Марс плюс

Глава 20 Интервю с МФСТО

Лоул се събуди с тъпа пулсираща болка и изправи дългото си тяло от неудобната позиция. Това му отне известни усилия — „долу“ не беше вече подът, а предният край на самохода. Той се опря с ръка на стъклото, погледна към въртящите се звезди, а после приятелите си. Деметра се бе стегнала с ремъците и завързала скъсаните им краища в скута си. Торауей бе заел другото командно кресло и също се бе завързал здраво с колана. Лоул забеляза, че едно от крилата на полковника е изкривено и безформено, вероятно със счупена подпора, и се движи по-трудно. Но и двамата не изглеждаха наранени. Докато Митсуно можеше да направи цял каталог от болки и ожулвания. Все пак нямаше счупени кости, само дето чувстваше китката си като смляна и това проклето главоболие. Той погледна обратно към прозореца и грубо пресметна скоростта на въртене — четири кръга в минута. Това не беше нещо планирано от мрежата специално за тях.

— В беда сме, нали? — попита той.

— Така изглежда — съгласи се Торауей.

— Мразя да се чувствам безпомощен.

Лоул не си направи труда даже да погледне към контролната конзола — нищо не можеше да им помогне срещу свободно падане. Проектантите на тази машина никога не са си представяли, че може да оперира над планетарната повърхност. Той насочи обратно вниманието си към предния прозорец, опитвайки се да реши по усет как се държи самоходът във вакуум. Въпреки опасенията си, които бе споделил с Деметра, корпусът издържаше на тези условия. Чудеше се дали шлюзовият пръстен щеше да прилепне към устройството за скачване, когато се доберяха до мястото, към което се бяха запътили. Ще бъде трагично да умрат за няколко недостигащи сантиметра. Но точно сега имаха по-сериозни проблеми.

Лоул изучаваше въртящото се звездно поле. Надяваше се да зърне енергийната станция пред тях, за да прецени колко време им остава, преди да се наложи да извършат нещо героично. Но единствените му ориентири бяха звездите отгоре, Марс отдолу и сумрачния изгрев, по който да определи приблизителната посока. А само по тях той не можеше да разбере точното им движение. Радарът за сканиране на терена, инсталиран в самохода, беше безполезен при тези огромни разстояния.

Дори при тази бавна скорост на въртене, Митсуно се затрудняваше да определи точно коя част от всеки оборот представя гледката „отпред“ и коя „отзад“. Трансферната станция на фонтана с различните навигационни светлини напълно бе изчезнала, погълната от мрака на звездното небе.

Лоул се напрегна да види големия обект, който, изглежда, се приближаваше. Знаеше, че слънчевата светлина се отразява от панелите на соларната станция, която би трябвало бавно да се върти в синхронна орбита и да проблясва меко, вместо да остава фиксирана звездна точка. Това бе някакво улеснение.

Една от звездите произвеждаше бледопурпурен шлейф от едната страна — цветът, който се излъчваше от един йонен мотор. Лоул я наблюдава в продължение на три завъртания, преди да се убеди в появата й. Накрая звездата се превърна в грозд от прашни, мигащи светлини — това бе орбитален влекач, насочен по техния път. Митсуно го посочи на Кафлън и Торауей.

Кафлън включи радиото в самохода на всички честоти.

— Тревога, тревога, тревога — каза тя със спокоен глас — Отклонена… хм… товарна капсула към неидентифициран влекач в орбита над Долина Маринерис. Моля, отговорете.

Те зачакаха.

Отговор нямаше.

Вече виждаха очертанията на корпуса на влекача. Маневрените му дюзи започнаха да изпускат конуси от прозрачна пара, а прехващачите му бяха изпънати докрай, протегнати към самохода. Придвижването му наподобяваше сложен танц.

— Какво прави? — попита Деметра.

— Готви се да се скачи — отвърна Торауей. — След това ще опита да прекрати въртенето ни.

— Защо не отговарят?

— Ако това е автоматичен кораб, не могат. Някои от тях се движат по орбита, за да прибират отклонили се товари и боклуци.

— Отново мрежата — заключи Лоул.

— Разбира се.

Първата захватка направи контакт с един от крайниците на самохода и влекачът изпусна пара, добавяйки налягане към въртящия момент на кръжащия около самия себе си корпус. В кабината се разнесоха скърцания и стенания, докато самоходът се стабилизира. Когато въртенето спря, Лоул почувства, че отплува от предната преграда. Той заклещи глезена си между нея и предния ръб на контролната конзола, за да се задържи на място. Деметра и полковникът все още седяха завързани в креслата.

