Марс плюс

Глава 3 Изключване

След сутрешната си баня, ако 25-те секунди за сапунисване и измиване на дългата й коса можеше да се нарече така, Деметра отиде да закуси в хотелската трапезария. Сервираха й бъркани яйца (поне така мислеше) с наденичка и зеленчуци, нарязани и обилно полети със сос. Деметра помоли за лъжица и получи нещо като дълбок черпак. След няколко несполучливи опита да яде от него тя го остави и хвана най-голямото парче с пръсти — различни култури, различни нрави.

Все още имаше цял час до срещата с нейния великолепен гид, Джори Какбеше, за да излязат на повърхността. Деметра реши да се възползва от оставащото й време и да получи повече информация. Обикновено шпионираше с помощта на Сладурчето. Малкият комуникатор можеше да бъде учудващо дискретен, ако е предварително помолен. Но в момента на Деметра й трябваха изображения, движение, ако бе възможно, и висококачествено аудио, а не сухи гласови данни. Затова се върна обратно в стаята и извика терминала.

— Ъъъ… — Деметра се запъна, опитвайки се да придаде на въпроса си невинна форма. — Бих искала известна информация за хората, които в момента са на Марс.

— Списъкът на посетителите се намира в директория 4 — информира я машината.

— Добре — слава богу, нямаше да й се наложи личен контакт с мрежата. Пръстите й се плъзнаха по клавиатурата. Това, което искаше, бе чувството за превъзходство. Индексът показа петима северозеландци и двама от Обединена Корея. Деметра извика досиетата им — или какъвто беше там учтивият термин — със снимки, ако бе възможно. Петимата зеландци изглежда не влизаха в сметките й: две женени двойки и един ерген, всички над петдесетте. Една от двойките — Уилям Брадънс и Джейн — бяха приели формално колониален статут. Другите двама — Питър Уендъл и жена му Женевиев — бяха регистрирани като гости на Брадънс в тяхното ново фермерско общество в покрайнините на Елизиум.

По-нататъшната информация разкриваше, че между тях има роднинска връзка — Джейн Брадънс беше сестра на Питър. Деметра нямаше подробни сведения за Агенцията за икономическо развитие на Северна Зеландия, позната в шпионския бизнес като АИР-НЗ, но не й се вярваше, че агенцията може да си позволи да плати пътя на четиримата и таксата за колониално разрешение на двама с едничката цел проникването на някакъв си агент. Освен това Елизиум бе на доста голямо разстояние от Долината Маринерис, за да контролират строежите в Каньонланд, дори и ако имаха възможност за телеприсъствие.

Терминалният екран й показа снимки на двете двойки — четири напрегнати лица, всичките с твърди брадички, гъсти вежди и здравословен загар от работа под скъпото изкуствено осветление. Те бяха от пионерското племе. С първокласното си обучение, биха могли да предоставят цял арсенал от формули как да се поправи например една водна помпа.

Нежененият зеландец, Алфред Ман, нямаше връзка с тази семейна група и причината за посещението му бе вписано като „астрономически интереси“, което бе достатъчно мъгляво, за да е подозрително. Но Деметра прецени, че целта му е била единствено да си осигури совалка до Фобос, в чиято обсерватория бе прекарал последните шест месеца. Следователно, можеше да го елиминира като фактор.

Двамата корейци биеха на очи. Бяха се представили официално като господар и слуга, което беше доста странно предвид, че държавата им бе номинирана за една от най-демократичните нации в Азия. Всъщност, Обединена Корея беше по-скоро град държава, защото контролираше единствено анклава около Сеул — от Кесонг на север на юг до Инчон. Доминиращата личност в двойката бе Сун Ил Сук. В графата професия беше отбелязано само „плейбой“ — това намирисваше на много пари, изтеглени от някоя фамилна банка. Слугата се казваше Чанг Куок-До, чийто професионален статус бе „клиент на фамилията Сун“. На екрана се появиха две жълтеникави азиатски лица на около двайсет години: едното тлъсто, другото — слабо. Очите и на двамата бяха като цепки, сякаш години наред единствената им работа е била да се взират през мерника на пушката. Те можеха спокойно да бъдат агенти на Министерството на външните инвестиции на Обединена Корея.

