Марс плюс

Глава 10 Край на игрите

След ангажиментите и възбудата от първата й седмица на Марс, Деметра се възнагради с един ден за пазаруване. Най-доброто място в Тарсис Монтс бе Марс-У-Копия — комбинация от марокански базар и безмитен магазин. По-голямата част от стоките бяха боклуци — рециклирана миланска мода от миналата година, закърпена със синтетични материи; вечерни облекла — пародия на скафандри — с разядена гума, поставена на всички възможни неподходящи места; платове с цветове, заети от марсианския пейзаж, но леко по-червени, отколкото в действителност и…

Деметра докосна гердана, изложен в една бижутерия. Или беше истински, или бе страхотно добро копие. Състоеше се от fleurs de vitrine — марсиански охлюв с твърда силиконова черупка за защита от ултравиолетовата радиация. Кухите зърна бяха подредени по големина — от най-дребните, оформени като копчета двумилиметрови черупки, до големите плоски, около сантиметър широки лещи. Занаятчията бе събрал само редките, обагрени в червено лещи, които бяха много по-крехки от обикновените сини и сиви черупки.

С треперещи пръсти Деметра обърна чипа с цената. Бижутерията от стъклени цветя бе рядкост на Земята, но колието бе невероятно скъпо, даже за стандартите на Тифани. Деметра премигна и числата, издълбани на табелката, се фокусираха. Две хиляди Нови Марки! Чист грабеж.

— Това е копие — каза един глас до нея.

Кафлън погледна надолу. Жената бе невероятно ниска, не повече от 140 сантиметра. Носеше обикновен костюм от доброкачествена сива камгарна вълна и високи ботуши от истинска кожа. Косата й бе естествено руса и къдрава, подстригана късо и сресана настрани. Но лицето й беше същото — квадратно и плоско, с груби черти и естествен слънчев загар. Това бе лицето, което Деметра бе изучавала в странни моменти и при различни обстоятелства през последната седмица. Предположи, че носи перука — никой не може да избелва и оцветява толкова често собствената си коса и да я запази здрава.

— Защо ми го казвате? — попита Деметра, като държеше гердана до себе си.

Нанси Кунео се протегна и го взе от ръката й. При допира Деметра почувства твърди мазоли — вероятно от продължителни упражнения е оръжие. Зеландката обърна бижуто и посочи гърба на черупките, през които минаваха малки златни нишки.

— Виждате ли тези радиални линии? — Един груб, пожълтял нокът проследи вдлъбнатините на оцветения в червено силикат. — Тук стъклото се е свило, когато вятърът го е търкалял. Вместо линии, истинските черупки имат пръстени, както при дърветата, и по тях се познават годините им.

— Разбирам.

— Красиво е, но не си струва цената. — Жената й се усмихна. Обсидиановочерните й очи бяха по-твърди от стъклените мъниста, провесени между пръстите й.

— Благодаря — студено изрече Деметра, взе обратно огърлицата и я постави небрежно на тезгяха.

— Вие сте мис Кафлън, нали? От Тексахома?

Деметра бе достатъчно интелигентна, за да отрече или отклони забележката. Кунео имаше същия достъп до мрежата и вероятно я бе изучила толкова старателно, колкото и тя нея.

— Да. А вие сте…? — Кафлън си позволи една последна малка хитринка.

— Нанси Кунео… но съм сигурна, че вече го знаете. — Жената й отправи остра като нож усмивка. — Помислих, че ще е по-удобно да се срещнем на неутрална територия, като тази тук. — Тя махна с ръка към сергиите на пазара.

— Да? — Деметра не можеше да се сети за друга реплика.

— Разбира се, знам защо сте тук — продължи жената, като продължаваше да се усмихва. — Вашите приятели в Тексахома са нервни, защото не знаят какви са плановете ни за Долината Маринерис и са ви изпратили да проверите фактите.

— Защо мислите така?

— Значи Долината не ви интересува?