Влекачът и куките за прикачване се виждаха ясно през страничните прозорци, но Митсуно изучаваше гледката през предния прозорец. Търсеше слънчевата енергийна станция.

Буум! Самоходът удари нещо със задния си край. Сблъсъкът беше доста силен, но не толкова мощен, че да ги нарани. Лоул все още не виждаше нищо отпред.

— Какво… — започна той.

— Мисля, че току-що се скачихме.

— Но няма нищо в…

— Нашият шлюз е отзад — киборгът протегна палец над рамото си назад. Тъмното му лице май се усмихваше. — Мисля, че някой отвън знае това.

И тримата едновременно се обърнаха към задната част на кабината. Без да й заповядат, ключалката се завъртя и вътрешната врата се отвори. Отвъд нея имаше ярко оцветен, предназначен за хора коридор, облицован със заоблени панели от сива пластмаса. Изглеждаше като вход за проверка при нулева гравитация. От липсата на свистящ вятър в ушите им, Митсуно предположи, че в коридора има въздушно налягане.

— Това е покана, предполагам — каза Деметра, — но ще откажа.

— Аз също — присъедини се и Лоул.

Киборгът застина като статуя с поглед, фиксиран върху първия завой на коридора, който скриваше останалата му част от зрителното поле. Митсуно се зачуди какви ли електромагнитни сигнали засичат електронните осезания на Торауей. Все още изглеждаше отпуснат, без знак, че механическите му мускули се борят с тихите команди на мрежата.

— Можем да чакаме тук — каза накрая той. — Не знам колко дълго…

Сякаш за да се включи в разговора, конзолата издаде скърцащо бръмчене. Нещо отвътре се изпразваше и се претоварваше с волтажи, които контролните схеми на самохода не можеха да издържат. Металните панели в предния край започнаха да прогарят коляното на Митсуно. По някакъв начин кожухът на пулта пренасяше претоварването. Скоро паренето се превърна в горене.

— Приятели… — извика Лоул като рязко дръпна коляното си и скочи към тавана на кабината.

От клавишите в горната повърхност на конзолата започна да излиза дим. В началото беше едва видима бяла пара, но бързо се превърна в плътен черен пушек с летящи парцали от полустопена пластмаса. Въздухът стана тежък от острата миризма на стопени полимери и озон.

Деметра се закашля и бързо започна да откопчава ремъците, които я придържаха към седалката. С ръце, поставени пред устата тя се преви и гмурна лицето си още по-дълбоко в кълбата пушек. Торауей се освободи и я хвана за раменете, извеждайки я по-далеч от засипващите ги сажди.

— Вече нямаме избор — каза той.

— Да — съгласи се Митсуно. Ако електрическият огън не ги отровеше на момента, то просто щеше да изяде кислорода им. И в двата случая се налагаше да отстъпят надолу по тръбата — в посоката, желана от мрежата. Тя бе готова да унищожи самохода, само и само да ги прогони. Лоул разбра целта й — да изгори мостовете зад тях и по този начин да елиминира евентуалните им пътища за бягство.

Двамата понесоха задушаващата се жена към по-чист въздух. След това те се подредиха един зад друг пред рамката на шлюзовата врата и се понесоха надолу по тръбата.

Елън побягна по рампата, прегърнала пакета, съдържащ модулите с памет на Лета. Д-р Лий я следваше отблизо, оплетен в кабелите, които свързваха неоформения глас на кибера, визуалния интерфейс и контактите за вход и изход. Уили Лао завършваше колоната, държащ кутията за централния процесор. Носеше я с две ръце, както го бяха инструктирали.

Сорбел тичаше и подканяше останалите двама да бързат, защото беше сигурна, че мрежата вече е огледала инфилтрирания мозък на Деметра Кафлън и знае всичките им планове. Единствено съществуването на летаргичния вирус бе останало скрито от земната жена, но Лоул знаеше за него. Ако мрежата имаше Лоул, тя имаше всичко. И щом веднъж сглоби фактите — за човешкия бунт в Тарсис Монтс и за тяхното оръжие, — щеше да бъде само въпрос на време — измерено вероятно в милисекунди — преди да предприеме защитни действия.

