Малкия брат

12.

Мис Галвес се усмихваше широко.

— Някой знае ли откъде е това?

— Декларацията за независимостта — отвърнаха няколко души в хор.

Аз кимнах.

— Защо ни го прочете, Маркъс?

— Защото изглежда, че основателите на тази страна са смятали, че едно правителството трябва да функционира, докато вярваме, че работи за нас. Когато изгуби доверието ни, трябва да го свалим.

Чарлз поклати глава.

— Това е било преди стотици години! Сега нещата са различни!

— С какво?

— Като начало, вече нямаме крал. Те са говорили за управление, което съществува само защото прадядото на някакъв смотаняк е вярвал, че Господ го е поставил начело, и е избил всички несъгласни. Ние си имаме демократично избрано правителство.

— Аз не съм гласувал за тях.

— И това ти дава право да взривяваш сгради?

— Кой говори за взривяване? Ийпитата и хипитата са вярвали, че правителството е спряло да ги слуша. Виж как се отнасяло с хората, които са събирали гласоподаватели на юг. Биели са ги, арестували са ги.

— Някои дори са убити — допълни мис Галвес. Тя вдигна ръце и изчака с Чарлз да си седнем. — За днес почти свършихме, но искам да ви похваля за един от най-интересните часове, в които съм присъствала. Получи се чудесна дискусия и научих много от всеки от вас. Надявам се и вие да сте научили нещо. Благодаря за приноса ви. Имам допълнително задание за тези, които искат малко предизвикателство. Напишете есе, сравняващо политическия отговор на антивоенните движения в миналото и гражданските протести против сегашната Война срещу терора. Нека да е поне три страници, но не бързайте. Интересно ми е да видя какво ще напишете.

Звънецът удари и всички станаха. Аз изчаках мис Галвес да ме забележи.

— Кажи, Маркъс?

— Това беше невероятно. Не знаех тези неща за шейсетте.

— Както и за седемдесетте. Сан Франциско винаги е бил интересно място, с напрегната политическа обстановка. Хареса ми как намеси Декларацията. Наистина умен ход.

— Благодаря. Просто ми хрумна. Досега не се бях замислял дълбоко над тези думи.

— Всеки учител обича да чува това, Маркъс. — Тя ми стисна ръката. — Нямам търпение да прочета есето ти.

Купих плаката на Ема Голдман и го окачих над бюрото си. Взех си и тениска НЕ СЕ ДОВЕРЯВАЙ, на която имаше картинка как Гровър и Елмо изхвърлят възрастните Гордън и Сюзън от улица „Сезам“. Това ме накара да се засмея. По-късно разбрах, че е имало шест фотошоп конкурса и нетът беше пълен със стотици картинки.

Мама сбърчи вежди, като видя тениската, а татко ми изнесе лекция да не си търся белята. Почувствах се леко възмезден от реакцията му.

Анджи се появи онлайн и отново флиртувахме до късно през нощта. Белият ван с антените се появи пак и аз изключих ексбокса, докато отмине. Вече бяхме свикнали с това.

Анджи беше много развълнувана заради партито. Очертаваше се да бъде чудовищно. Имаше толкова много записани банди, че говореха за втора сцена.

Въпреки това бях малко нервен. Щях да водя страхотно момиче на среща през уикенда. Е, технически тя щеше да ме води на нелегален концерт в центъра на оживен квартал.

Със сигурност щеше да е интересно.

Интересно.

Хората се стичаха в Долорес Парк целия неделен следобед, смесваха се с играчите на фризби и кучкарите. Някои от тях също играеха фризби и разхождаха кучета. Не беше много ясно как ще протече концертът, но имаше доста униформени и цивилни полицаи. Цивилните се познаваха лесно, защото подобно на Сопола и Бенката приличаха на селяни от Небраска. Здрави мъжаги с къси коси и мустаци. Мотаеха се наоколо и не им беше комфортно с шорти и широки тениски, които несъмнено прикриваха колани с екипировка.

Долорес Парк е красив и слънчев, с много палми, тенис кортове, хълмове и дървета, на които да се катериш. Бездомните спят там нощно време, но в целия град е така.

