Малкия брат

16.

В началото мама беше шокирана, после се разгневи, а накрая ме слушаше с отворена уста. Разказах й за разпитите, напикаването, торбата на главата, за Дарил. Показах й бележката.

— Но защо…

В тази дума се съдържаше всяко престъпление, което бях извършил, всеки момент, в който ми липсваше смелост да кажа на света защо се боря и какво точно е инспирирало Екснет.

Поех си дъх.

— Казаха, че ако проговоря, ще ида в затвора. Не за няколко дни. Завинаги. Бях… изплашен.

Мама седна до мен и дълго време не каза нищо.

— Ами бащата на Дарил?

Все едно заби кука за плетене в гърдите ми. Бащата на Дарил. Сигурно мислеше, че синът му е мъртъв.

И защо не? Ако СВС те държат незаконно три месеца, едва ли ще те пуснат някога.

Но Зеб се беше измъкнал. Може би и Дарил щеше да успее. Може би аз и Екснет можехме да му помогнем.

— Не му казах — признах.

Сега и мама се разплака, а тя не плаче лесно. Това е част от британското й наследство.

— Ще му кажеш — настоя тя. — Ще го направиш.

— Добре.

— Но първо трябва да кажем на баща ти.

Татко вече не се прибираше в определено време. Покрай консултирането на клиенти, които сега имаха много работа, заради нуждата на СВС от анализатори, и дългите пътувания до Бъркли, той се прибираше между шест часа и полунощ.

Тази вечер мама му звънна и му каза да се прибере веднага. Той отвърна нещо, но тя повтори: „Веднага.“

Очаквахме го в дневната, а бележката лежеше на масичката между нас.

Втория път беше по-лесно. Тайните излизаха леко. Не разкрасявах, нито криех нещо. Просто си казах всичко.

Не осъзнавах смисъла на този израз, преди да го направя. Пазенето на тайната ме беше омърсило, беше опетнило духа ми. Караше ме да се страхувам и да се срамувам. Беше ме направило такъв, какъвто ме нарече Анджи.

Татко стоеше вдървен през цялото време, а лицето му сякаш беше издялано от камък. Когато му подадох бележката, той я прочете два пъти и я остави внимателно на масата.

Поклати глава, стана и тръгна към вратата.

— Къде отиваш? — попита мама разтревожено.

— Трябва да се разходя — успя да просъска той.

С мама се спогледахме и го зачакахме да се върне. Опитах да си представя какво му минава през главата. Беше се променил след бомбите и знаех, че е защото ме е смятал за мъртъв. Беше повярвал, че терористите са убили сина му, и това го беше докарало почти до лудост, до такова състояние, че бе оставил СВС да го контролира като добра овчица.

Сега знаеше, че СВС са ме отвлекли и че държат децата на Сан Франциско като заложници в Гитмо в Залива. Като се замисля, беше си очевидно. Разбира се, че са ни държали на Трежър Айланд. Кое друго място е на десет минути с кораб от града?

Когато се върна, баща ми изглеждаше по-гневен от всякога.

— Трябваше да ми кажеш! — изръмжа той.

Мама застана между нас.

— Обвиняваш грешния човек. Не Маркъс отвлича и заплашва.

Баща ми поклати глава.

— Не обвинявам Маркъс. Знам кого точно да виня. Себе си. Себе си и тъпата СВС. Обличайте се.

— Къде отиваме?

— При бащата на Дарил. А след това при Барбара Стратфорд.

Бях чувал името на Барбара Стратфорд, но не можех да се сетя къде. Реших, че е приятелка на нашите.

Междувременно отивахме към къщата на Дарил. Никога не съм се чувствал комфортно близо до баща му. Той е бил радист във флота и поддържаше в домакинството си военна дисциплина. Беше научил Дарил на морзовия код, което смятах за готино. Това бе една от причините да вярвам в писмото на Зеб. Но бащата на Дарил имаше странни изисквания, например оправянето на леглата по устав. Тези неща често подлудяваха приятеля ми.

