Беше Ван. Тя плачеше и ме прегръщаше толкова силно, че не можех да дишам. Въобще не ми пукаше. Прегърнах я и зарових лице в косите й.
— Добре си!
— Добре съм — потвърдих аз.
Тя ме пусна и веднага ме прегърна друг. Хулу!
— В безопасност си, брато — прошепна той и ме стисна по-здраво и от Ванеса.
Когато ме пусна, се огледах.
— Къде е Дарил?
Двамата размениха погледи.
— Може би още е в камиона — предположи Хулу. Обърнахме се към края на алеята. Камионът беше стандартен с осемнайсет колела и боядисан в бяло. Вече бяха прибрали сгъваемите стъпала. Задните светлини мигаха и машината се приближаваше към нас на заден ход.
— Чакайте! — разкрещях се аз. — Чакайте! Ами Дарил? — Камионът се приближи съвсем. — Какво става с Дарил?
Хулу и Ванеса ме сграбчиха за ръцете и ме издърпаха. Борех се с тях и продължавах да крещя. Камионът излезе от алеята на заден, направи маневра и потегли надолу по хълма. Щях да хукна след него, но Хулу и Ван не ми позволиха.
Седнах на тротоара, прегърнах коленете си и заплаках. Ревях с пълен глас, което не ми се беше случвало от малък. Не можех да спра. Не можех да спра да треперя.
Ванеса и Хулу ме изправиха и ме поведоха към пейката на близката автобусна спирка. Те също плачеха. Известно време седяхме прегърнати и плачехме за Дарил, когото не очаквахме да видим отново.
Бяхме на север от Чайнатаун. В този квартал имаше доста неонови стрип клубове, тук бе и легендарната книжарница „Сити Лайте“, където беше започнало битническото движение през петдесетте.
Познавах добре тази част на града. Любимият италиански ресторант на нашите е тук и често ходехме там за големи купи сладолед със захаросани плодове и еспресо.
Сега обаче беше различно. Тук вкусвах свободата за първи път от цяла вечност.
Събрахме пари и решихме да седнем на външна маса в един от италианските ресторанти. Красивата сервитьорка запали газовия нагревател, взе поръчките ни и влезе вътре. Усещането да давам нареждане, да контролирам съдбата си, беше невероятно.
— Колко време прекарахме там? — попитах аз.
— Шест дни — отговори Ванеса.
— Аз преброих пет — отвърна Хулу.
— Аз не ги броих.
— Какво ти направиха? — попита Ван. Не исках да говорим за това, но и двамата се бяха вторачили в мен. Щом започнах, нямаше спиране. Разказах им всичко, дори това, че се напиках, и те го приеха мълчаливо. Спрях, когато сервитьорката ни донесе безалкохолните, изчаках я да се отдалечи и продължих. Събитията ми изглеждаха все по-далечни. Когато приключих, не можех да преценя дали съм украсил истината, или съм го изкарал не чак толкова лошо. Спомените ми бяха като малки рибки, които трябваше да улавям, и от време на време някоя ми се изплъзваше.
Хулу поклати глава.
— Били са доста твърди с теб, пич. — Той ни разказа за своя престой. Бяха го разпитвали предимно за мен и той се придържал към простите факти от онзи ден и от нашето приятелство. Постоянно го карали да повтаря историята, но не бяха си играли с него психоигрички като с мен. Хранел се в обща столова заедно с други хора и дори им позволявали да гледат миналогодишните хитове на видео.
Историята на Банера беше почти същата. След разговора с мен на двора й дали оранжев гащеризон и я държали два дни в килията. Но поне я хранели редовно. Иначе било като при Хулу, едни и същи въпроси до безкрай.
— Наистина те мразеха — каза Хулу. — Бяха ти много наточени. Защо?
Не можех да си представя. После си спомних.
