14.

Екснет не беше много забавен през деня, защото всички потребители бяха на училище. Извадих сгънатата бланка от джинсите си и я метнах на масата. Седнах в дневната и пуснах телевизора. Аз никога не гледам телевизия, за разлика от нашите. Те получаваха представата си за света от телевизията, радиото и вестниците.

Новините бяха ужасяващи. Имаше толкова много причини да се страхува човек. По целия свят загиваха американски войници. И не само войници. Хора от националната гвардия, които се бяха записали да помогнат на жертви от урагани и земетресения, също бяха въвлечени в безкрайна война.

Разцъках денонощните новинарски канали. Безкраен поток от служители обясняваха защо трябва да се страхуваме. Безкраен низ от снимки показваха взривове по целия свят.

Продължих да прескачам по каналите, докато не засякох познато лице. Беше човекът, който влезе в камиона и говори с късо подстриганата жена, когато ме арестуваха. Носеше военна униформа. Надписът го идентифицираше като генерал-майор Ли Гелман, регионален командир на СВС.

— В ръцете си държа литература от така наречения концерт в Долорес Парк. — Стискаше наръч памфлети.

Спомних си, че имаше много такива. Всеки път, когато дойде група в Сан Франциско, се появяват памфлети.

— Искам да ги видите внимателно. Нека ви прочета заглавията. БЕЗ СЪГЛАСИЕТО НА УПРАВЛЯВАНИТЕ: РЪКОВОДСТВО КАК ДА СЪБОРИМ ДЪРЖАВАТА. ДАЛИ АТЕНТАТИТЕ ОТ 11 СЕПТЕМВРИ НАИСТИНА СЕ СЛУЧИХА? Още едно. КАК ДА ИЗПОЛЗВАМЕ СОБСТВЕНАТА ИМ СИГУРНОСТ СРЕЩУ ТЯХ. Това ни показва истинската цел на съботното мероприятие. Не е било обикновено събиране на хиляди хора без нужните разрешителни и охранителни мерки. Било е наборен лагер на врага. Опит да се покварят децата ни с идеята, че Америка не трябва да се защитава.

Вижте девиза им. НЕ ВЯРВАЙ НА НИКОГО НАД 25. Какъв по-добър начин да отхвърлиш зрялата и трезва преценка от терористичните си послания, като изключиш възрастните и се ограничиш до впечатлителните младежи?

Полицията се е появила на това наборно сборище на враговете на Америка. Концертът вече бил нарушил спокойствието на стотици жители на квартала, които не били уведомени за събитието.

Както се вижда на видеото, полицията нарежда на тълпата да се разпръсне и тя атакува под призива на музикантите. Силите на реда я укротяват, като използват несмъртоносни средства за борба с безредиците.

Арестувани са лидерите и провокаторите, които са накарали младежите да нападнат полицаите. Осемстотин двайсет и седем души са задържани. Много от тях имат предишни провинения, над сто са с присъди. Засега остават в ареста.

Дами и господа, Америка воюва на много фронтове, но най-голямата заплаха е у дома. Без значение дали сме нападнати от терористи, или от техни симпатизанти.

Един репортер вдигна ръка.

— Генерал Гелман, не може да твърдите, че тези хлапета са привърженици на терористите само защото са отишли на купон в парка?

— Не, разбира се. Но когато младежите са под влиянието на врага, не е трудно да им се завъртят главите. Терористите искат да създадат пета колона, която да воюва за тях на вътрешния фронт. Ако това бяха моите деца, щях да съм силно притеснен.

Друг репортер се подсмихна.

— Генерале, това все пак е било концерт на открито. Не са се обучавали как да използват оръжие.

Генералът извади няколко снимки.

— Тези са заснети с инфрачервени камери, преди да се намеси полицията. — Той ги вдигна една по една. Показваха най-свирепото пого, няколко души бяха стъпкани. След това секс кадри край дърветата. Момиче с трима мъже. Две момчета. — На това събитие е имало десетгодишни деца. Смъртоносен коктейл от дрога, пропаганда и музика е довел до десетки контузии. Цяло чудо е, че няма загинали.

