Малкия брат

21.

Оставиха ме сам в стаята с Барбара и бързо пуснах един от работещите душове, за да се измия. Чувствах се неловко, покрит с урина и повръщано. Когато свърших, забелязах, че Барбара плаче.

— Родителите ти… — започна тя.

Отново ми стана лошо. Бедните ми родители. Кой знае как го бяха преживели.

— Тук ли са?

— Не. Сложно е.

— Кое?

— Маркъс, още си арестуван. Както и всички тук. Не може просто да отворят вратите. Всички трябва да бъдат изправени пред съда. Може да минат… месеци.

— Ще трябва да стоя тук месеци?

Тя стисна дланите ми.

— Не. Мисля, че ще уредим да те пуснат под гаранция доста бързо. Но това е относителен термин. Не очаквай да стане днес, но поне няма да е като преди. Ще получавате истинска храна. Няма да има разпити. Ще има свиждания. Това, че СВС не е начело, не значи, че ще ви пуснат. Просто отменяме методите им и се връщаме към старата система. Със съдия, процес и адвокат. Може да те прехвърлим в център за малолетни на континента, но там е доста гадно. Мисля, че ще е най-добре да изчакаш тук, докато уредим гаранцията.

Гаранция, разбира се. Бях престъпник. Все още не ме бяха обвинили, но сигурно щеше да има доста обвинения. Все пак беше незаконно да имаш лоши помисли за правителството.

Тя ме прегърна отново.

— Гадно е, но няма какво да се направи. Важното е, че свърши. Губернаторът изхвърли СВС от щата и премахна всички контролни пунктове. Главният прокурор нареди задържането на всеки служител, замесен в силовите разпити и секретните затвори. Ще отидат в затвора заради това, което ви причиниха.

Бях застинал. Чувах думите, но не долавях смисъла им. Уж беше свършило, но явно не беше.

— Виж — каза Барбара. — Имаме час-два, преди нещата да се уталожат и да те затворят отново. Какво искаш да правим? Разходка по брега? Да хапнем? Минахме през кухнята. Невероятна е.

Най-сетне въпрос, на който можех да отговоря.

— Искам да намеря Анджи. И Дарил.

Опитах да използвам компютъра, за да открия в кои килии са, но той искаше парола. Тръгнахме по коридора и започнахме да викаме имената им. Затворниците също завикаха, умоляваха да ги пуснем. Не бяха разбрали какво се е случило. Не можеха да видят бившите си надзиратели, подкарани към пристана от калифорнийските полицаи.

— Анджи! Анджи! Дарил! Аз съм Маркъс!

Обходихме целия коридор, без да получим отговор.

Просълзих се. Бяха ги преместили отвъд океана. В Сирия или някъде другаде. Повече нямаше да ги видя.

Седнах, облегнах се на стената и закрих лице с длани. Виждах как късо подстриганата жена ми се присмива. Тя беше виновна. Затворът не беше достатъчно наказание за нея. Мислех, че ако я видя, ще я убия. Заслужаваше го.

— Хайде — каза Барбара. — Не се предавай, Маркъс. Тук има още килии.

Права беше. Вратите, които подминахме, бяха стари и датираха от времето, когато беше построена базата. В дъното имаше нова врата с модерна система. Отворихме я и попаднахме в тъмен коридор.

Там имаше още четири килии без баркодове. На всяка врата имаше ключалка с електронна клавиатура.

— Дарил? Анджи?

— Маркъс?

Анджи викаше от най-далечната врата. Анджи, моето ангелче.

— Анджи! Аз съм, аз съм!

— О, Боже, Маркъс! — Тя започна да ридае.

Заблъсках по другите врати.

— Дарил! Дарил, тук ли си?

— Тук съм. — Гласът му беше тих и много прегракнал. — Тук съм. Много, много съжалявам. Моля ви. Съжалявам.

Звучеше… пречупен. Разбит.

— Аз съм, Ди. — Подпрях се на вратата. — Маркъс. Всичко свърши. Арестуваха надзирателите. Изритаха Службата за вътрешна сигурност. Ще получим процес, отворен процес. Ще можем да свидетелстваме срещу тях.

— Съжалявам. Моля ви. Наистина много съжалявам.

Появиха се няколко щатски полицаи. Още носеха камерата.

— Мис Стратфорд. — Единият беше махнал визьора си и вече не изглеждаше като спасител, а като ченге.

