Малкия брат

11.

Хулу се изправи.

— Тук започва всичко, хора. Така ще разберем на чия страна сте. Може да не искате да излезете на улицата и да ви арестуват за убежденията ви. Но ако имате убеждения, това ще ни го покаже. Мрежата на доверие ще покаже кой е вътре и кой вън. Ако искаме да си върнем свободната страна, трябва да го направим. Трябва ни нещо подобно.

Някой в публиката — Анджи — вдигна ръка с бирена бутилка.

— Може да съм глупава, но не разбирам за какво е всичко това.

С Хулу се спогледахме. Като го организирахме, ни се струваше направо очевидно.

— Екснет не е само начин да играеш безплатни игри. Това е последната свободна комуникационна мрежа в Америка. Последният начин да общувате, без СВС да ви следи. За да стане това, трябва да сме сигурни, че човекът насреща не е шпионин. Трябва да знаем, че хората, с които говорим, действително сте вие. Затова сте тук. Защото ви вярваме. Истински. Вярваме ви с цената на живота си.

Някои от хората се разшумяха. Това прозвуча мелодраматично и глупаво.

Изправих се на крака.

— Когато избухнаха бомбите… — започнах и усетих как нещо засяда в гърдите ми. — Когато бомбите избухнаха, четирима от нас бяха на Маркет Стрийт. По някаква причина СВС реши, че сме подозрителни. Сложиха ни качулки на главите, качиха ни на кораб и ни разпитваха с дни. Унижаваха ни. Играеха си със съзнанието ни. След това ни пуснаха. Пуснаха всички освен един. Най-добрият ми приятел. Беше ранен, когато ни арестуваха, и му трябваше лекар. Повече не се появи. Казаха, че изобщо не са го виждали. Заплашиха, че ако кажем на някого, ще ни приберат и ще изчезнем. Завинаги.

Треперех. От срам. Проклетият срам. Хулу ме осветяваше с челника си.

— О, Боже! Вие сте първите, на които го казвам. Ако се разчуе, ще знаят кой го е разкрил. Може да сте сигурни, че ще почукат на вратата ми. — Поех си въздух няколко пъти. — Затова се включих към Екснет. Затова делта на живота ми е да се боря със СВС. С всеки дъх. Всеки ден. Докато отново не бъдем свободни. Сега всеки от вас може да ме вкара в затвора, ако поиска.

Анджи отново вдигна ръка.

— Няма да те издадем. В никакъв случай. Познавам почти всички тук и мога да гарантирам за тях. Не съм сигурна на кого да вярвам, но знам на кого да не вярвам. На старите хора. Нашите родители, възрастните, когато разберат, че някой е шпиониран, си мислят, че е лош човек. Когато някой е арестуван и хвърлен в таен затвор, за тях той винаги е някой „друг“ — цветнокож, младеж или чужденец. Забравили са какво е да си на нашата възраст, да си обект на подозрение през цялото време! Колко често ви гледат в автобуса, сякаш току-що сте одрали кученце? По-лошото е, че остаряват все по-млади. Преди казваха: „Не вярвай на никого над трийсет“. Аз казвам: „Не вярвай на никое копеле над двайсет и пет!“

Това предизвика смях и тя също се засмя. Беше красива по някакъв странен начин, с издължено лице и челюст.

— Не се шегувам. Помислете си. Кой е избрал тези задници? Кой им позволи да превземат града ни? Кой гласува да сложат камери в класните стаи и да ни следят с чипове в градския транспорт и колите? Не е бил някой шестнайсетгодишен. Може да сме тъпи, може да сме млади, но не сме боклуци.

— Искам това на тениска — казах аз.

— Би се получило готино. — Разменихме си усмивки.

— Откъде да си взема ключове? — Анджи извади телефона си.

— Ще го направим ей там, до пещерите. Ще наглася всичко и после може да покажеш обществения си ключ на останалите, за да го запишат.

Повиших глас.

— Още нещо! Боже, не мога да повярвам, че го забравих. Изтрийте снимките, щом запишете ключовете. Последното, което искаме, е в мрежата да плъзнат снимки как заговорничим.

Чу се добронамерено подхилкване и Хулу изгаси светлината. За момент не виждах нищо, но постепенно очите ми привикнаха и тръгнах към пещерата. Някой вървеше зад мен. Анджи. Усмихнах се и тя ми отвърна, а зъбите й се белнаха в мрака.

