Марс плюс

Глава 16 Фалшиви мозъци

— Тук е влажно.

Деметра чуваше стъпките на креола зад себе си по пътеката — леки и безшумни като на танцьор.

— Влагата ще повреди ли системите ти? — попита тя.

— Не, бил съм и на много по-лоши места.

— Добре.

Както предположи Лоул, не представляваше проблем да убеди Джори да дойде в тайната стая. Веднъж установила с него контакт чрез мрежата, той бе повече от щастлив да я срещне където и да е, когато и да е. Така че тя му определи среща в един тунелен възел, недалеч от резервоарите и той бе там много преди нея.

Приближавайки вратата, Деметра чу шум, който надделяваше над капещата вода — множество гласове, смесени и ехтящи в малкото тясно място. Джори се дръпна преди тя да е в състояние да идентифицира звука.

— Хей! Аз си мислех, че желаеш да се уединим!

— Всичко е наред. Лоул прави някакъв купон.

— Но нали щяхме да сме заедно?

— Ние сме пак заедно.

— Имах предвид сами.

Деметра протегна ръка, хвана го за китката и го повлече към вратата. Почука. Вратата се отвори със скърцане и Деметра надникна в осветената вътрешност на тайната стая. Мебелите бяха преместени до стената, за да се освободи място. Тя бързо преброи около половин дузина лица заедно с Лоул, стоящ сред тях. Елън също бе там, както и д-р Лий. Другите не ги познаваше.

— Здрасти на всички! Това е Джори — тя се обърна към нещастния си придружител. — Джори, познаваш Елън и Лоул. Всички останали…

— Здравей, Джори! — избоботи един от непознатите мъже, като се приближи към него и протегна огромната си ръка. Той беше добре сложен и прекалено атлетичен за марсианец. Деметра си помисли, че или е пиян, или дрогиран.

С бързината на атакуваща змия, той удари креола в центъра на гръдния кош и го накара да се превие. Преди някой да може да реагира, същата ръка се издигна почти до тавана и прие формата на падащо острие на брадва…

— Не по главата! — предупреди Елън зад него.

… и се приземи върху врата на Джори.

Креолът се срути като торба картофи.

— Исусе — промълви Деметра. — Защо искате да…

Но мъжът вече се отдалечаваше, разтривайки ръка. Други двама се отделиха от тълпата — единият беше Уей Ликсин — и вдигнаха проснатото тяло. Д-р Лий притисна два пръста в основата на врата на Джори, кимна и махна на втория да сложи черна качулка върху главата на креола. Затътриха го до далечния край на стаята, повдигнаха завесата и го вкараха вътре.

Деметра се обърна и погледна Лоул в очите.

— Но защо? Защо трябваше да му разказвам разни врели-некипели.

Митсуно поклати глава.

— Познавам Джори, щеше да стане подозрителен. Ако не той, то машините, които го контролират.

— Ще го убиете ли?

— О, не! — успокои я Елън като се приближи и прегърна Деметра. — Нужен ни е. Той ще е нашата връзка с мрежата. Нашият интерфейс. Докато е в безсъзнание, мисля, че ще можем да заобиколим мрежовото програмиране чак до сърцевината на неговата операционна система.

— Защо трябваше да го удряте така? Не можахте ли да използвате хапчета или нещо друго?

Елън поклати глава.

— Неговият метаболизъм е по-особен, Деметра. Той е подготвен за излагане на много различни и неуловими отрови по повърхността на нашата планета. Освен това с електронните му стимулации можехме да го убием, ако се бяхме опитали да го приспим по химически път.

— А сега какво?

— В момента — Сорбел се обърна към вътрешния тунел — ще пристъпим към една малка мозъчна хирургия. Искаш ли да гледаш?

— Не! — инстинктивно извика Деметра. След това размисли. Въпреки недодяланите му маниери, Джори беше нейният първи приятел на Марс. За нея той бе като загубеното й хроно, Сладурчето. Млад, енергичен и напълно предвидим. Въпреки че имаше доверие на Елън и бе наполовина влюбена в Лоул, тя чувстваше студенина в гласовете им, когато говореха за Джори. Някой бе длъжен да стои до него и да го пази. Този някой беше тя. — Да… имах предвид… искам да помогна.

