Марс плюс

Глава 1 И ще се спусне по фонтана, когато тя се появи

Сред блясъка на славата Деметра Кафлън се гмурна към Марс. Малката пътническа капсула се прикачи към космическия фонтан и започна да пада с ускорение 3,72 m/s2, равно на силата на марсианската гравитация. На този етап от осемчасовото й приземяване от геостационарна, или по-скоро ареостационарна1 орбита към повърхността на планетата, динамичните спирачки почти не я задържаха със своето магнитно сцепление.

Заради беглите си познания по физика, Кафлън не можеше да разбере технологията на фонтана. Някъде на екватора, на място наричано Тарсис Монтс, беше вкопан дълбоко под марсианската повърхност линеен ускорител. Той изстрелваше в небето серия метални обръчи, всеки с диаметър около метър и тежък почти килограм, които, движейки се с няколко десетки километра в секунда, създаваха огромна кинетична енергия. В най-високата точка на полета си, потокът от обръчи навлизаше в електромагнитен тороид2, който действаше като скрипец и го изкривяваше обратно с нарастваща, според гравитационното ускорение, скорост към повърхността. Оттам потокът навлизаше в друг тороид, който го прехвърляше обратно към акселератора. Така се получаваше примка от летящи обръчи. Системата приличаше на верига от халки, задържани едновременно от силите на инерцията и магнетизма.

Фонтанът се издигаше от кладенеца в Тарсис Монтс почти до стационарна орбита. След като беше пусната в експлоатация орбиталната станция, инженерите бяха изградили и прикрепили множество сглобяеми предпазители към неговия долен периметър като преграда срещу случайните ветрове на повърхността и същевременно изместваха по-високите сегменти на изток, за да компенсират кориолисовите сили3 на планетата.

В началото за задвижването на потока беше необходима девет десети от енергията на системата. Летящите обръчи поемаха цял квадрилион вата електричество, достатъчно да захрани индустриалния сектор на средно голяма луна. То идваше от слънчевите ферми и ядрените централи, построени за целта на планетата. След като системата веднъж бе балансирана, тя се нуждаеше единствено от незначително количество електроенергия, за да поддържа стабилността на потока и структурите, които го крепяха над кладенеца. Едва тогава електрическите централи можаха да се съсредоточат към нуждите на местната икономика.

Фонтанът се нуждаеше от малко количество енергия, нужна да замести незначителния обем кинетична енергия, която товарните манипулатори излъчваха под формата на електричество. Те използваха това течение, за да прехвърлят товарите и пътническите капсули от и към междупланетните кораби, прелитащи над кулата във взаимопресичащи се орбити. Електричеството захранваше и товарния катапулт, който изстрелваше стоки и хора по външната обвивка на кулата между горната и долната станция.

Въпреки че при построяването й системата струваше милиарди Нови марки, сега тя спестяваше годишно толкова, а дори и повече от цената на ракетните двигатели и благодарение на нея се избягваха честите пиротехнически трагедии, свързани с използването на космическите совалки. Тъй като работеше изцяло с електричество, фонтанът беше тих, незамърсяващ и безопасен като тролей. На практика, тази система копираше намиращите се на Земята и управлявани от ООН фонтани: в Порто Сантана — Бразилия, Кисмею — Сомалия и Букитинги — Индонезия. Всички те, както и този в Тарсис Монтс, бяха разположени на екватора и използваха геостационарни транзитни точки, въпреки че технологията действаше на всички ширини и дължини. Например малкият фонтан Циолковски бе доста отдалечен от Лунния екватор.

Железният състав на летящите обръчи, които изграждаха марсианския фонтан, предизвикваше моментни силови потоци в металната структура на кулата — това се изразяваше в йонизацията по външната й повърхност. На фона на изпъстреното със звезди пространството, Деметра забеляза с периферното си зрение аура от синкава светлина. Но с приближаването повърхността на планетата и навлизането в марсианската атмосфера, мракът премина в оранжево-розово сияние, а светлосиният ореол се превърна в лилава патина върху калена стомана.

Цветовете на майка й.

След седем месеца микрогравитация в транспортния кораб, идващ от Земята, Деметра все още се намираше в безтегловност, плувайки по корем, с крака над нивото на главата, щастлива, че най-накрая свърши със задължителните тричасови физически упражнения, провеждани всеки ден по време на пътуването. Тя мразеше да бяга по пътеката с увесени на краката и ръцете тежести, въпреки че усилието бе стопило 13 паунда от теглото й.