„Трябва да сътрудничиш, иначе ще съжаляваш много.“
— Защото не си отключих телефона първата вечер. Затова ме набелязаха. — Не беше за вярване, но нямаше друго обяснение. Ставаше дума за чиста злоба. Потръпнах при тази мисъл. Бяха ми причинили всичко това като наказание, задето им се бях опълчил.
Преди бях уплашен, а сега се ядосах.
— Копелета. Направиха го, за да ми върнат, че им се изрепчих.
Хулу изпсува, а Ванеса заговори на корейски, нещо, което правеше само когато беше страшно ядосана.
— Ще им го върна — прошепнах аз, втренчен в содата си. — Ще им го върна.
Хули поклати глава.
— Не можеш. Не можеш да се бориш с тях.
Никой от нас не искаше да говори за отмъщение в този момент. Обсъдихме само какво ще правим. Трябваше да се приберем по домовете си. Батериите на телефоните ни бяха издъхнали, а в този квартал нямаше автомати от години. Просто трябваше да се приберем. Помислих да хвана такси, но нямахме достатъчно пари и тръгнахме пеш.
На ъгъла купихме „Сан Франциско Кроникъл“. Бяха изминали пет дни от взривовете, но темата още беше на първата страница.
Късо подстриганата жена беше споменала взривен мост и аз реших, че става дума за Голдън Гейт, но грешах. Терористите бяха взривили Бей Бридж.
— Защо им е да взривяват Бей Бридж? — възкликнах. — Голдън Гейт е на всички картички. — И да не си стъпвал в Сан Франциско, знаеш какво е Голдън Гейт. Това е големият оранжев висящ мост, който се спуска драматично от старата военна база „Президио“ до Саусалито. Там са всички малки градчета, където произвеждат вино, пълни са с художествени галерии и магазинчета за ароматни свещи. Мостът е страшно впечатляващ и на практика е символ на щата Калифорния. Ако посетите Дисниленд Калифорния, точно до вратите има макет на моста, по който минава влакчето.
Затова и предположих, че ако някой ще взривява мост в Сан Франциско, Голдън Гейт ще е логичният избор.
— Сигурно са се уплашили от камерите и охраната там — предположи Хулу. Националната гвардия има пунктове в двата края, а и онези огради срещу самоубийци… — Хората се хвърляха от моста още след откриването му през 1937-а. Даже бяха спрели да ги броят след хилядното самоубийство през 1995-а.
— Да — обади се Ванеса. — Освен това Бей Бридж всъщност води нанякъде. — Бей Бридж свързва Сан Франциско с Оукланд, а оттам с Бъркли и останалите малки градчета в залива, където живееха много от хората, работещи в мегаполиса. Там бяха малкото места в района, където нормален човек може да си позволи къща, достатъчно голяма, за да се протегнеш в нея. Плюс това там са университетът и множество предприятия от леката индустрия. Влакът минава под залива и свързва двата града, но все пак основният трафик е по моста. Голдън Гейт е за туристи или богати пенсионери, живеещи във винарската провинция, но има предимно декоративна роля. Бей Бридж е — беше — основният мост на Сан Франциско. Така че беше нормално да ударят там, след като на Голдън Гейт имаше толкова камери, а летищата се напълниха с детектори и скенери. — Замислих се пак, зяпайки преминаващите коли и пешеходци. — Терористите не мразят мостове или самолети. Те обичат терора. — Беше толкова очевидно, чак не можех да повярвам, че не съм се замислял досега. Явно фактът, че ме бяха третирали като терорист, бе прояснил представите ми.
Останалите ме гледаха с интерес.
— Прав съм, нали? Всички боклуци, като рентгенови скенери и детектори са безполезни, нали?
Те кимнаха бавно.
— Даже по-лошо — повиших глас. — Заради тях ни вкараха в затвора, а Дарил… — Не се бях замислял за него, откакто седнахме в заведението, и сега отново ме обзе горчивина. Приятелят ми беше изчезнал. Замълчах и стиснах зъби.
— Трябва да кажем на родителите си — каза Хулу.
— Да си вземем адвокат — допълни Ванеса.
