Малкия брат

6.

Ако щете вярвайте, но нашите ме накараха да отида на училище на следващия ден. Бях заспал след три, а в седем баща ми застана до леглото и заплаши да ме издърпа за краката. Успях да се надигна и да тръгна към банята. Имах чувство, че нещо е умряло в устата ми.

Оставих майка ми да ми набута сандвич и парче банан, но отчаяно копнеех да ми позволят да пия кафе вкъщи. Щях да си взема на път за училище, но едва издържах да ги гледам как пият, докато аз се влача немощно и си събирам нещата.

Ходил съм до училище хиляди пъти, но днес беше различно. Изкачих хълмовете и тръгнах към Мишън. Навсякъде имаше камиони. Видях много нови сензори и камери на знаците за стоп. Някой беше събрал доста екипировка за наблюдение в очакване да я инсталира. Атаката над моста беше точно каквото им трябваше.

Градът изглеждаше подчинен, все едно се возиш в асансьора и се притесняваш от близостта на съседите и вездесъщите камери.

Взех си дозата в турското кафене на 24-та улица. Турското кафе е като тиня. Достатъчно гъсто е, за да задържи лъжицата изправена, и има много повече кофеин от детски залъгалки като „Ред Бул“. Повярвайте ми, изчел съм всичко в Уикипедия. Това е тайната на възхода на Османската империя — откачени конници, надрусани с черно кафе.

Извадих дебитната си карта, но продавачът се намръщи.

— Без дебитни карти.

— Защо? — От години плащах с карта при турчина. В началото ме занасяше, че съм твърде малък да пия кафе, и отказваше да ми сервира през училищно време, защото смяташе, че бягам от час. Но през годините бяхме изградили нещо като грубовато приятелство.

Той поклати тъжно глава.

— Няма да разбереш. Върви на училище, хлапе.

Нямаше по-сигурен начин да разпали любопитството ми от това да каже, че няма да разбера. Настоях да ми обясни. Беше готов да ме изхвърли, но когато го попитах дали не съм достатъчно добър да пазарувам при него, се открехна.

— Заради сигурността е — каза той и огледа магазина, пълен с турски стоки. — Правителството. Вече наблюдават всичко. Пишеше във вестника. Патриотичен Акт 2. Конгресът го прие вчера. Сега следят кога ползваш картата си. Няма да им помагам да шпионират клиентите ми.

Ченето ми увисна, а той продължи:

— Мислиш, че не е голяма работа? Какъв е проблемът правителството да знае кога си купуваш кафе, нали? Това е начин да знаят къде си, къде си бил. Защо според теб се махнах от Турция. Лошо е правителството да шпионира народа. Дойдох тук преди двайсет години заради свободата. Няма да им помогна да ни я отнемат.

— Продажбите ще намалеят — изтърсих аз. Исках да му кажа, че е герой, и да му стисна ръката, но само това излезе. — Всички използват дебитни карти.

— Може би ще спрат да го правят. Може би клиентите ми идват тук, защото знаят, че обичам свободата. Мисля да поставя табела на прозореца. Може и другите магазини да го сторят. Чух, че Асоциацията за граждански права ще заведе дело.

— Вече ще пазарувам само при теб. — Бях искрен. Бръкнах в джоба си. — Само че нямам кеш.

Той сви устни и кимна.

— Много хора са така. Няма проблем. Дари парите на АГП.

За тези две минути с турчина разменихме повече приказки от когато и да било. Нямах представа, че споделяме едни и същи идеи. Мислех го само за кварталния си дилър на кофеин. Стиснах му ръката и когато излязох, имах чувството, че сме един отбор. Таен отбор.

Бях изтървал два дни, но не бях изпуснал занятия. Първия ден бяха затворили училището, докато се възстанови редът в града. Вторият пък бе определен за траур за загиналите. Вестниците публикуваха биографии на изчезналите и лични възпоминания. Мрежата беше пълна с хиляди некролози.

Беше неловко, защото се оказа, че съм един от тези хора. Появих се в училищния двор, без да зная това. Някой извика и около мен се струпа огромна тълпа. Хората ме тупаха по гърба и ми стискаха ръката. Няколко непознати момичета ме целунаха, при това не съвсем приятелски. Чувствах се като рок звезда.

Учителите ми бяха съвсем малко по-сдържани. Мис Галвес плака почти колкото майка ми и ме прегърна три пъти, преди да ме пусне да си седна. В класната стая имаше нещо ново. Камера. Мис Галвес видя, че я зяпам, и ми подаде пресниманото разрешително.