— Благодаря. Беше страхотна.

— Истина ли е това за качулката на главата и останалото?

— Да. Случи се. Не го бях казвал на никого, но е истина. — Замислих се за момент. — Мълчах толкова време, че вече ми се струва като лош сън. Но е истина. — Изкачих се в пещерата. — Доволен съм, че накрая го споделих. Още малко и щях да започна да се съмнявам в собствения си разум.

Сложих лаптопа на една суха скала и го стартирах от диска.

— Ще рестартирам за всеки човек. Това е стандартен „ПараноидЛинукс“, но ще трябва да приемете думата ми.

— Майната му — отвърна тя. — Нали всичко е заради доверието.

— Да — казах аз. — Доверие.

Дръпнах се малко назад, докато тя работеше с генератора на ключове. Слушах тракането на клавиатурата, плисъка от прибоя и шума от купона.

Анджи се появи, носеше лаптопа. На него с големи светещи букви бяха изписани общественият й ключ, отпечатъкът и имейлът. Вдигна екрана до лицето си и зачака да извадя телефона си.

— Зеле.

Снимах я и прибрах апарата в джоба си. Тя тръгна към останалите, за да я снимат и те. Беше забавно. Анджи беше много харизматична. Не искаш да се смееш на нея, а с нея. И наистина беше забавно. Обявявахме тайна война на тайната полиция. За кои, по дяволите, се мислехме?

Това продължи още час. Всички си правеха ключове и се снимаха. Познавах много от тях. Някои бях поканил лично, други бяха приятели на приятели. Тази нощ всички станахме другари. Всички бяха добри хора.

Щом приключиха, Хулу отиде да си генерира ключ и като се върна, се усмихваше глуповато. Вече не му се сърдех. Правеше каквото трябва. Знаех, че каквото и да казва, винаги ще се притече на помощ. Двамата бяхме преминали през затвора на СВС. Ван също. Каквото и да станеше, бяхме свързани завинаги.

Направих своя ключ и тръгнах да обикалям тълпата. След това се покатерих на руината, от която бях говорил, и отново привлякох вниманието им.

— Мнозина от вас са забелязали, че в процедурата има един сериозен пропуск. Ами ако на този лаптоп не може да се вярва? Ами ако записва нашите инструкции? Ами ако ни шпионира. Ами ако на мен и Хосе-Луис не може да се вярва?

Още одобрителни подсмихвания. По-топли, под влияние на бирата.

— Сериозен съм. Ако сме от другата страна, това може да докара неприятности за всички. Може би дори затвор.

Смехът стана по-нервен.

— Ето защо ще направя това. — Взех чука, който бях заел от инструментите на баща ми. Сложих лаптопа на скалата и замахнах, а Хулу проследи движението ми с челника. Винаги съм мечтал да потроша лаптоп с чук и сега имах тази възможност. Чувствах се перверзно добре. И зле.

Тряс! Екранът се строши на множество парчета и разкри клавиатурата. Продължих да удрям, докато не счупих и нея и стигнах до дъното и хард диска. Тряс! Прицелих се с всичка сила в харда. Трябваха ми три удара, за да счупя кутията и да стигна до по-крехките части. Натроших всичко на малки парчета и го сложих в торба за боклук. Хората така крещяха, че се притесних, че някой в именията на хълма може да ни чуе и да викне ченгетата.

— Добре! Сега ако някой иска да дойде с мен, мисля да ги накисна в солена вода за десетина минути.

В началото нямаше желаещи, но после Анджи дойде и хвана ръката ми с топлата си длан.

— Това беше страхотно — прошепна тя в ухото ми и тръгнахме към морето.

Беше тъмно и опасно, въпреки че имахме челници. Беше достатъчно трудно да се ходи по хлъзгавите камъни и без да носиш торба с натрошена електроника. Подхлъзнах се и щях да падна, но Анджи ме задържа с изненадваща сила. Придърпа ме към себе си и усетих парфюма й. Миришеше на нова кола. Обичам тази миризма.

— Благодаря. — Погледнах я в очите, уголемени от очилата с черни рамки. Не можах да различа цвета им, но подозирах, че са тъмни като косата й. Имаше средиземноморски вид. Може би беше с гръцка, испанска или италианска кръв.

Клекнах и потопих торбата в морето. Успях да си намокря обувката и изпсувах, а Анджи се засмя. Не бяхме си казали нищо, откакто тръгнахме към океана. Имаше нещо магическо в тишината.

