Марс плюс

Глава 15 Имам тайна

Роджър никога не спеше, поне не като останалите хора, които се свиваха в топлото гнездо от ленени чаршафи и одеяла, или найлонови спални чували с пълнеж от фибровлакна. Механичните части от тялото му не се нуждаеха от почивка, а мозъкът, поддържан от компютъризирания му сензориум, функционираше с върхова ефективност денонощно. Но на определени периоди, частите плът от неговия мозък се изморяваха. Отровата на умората се надигаше в клетките му и трябваше да се изчисти.

Намерението на неговите създатели беше Торауей да продължава да работи, инструктиран от компютъра в гърбицата му, докато мозъкът му се намира в забавен режим. Тогава краката му се носеха по пясъка, пръстите си вършеха работата, а светът течеше през фасетъчните му очи извън обсега на неговите собствени синапси. Ако нещо привлечеше витаещото му съзнание, то изчезваше преди Роджър да успее да реагира. На практика той спеше, докато тялото му работеше.

Периодите за мозъчна почивка не се определяха от това дали е ден или нощ. Понякога на небето изгряваха звезди и Роджър, както и мнозинството от неадаптираните хора от тази страна на планетата, също почиваше. Тази нощ беше такава.

Краката на Роджър ритмично стъпваха по повърхността на някакъв вулканичен хребет. Земята се нижеше пред очите му, подобно на гледка от нисколетящ самолет. Скалите почти докосваха тялото му и след това изчезваха в сенките под бледата светлина, отразена от Деймос. В един момент неговите вътрешни сензори изчислиха, че ъгълът на изкачване е прекалено стръмен за жиростабилизаторите му. Вместо да използва ръцете си и на четири крака да се изкатери нагоре, краката му завиха и той започна да се изкачва спираловидно по хълма. Сега механичното му зрение се плъзгаше нагоре и надолу по терена, подобно на главата на змия, търсеща топлинния източник на жертвата си. След едно внезапно движение сцената се раздвои. Размитата красота на нощта се разпадна внезапно на „тази“ скала и „онази“ пукнатина. Роджър се бе събудил и отново се намираше в нормално време. Човешкият му мозък се напрегна, за да спре движението на краката и светът се олюля. Той откри, че се клатушка на ръба на трийсетметрова пропаст. Не бе достатъчно дълбока, за да се убие, особено в слабата гравитация на Марс, но ударът можеше да причини неприятни повреди по механичната му обвивка.

— Какво, мамка му?

Роджър изпъна ръце по посока на стръмнината и присви колене. След това с едно несръчно джудистко преобръщане по повърхността на хълма, шумно се стовари върху изравнения от вятъра обсидиан. Все пак успя да се задържи и не падна в пропастта. Мозъкът му се опитваше да поправи нефункциониращите части, когато забеляза чифт стройни бели крака, обути в сандали. Ноктите бяха идеално подрязани и лакирани с розов лак.

— Дори! — прошепна вътрешно той.

— Роджър, има обаждане за теб от Деметра Кафлън — информира го сребристият глас. — Тъй като е в твоя списък на…

— Знам. Какво иска в този безбожен час?

Преди да може да отговори, изображението на Дори избледня. В главата му нахлу нов глас, последван от появата на закръглените форми на Деметра Кафлън.

— Не можех да заспя, полковник. Има един технически въпрос, който ме гложди и реших, че вие можете най-бързо да отговорите.

— Това влиза ли в уговорката? — попита Торауей, спомняйки си за сделката с чуждопланетната личност.

— Ъъ… разбира се.

— Давай тогава.

— Можете ли да комуникирате през твърда скала?

Той я изчака да продължи. Дали имаше проблеми с приемането от нейна страна, или се безпокоеше за качеството на сигнала, заради позицията му — върху планина от вулканично стъкло? Но не, тя просто си стоеше и чакаше отговор.

— Хайде пак! — помоли Роджър.

— Дали вашите радиочестотни предавания, да кажем между компютъра ви и неговите поддържащи кибери, или мрежата в тунелите на Тарсис Монтс — минават през почвата?

— Не е необходимо. Все пак аз живея на открито, където всичко е пред погледа ми. Когато има пречки, като тази планина между мен и трансмитера, или ако съм в някоя затворена низина, тогава мога да изпращам сигнали с предавателни релета.

— Представете си, че сте под земята. Например под четирийсет метра плътна скала.

— О, когато съм в комплекса, мрежата разполага с радиочестотни предаватели, вградени в стените. Те са широко разпространени, въпреки че киборгите и креолите са включени директно към…

— Не в тунелите — настояваше Деметра. — Предположете, че се намирате в пещера.

— Тогава ще съм без връзка. Но това всъщност не е проблем. Системата ми си има собствени вътрешни ресурси за правене на линейни проекции и провеждане на проверки, докато възстановя връзката.

— Благодаря, полковник.

— Това ли е? Събудихте ме за…

Но изображението на жената бе изчезнало.