Докато Деметра се разхождаше из базата данни за посетителите, на екрана се появи нов вход, отговарящ на параметрите за издирване: Нанси Кунео, националност — северозеландка, регистрирана с посетителски статус през последните 24 часа. Щеше да пристигне след 36 часа с транспорта „Звезден вятър“. Кунео бе напуснала Земята от космическия фонтан в Суматра — най-директният маршрут от дома й в Окланд. Май се беше разбързала? Като крайна цел беше вписан Тарсис Монтс. Причината за посещението се декларираше като „търговско представителство“, но мястото за фирмена идентификация отляво бе празно.

Осезанията на Деметра извикаха „Шпионин!“.

Единствените й съмнения идваха от снимката, която показваше жена на средна възраст, официално представяща се на четирийсет и две години. В косата й — права, черна и с модерна прическа във формата на шлем — нямаше нито един бял косъм. Очите й бяха живи и млади. Но едно бързо растерно сканиране разкриваше паяжината от бръчки в ъгълчетата на очите и насечените резки по крайчетата на устата. Дори най-силният грим и пудра не можеха да скрият загрубялата от времето и гравитацията еластичност на кожата. На дневна светлина Кунео би изглеждала на шейсет и две — това бе професионалното заключение на Деметра. Добре де, не всички шпиони трябва да са млади и красиви.

Кафлън запамети лицето, косата и най-основното от нейната биография… Възрастна дама, за която трябваше да внимава!

Деметра погледна часовника си. Закъсняваше с цели десет минути за срещата с Джори.

Джори се спусна в ниската долина и отиде до писукащия куп от процесори на фон Нойман. Добивът беше добър, с около двайсет и пет процента повече от предишния.

— Това е според предположенията ни за добивите — каза му мрежата.

— Така е, но винаги ме учудва, когато реалният живот следва теоретичната крива — отговори Джори.

Той се приближи до най-близкия процесор. Механизмът бавно се движеше към върха на купчината до центъра за прибиране. С подобните на пинсети клещи и лоста Острайхър разби горната черупка точно по линията на разделение. Фон Нойман моментално спря.

— Свържи ме с обществения терминал в бара „Червената кралица“ — каза Джори на мрежата.

— Номер за връзка? — попита безстрастният глас.

— Нямам, намери го — и тихо добави: — Избачкай си закуската.

— Чухме това!… Връзката е установена, можеш да се обадиш.

Когато Деметра се добра до мястото на срещата — „Червената кралица“, Джори го нямаше. Можеше да го помоли да я вземе от хотела, но още не бе готова за това. Чувстваше се по-сигурна на неутрална територия. Тя се консултира със Сладурчето и научи, че е закъсняла с единайсет минути. Помисли си, че е глупаво да не я изчака поне толкова. В края на краищата, нали си плащаше?

Деметра отиде до близкия терминал да регистрира оплакване пред компютърната мрежа, която обслужваше посетителите на Марс. Тъкмо протягаше ръката си, когато на екрана се появи изображението на Джори, безгрижно усмихнат пред камерите. По качеството на картината и от пресните хирургически белези около устата и очите му, тя предположи, че това е снимката на току-що създадения креол, извадена от някой дисков архив.

— Здрасти, Деметра — гласът му прозвуча от говорителя толкова силно, че се чу чак в коридора.

— Джори, къде си?

— На работа. Виж, не съм забравил уговорката ни, но трябва да я отменим. Не можах да наема прокси. Двамата, които са наели туристическите модели, удължиха заявката си, а всички работни машини са заети. Ще отидем утре, става ли?

— О, по дяволите, това проваля цялата ми сутрин.

— Ей! Ей! Всъщност не. Защо не се завъртиш наоколо и да посвикнеш с контролните уреди? Ако искаш, можеш да ме наблюдаваш, докато си върша работата.

— Ами… добре. Как да вляза във В/Р?

— Този терминал е оборудван — осведоми я Джори. — Зад пулта има едно затворено помещение.

Деметра провери.

— Заключено е!

Щрак!

— Вече не е… Така, вземи шлема и ръкавиците и си ги сложи.