— Добре — каза Елън и я изгледа твърдо и продължително. — Да поседнем, докато го приготвят.

Д-р Уей Ликсин разучаваше хирургичните инструменти, подредени върху стерилната хартия на една количка до висящата глава на креола. Беше наясно с различните по големина и вид скалпели, кардата с игли и полимерните конци, скобите за зашиване, резачките за кости и сухожилия, лазерния хемостат. По-непознати му бяха инструментите за кибернетичната част на предстоящата процедура — логични проби, чипови екстрактори, дигитални мултиметри, бижутерски отвертки и точков поялник.

Въпреки че никога досега не беше работил върху цял киборг, д-р Ликсин знаеше основните принципи — трябваше да поддържа целостта на схемите, волтажа, охлаждането, както и кръвното налягане, хематокрита и електролитния баланс. Както и при всеки човешки пациент, стерилността бе от жизненоважно значение, но щеше да му се наложи да работи без ултравиолетово поле. Твърде много чипове, програмиращи паметта му, бяха податливи към изтриване от тази част на радиационния спектър. Анестезията щеше да е въпрос не само на вкарване на опиати в кръвния поток, но и на бързо откриване и заземяване на подходящите чипове в сензорната мрежа на креола.

Д-р Лий беше изучил всичко за операцията през последните четиринайсет часа — откакто Лоул Митсуно го информира за великолепната възможност, която Кафлън им предоставяше. Това, което най-много тревожеше доктора бе, че ще се наложи да работи без поддръжката на компютъра, който управляваше масата за прегледи в офиса му, отговаряше за ултразвука и наблюдаваше пациента, за диагнозите и експертните съвети по процедурите, за медицинските му записки и дозировката на медикаментите. Всичко това бе контролирано от мрежата и тясно свързано с нейните бази данни и ешелони от дълго събирани знания. Без масата, д-р Лий щеше да действа слепешката, разчитайки единствено на своя опит и сръчността на ръцете си.

Дали ще е достатъчно?

Разбира се, зад него се намираше онази груба машинария. Според Елън, Лета имаше достатъчно мозъчна мощ, но й липсваха програмите и периферията, които да му помагат. Освен това машината бе предназначена за други цели.

Елън забеляза, че се колебае. Тя не го докосна, заради стерилността, а застана близо до него и го погледна твърдо над зелената маска.

— Време е да започваме, Лий.

Той кимна и отново се обърна към количката с инструменти. Вдигна един скалпел с назъбено острие и го насочи към плешивата глава на Джори. Помисли си, че за пръв път разрязва пациент, без да има намерение да го лекува. Но Елън и Лоул дълго го бяха убеждавали, че Джори не е негов пациент.

Когато двамата конспиратори дискутираха възможността за тази операция, д-р Лий отказа. Той не протестираше против самото убийство — играта бе стигнала твърде далеч. Да се отстрани едно прекалено любопитно приятелче беше едно — бе вършил и по-лоши неща. Съвсем друго бе това медицинско вмешателство, съзнателно проведено при пълна липса на санитарни условия. Още повече, онова, което д-р Лий се канеше да извърши, беше нещо като терапевтичен вандализъм, един вид грабеж с взлом.

Причината, която накрая го склони да участва, бе последниятт аргумент на Елън. Тя обяви, че е готова да извърши операцията сама, със собствените си две ръце. Била изучавала процедурата по В/Р симулацията. Д-р Лий в никакъв случай не можеше да допусне подобно нещо.

Лий направи първия разрез петнайсет сантиметра надолу по медиалния шев. Вместо бликаща кръв, той видя как се процежда течност, чийто вискозитет бе по-голям от този на кръвта. Това бе някакъв силиконен подслой, термичен и противоударен буфер, който имаше същата функция при креола, както подкожната мазнина при човека. Докторът разтвори краищата на разреза с пръсти и провери показалата се повърхност. Една бяла мембрана защитаваше мускулите на скалпа.

С втория и третия разрез той отдели мембраната и разкри костната плоча на черепа. Сега вече имаше кръв, макар и не толкова много. Преносимият биомонитор, прикачен към гърлото на креола, беше забавил биенето на сърцето и бе намалил артериалното налягане. Също така бе отделил медикаменти, които да успокоят това, което д-р Лий предполагаше, че представлява месестата част от физическия облик на Джори.

