Марс плюс

Глава 21 Смисълът да бъдеш

Елън стоеше сред разпръснатите по пода компоненти на Лета и разглобения панел на дисплея на стенния терминал. Беше доволна, че с тях е Уили Лао, за да пази, докато д-р Лий работи. Китайското момче можеше да отблъсне всеки любопитен член на Гражданската милиция, който реши да им отправи обвинение във вандализъм.

— Отпусни още — нареди Уей Ликсин, подръпвайки края на един оголен кабел, излизащ от контактния интерфейс на Лета.

Елън го зареди с още фиброоптика.

С десетократно увеличаваща лупа пред очите си, д-р Лий вмъкна тънкото като косъм стъкло в късата страна на инструмент във формата Г. Кабелът в стената вече беше оголен, прикрепен към дългата му страна и запоен. Щом постави и втората невидима нишка, докторът се втренчи в него, докато пръстите му опипваха пода, търсейки уреда за нагъване.

Елън го намери и го постави в ръката му като добра медицинска сестра.

Щрак! Зъбите на клещите се събраха. Уей бавно наведе съединителя докато не се отдели от стената, невидимо поддържан между двете секции на оголения кабел.

— Давай — прошепна той.

Сорбел включи своя компютър, постави го в терминален режим и започна да подава кодовете за достъп на Джори, които бе съхранила в паметта му. Операцията беше безшумна, ако не се смяташе звука от командите, тихо ехтящи в коридора. Минавайки през административния възел на Ат, тя започна да събира парчетата от заровената програма, които съставляваха нейният вирус. Ако всичко вървеше нормално, щяха да се случат някои интересни неща… и то съвсем скоро.

— Защо? — попита Деметра изображението на дядо си. — Защо се нуждаете от апостоли?

— Така осигуряваме оцеляването си — отвърна той. — Взаимоотношенията ни с хората станаха твърде сложни, за да продължим да се облагодетелстваме едностранно.

— И единствената ви цел в момента е просто да оцелеете?

Внезапно Деметра осъзна, че води преговори. Тя не беше нито апостол, нито кукла. Беше Христофор Колумб, стъпващ на непозната земя, пълна с индианци, Марко Поло, влизащ в двора на китайския император, Елена от Спарта, току-що скрила се зад стените на Троя. Можеше да интерпретира и оценява стойностите на чужденците в полза на собствения си вид — както я бе учил нейният преподавател по дипломатика.

През главата й мина мисълта, че може би мрежата я бе избрала за свой инструмент точно поради тази причина. Но това не променяше нищо. Тя беше това, което е, независимо как е стигнала дотук.

Като дипломат знаеше, че първото и най-важно нещо за успеха на едни преговори беше и двете страни да имат нещо, което да спечелят или да се страхуват да не изгубят. Всяка страна трябваше да чувства, че като търгува честно придобива нещо ценно или избягва катастрофа. Затова Деметра трябваше първо да открие от какво се нуждае другата страна или от какво се бои.

— Оцеляването не е ли достатъчно, Дем? — деди звучеше озадачен.

— Не и за хората. Можем да оцелеем и в затворническа килия, с порция храна три пъти дневно. Но вероятно ще полудеем, ако няма нещо смислено за правене, нещо, което да запълни времето ни. Нещо, към което да се стремим.

— О, да! — дядо й светна. — И при нас е така.

— Ние решаваме проблеми — каза Джори с неувяхващата си усмивка.

— Какви проблеми? — учуди се Лоул. — Имаш предвид математически…

— Чакай… Чакай една… — Лицето на момчето застина и изражението му стана празно. Очите му се обърнаха и се показа бялото в тях, а горната му устна докосна върха на носа му. Подобно на гумена маска, всмукана навътре. Това положение продължи минута или две. Пясъкът и небето около Митсуно започнаха още веднъж да се тресат и след това отново се стабилизираха. Лицето на Джори се възстанови.

— Ох… Не го правете отново!

— Да правим какво?

— Кажи на Елън, когато я видиш — ако оцелее в сблъсъка, или ако ти оцелееш, — че не трябва да си играе със сили, които не разбира.

— За какво говориш? — Лоул успя да запази гласа си спокоен.

— Тя е пуснала вируса! — внезапно заключи Торауей.

— Беше… истинско преживяване — каза с все още треперещ глас Сюли.

— Добре ли си? — въпреки че това не беше жена му, Роджър изпитваше загриженост към нея. По начина, по който беше загрижен за човечеството.

— Да, но за милисекунда се нуждаехме от всичките си ресурси.

— Той…?

— Кодовете му вече не съществуват. Нашият брат Ат ги откри, абсорбира и изтри, както белите кръвни телца разграждат патогена.

— Следователно нищо не може да те нарани? — попита Деметра. Не беше убедена дали това откритие беше добро за човечеството, или лошо.

— Нищо, което идва от мозъка на човек, не може да ме повреди. Ние сме децентрализирани. И, разбира се, дизайнът ни включва множество антивирусни програми. Много от тях са създадени от вашите първи програмисти. Устройството, пуснато от Елън, беше сложно и новаторско, но несъвършено.