До този момент бях целувал три момичета през живота си, без да броим последния път в училище, когато ме посрещнаха като герой. Това не е голяма бройка, но не е и малка. Мисля, че имам добър радар за момичета и можех да я целуна в онзи момент. Не беше „яка“ в традиционния смисъл, но кой може да устои на нощ, плаж и момиче. Освен това беше умна, страстна и отдадена.

Но не я целунах, нито й хванах ръката. Изпитвахме нещо като духовно преживяване. Прибоят, нощта, скалите и нашето дишане. Моментът се проточи. Въздъхнах. Беше тежък ден. Тази нощ ме очакваше доста работа. Трябваше да препиша всички ключове и да започна мрежата на доверие.

Тя също въздъхна.

— Да вървим — казах аз.

— Аха.

Върнахме се. Беше готина вечер.

Хулу изчака приятеля на брат му да дойде за сандъците с бира. Аз тръгнах с останалите към най-близката спирка и се качих в автобуса. Естествено никой от нас не ползваше карта. По това време екснетърите клонираха чужди чипове по няколко пъти на ден, приемайки нова самоличност за всяко пътуване.

Беше трудно да останем спокойни. Бяхме подпийнали и лицата ни изглеждаха смешни на ярката светлина. Разшумяхме се и шофьорът на два пъти ни каза да се успокоим. Третия път ни нареди да млъкнем и заплаши, че ще извика полиция.

Това ни развесели още повече и слязохме, преди да изпълни заплахата. Намирахме се в Норт Бийч, а там има много автобуси, таксита и влакове. Постепенно групата ни се раздели.

Прибрах се вкъщи, пуснах ексбокса и започнах да въвеждам ключове от телефона си. Това беше монотонна хипнотизираща работа. Бях леко пиян и почти се унесох.

Тъкмо се готвех да го изключа, когато се появи прозореца на месинджъра със съобщение:

Никът „Спексгърл“ не ми беше познат, но имах идея кой може да е.

Отвърнах предпазливо.

Тя пусна криптиран текст. Вече бях записал обществения й ключ и пробвах да разкодирам съобщението с него.

Тя беше!

Криптирах съобщението и й го изпратих.

Сърцето ми затупка.

Разсмях се на глас.

Почти се задавих. Това беше бандата на Труди Ду. Жената, която плащаше на мен и Хулу да пишем код за независимата мрежа.

Имах чувството, че съм живял в пещера. Как го бях пропуснал? На път за училище минавах покрай една анархистка книжарница. На нея имаше плакат на стара революционерка, на име Ема Голдман. На него пишеше: „Ако не мога да танцувам, не искам да съм част от революцията ти“. Впрягах цялата си енергия да организирам борците чрез Екснет, но това беше много по-готино. Голям концерт. Нямах представа как се организира, но бях доволен, че някой друг има.

Бях дяволски горд, че използват Екснет за тази цел.

На другия ден бях като зомби. С Анджи бяхме чатили — флиртували — до четири часа. За щастие беше събота и успях да поспя малко, но заради махмурлука и недоспиването не можех да сътворя две смислени изречения.

По обед успях да се надигна и излязох. Затътрих се към турчина, за да си взема кафе. Винаги когато бях сам, ходех при него. Все едно бяхме част от някакъв таен клуб.

По пътя имаше множество нови графити. Тези в Мишън ми харесваха заради стила и сарказма. Радвах се, че кварталните художници продължават да творят под носа на СВС. Предполагам, че това беше друг вид Екснет. Сигурно си имаха начини да разбират къде може да се рисува и къде няма камери. Забелязах, че много от наблюдателните камери бяха напръскани със спрей.

Може би използваха Екснет!

На оградата на един автосервиз с големи букви беше написано: НЕ ВЯРВАЙ НА НИКОГО НАД 25.

Спрях се. Нима някой от моето парти беше дошъл тук през нощта? Доста хора бяха от този квартал.

Взех кафе и се помотах из града. Мислех си, че трябва да се обадя на някого и да идем на кино или нещо подобно. Преди все така правехме. Но на кого да се обадя? Ван ми се сърдеше. Още не бях готов да говоря с Хулу, а Дарил…

Не можех да се обадя и на Дарил…

Върнах се вкъщи и се зарових в блоговете в Екснет. Те са принципно анонимни, освен ако авторът не е толкова тъп, че да си напише името. Повечето бяха аполитични, но имаше и доста актуални. Говореха за училищата и несправедливостите в тях. Говореха за ченгета и проследяване.