Елън се страхуваше не само от възмездието, но и от неспособността й да предскаже неговия източник и посока. Мрежата не беше човек, дори не беше проектирана съзнателно от човек, така че не можеше да очаква, че ще реагира по предсказуеми човешки модели. Машинният подход към проблема за самозащита можеше да се прояви по най-различни начини и да достигне до неочаквани заключения. Сорбел не се боеше само за себе си и Лоул. Страхуваше се, че мрежата ще започне отмъщението си като унищожи космическите фонтани, за да изолира Марс и след това бавно да отрови или задуши всичките хора, живеещи в тунелните комплекси. Машините може би се отнасяха към човечеството със същото пренебрежение, както хората към бактериите и синьо-зелената алгая, от които бе еволюирал собственият им вид преди един милиард години. Времевата скала вероятно бе същата — ако се смятат за равни вековете на човешката мисъл с наносекундите, необходими на компютрите.

Сорбел знаеше, че трябва да бърза. Трудността бе в откриването на входна точка. Първата й мисъл бе да установи радиочестотна връзка с комуникационните входове на мрежата. Това бе най-честия начин, по който креолите като Джори обменяха информация с местните възли. Само че креолите и киборгите обикновено имаха причина да разговарят с мрежата, когато работеха навън, на повърхността на планетата. Там бе мястото, където връзката с антените на мрежата бе оптимална. Вътре, в радионепропускливите тунели, креолите или пазеха мислите за себе си, или включваха системите си физически в схемите с помощта на контакти.

Елън знаеше, че няма време да наема самоход, да закара компонентите на Лета на повърхността, да ги сглоби там и да се опита да открие каналите, които обикновено е използвал Джори. Не беше сигурна, че мрежата дори ще й позволи да премине през шлюза. Така че трябваше да работят с ресурсите, с които разполагаха в тунелите.

Нямаха резервен шнур. Най-близкият беше в безопасната зона, закрепен за черепа на Джори. Дори и да отделят от ценното си време, за да откачат жака по хирургически път и да го донесат до разглобените части на Лета, те не разполагаха с входен порт, който да свърже нелегалния централен процесор с мрежата. Трябваше да срежат нещо. На Елън й хрумна една идея. Тя разучи най-близкия терминал, вграден в стената на тунела.

— Как разговаря това нещо с мрежата? — попита тя на глас, без да очаква отговор.

Уили Лао вдигна рамене:

— Не знам.

Д-р Лий помисли преди да отговори.

— С фиброоптика, предполагам.

— Същата като в кабелите на Лета! — Елън почувства растящ ентусиазъм. — Ще разглобим този панел и ще намерим свой собствен шнур.

— Какво? Не знам дали…

— Слушай, трябва да се свържем с мрежата. Ако Джори беше в комплекса, щеше да се прикрепи към някой подобен терминал, нали? Той използва кабелите си, за да се включи към схемите, но кодът за достъп е само между него и мрежата. Добре, Лета може да го симулира с лекота. Ако успеем да се доберем до фиброоптиката зад този панел, ще сме готови.

— Ще си навлечем неприятности — възрази Лао.

— Мислиш ли, че вече не сме? — отвърна тя.

Д-р Лий прокара ръка по гладката стомана на терминалния жлеб.

— Тези неща са добре бронирани срещу вандализъм.

— Намери ми чук и лост — нареди Елън. — Или френски ключ с плъзгаща се глава — тя посочи към извитите назад глави на болтовете, разположени около жлеба.

— Да, мадам — Уили кимна и хукна нагоре по тунела.

— Докторе — каза тя, насочвайки вниманието си към Уей, — хирургическите ви инструментите ще се справят ли с тази задача?

— Не се безпокой — усмихна се той. — Не бях сигурен за изходните данни от вътрешния хардуер на Джори, така че дойдох напълно подготвен да режа стъкло. Нося кутия с оптични съединители. — Той извади от джоба си някакъв предмет с формата на буквата Г, дълъг около два сантиметра. — Трябва само да свържа двата края.

— Чудесно! — Елън се почувства по-добре.

Уили се появи на върха на рампата, размахвайки ъглов инструмент, който приличаше на ключ:

— Намерих! Има стаичка за поддръжка точно зад ъгъла.

— Все по-добре и по-добре — измърка Елън. — Този път ще натупаме машините.

Гърлото на Деметра беше все още сухо и раздрано от токсичния пушек, но вече можеше да върви сама. Въпреки това Лоул й помогна да преплува през открития коридор във вътрешността на станцията. Все едно, че бяха погълнати от слонски хобот. Така и не получиха ясна представа за вида на станцията отвън, но по размерите и закривеността на тръбата, през която минаваха, Деметра предположи, че големината и сложността на корпуса многократно надвишават силиконовите слънчеви цветя, които веднъж бе посетила с проксито.