С Анджи се срещнахме пред анархистката книжарница по мое предложение. Като се замисля сега, беше очевидно, че съм го избрал, за да се изперча пред мацката, но тогава можех да се закълна, че съм го предложил, защото мястото е удобно. Когато се появих, тя четеше книга, озаглавена „Срещу стената, шибаняко“.

— Яко. С тази уста ли целуваш майка си?

— Ами твоята не се оплаква — отвърна тя. — Всъщност е за група, подобна на ийпитата, но от Ню Йорк. Те използвали „шибаняк“ за фамилно име. Например Бен Шибаняка. Идеята била да създават новини с имена, които няма как да се публикуват, само за да се ебават с медиите. Доста е забавно. — Тя остави книгата на рафта и се зачудих дали да я прегърна. Хората в Калифорния се прегръщат на посрещане и изпращане, през цялото време. Понякога се целуват и по бузата. Много е объркващо.

Анджи разреши проблема ми, като ме прегърна, целуна ме здраво по бузата и ми духна във врата. Засмях се и я избутах.

— Искаш ли бурито?

— Това въпрос ли е, или потвърждение на очевидното?

— Нито едното. Това е заповед.

Купих няколко лепенки ТЕЛЕФОНЪТ СЕ ПОДСЛУШВА, които бяха идеални за уличните автомати.

В Мишън още имаше хора, които не можеха да си позволят мобилни телефони.

Излязохме и обясних на Анджи как е изглеждал паркът.

— Сигурна съм, че из целия квартал са паркирани от онези камиони. За да им е по-удобно да те арестуват.

— Хм. — Огледах се. — Надявах се да кажеш друго. Например: няма начин да направят подобно нещо.

— Не мисля, че това е идеята. Целта е да съберем множество цивилни, за да се наложи ченгетата да решат дали да се отнасят с тях като с терористи. Нещо като заглушаването, но с музика, а не с техно джаджи. Ти заглушаваш, нали?

Понякога забравям, че не всички познати са наясно, че Маркъс и Мики са един и същи човек.

— По малко.

— Това е като заглушаването, но със страхотни групи.

— Разбирам.

Заведенията за бурито в Мишън са институция. Самото бурито е евтино, гигантско и вкусно. Представете си тръба колкото снаряд от базука, пълна с пикантно месо, гуакамоле, салца, домати, пържен боб, ориз, лук и силантро. Приличат на „Тако Бел“, колкото ламборджини на количка за голф.

В Мишън има около двеста подобни заведения. Всички са грозни, с неудобни столове, минимален декор, предимно електрически холограми на Исус и Мария, и шумна мариачи музика. Това, което ги отличава, е какво екзотично месо предлагат. В най-автентичните места сервират мозък и език. Аз не си поръчвам, но си е друго да знаеш, че има.

Мястото, където отидохме, предлагаше мозък и език, но не си поръчахме. Аз си взех карне асада, а Анджи кълцано пилешко плюс хорчата за двамата.

Щом седнахме, тя разви своето бурито и извади от чантата си малък стоманен флакон, който приличаше на спрей за самозащита. Прицели се в буритото и го напръска с червена мазна течност. Очите ми почнаха да сълзят.

— Какво, по дяволите, правиш с бедното беззащитно бурито?

Тя се усмихна хищно.

— Пристрастена съм към пикантната храна. Това е капсациново олио.

— Капсацин…

— Това, което слагат в лютивия спрей. Само че е малко по-разредено. И много по-вкусно. Представи си каджунски лют сос.

Очите ми се насълзиха само като си го помислих.

— Шегуваш се. Няма да го изядеш.

Тя присви вежди.

— Не ме предизвиквай, синко. Само гледай.

Зави внимателно буритото, сякаш наркоман си свиваше джойнт. Загъна краищата и го уви във фолиото. След това отвори единия край и го приближи към устата си.

Не вярвах, че ще го направи. Та тя беше напръскала вечерята си с истинско оръжие за борба с безредиците.

Отхапа. Сдъвка. Преглътна. Създаваше впечатление на искрена наслада.

— Искаш ли да пробваш? — попита невинно.

— Аха. — Обичам пикантна храна. Винаги си поръчвам четири чушки в кърито в пакистанските заведения.

Отвих фолиото и отхапах здраво.

