Марс плюс

Глава 4 Да създаваш нови приятелства и да влияеш на хората

Столовете в стаята бяха с тапицирани облегалки, покрити с кафява органична материя, оцветена и подшита така, че да изглежда като истинска кожа. Някой бе платил добри пари, за да внесе оцветители, даващи подобен ефект върху изкуствено отгледаните влакна. Огромното бюро беше издялано от нещо като жълтеникава смола, нашарена с антрацитно черни ивици, които изглеждаха вдълбани в повърхността.

На Роджър Торауей му отне цяла минута да разбере, че гледа към парче истинско дърво, а не към някаква оптична симулация. Впечатляващо! Всяка клонка дърво се пренасяше на Марс като допълнителен товар, тоест плащаше се лично от поръчителя. Разбира се, що се отнася до Гражданската администрация, бе трудно да се отдели личния от правителствения товар.

Боган Димелович Остров беше личен служител на кмета на Солис Планум и можеше да бъде нает и уволнен по всяко време. Считаше се, че той е нещо повече от секретар и по-малко от общински съветник. Роджър знаеше, че кметовете идваха и си отиваха при всеки избор — сегашният беше жена, Людмила Петровна Сар-нещо си — докато Гражданските услуги бяха вечни.

— Едва ли, полковник Торауей. Съмнявам се, че разбирате сложността на молбата, която ми отправяте — Остров се усмихна широко, опитвайки се да премахне миризмата на гнило, която излъчваше отговорът му. — Внасянето на хиляда и петстотин килограма рафиниран деутерий-тритий е извън възможностите на нашата администрация.

— Струва не повече от бюрото ви — автоматично отбеляза Торауей. След това дискретно провери дали връзката му с мрежата е активирана и продължи, опитвайки се да изобрази подобие на усмивка: — Разбирам от цени. Разбира се, не прося милостиня. В замяна на покупката от Земята, лиценза и вноса, ви предлагам изключителните права върху спомените си като пръв гражданин на Марс. Това включва изследванията ми върху областите от планетата, където колонистите все още не…

— Нямам интереси в областта на публикациите, полковник — администраторът направи гримаса. — Марсианците не четат, даже не гледат картинки. Всеки е прекалено зает.

— Тогава бих могъл… бих желал… — Роджър говореше бавно, като напълно осъзнаваше безсмислеността на следващото си предложение — да превърна моите преживявания във виртуална реалност. Така всеки гражданин би могъл да усети в аудио и видео усещането какво е да си първия човек на повърхността на…

— Ние отдавна имаме тези записи — вдигна отегчено рамене Остров. — Самият аз съм играл „Играта на Торауей“ един-два пъти. Любимите ми модули са „Да надхитриш лудия компютър“ и „Да оцелееш в полярния студ“. Много възбуждащо. Но сега пазарът е наводнен от бутлег версии, които са по-занимателни от това, което бихте извлекли от собствения си живот. Можете ли да си представите първия трансатлантически полет на полковник Линдберг — студа, скуката, тревогата. Опитайте да конкурирате спомените си с тръпката на един въздушен бой. Лично вие кое ще предпочетете?

Роджър обмисли внимателно следващото си предложение.

— Вие, хората в колониите, сте изправени пред териториалните претенции от страна на земните държави. Аз все още поддържам връзка с тези правителства. В края на краищата, те са платили милиарди, за да ме изпратят тук. Като ваш представител бих могъл да…

Остров продължаваше да клати глава, а усмивката не слизаше от лицето му.

— Полковник Торауей, всички знаем, че сте изпълнил задачата си, и то отлично, но това е било преди петдесет години. Сега ситуацията е…

— Просто ме свържете с Националната агенция по аеронавтика и космически…

— Вече не съществува.

— Тогава с агенцията наследник. В коя държава би трябвало да се намира? Чакайте да помисля… нашата лаборатория се намираше в Оклахома, но НАСА се намираше в… Хюстън. Това би трябвало пак да е в Тексахома — заключи Роджър. — Космическата администрация би трябвало да има някакви официални функции, дори само регионални…

— Да, Тексахомската корпорация за развитие на Марс — отговори кисело Остров. — Тя е най-голямото ни главоболие. Но вие с нищо не можете да ни помогнете, полковник. ТКРМ наследи всички претенции на НАСА в цялата Слънчева система половин час след като сложи ръка върху Космическия център в Хюстън. Аз не съм експерт, но предполагам, че дори вие — тялото ви, оборудването и записаните преживявания — сте включен в тези претенции като инвестиция от няколко милиарда предвоенни „долари“, това беше терминът, нали? Вашият задник просто не ви принадлежи, за да го продавате, сър. Ако се опитате да играете ролята на наш посланик пред Земята, няма да усетите как ще се превърнете в техен заложник.

