Малкия брат

3.

Задминахме доста хора, докато стигнем до станцията на Пауъл Стрийт. Някои тичаха, други вървяха бавно, пребледнели и мълчаливи или паникьосани и крещящи. Бездомниците се бяха притиснали към входовете на сградите, а някакъв висок черен травестит крещеше нещо на двама мустакати младежи.

Суматохата стана още по-голяма, щом наближихме станцията. На стълбите се бе събрала огромна тълпа, която се блъскаше надолу. Лицето ми беше затиснато в нечий гръб, а някой непрекъснато ме буташе отзад.

Дарил все още беше до мен. Той е достатъчно едър, за да не го ръчкат. Хулу беше зад него и практически висеше на кръста му. Мярнах Ван наблизо, затисната между хората.

— Майната ти! — чух вика й. — Перверзник! Спри да ме опипваш!

Извъртях се и я видях да гледа с отвращение възрастен мъж, който й се мръщеше. Тя започна да рови в чантата си и аз осъзнах какво се готви да направи.

— Не го пръскай! — изкрещях в глъчката. — Ще ни обгазиш всички.

Мъжът се сепна и започна да отстъпва въпреки натиска на тълпата. Обърнах се напред и видях как една жена в хипарска рокля залита и пада. Изпищя и опита да се надигне, но натискът беше твърде голям. Когато я приближих, пробвах да й помогна, но ме блъснаха и щях да падна. Без да искам, стъпих на корема й и тълпата ме повлече надолу, но мисля, че жената вече не чувстваше нищо.

Никога не съм бил по-уплашен. Вече отвсякъде долитаха писъци и имаше още тела по земята. Натискът отзад ставаше все по-силен. Правех всичко възможно да се задържа на крака.

Намирахме се до въртележките на входа. Тук положението не беше по-добро. Глъчката в затвореното пространство, миризмата на телата и цялата блъсканица ме накараха да изпитам клаустрофобия, към която не подозирах, че съм предразположен.

Хората продължаваха да се стичат по стълбите и да се блъскат пред въртележките. Беше очевидно, че това няма да завърши добре.

— Искаш ли да си пробваме късмета навън? — обърнах се към Дарил.

— Да, по дяволите. Тук е касапница.

Обърнах се към Ванеса. Нямаше начин да ме чуе, затова извадих телефона си и й пратих съобщение:

Тя усети вибрацията, погледна го за миг и ми кимна енергично. Междувременно Дарил беше светнал Хулу.

— Какъв е планът? — изкрещя Дарил в ухото ми.

— Трябва да се върнем горе! — Посочих към продължаващата блъсканица.

— Невъзможно!

— Ако почакаме, ще стане по-трудно!

Той сви рамене. Ван успя да си пробие път до нас и ме хвана за ръка. Аз сграбчих Дарил, а той хвана Хулу и тръгнахме нагоре.

Не беше лесно. В началото напредвахме с по десет сантиметра на минута, а на стълбището даже с по-малко. Хората, които разбутвахме, не бяха никак щастливи. Неколцина ни напсуваха, а един искаше да ме удари, но не можа да си освободи ръцете в блъсканицата. Подминахме още трима прегазени, но нямаше как да им помогна. В този момент въобще не мислех да помагам на някого. Мислех само как да продължа нагоре и как да не изпусна Дарил и Ван.

Сякаш след цяла вечност изскочихме като тапа от шампанско на улицата и примижахме на сивото небе. Сирените за тревога още виеха, а тези на линейките и патрулните, които фучаха по Маркет Стрийт, бяха станали по-силни. По улиците вече нямаше почти никого. Само хора, които се опитваха да слязат под земята. Повечето плачеха. Видях няколко празни пейки, които обикновено бяха заети от алкохолици, и посочих към тях.

Тръгнахме натам присвили рамене заради сирените и пушека. Щом се добрахме до пейките, Дарил политна напред.

Всички изпищяхме и Ванеса се наведе да го обърне към нас. Ризата му беше почервеняла и петното се разпростираше. Ван разкопча ризата и разкри дълга и дълбока рана отстрани.

— Някой шибаняк го е наръгал в тълпата — извика Хулу със стиснати юмруци. — Исусе, това е гадно.

Дарил изстена и ни погледна, след това сведе очи към раната, изстена отново и отметна глава назад.

Ванеса свали дънковото си яке, извади подплатата от памучната качулка и я притисна към раната на Дарил.