Образователният борд на район Сан Франциско беше свикал извънредна сесия през уикенда и бе гласувал единодушно да се поиска разрешение от всички родители за инсталиране на камери за видеонаблюдение във всяка стая и коридор. Законът казваше, че не могат да ни принудят да ходим в училище, пълно с камери, но не споменаваше нищо за „доброволно“ отказване от конституционните ни права. Според писмото Бордът смяташе, че ще получи одобрение от всички родители. А за тези, които откажат, щяха да въведат обучение в „незащитени“ стаи.

Защо им бяха камери в стаите? Заради терористите, разбира се. Защото, взривявайки моста, те ясно бяха показали, че идва ред на училищата. Или поне до такова заключение бе стигнал Бордът.

Прочетох писмото три пъти и вдигнах ръка.

— Да, Маркъс?

— Мис Галвес, по повод това писмо…

— Да, Маркъс.

— Нали целта на терористите е да ни изплашат? Затова се казва „тероризъм“, нали?

— Предполагам. — Останалите от класа се взираха в мен. Не бях най-добрият ученик, но много обичах сериозните дебати. Съучениците ми чакаха да чуят какво ще кажа.

— Не правим ли точно това, което терористите искат от нас? Не печелят ли, ако се изплашим и сложим камери навсякъде?

Останалите зашумяха нервно. Някой вдигна ръка. Беше Чарлз. Мис Галвес го посочи.

— Монтирането на камери ни осигурява безопасност и така се страхуваме по-малко.

— Безопасност от какво? — попитах аз, без да изчакам разрешение.

— От тероризма — отвърна Чарлз. Другите закимаха.

— И как така? Ако някой самоубиец бомбаджия нахлуе тук и ни взриви…

— Мис Галвес, Маркъс нарушава училищната политика. Не бива да се шегуваме с терористични атаки…

— Кой се шегува?

— Благодаря и на двама ви. — Мис Галвес не беше щастлива. Стана ми малко неудобно, че узурпирах часа. — Това е много интересна дискусия, но предлагам да я оставим за друг път. Мисля, че още сме твърде емоционални след последните събития. Сега нека се върнем към урока.

До края на часа говорихме за суфражистките5 и техните напредничави лобистки стратегии, които вкарали в офиса на всеки конгресмен по четири жени, за да му натякват какво ще е политическото бъдеще, ако не се разреши на жените да гласуват. Принципно много харесвах такива неща — обикновени хора, които принуждават могъщите да бъдат честни — но днес не можех да се концентрирам. Може би заради отсъствието на Дарил. Двамата харесвахме социалните науки и вече щяхме да сме заформили дискусия по темата на училищните лаптопи.

Вечерта бях записал двайсет диска с „ПараноидЕксбокс“ и ги носех в раницата си. Раздадох ги на хора, които бяха наистина сериозни геймъри. Всички имаха „Юнивърсъл“, но бяха спрели да го използват, защото игрите бяха доста скъпи и не особено забавни. Замъквах ги настрани по време на междучасията и обедната почивка и хвалех „Параноид“. Безплатно и забавно — пристрастяващи социални игри с готини хора от целия свят.

Раздаването на един продукт с цел продажбата на друг се нарича „бръснарски бизнес“. Компании като „Жилет“ раздават безплатни самобръсначки, но те скубят здраво за ножчетата. Най-лоши в тази област са пълнителите за принтери. Цялата работа с мастилата излиза по-дебела от най-скъпарското шампанско на света.

Бръснарският бизнес зависи от това да нямаш възможност да си купиш „ножчета“ от някой друг. Щом „Жилет“ печели девет долара от десетдоларово ножче, защо да не направиш конкурентна фирма, която да го продава за пет. Осемдесет процента печалба са достатъчно, за да потекат лигите на всеки нормален бизнесмен.

Затова компании като „Майкрософт“ влагат всички средства да направят трудна и/или нелегална конкуренцията с ножчетата. В случая всеки ексбокс има множество контрамерки, за да не можеш да подкараш софтуер, създаден от хора, които не са платили кървав данък на „Майкрософт“.

Онези, с които говорех, не мислеха за тези неща. Те направо настръхнаха, щом им казах, че игрите не са наблюдавани. В днешно време всяка онлайн игра е пълна с подобни глупости. На първо място са перверзниците, които се опитват да те примамят на някое отдалечено място, за да ти изиграят „Мълчанието на агнетата“. След това идат полицаите, които се преструват на невинни дечица, за да спипат перверзниците. Най-лоши са доносниците, които непрекъснато следят дискусиите и ни изпиват за нарушаване на правилата, гласящи, че не трябва да флиртуваш, да псуваш и да отправяш открити или завоалирани обиди относно сексуалната ориентация.