Голяма грешка.

Познато ли ви е онова чувство, когато прекалите с уасаби или нещо подобно? Синусите и трахеята ви се затварят едновременно и главата ви се пълни с нажежен въздух, а очите и носът ви потичат. Сякаш ви излиза пара от ушите, като на анимационните герои.

Това беше много по-лошо.

Все едно да си сложиш ръката на котлона. Но не само ръката, а цялата глава и хранопровода. Започнах да се потя и да се давя.

Анджи ми подаде безмълвно хорчатата. Успях да захапя сламката и пресуших половината на един дъх.

— Има скала, скалата на Сковил, по която маниаците измерват лютивината. Чистият капсацин е около 15 милиона сковила. Табаското е към 2500. Лютият спрей е в рамките на три милиона. Моето е само към 100 000. Открих го миналата година. Ако е по-силно, стига до към половин милион, а това е страшно люто. При подобна температура мозъкът ти направо се къпе с ендорфини. По-добър наркотик от хашиша. Освен това е полезно.

Почти успях да възстановя дишането си.

— Разбира се, като отидеш в кенефа, е доста парещо. — Тя ми намигна.

Ох!

— Ти си ненормална.

— Странни думи от човек, чието хоби е да сглобява лаптопи и да ги троши.

— Туше — признах аз и докоснах челото си.

— Искаш ли още? — Анджи протегна флакона.

— Пас — отвърнах бързо и двамата се засмяхме.

Когато излязохме от ресторанта и тръгнахме към Долорес Парк, тя ме хвана през кръста. Открих, че е с точно нужния ръст, за да сложа ръка на раменете й. Това беше ново. Не съм висок и момичетата, с които излизах на срещи, все бяха колкото мен. Тийнейджърките растат по-бързо от момчетата, което е жестока шега на природата. Сега беше приятно.

Завихме по 20-а улица и тръгнахме към Долорес Парк. Още на първата крачка чухме шума. Беше като жуженето на милиони пчели. Осъзнах, че хората са станали сто пъти повече, отколкото преди да се срещна с Анджи.

Гледката накара кръвта ми да закипи. Беше красива, прохладна вечер и щяхме да купонясваме здраво. Сякаш няма утре. „Яж, пий и се весели, защото утре ще се мре.“

Забързахме, без да говорим повече. Имаше много напрегнати полицаи, но какво, по дяволите, можеха да направят? Паркът беше пълен с хора. Не съм добър в преброяването на тълпи. Вестниците, които после цитираха организаторите, споменаваха 20 000 души. Според полицаите бяха 5000. Може би сме били към 12 500.

Както и да е. Никога не бях попадал сред толкова хора, особено на нелегално събитие.

Смесихме се с тълпата. Имах чувството, че няма никой над двайсет и пет. Всички се усмихваха. Имаше даже малки деца на по десет-дванайсет години. Това ме успокои. Нямаше да направят някоя глупост, щом сред тълпата имаше деца. Никой не иска да гледа как бият хлапета. Това щеше да е една празнична пролетна вечер.

Реших, че трябва да се замъкнем до тенис кортовете. Тръгнахме натам и за да не се изгубим, се хванахме за ръце. Разбира се, за целта не беше нужно да сплитаме пръсти. Направихме го за удоволствие. Беше много приятно.

Групите се намираха в тенис кортовете, заедно с китари, пултове и пълен комплект барабани. По-късно в Екснет открих клипче как внасят всичко нелегално. Парче по парче в спортни сакове или под дрехите си. Имаше големи тонколони, а до тях… купчина акумулатори. Засмях се. Гениално! Ето как щяха да захранят всичко. Виждах, че акумулаторите са от хибридна кола, вероятно от „Приус“. Някой беше изкормил екомобил, за да захрани днешното събитие. Покрай оградата имаше още акумулатори и всички бяха навързани във верига. Направо не можех да ги преброя! Боже! Тези неща тежаха сигурно към тон.

Нямаше начин да са организирали всичко, без да ползват поща и комуникационни програми. А тези хора бяха твърде умни, за да го направят в публичната мрежа. Можех да си заложа ботушите, че са ползвали Екснет.