— Разбира се, че ме интересува. Кой не би бил заинтригуван? В края на краищата, ние имаме териториални претенции още от времето, когато капитан Уилям Шорер от Хюстън, Тексас, за пръв път е стъпил в Долината. Той е забил знамето… и всичко останало.

— Ти си видяла всичко това в училищните книги, нали?

— Да — каза Деметра, изпълнена с гордост.

— Знамето на САЩ не си прилича особено с това на сегашната държава Тексахома.

— Придържаме се към Тексаската част на легендата.

— И интересът ти по никакъв начин не е официален?

— Не, мадам, в никакъв случай.

— Вие сте много млада, скъпа моя — Кунео я докосна с ръка по китката. По-късно Деметра се досети, че докосването й спокойно можеше да представлява взимане на телесна проба.

— Не виждам какво общо има това с разговора ни.

— Какво си мисли Алвин Бертранд Кафлън? — продължи възрастната жена по-скоро на себе си. — Да изпрати внучката си на мисия като тази… Такива като вас наричаме дилетанти в голямата игра. Нека ви дам един съвет, ако решите отново да се забъркате в някоя каша. Не е нужно да отговаряте на всеки въпрос и на всеки удар с контраудар. Ще изглеждате твърде нетърпелива да докажете историята си, което само по себе си вече е грешка.

— Аз…! — Деметра разумно си затвори устата.

— Да свалим картите на масата, а?

Кафлън обмисли за момент предложението.

— Деди има навика да казва това, когато всички аса потънат в нечий ръкав.

Кунео се засмя на шегата.

— Мъдър човек е старият Алвин Бертранд. А сега сериозно, трябва да обединим силите си. Всички тези исторически претенции са безнадеждно объркани и ти го знаеш. Северозеландците претендират за собственост още от Потандер Трек, когато групата му е лагерувала в Долината за шест месеца.

— Преди да изчезнат в планините на изток оттук — напомни й Деметра. — И те никога не са предявявали претенции.

— Защита и контраатака отново?

Деметра стисна челюсти.

— Така или иначе, парче хартия, представено пред Комисията за Марс към ООН, не представлява чак такъв убедителен довод за какъвто го мислиш. Нашият приятел от Обединена Корея упорито ще ти опонира, че народът му заслужава областта Маринерис, дори само поради пренаселеността на държавата им, независимо от астрономическите цени, необходими за миграцията. Небеса, той вече използва този довод. А пък корейските претенции са свързани с тънката нишка, идваща от десетпроцентното им участие в една непилотирана китайска ракета, разбила се на половин планета от Долината.

— Има ли смисъл от този урок по история? — попита достатъчно приятелски Деметра.

— Просто ти обяснявам да не приемаш целия този менует прекалено сериозно. Даже с предоставяне на цялата финансова основа за строителните работи в Каньонланд, ние, северозеландците, едва ли циментираме своите претенции. И ще ти кажа нещо, което дори Алвин Бертранд не знае — нашата агенция стои зад новата слънчева централа, която се строи на орбита. Тя е част от цялостния пакет. Но какво значение има, в края на краищата.

Кунео изчака Деметра да каже нещо, но тя не й направи това удоволствие.

— Никакво. Абсолютно никакво! — продължи жената. — Всички ние ще сме мъртви и ще се превърнем в прах много преди комплексът в Долината да започне да струва нещо повече от шепа книжни кредити. Защо да воюваме тогава? Имаме достатъчно време, за да намерим някакъв начин на общо съжителство — нали към това се стреми твоят дядо?

Паузата прерасна в неловка тишина.

— Не знам плановете му — каза накрая Деметра.

— Не, разбира се. Но Тексахома има далеч по-добри претенции на юг, близо до полярната шапка. Областта е много по-гостоприемна. По-добре запасена с вода, например.

— Но шапките не са ли от сух лед?

— Да, но аз говоря за вечно замръзналия слой, лежащ под обвивка въглероден двуокис. — Жената махна с ръка и смени темата. — Във всеки случай от Северна Зеландия пристига търговска делегация. Те са разумни хора. Сигурна съм, че ще се разбереш с тях. Няма причина нашите две нации да не се кооперират, или поне да се съгласят да замразят спора, докато не се появи нещо конкретно, за което си струва да се сражаваме.