Изключих телевизора. Наистина го изкарваха като бунт. Ако родителите ми научеха, че съм бил там, щяха да ме оковат за леглото за цял месец, а след това ще ме пускат навън само със следящо устройство.

Което ме подсети, че много ще се ядосат, когато разберат, че съм отстранен.



Не го приеха добре. Татко искаше да ме накаже, но мама го разубеди.

— Знаеш, че заместник-директорът се заяжда с Маркъс от години. След последната родителска среща ти го псува цял час. Мисля, че споменаваше думата „задник“ непрекъснато.

Татко поклати глава.

— Възпрепятстване на часа със спор за Службата за вътрешна сигурност…

— Това е час по социална науки, татко. — Вече не ми пукаше, но щом мама се застъпваше за мен, трябваше да й помогна. — Говорихме си за СВС. Нима не трябва да се дебатира?

— Виж, сине — каза той. Напоследък често ме наричаше така. Имах чувството, че е спрял да ме приема като личност и ме смята за недоразвита ларва, която има нужда от напътствия, за да порасне. Не ми харесваше. — Трябва да се примириш, че вече живеем в различен свят. Имаш право да изразяваш мнението си, но трябва да си готов за последствията. Има хора, които са наранени и няма да спорят за конституционно право, когато животът им е в опасност. Все едно сме в спасителна лодка, а в нея никой не иска да знае колко гаден е капитанът.

Едва се стърпях да не завъртя очи.

— Трябва да се подготвям самостоятелно две седмици и да напиша есе по основните предмети — история, социални науки, английски и физика, като използвам града за контекст. По-добре е, отколкото да вися вкъщи и да гледам телевизия.

Татко ме изгледа, сякаш подозираше, че съм намислил нещо, но кимна. Пожелах им лека вечер и се качих в стаята си. Пуснах ексбокса и започнах да мисля за есетата. Защо не? Наистина беше по-добре, отколкото само да вися вкъщи.



В крайна сметка си писах с Анджи цялата вечер. Тя ми съчувстваше и каза, че ще помогне с есетата, ако искам да се срещнем след училище на другия ден. Знаех, че учи заедно с Ван. Училището беше чак в Ист Бей, където не бях ходил след взривовете.

Бях наистина развълнуван от възможността да я видя пак. След концерта всяка нощ си лягах с две мисли — как тълпата щурмува полицейските редици и как докосвах гърдите на Анджи, докато бяхме скрити зад колоната. Тя беше невероятна. Досега не бях срещал толкова… агресивно момиче. Винаги аз напъвах, а те ме отблъскваха. Тогава имах чувството, че тя е не по-малко възбудена от мен. Интригуваща мисъл.

Имах вълнуващи сънища — какво може да се случи, ако двамата се озовем на уединено място.

На другия ден започнах есетата. Сан Франциско е благодатен материал. История? Естествено от Златната треска до корабостроителниците за Втората световна, японските концентрационни лагери и откриването на компютъра. Физика? Тукашният музей имаше най-невероятната колекция, която съм виждал. Изпитвах перверзно удоволствие от модела на движение на земните пластове по време на земетресение. Английски? Джек Лондон, битниците, автори на научна фантастика като Пат Мърфи и Руди Рукър. Социални науки? Движението за свобода на словото, Сезар Навес, гей правата, феминизма, антивоенните протести…

Винаги съм обичал да уча. Просто за да опозная света. Можех да го правя дори само като обикалям из града. Реших да направя есе по английски за поетите битници. Книжарница „Сити Лайтс“ имаше библиотека на горния етаж, където Алан Гинзбърг и другарите му са създавали наркоманската си поезия. В час бяхме чели „Вой“ и никога няма да забравя началните редове, от които всеки път ме побиват тръпки.