Помотахме се в тълпата, докато бандите се настройваха и си говореха. Видях Труди Ду на кортовете. Все едно беше в клетка, като професионалните кечисти. Косата й се спускаше на яркорозови кичури към кръста. Носеше армейски камуфлажни панталони и огромни ботуши със стоманени върхове. След малко взе тежко рокерско яке и си го сложи като броня. И може би наистина беше броня.

Опитах се да й помахам, за да впечатля Анджи, но тя не ме видя и реших, че изглеждам като тъпак. Енергията на тълпата беше невероятна. Всички сме чували как хората говорят за „енергията“ и „вибрациите“ на голяма тълпа. Но докато не го изпитате, си мислите, че е само образно казано.

Не е. Усмивките са заразни. Всички се поклащат в безшумен ритъм. Смях и шеги. Всеки глас е напрегнат и възбуден, сякаш след миг ще почнат фойерверки. Няма как да не бъдеш част от това. Защото си част от него.

Когато групите започнаха, вече буквално се бях надрусал от вибрациите на тълпата. Откриващото парче беше сръбски турбофолк, на който нямах представа как се танцува. Принципно мога да танцувам само транс (подскачаш и оставяш музиката да те води) и пънк (блъскаш се в погото, докато не те контузят, не се умориш, или и двете). След това бяха хипхопъри от Оукланд, подкрепени от трашметъл банда. По-яко е, отколкото звучи. После малко сладникав поп. След това на сцената излязоха „Скоростни курви“ и Труди Ду взе микрофона.

— Казвам се Труди Ду и вие сте идиоти, ако ми вярвате. Аз съм на трийсет и две и за мен е вече твърде късно. Заседнала съм в старото мислене. Все още приемам свободата си за даденост и позволявам да ми я отнемат. Вие сте първото поколение, което ще отрасне в Гулаг Америка, и знаете, че свободата си струва и последния цент.

Тълпата изрева. Труди свиреше нервни и бързи акорди на китарата си. Басистката, огромна мацка с лесбийска подстрижка, страховити ботуши и усмивка, с която можеш да си отваряш бирата, я поддържаше. Дощя ми се да подскачам. Направих го. Анджи подскачаше до мен. Бяхме мокри и нощта миришеше на пот и марихуана. Навсякъде около нас имаше подскачащи тела.

— Не вярвай на никого над 25! — извика тя.

Ние изревахме. Бяхме като огромно ръмжащо животно.

— Не вярвай на никого над 25!

— Не вярвай на никого над 25!

— Не вярвай на никого над 25!

— Не вярвай на никого над 25!

— Не вярвай на никого над 25!

— Не вярвай на никого над 25!

Тя заби няколко по-тежки акорда и другата китаристка, дребна мацка с множество пиърсинги, започна соло.

— Това е нашият шибан град! Нашата шибана страна. Никой терорист не може да ни ги отнеме, докато сме свободни. Ако не сме свободни, терористите печелят! Върнете си я! Върнете си я! Вие сте достатъчно млади и глупави, за да не знаете, че не може да спечелите. Само вие можете да ни поведете към победа! Върнете си я!

— ВЪРНЕТЕ СИ Я! — изкрещяхме ние. Труди засвири здраво, а ние продължавахме да крещим тези думи. Тогава стана наистина ШУМНО.

Танцувах, докато не се уморих до смърт. Анджи подскачаше до мен. Технически, през последните няколко часа бяхме притискали тела, но, ако щете вярвайте, нямаше никакъв сексуален намек. Танцувахме, изгубени в ритъма, и крещяхме — „ВЪРНЕТЕ СИ Я! ВЪРНЕТЕ СИ Я!“

Когато се уморих, я хванах за ръката и тя ме стисна. Сякаш я държах да не падне от покрив на сграда. Завлече ме към края на тълпата, където беше по-хладно. Студеният ветрец охлади потта ми и веднага ми стана студено. Потреперихме и Анджи ме хвана през кръста.

— Стопли ме. — Не ми трябваше подканяне. Веднага я прегърнах. Сърцето й биеше в ритъма на сцената, откъдето се чуваше някакъв брейк.

Миришеше на пот и ароматът ми харесваше. Знаех, че и аз мириша. Носът ми беше на темето й, а нейният някъде на ключицата ми. Тя вдигна ръце към врата ми.