— Убедена съм, че вашите търговци са приятни хора — съгласи се Деметра. — Но все още не разбирам какво общо има всичко това с мен. Аз съм просто студентка във ваканция — възстановявам се от един ужасен инцидент, оглеждам забележителностите и се каня да накупя някои дребни подаръчета за приятелите ми. — Тя още веднъж докосна огърлицата, изпълнена с копнеж, и след това я остави. — Само това е.

— Инцидент ли казахте?

— Да. Ако искате можете да проверите записите — Деметра сви рамене, убедена, че повтаря нещо, което жената вече знае — „дълбокото прикритие“, както го наричаше нейният деди. — Един фризьорски апарат се повреди — случи се през последната година от следването ми. Имам дълбоки врязвания от едната страна на главата, но косата ми прикрива белега. Можеше да ме убие.

— О, нещастно същество!

Деметра се изпълни със задоволство от успешната защита на легендата си.

— Трябва да се пазиш повече, докато си на Марс — продължи с приятен глас Кунео. — Има толкова много възможности да се убиеш тук… А може да „вземеш“ и някои от нас със себе си. — Захаросана усмивка се разля по лицето й, но очите й бяха като двойка деветмилиметрови дула, насочени към Деметра.

Неволно момичето направи крачка назад.

— Ще внимавам — обеща тя.

Елън закъсняваше със сутрешната си работа и затова реши да си вземе рано обедната почивка. Тя се втурна в Хоплити за сандвич с морска храна и чаша безалкохолна бира, за да преглътне твърдите хапки, но да не я замае. На една от задните маси видя Деметра да яде нещо, което приличаше на салата.

— Хей, Деметра!

— Елън!… Радвам се да те видя. — Момичето остави вилицата и отмести чинията настрани. Сорбел се настани в свободното кресло.

— Виж, относно молбата ти…

— О, това ли! Забрави. Просто не се е случвало.

— Радвам се, защото, нали знаеш, мога да загубя работата си, ако се случи нещо. Особено ако някой се оплаче. Ако си киберпризрак, трудно можеш да си намериш почтена работа.

— Казах ти, забрави.

Елън погледна Деметра. Нямаше вид на сърдита. Усмивката й го доказваше. Сорбел почувства облекчение.

— Виждаш ли се още с Джори? — попита Елън, за да смени темата.

— Не, доколкото зависи от мен.

— О? Не знаех, че имаш проблеми с него.

— Всъщност не, той е просто… съжалявам, той е ваш приятел и въобще…

— Само познат. С Лоул го взехме под закрила, когато веднъж имаше проблем с Департамента.

— Е, добре тогава. Разбираш за какво говоря. Той е толкова незрял… и толкова изискващ. Сякаш е още на четиринайсет години.

— До голяма степен е — каза разсъдливо Елън. — Процесът, който създава креолите, прави странни неща с хормоните им, без да споменаваме нервната система.

— Но може да бъде и много чувствителен. Знаеш ли, когато откри, че не обичам да „го“ правя пред компютри, той ме отведе в една предварително подготвена пещера. Още не беше оборудвана с електричество и вода, да не говорим за кибер услуги.

— О…! — Сорбел стисна облегалките на креслото. Трескаво разсъждаваше. Как е разбрал Джори за…? Или, чакай! Дали наистина е открил нещо? — Къде се намира това място? — попита внимателно тя.

— Не съм си водила бележки.

— Но в общи линии… във вътрешността на комплекса? Отвън? Нагоре или надолу? Използвахте ли скафандри?

— Няколко нива надолу в комплекса. Прекосихме една голяма алея, която изглеждаше като битак.

— Битак?

— Да, покрито място с бутици и заведения. Разбира се, онзи бе празен, в строеж.

— Добре, а далеч ли е?

— Не знам. Забелязах само, че разширението е спряно, поне временно.

Тогава това не бе мястото, за което мислеше Елън. Слава богу.