Майка му също не бе издържала дълго и се върна в Минесота, когато Дарил стана на десет. Той често прекарваше ваканциите и празниците там.

Седях отзад в колата и гледах как татко шофира. Мускулите на врата му пулсираха, защото стискаше зъби.

Мама го държеше за ръката, но мен нямаше кой да успокои. Искаше ми се да звънна на Анджи. Или на Хулу. На Ван. Може би щях да го направя след това.

— Сигурно вече е погребал сина си мислено — каза татко, докато се провирахме по завоите към Туин Пийкс. Беше паднала обичайната мъгла и фаровете се отразяваха в нея. При всеки завой виждах мигащите светлинни на долината.

— Тази ли е?

Не бях ходил отдавна у Дарил, но бях изкарал достатъчно време там, за да позная веднага къщата.

— Аха. Тази е.

Тримата излязохме от колата и се спогледахме кой ще натисне звънеца. За моя изненада, го направих аз.

Изчакахме мълчаливо минута. Звъннах отново. Колата на бащата на Дарил беше паркирана отпред, а в дневната светеше. Тъкмо щях да позвъня трети път, когато вратата се отвори.

— Маркъс? — Бащата на Дарил нямаше нищо общо с човека, когото помнех. Небръснат, по халат, бос и с кървясал поглед. Беше напълнял и имаше втора брадичка под стегнатата военна челюст. Рядката му коса беше разрошена.

— Мистър Гловър. — Родителите ми застанаха зад мен.

— Здравей, Рон — поздрави майка ми.

— Рон — кимна баща ми.

— И вие ли сте дошли? Какво става?

— Може ли да влезем?

Дневната му ми напомни за репортажите, в които показваха къщи, където са намерени изоставени от месеци деца. Кутии от замразена храна, празни кутии от бира и сок, мухлясали купи със зърнени закуски и купчини списания. Миришеше на котешка пикня, а боклукът хрущеше под краката ни. Дори без котешката пикня стаята миришеше на тоалетна на автогара.

Диванът беше застлан с мръсни чаршафи и възглавници, на които беше спано доста време.

Всички застинахме за момент, неудобството взе връх над другите емоции. Бащата на Дарил явно се беше предал.

Той махна бавно чаршафите от канапето и отнесе подносите с храна от два стола в кухнята. Ако се съди по звука, май ги хвърли на пода.

Седнахме и зачакахме да се върне.

— Съжалявам — каза той отнесено. — Не мога да ви предложа кафе. Утре ще ми доставят провизии и явно всичко е свършило.

— Рон — започна баща ми. — Чуй ни. Трябва да ти кажем нещо и няма да ти е лесно.

Той стоеше като статуя, докато му разказвах всичко. Погледна бележката, прочете я, сякаш без да разбира, после я прочете пак. След това ми я подаде.

Трепереше.

— Той…

— Дарил е жив — казах аз. — Жив е и е затворен на Трежър Айланд.

Рон захапа юмрук и изстена.

— Имаме една приятелка — каза баща ми. — Тя пише за „Бей Гардиън“. Разследващ репортер е.

Сетих се откъде съм чувал името й. Седмичният „Гардиън“ често губеше репортерите си заради ежедневниците и интернет, но Барбара Стратфорд работеше там от години. Имах смътен спомен, че е идвала на вечеря, когато бях малък.

— Отиваме при нея — допълни майка ми. — Очаква ни. Ще дойдеш ли с нас, Рон. Ще разкажеш ли историята на Дарил?

Той захлупи лице с шепи и задиша тежко. Татко опита да сложи ръка на рамото му, но той го отблъсна.

— Трябва да се измия. Дайте ми минута.

Когато се появи, беше променен. Беше се обръснал и бе сресал косата си. Носеше военна униформа с почетни знаци на гърдите. Спря на стълбите и махна с ръка.

— В момента нямам много чисти дрехи. А и това ми се струва подходящо, ако тя реши да направи снимки.

С татко седнаха отпред и аз се озовах зад мистър Гловър. Миризмата на бира сякаш излизаше от порите му.

