Малкия брат

15.

Обявих пресконференцията в блога още преди да пратя покани на журналистите. Усещах, че искат да ме изкарат върховен командващ на някакво партизанско движение, и реших, че ще е най-добре още хора да отговарят на въпроси.

Пратих писма на пресата. Отговорите бяха от объркани до ентусиазирани. Само репортерката от „Фокс“ беше разгневена, че я карам да играе игра. Останалите смятаха, че ще се получи добра история, но им трябваха доста указания как да влязат.

Избрах осем часа, след вечеря. Мама ме питаше къде се шляя всяка вечер и се наложи да изплюя камъчето за Анджи. Тя ме изгледа с меланхолия, сякаш си мислеше, че малкото й момче вече е пораснало. Искаше да се запознае с Анджи и аз се възползвах от това. Обещах да я доведа следващата вечер, ако тази ме пуснат на кино.

Майката и сестрата на Анджи пак ги нямаше. Не се задържаха много вкъщи. Бяхме сами с двата ексбокса. Бях донесъл и моя, за да можем да влезем едновременно.

Докато машините зареждаха, аз се разхождах нервно из стаята.

— Всичко ще е наред — каза тя, гледайки екрана. В Пазара на Едноокия Пит имаше 600 играчи! Бяхме избрали този пазар, защото бе най-близо до мястото, където се пускаха новите играчи. Там трябваше да се появят репортерите, освен ако нямаха стари акаунти в играта. Бях помолил наоколо да има хора, които да насочват всеки, който изглежда неориентиран.

— Какво да им кажа, по дяволите?

— Просто отговаряй на въпросите. Ако някой не ти харесва, игнорирай го. Друг ще му отговори. Всичко ще е наред.

— Това е лудост.

— Перфектно е, Маркъс. Ако искаш да прецакаш СВС, трябва да ги злепоставиш. Няма как да ги надстреляш. Твоето оръжие е способността да ги направиш на идиоти.

Легнах на леглото и поставих глава в скута й, а тя започна да ме гали. Преди взривовете пробвах различни прически и си боядисвах косата в откачени цветове. След като излязох от затвора, вече не ми пукаше. Беше пораснала и един ден я остригах съвсем късо. Така не изискваше голяма поддръжка и помагаше да не се набивам на очи, като ходех да заглушавам и да клонирам чипове.

Вдигнах клепачи и се взрях в нейните големи кафяви очи зад очилата. Бяха влажни и изразителни. Ако искаше да ме разсмее, се пулеше, но можеше да изглежда тъжна или пък мързелива, което ме разтапяше.

Точно такива номера играеше в момента.

Надигнах се и я прегърнах. Тя ми отвърна. Целунахме се. Целуваше се невероятно. Знам, че вече го казах, но си струва да повторя. Бяхме се натискали доста, но все спирахме, преди да се разгорещим.

Този път исках да отида по-далеч. Надигнах тениската й. Анджи вдигна ръце. Знаех, че ще го направи. Още от онази нощ в парка. Може би затова не отивах по-далеч. Знаех, че тя няма да ме спре, и това ме плашеше.

Не и тази вечер. Пресконференцията, караниците с нашите, международното внимание и движението, което бе поело по собствен път, караха кръвта ми да кипи.

Тя беше красива, умна, забавна и започвах да се влюбвам в нея.

Изви гръб, за да ми помогне да махна фланелката. Посегна зад себе си и сутиенът й се свлече. Взрях се затаил дъх в гърдите й. Тя свали моята тениска и ме придърпа към себе си.

Превъртяхме се на леглото, докосвахме се и стенехме.

Анджи целуна гърдите ми и аз направих същото. Не можех да дишам, не можех да мисля. Само докосвах и целувах.

Предизвикахме се да продължим напред. Откопчах дънките й. Тя откопча моите. Дръпнах ципа и ги смъкнах. Тя направи същото. След миг бяхме голи, с изключение на чорапите ми, които свалих с палци.

В този момент забелязах часовника, който лежеше претърколен на пода.

— Мамка му! — изпищях. — Почва след две минути! — Не можех да повярвам, че се готвя да спра в този момент. Ако ме бяха попитали дали ще си прекъсна сефтето, ако хвърлят ядрена бомба в същата стая, отговорът щеше да е стопроцентово „НЕ“.