Видях най-добрите умове на поколението си

унищожени от лудост, гладуващи истерично голи,

влачейки се през негърските улици призори,

търсейки дневна доза, хипари, изгарящи за древната божественост,

свързваща със звездното динамо

в машинарията на нощта…

Харесва ми как сглобява думите: „гладуващи истерично голи“. Познавах това чувство. Замислих се за „най-добрите умове на поколението“. Сетих се за парка и обгазяването. Бяха арестували Гинзбърг заради „Вой“. Заради една строфа с гей секс, която днес дори нямаше да ни направи впечатление. Мисълта, че все пак има някакъв прогрес, ме ощастливи. Едно време е имало много повече ограничения.

Замотах се в библиотеката, ровейки се в старите издания. Захласнах се по Джак Керуак, когото от доста време исках да прочета. Един служител ми кимна одобрително и изрови евтино издание за шест кинта.

Разходих се до Чайнатаун, за дим сум с лют сос. Преди този сос ми се струваше доста лют, но след специалитета на Анджи не беше нещо особено.

Следобед се качих на влака и после на автобус през моста „Сан Матео“ към Ист Бей. Четях си „По пътя“ и хвърлях по едно око на пейзажа. „По пътя“ е полуавтобиографичен роман на Джак Керуак, наркоманизиран и впиянчен автор, който обикаля страната на автостоп, скита по нощните улици и среща най-различни хора. Хипари, мошеници, бандити, престъпници и ангели. Книгата няма сюжет. Керуак я е писал на дълго руло хартия за три седмици, надрусан до припадък. Просто поредица невероятни случки. Сприятелява се с пагубни хора, като Дийн Мориарти, който все го въвлича в неизпълними схеми, които въпреки всичко проработват.

В думите имаше сочен ритъм. Все едно отекваха в главата ми. Прищя ми се да легна в каросерията на пикап и да се събудя в някой малък град на път за Ел Ей. Едно от онези места с бензиностанция и закусвалня, където може да тръгнеш по полето, да срещаш хора и да правиш разни неща.

Пътуването беше дълго и явно съм задрямал. Среднощният чат с Анджи не ми се отразяваше добре, защото мама очакваше да ставам всяка сутрин за закуска. Събудих се, смених автобуса и скоро се озовах пред училището на Анджи.

Тя беше с униформа. Не я бях виждал така. Беше сладка по някакъв странен начин и ми напомняше на Ван. Прегърна ме, целуна ме по бузата и каза:

— Здравей!

— Здрасти!

— К’во четеш?

Очаквах този въпрос. Бях си маркирал един пасаж с пръст.

— Слушай: „Те танцуваха по улицата и аз се залутах след тях, както правех цял живот, влачейки се след хора, които ме интересуват. Защото единствените хора за мен са лудите, тези, които са луди за живот, за разговор, да бъдат спасени, искащи всичко едновременно, тези, които никога не се прозяват и не говорят общоприети приказки, но горят, горят, горят като жълти свещи, избухват като паяци сред звездите и в средата виждаш синьото изпукване, и всички ахват.“

Тя взе книгата и прочете пасажа.

— Иха! Харесва ми! Цялото ли е такова?

Докато вървяхме към автобусната спирка, й разказах какво съм прочел. След като завихме зад ъгъла, тя ме хвана през кръста, а аз сложих ръка на раменете й. Вървях по улицата с момиче — моето гадже? Защо не. И обсъждахме готина книга. Това беше раят. За миг забравих всичките си неприятности.

— Маркъс?

Обърнах се. Беше Ван. Явно съм го очаквал, защото не бях изненадан. Училището не беше голямо и всички свършваха по едно и също време. Не бях говорил с Ван от седмици, които ми се струваха като месеци. Преди се чувахме всеки ден.

