Малкия брат

Епилог

Барбара се обади в офиса през уикенда на Четвърти юли. Не бях единственият, който работеше по празниците, но само моето извинение беше, че не ми дават да напускам града.

В крайна сметка ме осъдиха за кражбата на телефона на Маша. Можете ли да повярвате? Прокурорът сключи сделка с адвоката ми. Свалиха обвиненията за „електронен тероризъм“ и „разпалване на бунт“, но в замяна трябваше да призная дребната кражба. Получих три месеца полудневна присъда. Нощно време спях в интернат за малолетни, заедно с наркоманчета и истински престъпници. През деня можех да ходя на „работа“.

— Маркъс, пускат я — каза Барбара.

— Кого?

— Джонстън. Кари Джонстън. Военният трибунал я оправда. Досието е запечатано. Връща се на служба. Ще я пратят в Ирак.

Кари Джонстън е името на късо подстриганата жена. Само това излезе от предварителните изслушвания на Върховния съд. Тя не каза от кого е получавала заповеди, какво е правила и кой и защо е бил затварян. Просто ден след ден стоеше мирно в съда.

Федералните вдигнаха голям шум заради незаконното затваряне на Трежър Айланд от страна на губернатора и защото кметът бе изгонил ченгетата от Сан Франциско. Много от тях бяха в затвора, заедно с надзирателите от Гитмо в Залива.

Един ден нямаше никакви изявления от Белия дом, а на следващия дадоха пресконференция, на която губернаторът и директорът на СВС оповестиха, че са се споразумели.

Щеше да има затворен военен трибунал, който да разследва „възможни грешки“ след взривяването на моста. Трибуналът трябваше да накаже строго всеки криминален акт. В замяна на това контролът над СВС се поемаше от Сената, който имаше правомощия да проверява и приоритизира мерките за сигурност.

Ревът на репортерите беше оглушителен, а Барбара успя да зададе първия въпрос:

— Губернаторе, при цялото ми уважение, имаме неоспоримо видео, че Маркъс Ялоу, гражданин на държавата, е бил подложен на симулирана екзекуция от служители на СВС, действащи по заповед от Белия дом. Нима щатът няма да въздаде правосъдие за това варварско мъчение? — Гласът й трепереше леко, но не се пречупи.

Губернаторът разпери ръце.

— Военният трибунал ще раздаде правосъдие. Ако мистър Ялоу, или някой друг, пострадал от СВС, иска допълнително правосъдие, може да съди държавата за обезщетение.

Това и направих. След изявлението срещу СВС бяха заведени повече от двайсет хиляди дела. Засега съдилищата се отнасяха благосклонно.

Но не очаквах подобно нещо.

— Освобождават я напълно?

— Прессъобщението не казва много. „След внимателно преглеждане на събитията в Сан Франциско и специалният антитерористичен затвор, този трибунал намира, че действията на мис Джонстън не изискват допълнително наказание.“ Допълнително, все едно вече са я наказали.

Изсумтях. Сънувах Кари Джонстън почти всяка нощ. Виждах надвесеното й усмихнато лице и чувах как нарежда на надзирателя да ми даде да пийна.

— Маркъс?

— Да. Всичко е наред. Ще направя видео за това. Понеделниците са добри за такива неща. Хората се връщат от уикенда и търсят нещо интересно за работа или училище.

Част от сделката бе да ходя два пъти седмично на психиатър. Не беше толкова зле, щом реших да не го възприемам като наказание. Помагаше ми да се концентрирам и да бъда конструктивен, когато нещо ме яде отвътре. Видеоклиповете помагаха.

— Трябва да затварям. — Преглътнах, за да скрия емоцията в гласа си.

— Пази се, Маркъс — отвърна Барбара.

Анджи ме прегърна отзад, докато затварях.

— Прочетох в мрежата. — Тя преглеждаше милиони новини със специална търсачка за заглавия. Беше нашият блогър и се справяше много добре. Непрекъснато надушваше интересни истории и ги публикуваше.

Обърнах се към нея. Честно казано, не бяхме свършили много работа този ден. Не ми позволяваха да излизам след вечеря, а тя не можеше да ме посещава в интерната. Виждахме се в офиса, но обикновено там имаше твърде много хора, за да се заиграваме. Сега изкушението беше сериозно. Освен това беше жега и носехме летни дрехи, което означаваше много контакт кожа върху кожа.

— Ще направя видео. Искам да го пусна днес.

— Добре — отвърна тя. — Давай.

Анджи прочете прессъобщението. Аз добавих монолог на фона на известните кадри, в които съм на водното легло, целият в сълзи и повръщано.

— Това съм аз. На водно легло — казах в микрофона. — Подлагат ме на симулирана екзекуция. Мъченията са ръководени от жена на име Кари Джонстън. Тя работи за правителството. Сигурно я помните от това видео.

Добавих видеото с Кърт Руни.

— Това е Джонстън с държавния секретар Кърт Руни, главен стратег на президента.

