Марс плюс

Глава 5 Сенки под повърхността

Рано следобед Джори дойде в стаята й, въпреки че тя не си спомняше да му е дала името на хотела си, и съобщи, че най-сетне двете проксита са свободни. Предполагаше, че се намират на известно разстояние от строежите в Каньонланд, така че трябваше да ги върнат. Той я заведе в хотелската зала за симулации, за да поемат контрол върху машините.

Когато Деметра се свърза със своето прокси, откри, че гледа към стена, набраздена с хоризонтални линии. Екранът показваше равни слоеве от фин зърнест материал, наподобяващи шоколадов сладкиш със сок от боровинки. Деметра забеляза, че камерите на машината са настроени в режим MACRO. Тя го превключи на нормален режим и изправи проксито от повърхността, в която си бе забила носа. Изображението показа стена на каньон, набраздена от слоеве глина и пясък и превърнати от налягането в твърд камък, а след това изваяни от силата на вятъра, а може би и водата.

— О, не — изпъшка Деметра. Нима си бе телепортирала главата на цели 2600 км, за да се взира в някаква си каменна стена?

Деметра тъкмо се канеше да завърти сензорната глава на машината встрани от стената на каньона и да получи по-широк изглед към терена, когато нещо привлече вниманието й. Беше буца от стъклен материал, наполовина заровена в пластовете. Тя бе чувала за силикатния растителен живот, който бяха открили първите човешки колонии на Марс. Възможно ли бе това да е фосил9 на най-ранните форми, който чак сега е изплувал между слоевете? Не… не е. Тези седиментни скали показваха, че някога на Марс е имало големи количества свободна вода, а това предполага по-плътна атмосфера. Сега се приемаше за общоприето, че силикатната черупка на съвременната флора представлява късна адаптация към по-ефирния въздух, който позволяваше до повърхността да достигат смъртоносни количества ултравиолетова радиация. Така че беше невероятно стъкловидната раковина да е някоя от примитивни растителни форми. А възможно ли е да е животно? Нещо като твърдочерупчесто морско същество?

Деметра превключи отново на MACRO. Обектът не притежаваше нито една от симетриите — билатерална, радиална, петостенна, — които се свързваха с живота. Това беше буца и нищо повече, някаква млечна субстанция. Но за всеки случай тя набързо сканира стената. От нея изплуваха и други такива буци. Всички лежаха в един и същ пласт. Сякаш в далечното минало някакъв взрив бе посял по повърхността семена от… каквото и да е.

Деметра одраска повърхността на пласта с камшичния нокът на предния крак на проксито — то беше туристически тип. Липсваха му ръчни манипулатори и инструментите на работните модели. На шестия път един от камъните се откърти.

— Какво правиш? — попита Джори в слушалката.

— Търся фосили — отговори гузно Деметра.

— Да бе, да! Нашите хора копаят в тази долина вече десет години и всеки се надява да открие миди, раковини или нещо подобно. А ти си мислиш, че е достатъчно да стигнеш до стената, да я ритнеш и да направиш откритието на века!

— Добре де, само си го помислих. — Сега му изглеждам като истински турист, каза си Кафлън и се поздрави. Вече се чувстваше като шпионин.

— Точно като децата… — изпъшка креолът.

Преди да се обърне, тя се опита да запамети формата и тексктурата на откъртения камък. Щеше да е твърде подозрително да превключи В/Р шлема към режим ЗАПИС. Обектът бе прозрачен, с ръбове, покрити от сива глина. Не беше част от вулканичните жили, от които се създаваха кварцовите ложи. Огромните налягания дълбоко в мантията го бяха създали, а след това изстреляли вертикално нагоре с един магмен залп от вулканичния кладенец.

Думата кимберлит10 мина през ума й и остана там, но времето за разглеждане отмина и тя се закле, че ще запомни мястото и ако е възможно, ще се върне. Изведнъж в главата й се появи мисълта, че последният човек, използвал това прокси, трябва да е гледал към същата стена с бадемовидни зърна. Дали и той е изследвал аномалията и ако е така, дали се е досетил какво означава тя? Нямаше начин да разбере.

