Малкия брат

20.

Нито един от товарачите не беше наоколо, така че се ометох. Главата ме болеше силно, но не напипах кръв. Навехнатият глезен се беше схванал в камиона и сега подтичвах като счупена марионетка. Спрях само веднъж, за да отменя командата за изтриване от телефона. Изключих радиото, за да пестя батерия и да не ме проследят. Нагласих времето за заспиване на два часа — максимално възможното. Опитах да махна паролата за отключване, но и това действие искаше парола. Налагаше се да натискам клавиатурата поне веднъж на два часа, докато не извадя снимката. Щеше да ми трябва и зарядно.

Нямах план. Време беше да измисля. Трябваше да вляза онлайн и да преценя какъв ще е следващият ми ход. Беше ми писнало други хора да планират вместо мен. Не исках да действам заради Маша, СВС или заради баща ми. В, може би щях да действам заради Анджи. С това нямаше проблем.

Спусках се по хълма по задните улички. Нямах конкретна посока. На всеки няколко минути пъхах ръка в джоба и натисках телефона на Маша, за да не заспи. Така отворен, той образуваше странна издутина в джоба ми.

Подпрях се на една сграда. Глезенът ме болеше много. Къде ли се намирах?

Хайд Стрийт. Пред запустелия салон за азиатски масаж. Предателските ми крака ме бяха върнали там, където бе започнало всичко. На мястото от снимката секунди преди да избухнат бомбите и животът ми да се промени завинаги.

Исках да седна на тротоара, но това нямаше да разреши проблемите ми. Трябваше да се обадя на Барбара Стратфорд и да й разкажа. Да й покажа снимката на Дарил.

Какви ги мислех? Трябваше да й покажа клипчето от Маша. Как президентският съветник се присмива на атаките над Сан Франциско. Как признава, че знае за следващи атаки, но няма да ги спре, защото ще помогнат за преизбирането на неговия човек.

Ето че имах план: ще се свържа с Барбара и ще й дам доказателствата за публикуване. Вамп играта сигурно наистина бе уплашила хората, смятаха ни за терористи. Естествено, когато я планирах, мислех каква добра диверсия ще бъде, а не как ще изглежда на някой НАСКАР фен от Небраска.

Ще бъда умен. Ще се обадя от автомат и ще си сложа качулката, за да не ме снимат многобройните камери. Изрових една монета и обърсах отпечатъците си с тениската.

Слязох към станцията на влака, където имаше телефони. На една тролейбусна спирка забелязах „Бей Гардиън“. Някакъв чернокож бездомник беше събрал цяла купчина вестници и се усмихваше.

— Гледането е безплатно, но ако искаш да прочетеш, ще ти струва петдесет цента.

Заглавието беше с най-големия шрифт, който бях виждал след 9/11.

Отдолу имаше подзаглавие:

— Можеш ли да повярваш? — поклати глава човекът. — Точно тук, в Сан Франциско. Шибаните управници.

Теоретично вестникът трябваше да е безплатен, но човекът явно беше монополизирал разпространението в района. Вече държах четвърт долар. Порових за още една монета и му я подадох. Не си направих труда да бърша отпечатъците.

„Казаха ни, че светът се е променил завинаги, след като неизвестни лица взривиха Бей Бридж. Хиляди наши приятели и съграждани загинаха този ден. Много малко тела бяха извадени, а останалите вероятно са в залива.

Но невероятната история на един младеж, арестуван от СВС минути след взрива, предполага, че правителството държи незаконно мнозина от смятаните за мъртви на Трежър Айланд, който бе евакуиран и забранен за цивилни след атентата.“

Седнах на пейка — същата, на която бяхме подпрели Дарил, след като се измъкнахме от станцията — и прочетох статията. Барбара беше изровила няколко наши снимки. Бяха от миналата година, но все едно изглеждах на десет-единайсет. Бях пораснал много през последните месеци.

Статията беше много добре написана. Разгневих се заради съдбата на бедните деца и после осъзнах, че всъщност става дума за мен. Беше приложила дори и бележката на Зед. Освен това бе изровила имената на още изчезнали деца и питаше колко от тях са затворени само на няколко мили от домовете им.

Посегнах за нова монета, но промених плана си. Какъв беше шансът да не подслушват телефона й? Нямаше как да й се обадя директно. Трябваше ми посредник, който да установи контакт. Дотук с плановете.