— Вдигни му главата — обърна се тя към мен, а след това каза на Хулу: — Повдигни му краката. Използвай якето си. — Хулу се задейства мигновено. Майката на Ванеса е медицинска сестра, а и тя караше курс за първа помощ на всеки летен лагер. Обожава да гледа неправдоподобни медицински сцени по филмите и да се гаври с тях. Радвах се, че беше с нас в този момент.

Поседяхме известно време, притискайки качулката към раната на Дарил. Той настояваше, че е добре и да го оставим на мира, а Ван му казваше да лежи неподвижно, за да не му нарита задника.

— Защо не се обадим на 911? — предложи Хулу.

Почувствах се като идиот. Извадих телефона си и набрах цифрите. Звукът, който се чу, дори не беше „заето“, а по-скоро предсмъртен писък на телефонната система. Подобно нещо се чува, когато три милиона души звънят на един номер. На кого му трябват ботмрежи, като има терористи?

— Ами Уикипедия? — отново се обади Хулу.

— Като няма сигнал, няма нет.

— Ами те? — Дарил посочи към улицата. Вдигнах поглед с надеждата да зърна полицай или парамедик, но нямаше никого.

— Всичко е наред, приятел, дръж се.

— Не, идиот такъв! Говоря за полицаите в колите? Ето, там!

Беше прав. През пет секунди край нас профучаваше линейка, патрулка или пожарна. Те можеха да ни помогнат. Наистина бях идиот.

— Нека те преместим така, че да се виждаш — казах на Дарил.

Ванеса не хареса идеята, но се съмнявах, че в такъв ден полицаите ще спрат пред хлапе, размахващо шапката си. Но ако видеха ранения Дарил, можеше да решат да помогнат. Поспорихме малко, но Дарил разреши нещата, като се надигна и тръгна към Маркет Стрийт.

Първата линейка, която мина, дори не намали. Нито патрулната, нито пожарната, нито следващите три патрулни. Дарил се влошаваше. Беше пребледнял и дишаше тежко. Суитшъртът на Ван беше подгизнал от кръв.

Писна ми да ни подминават. Когато се зададе следващата кола, изскочих на улицата и замахах с ръце, крещейки да спрат. Машината намали и чак в този момент забелязах, че не е патрулна, линейка или пожарна.

Беше военен джип, нещо като брониран хамър, но без опознавателни знаци. Колата спря рязко, а аз отскочих назад и паднах на асфалта. Чух, че вратите се отварят, и мярнах крака, обути в кубинки. Вдигнах поглед и видях мъже с бойни униформи, солидни автомати и противогази със затъмнен визьор.

Преди да реагирам, оръжията им се насочиха към мен. Досега не бях заставал пред цев, но всичко, което сте чували за това усещане, е вярно. Замръзваш, времето сякаш спира и сърцето ти затуптява силно. Отворих уста, след това я затворих и бавно вдигнах ръце.

Мъжете с невидими лица продължаваха да държат оръжията си насочени към мен. Ван пищеше, а Хулу викаше нещо. Погледнах към тях и в този миг ми нахлупиха торба на главата и я затегнаха така силно около гърлото ми, че не можах да си поема дъх. Събориха ме по корем, след което нещо се уви два пъти около китките ми и ги стегна. Имах чувството, че са ме вързали с тел. Извиках, но гласът ми беше приглушен от качулката.

Не виждах абсолютно нищо и се напънах да чуя какво се случва с приятелите ми. Те викаха нещо. След секунда бях изправен на крака, като някой ме издърпа за китките и ръцете ми пламнаха от болка.

Запрепъвах се слепешком, наведоха главата ми и ме бутнаха в хамъра. Около мен имаше още тела.

— Ехо? — извиках и някой ме фрасна по главата. Чух отговора на Хулу, последван от ново тупване. Ушите ми звънтяха като гонг.

— Ей — опитах се да извикам на войниците. — Чуйте ме! Ние сме ученици. Исках да ви спра, защото приятелят ми е ранен. Някой го намушка. — Нямах представа какво се чува през качулката, но продължих да говоря: — Това е недоразумение. Трябва да закараме приятеля ми до болницата…

Отново ме удариха. Май използваха някаква палка, защото не бях усещал нещо по-твърдо. Очите ми се насълзиха и буквално не можех да си поема дъх от болка. След малко вдишах, но замълчах. Научих си урока.