— Деметра, той наистина ли ти каза, че компютрите не могат да те видят и чуят? — Внезапно я напуши смях, който едвам успя да потисне.

— Нямаше кабели, нито оптични влакна. Само гола скала. Напълно чисто.

— Но Джори беше с теб?

— Какво искаш да кажеш?

— Той е свързан с комуникациите. Мрежата може да го наблюдава по личния му радиоканал денонощно — докато се разхожда, яде, спи.

— Той може да…!

Елън кимна.

— Не само може, той го прави автоматично. През цялото време осъществява връзка със стереозвук и цветно видео и го прави по-добре от твоята гривна.

— Този малък мошеник! Знае ли за всичко това?

— Сигурна съм. Това е част от цената на кибернетизацията.

— Мамка му!

— Той само изглежда като дете, Деметра. Под тази гладка кожа и личице на елф се крие едно твърде интелигентно същество. Просто не е… социално адаптиран, ако ме разбираш.

— Напълно — Деметра взе вилицата си, посегна колебливо към салатата и после захвърли всичко към отсрещната стена. Приборите се треснаха в студената скала.

Дали беше луда? Елън си обеща да внимава да не предизвиква лошата й страна.

Кемал Ергун се прибираше вкъщи винаги в средата на деня. Беше правил това всеки работен ден в живота си, както го бе правил неговият баща и бащата на неговия баща, и така чак до Старата Родина. Менюто му бе винаги едно и също: леко ястие — спаначна салата или шашлик, или, според кулинарните ограничения на този странен свят, хидропонни моркови и задушени мръвки от гущер, чаша домашна рицина, свита на ръка цигара последвана от кратка, но трескава караница е жена му Глория и накрая кратка дрямка. Едва тогава, освежен и успокоен, той се връщаше към задълженията си на балистичен инженер при космическия фонтан. В цивилизования свят този ритуал се наричаше „сиеста“.

Но днес Кемал не намери нищо успокояващо в дома си. Хумусната салата, сервирана от жена му, беше на буци и с бобени люспи, плуващи над неабсорбираното олио. Рицината беше бледа и киселееше. И какво нахалство, тя го бе оставила без тютюн! Дори не си бе направила труда да му го съобщи, за да успее да си достави още по специалните си канали.

Когато Ергун повдигна този въпрос, всичко, което тя каза, бе: „Това е контрабанда.“ Имаше предвид „Не го искам вкъщи“.

Глория Чан не беше добра съпруга. Вярно, уважаваше го и се подчиняваше в леглото, но като всички китайки бе ужасно твърдоглава. Дълбоко в себе си тя считаше, че е по-добра от съпруга си. По-добра от всеки не-китаец. Всъщност беше невежа. Знаеше твърде малко за правилното приготвяне на храната, почти нищо за винарството и абсолютно нищо за втората работа, с която се занимаваше Кемал Ергун — контактите му в товарителницата на космическия фонтан, която им осигуряваше малки допълнителни удобства. Нейната фамилия бе голяма и свадлива. Бяха се разпрострели из половината ниво на комплекса — имаха пръст навсякъде и никога не биха се доверили на един турчин. Мислеха, че всичко, с което Кемал и жена му разполагаха, идва само от инженерната му заплата. Какви глупаци!

— Пушенето ми е приятно — каза той и оцени довода като достатъчно благоразумен.

— Мръсно е. Увоняваш цялата къща.

— За какво му е на човек дом — каза той, повдигайки рамене, — ако не може да го увонява от време на време.

— Аз също живея тук.

— Никога досега не ти е пречила цигарата ми.

— Пречеше ми. Просто не съм го споменавала.

— Добре — Кемал се бореше за предимство върху този хлъзгав риторичен наклон. — Сега не му е времето да започваш да се оплакваш.

— Ще се оплаквам, когато пожелая. Косата и дрехите ми винаги миришат на фасове. Всеки ден Гражданската Милиция идва да души наоколо и ме гледат с лоши очи. Храната ми има ужасен вкус.

— Твоята храна винаги има ужасен вкус.