Определено ми трябваше Екснет.

Как, по дяволите, да вляза онлайн? Телефонът имаше уайфайндър, но не разполагах с ексбокс, телевизор и диск с „Параноид“. Поне засичаше множество мрежи…

Тогава ги забелязах. Две хлапета на моята възраст се движеха бавно из тълпата на стълбите на станцията.

Това, което привлече вниманието ми, беше начинът им на придвижване. Вървяха безцелно, бутайки се сред туристите. Държаха ръка в джоба си и всеки път, като засечаха нечий поглед, се усмихваха. Едва ли можеха да покажат по-очевидно, че заглушават, но тълпата не им обръщаше внимание. В този квартал бе пълно с клошари и откачалки, така че човек се стараеше да гледа предимно в краката си.

Помахах на единия. Изглеждаше млад, но едва ли беше по-малък от мен.

— Ей, момчета, елате за малко?

Той се направи, че не ме чува. Погледна през мен, все едно бях бездомник.

— Айде де. Нямам много време. — Хванах го за рамото и изсъсках в ухото му. — Ченгетата ме търсят. Аз съм от Екснет.

Изглеждаше уплашен, сякаш се готвеше да побегне. Приятелят му идваше към нас.

— Сериозен съм. Изслушайте ме.

Другият се приближи. Беше доста едър, като Дарил.

— Проблем ли има?

Приятелят му прошепна нещо. Очевидно щяха да побегнат.

Обърнах вестника към тях.

— Вижте на пета страница, моля ви?

Направиха го. Погледнаха заглавието. Снимката.

Мен.

— Леле, пич — каза първият. — Не сме достойни за честта. — Усмихваше се като откачен. По-едрият ме тупна по гърба.

— Няма начин. Ти си М…

Сложих длан на устата му.

— Елате с мен.

Заведох ги до пейката. Забелязах, че под нея има старо кафяво петно. Кръвта на Дарил? Кожата ми настръхна. Седнахме.

— Аз съм Маркъс. — Преглътнах фактът, че си казвам името на хора, които ме знаят като „Мики“. „Бей Гардиън“ вече бе разкрил самоличността ми.

— Нейт — представи се малкият.

— Лиам — добави едрият. — За нас е огромна чест да се запознаем. Ти си нашият герой…

— Не казвай това. Не го казвай. Двамата сте като неонова реклама: „Ние заглушаваме, хвърлете задниците ни в Гитмо в Залива“. Направо се набивате на очи.

Лиам сякаш щеше да заплаче.

— Спокойно, още не са ви спипали. После ще ви дам няколко съвета. — Те се озариха отново. Очевидно Мики бе техен идол и щяха да направят каквото им кажа. Хилеха се като идиоти. Това ме накара да се почувствам доста неудобно.

— Вижте, имам нужда да вляза в Екснет, а не мога да припаря вкъщи. Вие наблизо ли живеете?

— Аз да — каза Нейт. — На върха на Калифорния Стрийт. Трябва да изкачим хълма. — Тъкмо бях слязъл оттам. Маша вероятно още беше горе, но нямах друг изход.

— Да вървим.

Нейт ми зае якето и шапката си. Не се тревожех за разпознаването на походката си. Куцах като статист от каубойските филми.

Нейт живееше в огромен четиристаен апартамент на върха на Ноб Хил. Сградата имаше портиер с червена ливрея, който го поздрави и ни отвори. Вътре миришеше на препарат за полиране. Опитах се да не зяпам апартамента, който струваше поне два милиона.

— Баща ми беше инвестиционен банкер — обясни Нейт. — Имаше голяма застраховка. Почина, когато бях на четиринайсет. С майка ми са разведени от години, но той й остави всичко.

Имаше огромна панорамна гледка чак до Рибарския кей и грозните остатъци от моста. В мъглата различавах Трежър Айланд.

Влязох онлайн с ексбокса и огромния плазмен телевизор в хола. На тази височина имаше двайсет-трийсет отворени връзки. Страхотно място за екснетър.

Имах много писма — 20 000 нови съобщения от сутринта. Искания за интервю от медиите. Голям брой бяха от екснетъри, прочели статията в „Гардиън“. Казваха, че ще направят всичко, за да ми помогнат.

