Марс плюс

Глава 7 Викове и шепот

— Революцията не е програмирана в тях, Роджър.

Фетя не бе проговаряла от три часа. Просто крачеше до него, докато Торауей се отърсваше от неприятната конфронтация. Краката им потъваха в пясъка, навян от вятъра.

— Не съм говорил за революция — възрази той. — Просто за някакъв вид ангажиращи действия. Протестен марш. Демонстрация на сила. В края на краищата, и те се възползват от генератора на Деймос.

— Под протест се подразбира и раздвижване на силите.

— Не го разбирам така — той можеше да чуе горчивината в собствения си глас, докато разговаряха мислено помежду им. Мразеше чувството на зависимост, което набираше сили в него.

— Но е вярно! — възрази Фетя. — Ние сме създадени за изследване. За наблюдение. За описание. Не да диктуваме правила на човешките поселения. А сега ти искаш да нанесем вреда на колонистите.

— Не вреда! Просто… за известно време да спрем със съветите и препоръките, за да разберат, че сме им необходими, че се нуждаят от нас като свободни и независими същества. Да им покажем колко заплашителна и враждебна може да бъде тази планета без нас.

— Да разбирам ли, че преди това някой трябва да умре?

— Е…

— Разкажи ми отново историята за омлета и яйцата, Роджър — изхили се тя.

— По дяволите, това е сериозно! — Той спря на половин крачка.

— За теб думата „сериозно“ означава „очевидно“ за всеки друг.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти смяташ, че…

Двамата продължиха мълчаливо да вървят около час. С чувството за компресирано време, той отлетя само за няколко изплъзващи се секунди. Единствено пейзажът се промени — по-стръмни хълмове, по-издадени скали, входове към корозирали клисури.

— Направи техният проблем свой — каза накрая Фетя. — Няма друг начин.

— И как ще стане това?

— Открий какво е нужно на хората.

— Нали опитах? Те не искат да купуват…

— Не, Роджър. Ти им предложи това, което притежаваш, а не от което те се нуждаят — има разлика.

— Но аз им предложих самия себе си, моите най-съкровени…

— Не им трябваш ти.

— Разбирам.

Фетя беше права. Но от какво, по дяволите, се нуждаеха хората на Марс? Сигурно от нещо, което той или друг киборг може да им даде и, разбира се, различно от това, което те осигуряваха, принудени от програмирането си.

Това беше загадката.

По някое време предишния следобед, докато разговаряха, Елън бе споменала за още един земен посетител, който се интересувал от хидрология и от работата в Департамента на ресурсите — мистър Сун от Обединена Корея.

Деметра се зарадва, че най-сетне ще се срещне лице в лице с него и помоли Сорбел да организира запознанството им.

Двете се срещнаха в Златен Лотос и Елън я заведе две нива по-нагоре, за да й покаже най-модното заведение в Тарсис Монтс.

— В него сервират истински чай — обясни Сорбел. — Гъста кафява течност, която ври в продължение на една седмица, може би и повече, в руски самовар от солидно, тежко сребро — внос от Петроград. След това я смесват с водка, уиски, лимонов сок или каквото пожелаеш. Отвратително е.

— Защо тогава ходите там? — полюбопитства Деметра.

— Защото е… — сви рамене Елън — място, където могат да те видят, предполагам. Туристите го обожават.

— Никога не съм чувала за него.

— Сладките им са всеизвестни. Много хрупкави, предимно от захар и масло, добре де, екстракт от сорго и нещо като напоен липид, сещаш се, нали? — Елън й се усмихна лукаво.

— Ти май знаеш как да ми възбудиш апетита.

— Това ми напомня… Ако ти омръзне да се шляеш по марсианската повърхност, на всяка цена трябва да посетиш енергийните сателити на орбита. Особено новият, който строят над Скипарели. В/Р на микрогравитацията е истински удар. Мога да ти го уредя, ако искаш.

