да почернее съвсем, визьорът отново светна.

— Ало? — Беше Лоул. Гледаше нервно някъде встрани от нея, сякаш току-що я бе изгубил от поглед.

— Здрасти, Лоул. Страхувам се, че връзката е объркана. Мрежата те е включила в симулация, която току-що напуснах. Не знам как изглеждам от твоя страна.

— Изглеждаш като кукла на вентрилогист. Имам предвид, направена от пластилин и боядисана с ярки цветове.

— Наистина знаеш как да поласкаеш едно момиче.

— Съжалявам!

— Няма нищо. Те използват паспортната ми снимка. Не знам как мрежата го прави.

— Технологически е невъзможно.

Получи се неловка пауза.

— Твой ред е, Лоул — подхвърли Деметра.

— Какво?

— Ти ме повика, не помниш ли?

— О, да! Исках да разбера ще вечеряш ли довечера с мен?

— Ей, това е чудесно. Бих искала, но…

— Имаш други планове?

Деметра поклати глава в шлема и се зачуди дали той я вижда.

— Политика. Ако ме беше повикал една минута по-рано, щях да ти кажа „да“ с чиста съвест. Но сега съм заета. Работа, нали знаеш.

— Каква работа?

— Да шпионирам, не помниш ли?

— О! — Лицето на Митсуно посърна като на малко момче. Това бе една мъжка черта, която Деметра не можеше спокойно да отмине.

— Хей, искам да те видя — каза тя. — Вечеря утре. В шест. При мен.

— О. К.

— Ти плащаш.

— Ще се радвам да…

— Нещо скъпо, като омари.

— Ом…?

— Морски деликатес, сварен в сос. Ще ти хареса. Страхотен е за шампанско и коктейли. Но тъй като не ги отглеждате на Марс и на никой не му е дошло наум да ги внася, оставям „скъпо“ на твоето въображение.

— Сделката е сключена — усмихна се той.

— Тогава до утре.

— До утре.

Деметра прекъсна връзката и свали шлема от главата си, преди да се забърка в още нещо. Хвърли поглед към китката си, за да разбере колко е часът, но се сети, че Сладурчето я няма и извика мрежата.

— Тринайсет часа, четирийсет и шест минути — каза безстрастно гласът.

Оау! Трябваше да си купува дрехи, а й оставаха само четири часа.

Когато навърши седемдесет и девет, Хари Ортис започна да си мисли, че вече е твърде стар, за да скача между планетите. Той не се чувстваше така, или поне допреди година, но вниманието му се разсейваше и вече нямаше нерви за коктейлни празнословия.

Когато най-сетне неговият екип за преговори докосна марсианската повърхност, Ортис си даде сметка, че групата от посрещачи бе съставена предимно от търговци и дребни буржоа. Поселището Тарсис Монтс изглежда функционираше от само себе си, без признаци за някаква активна правителствена структура. Досега Хари беше срещнал само функционери на ниско ниво, като всеки от тях бързаше да изтъкне, че управлява малък департамент за въздушна циркулация, за тунелно строителство, водно пречистване или рециклиране на отпадъци. Най-голямата бюрокрация поддържаше фонтана — Хари се срещна и с тримата чиновници, прикрепени към него. Разбира се, съществуваха и други населени комплекси на планетата, които вероятно имаха някаква по-формална управленска структура. Ортис си спомни казаното от Нанси Кунео за някаква среща с кмета на Солис Планум. В списъка на важните клечки името му беше отбелязано с червена звездичка. Вероятно бе говорител на целия Южен район. И все пак, събитието тази вечер изглежда бе посветено на бакалите и хотелиерите. Тези хора или нямаха интереси към проекта Каньонланд, или го приемаха с недоверие — като източник на търговска конкуренция. Сякаш се чувстваха длъжни да се сражават за всяко пени с един нов град, намиращ се на поне 3000 километра от тях. Тъжни тесногръди хора.