Деметра прекъсна връзката с полковник Торауей, усмихвайки се самодоволно. Все пак беше свършила нещо „шпионско“ накрая. Наистина тайната си е тайна и тя се бе заклела да запази информацията от Митсуно за себе си. Но това не означаваше, че приема на доверие всичко, което й бе казал — ред по ред и дума по дума. Искаше да провери някои неща сама, например нивото на безопасност в стаята за срещи на тайното общество и техният „чист“ кибер. Деметра бе доволна, че е намерила начин да потвърди всичко това, обръщайки се към човек, който живееше потопен в радиопредавания и доколкото знаеше, четеше емисиите на микровълните. Беше открила каквото искаше, без да нарушава обещанието си към Митсуно. И нищо, което каза на Роджър не би могло да предизвика подозрението на мрежовите схеми, които установяваха връзката между Тарсис Монтс и киборгът.

Все още стоплена от блясъка на собствената си интелигентност, Деметра реши да изпрати новия си доклад до Грегор Вайс, въпреки наближаването на утрото.

— Терминал, премини към разговорен режим.

— Да, мис… Къде бяхте през последните двайсет и четири часа? — попита покорно терминалът.

— Лоул Митсуно ме срещна на вратата отвън — започна сънливо тя — и отидохме в…

Оппа! За малко да издаде тайните на Лоул пред мрежата. А току-що се поздравяваше, че е толкова умен малък шпионин.

— Ъъ… — печелеше време. — По-добре избери някой друг вектор за въпросите си.

— Много добре — каза безстрастно машината.

Какво да каже, как да увърта, за да не изтърве нещо за пещерата? Добре, тя бе научила някои интересни факти относно строежите в Каньонланд през последните двайсет и четири часа. Например енергийният сателит бе прекалено голям за проектните нужди. Кой й беше казал това? Митсуно? Не, Сун Ил Сук. Но Лоул й бе казал за необичайната конфигурация на станцията — с оръдейни кули, капаци и нещо друго. Това вероятно е безопасен обект за доклада й.

— Питай ме за енергийна станция Номер шест.

— Добре. Чувала ли си нещо за новия орбитален слънчев колектор?

— Разбира се. Корейският агент Сун ме информира днес, че нейният проектен капацитет…

Както обикновено, тя се унесе преди да си довърши мисълта.

Бяха изминали десет дни откакто Джори за последен път беше почиствал местността от фон Ноймани и сега плитката долина бе почти изпълнена от слепите машини. Той бързо започна да събира най-горните от купчината и да разтваря черупките им, разделяйки буците от суров материал и отделяйки най-малко повредените черупки, евентуално за стадий две. Работата му напомни за последния път, когато беше тук с Деметра и тя му помагаше да събере слитъците. Джори не я беше виждал от срещата им в неговото уединено гнездо, която малко… бе загрубяла. Оттогава тя го отбягваше. Креолът бе достатъчно чувствителен, за да го разбере — беше я наранил и тя не искаше да го вижда отново. Но беше минала повече от седмица и той искаше още от онова, което тя му даде доброволно. Може би сега Деметра ще е по-благосклонна към него. Все пак никой не може да се сърди за нещо повече от седмица, нали? Сигурно вече е забравила за горчивите моменти и ще се срещнат отново.

Ден Острайхър провери по мрежата дали тя все още е в Златен Лотос. Да, тази сутрин не е напускала стаята си. Сега, ако можеше да получи позволение да…

Пръстите на Джори се размиха в свръхчовешка бързина и точност — взимаха, разтваряха, измъкваха, поставяха. Докато бездействащите десетина процента от ума му обмисляха какво да каже на любимото момиче, останалите деветдесет се фокусираха върху работата. Грамадата от механични организми се смали, а купчините от черупки и торбите с добити материали растяха като гъби след дъжд.

Късната солидна закуска във фалшивото Санкт Петербургско бистро се беше превърнала в навик за Деметра. То беше и място, където можеше да държи под око своите съперници или побратими, или както се наричат шпионите, които прекарват повечето време в сблъсъци един с друг, отколкото да дълбаят правителствени тайни. Механичният управител на заведението едва я бе настанил, когато Нанси Кунео се натресе на масата й.

— Опита ли вече хайвера, скъпа?

Деметра изобрази най-приятелската си усмивка.

— Направен от истински рибешки яйца?

— Разбира се, че не — Кунео започна да изучава екрана с менюто. — Но протеиновото съдържание е същото. Добро е за кожата, или поне така казват. — Тя погледна към чакащата машина. — Чай, пожалуйста.

Сервитьорът бипна и се затътри обратно.

— На моята възраст — продължи Нанси — единственото, което мога да пия, е черен чай. Ако сложа нещо в него — лимон, сметана, драмбуйе — стомахът ми пламва като римска свещ.

— Съжалявам — отвърна Деметра и запамети информацията като възможност при опит за убийство. — Римска… какво каза?

— Вид огниво, мила. Отпреди твоето време… Не ме гледай така, аз съм много стара.

— О, не… — излъга Деметра.

— О, да! С годините навсякъде съм разпиляла части и парчета от мен. Липсите са запълнени с технология — кръпки изкуствена кожа тук, малко електроника там. Напоследък да си ме виждала да се затичвам?

