Марс плюс

Глава 6 Сенки на хоризонта

За разлика от издутите пластмасови куполи на повърхностните структури на колонията, шлюзовият комплекс представляваше солидна постройка. Беше направен от компонентни панели, закрепени на Т-образни профилни подпори, поддържани от външна решетка. Издигнатият под изглеждаше солиден, а стените можеха да издържат дори при загуба на налягане.

Когато се събуди, Деметра не се чувстваше много добре. Срещата с Джори бе оставила изненадващо горчив вкус в устата й. Тя обичаше секса, но не и когато го прави с деца. Дори мускулести като Джори. Това, което двамата бяха споделили… извършили… не беше любов. Дори не бе и хубав здравословен секс. По-скоро едно неумело изнасилване, но без съпротива. Само дето не знаеше кой от двамата бе изнасилвачът. Всичко се бе развило прекалено бързо, нещо, което не отговаряше на нейния вкус. Като анализираше случилото се, разбра, че бе изгубила самоконтрол, а това й се случваше за първи път. Ами ако сексът бе прераснал в насилие?

Все пак в даден момент тя бе изпълнена с желание. Деметра предположи, че причината бе в невралната индукция от пробиващата тунела машина, която бяха използвали. Тя не беше подготвена за главозамайващите впечатления, които нахлуха в нервната й система. Операторите, които управляваха машините, трябва да са евнуси или умопобъркани, а може би и двете.

Деметра се чувстваше физически и емоционално изцедена от вчерашния следобед. На всичко отгоре бе заспала по средата на вечерния си доклад до Тексахомската корпорация за развитие на Марс. Не че имаше какво толкова да докладва. Тя си спомни, че описа експедицията, която щеше да проведе тази сутрин, и възбудата й от предстоящото излизане на повърхността. Имаше още нещо, за което трябваше да докладва, а може би беше докладвала… или само си мислеше, че може да е важно. Нещо относно геологията — а дали не го беше сънувала? Ох, добре… Важното е, че днес ще добие ценен опит, излизайки със самохода на Лоул.

Кафлън погледна към шлюзовия терминал, който й напомняше за фоайе на даласки меганебостъргач. Нагоре от подземния комплекс тръгваше дълъг открит коридор и завършваше в шестоъгълен док с херметизирани врати на всяка една от стените му. Вратите се управляваха от сервомотори, но можеха и ръчно — с помощта на контролния панел отдясно, снабден с клавиатура и дигитален дисплей. На всяка двойка панели светеха в червено предупредителни надписи на седем езика, а на пода пред прага имаше подвижна стоманена плоча. Слънцето осветяваше преддверието, въпреки че тръбите можеха да се затъмнят. Явно това беше с цел очите на напускащите тунела, привикнали с тъмнината, да се пригодят към блясъка на слънцето и пясъка.

Докато чакаше Митсуно да дойде, много хора идваха и си отиваха. Когато се отваряше някоя от вратите, Деметра се опитваше да надникне какво има зад нея. Лошото бе, че това означаваше да се втренчва в лицата им, което бе израз на лошо възпитание. Затова наблюдаваше гърбовете на хората и получаваше доста неясна информация. Веднъж или два пъти мерна стаи, обзаведени с проблясваща електроника и кресла, тапицирани с луксозни материи. При следващото отваряне съзря обикновена кабина, не по-голяма от товарен асансьор, пълна със скафандри и оборудване за работа навън. Деметра никога не бе носила подобно нещо, въпреки пропътуваните 280 милиона километра междупланетен вакуум. Питаше се дали може да облече скафандърът върху ежедневните си дрехи или трябва да се съблече в присъствието на Митсуно? Ако е така, до голо ли? Беше ли позволено долно бельо?… Какво бе отношението към голотата в това странно общество?

Тя забеляза Лоул, крачещ по рампата сред група хора. Златистата му коса се открояваше над множеството от глави. Внезапно се озова пред Деметра и тя трябваше да извие нагоре врат, за да го погледне в лицето.

— Всъщност колко точно си висок?

— Двеста и десет санта — отговори той. — Около… осемдесет и три инча. „Инч“ е правилната дума при разговор с каубои, нали?

— Стъпка — поправи го Деметра. — Ти си висок шест стъпки, приятелче.

— Леле колко много.

Тя поклати глава:

— Родителите ти трябва да са били небостъргачи.