Въпреки това спряхме.

Тя придърпа главата ми и ме зацелува до припадък. След това се облякохме криво-ляво и тръгнахме към Едноокия Пит.

Репортерите се различаваха лесно. Играеха като пияни и тичаха насам-натам, опитвайки да обхванат всичко. Натискаха по някое случайно копче и предоставяха на другите целия си инвентар, или пък ги прегръщаха и ритаха, без да искат.

Екснетърите също се забелязваха. Всички играехме, когато имахме свободно време или пък не ни се пишеха домашни. Героите ни бяха нагиздени с по-специални дрехи и оръжия. Освен това ключетата на гърбовете ни бяха минирани и щяха да опържат всеки, които се опита да ги вземе.

Когато се появих, системата изписа: „МИКИ ВЛЕЗЕ ПРИ ЕДНООКИЯ ПИТ — ДОБРЕ ДОШЪЛ, МОРЯКО, ПРЕДЛАГАМЕ ДОБРА ЦЕНА ЗА ПЛЯЧКАТА ТИ“. Останалите замръзнаха за момент и ме наобиколиха. Чатът избухна. Мислех да си сложа слушалки, но при такава тълпа щеше да е лудница. По-добре беше да пиша, за да ме следят по-лесно, а и да не ме цитират погрешно (хе-хе).

С Анджи бяхме проверили мястото предния ден. Беше яко да играя с нея, защото можехме да се навиваме взаимно. Наблизо имаше купчина сандъци, на които застанах, за да ме виждат всички.

Бях написал речта предварително, заедно с Анджи. Пуснах я за секунда, но на останалите им трябваше време да я прочетат. Екснетърите завикаха „ура“, размахвайки саби, а папагалите им се разлетяха наоколо.

Журналистите го смляха постепенно. Чатът течеше толкова бързо, че едва успявах да го проследя. Екснетърите викаха: „Точно така“, „Америка, обичай я, или се махни“, „Вън СВС“, „Вън Америка от Сан Франциско“ и други популярни призиви.

Множество отговори. Някои хора твърдяха, че няма. Други смятаха, че има, и даваха своите идеи за име: „Екснет“, „Малките братя“, „Малките сестри“, и любимото ми — „Съединени американски щати“.

Наистина кипяха. Оставих ги, докато помисля какво да отговоря.

Още приказки. Много хора твърдяха, че правителството и терористите са едни и същи. Или буквално, или че са еднакво лоши. Някои казваха, че държавата може да залавя терористи, но не го прави, защото войнолюбивите президенти ги преизбират.

Пиратите се засмяха.

Още журналистически въпроси. Някои бяха добронамерени, други враждебни. Когато се уморих, дадох клавиатурата на Анджи и тя пое ролята на Мики. И без това не се идентифицирах напълно с него. Мики говореше с чуждестранни журналисти и вдъхновяваше движения. Маркъс беше наказан от училище, караше се с баща си и се чудеше дали е достатъчно добър за страхотното си гадже.

Към единайсет реших, че е достатъчно. Родителите ми очакваха да се прибера. Излязох от играта и с Анджи се излегнахме за момент. Хванах дланта й и тя ме стисна силно. Прегърнахме се.

Целуна ме по врата и промърмори нещо.

— Какво?

— Казах, че те обичам. Искаш да ти пратя телеграма ли?

— Еха!

— Толкова ли си изненадан?

— Не. Просто… Щях аз да ти го кажа.

— Разбира се. — Тя ме ухапа по носа.

— Само че не съм го казвал никога. Затова изчаквах случай.

— И все още не си го казал. Не мисли, че няма да забележа. Ние, момичетата, разбираме от тези неща.

— Обичам те, Анджи Карвели.

— И аз те обичам, Маркъс Ялоу.

Целунахме се и пак задишахме тежко. В този момент майка й почука на вратата.

— Анджела, не мислиш ли, че е време приятелят ти да си тръгва?

— Да, мамо. — Тя направи жест като замахване с брадва и докато си обувах обувките, измърмори: — Тази Анджела беше толкова добро момиче, кой би помислил, че през цялото време е помагала на майка си да точи брадвата в задния двор.

Засмях се и казах:

— При теб е по-добре. Няма начин нашите да ни оставят в спалнята ми до единайсет.