— Здрасти, Ван. — Потиснах импулса да махна ръка от раменете на Анджи. Ван изглеждаше изненадана, но не ядосана. По-скоро потресена. Втренчи се в нас.

— Анджела?

— Здравей, Ванеса.

— Какво правиш тук?

— Дойдох да взема Анджи. — Опитах да запазя неутрален тон. Внезапно ми стана неудобно, че ме вижда с друго момиче.

— О! — възкликна Ван. — Ами радвам се да те видя.

— И на нас ни беше приятно, Ванеса. — Анджи ме завъртя към автобусната спирка.

— Познаваш ли я? — попита ме, след като се отдалечихме.

— От цяла вечност.

— Били ли сте гаджета?

— Какво? Не! В никакъв случай! Бяхме само приятели.

— Били сте?

Имах чувството, че Ван върви зад нас и слуша, въпреки че с нашата скорост трябваше да подтичва. Известно време издържах на изкушението да се обърна, но после го направих. Видях много момичета от училището, но не и нея.

— Беше с мен, Дарил и Хосе-Луис, когато ни арестуваха. Играехме АРИ заедно. Четиримата бяхме най-добри приятели.

— Какво се случи?

Понижих глас.

— Тя не хареса Екснет. Каза, че ще загазя и други хора ще загазят заради мен.

— И затова вече не сте приятели?

— Просто се отдалечихме.

Направихме още няколко крачки.

— Нали не сте били гаджета?

— Не. — Бях се изчервил, все едно лъжех.

Анджи спря и ме погледна в лицето.

— Били ли сте?

— Не! Честно! Само приятели. Те с Дарил… Дарил беше много влюбен в нея. Нямаше как…

— Но ако не беше Дарил, щеше да пробваш, а?

— Не, Анджи. Повярвай ми и спри. Ванеса ми беше добър приятел и съм разстроен, че вече не е. Но никога не съм си падал по нея.

Тя се отпусна малко.

— Добре, съжалявам. Просто не се разбирам с нея. Не се спогаждаме, откакто се познаваме.

Аха. Ето защо Хулу бе довел Анджи чак сега. Явно не искаше да я събира с Ван.

Тя ме прегърна и ме целуна и няколко момичета ни подвикнаха. Тръгнахме към автобуса. Ван беше пред нас. Явно ни беше подминала, докато сме се целували. Чувствах се като пълен негодник.

Естествено тя беше с нас на спирката и после в автобуса, без да разменим дума. Опитвах да водя разговор с Анджи, но ми беше странно.

Според плана трябваше да спрем за кафе и после да ходим да „учим“ у Анджи. Което значеше да висим на ексбокса. Във вторник майка й се прибираше късно, защото ходеше на йога и после вечеряше с приятелки. Сестра й също излизаше с приятеля си, така че цялата къща щеше да е за нас. Имах доста мръсни мисли, откакто направихме този план.

Влязохме директно в нейната стая и затворихме вратата. Вътре беше пълно с дрехи, тетрадки и части от компютри, които се забиваха по краката като кабарчета. Бюрото й беше по-зле и от пода и в крайна сметка седнахме на леглото, което беше супер, според мен.

Неудобството от срещата с Ван ме беше напуснало и включихме ексбокса, който беше оплетен с кабели. Някои отиваха към уайърлес антена, която беше хакната, за да се включва към връзката на съседите. Други бяха вързани за два стари екрана от лаптоп, разположени от двете страни на леглото, така че да можеш да гледаш филми и да си чатиш.

И двамата знаехме за какво сме тук. Треперех леко и усещах топлината на крака и рамото й, които бяха притиснати в мен. Но първо трябваше да вляза в Екснет и да проверя какво се случва.

Имаше писмо от едно хлапе, което често ми пращаше забавни клипчета от телефон с издънките на СВС. Последния път няколко агенти разглобяваха бебешка количка, след като куче, надушващо експлозиви, бе проявило интерес към нея. Правеха го насред улицата пред Марината и всички богаташи зяпаха учудено.