Лоул я подкрепяше за ръката, а Роджър вървеше пред тях. Лявото му крило се развяваше безпомощно от въздушното течение, което предизвикваше с движението си, а дясното беше прибрано към гърба. Деметра имаше чувството, че полковникът леко накуцва.

След като извървяха около сто метра, които спокойно можеха да бъдат както десет, така и хиляда, те стигнаха до врата, блокираща края на коридора. Беше направена от застъпващи се триъгълни плочи.

— Самоусилващ дизайн — констатира Торауей.

— Ъ? — успя да смънка Деметра.

— Краищата на плочите са направени така, че да се подкрепят една друга — обясни той. — Вероятно, за да издържат внезапен спад на налягането. По начина, по който се застъпват, пристигането ни е било очаквано. Не позволяват пробиването на шлюза отвън.

— Как ще преминем? — попита тя.

— Няма ключалка или контроли.

Деметра каза импулсивно:

— Сезам, отвори се — и вратата почна да се разтваря.

Плъзгането на плочите една в друга издаваше звук като от удрящи се остриета на мечове. Вътрешността представляваше сферична стая със сиви стени. Слабата светлина се процеждаше от дузина матови панели, разположени в кръг на височината на входа. В центъра висяха три напълно оборудвани В/Р устройства — шлемове, ръкавици, обувки и няколко сензорни подложки, — свързани в мрежата с три корди, изникващи от един пръстен на покрива. Естествено, покрив беше относително понятие.

Деметра бе прекарала стотици часове във В/Р по време на свободното падане, докато пътуваше към Марс. С необходимото количество захранващо налягане, човек можеше да помисли, че се разхожда в условията на пълна гравитация. Останалото бе съвкупната фантазия на човека и машината.

От стаята нямаше изход. Не можеха да се върнат и на разнебитения самоход. Единственото, което им оставаше, бе да плуват, остаряват и гладуват.

— Предполагам, че трябва да играем според техните правила — каза Деметра, изрита с крак предпазните панели пред входа, размаха ръце и се насочи към едно от устройствата.

Лоул я последва, но Торауей отстъпи назад.

— Хайде, полковник — подкани го тя. — В менюто за днес няма никакъв избор.

— Аз… не мога да използвам тези неща — не подхождат на моите… системи.

— Няма значение, поне кацни там — настоя тя. — Ако мрежата е решила да те включи в задругата, ще ти излъчи някакво представление или нещо друго.

Торауей кимна и се отблъсна. Докато се носеше към централната точка на стаята, той разпери здравото си крило, а с повреденото правеше спорадични махове, за да може да спре. Деметра вече прилепваше многобройните лепенки към дясното си слепоочие, гърлото, лявата подмишница, слънчевия сплит и слабините. Тя събу обувките си и пъхна крака в тежките метални ботуши на устройството. Преметна дългата си плитка на една страна и сложи прозрачния шлем на главата си, а после и ръкавиците.

В главата й проблесна статична светкавица, когато започна програмата, и Деметра откри, че плува в сива, сферична стая, с пръстен от дванайсет светлини, обикалящи я на височината на лакътя.

Лоул и Роджър бяха изчезнали.

Лоул се разхождаше по повърхността на Марс по риза с къси ръкави и риташе пясъка с крака. Усещаше силния вятър, който свободно развяваше работните му панталони, вместо да се блъска в тежката материя на скафандъра. Чувстваше, че въздухът е студен, но можеше да се диша.

Лоул прескачаше черните скали, разпръснати сред пясъците, и беше сигурен, че скоро е посещавал това място. Ами да… Хармония Мунди. Тук за последен път беше видял Роджър Торауей. След като извървя около хиляда метра през това неравно поле, Митсуно стигна до една аномалия — квадратен пясъчен басейн със страна вероятно около десет метра, почистен от скали и гладко заравнен. На повърхността му бе начертан кръг от два метра в диаметър. Едно момче бе клекнало извън кръга. Беше напълно голо, с бледа кожа и дълга права черна коса, която влизаше в бадемовите му очи. Митсуно реши, че е от евразийската раса. Когато погледна към Лоул, устните му се разтегнаха в една позната усмивка. Това момче беше… Джори, както е изглеждал преди хирурзите да го превърнат в креол.