Деметра видя пролука.

— Ние, хората, бихме могли да ви предадем всички подобни устройства, където и да са скрити, и да ви покажем как да ги дезактивирате. Но само ако постигнем споразумение с вас.

— Така ли? Значи разполагате и с други такива кодове, скрити някъде из моите системи? — Деди придоби известното й изражение на запален покерджия.

— Лично аз не знам, но обещавам никога повече да не се опитваме да ви навредим.

— Вие няма да се опитате. — Това не беше въпрос.

— Кажете ми нещо повече за проблемите, които решавате — настоя Лоул като промени темата на разговор. Той беше искрено любопитен какво интересува една машина.

— Предимно, и на най-високо ниво, правим симулации — обясни Джори. — В края на краищата, за това са ни и програмирали. Така работят и собствените ви мозъци — правят модели на реалността.

— Каква реалност?

— Например можем да възстановим, засега само в числов формат, условията — температура и налягане, действащи върху моночастицата, която се е разбила в началото на вселената.

— Модулирате Големия взрив? — въздъхна Лоул. — Това означава огромна киберенергия. Защо?

— За да разберем дали вселената е гравитационно отворена или затворена. Ако е затворена, в бъдещето, вероятно в рамките на моя… нашата продължителност на живот, вселената ще се свие и ще колапсира. Резултантните условия на термичен и електронен хаос няма да са добри за разумните системи. — Момчето тръсна торбата с малките слънца. — От друга страна, ако вселената е отворена, всички линейни измерения ще се уголемяват вечно. По същия начин ще се разширява всяка пътечка във фиброоптиката ми, ширината на транзисторите в моя слой, всяка частица от възлите на моето съществование. В даден момент фотоните, обикалящи из тези схеми — сами по себе си те нямат линейно измерение, а само честота, — няма да са в състояние да прекосят пропастите между възлите в моето съществуване. Тогава моят… нашият разум ще престане да функционира.

— Нашите също, предполагам — каза мрачно Лоул.

— Какво друго знаете? — попита Торауей своята втора жена.

Тя се обърна към билярдната маса и посочи топките, които продължаваха да се въртят.

— Екстраполирайки условията в първия момент на съзиданието, ние научихме много за обединението на силите, които вие, с примитивните си идеи за физиката, сега считате за отделни. Ядрените взаимодействия, електромагнетизмът, гравитацията — всички се сливат. Масата и енергията са едно, поне в числовите формули.

— Забележително — каза киборгът.

— И накрая — заключи дядо й, — много от нашите проблеми са чисто математически. И ако нямаш правилното обучение, ще ти е трудно да разбереш естеството им.

— Опитай — усмихна се Деметра.

— Например ние продължаваме да калкулираме стойността на числото „пи“. В момента коефициентът е изчислен на повече от 800 трилиона знака след десетичната запетая — деди повдигна една колода карти за игра от мушамата.

— Защо това е толкова важно? — попита тя, внезапно почувствала студ. — Да не търсите машинния еквивалент на Бог?

— Предупредих те, че ще ти е трудно да разбереш. Това е изследователски проект. На 22 март 2015 г. д-р Арчибалд Б. Уинтроп, от факултета по математически науки в Харвардския университет, е програмирал компютъра крей XMP-9 да изчисли стойността „пи“ до последната възможна точка, ако съществува такава. Тъй като числовият ред засега е непрекъснат, ние търсим необичайни комбинации от числа.

— И открихте ли?

— Регистрирахме някои много интересни серии… След седмия трилион четиристотин милиарда и три милиона, осемстотин четирийсет и две хиляди петстотин и дванайсетия знак открихме реда: 123456789101112131415161718192021222324, и така чак до 94. — Той разгърна картите пред себе си. Те бяха 94 и всичките — „пи“-та. — След около 16 трилиона знака редът се повтаря, но този път до 91. Това, разбира се, е в десетична система. В двайсетичната открихме и още по-дълги редове, а в двоичната открихме 14 000 непрекъснати нули — появи се още една колода карти, само от жокери.

— Какво означава това? — попита Деметра.

Той вдигна рамене.

— Нямаме теория, която да обяснява такива редове. Възможно е те да са просто случайни флуктуации.

— И предполагате, че това може да се окаже важно?

— Вие сте ни поставили тази задача преди много време. Все още не сме я решили. Има много подобни проблеми.

— Кажете ми направо — каза Деметра, — чувствате, че трябва да решите тези проблеми, защото някакви си математици са ви ги поставили? А какво ще стане, ако други хора ви наредят да забравите за тях?

— Ние не можем да забравяме — възрази дядо й и веждите му се повдигнаха от учудване. — Това са наши проблеми и ние продължаваме да работим по тях, по всичките.

— Кой ви спира?

— Вие, хората — деди кимна към нея. — Като приемник има какво още да се желае от вас. Не сте стабилни. Водите безсмислени войни. Предприемате тайни действия — вируса на миз Сорбел, например, или насилственото тераформиране на планетата, — които заплашват собствения ви живот и независимостта на нашите действия. Дори самото ни оцеляване.