— Свиня! Презряна турска свиня!

Караницата нямаше да е кратка. Трескавата й фаза приключи, когато Глория вдигна чинията с недоизядения хумус и я запрати към главата му. Ергун залегна и чу как се разбива в стената зад него.

— Ще трябва после да почистиш — сви рамене той.

— Теб ще очистя! — Жена му сграбчи един нож и го насочи към стомаха му. Разделяше ги само масата.

Беше с тъпо острие. Ергун го използваше, за да си маже бобения пастет. Не можеше да му причини сериозна рана. Не и в нейните ръце. Той се усмихна.

— Еейййеее! — изпищя тя.

От яд, реши Кемал.

Глория Чан направи финт около масата. После с едно гладко движение, хвана ножа с пръсти, изнесе ръка назад и го хвърли. Целеше се ниско. Ергун отново клекна, но острието попадна между рамото и гърдите му. Не успя да проникне много дълбоко, но ударът го изненада. Почувства студена влага по кожата си. Остатъците от мазния жълто-кафяв пастет по ножа със сигурност бяха изцапали ризата му и трябваше да я смени преди да тръгне на работа. Очите му се изпълниха с гняв. Той преобърна масата и се хвърли към жена си.

Глория се обърна и излетя през външната врата към обществения коридор. Крясъците й бяха оглушителни:

— Помощ! Убийство!

Точно каквото си бе наумил Кемал!

След обяда Деметра се отправи към хотела, когато някъде на второто ниво силен вик привлече вниманието й.

— Помощ! Убийство!

Деметра все още кипеше от яд заради двуличното държане на Джори и не бе в състояние да мисли трезво. Знаеше, че е по-благоразумно да се отдалечи, но нещо в женския глас я привлече.

Тук коридорите бяха по-тесни, отколкото в останалите части на комплекса — белег, че това е жилищен квартал. Архитектурата беше раздвижена — обагрените в ярки цветове ниши бяха ориентирани под различен ъгъл, така че окото не бе потиснато от скучните, грозни скали. Деметра следваше пътя си от едно разширение към друго, търсейки източника на вика. От двете страни на коридора се отваряха врати и надничаха лица, като повечето бяха на азиатски преселници от Земята. Кафлън вече бе разбрала, че за марсианците личната неприкосновеност е свещена, но това не означаваше, че не се забавляват, когато им се предоставеше подобен случай. Деметра беше минала около петдесет крачки надолу по тунела, когато една млада жена изскочи иззад ъгъла, блъсна се в нея и двете се свлякоха на пода.

— Пусни ме — бореше се младата жена. От невероятно стилната й прическа, Деметра предположи, че е етническа китайка. — Той ще ме убие!

Деметра се освободи от жената и се повдигна на едно коляно, когато забеляза, че хората се събират, за да попречат на жената да избяга.

— Какво става?

— Кой е убит?

— Това не е ли Глория Чан?

— Помощ! Убийство! — отново изпищя китайката, пробивайки си път през тълпата.

Секунда по-късно се появи и причината за нейната истерия. Иззад същия ъгъл изскочи мъж в черни бричове и бяла риза с петна от кръв, от която стърчеше дръжката на забит в гърдите му нож. Тъмното, прорязано от черни четинести мустаци лице беше пурпурно от гняв.

— Спрете го!

— Той е турчин!

— Ще я убие!

— Убиец!

Преследвайки жена си, той подмина Деметра. Наизлезлите хора искаха да й помогнат, но видът на стърчащия нож ги възпираше. Един мъж падна и крещейки повлече след себе си друг. После някой удари съседа си и настана пълен хаос. Всички викаха на език, който нямаше нищо общо с английския.

Деметра бе все още на колене, притисната до стената на тунела и се опитваше да се опази от летящите юмруци и ритници. Тя повдигна гривната до устните си.

— Сладурче, извикай полицията или когото и да е.

— Не се безпокой.