— Единайсет и четирийсет и пет — каза тя, гледайки часовника.

— Мамка му! — извиках и се наведох да си завържа обувките.

— Тръгвай, бягай и живей на свобода! Оглеждай се внимателно, като пресичаш! Пиши, ако намериш работа! Дори не спирай за прегръдка! Ако си още тук, докато преброя до десет, ще си имаш неприятности, господинчо. Едно. Две. Три.

Скочих на леглото и я разцелувах, докато спря да брои. Доволен от победата, се понесох по стълбите, стискайки ексбокса под мишница.

Майка й беше долу. Бяхме се виждали само два пъти. Изглеждаше като по-висока и по-възрастна версия на Анджи, само че с лещи вместо с очила. Анджи каза, че баща й е ниският в семейството. Явно майка й ме беше определила като благонадежден и й бях благодарен за това.

— Лека нощ, мисис Карвели.

— Лека нощ, мистър Ялоу. — Това беше един от малките ни ритуали, след като я бях нарекъл така при първата ни среща.

Спрях неловко до вратата.

— Да? — попита тя.

— Ами — запънах се аз. — Благодаря, че ми позволихте да дойда.

— Винаги си добре дошъл, младежо.

— И ви благодаря за Анджи. — Знаех, че звучи глупаво, но тя се усмихна и ме прегърна.

— Няма защо.

Докато пътувах с автобуса, си мислех за пресконференцията, за голото тяло на Анджи, за тежкото й дишане и за усмивката на майка й, когато ме изпрати.

Мама ме чакаше. Попита ме за филма и аз й отговорих съгласно ревюто, което бях прочел предварително.

Преди да заспя, отново се замислих за пресконференцията. Бях наистина горд. Беше много готино. Всички тези надути журналисти се бяха появили в играта, за да чуят мен и останалите, които споделяха идеалите ми. Заспах с усмивка.

Трябваше да се досетя.

И това бяха „добрите“ заглавия. Всички ми изпращаха статии, но не исках да ги гледам.

Някак се бях провалил. От пресконференцията пресата беше заключила, че сме терористи или се правим на такива. Най-лоша беше репортерката от „Фокс“, която все пак се бе появила и говореше за нашето предателство в предаването си:

„Казват, че нямат име. Аз ще им дам. Да ги наричаме «Кал Каида». Вършат работата на терористите на домашния фронт. Когато нападнат Калифорния отново, тези малки негодници ще носят същата вина като арабите.“

Лидерите на антивоенните движения се разграничиха от нас. Един дори заяви, че сме изфабрикувани от СВС, за да ги дискредитират.

СВС също свикаха пресконференция и заявиха, че ще затегнат сигурността в Сан Франциско. Бяха намерили клониращо устройство и демонстрираха как действа при кражба на кола. Предупреждаваха всички да внимават за подозрителни действия на младежи, особено ако не им се виждат ръцете.

Не се шегуваха. Свърших есето си за Керуак и почнах да пиша за Лятото на любовта през 1967-а, когато хипитата превзели града. Имаше музей, както и други архиви, където да погледна.

Не беше лесно. До края на седмицата ме спираха средно по четири пъти на ден. Полицаите гледаха личната ми карта и ме разпитваха, пулейки се на писмото от „Чавес“.

Имах късмет. Не ме арестуваха. За разлика от мнозина други. Всяка вечер СВС обявяваше арести на „лидери“ и „оператори“ от Екснет. Камерите снимаха хора, които не познавах, показваха устройствата, намерени в джобовете им. Според СВС арестантите назовавали имена и компрометирали Екснет, така че скоро щели да последват нови арести. Често се споменаваше името „Мики“.

На татко това му харесваше. Гледахме заедно новините. Той сияеше, а аз треперех.

— Трябва да видиш как ще разнищят тези деца. Взимат две хлапета и почват да сравняват контактите в месинджърите и телефоните им. Сравняват ги и търсят нишка, за да заловят други. Ще разплетат всичко като стар пуловер.

Отмених вечерята с Анджи и взех да прекарвам повече време у тях. Сестра й Тина започна да ме нарича „гостът“. „Гостът ще вечеря ли с нас и тази вечер?“ Харесвах Тина. Тя се интересуваше само от срещи и момчета, но беше забавна и обичаше Анджи. Една вечер, докато миехме чиниите, ме заговори.