Аз не съм постоянно надървен, но все пак съм на седемнайсет години. Сексът се появява тук-там в разговорите. Но Бог да ти е на помощ, ако го споменеш в игра. Всичко отива по дяволите. Никой не наблюдаваше игрите на „ПараноидЕксбокс“, защото не бяха създадени от компании. Те бяха написани от хакери само за забавление.

Така че геймърите се накефиха от идеята. Взеха дисковете и обещаха да направят копия за приятелите си. Все пак игрите са по-забавни, като ги играеш с другари.

Когато се прибрах, прочетох, че група родители съдят училищния борд за камерите, но вече бяха изгубили предварителното изслушване за забраната им.

Не знам кой измисли името „Екснет“, но то остана. Чух хората да говорят за него в автобуса. Ван се обади да ме пита дали съм чул за него и аз почти се задавих, като разбрах за какво говори. Дисковете, които бях раздал, бяха изкопирани и разпространени чак до Оукланд в рамките на две седмици. Това ме накара да започна да гледам през рамо. Имах чувството, че съм нарушил някакво правило и СВС ще ме прибере завинаги.

Бяха тежки седмици. Влаковата система беше изоставила напълно кеша, заменяйки го с радиочестотни карти, които трябваше да размахаш пред въртележките. Беше удобно, но всеки път, когато ползвах картата, си мислех как ме следят. Някой пусна в Екснет линк към статия в „Електроник Фронтиър Фаундейшън“ за това как системата може да се използва за следене. По вестниците се появиха истории за малки протести по станциите на влака.

Вече използвах Екснет за всичко. Бях си направил фалшив имейл чрез Пиратската партия, шведска политическа партия, която беше против наблюдението на интернет и обещаваше да запази сървърите си в тайна дори от полицията. Ползвах го само чрез Екснет, прескачайки анонимно между мрежите на различни съседи чак до Швеция. Поне така се надявах. Вече не използвах ника „w1n5ton“. ЩОМ Бенсън бе успял да ме открие, значи всеки друг щеше да го направи. Новият ми ник беше „M1k3y“ или „Мики“ и получавах множество писма от хора, които бяха разбрали от чатове и форуми, че мога да им помогна с настройките за Екснет.

Липсваше ми „Хараджуку Фън Меднес“, но компанията беше спряла играта от съображение за сигурност. Според тях не беше добра идея да криеш разни неща и да пращаш някой да ги търси. Ами ако някой реши, че е бомба? Ами ако някой наистина заложи бомба?

Ами ако ме удари гръм, докато ходя с чадър. Забранете чадърите! Борете се със заплахата от гръмотевици!

Продължавах да ползвам лаптопа си, макар че ме побиваха тръпки от него. Сърфирах безцелно всеки ден, постепенно намаляйки времето, за да може наблюдателите да решат, че бавно променям навиците си. Ако внезапно престанех, онзи, който ме следеше, щеше да се озадачи. Четях предимно хилядите некролози на загиналите ми съграждани.

Честно казано, почти не се занимавах с домашни. Имах друга работа. Всеки ден записвах нови дискове с „ПараноидЕксбокс“, по петдесет-шейсет, и ги раздавах на хора, които бяха готови да сторят същото.

Не се притеснявах особено, че ще ме хванат, защото разполагах с добро крипто. „Крипто“ идва от „криптография“, или „тайнопис“, и е познато още от Римската империя. (Наистина, Август Цезар е бил голям почитател на тайнописа и е измислял свои кодове, които използваме и днес, за да шифроваме шеги по имейла.)

Крипто е математика. Здрава математика. Няма да ви обяснявам подробно, защото ми липсват чак такива познания. Ако ви интересува, погледнете в Уикипедия.

Ето версията на Клиф Ноутс. Някои математически уравнения са много лесни в една посока и страшно трудни в друга. Лесно е да умножите две големи цели числа и да получите едно гигантско. Страшно трудно е да вземете едно гигантско число и да разберете от умножението на кои две е получено.

Това значи, че ако измислите начин да кодирате нещо на основата на умножаване на две големи числа, разкодирането без тези числа ще е трудно. Страшно трудно. Всички компютри, работещи денонощно трилион години, може да не успеят.