Уей Ликсин използва един от многото всмукатели, които имаше на разположение, за да изчисти мястото и да зашие останалите капиляри с кратък контролиран импулс на хемостата. Бялата кост и преди е била обработвана. Той можеше да проследи краищата на поне три подобни процедури, и то само от пръв оглед. Като при всяко здраво момче, костите на Джори бяха зараснали добре и раните бяха запълнени гладко със съединителна тъкан. Все пак докторът различаваше гладките участъци на костните скоби и главичките на малките винтове, с които хирурзите бяха свързали костите. Тези парчета метал щяха да затруднят работата му.

Той хвана сондата с вече нагласен възвращателен предпазител. Когато преминеше през костта, предпазителят щеше незабавно да отговори на промяната в налягането като прибере обратно пробивното острие. По този начин сондата нямаше да се забие в мозъка на момчето.

— Нека видя рисунката още веднъж! — каза той без да се обръща специално към някого.

Елън рязко се обърна към най-близкия човек до нея да подаде бележника от задната маса. Това бе Деметра. Скицата, направена от д-р Лий след кратко изучаване на стандартните процедури по креолизация в медицинските записи на мрежата, показваше горната част на главата. От долната страна се намираше блок от няколко схеми и техните неврални мрежи се допираха до множество мозъчни структури.

— Благодаря — прошепна той.

Лий натисна спусъка на сондата и чу равномерния звук на мотора й. Изправи резачката отвесно на първата точка, където планираше да направи дупка, и пристъпи към пробива. От костта започна да излиза бял пушек. От дупката се разлетяха парченца и подхванати от въздушния въртоп, охлаждащ мотора, падаха върху червената плът от двете страни. Изведнъж тялото на креола направи конвулсивно движение и едната му ръка тупна върху масата. Уей Ликсин вдигна ядосано поглед.

— Дръж го! Деметра!

Тя хвана ръката и рамото на Джори, натисна ги надолу и като дете, очакващо похвала, погледна доктора.

— По-добре побързай, Лий — каза Елън. — Мисля, че надмогва успокоителните.

— Ще свърша за минута — промърмори той.

Две дупки, три дупки. Тяхното разположение се припокриваше с някои от старите белези, но сега това нямаше значение. Когато свърши, той свърза първата и втората дупка под черепа със силиконово-карбидна жица, натисна бутона и махна устройството от главата на Джори. Жицата се освободи, оставяйки права черна линия през бялата кост. Още два пъти и той разполагаше с една триъгълна секция от костта със закръглени вдлъбнати краища. С изключение на няколко технически подробности, Лий бе отворил черепа по същия начин както са правели древните египтяни — с помощта на медни длета.

Той постави в стерилното поле парчето кост, погледна в главата на Джори и проследи множеството черни нишки, излизащи от три плоски сребристи кутии. Всяка от тях завършваше в грозд от електроди, които бяха имплантирани дълбоко в невроните на церебралния кортекс. Д-р Лий взе средна по размери бижутерска отвертка, освободи една от кутиите от закрепващите я възли и я постави под направения отвор. Джори отново се разтърси.

— По дяволите! Дръжте го!

— Опитвам се.

— Не се опитвай, а го направи! — изръмжа Ликсин.

Но гневът му вече бе минал и той отново насочи вниманието си към пациента. Тревожеше се, че преместването на малката сребърна кутия може да докосне някой от електродите, да причини късо в имплантираните схеми или да ги разкъса и отклони от прилежащата им ганглия. Ако сериозно се бе замислил за живота на креола и възнамеряваше да осигури функционирането му и след операцията, възможността да причини подобни вреди щеше да го тревожи много повече.

Когато кутията беше поставена на определеното място, Ликсин взе в едната си ръка пинсета и най-малката отвертка в другата и започна да отваря кутията. Един след друг малките сребърни винтове излизаха от гнездата си и той ги поставяше до костното парче. Когато капакът беше освободен, Лий го прихвана с пинсетата и го махна. Отдолу имаше зелена лепенка с компоненти, прикрепени към повърхността — приличаха на малки шоколадови капки върху ванилов сладолед.

— Кои се преместват? — попита той.

Елън се наведе към него.

— Това не е комуникационният модул — отбеляза тя.

— Не, това е сензорният. За болката. Да свършим първо с гадните неща.