Като изви врат и притисна брадичка до студеното стъкло, или какъвто и да бе прозрачният материал на илюминатора, тя се опита да погледне надолу, за да види основата на фонтана. Изглеждаше така, сякаш виолетовата светлина докосва земята в една широка калдера4 на плитък вулканичен конус. Деметра си помисли, че това е самият Олимпус Монт, но реши да провери предположението си с персоналното хроно, което постоянно бе свързано с локалната компютърна мрежа. Надяваше се, че транзитната капсула има антена, поставена кой знае къде, за удобство на пътниците и техните слуги.

— Хей, Сладуранке — прошепна Деметра към титановата издутина на гривната си. — Кой е този вулкан, към който гледам?

— Можеш ли да бъдеш по-подробна, Дем? — отзова се веднага изящният носов глас на приятелката й, който Деметра бе програмирала в микрофона на хроното.

— Спускаме се по фонтана към Марс. Наближаваме дъното. Точно под нас има един голям кратер и си помислих, че може да е Олимпус Монт, нали го знаеш? Изглежда шейсет или осемдесет километра в диаметър, с пепеляв конус, може би пет или шест пъти по-голям. Това някаква важна част от терена ли е?

— Моля, почакай — закъснението бе само няколко микросекунди, защото Сладураната продължи почти веднага. — За съжаление не мога да установя връзка с мрежата. Вероятно електромагнитните смущения, причинени от процесите в елеваторите, блокират радиосигналите ми. Но тъй като сме на Марс, мога да открия общи данни от историята и географията в паметта си. Искаш ли да ги чуеш?

— Давай!

— Олимпус Монтс, с диаметър шестстотин и височина двайсет и шест километра, най-големият вулкан в Слънчевата система, се намира на двайсет градуса северна ширина. Това би трябвало да е на почти 12 000 километра от настоящата ти позиция. Съмнително е, че можеш да забележиш дори южния щит на кратера му при сегашната височина. От друга страна, изстрелващата бобина на марсианския елеватор се намира на 112 градуса западна дължина и 0 градуса ширина в съседство с населения център, познат като Тарсис Монтс. Това е вторият по големина тунелен комплекс, построен засега от земните колонисти.

— Това вече го знам, Сладур.

— А-а-а, добре. Така, най-близката естествена изпъкналост в релефа е Павонис Монс, с височина 21 километра. Той е един от най-големите калдери по билото на Тарсис. Вземайки предвид променливите — височина на капсулата, атмосферна плътност и вероятна прахова активност — преценявам, че това е конусът, който описваш, Дем. Грешката е под 20%.

— О. К. Значи Тарсис Монтс е името на колонията…

— И на цялото вулканично плато — допълни Сладурчето.

— … докато Павонис е големият кратер. Ясно. Благодаря, Сладурче.

— Няма защо, Дем.

Веднага след инцидента, Деметра бе заложила определени операционни ограничения на хроното си. На първо място го програмира да бъде винаги учтиво и да използва фрази като „моля“ и „няма защо“. Това не правеше Сладурчето по-човешко, но на нея й бе по-приятно да се обръща към машина, която говори като човек. Следващата стъпка бе да ограничи прекия му достъп до планетарната компютърна мрежа. Сладураната трябваше да съобщава откъде взима данните си и възможността за грешка при всяко изчисление. Нещо, което в днешно време киберите пропускаха в разговорите с хората. Като трета предпазна мярка, винаги когато си лягаше, тя поставяше гривната си в чекмедже или под стъклена чаша. Така механизмът нямаше възможност да долови нещо, което би могла да каже насън и да го докладва на мрежата. Може би поведението й бе параноично, но така Деметра се чувстваше по-добре.

Сега не й оставаше нищо друго освен да наблюдава как с приземяването на капсулата кратерът се издига над марсианската равнина. Превозното средство, на което се бе качила сред хаоса от пристигащи и заминаващи транспортни машини, беше изцяло на нейно разположение. Освен няколкото контейнера, маркирани с надпис „чупливо“, които не биха издържали в товарните капсули, с нея пътуваха още двама души.

Единият бе тъмнокож мъж с морскозелен тюрбан, сплетена брада и явно не говореше английски. Той надменно се бе вглъбил в присветващите холограми на пресата, здраво привързан към седалката. От време на време гримасничеше и ръмжеше по повод статиите. Наблюдавайки огледалното изображение на страниците, Деметра можеше да различи заглавието „Ню Делхи Либърейтър“, придружено от сърдит лъв — всичко изработено в староанглийски стил. Останалото бе на някакъв неразбираем език, може би хинди.