— Наведи се, че не си нося стълба. — Опитах да се усмихна, но е трудно, когато се целуваш.

Както казах, досега се бях натискал с три момичета. Две не бяха целували никого преди това. Третата ходеше на срещи още от дванайсетгодишна. Определено имаше опит.

Но никоя не се целуваше като Анджи. Устата й беше мека като узрял плод и не си тикаше езика в моята, а го плъзгаше и засмукваше устните ми. Чух се, че стена, и я притиснах по-силно.

Внимателно се свлякохме на тревата. Прегръщах ме се и се целувахме. Околният свят изчезна и останаха само целувките.

Ръцете ми се плъзнаха по задника й, по кръста. Под тениската. По топлия й корем. Малко по-нагоре. Тя също изстена.

— Не тук. Да идем ей там. — Посочи към голямата бяла църква от другата страна на улицата, която даваше името на квартала Мишън. Пресякохме, хванати за ръце. Църквата имаше големи колони на входа. Анджи ме притисна към една от тях и отново придърпа лицето ми. Ръцете ми бързо и смело се върнаха под блузата й. Плъзнах ги отпред.

— Откопчава се отзад — прошепна Анджи в устата ми. Ерекцията ми можеше да троши стъкло. Плъзнах ръце по здравия й гръб и с треперещи пръсти намерих закопчалката. Замотах се малко, мислейки за всичките шеги как мъжете се мъчат със сутиените. Не ме биваше много. Най-сетне го откопчах. Тя изпъшка в устата ми. Отново плъзнах ръце, усетих влагата под мишниците й, но не беше гадно. Леко докоснах гърдите й.

В този момент завиха сирените.

Бяха по-шумни от всичко, което бях чувал. Имаха почти физически ефект, сякаш искаха да ме съборят на земята. Звукът надхвърляше пределите на човешкия слух.

— РАЗПРЪСНЕТЕ СЕ НЕЗАБАВНО. — Сякаш гласът на Бог прогърмя в черепа ми.

— ТОВА Е НЕЗАКОННО СЪБИРАНЕ. РАЗПРЪСНЕТЕ СЕ НЕЗАБАВНО.

Групите бяха спрели да свирят. Шумът на тълпата се промени. Стана изплашен. Гневен.

Чу се изщракване и системата от акумулатори задейства колоните.

— ВЪРНЕТЕ СИ Я!

Беше отчаян вопъл, все едно някой се хвърляше от скалите.

— ВЪРНЕТЕ СИ Я!

Тълпата изръмжа и космите по тила ми настръхнаха.

— ВЪРНЕТЕ СИ Я! — викаха хората. — ВЪРНЕТЕ СИ Я! ВЪРНЕТЕ СИ Я! ВЪРНЕТЕ СИ Я!

Полицаите тръгнаха в редица. Носеха пластмасови щитове и шлемове като на Дарт Вейдър, палки и инфрачервени очила. Приличаха на войници от някакъв фантастичен филм. Пристъпиха в унисон, удариха палки в щитовете. Трясък, все едно земята се разцепваше. Нова стъпка, нов трясък. Бяха обградили парка и се приближаваха.

— РАЗПРЪСНЕТЕ СЕ НЕЗАБАВНО — прозвуча отново гласът. Чуваха се хеликоптери. Нямаха светлини. Естествено, летяха с инфрачервени прибори. Придърпах Анджи към вратата на църквата, за да се прикрием.

— ВЪРНЕТЕ СИ Я! — Бунтовният призив на Труди Ду. Чух как тя удари няколко акорда. Включиха се барабаните и тежкият бас.

— ВЪРНЕТЕ СИ Я! — изкрещя тълпата и се понесе към полицейските редици.

Никога не съм бил на война, но мисля, че би изглеждало по този начин. Уплашени хлапета, тичащи през полето към противника, макар да знаят какво ще последва. Тичат и крещят.

— РАЗПРЪСНЕТЕ СЕ НЕЗАБАВНО. — Гласът идваше от камионите, паркирани около парка само преди секунди.

След това падна мъглата. Идеше от хеликоптерите и ние бяхме в самия й край. Имах чувството, че синусите ми са продупчени с шило. Очите ми се подуха и насълзиха и усетих, че се задушавам.