— Добре… ъъъ… — Сорбел прегледа набързо собствените си скици.

— Извади A-5 и B-11 — каза тя. — Ще свърши работа.

— Не са номерирани.

— Ето — Елън постави пред него бележника си.

— Втори отляво, четвърти ред — потвърди той гласно. — И трети отдясно, шести ред.

Уей взе поялника, насочи го към малките черни точки и натисна спусъка. Последва облаче дим и докторът извади първия компонент с пинсетата. След миг и вторият беше освободен. За проверка Лий докосна откритата тъкан с все още горещия връх на поялника, оставяйки тънка овъглена линия. Джори лежеше на масата като труп.

— Можеш да го освободиш, Деметра.

— Мъртъв ли е? — попита тя ужасено.

— О, не! Просто спи много дълбоко.

— Много ни помогна — каза Сорбел.

— Сега мога ли да си вървя?

— Разбира се, почти свършихме.

Деметра побърза да излезе от стаята.

Уей Ликсин се зае с втората кутия. След като я отвори и се разкриха вътрешните схеми, Сорбел му донесе чифт дълги екранирани кабели от машината на масата зад тях. Направиха стерилна проба и провериха къде трябва да се запоят в следващата лепенка. Още две облачета от сив дим, и първият етап от процедурата беше завършен.

Време бе да събудят Джори.

Деметра не си спомняше някога да е припадала.

Едно лято бе на гости в ранчото на Деди и спокойно наблюдаваше как ветеринарите жигосват кравите и слагат радиопазачи в техните големи клепнали уши. Дори беше помагала да връзват младите бикове и да ги кастрират. Седейки върху техните солидни гърбове, докато острите косми я бодяха през дъното на дънките й, Деметра мислеше, че се намира на върха на света. Ножовете проблясваха на слънчевата светлина, кръвта бликаше и тези неща не я безпокояха.

Но това беше преди да влезе в малката стаичка и да наблюдава как някой обелва черепа на мъжа, с когото е правила любов. Да гледа как се тресе като един от онези бикове и очевидно усеща всеки прорез. А после, когато раната се отвори и откри, че вътре е пълен с машинарии… й дойде много.

Деметра излетя от стаята, превърнала се в операционна, зелена като елф. Вън, в коридора, Лоул се опита да я спре, но когато видя колко е бледа, я посъветва да се прибере и да си легне. И, разбира се, да не казва нищо. Тя едва му кимна и се затича покрай откритите водни цистерни, опасявайки се да не повърне в тях.

Сега, намирайки се на сигурно в стаята си, Деметра се загърна в старата си хавлия и си сложи студена кърпа на челото. Лежейки в леглото, тя извърна глава към монитора в стаята.

— Терминал? Не приемай обаждания. Не ме безпокой. Не искам никого.

— Разбира се, мис.

Беше изгубил чувството си за време.

Джори — ако това все още бе неговото име — отново се ослуша за фоновия шум от главния часовник на мрежата. Не чу нищо. Нито часовника, нито разговорите на останалите групи от креоли и киборги, нито повиквателните от очакващите да се свържат с него. Нищо. Беше отрязан. За пръв път в своя живот като креол, той беше сам със себе си. Без поощряване. Без общество. Празно.

С нарастваща тревога той предаде своя знак и код за достъп. Не получи отговор. Нямаше даже статични разряди. Това бе плашещото — не бе в състояние дори да почувства електромагнитната околна среда, в която непрекъснато се бе къпал. Беше сляп и глух.

Джори отвори очи към заобикалящия го свят. Обгръщаше го слаба светлина в центъра на която се виждаха сенчести фигури. Една от тях приличаше на монах с качулка над… не, това бе дълга тъмна коса. Косата на Елън, спускаща се по раменете й. Хубава, чиста коса.

— Елън?

— Тук съм, Джори.

Фигурата се приближи към него. По гласа й той се увери, че това наистина е Елън.

— Какво става с мен?

— Претърпя инцидент.

— Някой ме удари.

— Знам.

— Защо?

— Нуждаем се от тебе, Джори. Трябва да ни кажеш някои неща за мрежата.

— Какви неща? Защо не мога да се свържа с мрежата? Защо съм толкова сам? Какво е станало с мен?