Другият пасажер бе светлокожа жена с вълниста руса коса, облечена в износен саронг — цвят металик, — който Деметра свързваше с южните морета. Отдясно бе цепнат и вентилационната система развяваше свободно незакрепения край на плата като разкриваше бледо, изприщено бедро. Единствените й украшения бяха една гранатова рязка над редките й вежди и по една голяма синя сълза, татуирана в края на очите й. В началото Деметра се бе опитала да завърже разговор с нея, но нито един от езиците, които бе изучавала в училище — дипломатически английски, универсален руски, мексикано-тексако-испански или класически арабски — не й помогнаха. Блондинката просто свиваше рамене и се усмихваше, като междувременно затягаше по-здраво саронга около коленете си под скритите погледи на сикха.

Кратерът все повече нарастваше под самотното наблюдение на Деметра. Чак когато й се струваше, че ще погълне цялата капсула, външният ръб излезе извън полезрението й. След няколко секунди подът започна да се издига към нея. Първо петите, а после и колената й се спуснаха върху постланата повърхност. Тя протегна ръка и се намести сред възглавниците на седалката. След месеци на свободно падане, внезапно й се наложи да поддържа собственото си тегло срещу гравитацията. То нарастваше, докато капсулата забавяше приземяването си, но Деметра, и без помощта на Сладурчето, знаеше, че гравитацията на повърхността никога нямаше да достигне и една трета от нормалната за Земята.

С удар, който я разтърси, капсулата докосна Марс.

През прозореца се виждаше извитата повърхност на изкуствено изгладена скала, осветена от поставени под странен ъгъл лампи. Деметра почувства как механичните ръце с прищракване и дрънчене сграбчват и стабилизират капсулата, как енергийните нишки се свързват с нейните батерии, а шлюзът се скачва с изходния люк. След няколко секунди вратата се отвори. Ушите й заглъхнаха от разликата в налягането в тунелния комплекс, което се поддържаше на малко по-ниско ниво.

Деметра погледна спътниците си, но те бяха заети с багажа си. Тя стегна виненочервения си гащеризон и сръчно надипли около раменете си шалчето от изкуствена коприна. След това освободи двата куфара от придържащите ги ремъци, като отбеляза наум колко са леки при 0,38 g, и излезе първа навън.

Деметра тръгна по тесния, облицован със стомана, коридор. Официално бе във ваканция. Дядо Кафлън смяташе, че се нуждае от нещо ново и вълнуващо, със сигурност не от сухите курсове по Практически преговори, Булинова икономика или Културно възприятие и асимилация, особено след като току-що бе завършила деветмесечната физическа и психологическа терапия и все още се учеше да използва чисто новия си възстановен мозък.

— Върви на Марс — настоя той, — използвай прокси, подишай свободен въздух.

Дядо й с лекота уреди транзитните такси и разрешенията за престой, тъй като беше вицепрезидент на Суверенната държава Тексахома. И така, Деметра излезе във ваканция… с малко връзки и заради тях тайно се надяваше някой дискретно да я посрещне пред фонтана и да й помогне за багажа.

В далечния край на коридора тя видя някакво раздвижване.

— Ей, там! Имате ли някакви…

Деметра спря и пусна багажа си. Гласът й се стори висок и писклив. Прозвуча като: „Ееее ааам! Иии ате лиии няяяквиии…“

Мини Маус, дрогирана с амфетамини.

Деметра повдигна лявата си китка и допря титановата гривна плътно до устните си.

— Сладур! Какво ми става? — прошепна тя, но въпреки това гласът й продължи да скърца. — Хипервентилирана ли съм или…

— Почакай — безстрастно каза хроното. — Пулс нормален, предвид нивото на стреса ти. Дишане нормално. Кръвна захар и електролити — проверени. Кислородното съдържание е малко високо. Защо мислиш, че си в беда, Дем?

— Чуй гласа ми! — изписка Кафлън.

— Изчакай… Марсианската мрежа ме информира, че населените тунели са с нормално налягане — 20% двуатомен кислород, 79% двуатомен хелий и следи от въглероден двуокис, водни пари, водороден сулфид, формалдехид и други органични остатъци от човешкото дишане и индустриалното замърсяване.

— Защо съдържанието на хелий е толкова високо? — попита Деметра учудено.

— Инертният газ заменя пропорционалната съставка от азот в земната атмосфера. Азотът е в много малко количество на Марс — както в атмосферата — 2,7%, така и в литосферата. Всички добити количества се прибавят към почвата, за да се подобри реколтата. В момента колонистите допълват атмосферното налягане с хелий, който получават като страничен продукт от добива на метан в дълбоките кладенци… Разполагам с 4,2 мегабайта данни относно газовата индустрия на планетата и осем гигабайта въвеждащ материал за екологията на тунелите и алгоритмите, управляващи баланса на околната среда. Искаш ли да ги чуеш?