Замислих се дали да разкажа моята история. Да споделя със света какво се е случило. Представих си видеоклиповете, които щяха да се появят. Как плача и скимтя като изплашено животно.
— Не можем да кажем нищо — заявих без колебание.
— Как така? — попита Ван.
— Не можем да им кажем нищо — повторих аз. — Чухте я. Ако проговорим, ще дойдат за нас. Ще ни сторят същото, каквото направиха с Дарил.
— Шегуваш се — прекъсна ме Хулу. — Нима искаш…
— Искам да се борим. А за делта трябва да съм на свобода. Ако се разприказваме, ще кажат, че сме деца и си измисляме. Дори не знаем къде ни държаха! Никой няма да ни повярва. А после ще дойдат да ни приберат. Ще кажа на нашите, че съм бил в един от лагерите от другата страна на Залива. Отишъл съм там при вас, били сме откъснати заради взрива и чак днес се прибираме. Във вестника пише, че хората още не са се върнали по домовете си.
— Не мога да направя това — каза Ванеса. — Как можа да си го помислиш след всичко, което ти сториха?
— Сториха го на мен, това е важното. Сега е между мен и тях. Ще им го върна, ще открия Дарил. Няма да ги оставя намира. Но замесим ли родителите си, всичко ще свърши. Никой няма да ни повярва и никой няма да го е грижа. А ако го направим по моя начин, хората ще се заинтересуват.
— Кой начин? — попита Хулу. — Какъв е планът?
— Не знам още — признах. — Дайте ми време поне до утре сутрин. — Знаех, че ако решим да пазим тайна за ден, ще мълчим завинаги. Родителите ни щяха да станат още по-скептични, ако внезапно споменем, че сме били в таен държавен затвор, а не в бежански лагер.
Ван и Хулу се спогледаха.
— Дайте ми шанс. Ще нагласим историята по пътя. Дайте ми един ден, само един.
Те кимнаха мрачно и тръгнахме надолу по хълма. Аз живея на Потреро Хил, Ванеса в Северен Мишън, а Хулу в Ное Вали — три съвсем различни квартала само на минути път един от друг.
Завихме по Маркет Стрийт и замръзнахме. На всеки ъгъл имаше барикада. Пресечките бяха оставени с по едно платно и навсякъде бяха паркирани големи бели камиони.
От камионите стърчаха стоманени стъпала и наоколо кипеше активност. Войници, полицаи и костюмирани цивилни непрекъснато влизаха и излизаха от камионите. Костюмарите имаха малки значки, които войниците сканираха. Безжични идентификационни значки. Докато минавахме покрай един камион, видях познатото лого: Служба за вътрешна сигурност. Един войник видя, че зяпам, и се намръщи.
Схванах посланието и продължих. На „Ван Нес“ се разделих с останалите. Прегърнахме се и обещахме да се чуем по-късно.
Изкачването по Потреро Хил има лесен и труден маршрут. Вторият те прекарва по някои от най-стръмните склонове в града, като онези от филмовите преследвания с прелитащи на фона на залеза коли. Винаги вървя по трудния маршрут. Минавам по улички с викториански къщи, наричани „шарените дами“ заради пъстрите си цветове и предните, пълни с цветя градинки. Котки те гледат от зелените плетове и няма бездомници.
Беше толкова тихо, че почти ми се прииска да поема по другия маршрут през Мишън, който е… изпълнен с глъчка. Там има пияници, припаднали наркомани, баби, които клюкарстват на пейките, гъзари с открити коли и надути до край уредби. Има хипари и емо арт студенти, класически пънкари и дядовци с ризи от времето на Кенеди. А също и травестити, улични банди и художници на графити.
Тръгнах по Гоут Хил и минах покрай пицарията, което ме подсети за затвора. Наложи се да седна на една пейка и да изчакам треперенето ми да отмине. В този момент забелязах безличен бял камион с метална стълбичка. Станах и тръгнах. Имах чувството, че ме наблюдават от всички посоки.