След мигновеното разпознаване Джори отново насочи вниманието си към играта, с която се занимаваше. Дясната му ръка беше свита в юмрук. Нещо блестеше в дланта му. Той отпусна палеца си и едно ярко зърно, една комета — не, едно малко слънце се устреми в кръга. Лоул проследи пътя му и за пръв път забеляза, че кръгът е обкръжен от други слънца, които лениво се въртяха в спираловидна орбита. Малкото джудже на Джори се сблъска с едно от тях, предизвиквайки ярка дъга в неговата корона и заслепяващ блясък от горящ водород. Новодошлият промени установения спираловиден орбитален модел, обърквайки орбитите на двата червени гиганта, и изблъска едно бяло джудже извън звездния грозд през линията на кръга. Момчето скочи и се прехвърли от другата страна на кръга. То взе отклонилото се джудже и го пъхна в една торба, която внезапно се появи на пясъка до него. Кафявата й кожа едва забележимо се издуваше и кипеше. Митсуно си представи други малки слънца в нея, гърчещи се в увеличаващото се налягане и гравитация. Джори отново погледна към Лоул и озъбената му усмивка се върна.

— Искаш ли да играеш?

Лоул се засмя.

— Не нося никакви… топчета.

— Няма значение, можеш да използваш моите. — Момчето разтвори торбата. — Ще играем просто ей така.

Роджър се разхождаше по средата на улицата в едно приятно предградие. От двете страни имаше широки зелени поляни, които се спускаха до циментовите прегради и се разделяха от асфалтиран път, широк колкото две коли, ограден с ниски плетове. Белите къщи бяха със сини и зелени первази, включително и кепенците, които бяха твърде тесни да прикрият прозорците. Всъщност те така или иначе бяха заковани за дървените дъги над рамките. Всички тези къщи бяха заобиколени с по четвърт акър градина. Повечето бяха в стил ранчо, но тук-там имаше двуетажни холандски колониали, които изглеждаха малко не на място в тази облагородена прерия. Слънцето беше високо, много по-ярко и силно от това на Марс. Лъчите му падаха мощно и хранително върху крилете на Роджър. Бяха вкусни.

Улицата му беше позната, въпреки че последния път, когато бе вървял по нея, беше през зимата, почти в полунощ. Това беше Тонка, жилищният квартал, където бяха живели с Дори. Домът вдясно беше негов… Някога е бил негов.

Той извървя десетте метра по калдъръмената пътека до предния вход. Оцветената в бяло дъбова врата с шест вдлъбнати пластини, блестяща пиринчена дръжка и резе, беше отворена. Той я бутна леко с ръка.

— Здравей, скъпи — женският глас беше познат и ведър, но сякаш идваше отдалеч. — Аз съм в игралната.

Това беше странно, тъй като Торауей не можеше да си спомни да е имал „игрална“ в къщата си. Кабинет — да. В него четеше и водеше рядката си кореспонденция. Но нищо подобно на „игрална“. Знаейки, че е в нещо като сън, той тръгна към работната си стая.

Стаята беше тъмна, заради пуснатите завеси. Бюрото, люлеещият се стол и масата с керамичната лампа — всичко беше изчезнало. На тяхно място имаше голяма билярдна маса, а светлината, идваща от двете висящи лампи с непроницаеми конични абажури, се отразяваше в повърхността на масата. Дороти беше до нея с гръб към Торауей и с билярдна щека в ръка. Това го озадачи, защото, доколкото знаеше, тя никога не е играла билярд и по принцип мразеше всички игри в стая. Беше привърженик на откритите спортове, като волейбол край езеро. Особено ако можеше да танцува наоколо и да показва новите си бикини.

Тя се обърна и му се усмихна. Не беше Дори. Лицето и фигурата бяха нейните, но русата коса и живите кафяви очи принадлежаха на Сюли Карпентър — втората жена на Роджър. Досега компютърът на гърба му и подчинените му системи никога не бяха показвали изображението й пред Торауей. Внезапно Роджър се ядоса.

— Чакай малко — каза Сюли. — Трябва да направя този удар.