— Някой друг път.

— Няма нищо, Дем.

Деметра пое дълбоко въздух, успокои се и реши, че той има вкус като всичко консервирано, което бе вдишвала от земната орбита досега. Можеше да мине за поносимо, но със сигурност не бе като аромата на тексаско поле в лятна утрин.

Човекът, когото бе зърнала преди малко в края на коридора, отдавна бе изчезнал. Деметра смътно си спомняше, че по време на доклада на Сладурчето за атмосферния състав, сикхът и момичето от Южните Морета бяха минали покрай нея. Трябваше да побърза преди откъм фонтана да я залее следващата вълна от туристи.

На следващото кръстовище тя видя друг колонист, всъщност няколко, всичките целеустремено бързащи, заети с работа.

— Извинете — тя изхриптя. — Къде е митницата? „… Мииииаааатааа?“

Един от тях се обърна и посочи някакъв надпис:

— Където и да е — подсвирна мъжът. — „Ъъдеетоо…“

Надписът гласеше: „Новопристигнали Посетители (НЕпребиваващи за постоянно чужденци), моля представете се на мрежата за по-нататъшни инструкции.“

Деметра отново вдигна посребрената пъпка на гривната към устните си.

— Сладурано, свържи ме с местната мрежа, ще го направиш ли? Струва ми се, че трябва да си покажа паспорта или нещо такова.

— Съжалявам, Дем, не мога — отговори хроното след една милисекунда колебание. — Мрежата те иска по един от терминалите. Нещо от рода да им предоставиш пръстов отпечатък.

— О. К. Къде?

— На стената отляво трябва да има терминал.

Деметра погледна и видя десетина метра гладка бяла стена.

— Там няма нищо.

— Ох, съжалявам! Помислих, че сме обърнати на юг. Другото ти ляво?

Кафлън се обърна и откри на около пет метра поставка с клавиши и празен екран, който примигваше.

— Намерих го.

Отиде до гражданския терминал и разгледа модела. Отдясно имаше мишка, отляво се намираше подложката за взимане на невронен BIOS, а отдолу — устройство за електронни ръкавици.

Теоретично, оттук би могла да използва дори виртуална реалност, ако й позволят киберите. Тя пристъпи и влезе в обсега на осезанията им. На екрана се появи надпис на различни езици: „Моля, въведете трите си имена или гражданския код и пръстовите отпечатъци.“

Деметра забеляза, че най-горният ред бе на дипломатически английски. Набра името си и натисна палеца си върху отпечатъка.

— Добре дошли на Марс, мисис Кафлън — каза киберът на официален тексахомски английски, обезобразен от хелиевата атмосфера. В същото време екранът започна да представя туристически проспекти и схеми на населените тунели. — Вашата виза е одобрена за четириседмичен престой. Резервирана ви е квартира в Златен Лотос, ниво 4, тунел 21, ниша от 7 до 18. Моля, приемете го за ваш дом, докато сте далеч от… Остин, Тексас. На ваше име е установен кредит от 40 000 Нови марки в Марс Банк Лимитид. Отчетите ще бъдат изпращани със забавяне от шест месеца по съответния валутен курс във вашата банка… Дабъл Ийгъл Банк, Остин. Туристическата ви виза не включва ограничение в пътуванията между различните марсиански комплекси. Все пак трябва да знаете, че много обществени групи могат да причинят напрежение във вашата културна възприемчивост и толерантност. Също така нямате право да постъпвате на работа със заплащане или хонорар, пряко или косвено, докато сте регистрирана като гостенка. Карантинните закони на Марс изискват да минете на преглед от регистриран медик, като предпазна мярка срещу заразни болести. За тази цел ви е определен час при доктор Уали Шин, ниво 2, тунел 9, ниша 6 за 14 часа. Моля, бъдете точна и ограничете контактите си с други лица преди прегледа. Благодаря и приятен ден.

— Извинете, но…

На екрана изплува предишното съобщение на шест езика. Деметра се обърна към хроното си.

— Хей, Сладурче, колко е часът по местно време?

— 13.47, Дем.

— Оппа, май ще закъснея за този доктор Шин.

Кафлън взе куфарите си и се запъти към края на коридора, който го свързваше с останалия комплекс. Надяваше се съвсем скоро да открие някакви номера по тунелите, а може би и голяма карта с ярък червен надпис: „Ти се намираш тук!“ Идеята да се върне и да поиска упътване от компютърната мрежа й изглеждаше кретенска, а и в цялата лудница инерционният компас на Сладурчето започна да показва каквото си иска.