Изминах бързо останалата част от пътя. Не гледах към боядисаните къщи, плетовете и котките. Гледах в земята.
Колите на родителите ми бяха спрени на алеята, въпреки че беше още обед. Разбира се. Татко работи в Ист Бей, така че щеше да си е вкъщи, докато не оправят моста. А защо мама се беше прибрала.
Бяха си у дома заради мен.
Още преди да отключа, вратата се отвори широко и моите посивели и изморени родители се вторачиха в мен. Поседяхме така за момент, след това се втурнаха едновременно напред и ме издърпаха в къщата, като едва не ме събориха. И двамата говореха толкова бързо, че не разбирах почти нищо. Плачеха и ме прегръщаха и аз също плачех. Стояхме така в антрето, докато не се успокоихме, после се преместихме в кухнята.
Постъпих както винаги. Напълних си вода от филтъра и взех няколко бисквити от бисквитеното буренце, подарък от леля ми от Англия. Нормалността на тези действия помогна на сърцето ми да настигне мозъка и всички се настанихме около масата.
— Къде беше? — попитаха и двамата в унисон.
Бях мислил доста по пътя.
— Заседнах. В Оукланд. Бях там с няколко приятели заради един проект и ни поставиха под карантина.
— За пет дни?
— Аха. Беше наистина гадно. — Бях прочел за карантината във вестника и започнах да цитирам най-безсрамно. — Да. Всички, които са били под облака. Мислеха, че сме нападнати с биологично оръжие, и ни натикаха в контейнери на пристанището. Беше много топло и лепкаво. И нямаше много храна.
— Боже! — Татко сви юмруци на масата. Той преподава три пъти седмично в Бъркли, работи с дипломанти по библиотечната програма. През останалото време консултира клиенти в града и на Полуострова. Предимно такива, които се занимават с архиви. По професия е библиотекар, но през шейсетте е бил истински радикал и е тренирал борба в гимназията. Виждал съм го да се ядосва. Даже самият аз съм го ядосвал. Ако си изтърве нервите, става като Хълк. Веднъж хвърли цяла люлка от „Икеа“ през моравата на дядо ми, след като не можа да я сглоби и при петнайсетия опит.
— Варвари — допълни мама. Тя живее в Америка от тийнейджър, но си остава британка, щом се сблъска с полицаи, охрана на летищата, лекари и бездомници. Нарича ги варвари, при това със силен акцент. Ходили сме на гости в Лондон два пъти и не бих казал, че е по-цивилизован от Сан Франциско. Само е по-претъпкан.
— Днес ни пуснаха и ни прекараха с ферибот. — Тук вече импровизирах.
— Боли ли те нещо? — попита мама. — Гладен ли си?
— Спи ли ти се?
— По малко от всичко. — Изредих имената на останалите от седемте джуджета. Това е стара семейна шега. Двамата се усмихнаха, но очите им бяха още влажни. Съжалявах ги. Сигурно бяха откачили от притеснение. Възползвах се от възможността да сменя темата. — Определено бих хапнал.
— Ще поръчам пица от „Гоут Хил“ — каза татко.
— Не, не. — Изгледаха ме, сякаш ми беше поникнала антена. Принципно си падам по пиците. Направо съм ненаситен към храната. Тъпча се, докато не свърши или не пукна от преяждане. Опитах да се усмихна. — Днес не ми се яде пица. Хайде да си поръчаме къри. Може ли? — Слава богу, че в Сан Франциско има огромен избор.
Мама отиде до шкафа и извади менютата (поредното нормално нещо, което ми действаше като глътка вода на пресъхнало гърло). Заровихме се в менюто на един пакистански ресторант на „Валенсия“. Спрях се на смесен тандури грил, спанак със сирене, солено манго ласи (по-добро е, отколкото звучи) и малки пържени сладки със захарен сироп.