— Капитан Санчес, намерихме двама от търсените затворници. Искам да бъдат освободени и лично да проверя състоянието им.

— Все още нямаме достъп до кодовете на тези врати.

Тя вдигна ръка.

— Уговорката не беше такава. Позволен ми е пълен достъп. Такива са нарежданията на губернатора. Няма да си тръгна, докато не отворите тези килии. — Лицето й не трепваше. Наистина държеше на своето.

Капитанът очевидно имаше нужда от сън. Направи гримаса и каза:

— Ще видя какво може да се направи.

Успяха да отворят вратите след около половин час. Трябваха им три опита, за да налучкат точните кодове, които да съвпадат с чиповете от значките на надзирателите.

Първо отключиха килията на Анджи. Тя беше облечена с болнична нощница с отвор на гърба. Килията й беше по-мизерна и от моята. Без мивка, легло и светлина. Тя излезе и примигна, защото прожекторът на камерата бе насочен право в лицето й. Барбара пристъпи и я заслони. Анджи се олюляваше леко. Нещо не беше наред с очите й. Плачеше, но проблемът не бе само в това.

— Упоиха ме — каза тя, — защото не спирах да крещя за адвокат.

Прегърнах я. Тя потръпна, но после се притисна към мен. Миришеше на пот и мръсотия, но и аз не бях по-добре. Не исках да я пусна.

В този момент отвориха килията на Дарил.

Беше разкъсал своята нощница. Лежеше гол и свит в дъното на килията и се заслоняваше от камерата и погледите ни. Изтичах до него.

— Ди — прошепнах в ухото му. — Ди, аз съм. Маркъс. Всичко свърши. Надзирателите са арестувани. Ще ни пуснат под гаранция, прибираме се.

Той потрепери и стисна клепачи.

— Съжалявам.

Един полицай и Барбара ме отведоха до моята килия и изкарах нощта там.

Не помня много от пътуването до съда. Бях окован заедно с петима други, които бяха изкарали много повече време в затвора от мен. Единият, възрастен и треперещ мъж, говореше само арабски. Другите бяха младежи. Аз бях единственият бял. Като се качихме на ферибота, забелязах, че повечето затворници са цветнокожи.

Дори една вечер в затвора беше твърде много. Ръмеше леко. Друг ден щях да свия рамене и да не се оглеждам много, но днес всички бяхме вдигнали глави и гледахме сивото небе, радвайки се на дъжда, докато прекосявахме залива.

Превозиха ни с автобуси. Оковите създаваха малко проблеми и мина известно време, преди да се натоварим. След като се преборихме с геометричното уравнение — шест човека, една верига, тесен автобус, — загледахме прелитащите покрай нас сгради.

Мислех само за Дарил и Анджи, но не можех да ги открия. Тълпата беше голяма. Полицаите се отнасяха внимателно, но въпреки това бяха бронирани и въоръжени. Всеки път, когато ми се струваше, че виждам Дарил, се оказваше някой друг със същия изтерзан поглед. Явно не бяха пречупили само него.

В съда ни вкараха в стаи за разпит, както бяхме по шестима. Появи се една адвокатка и когато стигна до мен, се усмихна и ме поздрави по име. След това ни заведоха при съдията. Той носеше истинска роба и явно беше в добро настроение.

Очевидно всеки със семейство, което можеше да внесе гаранция, беше свободен, а останалите се връщаха в затвора. Адвокатката поиска още няколко часа, за да се уведомят роднините на арестантите. Съдията беше благосклонен, но когато осъзнах, че някои са затворени още от атентатите, без съд, подложени на мъчения и тормоз и смятани за мъртви от роднините си, ми идеше да разкъсам оковите и да ги освободя лично.

Когато дойде моят ред, съдията махна очилата си и сведе поглед. Беше уморен. И адвокатката беше уморена. Приставите също. Съдията разтърка очите си, без да ме поглежда.

— Мистър Ялоу, обвинението ви определя като „високо рисков“. Мисля, че са прави. Със сигурност имате повече „история“ от останалите тук. Изкушавам се да ви задържа до процеса, без значение каква гаранция ще внесат родителите ви.

Адвокатката понечи да каже нещо, но той я прекъсна с поглед и отново разтърка очи.

— Ще кажете ли нещо в своя защита?

