Малкия брат

9.

Беше толкова ядосан, че сякаш щеше да се пръсне. Нали ви казах, че рядко съм го виждал да избухва. Тази нощ изобщо не беше на себе си.

— Няма да повярваш. Полицаят сякаш беше на осемнайсет години и само повтаряше: „Сър, защо вчера сте били в Бъркли, след като клиентът ви е в Маунтин Вю?“ Обяснявах му, че преподавам в Бъркли, а той отвръщаше: „Мислех, че сте консултант“. И пак отначало. Все едно се намирах в тъпа комедия, където всички полицаи са олигофрени. Отгоре на всичко настояваше, че съм бил в Бъркли днес. Аз му обяснявах, че не съм, но той продължаваше да повтаря. Показаха данните от „ФасТрак“ и според тях съм минавал по моста на Сан Матео три пъти!

— Това не е всичко — каза накрая и си пое дъх така, че стана ясно, че е наистина разпенен. — Имаха информация къде съм бил. Места, които въобще нямат такса за плащане. Явно събират данни направо от улицата. Това е абсурд! Мамка му, те ни шпионират, а дори не са компетентни!

Вмъкнах се в кухнята, щом той влезе там, и го загледах от прага. Мама засече погледа ми и вдигна вежди, сякаш питаше кой ще му каже: „Казах ли ти?“.

Кимнах й. Тя можеше да използва съпружеските си сили, за да укроти гнева му, което беше извън обсега ми на обикновена филиална единица.

Тя го хвана, за да го спре да обикаля, и вдигна ръце като уличен проповедник.

— Какво? — озъби се той.

— Мисля, че дължиш извинение на Маркъс. — Тонът й беше равен и спокоен. Ние с татко сме скандалджиите вкъщи. Мама е абсолютна скала.

Татко ме погледна, сбърчи вежди и се замисли.

— Добре. Прав си. Аз говорех за компетентно наблюдение. Тези типове са аматьори. Съжалявам, сине. Прав беше. Това е абсурд.

Протегна ръка да стисне моята, след което неочаквано ме прегърна.

— Боже, какво правим с тази страна? Вашето поколение заслужава по-добро наследство. — Когато ме пусна, видях нови, дълбоки бръчки на лицето му.

Върнах се в стаята си, за да поиграя малко в Екснет. Имаше една прилична мултиплейър пиратска игра. На всеки два дни трябваше да се изпълни по някой куест, за да се повдигне моралът на екипажа, преди да се върнеш към плячкосването. Беше от типа игри, които мразех, но не можех да спра да играя. Множество повтарящи се куестове, малко битки с други играчи — предимно боричкане кой ще е капитан — и не особено сложни пъзели. Подобни игри ме караха да съжалявам за „Хараджуку Фън Меднес“, която балансираше между обикаляне в истинския свят, добра отборна стратегия и сложни задачи.

Но днес имах нужда точно от безмозъчно забавление.

Бедният ми баща.

Аз му бях причинил това. Преди беше щастлив, убеден, че доларите от данъците му отиват за неговата безопасност. Бях унищожил това доверие. То, разбира се, беше фалшиво, но му вършеше работа. Зачудих се дали е по-добре да си с отворени очи без надежда, или да живееш във фалшив рай. Срамът, който изпитвах, откакто ме бяха пречупили и издадох паролите си, се завърна и ми се прииска да избягам от себе си.

Героят ми беше моряк на пиратския кораб „Зомби Чарджър“ и беше ранен, докато бях офлайн. Наложи се да пиша на всички играчи от кораба, за да намеря кой да ме излекува. Това погълна вниманието ми. Всъщност дори ми харесваше. Има някаква магия в това абсолютно непознат да ти прави услуга. И понеже бяхме в Екснет, смятах всички непознати за приятели, до известна степен.

Героят, който ме лекуваше, се казваше Лизанатор и беше женски. Това не означаваше, че играчът е момиче. Много типове имат странен афинитет към женските персонажи.