— Джори! — Това бе гласът на Лоул. Креолът видя проблясъка на русата му коса. — Изтеглихме те от линия, временно. Хирургически свързахме електродите в твоята схема за болка. Ти си изолиран. Ако…

— Това не е…! — гласът на Елън беше изключително възбуден.

— Ако не ни съдействаш, ще те нараним. Можем да ускорим чувството ти за време. Можем да те накараме да се гърчиш в агония и да вярваш, че тя трае стотици…

— Достатъчно, Лоул! — намеси се отново Елън. — Не искаме да те нараняваме, Джори, а да те защитим от мрежата. Ние мислим, че тя е болна… повредена. Подхвърля случайни грешки, което показва нестабилност в проектния анализ… Забелязал ли си подобни неща?

Креолът обмисли казаното, анализирайки данните от своите ограничени запаси, и се изненада — наистина, това, което каза Елън, запълваше онези пропуски, които отдавна бе забелязал и отминаваше като загадъчни.

— Да — отговори той.

— Ще ни ги опишеш ли, моля те.

Джори докосна с пръсти главата си, сякаш да събере мислите си. Вместо гладка кожа откри назъбена, леко влажна дупка и жици. Но не чувстваше болка. Бързо отдръпна ръката си.

— Знам, че мрежата работи върху новия слънчев енергиен сателит — отговори той.

— Всички го знаем — отвърна презрително Лоул.

— Но мрежата инсталира на борда двигатели. Те са в помещенията, където би трябвало да се намират енергийния трансформатор и модула за микровълнови проекции.

— Платформата се нуждае от тласкачи за поддържане на орбитата.

— Но не и от йонни двигатели — отбеляза Джори. — С тях се стига навсякъде.

— Добре. Друго?

— Фонтаните на Земята ще бъдат взривени.

— Как така?

— Мрежата е приготвила трийсет тона пластични експлозиви и ги е разположила на пресичаща се орбита. Спътниците са регистрирани като метеорологични модулатори, но всъщност са транспорти. Със забавяне от 68 минути от вземане на решението, мрежата е в състояние да превърне тези корпуси в ракети, насочени към всяка от горните трансферни станции на фонтаните. Радиалната сила на експлозивите ще бъде достатъчна да дестабилизира равновесието на станциите и…

— И фиууу! Всички отлитат към нови орбити — завърши вместо него Лоул. — Да, знаем за тези експлозиви, но не и къде са пратени. Много добре, Джори. Какво друго?

— Мрежата знае за това място.

Лицето на Лоул са приближи, докато русите му вежди не закриха почти цялото визуално поле на Джори:

— Какво знае?

— Две помещения с обща дължина от седемнайсет метра, ширина девет метра, височина три метра…

— Има го в архива.

— Едно кресло е преустроено в легло, четири стола и маса, шест кашона с консервирани порциони, три атмосферни костюма, четири…

— Много хора са идвали тук.

— Един нерегистриран кибер с неизвестен потенциал, но вероятно интелигентен. Компонентите са събрани в кутия за пици, централен процесор и модули с памет.

— Стоп! — Лицето на Лоул се обърна. — Кой още знае това?

— Лета! — припомни си Джори. — Наричате го Лета, заради реката. Но не знам как се назовава самият той.

Тъй като говореше на себе си, Джори чу гласа на Елън като ехо на своя, когато отговори на Лоул.

— Ти, аз, д-р Лий…

— И Деметра — Лоул завърши вместо нея. — Джори, Деметра ли ти каза за незаконния кибер?

— Не, мрежата.

— Какво още знаеш за тази стая?

— Екранирана е от заземена мрежа срещу случайни потоци. Комбинацията на ключалката е 7–14–30–8. Също така, че претърсваш всички момичета, преди да ги вкараш вътре и веднага след секс използваш тоалетната.

— Деметра е. Със сигурност — каза Лоул. — О. К., Джори, чухме достатъчно.

— Но вие питахте за…

— Запушете му устата.

— Джори — намеси се Елън, — искаме сега да поспиш. Справи се чудесно и няма да има болка.

— Болна ли е мрежата, Елън? Ще се опита ли да ме нарани?

— Ще се погрижа никой да не те нарани.

— Благодаря, Елън. Ти си приятел.

Светлината изчезна. С нея и фигурите, стаята и целият мисловен процес.