— Небо…? Аха, сгради. Не, аз съм първа генерация. Баща ми и майка ми са емигранти и не са по-високи от теб — каза Митсуно като я огледа. — Това е от ниската гравитация. Ние, родените на Марс, направо се изстрелваме, или поне така казва майка ми.

— Ами Джори? — Това бе неуместна забележка и тя се надяваше Митсуно да не го приеме като обида към приятеля си.

— Джори е креол. Той също е роден на Марс и, разбира се, е човек, но след пубертета направиха някои неща с тялото му. Едни са очевидни, като непропускливата кожа например, но повечето не се виждат, както и цялата му ендокринна система.

— Къде отиваме? — побърза тя да смени темата.

— На едно място, наречено Хармония Мунди, марсианско означение — CQ-6981. Ат ни е резервирал един средно голям самоход. Врата номер пет. — Докато говореше, Митсуно я поведе към шлюза, където на един дигитален екран пишеше: „Резервирано Т. М., Департамент на ресурсите — Официален бизнес“. Лоул се обърна към скрития микрофон:

— О. К., Ат, готови сме.

— Мога ли да получа пръстов отпечатък? — каза студено панелът, след което един малък квадрат светна в бяло.

— Запиши гласа ми и отвори.

Без повече коментари, сервоуправляваната врата се отключи, а панелът се плъзна встрани. Митсуно направи път на Деметра да влезе в помещението и тя се отправи към първия попаднал пред очите й скафандър.

— Какво правиш? — попита Лоул.

— Това не е ли шлюз? Не трябва ли да се обле…

Митсуно положи длан върху ключалката и вътрешната врата се затвори. Озоваха се във вътрешността на камион, изработена от стомана и пластмаса. От двете страни на вратата имаше седалки и сгъваема маса, а пред тях беше пултът за управление. През прозорците се виждаше червената пустиня и сградите в комплекса, издигащи се над повърхността.

— Ще използваме скафандрите, когато стигнем работното място — обясни той. — Дотогава ще пътуваме така.

Митсуно й махна да седне на една от седалките и се намести пред пулта. Разучи за секунда клавиатурата, натисна три копчета и се обърна с гръб към стъклото.

— Какво мислиш за Марс сега? — попита той небрежно.

— Голям отвън, малък вътре — отвърна тя, мислейки за хората, живеещи предимно под земята.

— Да, хората излизат вън предимно с виртуалните симулации, за да проветрят мозъците си.

Деметра забеляза, че Лоул не обръща никакво внимание на пътя.

— Не трябва ли да гледаш къде караш? — тя посочи към… предницата?… носа?… кърмата на превозното средство.

— Няма нужда. Ат знае координатите на резервата Мунди много по-добре от мен, а програмираните буфери на колата по-лесно избягват сблъсъците, отколкото би могъл човек.

Местността беше хълмиста. От двете им страни се издигаха високи сиви скали и самоходът се провираше между тях, без да следва някакъв прокаран път. Деметра се облегна назад, впечатлена колко меко вози машината. Въпреки че теренът беше неравен, подът оставаше неподвижен.

— Това бъги вози доста плавно — отбеляза тя.

— Инерционни компенсатори — поясни Митсуно. — Вградени са към схемите на краката. Гледано отвън, това нещо се придвижва като паяк.

— Ти си виждал паяк? — учуди се Деметра. — И как са минали през карантината?

— Ние ги отглеждаме. Това е единственият начин да се справим с мухите.

Внезапно подът се разклати — тласък напред и дълго завъртане назад, подобно клатушкаща се камила.

— Уфф! — Митсуно се усмихна. — Прибързах. Ат, какво, по дяволите, беше това?

— Съжалявам, Лоул — гласът на машината въобще не звучеше разкаяно. — Къртичина.

— Само не ми казвай, че на Марс има и къртици! — на Деметра й дойде много.

— Не, мис Кафлън — Деметра — Сирайз — обърна се към нея Ат с пълното й име. — „Къртичина“ е разговорният човешки термин. Правилният е „неизразена палеогеологическа вулканична цепнатина“.

— Къртичина е добре — побърза да каже тя.

— Следващия път ще вземем дирижабъл — промърмори Митсуно.

— Фондовете на департамента не позволяват екскурзия с такъв транспорт на разстояние по-малко от 4000 километра — отбеляза компютърът.

— Шегувам се, Ат.