Оказа се, че от седмици има планове за концерта. Идеята беше прераснала в пълнокръвно движение под носа ми. Концертът също се казваше „НЕ ВЯРВАЙ НА НИКОГО НАД 25“.

Това обясняваше откъде го е чула Анджи. Девизът беше добър.

Понеделник сутринта реших да се отбия в анархистката книжарница и да си взема плакат с Ема Голдман.

Завих по 16-а на път за училище и оттам по „Валенсия“. Книжарницата беше затворена, но проверих работното време.

Докато се спусках по „Валенсия“, с изненада установих колко стоки с НЕ ВЯРВАЙ НА НИКОГО НАД 25 има. Магазините бяха изложили кутии за обед, шапки, тениски и всякакви дреболии с този надпис. Хипарските магазини ставаха все по-бързи. В понеделник някой простак в „ЮТуб“ се изстрелва с реактивна раница с газирана вода, а във вторник вече можеш да си купиш тениска с лика му.

Въпреки това беше забележително, че нещо от Екснет се е разпространило по магазините.

Добрите новини пътуват бързо.

Девизът беше написан и на дъската в часа по социални науки. Седяхме на чиновете и се усмихвахме. Надписът сякаш също ни се усмихваше. Имаше нещо весело в това, че можем да си вярваме и врагът е идентифициран. Знаех, че не е съвсем така, но въпреки това.

Мис Галвес влезе, извади лаптопа си и го включи. Взе тебешира и се обърна към дъската. Всички се засмяхме. Добронамерено, но се засмяхме.

Тя се обърна с усмивка.

— Явно инфлацията е ударила и авторите на девизи. Колко от вас знаят откъде идва тази фраза?

Спогледахме се.

— От хипитата — каза някой и се засмяхме в хор. Сан Франциско беше пълен с хипита. От старите друсалки с дълги бради и коси до хлапета, които си падаха повече по дрехите и играеха хек, вместо да протестират.

— Да, от тях. Но днес, като чуем за хипита, се сещаме само за дрехите и музиката. Те обаче са само малка част от онова, което направи ерата на шейсетте значима.

Чували сте за движението за граждански права, което сложи край на сегрегацията. Бели и черни хлапета, пътуващи с автобуси из Юга, за да набират избиратели срещу расизма. Калифорния е мястото, където се появиха главните лидери. Винаги сме били по-политически настроени от останалата част на страната. Тук чернокожите получаваха еднакви профсъюзни права с белите и бяха по-добре от събратята си в южните щати.

Студентите от Бъркли набираха активисти чрез информационните табла в кампуса, на „Банкрофт“ и Телеграф Авеню. Може би сте ги виждали, защото те са там и до днес.

Кампусът се опита да ги спре. Ръководството на университета забрани политическата активност, но хлапетата не спираха. Полицаите опитаха да арестуват момче, което раздаваше литература, но 3000 студенти обградиха буса и не му позволиха да потегли. Не позволиха да изпратят хлапето в затвора. От покрива на буса държаха речи за Първата поправка и свободата на словото.

Това наелектризира Движението за свобода на словото. Даде началото на хипитата, въпреки че имаше и други радикални организации. Чернокожите имаха „Черните пантери“. По-късно се появи движение за правата на гейовете, „Розовите пантери“. Имаше и женски групи, дори лесбийки сепаратисти, които искаха прогонване на мъжете! Появиха се и ийпита8. Чували ли сте за ийпитата?

— Те не опитаха ли да левитират Пентагона? — Бях гледал документален филм за това.

Тя се засмя.

— Бях забравила! Да, това са те! Бяха като много политически активни хипита, но не така сериозни като в наше време. Непрекъснато измисляха закачки. Наляха пари, за да съборят борсата в Ню Йорк. Обградиха Пентагона със стотици протестанти и изрекоха магическо заклинание за левитация. Пръскаха се с водни пистолети с фалшиво LSD и се преструваха на надрусани. Бяха забавни, правеха страхотна телевизия. Един клоун, Уейви Грейви, накара стотици протестиращи да се облекат като Дядо Коледа, за да може по новините да покажат как полицията бие и арестува Добрия старец. Успя да мобилизира много хора.