— Разбирам — Роджър седна изправен в тапицирания стол и се усмихна вътрешно, но по лицето му не мръдна нито един мускул.

Щом Гражданският администратор толкова обичаше симулационните игри, нека да поиграе „Играта на Статуи“, особено модула „Моля, някой ще разкара ли този киборг от офиса ми?“ Роджър можеше да стои неподвижно с часове, с дни, ако се наложи. Последните десет минути не бе помръднал нито мускул от тялото си с изключение на устните, челюстите и механичният ларинкс. Ако Остров извикаше охраната да вдигне Торауей от креслото, те щяха да се напрягат, да се потят, но нямаше да помръднат тялото му, тежащо сто и петдесет килограма. Така че киборгът продължаваше да си седи и да фиксира Остров с рубиненочервените си очи, в които нямаше нищо човешко. Това бе последният му коз — да се превърне в обездухотворена обидена грамада.

— Това няма да ти помогне, Роджър — каза Дори. Тя седеше в съседното кресло и нежно постави топлата си длан върху ръката му. Той я усещаше въпреки непропускливите слоеве на кожата си. — Този човек не може да направи нищо за теб, дори и да иска — продължи тя. — Остров вече е говорил с висшестоящите. Те знаят за твоя генератор и са му забранили да ти помогне.

— Кои са тези „те“? — попита мислено Торауей. — Кметът? Другите колонии? Народът на Тексахома?

Дори изглеждаше разтревожена. Сигналът й започваше да се разпада, през красивото й лице преминаваха интерферентни линии.

— Не мога… Не знам, Роджър. — Сигналът се изчисти за момент. — Ако се държиш невъзпитано с този незначителен човек, няма да стигнеш доникъде… — тя изчезна без звук.

Торауей се отпусна, протегна крака и раздвижи пети, сякаш се готвеше да стане.

— Разбирам, мистър Остров. Нещата не са от вашата компетентност.

По лицето на Гражданския администратор се разля вълна от облекчение.

— Уверявам ви, полковник, народът на Солис Планум изпитва най-голямо възхищение към вас. Винаги, когато решите да се включите към нашите…

— Оценявам щедрото ви предложение.

Без да се ръкува, Роджър се обърна и се отправи към вратата, която щеше да го отведе вън от тази потискаща атмосфера, обратно към чистия и студен вакуум на неговия втори дом.

— Искам да те запозная с едни мои приятели — каза Джори, като внезапно свърна към фоайето на един търговски сектор.

Деметра предположи, че той току-що ги е забелязал и мисълта му беше хрумнала в момента.

На една от масите — в това заведение имаше кресла, а обслужването се извършваше от хора — седяха мъж и жена. Той бе рус и висок. Почти два метра, прецени Деметра по начина, по който раменете му, лактите и коленете излизаха извън креслото. Беше се прегърбил леко и оглеждаше салона под русите си вежди. Както отпиваше по малко от светлокафявото си питие и зяпаше вратата, той й напомняше за изпечена покер-акула от някое казино в Тексас.

Жената бе стройна, тъмнокожа и висока почти колкото него. Имаше дълга черна коса, която стигаше до средата на гърба й и всеки път щом обърнеше глава, кичурите проблясваха в меката светлина. По чертите на лицето й Деметра предположи, че е родена на някой от тихоокеанските острови.

— Лоул! Елън! — извика креолът още от арката на входа.

Двамата се обърнаха.

— Момче, радвам се да те видя!

Джори си проби път между масите, влачейки Деметра след себе си.

— Мис Кафлън, за мен е удоволствие да те запозная с Лоул Митсуно и Елън Сорбел, хидрологисти в местния Департамент за ресурси. Понякога им помагам на повърхността.

— Здравей — каза учтиво жената.

— Как си — попита възпитано мъжът.

Кафлън прецени, че „Лоул“ би трябвало да е той, тъй като със сигурност не изглеждаше като Елън.