Сълзотворен газ. Не сто хиляди сковила. Милион и половина. Обгазяваха тълпата.

Не видях какво става, но чух, въпреки че с Анджи се давехме и кашляхме. Китарите и барабаните внезапно спряха. Започна кашляне.

След това се чуха писъци.

Те не спряха дълго време. Когато прогледнах отново, полицаите бяха махнали инфрачервените прибори и хеликоптерите осветяваха парка като в ден. Всички гледаха натам, което беше добра новина, защото така оставахме незабелязани.

— Какво ще правим? — попита Анджи. Гласът й беше напрегнат и уплашен. Аз нямах доверие на моя. Преглътнах няколко пъти.

— Ще се махнем. Не можем да направим друго. Ще си тръгнем. Все едно сме случайни минувачи. Все едно това не ни засяга.

— Няма да стане.

— Нямам друга идея.

— Дали да не избягаме?

— Не. Ако бягаме, ще ни гонят. Вероятно ако вървим, ще ни оставят на мира. Имат да извършат доста арести. Ще са много заети.

Паркът беше пълен със стенещи хора. Полицаите ги извлачваха, връзваха ги с пластмасови белезници и ги хвърляха в камионите като сламени чучела.

— Готова ли си?

— Аха — отвърна тя.

Направихме го. Тръгнахме хванати за ръце, като хора, които се опитват да избегнат неприятност, причинена от друг. Вървяхме с онази походка, когато се правиш, че не виждаш протегнатите ръце на просяците, или не искаш да се замесваш в уличен скандал.

Получи се.

Стигнахме до ъгъла и продължихме. Не се осмелихме да продумаме, преди да изминем няколко пресечки. Тогава изпуснах дъх, не бях осъзнал, че го задържам.

Стигнахме до 16-а и завихме по Мишън Стрийт. Това е доста страшен квартал в два часа след полунощ, но сега ни се стори убежище. Имаше няколко наркомани, проститутки и клошари, но не и полицаи с палки и сълзотворен газ.

— Ох — изпъшках аз. — Искаш ли кафе?

— Искам да се прибера. Друг път ще пием кафе.

— Аха — съгласих се. Тя живееше в Хейес Вали. Видях такси и му махнах. Това е малко чудо. В Сан Франциско рядко се появяват таксита, когато ти трябват.

— Имаш ли пари да се прибереш?

— Да. — Шофьорът ни изгледа през прозореца. Отворих вратата, за да не тръгне.

— Лека нощ.

Тя придърпа лицето ми и ме целуна по устата. Нищо сексуално, но въпреки това много интимно.

— Лека нощ — прошепна Анджи и се качи в таксито.

Тръгнах си с насълзени очи и замаяна глава. Беше ме срам, че оставих всичките екснетъри на милостта на СВС и полицията.

Понеделник сутрин Фред Бенсън стоеше зад бюрото на мис Галвес.

— Мис Галвес повече няма да ви преподава — каза той, щом заехме местата си. Усетих самодоволна нотка в гласа му. Обърнах се към Чарлз. Той сияеше, все едно му бяха подарили най-желания подарък за рождения ден.

Вдигнах ръка.

— Защо?

— Политиката на Борда е да дискутира тези въпроси само със служителя и дисциплинарния комитет. — Изобщо не криеше задоволството си. — Днес ще започнем нов урок, за националната сигурност. Вече имате текстовете. Моля, отворете първия слайд.

На първия слайд беше логото на СВС и имаше заглавие: КАКВО ТРЯБВА ДА ЗНАЕ ВСЕКИ АМЕРИКАНЕЦ ЗА НАЦИОНАЛНАТА СИГУРНОСТ.

Прииска ми се да хвърля лаптопа на земята.

Бях се уговорил с Анджи да се срещнем след училище в едно кафене. Качих се на влака и седнах зад двама костюмари. Четяха „Сан Франциско Кроникъл“, който описваше „младежкия бунт“ в Долорес Парк. Подхилкваха се.

— Все едно са им промили мозъците — каза единият на другия. — Боже, и ние ли сме били толкова глупави?

Станах и се преместих на друга седалка.