Една лапа се протегна надолу и стисна ръката й. Гривната се изхлузи и полетя встрани. Сребристият проблясък бе последното, което Кафлън видя от хроното си. Тя се притисна към един ъгъл, сниши се между стената и пода и зачака нещата да се уталожат, за да може да изпълзи до изхода.

Деметра все още чакаше, когато коридорът се изпълни с газ. Даже с ръкавица, притисната до носа и устата, тя усети ефекта му за минута. След това не помнеше нищо.

Елън се намираше дълбоко в геологическия слой и си избираше път през пластове от разбита шиста, когато до нея стигна гласът на Ат.

— Викат те в затвора.

— Какво? Сега? — съзнанието й никога не напускаше инфопотока, просто един безтелесен глас разговаряше с друг. — Защо?

— Един посетител е прибран по време на обществени безредици. Дала е името ти за справка. Да отговоря ли, че си заета?

— Кой? Не, чакай да позная. Деметра Кафлън, нали?

— Жената не е в състояние да докаже самоличността си. Изглежда е изгубила както картата си за идентичност, така и хроното си. Но Кафлън е името, което използва.

— Кажи им, че идвам веднага.

Ат направи пауза преди да отговори.

— Миз Сорбел, работата ви в департамента е много по-важна, отколкото грижата за една… повлекана.

— Откъде знаеш този термин? — учуди се гласно Елън. — Деметра е приятел. Сега ме изключи… и предай съобщението ми.

— Много добре — отвърна машината с явно неудоволствие.

Елън трябваше да се представи в ареста, за да идентифицира приятелката си. Когато пристигна в охраняваната зона, характерна с оцветените в сиво помещения, тя откри дузина палети, оставени в коридора. Във всеки имаше спящо тяло, покрито до брадичката с чаршаф. Някои от чаршафите бяха опръскани с кръв. Повечето лица бяха на китайци и централноазиатци. Това разтревожи Елън, защото обществото от тихоокеанския пояс бе едно от най-миролюбивите в Тарсис Монтс.

— Къде е земният посетител? — попита Сорбел първия милиционер, с който се сблъска.

— Натам — той посочи с глава надолу към тунела.

Елън мина покрай пет клетки, пълни с представители на смесените раси, отново с преобладаващото присъствие на китайци. Някои от затворниците я погледнаха, дори един-двама й се усмихнаха като видяха, че също е от тихоокеанския пояс. Но Деметра я нямаше. Едва от шестата клетка тя чу да я викат:

— Елън! Тук съм!

Английските черти на Деметра изпъкваха като шунка сред вегетарианска салата.

— Деметра, как попадна тук?

— Някакъв бунт. Просто се набутах в него, докато се бях замислила за нещо.

Елън почувства, че това не е цялата истина.

— Ще видя дали мога да те измъкна.

Сорбел се върна и намери милиционера. Тя предложи своя чип за потвърждение и освободи Деметра от ареста. Все пак, преди да я пуснат да си върви, мъжът подробно осведоми Елън за отговорностите й.

— Трябва лично да те придружа в съда, ако има изслушване — обясни тя на Кафлън, докато вървяха по обществените коридори.

— Ще ме извикат за свидетел?

— Не, като обвиняем. В случай като този, презумпцията е, че си напуснала зоната си и си дала повод на някой да те обиди.

Деметра пое въздух:

— Но… аз се опитвах да помогна! Тази жена крещеше в ужас, затова отидох да помогна.

— И подпали расов инцидент.

— Не, това го направи мъжът с мустаците. И с ножа. Казаха, че е турчин.

— Ти видя ли го?

— Мина точно до мен, достатъчно близо, за да го докосна. Искаше да убие жената.

— Да я убие с нож?

— Не, ножът стърчеше от него. Тук. — Деметра посочи с пръст собствената си гръд.

— Звучи като семейна разправия. Тогава едва ли ще има съд или разследване. Не и ако достатъчно хора разкажат същата история.

— Често ли се случват подобни неща? — попита Деметра.

— Ами… по-често, отколкото бихме искали. Хората стават нервни, когато живеят толкова близо един до друг и то под земята. Темпераментите се възпламеняват лесно.