— Деметра е турист от Земята — обясни Джори. — По-точно от Тексахома — добави той и погледна многозначително Митсуно.

— Какво точно правят хидрологистите — попита разговорчиво Деметра и се настани на единственото свободно кресло.

Креолът взе друго от съседната маса и седна наопаки, скръствайки ръце около облегалката.

— Откриваме вода — отговори Сорбел.

— Всъщност открива я Елън, аз просто отивам и я изкопавам.

— Понякога им помагам — повтори Джори.

— Наистина ли си от Тексас? — попита Митсуно и в гласа му прозвуча истински интерес.

— Всъщност от Тексахома.

— А познаваш ли някой каубой? — той завъртя десния си показалец около главата си, имитирайки шапка.

— Лоул е много запален по Стария запад — поясни Сорбел.

— Е, познавам няколко снабдители-ездачи от Ел Пасо. Понякога карат товари миолит.

Мъжът повдигна неразбиращо вежди.

— Обработени протеинови продукти — поясни Деметра. — Едва ли пренасят силикон или течен пропан. Или нещо чупливо.

— Участват ли в родео? — попита с надежда Митсуно.

— Не. Когато се прие Акта за правата на животните през деветдесет и шеста, ги забраниха.

— Следователно нямате престрелки и…

— Не и откакто дядо ми е в управлението.

— Уф.

— Съжалявам.

След последната реплика разговорът замря и всички впериха поглед в масата. Деметра се чудеше какво й се пие в десет часа местно време. Внезапно Джори се вторачи в далечната стена. Изглежда, получаваше някакво съобщение.

— Трябва да ви напусна — заяви след малко креолът. — Закъснявам за праховото дежурство. — Той стана от креслото и излезе от ресторанта.

След като си тръгна, Деметра и новите й познати продължиха да мълчат. Кафлън погледна двойката пред себе си, усещайки непосредствеността, с която се докосваха, въпреки разстоянието между тях. Запита се дали са любовници.

— Е… — започна Деметра, опитвайки се да наруши мълчанието. — Що за име е Митсуно? Бих казала, че е японско, но не приличаш на…

— Финско — поправи я Лоул. — Предните ми са дошли от Арктическия кръг. Предполагам затова някой е помислил, че съм добър в откриването на лед.

— Още ли говориш финландски вкъщи? — попита Кафлън.

— Вече никой не говори фински — сви леко рамене той. — Руският се произнася по-лесно, а английският има по-прости правила.

— Ясно… — тя насочи вниманието си към младата жена. — А как откривате вода? Ходите из хълмовете с две пръчки или?

— Аз съм кибер-дух — отвърна Сорбел. — След като Лоул покрие местността със звукови вълни и създаде масив от данни, започвам да душа наоколо и ако нещо изглежда обещаващо, му го съобщавам.

Деметра се опита да анализира думите й. Имаше достатъчно информация за телеоператорите — знаеше, че „призраците“ работят във виртуални реалности, които за обикновените хора не изглеждат точно „реални“, а вътре в молекулярната структура на материята, така да се каже. Или потопени в ламинарните потоци. Специално тук — сред камъните и скалите във вътрешността на планетата.

Кибер призраците правеха неща, които компютрите от мрежата не можеха. Компютърният мозък можеше да табулира звуковите и гравиметричните данни в матрици и слоеве, но му липсваше един много важен елемент, който само човек притежаваше — интуицията. Именно тя позволяваше на Елън да влиза в потока данни, да „души наоколо“ и да реши коя точно формация е подходяща за извличане на лед. Най-просто казано, хората имаха изобретателност и въображение, докато компютрите просто обработваха числа.

— После аз отивам дотам със самохода и пробивам дупка — завърши Лоул. — Донякъде е като лов на мустанги, ако знаеш какво е това.

— Разбира се. Не сме се откъснали толкова от корените си в Остин — контрира Деметра.

— Добре — той й отправи широка усмивка, сякаш току-що е изкарала някакъв тест.

— Сега, ако ме извините, трябва да направя разпределение в аквифайъра.

— А?

— Това означава да пусне една вода — осведоми я Елън, докато Митсуно се отправяше към тоалетната.

След като останаха сами на масата, Деметра реши да започне женски разговор.

— Вие… с Лоул, сгодени ли сте или нещо такова?