— Не — Деметра изучаваше менюто и звънна на сервитьора. До нея се приближи един подобен на цистерна робот на колела и тя поръча препечена филия с масло, конфитюр с какъвто и да е аромат, стига на цвят да е червен, и кафе с много сметана и захар.

— Наистина — отвърна Кунео, — започвам да заеквам и да се треса. Трябва да е от смущения от електрониката в тунелите.

— Смущения?

— Разбира се. Електронни сензори на всеки два метра по стените, обществени кибернетични терминали на всеки ъгъл, интелигентни машини, като нашия приятел тук — тя посочи сервитьора, — те просто побъркват въздуха от емисии… Какво ли не бих дала за място с някакво екраниране. Място, където да си поема дъх и да се отпусна.

— Разходете се навън.

— Там е още по-зле. Какво ще кажеш за предавателите, микровълновите полета, слънчевите петна? Не, само ако имаше някакво място тук, под земята, което да бъде напълно изолирано. — За да подчертае думите си, тя сложи ръка на гърдите, като умиращата Камила.

— Съжалявам. Но ако чуя за подобно място, ще ви осведомя.

— Толкова ми е приятно с теб, скъпа.

Този път Джори не си направи труда да имитира ремонт, докато чакаше Деметра пред вратата. Вероятно тя щеше да се върне и той възнамеряваше да я пресрещне, когато се появи.

Като креол, имаше пълен контрол върху чувството за време. Можеше да го забързва или забавя според нуждите си. Така че от субективна гледна точка, за него нямаше значение кога тя ще мине оттам. Джори щеше да чака със същото търпение, независимо дали му остават още десетина минути или 48 часа. За щастие на пешеходния трафик в коридора на Златен Лотос, Деметра се появи по-рано.

— Деметра! — каза той, използвайки силата на всичките си звукови схеми.

— А, Джори! — Но изражението й никак не беше ентусиазирано.

— Липсваше ми, Деметра.

— Знам. Но нещата… се промениха.

— Наистина ми липсваше.

Проклятие, помисли си той, пак не намираше правилните думи.

— Може би не трябва да се виждаме толкова често — каза тя бързо. — Малко се… разпалихме. Имам нужда първо да опозная човека, преди да… знаеш. Стигнахме твърде далече…

— Не ти ли хареса моето място? Не беше ли достатъчно уединено?

— Какво искаш да…?

— Ако има някакво място, където би желала да го направиш, изолирано, с по-малко намеса отвън, само ми кажи. Ще отида навсякъде с теб. Знаеш това.

— Джори… — лицето й помръкна.

Ден Острайхър усети как отказът й го залива като вълни от инфрачервената жега на една догаряща връзка.

— Съжалявам — каза той, отстъпвайки. — Аз просто се нуждаех…

— Знам, Джори. Но аз не съм момичето, от което се нуждаеш. Повярвай ми.

Младият креол сложи ръка пред очите си, обърна се и побягна по коридора. Въпреки че жлезите за сълзи бяха отдавна ампутирани, той усещаше налягането, надигащо се в главата му. Едва успя да завие при следващия шестостен, без да се забие в стената.

След като Ат паркира самохода, Лоул събра геологичните проби и се запъти към задната част на превозното средство. Шлюзът се отвори, а там стоеше Деметра.

— Имате дупка в организацията — обяви тя.

Митсуно потисна желанието си да я попита какво има предвид. Вместо това погледна вечно присъстващата видеокамера над главата му и микрофона на стената зад него.

— Хайде да пийнем нещо — предложи той.

— Сериозно ти говоря, Лоул.

— Аз също.

Той я хвана подръка и тръгна надолу по рампата към тунелния комплекс. Може би ако накара Деметра да се движи, мрежата няма да ги проследи, да анализира нещата, които е казала и следователно да научи нещо съмнително. Хоплити беше едно ниво надолу и съвсем естествено бе да отидат там.

— Досега двама души се обърнаха към мен за…

— Кой? — прекъсна я той.

— Нанси Кунео от Северна Зеландия, всъщност платен шпионин в тяхната организация за икономическо развитие, и нашият приятел Джори.

— Какво искаха?

— Да разберат дали мога да им осигуря някакво уединено място. Кунео даже спомена радиосмущенията. Някой от вашата бунтовническа група има доста бъбрива уста.

— Не и откакто говорихме снощи — контрира я Митсуно, пресмятайки времето наум.

— Не знам. Всичко е много объркано.

Бяха стигнали пред вратата на Хоплити, а щом веднъж влезеха, наблюдението на мрежата щеше да е непрекъснато.

— Виж — каза той бързо, — защо не поканиш Джори да дойде в тайната стая? Утре вечер ще е добре.

— Да го поканя? Но вие не искате…

— Кажи му, че ще има купон. Той обича купоните.

— Но… — Деметра сбърчи вежди, опитвайки се да разбере.

— Просто го направи. Джори е стар приятел.

— Добре, но аз си мислех…

— Пристигнахме — обяви Митсуно, променяйки темата. — Ще се обадя на Ат да каже на Елън, че ще я чакаме тук. Гладна ли си?