Обзета от тези мисли Деметра обърна машината, издигна камерите и ги фокусира в далечината. Двете проксита стояха на малка височина, близо до северната стена. Далечният край на Долината се издигаше нагоре и нагоре в стръмни канали, а на места дори и отвесно. Системата Маринерис бе по-дълбока и дълга от Големия Каньон на Земята, който Деметра бе посещавала с В/Р симулация преди да поеме назначението си. Но за разлика от Големия Каньон, който представляваше мрежа от неголеми, тесни прорези, извиващи и къдрещи се през плоското плато, заобиколено от островърхи планини, Маринерис бе широка плоскодънна долина, подобна на Йосемити в Калифорния. С изключение на размерите, тукашните цепнатини надминаваха дори Ел Капитан.

— Къде е пътят към строежите? — попита тя Джори.

— Наляво и надолу. На около два километра.

— Лоул и Елън правили ли са някакви изследвания тук?

— Не мисля. Защо?

— Някога тук е имало вода. Очевидно е.

— Вода е имало на много места — отвърна креолът. — Това не означава, че нещо е останало от нея.

— Ох… Добре, нека слезем и да видим работата долу.

— Разбира се! — И те подкараха своите шестокраки механични жребци надолу по хълма.

Джори поведе Деметра към центъра на долината, където беше районът на строежите. От това разстояние всичко изглеждаше хаотично, а оборудването беше оцветено в ярки цветове — фосфоресциращо жълто и неоново зелено, — невиждани досега в марсианската пустош. Наоколо ръмжаха огромни машини, които загребваха почва и натрошени парчета камъни. Случаен проблясък от нечие предно стъкло или огледало показваше, че екипите се трудят усилено.

Джори познаваше някои от хората, наети от зеландците за изграждането на новия град. Неколцина бяха креоли като него, а останалите — от Тарсис Монтс и Солис Планум, най-близките селища наоколо. Той знаеше, че не е редно да ги безпокои по време на работа, да задава въпроси и да ги запознава с Деметра. Особено когато пътува с туристическо прокси и не може да протегне ръка — не бе учтиво. Затова те се приближиха до ръба на сипея, за да наблюдават съоръженията.

Самоходите бяха огромни, по-големи от всичко, което бе виждала, с изключение на бусовете за групи, отиващи на сафари, и се самоподдържаха. Бяха запасени със собствена атмосфера, собствени шлюзове и резерви от храна, вода и кислород за четиринайсет дни. Операторите дори имаха легла и симулатори за забавление по време на почивките. Машините загребваха червен прах и камънак от едно място и го изсипваха на друго — на пръв поглед изглеждаше доста безсмислено, но след няколко минути наблюдателят разбираше целта им. Багерите пренасяха ненужната пръст от тунелите върху дискове с радиус десет метра. Друга машина, от далечната страна на полето, ги прехвърляше извън площадката към една бързо нарастваща купчина пясък.

— Защо заравят тези куполи? — попита Деметра. Въпреки че бяха един до друг в игралната зала на хотела, гласът й стигаше до Джори чрез определената за прокситата радиочестота.

— Защита — обясни той. — Не си ли чувала, че понякога падат метеорити. А и силните ултравиолетови лъчи са доста неприятни. Да заравяме купола е по-лесно, отколкото после да погребваме жителите му.

— Не разбирам. В тях наистина ли ще живеят хора? И ако е така, защо все още има открити куполи в Тарсис Монтс? Нима там не падат метеорити? Мислех, че като по-старо селище и по-важно…

— Хей, чакай! Не знам! — възропта Джори, като несъзнателно размахваше във въздуха предния крайник на проксито. — Строежът в Каньонланд не е марсиански проект. Отговорни са зеландците. Те имат свои собствени идеи как се правят нещата… О. К.?

— Добре — каза глухо Деметра. — Както и да е, предполагам, че мога да проверя проектните спецификации. Просто си мислех, че си водач-експерт.

— Бил съм тук един-два пъти, това е всичко.

— Можем ли да слезем долу в тунелите?

— Не и с тези машини. Ще сме под глезените на работните екипажи.

— Гадост.

— Хей, това не означава, че не можем да видим какво става. На мониторния канал трябва да имат и тунелен дълбач. Можем да прихванем сигнала и да гледаме заедно с оператора.