Деметра направи поне седем леви завоя, като след всеки следващ навлизаше във все по-оживени коридори. Около нея въздухът трептеше от разговорите на хората.

Повечето тунели в комплекса Тарсис Монтс бяха от необработен камък, издълбани като кръгли тръби и разделени от шестоъгълни зали, от които тръгваха разклонения, водещи към жилищните и търговските квартали. Скалната повърхност беше сива, на места прорязана от червени и черни жилки, херметизирана с чист епоксид. Така жителите никога не забравяха, че живеят под земята — и то чужда земя.

Докато Деметра вървеше през залите, някой я настигна и я хвана за лакътя.

— Извинете, мадам.

Тя се обърна и видя млад мъж с къдрава кестенява коса и намръщени ориенталски очи. Забеляза, че на ръката му имаше емблема, на която с бели букви на английски и на още някакъв език пишеше „Гражданска Милиция“.

— Да? — въпреки грубостта му, тя се опита да сдържи яда си в присъствието на Мистър Джон Закон.

Той се наклони към ухото й и подуши марковия й парфюм „Одалиск“.

— Харесва ли ви? — попита възможно най-хладно Деметра.

— Трябва да ви глобя за „миризливо нарушение“. Марсианският закон за личната неприкосновеност е много строг, когато става въпрос за нахлуване в сензорното пространство на останалите граждани. — Той й подаде розова карта с по една златиста контактна игла от двете страни.

— Какво да правя с това?

— Ще го предадете след плащане на глобата в петдневен срок. Всеки от местните терминали може да се справи с трансакцията.

— А ако не го направя?

— Тогава картата ще излъчи сигнал, който ще ви задържи извън мястото на обитаване, ще прекрати транспортните ви права и ще блокира всичките ви търговски трансакции, например купуването на хранителни продукти, докато не платите.

— Разбрах. А ако просто изхвърля картата?

— Тя вече е запаметила телесната ви температура. В момента на изхвърлянето ще излъчи тревога, а това обикновено води до незабавен и въоръжен отговор… Забелязвате ли, повърхността й вече е регистрирала пръстовите ви отпечатъци?

Деметра се вгледа по-внимателно. На мястото, където се бяха докоснали пръстите й в пурпурно и зелено се очертаваха техните извивки. Те не изчезваха, дори когато държеше картата за краищата.

— Съветвам ви бързо да платите глобата — каза с приятен глас милиционерът. — Приятен ден… и мадам… Измийте колкото се може по-бързо тази воня.

Деметра кимна и забърза по коридора, държейки картата между пръстите си. Една стрелка на стената я упъти към широка рампа и ниво 2. Тя продължи, като от време на време подскачаше заради ниската гравитация. След няколко минути откри тунел 9 и ниша 6, но не и д-р Шин. От дясната страна наистина имаше лекарски кабинет, но той принадлежеше на д-р Уа. Табелка на три езика, от които само един използваше латинската азбука, гласеше: „Д-р Уа Ликсин, MD, PsyD, DDS… Вътрешни и общи болести на цялото ви семейство… Психотерапия, Дълбочинна регресия и съвети по Повърхностния синдром… Билколечение и акупунктура. Специализация по хармонично…“

Със сигурност думата бе отпечатана неправилно — „Уей“, поправи се Деметра.

„Вадим зъби, докато чакате“, примигна табелката и започна да повтаря съобщението.

— Значи е и шегобиец — каза си Кафлън. Добре, ако не друго, този д-р щеше да й даде информация за липсващия д-р Шин. Може би ще го открие в някоя директория за лекарски кабинети или в Търговските справки.

Деметра натисна бутона до вратата.

Д-р Уей играеше Го със своя настолен компютър за медицинска диагностика и печелеше. Това го безпокоеше, защото, както и всеки в колонията, знаеше, че е ужасен стратег. Така че, ако мрежата го оставяше да печели, налагаше се извода, че му се подмазва за нещо.

Всеки знаеше, че марсианската мрежа и нейната земна роднина е пълна с бъгове, но бъркаше. Например киберът, с който работите, срива системите си, без да остави пътека към сгрешения код. Друг път системата работи, но се срива приложението ви. Случва се и приложението да работи гладко, но смесва данните ви с очевидно нерепродуктивни резултати. Понякога програмата за Десети дан разпръсва пуловете в нестратегическо атари и губи от някакъв глупак, играещ Го.