„Нацията не обича този град. За нея това е Содом и Гомора, пълен с педали и атеисти, които трябва да гният в ада. Единствената причина, заради която на хората им пука какво мислят те е, че Сан Франциско имаше късмета да бъде взривен от ислямски терористи.“

— Говори за моя град. По последни данни 4215 мои съграждани загинаха при атентатите. Но някои от тях може би не са убити. Може да са изчезнали в затвора, в който ме измъчваха. Майки и бащи, мъже и жени няма да видят любимите си хора, защото те бяха задържани в незаконен затвор в залива на Сан Франциско и оттам прехвърлени отвъд океана. Има досиета, но Кари Джонстън пази кодовете. — Отново показах кадър, как тя се смее заедно с Руни.

Добавих кадрите от арестуването й.

— Когато я арестуваха, мислех, че ще получим правосъдие. Заради всички изчезнали и пострадали. Но президентът — кадър как се смее и играе голф — и държавният секретар — снимка, на която се здрависва с известен терористичен лидер, който уж е на наша страна, — се намесиха. Изпратиха я на секретен военен трибунал и той я оправда. Явно не са видели нищо нередно в действията й.

Добавих фотомонтаж от стотиците снимки на освободени затворници, публикувани от Барбара в „Гардиън“.

— Ние избрахме тези хора. Ние им плащаме заплатите. Те трябва да са на наша страна. Да защитават свободите ни. Но те предадоха доверието ни. Изборите са след четири месеца. Има доста време. Достатъчно, за да намерите петима от приятелите си, които са спрели да гласуват, защото няма за кого. Говорете с тях. Накарайте ги да обещаят да гласуват. Нека си върнем страната от ръцете на палачите и главорезите, които се присмиваха на мъртвите ми приятели.

— Повечето от нас избират да не гласуват — продължих, — защото системата не работи. Вие трябва да изберете свободата. Казвам се Маркъс Ялоу. Бях измъчван от държавата си, но все още я обичам. На седемнайсет години съм. Искам да израсна в свободна страна. Искам да живея в свободна страна.

Завърших с логото на сайта ни. Бяха го направили Анджи и Хулу, който ни предоставяше безплатен хостинг, благодарение на „Пигсплийн“.

Офисът е интересно място. Технически се казваме Коалиция на гласоподаватели за свободна Америка, но всички ни наричат екснетъри. Организацията бе създадена от Барбара и нейни приятели адвокати след затварянето на Трежър Айланд. Получихме финансиране от няколко техномилионери, които не можеха да повярват, че група хлапета са сритали задника на СВС. Понякога ни карат да правим презентации на Екснет пред инвестиционни капиталисти. Много народ се опитва да изкара по някоя пара от Екснет.

Аз получих офис на Валенсия Стрийт, където раздаваме дискове с „Параноид“ и правим лекции за построяването на по-добри уай-фай антени. Много нормални граждани ни помогнаха с дарения, в пари и техника. „ПараноидЛинукс“ може да се подкара практически на всичко.

Големият план е да си пуснем собствена АРИ през септември, навреме за изборите, и да я вържем към привличането на гласоподаватели. При последните избори имаше едва 42% активност. Негласуващите бяха мнозинство. Опитах да привлека Дарил и Ван, но те отказаха. Прекарваха много време заедно, въпреки че, според Ван, нямали романтични отношения.

С Дарил не си говорехме много, но ми пращаше дълги писма за всичко друго, освен за Ван, за тероризъм и затвори.

Анджи стисна ръката ми.

— Боже, мразя тази жена.

Кимнах.

— Поредната гадост, която страната ни причинява на Ирак. Ако я пратят в моя град, сигурно ще стана терорист.

— Че ти стана терорист, когато я пратиха в твоя град.

— Така е.

— Ще ходиш ли на изслушването на мис Галвес в понеделник?

— Естествено. — Бях ги запознал преди няколко седмици, когато учителката ми ме покани на вечеря. Профсъюзът й беше издействал изслушване пред Образователния борд, за да си върне работата. Фред Бенсън щеше да се появи след ранното си пенсиониране, за да свидетелства срещу нея. Нямах търпение.

— Искаш ли да хапнем бурито?

— Естествено.

— Само да си взема лютия сос.

Проверих си старата поща още веднъж. Много екснетъри не бяха разбрали за Коалицията.

Последното съобщение идваше от един анонимен бразилски сайт.

— От кого е?

— От Зеб — засмях се аз. — Помниш ли го? Дадох му пощата на Маша. Реших, че след като и двамата се укриват, мога да ги запозная.

— Мисли, че Маша е готина?

— Остави го. Очевидно мозъкът му е замъглен от обстоятелствата.

— А ти?

— Аз?

— Твоят беше ли замъглен от обстоятелствата?

Придърпах я и я огледах от горе до долу. Взрях се през очилата в големите й пакостливи очи. Прокарах пръсти през косата й.

— Анджи, никога не съм мислил по-ясно.

Тя ме целуна, аз отвърнах и мина известно време, преди да отидем за бурито.