Стигнахме до къщата на Барбара Стратфорд към полунощ. Тя беше извън града, в Маунтин Вю, и пътувахме дотам, без да кажем дума. Профучавахме покрай високотехнологичните сгради, издигащи се до магистралата.

Маунтин Вю е различен район от този, в който живея. Прилича повече на американските предградия от филмите. Множество алеи с дървета и идентични къщи. Градчета, където няма бездомници, бутащи колички по тротоарите. Даже няма тротоари!

Мама бе позвънила на Барбара Стратфорд, докато чакахме мистър Гловър. Журналистката спеше, но мама беше толкова развълнувана, че преодоля обичайното си британско приличие и я събуди. Настояваше, да се видим лично.

Като видях къде живее, се сетих за сериала „Брейди Бънч“. Едноетажна къща с тухлена оградка и перфектна квадратна морава. На покрива имаше старомодна UHF телевизионна антена, а вътре светеше.

Журналистката отвори, преди да позвъним. Беше на годините на нашите. Висока жена с орлов нос и бръчки от смях около очите. Носеше бутикови дънни, каквито можеха да се купят на Валенсия Стрийт, и свободна индийска памучна блуза. Имаше кръгли очила, които отразяваха светлината в коридора.

Усмихна се и каза на мама:

— Виждам, че си довела целия клан.

Мама кимна.

— След минута ще разбереш защо.

Мистър Гловър пристъпи зад баща ми.

— О, повикали сте флота? — засмя се журналистката.

— Всичко по реда си — обяви мама.

Представихме се и си стиснахме ръцете.

Къщата й беше обзаведена в минималистично японски стил. Няколко пропорционални мебели, големи саксии с бамбук и нещо като ръждясал дизелов двигател, поставен на мраморен постамент. Хареса ми. Подът беше от стари дъски и цепнатините не бяха запълнени. Това също ми хареса, особено като ходех по чорапи.

— Имам кафе — предложи Барбара. — Кой иска?

Всички вдигнахме ръце. Изгледах нашите предизвикателно.

— Добре.

Тя изчезна в друга стая и се върна с бамбуков поднос, на който имаше термос с кафе и чаши с грубовата украса. И това ми допадна.

— Така — започна тя, след като всички се обслужихме. — Много се радвам да ви видя. Маркъс, мисля, че последния път ти беше на седем години. Много се вълнуваше от новата си видеоигра и непрекъснато ми я показваше.

Това не го помнех, но явно беше вярно. Вероятно ставаше дума за старата ми „Сѐга Дриймкаст“.

Журналистката извади диктофон, тетрадка и химикал.

— Готова съм да чуя вашата история и обещавам да проявя доверие. Но не мога да обещая, че ще направя нещо с нея и че ще бъде публикувана. — Осъзнах, че мама е поискала голяма услуга, събуждайки тази жена, без значение дали бяха приятелки. Сигурно не беше лесно да си известен разследващ репортер. Вероятно имаше един милион хора, които искаха да я привлекат за каузата си.

Мама ми кимна. Въпреки че вече бях разказал историята си три пъти за една вечер, сега ми беше трудно. Беше някак по-различно, защото щеше да даде началото на изцяло нов ход в играта.

Започнах бавно, а Барбара си водеше бележки. Изпих цяла чаша кафе само докато обясня какво е АРИ и как се измъкнахме от училище, за да играем. Родителите ми и бащата на Дарил слушаха напрегнато. Изпих нова чаша, докато разказвах за задържането. Като приключих, бях изпил голяма част от кафето в термоса и зверски ми се пикаеше.

Банята й беше в същия стил като дневната и имаше органичен сапун, миришещ на глина. Върнах се и видях, че възрастните ме очакват търпеливо.

След това заговори мистър Гловър. Обясни, че е ветеран и синът му е добро момче. Разказа как се е почувствал, когато решил, че детето му е мъртво, и че бившата му жена припаднала и била откарана в болница. Поплака малко, без да се срамува. Сълзите се стичаха по грубото му лице и мокреха яката на униформата.

Когато приключихме, Барбара отиде в другата стая и донесе шише уиски.