— Маркъс, изглеждаш свестен тип. Сестра ми е луда по теб, а и аз те харесвам. Но трябва да ти кажа нещо. Ако разбиеш сърцето й, ще те намеря и ще ти издърпам скротума над главата. Не е красива гледка.

Уверих я, че по-скоро сам ще си издърпам скротума, отколкото да нараня Анджи.

— Радвам се, че се разбрахме — кимна тя.

— Сестра ти е откачена — казах по-късно на Анджи, докато преглеждахме блоговете.

— Да не ти приложи репликата за скротума? Мразя да прави така. Обожава думата „скротум“. Нищо лично.

Целунах я и продължихме да четем.

— Чуй това — обади се тя. — Полицията прогнозира между четиристотин и шестстотин ареста в най-голямата координирана операция срещу дисидентите от Екснет.

Имах чувството, че ще повърна.

— Трябва да спрем това. Знаеш ли, че има хора, които заглушават още повече само за да покажат, че не са сплашени? Това не е ли лудост?

— Според мен е храброст. Не можем да ги оставим да ни изплашат.

— Какво? Не, Анджи. Не можем да позволим стотици хора да отидат в затвора. Не си била там. Аз бях. По-зле е, отколкото си мислиш. Не можеш да си представиш.

— Имам доста богато въображение.

— Престани! Бъди сериозна поне за секунда. Няма да направя това. Няма да пратя тези хора в затвора. В противен случай ще съм човекът, за когото ме смята Ван.

— Маркъс, говоря сериозно. Мислиш ли, че тези хора не знаят, че ще отидат в затвора? Те вярват в каузата. И ти вярваш. Приеми, че знаят в какво се замесват. Не може ти да решаваш какви рискове да поемат.

— Отговорността е моя, защото ако им кажа да спрат, ще го направят.

— Мислех, че не си им лидер?

— Не съм. Но какво да направя, ако ме търсят за съвет? Нося отговорност за тяхната безопасност. Не разбираш ли?

— Разбирам, че си готов да побегнеш при първия сигнал за опасност. Страх те е, че ще научат кой си. Страх те е за собствената ти кожа.

— Това не е честно. — Станах и се отдръпнах от нея.

— Така ли? Кой щеше да получи инфаркт, като разбра, че тайната му самоличност е разкрита?

— Това беше различно. Сега не става дума за мен. Защо се държиш така?

— А ти защо се държиш така? Защо не искаш да си човекът, който имаше достатъчно смелост да започне всичко това?

— Това не е смелост, а самоубийство.

— Евтина тийнмелодрама, Мики.

— Не ме наричай така.

— Защо не, Мики?

Обух се, взех си чантата и си тръгнах.

Пуснах го и си легнах.

Анджи ми липсваше.

Не си проговорихме следващите четири дни, включително уикенда, и после пак стана време за училище. Милион пъти исках да й се обадя и да напиша хиляди съобщения.

Мисис Андерсън ме посрещна саркастично и попита как е минала „ваканцията“. Седнах, без да кажа нищо. Чух как Чарлз се подхилква.

Учехме за Манифеста на Съдбата, според който американците бяха предопределени да завладеят света. (Поне тя така го изкара.) Явно опитваше да ме провокира, за да може да ме изхвърли отново.

Усещах очите на класа, насочени към мен. Това ме подсети за Мики и за хората, които търсеха съвета му. Беше ми писнало всички да очакват нещо от мен. Анджи ми липсваше.

Изтиках остатъка от деня, без да предизвиквам внимание. Мисля, че не промълвих повече от осем думи.

Най-накрая свърши и тръгнах към портала, към гадния Мишън и глупавата ни къща.

Тъкмо излязох на улицата и някой ме блъсна. Беше млад бездомник, малко по-голям от мен. Носеше дълго палто, изсулени дънки и съвсем изтъркани маратонки. Имаше дълга коса и брада, която се губеше в плетения пуловер.

Видях всичко това, докато лежах до него на тротоара, а хората ни зяпаха. Явно ме беше блъснал, превит под тежестта на раницата, която бе паднала до него.

Изправи се на колене и започна да се клати като пиян. Или пък си беше ударил главата.

— Извинявай, приятел — каза ми. — Не те видях. Удари ли се?

Надигнах се. Нищо не ме болеше.