Кафлън нагласи индукционния микрофон зад ухото си.

— Готово. И сега?

— Ще те свържа с най-близкото прокси, което е на… около четири километра от мен.

Картината пред очите й се промени. Под бледосиньото небе от розовите пясъци се издигаха мрачни скали. Деметра се стресна от прехода и двигателният сензор в шлема й предаде трепването към проксито, което незабавно вдигна нагоре зрителния си купол. Това движение насочи бинокулярните камери директно към далечното слънце, а поляризиращите филтри намалиха яркостта на картината до равнището на нощна илюминация. Деметра бавно отдръпна поглед, съответно проксито наведе зрителното си поле и дисплеят премина обратно към дневен режим.

Бяха минали шест или седем месеца, откакто Деметра за последен път беше използвала виртуална реалност. Тази система изглеждаше по-трудна за управление и с по-голямо телеметрично забавяне, отколкото очакваше. Налагаше се да посвикне.

— Има ли тук къде да се седне? — попита тя.

От стената изплува седалка и внимателно я побутна зад коленете. Деметра се настани и изцяло се съсредоточи върху механичните процеси на проксито.

— Как да го подкарам? — попита тя Джори или мрежата.

— С лакът. Още не си запозната с манипулаторите, прикачени към ръкавиците. Просто направи едно-две движения, като човек, пълзящ под бодлива тел. Ръкавиците ще доловят движението и ще подкараш проксито. Ако забиеш левия или десния си лакът, ще го накараш да завие накъдето искаш. Вътрешните му контроли ще се погрижат за подробностите като триене, спирачки, ъгъл на наклона, инерционен баланс и всичко останало.

Деметра изпълни инструкцията и проксито препусна по каменната повърхност. Когато погледна надолу, бе шокирана от гледката на две човешки ръце, стърчащи пред нея. След тях вдигаха прах предната двойка паешки крака на машината, които представляваха дълги, назъбени камшици от стомана, покрити с козина от сензори. Много… „насекомско“.

— Как да му кажа да те намери? Не разполагам даже с карта.

— Всичко е уредено. Дал съм му направлението. Ще се срещнем след десет минути. Забавлявай се.

— А какво ще стане, ако…

Деметра искаше да разбере какво ще стане, ако затъне с машината или я блъсне в някоя скала. Но от внезапната тишина в слушалките разбра, че Джори се е изключил и се е върнал към работата си. След няколко минути получи първата малка демонстрация. Машината се изкачи на върха на един стръмен склон — ъгълът беше достатъчен да изхвърли напред центъра на тежестта на проксито извън баланса, определен от радиуса на краката му. Ако се опиташе да тръгне надолу, напред, назад или встрани, би трябвало да падне върху главата си. Но вместо да продължи, проксито се закова на място. Деметра погледна надолу и видя как крайниците му се огъват, оформяйки еластичен шестостенен кафез от извита стомана. Машината се отблъсна и се търкулна надолу.

Зрителното поле на Деметра се разшири във всички посоки. Сутрешната закуска направи бърза разходка от стомаха до гърлото й, след това се успокои. Проксито се удари в един камък, прелетя известно разстояние и продължи надолу по склона. Всичко това се придружаваше от звук, наподобяващ пазарска количка, търкаляща се по чакъл. Накрая спускането се забави и проксито спря в подножието хълма. С бавна методичност краката се разпънаха и изправиха тялото, възстановявайки възприятията на Деметра. Машината се отърси и продължи пътя си. След няколко минути бързо придвижване, проксито спря в една плитка долина, източно от тунелния комплекс. Деметра пое дъх.

Долината бе претъпкана с препускащи по пясъка раци с извити предни щипки, разчленена задна секция и злокобна опашка с шипове. Тъмните, закръглени тела се блъскаха едно в друго и с дращене си пробиваха път към една пулсираща купчина. Всичко това й напомни, незнайно защо, за паешка брачна церемония. Лудница, взета направо от мезозойската ера — град на трилобити7!