Това обикновено приключва подобни насоки на разговора. Естествено във всяка игра има перверзници и педофили, както и ченгета, които се преструват на примамка. Надявах се, че поне в Екснет няма полицаи! Подобно обвинение беше достатъчно да смени темата в девет от десет разговора.

Тя спря.

Започнах да изпитвам неприятно усещане. Това не беше само любопитство. Наречете ме параноик. Излязох от играта и изключих ексбокса.

На следващата сутрин, докато закусвахме, татко каза:

— Изглежда, че нещата ще се оправят. — Подаде ми „Кроникъл“, отворен на трета страница.

„Говорител на Службата за вътрешна сигурност потвърди, че отделът в Сан Франциско е поискал от Вашингтон тристапроцентно увеличение на бюджета и персонала.“

Какво?

„Генерал-майор Ли Гелман, командващ операциите на СВС в Северна Калифорния, потвърди на пресконференция вчера, че искането е заради засичане на подозрителна активност. «Следим подземните чатове и дейности и вярваме, че саботьорите нарочно създават фалшиви тревоги, за да попречат на усилията ни.»“

Погледът ми се събра. Няма начин.

„Тези фалшиви тревоги са потенциален «радарен шум», който да замаскира истинските атаки. Единственият начин да се справим с тях е като увеличим персонала, за да се анализира и разследва всяка следа.

Гелман призна, че забавянията в града са неудобство, и обеща да ги премахне.“

Представих си как заради моите глупави идеи в града идват четири пъти повече главорези от СВС. Ван беше права. Колкото повече се борех, по-лошо ставаше.

Татко посочи вестника.

— Тези хора са глупаци, но поне са методични. Ще продължат да наливат ресурси в проблема, докато го разрешат. Това е постижимо. Ще преровят цялата информация и ще проверят всяка следа. Ще хванат терористите.

Не издържах.

— Татко, чуваш ли се? На практика те говорят за разследване на всеки човек в Сан Франциско!

— Да, точно така. Ще хванат всеки неверен съпруг, всеки дилър на трева, всяка отрепка и терорист. Само почакай. Това може да е най-доброто нещо, случвало се на страната ни.

— Кажи ми, че се шегуваш? Моля те. Това ли са възнамерявали, когато са изготвили Конституцията? Ами Хартата за правата?

— Хартата за правата е отпреди информационния анализ. — Беше абсолютно искрен и убеден в правотата си. — Защо да не може ченгетата да проучат социалната ти мрежа и да проверят дали не дружиш с бандити и терористи?

— Защото нарушават личното ми пространство!

— Защо се впрягаш? Какво предпочиташ, лична свобода или тероризъм?

Боже! Мразех да спорим така. Исках кафе.

— Татко, стига. Като отнемат свободата ни, не залавят терористи, а само пречат на нормалните хора.

— Откъде знаеш, че не залавят терористи?

— Колко заловени си видял?

— Сигурен съм, че скоро ще има арести. Само почакай.

— Татко, какво, по дяволите, ти стана от снощи? Беше готов да се нахвърлиш на ченгетата, задето са те спрели…

— Маркъс, не ми дръж такъв тон. След снощи имах време да помисля и да прочета това. — Той посочи вестника. — Спряха ме, защото лошите ги заглушават. Трябва да променят техниката си, за да се справят с това. Но ще го направят. Междувременно проверките са малка цена. Не е време да говорим за Хартата за правата. Сега трябва да направим някои жертви, за да опазим града си.

Не довърших сандвича си. Оставих чинията в миялнята и тръгнах към училище. Исках да се махна от вкъщи.

Екснетърите не бяха щастливи от засиленото полицейско наблюдение, но нямаше да се предадат. Някой се обади в предаване по KQED и каза, че полицаите си губят времето и ние можем да прецакаме системата по-бързо, отколкото те ще я оправят. Записът беше най-смъкваното нещо в Екснет онази вечер.