— Какво ще стане с мъжа и жената?

— Ще бъдат съдени и всеки ще носи ограничителна гривна за известно време.

— Ограничителна…

— Няма ли ги на Земята? По този начин мрежата проследява местонахождението ти по всяко време. Можеш да отиваш само до работното си място, а оттам — право вкъщи. Ако се отклониш, ще последва въоръжена намеса от Гражданската милиция.

— Страхотно. Колко дълго трае това лечение?

— Няколко седмици. Достатъчно са, за да предизвикат промяна в поведението ти. Ако приемаш наркотици или алкохол за подтикващ фактор, те ще бъдат забранени по време на ограничителния период.

— Как постигате това? — усмихна се Деметра. — Предупреждението?

— Освен гривната, хирургически се вкарват антитела. Ако си вземеш питие или се опиташ да си инжектираш нещо, ще се почувстваш така, сякаш умираш. Със сигурност ще повръщаш достатъчно, че наистина да умреш, въпреки че жизнените ти функции се наблюдават с ограничителя. Всъщност никой не е умрял по време на терапията — поне през последните десетина години.

— Вашите хора знаят това-онова за контролиране на тълпите.

— Наложи ни се — сви рамене Елън. — Помисли си какво ще се случи, ако един бунт се разпространи до повърхностното ниво и някой отвори вратата. Това не ти е дружелюбният климат на Тексас.

— Разбирам — съгласи се нещастно Деметра. — Марс няма нищо общо с Тексас.

Деметра тъгуваше за Сладурчето, въпреки че титановата гривна беше просто една машина. Липсваше й ритуалът с поставянето й под стъклената чаша, когато си лягаше. По този начин си представяше, че някой се интересува от нея. Сега трябваше да изпрати доклад до Грегор Вайс, сама в нощта, само тя и тъпият терминал. Това нямаше да бъде весел доклад.

„Изгърмях, Грег. С подробности или накратко, това е.“

Деметра се облегна назад върху възглавниците, обърната към микрофона. Макар че в тази малка стая какво значение имаха посоките?

„Корейският агент знае всичко за мен. Даже сополанко като него ме разкри за пет минути. Зеландката разби прикритието ми дори преди него. Днес, на практика, ми преподаваше уроци как да стана по-добър шпионин в бъдещи мисии. Това място е свърталище на шпиони. Само да се обърнеш и някой те потупва по рамото и ти обяснява как да си вършиш работата. В половината случаи те дори не са хора. Просто едно механично присъствие — винаги са около теб.“

Деметра помисли малко върху написаното и реши да остави сантиментите, както ги беше написала.

„Параграф. Направих опит да се добера до Долината Маринерис за оценка на ситуацията, но беше невъзможно. Видях твърде малко с помощта на една дистанционна машина с триизмерни сензори. Наблюдавах и от машините, работещи на място. Но да отида там лично… е, просто няма как да стане. Освен ако не поведа цяло сафари с туземци за носачи и слонове, или по-скоро с техните механични еквиваленти. Имаш ли бюджет от един милион Нови за такава експедиция? Мисля, че не.

Параграф. Това, което се опитвам да ти обясня, Грег, е, че искам да се върна вкъщи. Марс не е щастливо място. Твърде много хора, живеещи в твърде малка дупка. Дори въздухът е гнил. През повечето време не мога да дишам. Така че, моля те, запази ми полет. Ще го направиш, нали? Следващия възможен полет. Ще приема всичко, което уредиш. Дори дървена лодка, ако намериш. Просто ме махни от този мравуняк“.

Деметра опита да се сети за още нещо, нещо недоизказано. Нямаше.

— Край. Кодирай и изпрати… И, терминал?

— Да, миз Кафлън?

— Изгаси светлините, ако обичаш.

Тя бе достатъчно уморена, за да се движи, а очите й бяха твърде замъглени, за да открие ключа на стената.

— Разбира се, миз Кафлън. — След малка пауза, точно толкова, колкото да й позволи да постави възглавница под главата си, стаята потъна в мрак.