Щом поръчахме храната, въпросите започнаха отново. Естествено мама и татко се бяха чули с родителите на Ван, Хулу и Дарил и бяха пробвали да ни обявят за изчезнали. Полицаите записваха имена, но при цялото объркване нямаше да започнат издирване, ако човекът не липсва поне от седмица.
Междувременно се бяха появили милиони сайтове за издирване. Няколко от тях бяха клонинги на MySpace пред фалит, които бяха видели възможност за нов живот в ситуацията. Доста богати хора бяха загубили близки в района на Залива. Може би ако намереха някого, сайтовете щяха да привлекат нови инвестиции. Взех лаптопа на татко и се зарових в тях. Бяха натъпкани с реклами и снимки на изчезнали хора, предимно от дипломиране, сватби и други подобни. Беше наистина призрачно.
Открих моята снимка, свързана с тези на Хулу, Ван и Дарил. Имаше малки отметки за намерените хора и място за бележки за още липсващите. Попълних полетата за мен, Хулу и Ван и оставих това на Дарил празно.
— Забрави Дарил — каза татко. Той не го харесва особено, след като веднъж откри, че няколко пръста водка липсват от бутилката в барчето, и аз най-безсрамно приписах това на Дарил. Естествено двамата просто си бяхме забъркали водка с кола по време на една изтощителна гейминг сесия.
— Той не беше с нас — казах. Лъжата имаше горчив вкус.
— О, Боже! — възкликна мама и сплете пръсти. — Предположихме, че всички сте били заедно.
— Не. — Лъжата продължи да расте. — Трябваше да се срещнем, но така и не се появи. Може би е заседнал в Бъркли. Смяташе да дойде с влака.
Мама изстена, а татко поклати глава и затвори очи.
— Не знаеш ли за влака?
Поклатих глава. Виждах накъде отиват нещата. Имах чувството, че земята ще се надигне и ще ме удари.
— Взривиха го — каза татко. — Копелетата го взривиха едновременно с моста.
Това не беше на първа страница. Но пък взривяването на влака под водата не е толкова живописно като руините на моста в залива. Тунелът от Ембаркадеро в Сан Франциско до Западен Оукланд беше наводнен.
Прегледах заглавията от компютъра на татко. Все още не беше ясно, но жертвите бяха хиляди. Броят им постоянно растеше. Един репортер твърдеше, че е взел интервю от фалшификатор на документи, който помогнал на десетки хора да се измъкнат от затрудненията си след атаката.
Татко се беше просълзил, а мама направо плачеше. Прегърнаха ме отново, сякаш да се уверят, че наистина съм тук. Непрекъснато ми повтаряха, че ме обичат. И аз им го казвах.
Вечерята беше сълзлива и двамата изпиха по няколко чаши вино, а това си е доста за тях. Казах, че ми се спи, което беше вярно, и се изнесох към стаята си. Все пак не мислех да лягам. Трябваше да вляза в мрежата и да видя какво става. Трябваше да говоря с Ван и Хулу и да започна да издирвам Дарил.
Довлачих се до стаята и отворих вратата. Имах чувството, че не съм виждал леглото си от векове. Посегнах към нощното шкафче за лаптопа. Явно не бях свързал зарядното както трябва — кабелът е малко хлабав — и батерията беше паднала. Нагласих го и му дадох няколко минути да се зареди, преди да го пусна. В това време се преоблякох, хвърлих старите си дрехи в ъгъла — не исках да ги виждам повече — и си сложих нови боксерки и тениска. Изпраното бельо от гардероба беше познато и успокояващо, също като прегръдките на родителите ми.
Включих лаптопа и нагласих няколко възглавници зад гърба си. Настаних се и сложих машината на коленете си. Все още зареждаше, но гледката на изплуващите икони ми се понрави. Почти мигновено се появи съобщение за падане на батерията. Разклатих кабела и нещата се оправиха. Захранването наистина беше скапано.
Всъщност беше толкова зле, че не можех да направя нищо. Пуснех ли кабела, компютърът започваше да се оплаква за батерията. Реших да огледам по-подробно.