Не издържах. По бузите ми потекоха сълзи.

Нейт и Лиам се спогледаха. Исках да спра, но не можех. Ридаех на глас. Нейт отиде до едно шкафче и отвори барче, пълно с блестящи бутилки. Наля ми нещо златистокафяво.

— Рядко ирландско уиски. Любимото на мама.

Имаше вкус на разтопено злато. Отпих и едва не се задавих. Не съм почитател на концентратите, но този беше различен. Поех си дълбоко дъх.

— Благодаря, Нейт. — Все едно току-що му бях връчил медал. Беше добро хлапе.

— Добре. — Взех клавиатурата. Момчетата ме гледаха с благоговение как проверявам пощата.

Исках да видя дали има съобщение от Анджи. Можеше да се е измъкнала. Винаги има шанс.

Напразни надежди. Нямаше нищо от нея. Започнах да преглеждам останалото максимално бързо. Разделях съобщенията от пресата, привържениците, спама…

В този момент стигнах до писмо от Зеб.

— Ихаааа, пич — възкликна Лиам. Исках да го ударя. Обърнах се, готов да кажа нещо грубо, но видях, че се пули, сякаш е готов да падне на колене и да ме обожестви.

— Мога ли да кажа — обади се Нейт, — че това да ти помогна е най-голямата чест в живота ми?

Изчервих се. Двамата страдаха от звездна треска, въпреки че въобще не се виждах като звезда.

— Момчета. — Преглътнах. — Може ли да остана сам за малко?

Излязоха като послушни кутрета и ми стана кофти. Започнах да пиша бързо.

Сетих се да натисна телефона на Маша, за да не заспи.

Позволиха ми да взема душ и ми дадоха нови дрехи, както и половината им комплект за земетресения — шоколад, лекарства и стар спален чувал. Дори тикнаха един зареден ексбокс в раницата. Чудесна идея. Все пак отказах сигналния пистолет.

Проверявах за съобщение от Зеб. Отговорих на феновете, както и на журналистите. Очаквах да видя нещо от Маша, но тя сигурно бе на половината път до Ел Ей и не беше в състояние да пише. Отново задействах телефона.

Момчетата предложиха да дремна. За един кратък срамен момент се притесних, че искат да ме предадат. Това беше идиотско. Можеха да го направят и докато бях буден. Не можех да повярвам, че имат толкова високо мнение за мен. Знаех, че много хора са готови да последват Мики. Бях видял част от тях тази сутрин да викат ХАПЯ ХАПЯ ХАПЯ на площада. Но тези бяха по-различни. Бяха добри момчета, както повечето ми приятели преди Екснет. Просто двама приятели, търсещи тийнейджърски приключения. Бяха станали доброволци в армия, моята армия. Носех отговорност за тях. Ако ги оставех сами, беше въпрос на време да ги заловят. Бяха твърде доверчиви.

— Момчета, чуйте ме за секунда. Искам да обсъдим нещо сериозно.

Почти застанаха мирно. Щеше да е смешно, ако не беше плашещо.

— Ето какво. След като ми помогнахте, става много опасно. Ако ви хванат, ще стигнат и до мен. Ще изтръгнат всичко, което знаете. — Вдигнах ръка, за да спра протестите. — Недейте. Не сте го преживели. Всеки проговаря. Всеки се пречупва. Ако ви хванат, кажете им всичко каквото знаете колкото се може по-бързо. Така или иначе ще го научат. Такива са методите им.

— Но ето защо няма да ви хванат. Вече няма да заглушавате. Не сте на действаща служба. Вие сте… — Замислих се за точния термин от шпионските трилъри. — Вие сте спяща клетка. Скатайте се. Правете се на нормални. По всякакъв начин. Аз ще приключа всичко. Или евентуално ще ме довършат. Ако не чуете нещо от мен до 72 часа, значи са ме хванали. Тогава правете каквото искате. Но ако успея, през следващите три дни, а и след това, ще стоите мирни. Обещавате ли?

Те обещаха тъжно. Съгласих се да дремна, но ги накарах да ме будят по веднъж на час. Трябваше да поддържам телефона на Маша и чаках съобщение от Зеб.