Някои казваха, че мрежата е инфектирана с Майката на всички вируси. Ако беше вярно, вирусът трябваше да е толкова скришен, че досега никой не бе го регистрирал, толкова заешки пъргав при репродукцията си, че никой не бе успял да го приклещи в ъгъла и толкова подъл, че никой не бе успял да го убие. На практика, за да се унищожи вирусът, цялото човечество от Слънчевата система, което използваше ресурсите на мрежата и инфопотоците, възлите из цялата Земя, локалните инфопаяжини, заровени на Луната и Марс, новите мрежи под леда на спътника Европа и самозареждащите се терминали в колониите при точките на Лагранж, трябваше да изключи едновременно своите свързани кибери. След това би трябвало да последва определен набор от дебъгващи процедури и да се стартират, използвайки чисто нов системен софтуер и незаразени приложения. И, разбира се, с нови данни, въведени за предпочитане на ръка с електронен молив, клавиатура, или на глас с нов аудио пакет.

А това просто не можеше да стане.

Носеха се много слухове какво точно е сгрешено в мрежата, но факти нямаше. Една от теориите твърдеше, че мрежата е жива и вирусът, който я бе инфектирал, бил самоосъзнаването. Хората, които я поддържаха, бяха убедени, че всеки път, когато се включат милиард или повече кибери, се създават естествени евристични алгоритми. Всеки кибер работи като възел в гигантска неврална мрежа. Този аргумент имаше смисъл, тъй като повечето от независимите кибери вече оперираха в мега-обхват и с правилно програмиране бяха в състояние да съчиняват сонети, докато в същото време бият трима гении на шах, дама и двоен акростих. Това, което му липсваше, бе научно доказателство. За привържениците на тази теория все пак бе достатъчно да посочат към мрежата и да кажат „Ecce logo“5.

Други считаха, че мрежата е Бог. Това бе Принципът Гея, написан със силикон: всяка система, която стане прекалено голяма и сложна, започва да допуска случайни грешки, които изглеждат като разумен модел. Те казваха, че Бог, или Боговете, „древните“ или някаква разновидност на елфите, феите или духовете, живели някога в камъните и дърветата, в бълбукащи поточета или в обвит с кожи тотемен стълб, сега са се преместили в мониторите и обитават Дома на Числата.

Все още съществуваха и хора, които твърдяха, че правителството е превърнало мрежата в инструмент за шпиониране и контролиране на своите граждани, което означаваше, че всяка кибернетична грешка или повреда бе знак за универсална компютърна конспирация. Според тях не те наблюдава самата мрежа, а някакъв безличен бюрократ, който се намира от другата страна на фиброоптиката и те манипулира за собствени цели. Теоретиците на тази концепция се примиряваха с факта, че не съществува сила, която да подчини мрежата с цялата й сложност.

Друга група вярваше, че мрежата всъщност е Дяволът, Падналият Луцифер на християнството, Архиврагът и Унищожителят. Те твърдяха, че много хора, не самите те, разбира се, но „приятели на техни приятели“ вече са продали душите си на машината. Всичко, което трябва да се направи, обясняваха те, е човек да отиде до който и да е терминал, свързан в мрежата, и да напише командата „MFSTO“. След което, в зависимост от неговата идентичност и богатство, потекло и статус в обществото и какво е счела мрежата, че може да й се предложи, е възможно да получи интересен отговор. Демонът, чието популярно име бе „Мефисто“, би могъл да предложи сделка за нещо, което иска. Непрекъснато ли се проваляш на изпити в училище? Мефисто оправя точките в тестовете и оценките ти. Искаш да спечелиш от бъдещата цена на електроенергията или от царевичната реколта следващия септември? Мефисто може да го уреди. А това, което трябва да дадеш в замяна е… обикновено е свързано с нещо, което човекът може да направи, а машината не. Тези вярващи бяха сигурни, че Дяволът разполага с огромни ресурси, понеже контролира много мозъци.

Макар всеки да знаеше, че мрежата е компрометирана, нямаше и двама, които да са на едно и също мнение как е станало това. Те просто знаеха, че проблемите не могат да бъдат предсказани или предотвратени, че са по-големи от личните тревоги на всяко човешко същество. Обхватът на грешките вероятно също бе от значение. Щом мрежата и нейните кибери веднъж ви предостави някакви числа, вие сте склонни да ги приемете. Данните може да са грешни или съмнителни, но какво от това? Отговорите на мрежата си оставаха хиляди пъти по-приемливи от онези, които бихте получили, ако си обуете пантофите, седнете зад бюрото и ръчно извършите операциите. А резултатите може да са наистина правилни. Вие си плащате за достъпа и поемате риска, както е с всичко в живота.