„Тук е «Калифорния Лайв» и говорим с анонимен слушател, който се обажда от уличен телефон в Сан Франциско. Той има информация за забавянията в града през миналата седмица. Слушаме ви, в ефир сте.“

„Ей, това е само началото. Чаткате ли? В смисъл, че тепърва започваме. Нека наемат милиард свини и да сложат блокади на всеки ъгъл. Пак ще ги заглушим! И к’ви са тия простотии за тероризъм? Ние не сме терористи! Спрете се, наистина! Ние скапваме системата, защото мразим СВС и обичаме града си. Терористи? Дори не знам как се пише «джихад». Айде, останете си със здраве.“

Звучеше като идиот. Звучеше като хлапе, неприлично гордо със себе си. Защото си беше хлапе, неприлично гордо със себе си.

Екснет направо пламна. Много хора смятаха, че е идиот, а според други беше герой. Притеснявах се, че може би уличният телефон, от който се е обадил, се наблюдава от камера. Или пък има четец на чипове, който ще засече транзитната му карта. Надявах се, че има акъл и е изтрил отпечатъците си от монетата, бил е с качулка и е оставил всички електронни чипове у тях. Само че ме съмняваше. Чудех се дали в скоро време ще почукат на вратата му.

Разбирах, че става нещо, защото получавах милиони писма от хора, които искаха да се похвалят на Мики за последните си приключения. Тъкмо четях за онзи, дето не знае как се пише „джихад“, когато пощенската кутия се побърка. Всеки ми пращаше съобщение или линк към някой от многобройните анонимни блогове, които се използваха и от китайските демократи.

Доповръща ми се. Тези четири хлапета можеше да загазят сериозно заради нещо, започнато от мен.

Заради нещо, което им бях казал да направят. Не бях по-добър от терористите.

СВС получи исканото увеличение на бюджета. Президентът се появи по телевизията с губернатора и каза, че няма прекалено висока цена за сигурността. На другия ден ни пуснаха записа в училище. Татко се радваше. Той мразеше президента още от деня на избирането му. Според него бил по-лош и от предишния, който пък съвсем за нищо не ставал. Сега обаче смяташе, че е динамичен и решителен.

— Трябва да простиш на баща си — каза мама една вечер, когато се прибрах от училище. Тя работи от вкъщи, доколкото може. Специалист е по преселванията и помага на британски граждани да се установят в Сан Франциско. Плащат й да отговаря на писма от заблудени британци, които се чудят колко откачени са американците. Тя им обяснява всичко подробно, но смята, че в последно време е по-добре да го прави от вкъщи, където не й се налага да се изправя пред истински американци.

Нямам илюзии за Великобритания. Американците са готови да захвърлят конституцията си всеки път, когато някой джихадист ги заплаши, но както научих от проекта си по социални науки в девети клас, британците дори нямат конституция. Имат закони, от които ще ви настръхнат космите по пръстите на краката. Могат да те вкарат за една година в затвора, ако са сигурни, че си терорист, дори и да нямат достатъчно доказателства. Добре де, колко сигурни може да са, след като нямат достатъчно доказателства? Как са станали сигурни. Да не би да са сънували, че си терорист?

А по отношение на наблюдението, американците изглеждат като пълни аматьори. Средният жител на Лондон бива сниман петстотин пъти на ден, само докато върви по улицата. Всеки номер на кола се снима на всяко кръстовище. Всички, от банките до обществения транспорт, те следят с интерес и са готови да те издадат, ако си леко подозрителен.

Но мама не вижда нещата така. Тя е напуснала Англия като ученичка и тук не се чувства у дома си. Нищо, че се омъжила за момче от Петалума и синът й е отраснал тук. За нея това е земята на варварите, а Англия винаги ще бъде неин дом.

— Мамо, той греши. Ти би трябвало да разбираш. Всичко, което прави тази страна велика, отива в кенефа, а той е съгласен. Виждаш, че не са заловили никакви терористи? Според татко така ще бъдем в безопасност, но трябва да знае, че повечето от нас не се чувстват така. Напротив, по-скоро се чувстват застрашени.