Срещата беше във влака, което ме изнерви. Там е пълно с камери. Но Зеб знаеше какво прави. Беше избрал последния вагон на влака от Пауъл Стейшън в час, когато беше пълно с народ. Провря се през тълпата и добрите граждани на Сан Франциско се отдръпнаха, създавайки обичайното празно пространство около бездомниците.

— Радвам се да те видя отново — каза той, като гледаше към вратата. Наоколо нямаше кой да подслушва, освен ако не разполагаха с високочувствителни микрофони. Ако имаше такива, и двамата бяхме мъртви.

— И аз, братко. Съжалявам.

— Млъкни. Няма за какво. Ти си по-храбър от мен. Готов ли си да се покриеш? Готов ли си за бягство?

— Трябва да ти кажа нещо.

— Да?

— Имам друг план.

— Аха.

— Чуй ме. Разполагам със снимки и видео. — Бръкнах в джоба си и натиснах телефона на Маша. По пътя купих зарядно и спрях в едно кафе, докато батерията не вдигна четири от пет чертички. — Трябва да стигна до Барбара Стратфорд, жената от вестника. Само че ще я наблюдават, ще чакат да се появя.

— Мислиш ли, че няма да търсят и мен? Ако планът ти включва да се доближа на миля от дома или офиса й…

— Искам да накараш Ван да се срещне с мен. Дарил разказвал ли ти е за Ван? Момичето…

— Да, да, разказа ми. Но не мислиш ли, че наблюдават и нея?

— Вероятно. Но не толкова съвестно. Ван е тотално чиста. Тя не участва в моите… — Преглътнах. — Проекти. Така че може да са се отпуснали. Ако се обади в „Бей Гардиън“ и поиска среща, за да обясни, че говоря глупости, може и да я пуснат.

Той се загледа продължително във вратата.

— Знаеш какво ще стане, ако ни хванат пак. — Не беше въпрос.

Кимнах.

— Сигурен ли си? Някои от хората в затвора бяха отведени с хеликоптери. Карат ги отвъд океана. Има страни, в които мъченията се толерират повече. Страни, в които ще гниеш вечно. Места, където ще мечтаеш да те накарат да изкопаеш ров и да те гръмнат в главата, докато си вътре.

Преглътнах и кимнах.

— Струва ли си риска? Можем да се покрием за много дълго време. Някой ден вероятно ще си върнем страната. Можем да изчакаме.

Поклатих глава.

— Не може да свършиш нещо, ако не правиш нищо. Това е нашата страна. Те ни я отнеха. Терористите са на свобода, а ние не. Не мога да се крия година, десет или цял живот и да чакам да ми подарят свобода. Свободата е нещо, което трябва да извоюваш сам.

Този следобед Ван си тръгна от училище както обикновено. Седна в дъното на автобуса с приятелките си и започна да се шегува. Останалите пътници я забелязаха, защото носеше глупава широкопола шапка, достойна за декор в ренесансова пиеса.

Никой не обърна внимание на дребното азиатско момиче, което слезе след няколко спирки. Беше облечено с проста училищна униформа и гледаше срамежливо. Освен това в момента шумната корейка в автобуса се хилеше така, че шофьорът се обърна да й направи забележка.

Ван вървеше с наведена глава, а плитката й бе скрита в яката на старото яке. Беше сложила подплънки в обувките си, които я правеха по-висока, и бе заменила лещите с омразните очила с огромни стъкла, които криеха половината й лице. Едва я познах, въпреки че я очаквах. Тръгнах след нея, на около половин пресечка разстояние.

Хората, които минаваха край мен, бързо извръщаха поглед. Приличах на бездомно хлапе. Бях с оцапано яке и издута окъсана раница. Никой не обръща внимание на бездомниците, защото ако ги погледнеш, може да ти поискат пари. Цял следобед обикалях из Оукланд и ме заговориха само един сциентолог и един Свидетел на Йехова. И двамата искаха да ме покръстят. Беше гадно, все едно бях попаднал на педофили.

Ван следваше внимателно написаните инструкции. Зеб й ги беше предал по обичайния начин, блъскайки се в нея пред училище. Бях описал всичко просто и ясно: „Знам, че не одобряваш. Разбирам. Но това е най-важната услуга, която съм искал. Моля те. Моля те.“

Щеше да дойде. Знаех го. Двамата имахме дълга история. И тя не харесваше какво се случва със света. Освен това злият насмешлив глас в главата ми повтаряше, че и тя е заподозряна след статията на Барбара.