Кои бяха тези клоуни? Нямаха опознавателни знаци. Може би бяха терористи! До този ден въобще не вярвах в терористите. Знаех, че съществуват някъде по света, но не мислех, че представляват риск за мен. Има милиони по-вероятни начини да загина — например да ме блъсне пиян шофьор по „Валенсия“, — отколкото да ме убият терористи. Те причиняват много по-малко жертви от подхлъзване в банята и токов удар. Да се страхувам от тях ми се струваше безсмислено, все едно да се притеснявам, че може да ме удари гръм.

Сега, докато седях в хамъра, с торба на главата, със завързани ръце и изгарящ от болка, тероризмът внезапно ми се стори съвсем реален.

Колата друсаше и вървеше нагоре. Изглежда, изкачвахме хълм и като съдех по ъгъла на пресечките, разбрах, че караме по Калифорния Стрийт.

След малко вече се спускахме. Ако картата в главата ми беше вярна, се движехме към Рибарския кей. Оттам можеше да се избяга лесно с лодка. Това пасваше на хипотезите ми за тероризъм. Но защо терористите биха отвлекли група гимназисти?

Спряхме все още под наклон. Двигателят угасна и вратата се отвори. Някой ме измъкна и ме забута по павираната улица. След няколко секунди си ударих пищялите в метално стълбище. Невидимите ръце ме бутнаха отново и аз тръгнах внимателно нагоре. Стигнах до третото стъпало, но когато посегнах за четвърто, се оказа, че няма такова. Щях да падна отново, но някой ме подхвана и ме смъкна на колене на стоманения под, след което закопчаха ръцете ми за нещо отзад.

Още движение и усетих, че оковават и други до мен. Стонове и приглушени звуци. Смях. След това продължителна пауза в мрака, в която чувах само собственото си дишане в качулката.

Всъщност почти задрямах така, на колене и с торба на главата. В рамките на трийсет минути тялото ми беше произвело адреналин като за една година. Това може да ти даде сила да повдигнеш автомобил, затиснал любимата ти, или да скочиш от горяща сграда, но последствията винаги са неприятни.

Събудих се, когато някой ми свали качулката. Не бяха груби, нито внимателни — просто рутинирани. Като хората в „Макдоналдс“, които приготвят хамбургери.

Светлината беше твърде ярка и аз затворих очи, но постепенно взех да отлепям клепачи и се огледах наоколо.

Намирахме се в камион, от големите, с по шестнайсет колела. Той беше превърнат в нещо като мобилен команден пост/затвор. Покрай стените имаше стоманени бюра, а над тях — множество плоски екрани на специални поставки, за да може да се нареждат около оператора. Всяко бюро имаше разкошен офис стол с всевъзможни опции за нагласяне.

Имаше и част за арестанти — стоманени тръби в предната част на камиона, максимално далече от вратите, за които бяха закопчани затворниците.

Веднага забелязах Ван и Хулу. Дарил вероятно беше някъде сред останалите десетима, но не можех да го видя от мястото си. В камиона миришеше на пот и на страх.

Ванеса ме погледна и прехапа устна. Беше уплашена. Както и аз. Хулу също. Очите му се въртяха лудешки. Беше ме страх, а отгоре на всичко страшно ми се пикаеше.

Огледах се за нашите похитители. Досега избягвах до го правя, така както не гледаш към тъмния ъгъл на килера, където въображението ти рисува чудовища. Не искаш да се окажеш прав.

Въпреки това трябваше да разбера кой ни отвлече. Исках да знам дали са терористи. Не че имах представа как изглеждат терористите. Телевизионните сериали непрекъснато ни убеждаваха, че са мургави араби с големи бради, плетени шапчици и дълги памучни роби.

Нашите похитители не бяха такива. Спокойно можеха да участват в шоуто на полувремето на Суперкупата. Имаха типичен американски вид. Правилни челюсти и къси подстрижки, но не типично военни. Мъже и жени с всякакъв цвят на кожата, които се усмихваха, разговаряха и пиеха кафе в другия край на камиона. Това не бяха афганистанци. По-скоро приличаха на туристи от Небраска.

Вторачих се в една бяла жена с кестенява коса, която беше с няколко години по-голяма от мен. Изглеждаше готина, тип леко строга униформена служителка. Ако се взираш достатъчно дълго в някого, рано или късно той ще те погледне. Тя вдигна очи и лицето й се промени тотално, добивайки безстрастно, почти роботско изражение. Усмивката й беше изчезнала.

— Ей — започнах аз. — Вижте, не знам какво става, но наистина трябва да пикая. Разбирате ли?