Тишина. Деметра си представи машината как се прави на обидена.

— С какво се занимаваш на Земята? — попита Лоул, след като изминаха няколко километра.

— Студентка съм, изучавам международни отношения.

— Има ли нещо общо с военните?

— Не. Просто се опитваме да запазим мирните взаимоотношения на планетата. Виждаш ли, на Земята има толкова много нации, регионални търговски алианси, блокове за екологическа защита и договори за икономическа взаимопомощ, че запазването на световния дипломатически баланс е изключително необходимо. Освен това международните отношения са и една добра кариера. Ако завърша курсовете, и с връзките, които дядо ще задвижи, бих могла да работя в посолство или като консултант във всяка държава, с която Тексахома има отношения.

— Защо „ако завършиш курсовете“ — попита Митсуно. — Спряла ли си ги?

— Аз… да, случи ми се нещо.

— Аха. И къде би желала да те назначат? — тактично смени темата Лоул.

— Все още не съм решила. Може би ще се махна за известно време от всички тези машини. Ще си потърся работа в някоя държава, която се е върнала към миналото, както ги наричаме — Заклетите Примитиви. Например Сейшелите, Монтана или Република Хавай, но понякога тези ЗиПи са твърде ортодоксални в обичаите си. Като алтернатива, мога да замина в някоя развиваща се страна, като Дакота или Дел Фуего. Животът там сигурно ще бъде доста отчайващ, разбира се, но ще разполагам с дипломатически привилегии като имунитет и ескорт. Също така ще мога да пазарувам в специални магазини, да не чакам на опашка и да паркирам на определени места.

— Да паркираш? — попита марсианецът.

— А… оставяш си колата и не се притесняваш повече за нея.

— Аха! Чувал съм за колите. А ти имаш ли?

— Деди има, т.е. дядо ми. Но когато започна работа като посланик, ще ми бъде зачислена някоя.

— Би могла да дойдеш на Марс — предложи Лоул.

— Вие сте прекалено чужди. Засега нито една марсианска колония не е установила дипломатически отношения със Земята. Вашите правителства активно отблъскват всякаква намеса на планетата-майка.

— Улучи — съгласи се той. — Освен това на Марс нямаме място за много посолства. Колко са сега нациите?

— Хиляда триста и нещо. Бройката се променя непрекъснато.

— Ние живеем под земята и повечето марсианци са против даването на привилегии за социални паразити. Не искам да те обидя — бързо добави Лоул. — Убеден съм, че земните правителства наистина ценят това, което могат да направят дипломатите.

— Повечето марсианци, с които се срещнах, бяха трогателно дружелюбни.

— Това е защото си гост, който си плаща.

— А, вярно.

— Макар че… — продължи бавно Митсуно, — когато някой каже „дипломат“, обикновено разбирам „шпионин“.

Деметра видя, че той се усмихва, за да извади жилото от думите си.

— Защо, какво има тук, че да си струва шпионирането? — попита невинно. Истинският отговор, разбира се, бе — другите шпиони от Земята. Всеки идваше на Марс, за да огледа територията и да защити старите си претенции. — Един милион квадратни километра камънаци, това е всичко — заключи гласно.

— И вода — отбеляза Лоул. — Минерални права.

Минерали… геология… нещо… Но мисълта отлетя от главата й.

Деметра усети, че вече не се движат. Погледна през предния прозорец и видя, че са спрели в някаква долина с разпръснати черни скали по пясъка. Тъкмо се канеше да го отбележи, когато гласът на робота я изпревари.

— Пристигнахме, Лоул.

— Да се поразтъпчем — Митсуно се запъти към шлюза в задната част на самохода, където бяха скафандрите и й показа как се обличат. Те бяха направени от много фина материя, с един и същ размер и Деметра можеше да го навлече върху дрехите си и пак да се чувства свободна в него. Шлемът беше голям и лежеше върху добре прилепващ обръч на врата, който поемаше тежестта му и предпазваше главата от цицини.

Преди да го херметизира, Деметра извади гривната си и я сложи в един от вътрешните джобове с цип. Нямаше смисъл да оставя крехката електроника на ръката си. След това двамата влязоха в шлюза и въздухът се върна обратно в кислородните резервоари на самохода. Когато външната врата се отвори, Кафлън очакваше, че ще слязат по стълба, защото от прозореца беше видяла, че самоходът се носеше поне на три метра от повърхността. Но ръбът на люка бе само на една стъпка от земята. Като слезе, видя, че машината бе прегънала паешките си крака над покрива на кабината.