Вървяхме така шест-седем пресечки, като оглеждахме минувачите край нас. Зеб ми беше обяснил за петчленните проследявания. Петима души под прикритие се редуваха и беше почти невъзможно да ги засечеш. Трябваше да отидем на някое изолирано място, където всеки щеше да се отличава.

Имаше надлез на няколко пресечки от станцията на влака и Ван стигна дотам съвсем скоро въпреки цялото обикаляне. Шумът над нас беше почти оглушителен. Наоколо нямаше никого, доколкото виждах. Бях посетил мястото, преди да го избера за среща, за да се уверя, че няма къде да се скрият преследвачи.

Щом Ван спря на уреченото място, побързах да я настигна. Когато ме видя, тя примигна като бухал зад големите очила.

— Маркъс. — Очите й се насълзиха. Осъзнах, че и аз плача. Наистина приличах на пропаднал клошар. Твърде сантиментално.

Прегърна ме толкова силно, че не можех да дишам. Отвърнах й със същото.

След това ме целуна.

Не по бузата, а по устните — гореща и влажна целувка, която сякаш продължи вечно. Бях така смаян, че…

Глупости. Много добре знаех какво правя. Отвръщах на целувката й.

Спрях и я избутах малко грубо.

— Ван.

— О…

— Ван — повторих аз.

— Съжалявам. Аз…

Тогава осъзнах нещо, което трябваше да забележа още преди години.

— Ти ме харесваш, нали?

Тя кимна тъжно.

— От години.

О, Боже! През всичките тези години Дарил беше влюбен в нея, а тя тайно е харесвала мен. След това се хванах с Анджи, с която бяха във вражда, и се забърках във всички тези неприятности.

— Ван. Съжалявам.

— Забрави. — Тя извърна поглед. — Знам, че няма шанс. Просто исках да го направя поне веднъж, в случай че вече никога… — Не довърши.

— Ван, трябва да направиш нещо за мен. Нещо важно. Искам да се срещнеш с журналистката, която написа статията, Барбара Стратфорд. Искам да й предадеш нещо. — Обясних й за телефона и видеото, което Маша ми изпрати.

— Какво ще постигнеш, Маркъс? Какъв е смисълът?

— Ван, ти беше права донякъде. Не можем да оправим света, като застрашаваме хората. Трябва да разреша проблема, като разкрия какво знам. Трябваше да го направя от самото начало — да отида при бащата на Дарил и да му кажа всичко още щом ни освободиха. Но сега има доказателства. Тези неща могат да променят света. Това е последната ми надежда. Единственият шанс да измъкнем Дарил и да не се налага да бягам и да се крия от полицаите. Само ти можеш да го направиш.

— Защо аз?

— Шегуваш ли се? Виж как добре се справи дотук. Ти си най-добрата от нас. Само на теб мога да се доверя.

— Защо не накара приятелката си Анджи? — Изрече името без емоция, сякаш беше парче бетон.

Сведох поглед.

— Мислех, че знаеш. Арестуваха я. Тя е в Гитмо… на Трежър Айланд. От няколко дни. — Опитвах се да не мисля какво се случва с нея, но не издържах и заплаках. Чувствах болка в стомаха, сякаш ме бяха ритнали. Докато се опомня, стоях превит под магистралата и ревях.

Ван коленичи до мен.

— Дай ми телефона. — Гласът й приличаше на ядно съскане. Извадих апарата от джоба си и й го подадох.

Спрях да плача и се надигнах. Знаех, че лицето ми е омазано със сълзи и сополи. Ван ме гледаше с отвращение.

— Трябва да внимаваш да не се изключи. Имам зарядно. — Порових в раницата. Не бях спал като хората, откакто го бях отмъкнал. Алармата звънеше на всеки деветдесет минути, за да не го оставя да се заключи. — Не го затваряй.

— Ами видеото?

— Това е по-трудно. Изпратих го до пощата си, но вече нямам достъп до Екснет. — Можех да се свържа отново с Нейт и Лиам, но не исках да рискувам. — Ще ти дам потребителското име и паролата за пощата ми в сървъра на Пиратската партия. Внимавай, като влизаш. От Вътрешна сигурност вероятно следят за хора, които ползват подобни пощи.