Цялата кутия беше леко разместена. Процепът на сглобката беше тесен, но се разширяваше назад.
Понякога откриваш нещо подобно в някоя машина и се чудиш дали винаги си е било така. Може би просто не си го забелязвал преди.
Но с моя лаптоп това не е възможно, защото сам съм го сглобил. След като Образователният борд ни раздаде машини, нашите не искаха да ми купят собствена, въпреки че училищната технически не беше моя и нямах право да инсталирам софтуер.
Имах малко спестени пари — работих през ваканцията, Коледи, рождени дни, няколко добри сделки в и-бей. Но стигаха само за абсолютно скапана петгодишна машина.
Затова с Дарил решихме да направим компютър. Можеш да си купиш кутия за лаптоп, също като тези за настолен компютър, макар че са малко по-специални. През годините бяхме сглобили няколко компютъра, събирайки части от гаражни разпродажби и от евтините тайвански доставчици в интернет. Реших, че ако си го сглобя сам, ще получа желаната мощност с наличния бюджет.
За да си сглобиш лаптоп, трябва да си поръчаш основа — машина със съвсем малко хардуер и множество свободни слотове. Добрата новина е, че накрая компютърът щеше да е доста по-лек от модела на „Дел“, който си бях харесал, щеше да върви по-бързо и да струва три пъти по-малко. Лошата новина е, че сглобяването на лаптоп е като строенето на кораб в бутилка. Пипкава работа. Използваш пинцети и увеличаващи очила, докато събереш всичко в малката кутия. За разлика от настолните компютри, които са пълни предимно с въздух, в лаптопа всеки кубичен милиметър е важен. Всеки път, когато решавах, че съм готов, се оказваше, че нещо стърчи и кутията не може да се затвори, и започвах отначало.
Така че знаех как точно изглежда процепа на кутията и определено не трябваше да е такъв.
Продължих да човъркам адаптера, но беше безнадеждно. Не можех да подкарам лаптопа, без да го разглобя. Изръмжах и го оставих на леглото. Щях да го оправя на сутринта.
Поне такова беше намерението ми. Два часа по-късно още се взирах в тавана и прехвърлях събитията в ума си — какво ми бяха направили, какво трябваше аз да направя, съжаления и „есприт д’ескалие“.
Станах от леглото. Наближаваше полунощ, а нашите си бяха легнали към единайсет. Взех лаптопа и разчистих място на бюрото. Пуснах малките лампички на увеличаващите очила и извадих комплект миниатюрни отвертки. След минута бях махнал кутията и клавиатурата и се взирах във вътрешностите на машината. Взех флакон със сгъстен въздух и издухах засмукания от вентилатора прах, след което огледах всичко.
Нещо не беше наред. Не можех да определя какво точно, защото не го бях отварял от месеци. За щастие третия път, когато бях отворил лаптопа и не можах да го сглобя, бях поумнял. Сетих се да направя снимка на цялата конфигурация. Естествено не бях достатъчно поумнял и оставих снимката на харда, така че не можах да я използвам, когато разглобих машината. След това обаче я принтирах и я оставих в чекмеджето, където държа различни гаранции, чертежи и диаграми. Прерових купчината, която изглеждаше по-разбъркана от обикновено, и намерих снимката. Сложих я до компютъра и опитах да видя какво не съответства.
Забелязах го. Кабелът от клавиатурата до лоджик борда не беше свързан както трябва. Странно. Там няма никакво напрежение, което да причини разкачване. Опитах да го натисна и открих, че проблемът не е в кабела. Имаше нещо между него и борда. Извих го, за да го осветя.
Имаше нещо ново на клавиатурата ми. Миниатюрно парче хардуер без никакви знаци. Беше свързано с клавиатурата и дъното. С други думи, на перфектната позиция, за да записва всяко натискане на клавиш при работа с машината.
Шпионско устройство.