Беше чувала, че на Марс съществуват местни форми на живот, най-вече някакви едноклетъчни, развили се под подобни на гъби щитове от силикат. Съществуваха и доклади за някакви жизнеустойчиви земни форми, които бяха подивели, като например един вид гербил8, биоконструиран за минимално дишане и адаптиран към студа. Местното му название бе „стаден плъх“, но тя никога не си бе представяла, че пустинният пейзаж ще гъмжи от ракообразни.

— Какво е това? — попита Деметра като забеляза креола, застанал в края на пулсиращата купчина. Той правеше нещо на едно от малките чудовища — взимаше му яйцата или нещо такова. Сравнявайки ръста на Джори с големината на рака, тя предположи, че черупките им бяха дълги около метър.

— Джонита — отвърна той, обръщайки се, за да погледне проксито й. — Така ги наричаме ние. Официалното им име обаче е „Процесори на фон Нойман“.

— Животни ли са? — полюбопитства тя.

— Не, разбира се. Машини, но доста умни.

Той обясни функцията им, която се състоеше от две части — изследователска и за добив на минерали. Механичният трилобит се придвижваше напред с пълзене, захранван от вградени в черупката му фотоволтажни кръгове. Като се изключат електронната навигационна система, записващото устройство и командната структура за движение, аналогична с тази на нейното прокси, фон Нойманите се състояха предимно от уста и черва. Устата бе модул за химически анализ, основан на същия вид хроматологични газови нанотехнологични схеми, каквито д-р Лий бе инжектирал в нейната кръв. Вместо зъби бе оборудван с търнокоп и лопата. Червата представляваха серия от дребни сепаратори и топилни. Крачейки по марсианската повърхност, устата опитваше почвата и парченцата скала, които вдлъбнатите му очи забелязваха. Когато параметрите им съвпадаха с вградените в микропроцесорния му мозък, фон Нойман сядаше и започваше да се храни.

Първият добив от сплави, силикати и органика се прехвърляше към трета система във вътрешността на черупката. Това бе инкубаторът, където се сглобяваха два нови Фон Ноймана. Родителят ги изваждаше, като използваше опашката си за лост, и след това ги снабдяваше с двойка микроманипулатори, сгънати под предния край на черупката. Веднага след като новата двойка се приземеше и започнеше своя живот на бродене, опитване, записване и ядене, за майката-машина настъпваше времето на истинската лакомия. Вкусът й се преориентираше към чистия метал и кристалите. Новият добив и оборудването за размножаване се смилаше, насочваше се към топилните и накрая пресованият материал се съхраняваше под защитната черупка. След като всеки възможен сантиметър се изпълнеше с рафинирани метални продукти, машината поемаше към определената за неин дом местност — тази долина бе един от тях.

— Изпрати където и да е един фон Нойман и той ще се завърне в своя дом — завърши лекцията си Джори.

Той вдигна една от машинките, отвори черупката й с нещо като лост и извлече два медно оцветени диска, парче чисто стъкло и няколко кълбета влакно, приличащи на спагети.

— Всяко едно от тях е натъпкано с полезни неща — обясни креолът, — а черупката им е предимно от меко желязо и заздравяващи го нишки.

— Защо им слагате черупки? — поинтересува се Деметра.

— Заради пясъчните бури. На Марс ветровете са силни и няма океани, които да поглъщат топлината, както е на Земята. Регулатори на температурата са предимно полюсите, а те са твърде далеч оттук.

— И черупката ги предпазва от бушуващия пясък?

— Не. Тя поддържа животинчето изправено и в движение. Всъщност… — Джори говореше небрежно, докато пръстите му отваряха и измъкваха сплавите — колкото по-силен е вятърът, толкова по-стабилен става един фон Нойман. На практика вятърът му помага да се зарови в пясъка. В противен случай ще бъде отвян и ще загуби чувството си за ориентация. Тогава тези машинки няма да са в състояние да се завърнат обратно.

— Ами прокситата? — Деметра описа начина, по който конструкцията се бе търкулнала надолу по скалистия склон. — Тези неща през цялото време са навън, нали? Как става така, че не се търкалят като топки от вятъра и не се губят?

Джори сви рамене:

— Те са по-умни от фон Нойманите. Знаят как да докладват на мрежата, която ги води с радиофар, поне през повечето време. Но голямо забавление пада, когато някое от тях се загуби.