— Не. Всичко е наред.

Той стана и се усмихна. Зъбите му бяха шокиращо бели и равни, като от реклама за паста. Протегна ръка и стисна моята изненадващо силно.

— Наистина съжалявам. — Гласът му беше ясен, не като на пияниците, които обикаляха Мишън нощем. Звучеше като начетен продавач в книжарница.

— Няма проблем.

Той отново ми подаде ръка.

— Зеб.

— Маркъс.

— За мен беше удоволствие, Маркъс. Надявам се, че пак ще те блъсна някой път!

Засмя се, взе си раницата и се отдалечи.

Прибрах се вкъщи, мислейки за странната случка. Засякох майка ми и си поговорихме неангажиращо, както обичахме да правим, преди всичко да се промени.

Качих се в стаята си и се тръшнах на стола. Не ми се влизаше в Екснет. Бях погледнал преди училище. Изявлението ми беше предизвикало противоречиви коментари. Имаше съгласни и други, които справедливо се дразнеха, че им казвам да зарежат любимия си спорт.

Имах три хиляди проекта, които бях започнал, преди всичко да се случи. Опитвах се да направя миниатюрна камера от лего. Играех си с хвърчило с камера, като спусъкът й бе залепен с маджун и снимаше на равни интервали, докато маджунът си връщаше оригиналната форма. Освен това се мъчех да направя система от тонколони, използвайки тенекия от зехтин, която приличаше на археологическа находка, и няколко консерви от риба тон.

Огледах работния тезгях и накрая се спрях на миниатюрната камера. Методичното сглобяване на лего беше точно като за моите нерви.

Махнах часовника и големия пръстен, изобразяващ нинджа и маймунка в схватка, и ги оставих в специална кутия. След това изпразних джобовете си от всички глупости: телефон, портмоне, ключове, уайфайндър, монети, батерии, кабели… Изсипах всичко в кутията и открих, че държа нещо, което не помнех да съм имал.

Сиво парче хартия, оръфано там, където беше откъснато. Беше покрито с най-дребния и внимателен ръкопис, който съм виждал. Листът беше изписан от двете страни, от най-горния ляв ъгъл, до подписа долу вдясно.

Подписът беше простичък: ЗЕБ.

Започнах да чета.

Очите ми се напълниха със сълзи, щом стигнах до края. Някъде имах запалка, с която оголвах жици. Намерих я и я вдигнах към бележката. Знаех, че съм длъжен да я унищожа, заради Зеб. Никой не биваше да я вижда, за да не стигнат до него.

Вдигнах пламъка към бележката, но не можах да го направя.

Дарил.

Покрай всички мизерии с Анджи, Екснет и СВС бях забравил, че той съществува. Беше се превърнал в призрак, като стар приятел, който се е преместил, или е заминал на обменни начала. През цялото време са го разпитвали и са го карали да им обяснява за Екснет и заглушителите. Намираше се в Трежър Айланд, изоставена военна база, недалеч от взривения мост. Беше толкова близо, че буквално можех да доплувам дотам.

Оставих запалката и прочетох пак бележката. Този път се разплаках. Спомените се върнаха. Въпросите на късо подстриганата жена, миризмата на урина, която бавно съхне по панталоните ми.

— Маркъс?

Вратата ми беше отворена. Мама стоеше на прага и ме гледаше тревожно. От колко ли време беше там?

Опитах да потисна сълзите си и издухах нос.

— Здрасти, мамо.

Тя влезе в стаята и ме прегърна.

— Какво става? Искаш ли да поговорим?

Бележката лежеше на масата.

— От приятелката ти ли е? Всичко наред ли е?

Беше ми дала изход. Можех да обясня всичко като проблем с Анджи и тя щеше да ме остави на мира. Отворих уста да го направя и всичко излезе от само себе си.

— Бях в затвор. След като взривиха моста. През цялото време бях в затвор.

Воплите въобще не звучаха като моя глас. По-скоро звучах като ранено животно. Ревах, докато не ме заболяха гърлото и гърдите.

Мама ме прегърна, както правеше, когато бях малък. Погали косата ми и зашепна, докато не се успокоих.

Поех си дъх, а тя ми донесе чаша вода. Седнах на леглото си, тя се настани на стола и аз й разказах всичко. Всичко.

Е, поне по-голямата част.