— Това е петнайсетгодишен „Бушмилс“ — каза тя и извади четири чаши. Мен ме прескочи. — Не се продава от десет години. Мисля, че е добър момент да го отворим.

Наля им по малко и пресуши половината от своята чаша на един дъх. Останалите я последваха. Наляха си още.

— Добре. Ето какво мога да ви кажа веднага. Вярвам ви. Не само защото познавам Лилиан. Историята звучи достоверно и потвърждава някои слухове. Но не мога да я пусна само на вашата дума. Трябва да проуча всеки аспект от нея и всеки момент от живота ви. Трябва да знам дали премълчавате нещо, което може да ви дискредитира. Трябва ми всичко. Вероятно ще минат седмици, преди да съм готова. Освен това трябва да помислите за вашата безопасност и за Дарил. Ако притиснем СВС, могат да го преместят някъде далече. Например в Сирия. А може да направят и нещо по-лошо. — Не го изрече, но очевидно имаше предвид убийство. — Ще сканирам тази бележка и искам да направя снимки. Сега и по-късно. Всичко трябва да се документира внимателно.

Отидох с нея до кабинета й, за да сканираме бележката. Очаквах някакъв старомоден компютър, който да пасне на дизайна, но там имаше абсолютно модерна машина с плоски екрани и скенер, който можеше да поеме цяла страница от вестник. С одобрение забелязах, че използва „ПараноидЛинукс“. Жената си вършеше работата сериозно.

Бръмченето на компютъра създаваше достатъчен щит, но въпреки това затворих вратата и се приближих до нея.

— Барбара?

— Да?

— Нали питаше за нещо, което може да ме дискредитира?

— Да?

— Нали не могат да те принудят да разкриеш това, което ще ти кажа?

— На теория. Но по-скоро бих отишла в затвора, отколкото да разкрия източник.

— Добре, добре. Вярвам ти. — Поех си дъх. — Нали си чувала за Екснет и Мики?

— Да?

— Аз съм Мики.

— Аха.

Тя обърна бележката, за да сканира и другата страна. Скенерът имаше невероятна резолюция, около десет хиляди точки на инч. На екрана текстът изглеждаше като под електронен микроскоп.

— Това малко усложнява нещата.

— Да — въздъхнах аз. — Сигурно.

— Родителите ти не знаят, нали?

— Не. И не съм сигурен дали искам да разбират.

— Ще трябва да го обмислиш. Аз също. Можеш ли да дойдеш в офиса ми? Искам да си поговорим подробно за това.

— Имате ли ексбокс „Юнивърсъл“? Аз ще донеса инсталационен диск.

— Да, сигурна съм, че ще се намери. Като дойдеш, кажи на рецепционистката, че се казваш „мистър Браун“. Те знаят какво значи това. Няма да се записва, че си идвал, и камерите ще бъдат изключени, докато си там.

— Иха! На една вълна сме.

Тя се усмихна и ме потупа по рамото.

— Хлапе, аз съм в играта от дяволски много време. Засега съм изкарала повече време на свобода, отколкото зад решетките. Параноята е мой приятел.

На другия ден бях като зомби в училище. Бях спал около три часа и дори трите чаши с кофеинова тиня от турчина не можаха да ме оправят. Проблемът с кофеина е, че като привикнеш, ти трябват все по-големи дози.

След училище исках само да се прибера и да поспя, но имах среща в „Бей Гардиън“. Тръгнах към портала със сведен поглед и завих по 24-а улица. Някой закрачи до мен. Познах обувките и спрях.

— Анджи?

Тя изглеждаше също като мен. Недоспала и с кървясал поглед.

— Здравей. Изненада. Реших да си дам почивка от училище. И без това не мога се концентрирам.

— Аа…

— Млъкни и ме прегърни, идиот такъв.

Направих го. Беше приятно. Даже повече от приятно. Все едно ампутирана част от мен се беше завърнала.

— Обичам те, Маркъс Ялоу.

— Обичам те, Анджела Карвели.