Всяко кодирано съобщение има четири части: оригинално съобщение, наричано чист текст; кодираното съобщение, наричано шифрован текст; кодиращата система, наричана шифър. И на последно място ключът, който използваш заедно с шифъра и чистия текст, за да създадеш кодирано съобщение.

Преди шифровчиците се опитвали да запазят всичко в тайна. Всички правителства и агенции си имат собствени кодове и ключове. Нацистите и Съюзниците не искали противникът да знае как се кодират съобщенията и какви са ключовете за разшифроване. Звучи като добра идея, нали?

Грешка.

Още когато чух за това, си казах, че е глупост. Сигурно е трудно да се открият и разбият тези кодове. Но едно време е било невъзможно да се лети, да се отиде до Луната или пък да се направи хард диск с повече от няколко килобайта памет. Все някой трябва да е открил начин за разкодиране на съобщенията. Представях си една куха планина, пълна с математици от Агенцията за национална сигурност, чоплещи всеки мейл на света.

Практически нещо подобно се е случило по време на Втората световна. Това е причината животът днес да не прилича на играта „Волфенщайн“, в която съм изтрепал много нацисти.

Трудно е да запазиш шифрите в тайна. В тях има много математика и колкото повече хора ги ползват, толкова повече хора трябва да пазят тайната. Ако някой избяга при противника, се налага да намериш нов шифър.

Германците имали шифър на име „Енигма“ и използвали малък механичен компютър да кодира и декодира съобщения. Всички подводници, кораби и пристанища имали такива и било неизбежно рано или късно Съюзниците да се докопат до един от тях.

Когато успели, те пробили кода. Водеща фигура в това бил личният ми герой, Алън Тюринг6, който е създал концепцията за съвременните компютри. За съжаление обаче бил гей и след войната тъпото британско правителство го накарало да си бие мъжки хормони, за да „излекува“ хомосексуализма си, и той се самоубил. Дарил ми подари биографията му за четиринайсетия ми рожден ден. Беше я увил с двайсет слоя хартия, заедно с рециклирана играчка Батмобил. Той си е такъв с подаръците. Та оттогава съм голям фен на Тюринг.

И така, Съюзниците разполагали с машината „Енигма“ и можели да прихващат съобщенията, но това не било голям напредък, защото всеки капитан разполагал със собствен ключ. Без наличието на ключа машината не била от голяма полза.

Ето как секретността вреди на криптото. Шифърът „Енигма“ имал дефект. Тюринг се хванал здраво и открил, че нацистките криптографи са направили математическа грешка. След като разполагал с машината, той намерил начин да разбие всяко съобщение, без значение от ключа.

Това коствало на нацистите войната. Не ме разбирайте погрешно. Това е добра новина. Повярвайте на ветерана от „Волфенщайн“. Не ви трябва нацистко управление.

След войната криптографите се замислили сериозно над това. Проблемът бил, че Тюринг бил по-умен от човека, измислил „Енигма“. Всеки път, когато създадеш шифър, си уязвим от някой по-умен, който може да го разбие.

Колкото повече разсъждавали, те осъзнавали, че всеки може да измисли система за сигурност, която сам не може да пробие. Но не можеш да предвидиш какво ще направи някой по-умен.

Трябва да публикуваш шифъра си, за да разбереш дали работи. Трябва да кажеш на колкото се може повече хора да започнат да го човъркат и да тестват сигурността. Колкото по-дълго никой не може да открие слабо място, толкова по-сигурен е шифърът.

Така стоят нещата днес. Ако искаш да си в безопасност, не използваш шифър, измислен от някой гений миналата седмица. Ползваш нещата, които хората не са могли да пробият максимално дълго. Независимо дали си банка, терорист, правителство или ученик, всички ползваме еднакви шифри.

Ако се мъчиш да работиш с твой шифър, има шанс някой някъде да види слабост в него и да ти нарита задника като Тюринг. Ще го разшифрова и ще знае глупавите ти клюки, финансовите трансакции и военните ти тайни.

Знаех, че крипто ще ме пази от шпиониране, но не бях подготвен за хистограми.

Слязох от влака и размахах картата си пред въртележката на спирката на 24-та улица. Както обикновено станцията беше пълна с всякакви откачалки.

Пияници, религиозни фанатици, мексиканци, насядали по земята, и хлапета от уличните банди. Минах покрай тях и тръгнах към улицата. Раницата ми беше празна, защото бях раздал всички дискове, затова пристъпвах по-енергично. Горе някакви проповедници говореха на испански и английски за Исус.