Ортис отпи от джина с тоник и започна да наблюдава тълпата. Това бе най-забавното нещо от дипломатическите му функции — да гледа как хората се разделяха по двойки и да отгатва кой в чие легло ще завърши вечерта. Постепенно, съдейки по вълнението на тълпата, той усети едно по-канализирано движение. Реакцията на хората напомняше следата, оставена от летящ електрон в Уилсънова камера — Ортис виждаше ефекта, но не и истинската му причина. След малко възелът от тела се разплете, за да направи път на Нанси Кунео и една млада жена, които идваха към него. Тя беше електронът. Определено!

Не беше точно лицето й — то не беше нищо особено — а по-скоро целия й външен вид. Беше облечена в рокля от чист найлон с цвят на малинов сироп, която започваше от зърната на гърдите й и стигаше до някакви си четири сантиметра под чатала й. Предположи, че единственото нещо, което поддържаше дрехата на мястото й, бе силното статично електричество. Той бързо се обзаложи със себе си, че жената няма да е в състояние да седне през цялата вечер — не и ако държи да остане лейди. Този бърз и практичен поглед му подсказа, че облеклото струва около 100 Нови за грам. Струваше си. Ортис беше виждал еротично бельо в съответните каталози, което беше далеч по-малко възбуждащо от дрехата й. Дори на тази възраст той чувстваше как соковете почват да текат по тялото му.

Нанси Кунео беше на практика невидима до младата жена. Внезапно истинската възраст на агента на Северна Зеландия, за която Ортис знаеше, че е значителна, стана явна. Не помагаше дори перуката с червени къдри, която бе избрала за вечерта. Защо всеки оплешивял след промяната на вятъра, породена от изпитанията на остров Раул, имаше толкова непоносим вкус към косите? Кунео засилваше катастрофалния си вид и с една официална дреха, която имаше маншети и подплънки на възможно най-неподходящите места. Ако не бе потънала в абсолютното затъмнение от блясъка на момичето в малиновата дреха, щеше да изглежда като градински гном.

— Хари! Трябва да те запозная с един човек — поздрави го Кунео.

— Нанси!

— Това е Деметра Кафлън, от Суверенната държава Тексахома. Внучка на Алвин Бертранд Кафлън.

— О, нима? Познавам стария Алвин. Много пъти сме кръстосвали шпаги по време на сесиите на Генералната Асамблея.

— А това, Деметра, е Хари Ортис — главен анализатор в Агенцията за икономическо развитие на Нова Зеландия.

— Наистина? — попита младата жена. С нейния югозападен каубойски акцент думата прозвуча като „стана“. А частичното налягане на хелия, с който марсианците пълнеха своите катакомби, я преиначи като „стаанааа“. Но Ортис схвана значението. — Какво анализирате? — продължи тя.

— О, икономическите фактори, паричните потоци, политическите предимства. Всичко, което обикновено се прави с помощта на компютър.

— Вие с Деметра имате нещо общо — заключи Кунео като се подсмихваше и след това кратко въведение просто се отдалечи.

Ортис и Кафлън изгледаха гърба й и после се обърнаха един към друг. Хари не можеше да си представи какво общо има помежду им, освен желанието му да си свали дрехите, да я повали на пода и да я обладае пред всички. Но не беше сигурен, че Деметра споделя желанието му.

— Ако се съди по репликата на Кунео — мина в настъпление Деметра, — явно допирните ни точки са компютрите.

Той я изгледа неразбиращо.

— Имам предвид, че вие работите с тях, нали?

— Всъщност никога не съм казвал такова нещо — отвърна Ортис. — Правя с главата си неща, които другите хора правят с машините. Мразя компютрите.

— И аз не ги харесвам.

— В наши дни това е доста рядко, особено пък да се случи така, че в един и същи град да се срещнат двама души, които не мислят за нашите силиконови приятели като за… приятели.

— Предполагам, че с мен невинаги е било така — каза бавно тя. — Поне не и преди инцидента.

— Какво се е случило? — той вложи нужната доза тревога в гласа си.

— Бях си поставила главата в автофризьор — знаете какво е това, нали?

— Разбира се.

— Машината внезапно се повреди. Ножиците пробиха в главата ми дупка, през която можеше да се провре монета.