— Имах шанс да избягам. Едно момиче предложи да ме измъкне от града и да ми даде нова самоличност. Вместо това откраднах телефона й и избягах. Предадох телефона, на който имаше доказателства за моя приятел Дарил, на журналист и се покрих в града.

— Откраднали сте телефон?

— Не можех да замина. Реших, че трябва да се изправя пред правосъдието. Свободата ми нямаше да значи нищо, ако бях беглец, ако градът останеше в клещите на СВС, ако приятелите ми бяха в затвора. Моята свобода не е по-важна от тази на страната.

— Но сте откраднали телефон?

Кимнах.

— Да. Мисля да го върна, ако някога видя въпросната млада дама.

— Благодаря ви за речта. Вие сте добре образован младеж. — Той се обърна към прокурора. — Някои биха казали и че сте много храбър. По новините имаше интересен видеоматериал. Предполага се, че имате основателни причини да се укриете от властите. Заради това и заради малката ви реч ще разреша гаранция, но искам да се впише към обвиненията и дребна кражба заради телефона. Това ще добави 50 000 към гаранцията ви.

Той удари с чука си и адвокатката ми стисна ръката.

Съдията погледна към мен и вдигна очилата си.

Имаше пърхот по робата. Още малко падна от косата му, докато наместваше очилата.

— Свободен сте, младежо. Не се забърквайте в неприятности.

Обърнах се и някой ме сграбчи. Татко. Направо ме вдигна и ме прегърна така, че ребрата ми изпукаха. Така правеше, когато бях малък. Тогава ме въртеше във въздуха, подхвърляше ме и ме хващаше, прегръщаше ме почти до болка.

Някой по-нежен ме издърпа от ръцете му. Мама. Тя се вгледа в лицето ми и сълзите й потекоха. Усмивката й премина в плач и тримата се прегърнахме отново.

— Дарил? — успях да промълвя, когато най-сетне ме пуснаха.

— В болница е. Баща му е с него.

— Кога мога да го видя?

— Веднага. — Татко беше мрачен. — Той… Казват, че ще се отправи. — Гласът му беше сподавен.

— Ами Анджи?

— Майка й я прибра. Искаше да те изчака, но…

Разбирах. Знаех как се чувстват семействата на всички затворени. Съдебната зала беше пълна със сълзи и прегръдки, а приставите не можеха да направят нищо.

— Да вървим при Дарил. Ще може ли да ползвам телефона ти?

Обадих се на Анджи, докато отивахме към болницата, която беше съвсем наблизо. Уговорихме се да се видим след вечеря. Говореше шепнешком. Майка й още не беше решила дали да я накаже, но тя не искаше да предизвиква съдбата.

Пред вратата на Дарил имаше двама щатски полицаи. Те отблъскваха тълпата журналисти, който стояха на пръсти и опитваха да правят снимки. Тръснах глава, за да се освестя от блясъка на светкавиците. Родителите ми бяха донесли чисти дрехи и се преоблякох на задната седалка, но все още се чувствах мръсен, въпреки че се измих в тоалетните на съда.

Някои от репортерите извикаха името ми. Да, вярно. Вече бях известен. Полицаите също ме изгледаха.

Бащата на Дарил се появи и заговори шепнешком. Носеше дънки и пуловер, но си беше закачил отличията от военната служба.

— Спи — каза той. — Преди известно време се събуди и заплака. Не можеше да спре. Затова му дадоха успокоителни.

Влязохме в стаята. Дарил спеше с отворена уста, а косата му бе чиста и сресана. По ъгълчетата на устата му имаше засъхнала бяла пяна. На другото легло в стаята лежеше възрастен арабин. Осъзнах, че е човекът, с когото бяхме оковани заедно на път за съда. Махнахме си смутено.

Обърнах се към Дарил и хванах ръката му. Ноктите му бяха изгризани. Имаше този навик като малък, но го беше зарязал в гимназията. Ван бе успяла да го откаже.

Чух как родителите ни отстъпиха и дръпнаха завесата. Наведох се към Дарил. Беше му пораснала проскубана брада като на Зеб.

— Хей, Ди. Успяхме. Ще се оправиш.

Той изхърка. Щях да му кажа „обичам те“. Нещо, което съм казвал само на един човек извън семейството. Но тази фраза звучи малко странно, отнесена към друг мъж. В крайна сметка отново му стиснах ръката. Бедният Дарил.