— Знам, Маркъс. Повярвай ми. И на мен не ми харесва това, което става в тази страна. Но баща ти… — тя направи пауза. — Когато ти не си дойде след атаките, баща ти реши…

Тя стана и си направи чай, както всеки път, когато й беше неудобно или бе объркана.

— Маркъс, мислехме, че си мъртъв. Разбираш ли? Оплаквахме те няколко дни. Представяхме си, че си разкъсан на парчета на дъното на океана. Мъртъв, защото някое копеле е решило да убие стотици непознати, за да отправи послание.

Почнах да вдявам. Разбирах, че са се притеснили ужасно. Много хора бяха загинали от бомбите. Жертвите бяха над четири хиляди. Практически всеки познаваше човек, който не се бе прибрал вкъщи него ден. От моето училище имаше двама изчезнали.

— Баща ти беше готов да убие някого. Когото и да е. Беше откачил. Никога не си го виждал такъв. Нито пък аз. Беше побеснял. Стоеше на масата и псуваше ли псуваше. Грозни думи, каквито не съм го чувала да произнася. На третия ден някой звънна и баща ти реши, че си ти. Оказа се грешка и той хвърли телефона на пода и го строши. — Бях се зачудил защо имаме нов телефон в кухнята. — Нещо се пречупи в баща ти. Той те обича. И двамата те обичаме. Ти си най-важното нещо в живота ни. Не мисля, че можеш да го разбереш. Помниш ли, когато беше на десет и се наложи да замина за Лондон за дълго време? Помниш ли?

Кимнах мълчаливо.

— Тогава бяхме пред развод, Маркъс. Вече няма значение защо. Беше просто лош период. Подобни неща се случват на хората, които престават да си обръщат внимание след време. Той дойде и ме убеди да се върна заради теб. Не можехме да понесем мисълта да ти причиним това. Влюбихме се отново заради теб. Ти си причината да сме още заедно.

Почувствах буца в гърлото си. Не знаех тези неща, никой не ми ги беше казвал.

— Баща ти е в труден период. Не е на себе си. Ще му трябва известно време да се оправи и да стане пак мъжът, когото обичам. Трябва да проявим разбиране.

Тя ме прегърна и забелязах колко тънки са станали ръцете й и как е увиснала кожата на врата й. Винаги виждах майка си като млада, бледа и весела, гледаща опърничаво през очилата с метални рамки. Сега изглеждаше остаряла. Аз й бях причинил това. Терористите също. Както и Службата за вътрешна сигурност. По някакъв странен начин ние бяхме от едната страна, а родителите ми и всички страдащи заради нас хора от другата.

Не можах да заспя тази нощ. Думите на мама се въртяха в главата ми. Татко беше напрегнат и мълчалив на вечеря. Почти не говорихме, защото не бях сигурен дали няма да кажа нещо нередно, а той беше потиснат от последните новини. „Ал Каида“ бяха виновни за бомбите. Шест групировки бяха поели отговорност, но само видеото на „Ал Каида“ съдържаше информация, която СВС не беше разкрила на медиите.

Лежах в леглото и слушах радиопредаване. Ставаше дума за сексуални проблеми, а водещият беше гей и ми харесваше да го слушам. Често даваше грубовати, но практични съвети и беше доста забавен.

Тази вечер не можех да се разсмея. Повечето слушатели се оплакваха, че имат проблеми с партньорите си след атаките. Не можех да избягам от темата дори в сексуално предаване по радиото.

Изключих приемника и чух бръмчене на двигател на улицата.

Спалнята ми е на последния етаж на къщата — една от „шарените дами“. Таванът е скосен и има прозорци от двете страни. Единият гледа към цял Мишън, а другият — към улицата отпред. По нея често минават коли, но в този двигател имаше нещо различно.

Приближих се до прозореца към улицата и открехнах щорите. Долу имаше бял ван с повече антени от всяка кола, която бях виждал. Движеше се бавно, а една малка антена на покрива се въртеше безспирно.