— Каква е програмата за днес? — попита Деметра по радиото в скафандъра.

— Търся вода или лед, а ти ми помагаш.

Митсуно легна под самохода и отвори един люк в гладкото пространство между двете свивки на краката му. Извади оттам някакви алуминиеви чанти и щракна ключалките. Вътре, положени в пенопластмасови гнезда, лежаха сиви подобия на дини, с малки черни крачета и екран за данни отгоре.

— Какви са тези неща?

— Транспондери.

— Какво ще правим с тях?

— Взимаш един от тях и ще вървиш триста метра на изток. След това ще разходиш още един на същото разстояние, но в обратна посока. Когато приключиш, ще вземеш още два и ще тръгнеш съответно на север и юг.

— А ти?

— Ще те наблюдавам — Лоул се усмихна и й подаде първото записващо устройство. На пипане изглеждаше солидно, но не бе тежко.

Деметра се запъти към хоризонта. Камъните, разпръснати по пясъка, не бяха достатъчно големи, за да й попречат да промени курса си. Скоро изкачи една малка височина и навлезе в плитка низина. Погледна през рамо, но не видя самохода.

— Лоул?

— Да?

— Не те виждам. Линията на хоризонта има ли значение за тези машинарии?

— Не, те отчитат движението по земята и го сравняват със собствените си инерциални системи.

— О кей.

Когато преброи около триста крачки, всяка около метър, Деметра положи транспондера, нагласи крайниците му, както й бе показал Лоул, и го включи. Изправяйки се, забеляза някакви силуети на хоризонта, които сякаш танцуваха. Бяха облечени в мастилени трика, а над раменете им се развяваха пелерини, подобни на демонски криле. Една от фигурите беше яркозелена. Заприлича й на нефритената статуетка на Смеещия се Буда, разпънал над себе си слънчобран. На Кафлън й се прииска визьорът на шлема й да е оборудван с увеличителна оптика. От мястото си, тя не можеше да различи с просто око повече подробности. Щеше да помисли, че е мираж, ако не бе самотната зелена фигура.

Когато се върна при самохода, тя каза на Митсуно за силуетите.

— Колко бяха?

— Три или четири. Толкова си приличаха, че отначало ги помислих за някакъв вид топлинно изкривяване на въздуха, но единият бе по-голям от останалите и зелен. Изглеждаше като човечето на Мишелин със слънчобран.

— Изчакай една минута. — Митсуно се изключи от нейната честота. Деметра виждаше как устата му се движи в шлема, докато водеше задълбочен разговор.

— О кей, няма какво да правим повече тук. Би ли донесла транспондера обратно?

— Какво се обърка? Нали сме на лов за вода?

— Няма смисъл. Те казаха, че долината е суха.

— Те? Кои те? — Деметра почувства как космите на врата й се изправиха от решителния му глас.

— Киборгите, които видя.

— Това бяха киборги? Не знаех, че още има оцелели.

— Защо? Всеки от тях на практика е безсмъртен.

— И всезнаещ? — попита тя.

— Когато става въпрос за Марс — да.

— И какво, просто си събираме багажа и си отиваме вкъщи? А защо не се срещнем с тях?

— Това… не е добра идея. Ние не ги доближаваме, освен ако те не поискат компанията ни. А тази група бе съвсем несловоохотлива.

— Опасни ли са? Изглеждаха слабички. Поне повечето от тях.

— В телата на тези момчета няма нищо човешко, целите са сервомеханизми и соленоиди, със съответните темпераменти. Ако ги докачиш, могат да накълцат костюма ти, преди да успееш да избягаш. Не забравяй, че те могат да дишат този въздух, а ти не.

— Разбирам. Ще се изпарим като сенки.

— Точно така.

— Знаеш ли, май не ми се иска да се връщам за транспондера.

— Просто дръж главата си наведена и си върши работата.

— Защо не отидеш ти?

— Няма да открия мястото, където си го оставила — разумно я контрира Митсуно.

Деметра неохотно тръгна към височината. Когато стигна до сензора и го извади, тя погледна към хоризонта, но танцуващите сенки бяха изчезнали.