— Добре. — Тя ме пусна. — Хареса ми публикацията защо не заглушаваш. Уважавам решението ти. Намери ли някакъв начин да ги заглушаваме, без да ни хванат?

— Отивам на среща с разследващ репортер. Ще публикува историята за задържането ми и за създаването на Екснет. Ще пише и че държат Дарил в таен затвор на Трежър Айланд.

— Аха. — Тя се озърна встрани. — Не можа ли да измислиш нещо по-амбициозно?

— Искаш ли да дойдеш?

— Естествено. И искам да ми обясниш подробностите, ако нямаш нищо против.

Разказах й всичко, не беше трудно. Тя държеше ръката ми и често я стискаше.

Качихме се в офиса на „Бей Гардиън“, като вземахме по две стъпала наведнъж. Сърцето ми биеше лудо. Изправих се пред отегченото момиче на рецепцията.

— Тук съм да видя Барбара Стратфорд. Името ми е мистър Грийн.

— Искате да кажете „мистър Браун“?

— Да — изчервих се аз. — Мистър Браун.

Тя направи нещо на компютъра и кимна.

— Седнете. Барбара ще дойде след минута. Да ви предложа ли нещо?

— Кафе — отвърнахме в унисон. Още една причина да обичам Анджи: пристрастени сме към еднаква дрога.

Секретарката — красива латиноамериканка, малко по-голяма от нас, облечена в ретро хипи стил — ни кимна и донесе две чаши с емблемата на вестника.

Отпивахме мълчаливо и наблюдавахме влизащите репортери и посетители. Най-сетне Барбара се появи. Носеше почти същите дрехи като миналата нощ. Отиваха й. Смръщи се, като видя, че си водя компания.

— Здрасти — казах аз. — Това е…

— Мис Браун. — Анджи протегна ръка. Вярно, че не трябваше да разкриваме самоличността си. — Работя с мистър Грийн. — Тя ме сръга леко.

— Да вървим. — Барбара ни заведе в стая с фасаден прозорец и спуснати щори. Извади дигитален диктофон, нова тетрадка и органични бисквити.

— Искаш ли да запишем разговора?

Не бях се замислял. Можеше да се окаже полезно, ако решах да оспоря нещо от публикацията й. Но ако не можех да й имам доверие, бях обречен.

— Не, няма проблеми.

— Добре, да започваме. Госпожице, името ми е Барбара Стратфорд и съм разследващ репортер. Предполагам, знаеш защо съм тук, но ми е любопитно ти защо си дошла.

— Аз работя с Маркъс по Екснет. Трябва ли да си кажа името?

— Засега не е нужно. Може да останеш анонимна. Маркъс, исках да ми разкажеш всичко, за да видим как се връзва с историята за твоя приятел Дарил и бележката. Може да я изкараме повод за създаването на Екснет. „Създадоха си враг, когото няма да забравят.“ Но, честно казано, по-добре да не отиваме в тази посока.

Предпочитам чиста история за таен затвор в задния ни двор, без да трябва да споря дали задържаните са от хората, които щом се измъкнат, създават движение против правителството. Сигурна съм, че разбираш това.

Разбирах. Ако замесехме Екснет, щяха да се намерят хора, които ще решат, че е по-добре да сме в затвора.

— Това е твоето шоу — отвърнах. — Трябва да разкажеш на света за Дарил. Когато го направиш, от СВС ще разберат, че съм проговорил, и ще ме погнат. Може би ще разберат, че съм замесен с Екснет. Може би ще успеят да ме свържат с Мики. Искам да кажа, че щом публикуваш материала, за мен нещата така или иначе ще приключат. Примирил съм се.

— Поне ще знаеш, че си направил нещо добро. Значи се разбрахме. Искам да ми разкажете всичко за Екснет и да демонстрирате как работи. За какво го ползвате? Кой друг го ползва? Как се разпространи? Кой написа софтуера? Всичко.

— Това ще отнеме време — каза Анджи.

— Имам време — отвърна Барбара. — Това може да е най-важната история за войната срещу терора. Може да предизвика сътресения в правителството. Когато имаш такава история, трябва да подходиш внимателно.