Върховият им момент беше Националният демократичен конгрес през 1968-а, когато призоваха за демонстрации срещу Виетнамската война. Хиляди демонстранти се изсипаха в Чикаго, спяха по парковете и правеха протести. Имаха много странни методи. Дори издигнаха прасе на име Пигасус за кандидат-президент. Биеха се често с полицаите, но чикагската полиция нямаше достатъчно акъл да не закача репортерите. Пребиха няколко журналисти и медиите показаха какво се случва по тези демонстрации. Нацията видя как полицията пребива децата й. Нарекоха го полицейски бунт.

Ийпитата обичаха да казват: „Не вярвай на никого над 30“. Според тях хора, които са родени по времето, когато Америка е воювала с нацистите, не разбират, че може да обичаш родината си, но да не искаш да се биеш с виетнамците. Те смятаха, че като станеш на трийсет, схващанията ти се вкостеняват и не можеш да разбереш защо хлапетата протестират по улиците.

— Сан Франциско беше от основните им бази — продължи тя. — Тук се създадоха революционни армии. Някои взривяваха сгради и обираха банки за каузата си. Мнозина пораснаха и се кротнаха, а други отидоха в затвора. Някои от изключените от университетите направиха невероятни неща. Например Стив Джобс и Стив Возняк създадоха „Епъл“.

Стана ми доста интересно. Знаех по малко за тези неща, но никой не ми го беше разказвал така. Или пък тогава не е имало значение като сега. Изведнъж скорошните улични демонстрации на възрастните вече не ми се струваха толкова глупави. Може би имаше място за такива действия в движението „Екснет“.

Вдигнах ръка.

— Спечелиха ли? Ийпитата победиха ли?

Тя ме изгледа продължително, сякаш обмисляше отговора. Никой не продумваше. Всички чакахме какво ще каже.

— Не загубиха. Просто позападнаха. Някои отидоха в затвора заради наркотици и други неща. Други се промениха и станаха юпита. Заговориха колко глупави са били и колко хубаво нещо е алчността. Но ийпитата промениха света. Виетнамската война свърши и безумното подчинение, което хората наричаха патриотизъм, отшумя. Чернокожите, жените и хомосексуалистите получиха права. Мексиканците и инвалидите също. Ийпитата създадоха традиция в гражданските свободи. Днешните протестни движения са техни директни наследници.

— Не мога да повярвам, че говорите така за тях — обади се Чарлз. Беше се навел толкова напред, че почти се бе изправил, слабото му лице беше почервеняло. Имаше големи влажни очи и едри устни и приличаше на риба.

Мис Галвес се напрегна, но му кимна.

— Продължи, Чарлз.

— Описахте терористи. Истински терористи. Казахте, че взривявали сгради и опитали да съборят борсата. Биели се с полицията и й пречели да арестува престъпници. Те са ни атакували.

Мис Галвес кимна бавно. Виждах, че се чуди как да удържи Чарлз, който бе на път да се пръсне.

— Чарлз повдига добър въпрос. Ийпитата не бяха чужди агенти, те бяха американски граждани. Като казваш, че са ни нападнали, трябва да си наясно кои са „те“ и кои сме „ние“. Когато става дума за твои сънародници…

— Глупости! — извика той. — Тогава сме воювали. Тези хора са помагали на врага. Лесно се различават. Ако подкрепяш Америка, си наш. Ако подкрепяш хората, които стрелят по американци, си против нас.

— Някой иска ли да коментира това?

Няколко ръце се вдигнаха. Мис Галвес кимна. Някои хора казаха, че виетнамците са стреляли по американци, защото те са отишли в джунглите им с оръжие в ръка. Други смятаха, че Чарлз има право и на хората не бива да бъде позволявано да правят незаконни неща.

Получи се добър дебат, ако не броим Чарлз, който крещеше и прекъсваше всички. Мис Галвес го помоли да изчака реда си, но той не искаше и да чуе.

Аз търсех нещо на лаптопа си.

Открих го, изправих се и мис Галвес ме погледна с очакване. Останалите също замълчаха. Дори Чарлз се обърна към мен с изпълнени с омраза очи.

— Искам да цитирам нещо: „Правителствата са избрани от хората и черпят правомощията си от тях, така че, когато една форма на управление стане деструктивна, хората имат право да я променят или да я премахнат и да създадат ново управление, полагайки основите му на принципи, които според тях биха дали най-добър ефект за тяхната безопасност и щастие.“