Тя погледна през мен, сякаш въобще не ме беше чула.

— Говоря сериозно. Ако не отида скоро, ще се случи неприятен инцидент. Тук ще се размирише ужасно.

Жената се обърна към трима от колегите си, които водеха приглушен разговор. Не можех да ги чуя заради бръмченето на компютрите. След малко тя отново се завъртя към мен.

— Задръж десетина минути. След това всички ще можете да идете до тоалетна.

— Не мисля, че ще издържа десет минути. — Вложих малко повече спешност в думите си, отколкото ситуацията налагаше. — Наистина, госпожо, сега или никога.

Тя поклати глава и ме погледна, сякаш бях някакъв пълен смотаняк. Поговори още малко с колегите си и един мъж пристъпи напред. Беше по-възрастен, някъде над трийсет, и имаше широки рамене. Явно изкарваше доста време във фитнеса. Приличаше на китаец или кореец — понякога дори Ван трудно ги различава, — но имаше онзи неопределен вид, който подсказваше, че е роден в Америка.

Разтвори късото си яке, за да ми покаже екипировката си. Имаше пистолет, електрошок и някакъв флакон със спрей.

— Без глупости.

— Ясно — съгласих се аз.

Натисна нещо на колана си и оковите зад мен се отвориха. Все едно носеше колана на Батман — дистанционно за окови! Хитро. Така не се налага да се навеждаш над пленниците си с цялата железария, която мъкнеш. Някой може да измъкне пистолета със зъби и да натисне спусъка с език, или нещо подобно.

Ръцете ми още бяха закопчани с пластмасови белезници, но сега, лишен от опората на оковите, открих, че краката ми са абсолютно изтръпнали. Накратко, паднах по очи на пода. Имах чувството, че ме пробождат хиляди иглички.

Мъжът ме изправи и ме съпроводи до самия край на камиона, където имаше портативна тоалетна. Опитах се да видя Дарил, но не го различих сред сгърчените тела.

— Влизай — каза мъжът.

Размърдах китки.

— Махнете ги, моля? — Пръстите ми вече бяха отекли.

Мъжът не помръдна.

— Виж — опитах да не звуча саркастично, нито гневно, а това не беше лесно. — Или ми освободи ръцете, или ще трябва да ми помогнеш. Така няма да се оправя. — Някой в камиона се изкикоти. Мъжът не ме харесваше, ако се съдеше по стегнатата му челюст. Леле, тези хора бяха доста напрегнати.

Той извади от колана си странен сгъваем нож, преряза белезниците и аз размърдах ръце.

— Благодаря.

Мъжът ме избута в тоалетната. Ръцете ми бяха безполезни, като направени от глина. Започнах да присвивам пръсти и щипещото усещане премина в пареща болка, от която почти заплаках. Смъкнах седалката, свалих си панталоните и седнах. Боях се, че няма да се задържа прав.

Заедно с мехура се освободиха и очите ми. Започнах да плача и да се клатя напред-назад, а сълзите се стичаха по лицето ми. Само това можех да сторя, за да не започна да ридая. Затиснах уста с длани. Не исках да им правя кефа.

Най-сетне се изпиках и наплаках, а мъжът отвън заудря по вратата. Почистих си лицето с хартия и пуснах водата. Погледнах за мивка, но имаше само дезинфектант, на чийто етикет пишеше срещу какво действа. Натърках малко на ръцете си и излязох навън.

— Какво правеше там? — попита мъжът.

— Използвах тоалетната.

Той ме обърна и усетих как около китките ми се стяга нов чифт пластмасови белезници. Дланите ми бяха подпухнали и белезниците се впиха болезнено в тях, но нямаше да му доставя удоволствие, като изохкам.

Той ме окова на същото място и сграбчи следващия човек. Видях, че е Хулу. Имаше неприятна синина на бузата.

— Добре ли си? — попитах.

Моят приятел със специалния колан опря длан на челото ми и ме блъсна назад така, че ударих глава в стената на камиона. Изкънтя като гонг.

— Без приказки — каза той, докато опитвах да фокусирам погледа си.

Тези хора не ми харесваха. В този момент реших, че един ден ще си платят за всичко.

Всички пленници посетиха тоалетната и бяха върнати обратно. Когато приключиха, пазачът се върна при другарите си, които пиеха кафе от „Старбъкс“ и водеха свободен разговор с доста смях.