Деметра се замисли преди да отговори. Какво ли е накарало Елън да й го предложи? Да не е изтървала нещо вчера? Защо й е на Сорбел да я захранва с тези нови преживявания? Може би… Зави й се свят. Дали беше от разликата в културите или времевия шок? Ставаше подозрителна и при най-простото приятелско предложение. Или се бе стегнала преди срещата си с първия чуждестранен шпионин.

Декорът в Руската чайна бе изцяло в бяло сукно, порцелан, сребро и звънтящ кристал. Стените бяха варосани също в бяло с някакви черни линии, които би трябвало да представляват дървета през зимата, нарисувани от художник, който никога не бе виждал истинско дърво. Отнякъде се чуваха цигулки — запис на циганска музика, която спокойно можеше да се сбърка и с хор на казаци. Деметра очакваше всеки момент да се появят и сервитьори в черни бричове и червени копринени рубашки.

Двете жени се отправиха към централната маса, заета от млад мъж, доста пълен, облечен в консервативен сив костюм. Деметра разпозна лицето му от снимките в директорията за посетители, която бе прегледала преди няколко дни, но имаше известна разлика — очите почти не се виждаха от тлъстините, а кожата му имаше нездрав жълт цвят. Тя се огледа тайно за Чанг Куок, неговият слуга, но не откри никой, който да отговаря на снимката.

— Суки, искам да те запозная с една моя приятелка — каза Елън — Деметра Кафлън, която също е от Земята. Деметра, Сун Ил Сук е важен посетител от Обединена Корея.

Младият мъж надигна леко туловището си и протегна ръка към нея с разперени пръсти и стърчащ палец, сякаш се прицелваше с пистолет. Деметра пое ръката му — мека и влажна — и я разтърси.

— Двете дами ще се присъединят ли към мен? — попита той.

Елън се измъкна с извинението, че я чакат неотложни задачи и бързо напусна чайната като остави приятелката си насаме с тъжно усмихващия се кореец. Деметра седна на стола срещу него.

— Миз Кафлън, знам, че имаме еднакви интереси към естествените ресурси на тази планета. И двамата сме посетили едни и същи места. Долината Маринерис, например.

— Моят интерес е чисто академичен, уверявам ви.

— А, да… академичен… От базите данни научих, че сте студентка по международни отношения, но сте решила да добавите към основния си учебен план и екзогеологията?

— Така реших.

— Но вие вече имате точките, нужни за взимане на степен — отбеляза Сун.

— Не съвсем — поправи го тя.

— Очевидно достатъчно, за да разбирате от работата си, щом сте приела това назначение.

— И какво е то, според вас?

— Да проучите строежите на зеландците в областта, за която претендира вашата държава Тексахома… И Обединена Корея, разбира се.

— Имате завидно въображение, сър.

— О? Тогава Тексахома не претендира за…?

— Не, относно моето назначение. Бих искала някой да ми плаща ваканцията или за това, че съм турист.

— Вашият дядо плаща всичките ви разноски, а също така и да „държите очите си отворени“, „да махнете памука от ушите си“ или какъвто и да е друг цветист израз.

— И защо, според вас, трябва да ми казва такива неща? — невинно попита Деметра.

— Хайде, скъпа! — Сун Ил Сук сложи ръката си върху нейната. — Не се прави на наивна пред мен! Височайшето ти „Деди“, както го наричаш, е политическа сила в родината ти. Официално поне, Алвин Бертранд Кафлън е втори по значение в Съвета в Остин. Неофициално, той контролира партийния апарат в Инди-дявол-знае-какво, където всъщност е истинската власт. Така ли е? — усмихна се той и показа два реда бели зъби.

— Да, но ние, тексахомците, не обичаме да говорим толкова открито за тези неща. Държим ги под похлупак.

— Държите ги под пох…

— Още един от нашите цветисти изрази — усмихна се в отговор и тя. Всичко това започваше да я забавлява. — За вашата колекция.