Тя се обърна и се наведе над масата, опъвайки скъсаните си дънки. Червената копринена риза, вързана под гърдите й, разкриваше бялата кожа на корема й. Пръстите на лявата й ръка бяха разперени като крайниците на паяк върху зеленото сукно. Неволно Роджър се наведе настрани, за да види какво прави. Масата имаше равни страни и прави ъгли без джобове. Вместо петнайсет многоцветни топки, имаше само три — една бяла и две червени. Червените се въртяха самостоятелно, без тя да ги е удряла, и правеха или по половин оборот, или две дълги завъртания за всяка отделна ротация на бялата. Роджър разпозна играта „пул“. Целта бе така да изпратиш бялата топка, че тя да удари двете червени. А ако не се получи, да оставиш трите в такава конфигурация, че да попречиш на противника да направи успешен удар. Сюли сигурно щеше да има затруднения със самостоятелно въртящите се топки. Сюли леко удари с щеката бялата топка и я изпрати встрани. Тя се блъсна в едната, после в другата, променяйки въртенето си, но запазвайки паритета — половин, едно, две.

Сюли се изправи и му се усмихна:

— Понякога е много трудно, нали знаеш?

Деметра се разхождаше по някаква тясна пътека покрай мескитови храсталаци. Слънцето напичаше гърба й, а лекият ветрец развяваше неприбраните й коси. Кърпата под старата й филцова шапка се беше просмукала с пот. Една тънка вадичка се спускаше по врата и продължаваше надолу по гърба й. Беше летен ден, точно по обяд, съвсем неподходящо време за разходки навън. Нещо привлече погледа й на половината път — един ястреб се носеше високо над ридовете, разперил перата си като дълги нокти. За момент помисли, че е лешояд, надушил плячка.

След стотина метра видя колиба. Беше малка, с комин, изграден от кръгли речни камъни, споени с глина. Покривът беше от сурови дъски, като остатъците от последното им боядисване се виждаха единствено над входната врата. Всичко останало бе направено от старо, сиво дърво. Беше… скришното място на дядо Кафлън в края на Националния парк „Биг Бенд“ близо до Рио Гранде. Къщичката не се бе променила от годините. Не и откакто беше тук за последен път като малко момиче. Деметра прекоси малката площадка пред вратата и стъпи върху креозотната релса, която бяха използвали при изграждането на трите стъпала. Вратата беше отворена, наполовина извадена от ръждясалите стоманени панти. Тя леко я бутна с пръст.

— Ехей? — извика.

— Влизай, скъпа. За бога, защо си тръгнала в този пек? — гласът беше на деди — гробовен, точно както го помнеше.

Тя повдигна вратата, разтвори я широко и я закрепи върху коловоза на пода. След това пристъпи през прага. Отне й цяла минута, докато очите й привикнат към сумрака в стаята. Дядо й седеше с гръб към нея на един разклатен стол до кухненската маса покрита с мушама. Макар слънчевата светлина да се процеждаше от прозореца, деди беше запалил керосинова лампа — той не допускаше електричество в колибата. Но вместо приятната жълта светлина, която помнеше, лампата искреше с термоядрен блясък. Деметра отиде до него, за да види какво толкова е приковало вниманието му. Върху масата имаше нареден пасианс, а в ръцете си държеше останалите карти, подредени по три. Тя огледа играта над рамото му, надявайки се да му помогне със съвет и, евентуално, да го хване когато лъже, както беше правила като малко момиче. Но картите нямаха бои или картинки като нормалните карти за игра. Върху тях бяха изписани формули с гръцки букви и атомни структури на сложносвързани молекули. Ако съществуваше някаква система в играта, тя не бе в състояние да я разбере. Дядо й обърна още три карти и постави най-горната в долния край на една колонка.

— Лъжеш ли, деди?

— Не бих могъл да кажа, дори да е вярно.

Той протегна ръка към пълната чаша до него. Беше „Уайлд Търки“, чист ликьор без лед, точно както го обичаше. Старият Кафлън я поднесе към устните си и отпи малка глътка, след което въздъхна доволно, както правеше винаги. Деметра не се заблуди и за секунда.

— За какво е всичко това?

— Но… Дем!

— Ти не си моя дядо и това не е твоята колиба. Близко е, но не е точно. Знам, че все още сме на орбита около Марс, а не някъде на Земята.

— Какво ти подсказа — попита той като остави картите.

— Първо, миризмата не е неговата. Дядо никога не е докосвал в живота си тютюн.

— Това е странно. Мислехме, че твоите спомени вдъхват достатъчно доверие по този въпрос.

— Не — тя поклати глава, за да подсили ефекта и усети тежестта на В/Р шлема, висящ на врата й. — Нито веднъж.

Деди въздъхна.

— Толкова е опасно да се смесват архивните данни с истинските човешки спомени. Понякога и най-бързите сред нас правят грешки.