Д-р Уей постави един черен пул върху игралната мрежа на екрана. Компютърът отговори като постави един от белите пулове на произволно място, а после изпълни дъската с черни пулове и прекрати играта с разточителни комплименти за уменията на доктора.

Хайде отново, може би машината е просто развалена…

— Имате пациент, докторе — обяви компютърът. — Да отворя ли?

— Давай — отговори той, обръщайки се към вратата на чакалнята. Тя се разтвори пред една закръглена млада жена, облечена с пурпурен гащеризон и провесен на рамо багаж.

Д-р Лий веднага прецени, че момичето бе по-интересно от играта Го. Имаше високо вдигнати гърди, тънка талия, щедри бедра, които обещаваха достъпност и сръчност. Кестенявата й коса бе вълниста и свободно пусната назад. Нефритенозелените й очи бяха странно прозрачни и отдалеч изглеждаха като отвори към друго физическо измерение. Цветът им подхождаше на бледата й кожа, осеяна с пигментни петънца, които кавказците наричаха лунички, а всички останали знаеха, че са незначителни меланинови нарушения.

— С какво мога да ви помогна? — попита той.

— Търся д-р Шин — каза жената с леко приповдигнат тон. — Компютърната мрежа ме осведоми, че имам час…

— Вие ли сте Деметра Кафлън?

— Да, но…

— Тогава аз съм прикрепеният към вас лекар. Уей Ликсин. Но всеки ме нарича Лий.

— Ох… Уа-а Ли-и Шин, схванах. — Тя свали багажа от рамото си, постави го на пода зад вратата и влезе в стаята за прегледи. В дясната си ръка все още стискаше розовата карта — глобата от милицията.

— Може да оставите това при останалите си неща.

— Но патрулът ми каза, че ще се разпищи. А после командосите или…

— Глупости! Искали са само да ви сплашат, нали сте чужденка — той подуши въздуха. — Одалиск? Чудесен парфюм, но малко силен. Обикновено използваме изопропилов алкохол, за да премахнем миризмата. Това ще ви позволи да минете през газовите сензори.

— О. К., благодаря.

— Дайте ми картата.

Тя се поколеба:

— Защо?

— Ще платя сумата от своя терминал. После няма да се тревожите как да отблъснете командосите.

— Ще направите това за мен?

— Е, ще я прехвърля на вашата сметка, разбира се. — Той провери стойността на картата. — Само 10 Нови марки. Всичките ви пари са на една сметка, нали?

— Предполагам… Кажете, наистина ли сте под такъв строг контрол тук? Имам предвид, току-що слизам от фонтана, видях въртящи се камери, сензори за движение и микрофони във всеки коридор. Сега ми казвате за газови датчици. Не съм очаквала…

— Какво? Цивилизация? Модерна технология? — Д-р Лий се усмихна. — Нашата мрежа ни предоставя ниво на комуникации, еквивалентно на средно голям земен град. Това не ви е Тексас — нямаме пияни каубои, свади или каквото там сте очаквала.

— Не смятах, че Марс е толкова… надзираван.

— Ако търсите неопитомена природа, мис Кафлън, отидете на Европа. Там все още дълбаят първия си обществен купол. Но тук, на Марс, вече разполагаме с топла вода плюс петзвездни хотели и суши бар… е, аз бих се държал настрана от фермите за лишеи, и цяла библиотека от виртуално-интерактивни забавления. Дори понякога спазваме и закона.

— Ясно — усмихна се Деметра. — А аз си мислех, че съм се измъкнала от някои потиснически аспекти на обществото.

— Едва ли. Не и при 3000 човека, скупчени в по-малко от 20 000 кубични метра, където се поддържа налягане. А някои от външните тунелни комплекси са още по-претъпкани… Така, вие по работа ли сте тук?

— Играя си на турист.

— Твърде далеч сте от дома за ваканция.

— О, това е подарък от дядо за предстоящото ми дипломиране.

— Ясно. Скачай на масата — д-р Лий леко потупа постланата повърхност.

Деметра се поколеба:

— Да си сваля ли дрехите?

— Боже, ти наистина мислиш, че тук ходим на лов за бизони. Не, просто легни по гръб и постави главата, ръцете и краката си по жълтите линии. — Д-р Лий й помогна да се настани. — Ще отнеме минута-две.