— Потребителското име и паролата? — Тя беше леко изненадана.

— Вярвам ти, Ван. Знам, че мога да ти се доверя.

Тя поклати глава.

— Маркъс, ти никога не си даваш паролите.

— Мисля, че вече няма значение. Или ще успееш, или това ще е краят на Маркъс Ялоу. Може да получа нова самоличност, но ме съмнява. Мисля, че ще ме хванат. През цялото време знаех, че един ден ще ме спипат.

Ван ме погледна гневно.

— Каква загуба! И за какво беше всичко?

Едва ли нещо можеше да ме нарани повече. Беше като нов ритник в стомаха. Всичко е било напразно. Анджи и Дарил ги нямаше. Можеше вече да не видя семейството си. Въпреки това СВС продължаваше да държи града и страната в масивни клещи и правеше каквото иска в името на борбата с тероризма.

Ван сякаш очакваше да отговоря нещо, но нямах какво да кажа. Обърна се и ме остави сам.

Зеб беше донесъл пица, когато се прибрах вкъщи — в навес под надлеза на магистралата, където прекарвахме нощите. Беше разпънал армейски одеяла с надпис КООРДИНАЦИОНЕН БОРД ЗА БЕЗДОМНИТЕ САН ФРАНЦИСКО.

Пицата беше от „Домино“, студена и жилава, но въпреки това вкусна.

— Не знаех, че обичаш пица с ананас.

Зеб се усмихна заговорнически.

— Фриганите не могат да избират.

— Фригани?

— Като вегетарианците, но ядем само безплатна храна.

— Безплатна ли?

— Нали се сещаш? От безплатния магазин.

— Откраднал си я?

— Не глупчо. От другия магазин. Дето е зад големия? От синя стомана е и мирише малко гадно.

— Изровил си я от боклука?

Той отметна глава и се засмя.

— Точно така. Да можеше да си видиш лицето. Пич, всичко е наред. Не е изгнила. Беше съвсем прясна. Объркана поръчка. Изхвърлиха я с кутията. Нощно време пръскат с отрова за плъхове, но ако си бърз, няма проблем. Трябва да видиш какви неща изхвърлят магазините! Изчакай закуската. Ще ти направя невероятна плодова салата. Ако една ягода започне да загнива, изхвърлят цялата кутия…

Спрях да го слушам. Нищо й нямаше на пицата. В контейнера не можеше да се зарази или нещо такова. Единственото гадно нещо беше, че е от „Домино“ — най-скапаното заведение в града. Никога не съм обичал храната им. Освен това разбрах, че спонсорират ултраненормални политици, които смятат, че глобалното затопляне и еволюцията са сатанински заговор.

Трудно беше да се отърся от отвращението.

Но можеше да погледна и от друг ъгъл. Зеб ми беше показал нещо, което не оценявах до момента. Имаше цял скрит свят, който оцеляваше, без да участва в системата.

— Фригани, а?

— Има и кисело мляко — кимна той оживено. — За плодовата салата. Изхвърлят го на следващия ден, след като изтече срокът. Няма да се скапе за една вечер. В крайна сметка то си е прокиснало поначало.

Преглътнах. Пицата имаше странен вкус. Отрова за плъхове. Загнили ягоди. Прокиснало мляко. Щеше да ми трябва малко време, за да свикна.

Нова хапка. В крайна сметка пицата беше безплатна.

Спалният чувал на Лиам беше топъл и комфортен след емоционално изтощителния ден. Ван трябваше да е установила контакт с Барбара. Щеше да й предаде видеото и снимката. Трябваше да й се обадя, за да решим какво да правим. След публикуването на историята трябваше да се разкрия и да подкрепя всичко.

Затворих очи и се замислих как камерите следват известния Мики в някоя от големите сгради на централния площад.

Звукът от преминаващите коли се превърна в шум на океан, докато се унасях. До нас имаше подслони на други бездомници. Бях се засичал с някои от тях. Всички бяха по-възрастни и груби, но не изглеждаха ненормални или агресивни. Просто хора, които имаха лош късмет или бяха взели грешни решения, а може би и двете.

Явно съм заспал, защото не помнех нищо, докато една ярка светлина не блесна в очите ми.