Продавачите на фалшиви слънчеви очила бяха заменени от хора, продаващи роботизирани кученца, които лаеха националния химн и си вдигаха краката, ако им покажеш снимка на Осама бен Ладен. В малкия им мозък сигурно имаше доста интересни неща и реших някой ден да си взема едно-две и да ги разглобя. Лицевото разпознаване беше новост при играчките. Тази технология съвсем наскоро бе излязла от военните, полицията и казината, които се пазеха от мошеници чрез нея.

Тръгнах да се прибирам към Потреро и миризмата на бурито от околните ресторанти ме накара да се замисля за вечеря.

Не знам защо се обърнах през рамо, но го направих. Може би беше някакво шесто чувство. Разбрах, че ме следят.

Бяха двама едри бели мъже с малки мустачки. Приличаха на полицаи или на някоя от гей двойките, каращи колела по „Кастро“. Само че гейовете имат по-добри прически. Тези двамата носеха якета с цвят на цимент и сини дънки, а коланите им не се виждаха. Замислих се за всички неща, които един полицай може да носи на колана си. И двамата имаха блутут слушалки.

Продължих да вървя, а сърцето ми задумка. Очаквах това още когато започнах. Очаквах СВС да разбере какво правя. Бях взел всички мерки, но късо подстриганата жена беше казала, че ме наблюдават. Че съм набелязан. Очаквах пак да ме приберат в затвора. Защо не? Защо Дарил да стои вътре, а аз не? Какво ми оставаше? Дори нямах смелостта да кажа на родителите си, или на неговите, какво ни се беше случило.

Забързах, като мислех трескаво. Нямах нищо инкриминиращо в раницата. Поне не твърде инкриминиращо. Учебният лаптоп имаше кракната операционна програма за месинджърите, но половината училище беше така. Бях променил криптирането на телефона. Вече имах фалшив дял, който можех да отключа при нужда. Истинските неща бяха скрити с друга парола. Тази скрита секция изглеждаше като празен участък. Когато криптираш информацията, тя става неразличима и няма как да се разбере, че е там.

В раницата ми нямаше дискове. Лаптопът беше чист. Разбира се, ако погледнеха по-сериозно ексбокса вкъщи, играта свършваше. Образно казано.

Спрях на място. Бях направил каквото мога, за да се прикрия. Време беше да посрещна съдбата си. Влязох в най-близкото заведение за бурито и си поръчах едно с карнитас — кълцано свинско — и екстра салца. Поне да ме приберат с пълен стомах. Взех си и голяма чаша хорчата. Това е студена оризова напитка, като течен полусладък оризов пудинг. (По-добро е, отколкото звучи.)

Седнах да хапна и ме обзе пълно спокойствие. Или щях да ида в затвора за „престъпленията“ си, или не. Откакто ме бяха пуснали, свободата ми беше временна. Моята държава вече не ми беше приятел. Бяхме на различни страни и аз знаех, че няма как да спечеля.

Двамата мъже влязоха в ресторантчето точно когато привършвах буритото и щях да си поръчам чурос — пържени бухти с канела — за десерт. Явно им беше писнало да ме чакат отвън.

Застанаха зад мен на тезгяха и ме приклещиха. Платих на симпатичната бабка и отхапах няколко пъти от чурото, преди да се обърна. Исках да изям поне част от десерта си. Може би щеше да ми е последният за много дълго време.

След това се обърнах. Двамата бяха толкова близо, че виждах бенката на бузата на единия и малкия сопол в носа на другия.

— Извинете — казах аз и опитах да ги избутам. Единият се мръдна, за да ми препречи пътя.

— Господине, бихте ли дошли с нас? — И направи жест към вратата.

— Съжалявам, още се храня. — Пак опитах да се измъкна. Този път онзи сложи ръка на гърдите ми. Дишаше учестено през носа и сополът му трептеше. Сигурно и аз дишах така, но не можех да преценя заради лудото биене на сърцето ми.

Другият отметна предницата на якето си и показа значка на полицейското управление на Сан Франциско.

— Полиция. Моля, последвайте ни.

— Само да си взема нещата.

— Ние ще се погрижим за това. — Този със сопола пристъпи до мен и сложи крак до моя. Това е прийом от бойните изкуства. Позволява ти да усетиш кога противникът премества тежестта си и е готов за движение.

Аз не мислех да бягам. Знаех, че не мога да избягам от съдбата си.