Хората сваляха новия му клип като полудели. Беше качен в интернет архива в Александрия, Египет, където разрешаваха да слагаш всичко, стига да си съгласен останалите да го променят и разширяват. Американският архив се намираше съвсем близо, в Президио, но всички подобни материали бяха премахнати в името на националната сигурност. Египетският беше автономен и хостваше всичко, което може да засрами САЩ.

Този път хлапето с ник „Камераспай“ ми беше пратило още по-добро видео. Показваше стълбището на кметството, огромна сграда, приличаща на сватбена торта, с множество статуи и арки. СВС бяха оградили периметър и видеото беше от пропускателния пункт. Един мъж в офицерска униформа показа документите си и сложи куфарчето си на скенера.

Всичко беше наред, докато един от агентите не видя нещо на скенера. Той зададе въпрос на офицера, който му отговори нещо неразбираемо. (Клипчето бе снимано от другата страна на улицата и се чуваше предимно звукът от трафика.)

Генералът и агентът се скараха и се появиха още служители на СВС. Накрая генералът поклати гневно глава, размаха пръст, взе куфарчето си и тръгна да си върви. Агентът му извика нещо, но той не спря. Изглеждаше крайно раздразнен.

Тогава агентите хукнаха след генерала. Тук Камераспай бе забавил видеото, за да видим всичко кадър по кадър. Генералът се обръща, а на лицето му е изписано смайване. Не вярва, че ще го съборят. След това изражението му преминава в ужас, защото три горили го повалят на тротоара с изпълнение, което спокойно може да сложи край на футболната ти кариера. Генералът, възрастен мъж с посивяла коса и благородни черти, се строполи, отскочи два пъти, удряйки лице в тротоара. От носа му потече кръв. Агентите вързаха китките и глезените му. Той им крещеше, лицето му беше окървавено. Минувачи се бяха спрели и наблюдаваха. Явно беше, че това е най-неприятното за генерала — унижението и уронването на достойнството му. Клипчето свърши.

— О, мили Буда! — възкликнах аз, гледайки потъмнелия екран. Пуснах го отново и го показах на Анджи. Тя го изгледа със зяпнала уста.

— Публикувай го. Публикувай го, публикувай го!

Публикувах го. Описах какво съм видял и попитах дали някой може да идентифицира военния и дали има друга информация.

Натиснах копчето за качване.

Пуснахме си видеото. После отново.

Пощата ми изпиука.

Познавам го тоя пич, може да му намериш биографията в Уикипедия. Генерал Клод Гайст. Командваше мироопазващата мисия на ООН в Хаити.

Погледнах страницата. Имаше снимка на генерала от пресконференция и информация за ролята му в трудната мисия в Хаити. Определено беше същият човек.

Ъпдейтнах поста.

Теоретично това беше шансът да се натискаме с Анджи, но не го направихме. Ровичкахме из Екснет за още случаи на претърсване и нападение от страна на СВС. Позната задача, защото правех нещо подобно с материалите за концерта в парка. Започнах нова категория в моя блог — „Злоупотреба с власт“. Анджи помагаше с нови ключови думи за търсене и докато майка й се върне, новата категория вече имаше седемдесет публикации. Водещата бе за генерал Гайст.



На другия ден работих по есето си, четох Керуак и ровичках из Екснет. Мислех да се видя с Анджи след училище, но перспективата да се натъкна на Ван не ми допадна, затова й пратих съобщение, че трябва да уча.

Имаше множество предложения за „Злоупотреба с власт“. Стотици малки и големи снимки и клипчета. Мълвата се разпростираше.

На следващата сутрин бяха още повече. Някой започна нов блог, за да могат да се съберат всички. Надпреварвахме се да открием най-сочните истории и най-откачените снимки.