— Дефинирай „нещо такова“.

— Ами, влюбени? Обичате да се държите за ръцете… нали знаеш…

— Имаш предвид дали е свободен?

— Ъ…?

— Лоул е възможно най-свободният мъж на Марс, което не означава, че е евтин. Ние сме твърде близки, практически по цял ден мозъците ни са свързани. Но сега сме повече… Добре, няма да ти преча да си пробваш късмета с него, защото е готино парче, но ако го нараниш, ще се погрижа да умреш.

— А, разбрах ти мисълта — Деметра опита да се усмихне.

— Щом се разбираме толкова добре… Какво видя от Марс? — попита Сорбел, сменяйки темата.

— Ами, каквото може да се зърне през прозореца. Спускането по фонтана май беше всичко. Освен това излязох навън с прокси.

— Къде отиде? — попита весело Лоул, присъединявайки се към тях.

— До следващата долина. Помагах на Джори да лови раци.

— Фон Ноймани — поправи я Елън.

— Само дотам ли успя да те заведе? — попита Лоул.

— Планирали сме нещо като екскурзия до Долината Маринерис, но всички проксита в околността бяха заети. Може би утре…

— С прокси е добре — съгласи се той. — Получаваш усещане за земята, но трябва да покрачиш по истинската повърхност и да заровиш собствените си пръсти в пясъка, ако искаш да опознаеш Марс.

— С пръсти…

— С пръсти, с обувки, все тая.

— Разказаха ми за сафаритата — каза Деметра, — но ми се стори скъпо.

— Така е, освен ако не се водиш допълнителен член на работна група. Виж, утре отивам с един самоход да разгледам някакви нови формации, които Елън е харесала. Ако искаш да дойдеш, ще те назнача като охрана на провизиите или нещо подобно.

— Съгласна съм.

— Добре, сега ще го потвърдя в департамента и ще ти запиша лична кислородна бутилка… Ат, прие ли? — попита той най-близката наблюдателна камера.

— Потвърдено — отвърна неутрален глас от микрофона под тях. — Един придружител за твоя юни-десет-тире-единайсет-петнайсет, личността Деметра Кафлън, турист от Земята.

— Кой беше този? — попита Деметра.

— Киберът, който си мисли, че управлява нашия департамент — отвърна Елън.

— Защо го наричате Ат?

— За по-кратко от И-4 — Административен Терминал.

— Не! — каза равно Лоул. — За по-звучно от „ад“, защото все налага закони в офисите ни.

— Как така имате достъп до него, без да сте го включили? — попита Деметра, спомняйки си за превключвателя на терминала в хотелската стая.

— Да го включвам? Защо? Машините са винаги включени! Трябва само да привлечеш вниманието им, за да може мрежата правилно да те свърже.

— Винаги включени? — Деметра беше изненадана. — Интересна концепция!

Глупости, поправи се наум тя, Сладурчето винаги бе включено, но то бе по-малко от тиквена семка — обикновено дискретна — и се свързваше с лакомата за информация мрежа само когато Деметра заповядаше. Мисълта, че цялата планетарна мрежа наднича през рамото ти, очакваща да я повикаш с пръст, да внимаваш за всяка своя дума, която може да се интерпретира като команда, и записваща всичко, което сметнеше за полезно, беше много потискаща.

Разбира се, каза си наум Деметра, много от земните градове бяха не по-малко взаимосвързани. Личното хроно и обществените терминали, плюс постоянното присъствие на Комитетите за обществена безопасност в някои от по-новите култури, караха човек да се чувства под непрекъснато наблюдение. Но на Земята съществуваха открити пространства. Винаги можеш да отидеш в полето, да се качиш на планината, да поплуваш в езерото. Чак тогава можеш да си сигурен, че си сам, с изключение на малкия ръчен кибер, който носиш постоянно. Докато тук, на Марс, всичко е закрито. Винаги си в някой тунел с наблюдаващата те отвсякъде мрежа. Не можеш да излезеш навън, ако не си в скафандър, самоход или прокси, но и те са свързани с мрежата. За безопасност. Така че никога не си извън обсега й.

Кафлън почувства как стомахът й се присвива от мисълта вечно да си под надзор. Проверяван… Наглеждан… Оглеждан.

— Да, нали е много удобно? — отвърна Елън. Усмивката й, отправена към Деметра, изглеждаше искрена.