Деметра се сети, че мрежата бе доста уклончива, когато я попита за транспорт до Долината. Може би се е страхувала да не се разпилее оборудването. Но мисълта бързо отмина.

Джори провери черупката на последната изкормена машина. Явно търсеше повреди и одрасквания. Раздвижи напред-назад крайниците й, опипа една вдлъбнатина на опашката, разглоби фон Ноймана и го пъхна в една от разхвърляните наоколо торби. Накрая извади малка таблетка от последното парче на черупката и внимателно я постави в работния колан на шортите си.

— Какво е това?

— Мозъкът му. Записал е всичко, което фон Нойманът е видял и местата, където е бил. Сега някой кибер ще добави данните към нашата топографска програма за картографиране. Малко по малко започваме да придобиваме по-ясна представа за повърхността на Марс.

След като й омръзна да гледа как разкъсва една по една гадинките, Деметра попита:

— Мога ли да ти помогна?

— Разбира се. Лесно е.

Той й показа как да разтвори раковината, кои части представляват продукция и кои — процесори и как да познае повредената машина. Манипулаторите й работеха като нормални ръце, въпреки че й трябваше време да свикне със странната им пространствена ориентация и нечовешкото разстояние между очите и пръстите. Джори й подаде набор от инструменти за разбиване на черупките и торби за сортиране, които провеси под коленете на проксито за по-голямо удобство на механичните ръце.

— Какво да правя с трупа, ако не е повреден? — попита Деметра. Беше попаднала на един без вдлъбнатини и одрасквания, а крайниците му работеха с тихо прищракване.

— Дай го насам.

Джори отвори един куфар и извади механизъм, който, изглежда, бе направен от кристал и стомана. Безчувствените му пръсти хванаха машинката и я пъхнаха в отвора, където по-рано се намираше топилнята. След малко се появи ново същество със същия вид като старото. Когато приключи, Джори го пусна на земята. То полегна за момент, за да абсорбира слънчевата светлина, после крачетата започнаха да се въртят, а лопатката на раковината се втурна срещу пясъка. Така фон Нойманът тръгна на път, далеч от купчината свои роднини.

— Какво е това? — попита Деметра.

— Второ поколение. Има същата базова командна структура на първичната форма: „Върви напред и се размножавай два пъти“. Само че никога няма да се върне. Този Джони се е превърнал в Джони Костилката.

Видът й явно е бил доста объркан, защото Джори се усмихна и поясни.

— От една древна земна приказка е. Не я ли знаеш? Няма значение. Той има нов биологичен пакет с нова програма. Програмиран е, след като се репродуцира, да броди безцелно по повърхността на планетата, докато нещо не го убие. Ще яде пясък и ще произвежда стъклени капсули, които ще изпълва със своя товар от протозои.

— Това пък какво е? За какво служат?

Джори се огледа, сякаш бе казал нещо в повече. Но ако беше така, едва ли би я довел тук.

— Това са две микрокултури. Едната е синьо-зелена алгая, другата е бактерия. И двете са генетично променени до състояние на практическо безсмъртие. Предполага се, че бактерията е от някаква колония, която микробиолозите са открили в Антарктика. Там е студено колкото на Марс и почти толкова сухо. Заедно тези култури формират нещо подобно на лишеи, които фон Нойман капсулира и посажда сред защитени области на повърхността. Алгаята използва слънчевата светлина, за да превръща въглеродния двуокис в кислород и въглерод, докато бактерията извлича латентна влага от въздуха и замръзналата покривка. Машинката помага и като обогатява грунда с остатъчни продукти и го превръща в органична почва.

— И вие ядете това нещо?

— О, не! Не бихме го направили, дори и да беше вкусно — креолът изглеждаше искрено шокиран. — Така се грижим за бъдещето. Опитваме се да променим планетата. Добавяйки свободен кислород към атмосферните запаси на планетата, ние се надяваме някой ден да отглеждаме растения на открито. А като потъмняваме почвата с органика, не само повишаваме потенциала й, а и увеличаваме погълнатата слънчева топлина. Изчисленията показват, че ако достигнем средната температура на екватора около 270 градуса по Келвин, можем да имаме и течаща вода.