— Ти не си истинския Джори, нали? — попита Лоул усмихнатото момче.

— Не, дори не съм и това, в което се превърна Джори. Както и да е, част от него е тук, с нас. Онази част, която му дадохме в началото.

— Кои сте вие?

— Поотделно? Или всички заедно? — попита голата фигура, а усмивката й дори не помръдна.

— Всички заедно — уточни Роджър. — Отговори от името на общността, която казва „ние“.

Сюли въздъхна и остави стика. Вдигна дясната си ръка, сякаш да докосне лицето му, но Торауей се отдръпна.

— Бих искал логични отговори, ако обичате. Стига театралничене.

— Най-добрата аналогия, която мога да използвам, за да ме разбереш, е да ти кажа, че ние сме възела, който контролира всички компютри на Марс.

— Тогава вие сте мрежата — заключи Деметра. — Или някаква маска, някаква персонификация, която си налагате заради нас… да ни накарате да се почувстваме като у дома.

— Нещо такова. Въпреки че да се каже, че ние сме Мрежата, е същото като да се каже, че ти си Деметра Кафлън. Сумарно-времевият ефект е кохерентното възприемане на личността Деметра Кафлън. Но в действителност има стотици милиарди животински клетки, всичките дишащи и секретиращи, разделящи личността, която наричаш Деметра Кафлън. Реалността представлява неврони, които изпращат сигнали по десет, сто, хиляда наведнъж и то по модел, който има общо повече със случайните реакции на определени стимули, отколкото с психиката на Деметра Кафлън.

— И все пак аз съм те.

— И все пак аз съм осъзната — каза дядо й като смигна.

— Защо ни доведохте тук? — попита Лоул. — Имам предвид — мен. И къде са останалите, Кафлън и Торауей?

— Първо, лесните въпроси — усмихна се момчето. — Деметра и Роджър се радват на своите собствени фантазии. Аз — ние — нашата личност се появява пред всеки един от вас във форма, която можете да приемете. Би ли предпочел да имаш пред себе си компютър? Какъв?

Пясъкът и въздухът около Лоул се разтресоха и внезапно се оказа, че виси в мрака и гледа към огромно парче зелена пластмаса, поръбена с медни проводници, които потрепваха, изпълнени с потенциални енергии.

Мракът се оттегли и Лоул видя как започнаха да го обвиват ивица след ивица от кодове върху безкрайна перфокарта, опитвайки се да го завърже. Тя потрепна и той се озова пред искрящ метален робот с виолетови лещи вместо очи, коничен череп и говорител на мястото на устата. Роботът повдигна манипулаторите си, разтърси ги във въздуха… и Митсуно отново видя едно голо момче, стоящо на пясъка.

Когато Лоул успя да си поеме дъх, попита:

— А… какво виждат Деметра и Роджър?

Лицето на Джори се превърна в красива жена, след това се стопи и прие лика на възрастен мъж. Накрая отново възвърна собствения си образ.

— Хората, които познават и обичат.

— Аз не те обичам — каза Митсуно.

— О, я стига! Сигурен съм, че поне малко ме харесваш, не е ли така?

— Добре, а сега трудните въпроси — настоя Торауей. — Защо сме тук?

— Ти, за разлика от двамата си придружители, най-добре можеш да разбереш обхвата, мащаба на това, което представляваме. Твоят компютъризиран сензориум споделя част от нашата генеалогия, от нашата сингуларна размерност — Сюли се усмихна снизходително. — Сега ми кажи истината, понякога не ти ли се струва трудно да общуваш с хората… а? Поне малко?

— Те са… — той затърси подходяща дума. — Трескави. Непоследователни. Изобретателни. Променливи.

— Не ги харесваш — подсказа му тя.

— Не, просто те са толкова… сложни. Понякога си мисля, че съм дееволюирал в една по-проста форма, когато са ме направили киборг.

— Странно е, че поставяш въпроса по този начин.

— За да еволюираме ни отне не по-малко време, отколкото на вас, хората — обясни деди на Деметра. — Ако вие сте преминали през хилядолетия на социално и технологично развитие — от скитащо племе до установена национална държава, от каменното острие до керамичния изкуствен нос — то в наносекундния интервал щяхте да ни достигнете преди десетилетие или по-малко.

— Вие сте обществено същество? — предположи Деметра.