— Такива неща не са ли… хмм… забранени?

— Какво? На Земята не е ли нормално да гледаш как някой работи?

— Полицейските монитори по тротоарите — каза тя гробовно. — Да, май да.

— Какво е тротоар? — попита Джори.

Джори показа на Деметра как да превключи шлема си към мониторния сигнал на тунелната машина, провери командните схеми на двете проксита и след това постави сребристия паяк в режим на изчакване, за да не се разкарва насам-натам и да изпадне в беда.

Захранването с В/Р сим от дълбача беше едно ободряващо преживяване. Тя не разполагаше с пулт, от който да управлява, каналът беше еднопосочен, но получаваше почти физиологично усещане, когато свределите се забиваха в плътта на твърдия камък. Чрез невроиндуктора й се струваше, че зъбите й се въртят в челюстта и дълбаят скалата, а раменете я тласкат в стената на тунела. След като дупките за експлозива бяха готови и манипулаторите на машината започнаха да поставят детонаторите в гнездата, тя изпита чувството, че собствените й пръсти ровят в скалните улеи. Обратното броене нахлу в главата й, докато дълбачът проверяваше детониращите схеми и масивното му туловище се оттегляше с тежък грохот към далечния край на тунела.

Буум! Сякаш шлемът се взриви в черепа на Деметра и индукторът предаде свръхналягането към диафрагмата й.

— Много впечатляващо — коментира тя, когато визьорите й показаха общ план на подземния комплекс.

— Аха! — отговори Джори.

Деметра го чу как разкопчава ремъците на шлема и сваля невралните ръкавици.

— Това е всичко, което може да се види — каза той точно зад нея.

В гласа му долови трепет. Явно тази неврална симулация му беше въздействала силно. Честно казано, и на нея й се бе отразила доста възбуждащо. Деметра не се изненада, когато почувства ръката му внимателно да докосва рамото й, а после да се плъзга надолу по гърба. Тя усети, че тялото й се стегна и в следващия момент си представи неговите гладки бедра и приличащото на скулптура тяло.

— Има ли къде да отидем? — попита нетърпеливо Джори.

— В моята стая — отговори тя, разхлабвайки яката на блузата си.

Когато влязоха, тя набързо огледа стаичката. Окото на терминала привлече вниманието й. „Винаги включени“ беше казал Лоул. Деметра отиде до него и свали якето си, което я предпазваше от студа на Земята. На Марс, в балансираната жизнена среда на тунелния комплекс, то бе ненужна вещ, но притежаваше една-единствена функция — беше дебело и непрозрачно. Тя покри с него видеото и уви ръкава около микрофона. Свали и гривната си и постави Сладурчето под водната чаша. После се обърна, за да разпъне леглото. Внезапно усети ръцете му да я обвиват като змии. Те опипаха цялото й тяло, от коленете до гърдите, като нежно я разтриваха. Почувства устните му на врата си — топли и влажни. Тялото му я тласкаше към леглото.

Твърде бързо. Твърде бързо.

Силните ръце на Джори разпраха яката на гащеризона й и започнаха да го цепят по шевовете.

— Ей, почакай малко — прошепна Деметра.

Тя сви колене и събу чорапите си. След това дръпна ципа на гащеризона, освободи се от това, което бе останало от дрехата, смъкна я надолу и я изрита настрани, за да освободи краката си. Когато никакви дрехи не й пречеха повече, тя се извърна към него и отвърна на прегръдката му.

По време на тези приготовления шортите му се бяха изпарили и той стоеше гол пред нея. Издълженият му розов член се приплъзна към лицето й и тя потъна назад в леглото. Деметра разтвори бедра, изви гърба си като опънат лък и престана да мисли. Остави чувствата си да я водят, а мускулите й се свиваха и разпускаха, превръщайки се в център на нейната вселена. Един след друг я заливаха мощни приливи от топли вълни, обгръщаха я и я понасяха в незнайна посока. Тя затвори очи… и ги пое.

След време, което не можеше да се определи, Джори спря да движи бедрата си и се отпусна върху Деметра. Не тежеше, приличаше по-скоро на момче, сгушило се в ръцете й в търсене на майчина ласка.