Всяка сутрин закусвах с нашите и обсъждахме проектите ми. Допадна им, че чета Керуак. Книгата им беше любима и се оказа, че имаме копие вкъщи. Татко го извади и аз го поразгледах. Имаше прегънати страници, подчертани пасажи и бележки в полето. Явно той наистина обичаше тази книга.

Спомних си времената, когато с него можехме да си говорим повече от пет минути, без да се разкрещим за тероризма. Изкарахме чудесна сутрин, обсъждайки невероятните приключения в романа.

На следващата сутрин и двамата бяха залепнали за радиото.

— „Злоупотреба с власт“ е най-новата мода на популярния Екснет и привлече вниманието на света. Движението е съставено от „Малки братя“, които отвръщат на наблюдението на СВС, като документират провали и превишаване на правата. Началото бе поставено с популярен клип, в който генералът от запаса Клод Гайст бе съборен от агенти на СВС на стъпалата на кметството. Гайст не е направил изявление за инцидента, но коментарите на младите хора са много гневни. Движението получи глобално внимание. Кадри от видеото се появиха на първите страници на вестници в Корея, Великобритания, Германия и Япония, както и по много новинарски телевизии. „Би Би Си“ пусна специален репортаж как нито една американска медия не е отразила историята. Коментари на сайта отбелязват, че и американският клон на „Би Би Си“ не го е направил.

Пуснаха няколко интервюта — с младеж от Шведската пиратска партия, който направи хапливи коментари за американската преса, и с пенсиониран репортер, живеещ в Токио. Излъчиха и репортаж на „Ал Джазира“, която сравняваше американската и сирийската преса.

Имах чувството, че нашите се взират в мен и знаят какво съм сторил. Но докато почиствах масата, видях, че се гледат един друг.

Татко стискаше здраво кафето си и ръката му трепереше. Мама го гледаше.

— Опитват се да ни дискредитират — каза той. — Искат да саботират усилията ни да си осигурим безопасност.

Отворих уста, но мама поклати глава. Качих се в стаята си, за да работя над есето за Керуак. Когато чух, че излязоха, включих ексбокса.

Здравей, Мики. Аз съм Колин Браун. Продуцент на новинарската програма на „Си Би Си“. Правим материал за Екснет и сме изпратили репортер в Сан Франциско. Желаеш ли да дадеш интервю, за да обсъдим твоята група и нейните действия.

Опулих се. Исусе! Искаха да ме интервюират за моята група?

Не, благодаря. Всичко е заради анонимността. И групата не е „моя“. Но благодаря за вниманието към историята!

След минута дойде ново писмо.

Ще те маскираме и ще запазим анонимността ти. Знаеш, че Службата за вътрешна сигурност ще има какво да каже. Искаме да чуем и твоята гледна точка.

Беше прав, но това щеше да е лудост. Той можеше да е от СВС.

Продължих да си чета книгата. Пристигна ново писмо. Същото искане, но от радиото. Искаха да се срещнем за интервю. Бразилска телевизия, австралийска, „Дойче Веле“. Пристигаха през целия ден. Аз им отказвах търпеливо.

Не можах да прочета много от Керуак.



— Свикай пресконференция — предложи Анджи, докато пиехме кафе близо до тях. Вече не исках да я вземам от училище, защото не ми се пътуваше с Ван в автобуса.

— Да не си откачила?

— Направи го в „Денонощно плячкосване“. Избери зона, където няма ПВП, и обяви час. Можеш да влезеш от нас.

ПВП е термин за битка играч срещу играч. В „Денонощно плячкосване“ има множество неутрални зони, където можех да свикам репортерите, без да се притеснявам, че някой играч ще ги избие по средата на пресконференцията.

— Не знам нищо за това.

— Виж в „Гугъл“. Сигурна съм, че има статии как се провежда пресконференция. Щом президентът се справя, и ти ще успееш. Та той дори не може да си върже обувките без чужда помощ.

Поръчахме си още кафе.

— Ти си много умна жена.

— И красива — добави тя.

— Това също.

Загрузка...