— Той е — произнесе глас зад светлината.

— Вържете го — произнесе друг глас. Бях го чувал и преди, когато настояваше да си кажа паролите. Късо подстриганата жена.

Нахлупиха торба на главата ми толкова бързо и стегнато, че се задавих и повърнах безплатната пица. Докато се давех, овързаха китките и глезените ми. Замъкнаха ме до някакво превозно средство и ме метнаха на пода. След като затвориха вратите, не чувах нищо. Само собственото си кашляне.

— Здравей отново — каза жената. Ванът се задвижи. Все още не можех да си поема дъх. Повръщаното беше попаднало в трахеята ми.

— Няма да те оставим да умреш. Ако спреш да дишаш, ще те съживим. Не се притеснявай.

Продължих да се задушавам. Успях да поема малко въздух. Закашлях се дълбоко и изхвърлих още от повърнатото. Нова глътка въздух.

— Виждаш ли? Не е толкова зле. Добре дошъл вкъщи, Мики. Ще те заведем на едно много специално място.

Лежах по гръб и усещах клатенето на вана. Миризмата на повърнато беше гадна в началото, но постепенно мозъкът се адаптира. Друсането на машината беше почти комфортно.

Изведнъж ме обзе невероятно спокойствие. Сякаш лежах на плажа и океанът ме бе повдигнал нежно, като родител. Най-сетне бях заловен, но това нямаше значение. Бях предал информацията на Барбара. Бях организирал Екснет. Бях победил. Поне бях сторил всичко по силите си. Повече, отколкото се надявах. Докато пътувахме, направих мислена равносметка на постигнатото. Градът, страната, светът беше пълен с хора, които не искаха да живеят според прищевките на СВС. Щяхме да се борим вечно. Не можеха да затворят всички.

Въздъхнах и се усмихнах.

Осъзнах, че жената продължава да говори. Бях толкова навътре в щастливото си убежище, че съвсем бях изключил.

— … умно хлапе като теб. Мислех, че ще си по-умен и няма да се бориш с нас. Наблюдаваме те, откакто си на свобода. Щяхме да те спипаме, дори да не се беше разревал пред предателската лесбо журналистка. Все пак не разбирам. Мислех, че имаме споразумение…

Минахме по метална рампа и клатенето се промени. Вече пътувахме по вода. Към Трежър Айланд. Е, Анджи беше там. Може би и Дарил.

Махнаха ми качулката чак когато се озовах в килията. Само че не си направиха труда да свалят оковите на ръцете и краката. Просто ме изсипаха от носилката на пода. Беше тъмно, но на лунната светлина нахлуваща от малкото прозорче, видях, че нарът няма дюшек. В стаята имаше само рамка от легло, тоалетна и мивка.

Затворих очи и отново се понесох в океана. Отплувах. Тялото ми остана някъде далеч. Знаех какво ще се случи. Бяха ме оставили да се напикая. Отново. Познато ми беше. Миришеше лошо. Беше унизително, все едно съм бебе.

Но го бях преживял.

Засмях се. Звукът беше странен и ме върна към настоящето. Продължих да се смея. Бях преживял най-лошото, на което ме бяха подложили, и ги победих. Побеждавах ги с месеци, показвайки какви тирани са. Спечелих.

Освободих мехура си. И без това беше препълнен, така че нямаше защо да стискам.

Океанът ме отнесе.

На сутринта двама безизразни пазачи отрязаха връзките на китките и глезените ми. Още не можех да вървя. Краката ми поддадоха като на марионетка без конци. Твърде дълго бях стоял в една поза. Пазачите ме хванаха под мишниците и ме завлачиха по познатия коридор. Баркодовете на вратите се бяха свили от соления въздух.

Хрумна ми нещо.

— Анджи! Дарил! — започнах да крещя. Пазачите ме помъкнаха по-бързо, защото явно не знаеха какво друго да направят. — Хора, аз съм. Маркъс! Дръжте се!

Някой се разрева зад едната врата. Друг завика нещо на арабски. След това настана какофония.

Заведоха ме в нова стая. Явно беше някогашна баня, защото душовете още стърчаха от стените.

— Здравей, Мики — каза жената и сбърчи нос. — Явно си имал тежка сутрин.

— Напиках се — отвърнах весело. — Пробвай и ти някой път.