Ванът спря и задната врата се отвори. Един мъж с униформа на СВС — вече ги забелязвах отдалеч — излезе на улицата. Носеше някакво устройство и синкавата светлина от дисплея осветяваше лицето му. Първо тръгна към съседите и въведе някакви данни, след това се обърна към мен. Имаше нещо познато в стойката му. Гледаше надолу…

Използваше уайфайндър! СВС търсеше връзки с Екснет. Пуснах щорите и се втурнах към ексбокса. Бях го оставил включен, защото смъквах забавни анимации с речта на президента. Изтръгнах щепсела и се върнах до прозореца, като открехнах щората с един сантиметър.

Мъжът гледаше устройството и обикаляше пред къщата ни. След малко се качи във вана и продължи.

Взех фотоапарата си и побързах да направя колкото се може повече снимки на колата и антените. След това ги отворих през една безплатна обработваща програма и изтрих всичко, което можеше да ме издаде — улицата и къщите — и оставих само вана.

Пуснах ги в Екснет и написах каквото ми беше известно. Тези хора определено търсеха Екснет.

Сега наистина не можех да заспя.

Оставаше ми да поиграя на пиратската игра. Щеше да има доста хора, дори в този час. Истинското име на играта е „Денонощно плячкосване“ и е хоби проект на метъл фенове от Финландия. Абсолютно безплатна е и предлага не по-лошо забавление от игрите, искащи по петнайсет долара на месец, като „Ендер’с Юнивърс“, „Мидъл Ърт Куест“ и „Дискуърлд Дънджънс“.

Влязох и се озовах отново на палубата на „Зомби Чарджър“, където чаках някой да ме излекува. Наистина мразех тази част.

Написах съобщение на един минаващ пират:

Той спря и ме погледна.

Ама че смотаняк!

Това започваше да звучи познато.

Излязох. Нещо странно ставаше с играта. Започнах да прескачам от блог на блог. Разгледах поне половин дузина, преди да открия нещо, което смрази кръвта ми.

Блогърите обожават анкети. Какъв хобит си? Дали си голям любовник? На коя планета приличаш? Кой филмов герой си? Авторите ги попълваха, после и приятелите им и сравняваха резултатите. Безобидно забавление.

Но тазвечерната анкета ме уплаши, защото не беше никак безобидна.

Резултатите излизаха на карта с цветни маркери за училищата и кварталите и даваха смотани препоръки за пицарии и заведения.

Но само вижте въпросите. Помислете за моите отговори:

В моето училище има само двама души, които отговарят на този профил. Вероятно на повечето места щеше да е така. Ако искаш да разбереш кои са екснетърите, можеш да използваш тази анкета, за да ги откриеш.

Неприятно, но най-лош беше фактът, който се налагаше като извод. СВС използваше Екснет, за да ни спипа. Екснет беше компрометиран.

Имаше шпионин в нашите редици.

Бях дал Екснет дискове на стотици хора и те бяха сторили същото. Познавах тези хора. Някои от тях съвсем добре. Живея в този квартал откакто се помня и имам стотици познати. Хора, с които бяхме ходили в забавачката, такива, с които играехме футбол, познати от ЛАРП периода ми, както и съученици. Хората от АРИ отбора ми бяха най-близки, но имаше много други, на които вярвах достатъчно, за да им дам дискове.

Сега имах нужда от тях.

Събудих Хулу, като му звъннах три пъти поред и изключвах след първото позвъняване. След няколко минути вече беше влязъл в Екснет и говорехме по безопасен канал. Показах му блог-поста за радиовановете и след минута беше пощръклял.

Вместо отговор му пратих анкетата.

Мрежата на доверие е едно от готините крипто изобретения, за които бях чел, но не бях пробвал. Тя е почти непробиваем начин да говориш с доверените си хора, без никой друг да разбира. Проблемът е, че трябва да се срещнеш с тях физически поне веднъж, за да започнете.

Хулу написа нещо, изтри го, написа друго и пак го изтри.

Хулу не написа нищо.