Ушите ми забучаха от притока на кръв. В къщата беше тихо и тъмно, но това не ме успокояваше. Имаше уши и очи, които ме гледаха. Наблюдаваха ме. Наблюдението от училище ме беше достигнало и у дома, но този път не надничаха от Образователния борд, а от Службата за вътрешна сигурност.
Понечих да го извадя, но се сетих, че онзи, който го е поставил, веднага ще разбере. Оставих го, въпреки че ми се повдигаше.
Огледах за други намеси. Не открих, но това не означаваше, че няма такива. Някой беше проникнал в стаята ми, за да постави това устройство, разглобявайки и сглобявайки лаптопа ми. Имаше множество начини да се подслушва един компютър. Нямаше как да ги открия всичките.
Сглобих машината с изтръпнали пръсти. Капакът отново не се затвори, но поне кабелът на захранването се намести. Включих лаптопа и сложих ръце на клавиатурата. Мислех да пусна диагностичен тест и да видя кое как е.
Но не можех да го направя.
По дяволите, може би стаята ми се подслушваше. Може би ме наблюдаваха с камера.
Когато се прибрах, чувствах лека параноя, но вече направо бях извън кожата си. Сякаш отново бях в затвора, в стаята за разпити, наблюдаван от хора, които ме държат под пълен контрол. Идеше ми да заплача.
Можех да сторя само едно.
Отидох в банята и взех рулото тоалетна хартия, като го замених с ново. За щастие старото беше почти празно. Размотах хартията и зарових в кашона с части, докато не намерих торбичка с ултраярки бели диоди, които бях взел от фар за колело. Забих ги внимателно в картоненото руло и ги свързах с жици и малки метални щипки. Усуках жицата и я закачих към деветволтова батерия. Сега имах тръба с ултраярки диоди, през която можех да гледам.
Бях направил подобно устройство за миналогодишното научно изложение, но ме изхвърлиха, щом показах, че в половината стаи на гимназия „Чавес“ има скрити камери. В днешно време миниатюрните камери струват по-евтино от вечеря в ресторант, така че са навсякъде. Служителите в магазините ги инсталират в съблекалните и после мърсуват с материала. В нета често се мяркат подобни клипчета. Така че е много полезно да знаеш как да си направиш детектор с ролка тоалетна хартия и части за около три долара.
Това е най-лесният начин да откриеш шпионска камера. Те имат малки лещи, но отразяват светлината. Най-добре става в тъмна стая. Гледаш през рулото, сканирайки бавно стените и други места, където би могло да има камери, докато не видиш отражение. Ако то остава, докато се движиш, значи е леща.
В стаята ми нямаше камера — поне не можах да открия такава. Разбира се, можеше да има микрофони. Или по-съвършени камери. Или пък да няма нищо. Можете ли да ме вините за параноята?
Обичах този лаптоп. Наричах го „Салмагунди“, което означава направен от резервни части.
Щом си кръстиш лаптопа, значи имате наистина сериозна връзка. Сега обаче имах чувството, че не искам да го докосна никога повече. Идеше ми да го хвърля през прозореца. Кой знае какво му бяха направили? Кой знае как ме шпионираха?
Затворих лаптопа, прибрах го в шкафа и се втренчих в тавана. Беше късно и трябваше да лягам, но не можех да заспя. Наблюдаваха ме. Може би наблюдаваха всички. Светът се беше променил завинаги.
— Ще намеря начин да ви го върна. — Това беше клетва. Знаех го от мига, в които го изрекох, макар че досега не бях изричал клетва.
Вече съвсем не можех да заспя. Освен това ми беше хрумнало нещо.
Някъде в шкафа ми имаше съвсем нов и неотворен „Ексбокс Юнивърсъл“. Ексбоксовете се продаваха под себестойността си — „Майкрософт“ вземаха пари от производителите на игри за правото да ползват конзолата им, — но „Юнивърсъл“ беше първият модел, който се раздаваше напълно безплатно.