— Ще върнете реките? На Марс?

— Защо не? В края на краищата, части от тази планета се затоплят достатъчно за период от една осма от годината. Това не е невъзможна задача.

— А какво ще стане с атмосферното налягане — възрази Деметра. — Няма ли свободният кислород и водната пара просто да се изпарят в космоса?

— Разбира се, част от него със сигурност ще се изгуби намръщи се Джори. — Но в низините е възможно да се изгради благоприятен баланс. Това ще отнеме доста време, защото фон Нойманите работят бавно, но нашите изчисления показват, че може и да се получи.

Деметра отново се захвана да разглобява фон Ноймани от Стадий едно и да търси кандидати за Стадий две.

Очевидно Джори си вярваше, въпреки че в разговорите си с нея представителите на Тексахомска корпорация за развитие на Марс бяха подчертали, че повечето колонисти са по принцип скептично настроени към плановете за тераформиране. Приемаха ги като поредната вестникарска шумотевица, чиято цел бе да позволи на земните политици да увеличат данъците в името на тази нова граница на цивилизацията.

Средният марсианец, беше казал дядо Кафлън, е един мързел. Той се задоволява да отгледа незначителна реколта под пластмасовите си балонести куполи, да натроши няколко кубични метра скала годишно за личните си нужди, да играе на В/Р игри, и това продължава през целия дълъг ден. Далновидното планиране, координираните действия и настойчивостта не са присъщи за глуповатата му натура.

Но ето доказателството, че марсианците имат план за промяна на повърхността на планетата. Е, не беше толкова бърз или впечатляващ като стратегията на Тексахома. Тя включваше стоварването на няколко каменни астероида и карбонатни хондрити върху Южните планини, за да се създаде глобален прашен облак, който да затопли атмосферата. Всичко това щеше да предизвика масивни изригвания на водна пара от вечно замръзналия слой. Компютрите в Далас бяха пресметнали, че ще последват дъждове, падащи в продължение на почти половин година — половин марсианска година — след това…

Деметра се чудеше какво има предвид Джори под „ние“, „нашите пресмятания“. Не бе забелязала нещо като правителство на Марс, способно да впрегне усилията на хората за дългосрочна промяна на метеорологичните условия и почвената трансформация на планетарно ниво — оставяйки настрана типовете, които се заяждаха заради парфюма или ти бъркаха в банковата сметка като ти правят абсолютно ненужен медицински преглед.

След като обработиха около седемдесет фон Ноймана и пуснаха около дузина за Стадий две, Джори остави торбите, протегна се и седна с кръстосани крака на пясъка. Деметра се консултира с часовата функция, вградена в нейния В/Р механизъм и откри, че вече е обед.

— Някога правила ли си В/Р секс? — попита я креолът с привидна небрежност.

— Ъъъ? Какво? — Деметра се опита да запази самообладание. — Да изгърбя терминала ли ми предлагаш? Или нещо свързано с електронни костюми? Какво имаш предвид?

— Прави се с електроди по кожата. Трябва да са оставили един чифт в стаята ти — обясни той. — Всичко се случва в главата ти, но е както в истинския секс. Разликата е, че можеш да бъдеш каквото поискаш. Можеш да си момче, ако желаеш. Аз съм променлив…

— Това предложение ли е?

— Не… Добре де… всъщност… с електроди… разбираш ли?

— Джори, да не би да се изчерви? — Деметра завъртя главата на проксито, за да фокусира по-добре лицето му. Ултравиолетовата защита на изкуствената кожа на момчето правеше анализът на чувствата му почти невъзможен. Но това не можа да спре Деметра. — Така ли е?

— Забрави — смънка той.

— Не, точно това няма да направя. Всъщност три неща няма да направя. Първо, не го правя с машини, второ, определено искам да играя момичешката роля и трето — ти започна.

Креолът я погледна през камерите на проксито. Усмихваше се. Внезапно Деметра се почувства щастлива, че тялом Джори бе на много километри от нея. Той изглеждаше достатъчно як, за да понесе сам проксито. Имаше какво да разкаже в дневника си довечера.