Когато Елън пристигна в Хоплити, разбра по празните чаши на масата, че Лоул и Деметра са там поне от час-два. Вероятно откакто се бяха върнали. Тя знаеше какво се е случило в Хармония Мунди — Ат я бе информирал още преди Лоул да затвори вратата на самохода и да се запъти към къщи. Административният кибер бе доволен от шанса си да каже: „Нали те предупредих“. Преди да тръгнат, той бе представил някакви стари наземни доклади, които, според него, доказваха абсолютната липса на каквито и да са аномалии — хидрологични, сеизмични или други — в областта Мунди, докато анализите на Елън, основани на последните орбитални данни, сочеха противното. Тя се чудеше дали киборгите знаеха за докладите — в съхраняването на записи те бяха по-небрежни дори и от Ат.

— Хей, здравейте! — поздрави Елън жизнерадостно, когато Митсуно вдигна глава към нея.

— Елън! — Деметра се обърна. Изглеждаше доволна да я види.

— Извинявай за местността… — започна Лоул.

— Няма значение. Всички удряме на камък от време на време. Но защо киборгите са толкова сигурни, че няма вода? Да не са копали…

— Роджър заяви, че формацията е неблагоприятна.

— Е, той най-добре знае — изръмжа Елън. По-голямата част от живота си тя бе прекарала, ровичкайки се в геологичните пластове на кората, в инфрачервени проучвателни данни и акустични интерферометрични матрици, а все още не знаеше за марсианските субструктури дори наполовина от това, което Роджър Торауей бе събрал в своя кибермозък. — Какво правеше той там?

— „Киборгски работи“, както каза той — обясни Лоул. — А също така и „Моля, разкарай се оттук“. Изглежда, провеждаше някакъв вид събрание с приятелите си, включително руското момиче Щев.

— Един от онези киборги е бил Торауей? — попита Деметра. — Полковник Роджър Торауей?

— Да, защо?

— Той е дошъл от Тексахома. Била съм там, където са го създали. Трябваше да отида при него и да му кажа „здрасти“, да поздравя сънародника си.

— Деметра учи за дипломат — обясни Лоул на Елън. — Мисли, че трябва да установи контакт със земляка си. — Той се обърна към Кафлън — Торауей не е тексахомец, Деметра. Той е стопроцентов марсианец. Във всеки случай, когато вашата държава го е създала — поне частта, наречена сега Тексахома, — тя е била в състава на Съединените американски щати. Торауей е бил служещ в нейните ВВС, което, предполагам, означава, че е карал дирижабъл или нещо такова.

— Разказвате ми земната история — на лицето на Деметра грееше усмивка.

— Също и нашата история — вметна Елън. — Всеки марсиански ученик е запознат с ерата на колонизацията.

— Това, което никога не съм разбирал — продължи Лоул, — е защо, след като тези учени от САЩ и Русия са искали да създадат раса от местни марсианци, не са им позволили да се размножават? Защо са ги направили евнуси?

— Очевидно е, Лоул — вдигна рамене Кафлън. — Човешките им части могат да се размножават, това е ясно, но те не могат да предадат на бебетата си целия хардуер, необходим за оцеляването им.

— Защо не, фон Нойманите нали го правят?

— Но те са машини! Те са били проектирани да…

— Тогава какво са киборгите? Машини? — уместно попита той.

— Различно е — настоя Деметра.

— А защо твоята родина — прекъсна ги Елън, — както и да се е казвала преди, е хвърлила толкова много пари за създаването на киборгите? Цената почти е разбила икономиката ви и със сигурност е помогнала на Русия да потъне.

— Трябвало е да изучат Марс — обясни Деметра.

— Обикновените хора също могат да изследват Марс — отбеляза Лоул. — Ти го направи тази сутрин.

— Добре, предполагам, че е било преди да имат подобни поселения за отглеждане на храна, резерви с въздух и други неща от този род. Било е много по-лесно да пуснат самоподдържащ се киборг.

— Но в тази първа мисия са участвали и неадаптирани хора, които са придружавали Торауей. Един от тях е бил неговият лекар. Те са се справяли отлично — отглеждали са храна в куполи, събирали са въздух.

— Сигурна съм, че е имало основателна причина да създадат програмата за киборги. Учените би трябвало да са проверили всичко, да са направили компютърни модели…

Лоул се усмихна.

— Правили са ги компютрите.

— Искаш да кажеш — каза Елън, — че компютрите са правили моделите?