Миналата Коледа на всеки ъгъл беше пълно със смотаняци, облечени като войниците от поредицата „Хейло“, раздаващи кутии на минувачите. Явно беше сработило, защото производителите твърдяха, че са направили огромни продажби на игри. Естествено, бяха взели мерки да играеш само заглавия, които са платили лиценза на „Майкрософт“.
Хакерите обаче издухаха тези мерки. „Ексбокс“ беше кракнат от хлапе от Масачузетския технологичен институт, което после написа бестселър за това. След това паднаха 360 и просъществувалият за кратко „Ексбокс Портабъл“ (проклетията тежеше над килограм!). „Юнивърсъл“ трябваше да е абсолютно непробиваем. Хлапетата, които го кракнаха, бяха бразилски линукс хакери, които живееха във фавела — местния еквивалент на гето.
Никога не подценявайте решимостта на хлапе с много свободно време и малко пари.
Всички луднахме, щом бразилците публикуваха крака. Нароиха се поне десетина операционни системи за „Юнивърсъл“. Любимата ми е „ПараноидЕксбокс“, версия на „ПараноидЛинукс“. Това е операционна система, която предполага, че потребителят е под наблюдение (разработена е за употреба от китайски и сирийски дисиденти) и прави всичко възможно, за да скрие комуникациите и документацията. Дори изпраща фалшиви съобщения, за да маскира факта, че правиш нещо тайно. Така че, докато получаваш политическо послание буква по буква, „ПараноидЕксбокс“ се преструва, че сърфира из нета, попълва анкети и флиртува в чата. Междувременно на всеки петстотин символа, които получаваш, един е от истинското съобщение. Игла, заровена в огромна купа сено.
Бях записал дивиди с „ПараноидЕксбокс“, когато се появи, но така и не се хванах да разпечатам конзолата и да намеря телевизор. Стаята ми е достатъчно претъпкана, че да оставя боклуците на „Майкрософт“ да изяждат от мястото.
Тази вечер щях да направя жертвата. Отне ми около двайсет минути да го подкарам. Основният проблем беше липсата на телевизор, но си спомних, че имам малък LCD проектор със стандартен конектор. Включих го към ексбокса и прожектирайки на вратата на стаята, инсталирах „ПараноидЛинукс“.
Всичко беше готово и „Параноид“ започна да търси други конзоли. Всеки „Юнивърсъл“ има вграден уайърлес за игра в мултиплейър. Може да се закачиш към съседите си и към интернет, стига да има безжична връзка в обсег. Открих трима съседи. Двама от тях бяха вързани и към интернет. „Параноид“ обича това, защото може да ги ползва и да се закачи за нета през мрежата за игра. Съседите нямаше да усетят, защото плащаха за добра мрежа, а едва ли някой сърфираше здраво в два през нощта.
Най-хубавото беше чувството, че отново контролирам нещата. Технологията ми работеше за мен и ме защитаваше. Не ме шпионираше. Затова обичам технологията. Ако я ползваш както трябва, може да ти донесе могъщество и лична свобода.
Мозъкът ми вече работеше на пълни обороти. Имаше множество причини да си пусна „ПараноидЕксбокс“ и най-добрата беше многообразието от игри. Вече бяха написали всякакви емулатори, така че можеше да се подкарат класики като понг и старите игри за „Епъл“ до най-новите конзоли на „Нинтендо“ и „Сони“.
Още по-готини бяха мултиплейър игрите специално за „Параноид“, които бяха безплатни и всеки можеше да ги подкара. В крайна сметка се получаваше безплатна конзола с безплатни игри и безплатен достъп до интернет.
И най-доброто, специално за мен — параноидната операционна система. Всеки бит, който излизаше, беше максимално кодиран. Можеш да подслушваш колкото си искаш, но никога няма да разбереш кой с кого и за какво говори. Анонимна мрежа, мейл и месинджър. Точно от каквото имах нужда.
Сега само трябваше да убедя всичките си приятели да я използват.