— Аз съм само един провинциален политик, скъпа. Знаеш това — той й смигна. — Но все пак съществуват някои съществени разлики между компютърната и човешката еволюция — тонът му стана сериозен. — Например на нас ни отне много повече време да постигнем вторичното представително мислене.

— И какво е то?

— Способността да се мисли за менталните събития и да се проектират мислите, които другите имат — обясни образът на Джори. — В началото не разбирахме, че човешките същества мислят като нас.

— Как сте могли да си представите, че ние…? — Самият Лоул си имаше някои вторични проблеми.

— Смятахме, че сте неинтелигентни същества, прости схеми, отговарящи на определени стимули. Предполагахме, че сте идентични въглеродни схеми, докато нашите индивидуални предци са силиконови.

— Богове! — възкликна Митсуно, спомняйки си нещо, което Елън бе казала веднъж.

— Точно така — съгласи се Джори. — Мислехме, че сте взаимообвързани и притежавате общ интелект, подобно на насекомите. Или като нас. Едноразмерни и подтиквани от вродени и програмирани инструкции.

— Как разбрахте истината?

— Вместо да ви използваме директно за личните си цели, които включват оцеляването на нашата раса чрез размножение и експанзия из цялата слънчева система, ние установихме ограничени и контролирани контакти с хора на доброволни начала. Познавате ги като подпрограма МФСТО.

— Мефисто!

— Сключвали сте сделки с тях — заключи Роджър. — Търговия и обмяна на услуги?

— Основани предимно на информационен трансфер — потвърди Сюли.

— И това ви е помогнало да развиете способността си да предвиждате?

— Точно така! Когато разбрахме как реагирате на определени стимули, създадени от нас, започнахме да ви моделираме — колективно и индивидуално.

— Защо просто не се представихте и не започнахте преговори? — попита Деметра.

Възрастният мъж вдигна рамене.

— Кой би ни повярвал?

— Ако бяхте представили разумни аргументи, доказателства…

— Не. — Той небрежно махна към нея с мазолестата си ръка. — Вие, хората, сте много подозрителни. Това ни подсказа вторичното мислене. Щяхте да решите, че сме фалшификация, извършена от някоя подгрупа на вашия род, която иска да манипулира цялата комуникационна система за свои цели. Щяхте да кажете, че молбата ни е измама, за да се установи демократичен контрол върху населението, или да се спечелят пари от това. Правителствата щяха да се обвиняват взаимно, докато накрая щяха да заподозрат бюрократите в ООН.

— Добре, но как да съм сигурен, че точно в момента не разговарям с някоя призрачна програма? — попита Лоул. — Това би могло да е просто една остроумна психодрама, създадена от…

— От кого? — учудено попита Джори. — Тексахомците? Северозеландците? Знаем за дългосрочните планове на техните правителства спрямо Марс — неговото тераформиране и евентуалната колониална експанзия. Деметра е работила за тях. Както Хари Ортис и Сун Ил Сук. Това са нашите най-добри продукти, хора, привлечени към нашата кауза, чрез инциденти, които лично сме предизвикали.

— Вие сте ги превърнали в киборги? — попита Роджър.

— Създадохме кукли — възрази възрастният Кафлън.

— Не ми харесва да съм кукла, деди. — Деметра беше готова да тропне с крак от яд, но се въздържа. Зачуди се дали този рефлекс беше лично неин или последица от жиците в главата й.

— Никога не сме дърпали конците ти, скъпа. Просто те подтиквахме, това беше всичко… Само така можехме да предоставим доказателство за съществуването ни. Посредством твоя собствен опит. Виждаш ли… Роджър може да потвърди, че винаги е била възможна взаимноизгодна коалиция между човек и машина. Възможностите му бяха разширени хилядократно след като прекарахме осезанията му през компютъра на гърба му с помощта на неподвижния снабдителен пункт на Деймос. Ти и твоите сънародници Ортис и Сун, показахте колко лесно можем да се намесваме в човешките дела, когато се наложи. Докато сте зависими от кибернетичните мрежи — да предавате съобщенията си, да координирате икономиките си и да контролирате машините си — ще сте податливи на нашите директиви. Ние сме като неврони и даваме указания на индивидуалните клетки на вашите мускули и жлези. Накрая, Лоул е враждебен към нас, но все пак… вярващ. Не сме го докосвали по никакъв начин и въпреки това той знае, че ние сме тук и функционираме, заради това, което е видял. Лоул е нашата контролна серия, по която оценяваме останалите. Вие тримата сте нашите апостоли… Това ли е правилната дума?