— Може би трябва да те изкъпем. — Тя кимна. Пазачите ме сложиха на друга носилка, на която имаше ограничителни каиши. Беше мокра и студена. Преди да се усетя, закопчаха ръцете, бедрата и глезените ми. След това още три каишки. Освободиха някакъв механизъм и се озовах с главата надолу.

— Да започнем с нещо простичко — каза тя. Извих глава, за да я видя. На бюрото имаше ексбокс и скъп плосък телевизор. — Искам да ми кажеш паролата и потребителското име за пощата ти на сървъра на Пиратската партия.

Затворих очи и оставих океана да ме отнесе.

— Знаеш ли какво е водно легло, Мики? — пробуди ме гласът й. — Връзваме те така и започваме да изливаме вода върху главата ти. Не можеш да потиснеш преглъщането. Наричат го симулирана екзекуция и доколкото съм виждала, определението е точно. Не можеш да се отърсиш от усещането, че умираш.

Отново опитах да се измъкна. Бях чувал за водното легло. Съвсем истинско мъчение. И това беше само началото.

Не можах. Океанът не ме понесе. Гърдите ми бяха стегнати, а клепачите ми трептяха. Усещах засъхналата урина по краката си и потта по главата. Кожата ме сърбеше.

Жената се появи над мен.

— Да започнем с потребителското име.

Затворих очи.

— Дайте му да си пийне.

Чух как другите се размърдаха. Поех си дъх и го задържах.

Водата започна да се стича бавно по брадичката и устните ми, в обърнатите ми нагоре ноздри. Влезе в гърлото ми и започна да ме задушава, но нямаше да се изкашлям и да я поема в дробовете си. Задържах дъх и стиснах очи още по-силно.

Навън настана някаква суматоха, чуха се викове. Спряха да ме поливат.

Жената прошепна нещо на някого и отново се обърна към мен.

— Само името, Маркъс. Простичко искане. Какво бих могла да направя само с него?

Този път беше цяла кофа наведнъж. Потокът не искаше да спре. Не издържах. Поех си дъх, глътнах вода, закашлях се и глътнах още. Знаех, че няма да ме убият, но не можех да убедя тялото си в това. С всяка фибра усещах, че ще умра. Дори не можех да извикам заради шуртящата вода.

Не спирах да кашлям. Под този ъгъл обаче струйките продължаваха да влизат в носа ми.

От кашляне ме заболяха ребрата и бедрата. Умът не можеше да контролира тялото.

Най-накрая се поуспокоих и видях какво става наоколо. Хора крещяха и се чуваше шум от боричкане. Отворих очи и примигнах. Извих врат и се закашлях отново.

В стаята имаше много хора. Повечето бяха с бронежилетки и шлемове. Те крещяха на надзирателите, които им отвръщаха с викове, а вратните им вени бяха изпъкнали от напрежение.

— Стойте! — извика един от бронираните. — Горе ръцете! Арестувани сте!

Късо подстриганата жена говореше по телефона, но един от новодошлите го изби бързо от ръката й. Всички млъкнаха и проследиха полета на апарата, който се пръсна на парчета на пода.

Скоро още бронирани нахлуха в стаята и арестуваха моите мъчители. Почти успях да се усмихна, когато сграбчиха жената и й сложиха пластмасови белезници.

Появи се мъж с камера и силен прожектор. Обиколи стаята два пъти и спря пред мен. Усетих, че заставам мирно, сякаш позирам за портрет.

Беше абсурдно.

— Бихте ли ме свалили? — успях да продумам със съвсем малко кашляне.

Двама бронирани, мъж и жена, се приближиха и започнаха да разхлабват каишките. Вдигнаха визьорите на шлемовете си и ми се усмихнаха. Имаха червени кръстове на раменете.

Под кръстовете имаше друг знак: КМП. Калифорнийски моторизиран патрул. Бяха щатски полицаи.

Понечих да попитам какво правят тук и забелязах Барбара Стратфорд. Явно беше изчакала щурма в коридора, но сега ги разбутваше, за да се добере до мен.

— Ето те — каза тя, коленичи и ме притисна в най-яката прегръдка в живота ми.

В този момент осъзнах, че Гуантанамо в Залива е паднал в ръцете на неприятелите си. Бях спасен.