Ортис плъзна поглед покрай плитката от кестенява коса, спускаща се по голия й гръб. Явно по лицето му премина съмнение, защото тя бързо поясни:

— Беше преди повече от година. От тогава не съм позволявала на никой да ме докосва по главата. Винаги си мия сама косата и не бих разрешила на никоя машина да се приближи дори с гребен към нея. Както и да е, ножиците ми причиниха мозъчна травма, или поне така ми казаха. Предимно моторни функции и загуба на слух, но всичко е възстановено. Знаете какви технологии съществуват в наши дни — за матрична и тъканна трансплантация. Имам толкова много жици в главата си, че трябва да се крия при гръмотевични бури.

— Наистина?! — той осъзна, че също каза „стаааа“. — Използвах „скуба“ край Малкия Бариерен остров в Протока Хауроки…

— Извинете, какво означава „скуба“?

— Самоподдържащ се подводен апарат за дишане — нещо като акваланг. Представлява рециклатор, който генерира кислород от въглеродния двуокис и водната пара, получени от издишването. Та значи, аз съм на дълбочина от около четирийсет метра, когато проклетият чип внезапно подлудя. Модулът започна да произвежда въглероден окис вместо кислород, въпреки че досега никой не е разбрал как е станало това. Притъмня ми и отпътувах в страната на сънищата, когато цялото оборудване отказа. Внезапно се оказах в състояние на свободно издигане, оставяйки мехури след себе си.

— Мерзко! — каза тя със страхопочитание. Или както прозвуча — „мазно“.

— За щастие приятелите ми ме видяха, че изплувам и изпратиха сонограма към повърхността. Когато лодката най-сетне ме прибра, бях се удвоил заради декомпресията — главата ми се беше увила около коленете и целият бях посинял. С две думи — бях се удавил.

— Изглеждате ми доста жив.

— Да, но по-голямата част от мозъка ми, или поне церебралния кортекс, беше умъртвен от комбинацията на отравяне с въглероден окис и липсата на кислород. Главата ми е пълна с железария, както и вашата.

— И вие решавате компютърни проблеми с нея?

— Ами… — Ортис се поколеба. — Умението е все още там. Наистина не обичам компютрите.

— Аз също.

— Не е само заради тези проклети неща в черепа…

— А по-скоро съзнанието, че те са виновни за всичко.

— Точно така. Те не са безпогрешни.

— Не мисля, че някога са били — тя го дари с усмивка.

Май наистина имаха нещо общо. Ортис се възхити от проницателността на Кунео. Като всеки добър агент, тя притежаваше пълна информация за всеки около нея. Внезапно се зачуди какво ли може да изрови за красивата внучка на Алвин Бертранд. Или може би ще открие сам?

— Да ви поръчам ли едно питие? — попита той.

— Разбира се, като вашето.

Когато Деметра се прибра в стаята си, откри, че по терминала я очаква съобщение от Грегор Вайс. За щастие текстът беше на ясен език, тъй като Сладуранката я нямаше, за да преведе странните му кодове. Гривната й бе захвърлена някъде в жилищните коридори на ниво две и някой сигурно вече я бе прибрал заради ценността на метала.

„Съжалявам, Деметра, но не можем да удовлетворим молбата ти за промяна на плана. Дядо ти каза, че не е в състояние да ти осигури транспорт за връщане на Земята по-рано от ангажирания ти полет. Така че се отпусни, разгледай забележителностите и се забавлявай!“

Това беше всичко. Без състрадание. Без гъделичкане под брадичката. Просто „върши си работата“. Тонът подсказваше, че Грегор е уморен от нейното хленчене, особено при пълното й назначение и с тлъстата сметка на нейно име, докато други, много по-добри агенти, трябваше да се потят в места като Ню Йорк и Мексико Сити.

Както и да е, Деметра вече не се интересуваше от предварителното си завръщане. Тя бе преодоляла меланхолията от предишния ден. През последното денонощие бе наела като свой нов агент една жива легенда, беше си уговорила вечеря с най-атрактивния неангажиран мъж в Тарсис Монтс и бе завладяла твърди позиции пред главата на северозеландската търговска делегация.

Нещата определено се оправяха.