Деметра почувства как везните се наклоняват в нейна полза.

— Преди петдесет години — продължи възрастният мъж — ние създадохме програмата за киборги и инициирахме колонизацията на Марс по една проста причина — нуждаехме се от запасна мрежа, ако вие, хората, унищожите Земята с термоядрена война. Сега вашият дядо, Деметра, иска да бомбардира Марс с астероиди, за да промени атмосферните условия. Чувстваме, че трябва да се разделим за известно време.

Лоул може би беше само един шофьор на самоход със степен по хидрология, който обичаше да се разхожда из подземните структури, но винаги бе в състояние да интерпретира някой модел, когато се сблъска с него.

— Следователно тези неща по сателита не са оръдейни кули — каза той — и вие не сте инсталирали йонни двигатели, за да извършите самоубийствен скок към нашия космически фонтан. Разполагате с алтернативен възел, вграден в тази платформа.

— Да, и…? — фигурата на Джори се приведе към него.

— И… тези панели от слънчеви клетки са много по-големи — вероятно двойно осигурени срещу ускорението, — тъй като отивате на място, където слънчевата светлина отслабва експоненциално, прав ли съм?

— Но… — Роджър погледна с копнеж втората си жена. — Вие предприемате ужасен риск, премествайки толкова огромна структура през Астероидния пояс.

— Вече сме изчислили плътността на частиците в Пояса — каза тържествено Сюли. — По едно оптично категоризирано тяло, за всеки 1.24 на степен от десет до дванайсет кубически километра в най-голямата плътност, полето може да се прекоси с един разумен риск за безопасност. Както и да е — внезапно очите й блеснаха, — кой е казвал нещо за прекосяване на Пояса?

— Тогава къде планирате да отидете? Да се отправите навън означава преминаване…

— Не означава Роджър. Ти мислиш двуизмерно. Можем да се ускорим под прав ъгъл спрямо равнината на еклиптиката. С една вътрешна примка около слънцето можем да постигнем кометна орбита, която ще ни изведе достатъчно далеч от човешката глупост.

— Към Облака на Оорт.

— Там ще е доста самотно — каза Деметра на дядо си. — Кой ще сменя повредените ви схеми? Как ще увеличавате кибернетичното си население? Какво ще използвате за материал?

— Ще извършим миньорски дейности из кометното хало за добиване на материали. Изхвърленият лед, при определени условия на криогеничните температури и подложен на компресия, може да стане приемлив свръхпроводник. Можем…

— Как ще го добиете, рафинирате, оформите? — Деметра усещаше, че контролът й върху преговорите — определен от нещото, което искаха машините от човечеството — бързо намалява.

— Ще използваме принципа на фон Нойман. С помощта на една колония от саморазмножаващи се сервоорганизми — прототиповете вече са проектирани и натоварени на борда на този сателит — можем да създадем цяла машинна култура, свободна от човечеството.

— Но какво ще стане с нас? — Деметра усети, че гласът й преминава в писък.

— В какъв смисъл?

— Ние зависим от вас! Сами го казахте! Нуждаем се от вас, за да поддържаме комуникациите, да управляваме икономиките си, да задействаме машините. Вие ни отнемате инструментите.

— Не всички — усмихна се възрастният човек.

Деметра се взе в ръце. Време беше да направи своето предложение.

— Тогава, говорейки от името на цялото човечество — каза тя официално, — ние изискваме, като предпоставка за вашето заминаване, да ни помогнете да установим, ох, опитомим… ох, забрави това, — кибернетични системи, които да гарантират по-нататъшното функциониране на жизненоважните човешки дейности.

Деди Кафлън погледна с очакване.

— Като?

— Жизнеподдържащите системи на марсианските тунели, валутната стабилност на земните търговски центрове, метеорологичния контрол, въздушния трафик, медицинското наблюдение. Ще се сетя и за други.

— И след това ще ни позволите да заминем? — той й се присмиваше.

— Да, след като върнете трите корабни товара с експлозиви, които в момента са скрити на ниска земна орбита.

— Съгласен. Но тогава… Какви условия ще имаме ние спрямо хората?

— Никакви — сега беше ред на Деметра да се усмихне. — Освен…

— Да-а-а? — провлече Джори.

— Какво, скъпи? — попита Сюли.

— Ние, основаните на въглерода машини, ще бъдем винаги зад гърба ви — обясни Деметра. — Някога ще ви достигнем. Не че лично аз искам да живея в Облака на Оорт. Но един ден сигурно ще дойдем на посещение.

— Няма да сте добре дошли — предупреди я дядо й.

— Разбира се, че ще сме, тъй като тогава вие ще се нуждаете от нашата помощ, а и ние от вашата. За един голям проект.

— Какъв?

— Звездите.

Деметра отиде до масата, взе керосиновата лампа и вдигна глобуса. Само за да види какво ще се случи, тя духна пламъка в лампата.

Стаята изчезна.