— Дай да си говорим откровено, скъпа, и двамата сме тук по една и съща причина — да разберем какво са замислили зеландците и да поставим прът в спиците на колелото им. Не — той я спря с ръка да не го прекъсва — това няма да има резултат преди и двамата отдавна да сме се превърнали в прах. Никое усилие за тераформиране на тази планета няма да даде ефект в близките сто-двеста години. Но тъй като животът ни е много кратък, двамата можем да се обединим в обща кауза. Не е ли така?

— Да не ми казвате, че сте платен шпионин, мистър Сун? — Деметра се престори на изненадана.

— Разбира се! Обединена Корея плаща много добре за скромните ми усилия. Нима на теб не ти плащат?

Кафлън си припомни за сарказма на един от своите професори, Симънсън, който преподаваше Индустриален шпионаж и Икономическа теория: „Пази се от данайците, когато ти носят дарове“. Трябва да е имал предвид Сун Ил Сук.

— Така — продължи Сун, — на кого ще се спрем? На фермерите от Елизиум? Звездоброеца горе на Фобос? Или новата — Кунео?

— Добре де, за парите, които…

— Разбира се, Кунео. Тя се интересува от бъдещето и особено от това на Долината Маринерис. И съм сигурен, че знае всичко относно тайните планове на Тексахома за промяна на марсианската атмосфера. Ако открие истинските ни цели, моите и твоите, ще направи и невъзможното, за да ни попречи. Може да пледира за отпращането ни от тази планета или обратно към фонтана, или… някъде в пустинята. Тази жена е способна на всичко.

— Не ставате ли малко драматичен? Даже и ако тя…

— Виж сама и ми кажи, това не са ли очи на фанатик? — Сун Ил Сук кимна към масата, намираща се през една от тяхната.

Там седеше сама жена. Лицето й изглеждаше като това, което Деметра бе разглеждала на терминала преди три дни, но чертите й бяха някак… по-твърди, тялото — по-стегнато, а косата бе напълно различна — червена и къдрава, подстригана до яката на якето. Нямаше нищо общо с буйния черен шлем, показан по мрежата. Разбира се, може да е с перука или нещо подобно.

Информацията на Сун беше добра, но защо правеше тази глупава грешка?

— Ако това наистина е тя — каза Деметра, — и наистина е толкова опасна личност, не е ли малко неразумно да говорите така открито?

Кореецът посочи малка бяла кутийка на масата между тях и Куено, забутана между захарта, кафето и неизбежната ваза с хартиени цветя. Деметра я бе забелязала, но беше помислила, че в нея Сун държи лекарствата си.

— Фазов инвертор — обясни той. — Устройството заглушава всеки звук в радиус метър и половина и го замества с празни приказки. Удивен съм, че твоето правителство не те е снабдило с нещо подобно — той повдигна пръст и извика. — Лично аз мисля, че всички северозеландци вонят на стогодишно яйце. — Кунео се обърна леко встрани и погледна към тях, но с разсеяния поглед на самотно вечерящ човек в претъпкано място. Нямаше признаци, че ги е чула и се е обидила.

— Видя ли? — каза той с нормален глас. — Просто някакъв си звук.

Деметра отбеляза, че устройство, толкова малко и с такава голяма мощност, би трябвало да е кибернетично контролирано от мрежата — вероятно със сложни процесорни алгоритми. Тя би заложила всичките си тексахомски долари, че всеки разговор, влязъл в малката бяла кутийка, се пази някъде в огромния информационен капацитет на мрежата.

— Обичате да живеете опасно, мистър Сун — отбеляза Деметра.

— Не, мила, просто обичам да живея. Период. Пълно спиране. Можеш да го запишеш на гроба ми… Но, моля те, наричай ме Суки.

Въпреки всичките си инстинкти, Деметра го харесваше.