След това вратата на камиона се отвори. Нахлу свеж въздух, без помен от пушек. Преди да затворят, видях, че навън е тъмно и вали типичен за Сан Франциско дъжд, примесен с мъгла.

В камиона влезе мъж с военна униформа. Американска военна униформа. Останалите му отдадоха чест и аз разбрах, че не са ме отвлекли терористи, а съм пленник на Съединените американски щати.

Издигнаха параван в единия край на камиона и ни извеждаха един по един. Опитвах се да броя секундите — един хипопотам, два хипопотама, — разпитите траеха по около седем минути. Главата ме болеше от дехидратацията и липсата на кофеин.

Бях трети. Една късо подстригана жена се приближи до мен. Имаше уморен вид и торбички под очите.

— Благодаря — казах аз автоматично, след като тя отключи оковите дистанционно и ме изправи. Мразех се заради автоматичната учтивост, но тя беше заложена дълбоко в мен.

Нито един мускул на лицето й не помръдна. Тръгнах пред нея към паравана. Там имаше един сгъваем стол и аз се настаних на него. Жена и мъжът с колана се надвесиха над мен от ергономичните си суперстолове.

Между тях имаше малка масичка, на която лежеше съдържанието на портфейла и раницата ми.

— Здравей, Маркъс — каза жената. — Имаме няколко въпроса към теб.

— Арестуван ли съм? — попитах. Това не беше тъп въпрос. Ако не си арестуван, има ограничения на нещата, които ченгетата могат да ти направят. Не може да те държат дълго, без да те арестуват и да ти позволят телефонен разговор и среща с адвокат. А аз нямах търпение да се докопам до адвокат.

— Какво е това? — Тя вдигна телефона ми. Екранът показваше съобщението за грешка, което се появяваше, когато опитваш да го отвориш, без да знаеш паролата. Съобщението беше малко грубо — анимирана ръка, показваща универсалния жест. Обичам да си играя с настройките.

— Арестуван ли съм? — повторих. Не могат да те карат да отговаряш на въпроси, ако не си арестуван. А ако си, трябва да те уведомят. Такива са правилата.

— Задържан си от Службата за вътрешна сигурност — процеди жената.

— Арестуван ли съм?

— Маркъс, започни да сътрудничиш веднага. — Тя не каза „иначе“, но намекът беше достатъчно ясен.

— Искам да говоря с адвокат. Искам да знам в какво съм обвинен. Бих искал да видя идентификационните ви документи.

Двамата се спогледаха.

— Мисля, че трябва да промениш отношението си към ситуацията — каза жената. — И то веднага. Намерихме множество подозрителни устройства у теб. С твоите спътници бяхте близо до мястото на най-голямата терористична атака в тази държава. Като съберем фактите, нещата не изглеждат никак добре за теб, Маркъс. Трябва да сътрудничиш, иначе много ще съжаляваш. Кажи сега, какво е това?

— Мислите, че съм терорист? Та аз съм на седемнайсет години!

— Подходяща възраст. „Ал Каида“ обича да вербува хлапета идеалисти. Проверихме те с „Гугъл“. Публикувал си доста неприятни неща в мрежата.

— Искам да говоря с адвокат — казах аз.

Късо подстриганата жена ме изгледа, сякаш бях хлебарка.

— Останал си с грешното впечатление, че си задържан от полицията за престъпление. Ти си задържан от правителството на САЩ като потенциален вражески агент. На твое място щях да мисля как да ни убедя в обратното. Много старателно. Защото има множество дълбоки дупки, в които да изчезнат вражеските агенти. Тъмни и дълбоки дупки, където ще изчезнеш завинаги. Чуваш ли ме, младежо? Искам да отключиш телефона и да разшифроваш цялата информация вътре. Искам да обясниш какво правеше на тази улица? Какво знаеш за атаката над града?

— Няма да си отключа телефона — отвърнах непокорно. В паметта имаше всякакви лични неща, снимки, хакове, имейли и модове, които си бях инсталирал. — Това са лични неща.

— Какво имаш да криеш?

— Имам право на лична свобода. Искам да говоря с адвокат.

— Последен шанс, хлапе. Почтените хора нямат какво да крият.

— Искам адвокат. — Родителите ми щяха да го платят. Вече беше ясно за ареста. Трябваше да упорствам, без значение какво казват. Нищо добро не би излязло от разговор с ченгета без присъствието на адвокат. Тези повтаряха, че не са полицаи, но ако това не беше арест, тогава какво?

Сега като се замисля, май щеше да е по-добре да бях отключил телефона.