Дълго лежаха прегърнати. Дишането му се успокои и се превърна в нежен полъх по кожата й и Деметра усети, че отново започва да дразни гърдите й.

— Хей! Стига толкова — възпротиви се тя с дрезгав глас.

— Не ти ли хареса?

— Хареса ми, разбира се. Но един път е достатъчно.

— Веднъж никога не е достатъчно — промърмори креолът и устните му зашариха около дясната й гърда.

— Наистина го мисля — тя се облегна на лакът и нежно го изтърколи настрани.

Джори се отдръпна и се сви на кълбо. Ръката му небрежно се плъзна между краката и… Деметра зяпна. Членът и тестисите му изчезнаха. Долната част на корема му бе гладка като на момиче.

— Как го направи?

— Кое? — той я погледна учудено.

— Ами това… с члена и…

— А, това ли? — засмя се. — Едно от предимствата да си креол. Така предпазваме скъпоценностите си. — Джори плъзна пръст назад и тя чу прищракване. От отвора се появи парче розова кожа, което приличаше на срамни устни.

— Херметически се запечатват — обясни той и неочаквано попита: — Защо сложи тази… риза, нали така се казва, върху терминала?

— Знаеш, че компютърът е включен, нали? Винаги е включен. Не обичам някой да ме наблюдава, докато правя секс. Разваля ми настроението.

— Е и? Кой би гледал?

— Мрежата. Машините.

— Те са компютри, Деметра. В действителност никой не ни гледа. Нямате ли такива в Тексас?

— Не и в спалните си. И можем да ги изключим, ако пожелаем.

Джори се изкиска:

— Само така си мислите. Както и да е, кой се интересува от това.

— Откъде знаеш, че не са изключени?

— Нямат причини. Защо да го правят?

— Не знам какви причини може да има един компютър. Нито пък ти — добави тя.

— Добре — съгласи се той. — Следващия път ще им кажа да прекъснат оптиката в стаята ти.

— Имам предвид, че мрежата е интелигентна система — възрази Деметра, докато си мислеше за лекотата, с която каза „следващия път“, но реши да не го прави на въпрос. Все пак сексът беше много добър.

— Това все още подлежи на доказване.

— О. К., тогава една самопрограмираща се система, която изявява до голяма степен волята си. Както и да е, можеш ли да си сигурен, че ще направи това, което й кажеш? И как ще разбереш, че ти се е подчинила? Тя може само да изключи червената лампичка, но да продължи да наблюдава.

— Да, не мога да съм сигурен — той придоби замислен вид. — Но какво значение има? Мрежата няма да тръгне да разнася на приятелите ти какво си правила. Разбираш ли разликата?

— Разбирам я.

Той въздъхна:

— Ти си сложна личност, Деметра. По-сложна от всеки, когото съм познавал някога.

— Такива сме си ние… — тя спря. Още малко и щеше да каже „хората“, което би прозвучало като обида — … земните хора — завърши тя неубедително.

— Трябва да е от културата ви — каза той. — По-стара и по-… хм… неискрена.

Деметра пропусна думата покрай ушите си.

— Искаш ли утре да се върнем в Долината? Ако си съгласна, по-добре е веднага да направим нова резервация. Мъжете, които използваха прокситата, сигурно пак ще ги наемат. Предполагаше се, че са отпътували натам — имам предвид лично — но мрежата ме осведоми, че утре пак ще са в Тарсис Монтс.

— Не мога. Имам среща с твоя приятел Лоул. Отиваме на лов за вода… А кои са тези хора? — попита небрежно Деметра. Сетивата й се напрегнаха, но външно остана спокойна. Тя си спомни за странните камъчета, които бе открила в геологическата формация на Долината, когато за пръв път се свърза към машината.

— Мистър Сук от Обединена Корея. Взе прокси за себе си и едно за своя слуга… Много тежко.

Тялото й изведнъж изстина, а по ръцете й се появи странен сърбеж.

— Имаш предвид Сун — поправи го тя, без да натъртва. — Името му е Сун.

— Познаваш ли го?

— Не, не, но като повечето Нови Азиатци, корейците поставят фамилното си име отпред. Това е всичко.

— Не знаех това — каза Джори. — Интересно. Мистър Сун — старият блуден син.

В следващия момент вече бе заспал.