Когато Деметра потъна в мекото легло, той се протегна към едно чекмедже и извади трансдермална въздушна пушка. Разтри дясната й ръка и след това й инжектира цял спектър сканиращи спори. Докато диагностичният терминал проверяваше костите и меките тъкани с ултразвук, семената щяха да се разпръснат в кръвния поток, да прегледат телесната й химия, да идентифицират антителата и да докладват за функциите на различните органи. Всяко такова зърно съдържаше множество технологии за медицински анализ: газова хроматография и барометрия, въглеродно-окисни реагенти, йонни потоци, ДНК, които заедно с телеметрията щяха да предадат останалите данни към рецепторите на масата. Всяка една от тези наномашинки беше закрепена върху разтворима силиконова подложка. Двайсет и четири часа след прегледа бъбреците на Кафлън щяха да изчистят и разградят частите от най-сложното диагностично оборудване, които докторът купуваше с хиляди чрез извънпланетните каталожни услуги.

— Ау — извика тя и потри ръката си.

— Закъсня — усмихна се д-р Лий. — Сега се отпусни и полежи около минута. — Той започна да разучава екрана на терминала, където на сив фон се появи триизмерното изображение на малък женски скелет. Костите обгръщаха различни пулсиращи и мърдащи торбички — нейните органи и съединяващи тъкани. Те бяха представени в стандартни цветове, предимно в пастелен обхват. Малкият златен пръстен, сребърната гривна с комуникатора и металните закопчалки на облеклото й изглеждаха на екрана като плътни бели проблясъци, както и всички чужди обекти или протези около и в нея.

— Не виждам защо трябва да ми правите всичко това — заяви Кафлън. Челюстта и мускулите на гърлото се раздвижиха, докато говореше.

— Не мърдай! — скара се той. След това бързо прокара курсора по рутинните точки за проверка.

— Но на транспортния кораб прекарах месеци в нещо като карантина — каза тя. — Сигурна съм, че всеки микроб отдавна е умрял.

— Разбира се — съгласи се Уей. — Но не можем да знаем какво си пипнала от екипажа или останалите пътници. Марсианското общество не може да контролира междупланетните пътувания, но можем да проверяваме гражданите и посетителите, които слизат на планетата. Законът е, че всеки попаднал под нашето налягане трябва да бъде прегледан за заразни болести, както и за известни предпоставки, които биха могли да породят нестабилна ситуация.

— Ох!

— Сега не мърдай!

Той побърза да довърши прегледа, като приемаше телеметричните данни и правеше сравнения.

— Чиста си — каза накрая. — Няма никакви отклонения. Напълно си здрава. — Може би прекалено здрава, като се имаше предвид как гърдите й издуват гащеризона.

— Как така? — попита жената, обръщайки бързо глава, от което горният край на екрана се размаза. — Не сте открил следи от моя инцидент?

— Мм-м-м — сега бе ред на д-р Лий да се разколебае. — Какво точно би трябвало да търся?

— Ами, „мозъчна травма“ беше терминът, който използваха в Остин. Вижте, преди година правих косата си при автофризьор. Това е автоматична измишльотина за сапунисване-къдрене-подстригване — обясни тя, когато видя неразбиращия му поглед. — Както и да е, машината се повреди. Изглежда, че соленоидите изгоряха от едната страна на шлема, или поне така казаха по-късно техниците. Остриетата на ножиците се насочиха право в черепа ми. Пробиха го с такава сила…

Д-р Ликсин положи успокоително ръка върху нейната и внимателно се вгледа в екрана. Разтягаше и въртеше изображенията на приблизителното място на раната, което тя бе описала, докато не го намери. Във външната част на черепа й се появиха ръбовете на повредена тъкан — кост, заздравяла от назъбена звездообразна фрактура. В триъгълната дупка бледо струеше светлина от гладко пластмасово парче, изникващо точно над долната част на теменната кост.

— Трябва да съм го пропуснал — промърмори д-р Лий. — Добре, мис Кафлън, виждам го. Ъъъ… имаш ли някакви вторични симптоми?

— Не, нищо сериозно. Само понякога имам трудности с концентрирането.

— Смущаващо ли е?

— Справям се — отвърна храбро пациентката. — Вижте, беше забавно, но мога ли вече да си вървя?

— Когато пожелаеш. И, добре дошла на Марс.

Деметра кимна учтиво, плъзна се от масата и бързо се придвижи към чакалнята. Взе чантите и се насочи към автоматично отварящата се врата. Чак тогава се извърна и му махна за сбогом, след което излезе в коридора.

Д-р Лий натисна клавишите и записа нейното соматично изображение и биомедицинска история в архивите на мрежата. След като приключи, той се настани за още една бърза игра Го, преди да пристигне следващият пациент.