— Да, и са ги направили така, както те са искали, за да постигнат целите си — завърши Лоул.

— Разказвате ми детски приказки — заяви малко надуто Деметра. — И аз съм слушала всички тези истории — мрежата е разумна, мрежата е Бог, мрежата е следващата стъпка в човешката еволюция… Добре! Бог ми е свидетел, че имам достатъчно причини да мразя машините и да не им се доверявам. Но аз не ги антропоморфизирам. Не ги демонизирам. Говоря с гривната си, както и вие с вашия Ат. Но те са най-обикновени машини — купчина от много бързи силиконови чипове, по които текат електрони в затворени схеми, съдържащи програмирания отговор.

Тя млъкна и се вгледа в Лоул и Елън. От вълнението гърдите й учестено се повдигаха.

— Сигурна ли си? — попита тихо Сорбел след кратка пауза. — Джори каза, че не обичаш даже да говориш за секс, ако ТЕ те чуват.

— Джори има голяма уста — каза сухо Деметра, — но е прав. Не обичам да го правя и пред котката си. Но това не прави Битси част от някакъв котешки заговор, стремящ се да доминира над човечеството.

— Все пак трябва да отбележа — каза Лоул, — че земните учени са замислили и направили нещо изключително глупаво по съвет на тези компютърни модели.

— Но в перспектива се е получило добре, нали? — настоя Деметра. — Вижте се сега. Провеждате сеизмичните си тестове и изведнъж някакъв призрачен глас от пустошта казва: „Не си правете труда“. Тогава тръшвате люка и тръгвате обратно. Тези, така наречени, пристрастни компютърни проекции ви дават съвета на по-възрастните, на племенната мъдрост и наследеното знание. Помощта на киборгите е направила тази планета малко по-достъпна, по-дружелюбна. Това, което компютрите от миналия век са знаели, че ще ви е нужно, за да оцелеете.

— Може би си права — съгласи се Лоул, но не изглеждаше убеден.

— Разбира се, че съм права. Никога не съм казвала, че мрежата и нейните възли не са умни и проницателни. Дяволски даже. Не, те просто… не са човешки.

— Някой жаден ли е? — попита Елън, за да смени темата. — Защото аз съм.

Когато Деметра бе изморена, или питиетата й бяха малко в повече, или и двете, както сега, тя не бе в състояние да се концентрира достатъчно, за да изработи разбираем доклад. Затова, вместо да се опитва да събере мислите си, тя включи терминала в стаята си на режим за разговор. Машината щеше да я пита какво е видяла и направила през деня, след това щеше да подготви черновата за доклада, отсявайки най-важното. На сутринта Деметра щеше да я прегледа и редактира и да изпрати крайната версия.

Концептуалният режим беше функция, която Кафлън отдавна бе инсталирала в Сладурчето. По дяволите, Сладурчето сигурно можеше да опише деня и по собствените си записи, освен времето, когато бе пъхната в джоба й. Деметра съзнаваше, че да разчита толкова на машините е най-добрия начин да се превърне в идиот, неспособен да мисли последователно или да запомни повече от две идеи наведнъж. Но тази вечер програмата сякаш бе пратена от Бога.

— Къде беше? — попита я терминалът.

— На някакво място, наречено Хар-нещо си Мания, справка с картата… добре де, виж сам. Бяхме на геолог… не, хидрологически изследвания, търсехме подпочвена вода — тя едвам потисна прозявката си.

— Какво открихте?

— Нищо. Срещнахме, или по-скоро видяхме в далечината няколко киборга, които ни разкараха. Лоул каза, че си пият сутрешното кафе или нещо подобно. Не съм говорила с тях… Йаоооаа! — този път не успя да се сдържи и широко се прозина.

— Какво каза Лоул Митсуно за киборгите?

— Че са опасни… трудни… докачливи… а, и силни.

— Това го знаем. Какво спомена за техния произход?

— О…, че създаването им е някаква грешка и че компютрите на Земята са преебали проектите. — Деметра едва държеше очите си отворени. Това щеше да е най-тъпия доклад, независимо от добрите намерения на терминала. — Много бабини приказки, всъщност… — тя отново се прозина. Вместо да седне, Деметра се просна на леглото и затисна глава с възглавницата.

— Сега, слушай много внимателно… — инструктира я машината.

Деметра вече спеше, дори леко похъркваше.

Това нямаше значение.