Малкия брат

2.

— Мисля да запиша физика, когато вляза в Бъркли — отвърна Дарил. Баща му е преподавател в Калифорнийския университет, Бъркли, което значи, че той можеше да учи там безплатно. Затова нямаше никакво колебание къде ще продължи след гимназията.

— Супер, но не може ли да учиш онлайн?

— Баща ми настоя да прочета учебника. Освен това днес не мислех да върша престъпления.

— Бягането от училище не е престъпление, а нарушение. Съвсем различни неща са.

— Какво ще правим, Маркъс?

— Не мога да го скрия, така че ще трябва да го изпържа. — Унищожаването на радиоидентификатори е мръсна работа. Магазинерите не искат недобронамерените клиенти да заличават баркодове от стоките и затова производителите не залагат „убиващ сигнал“, който да изключва идентификаторите. С подходяща екипировка човек може да ги препрограмира, но не исках да правя това с книга от библиотеката. То е почти като късането на страници. Препрограмираната книга нямаше да може да бъде открита на рафта и щеше буквално да се превърне в игла в купа сено.

Така ми оставаше само едно — буквално да изпържа нещото. Трийсет секунди в микровълнова бяха достатъчни за всеки идентификатор. А когато Ди върнеше книгата без сигнал, библиотекарите щяха да й принтират нов и да променят информацията в каталога. Така всичко щеше да е наред.

Сега ни трябваше само микровълнова.

— Изчакай две минути и учителската стая ще е празна — казах аз.

Дарил грабна книгата си и тръгна към вратата.

— Забрави. Връщам се в час.

Хванах го за лакътя и го дръпнах назад.

— Стига, Ди. Спокойно. Всичко ще е наред.

— Учителската стая ли? Ти май не разбираш, Маркъс. Ако ме спипат още веднъж, ще ме изключат. Чуваш ли? Ще ме изключат.

— Няма да те хванат. — В учителската нямаше да има никого. — Ще минем отзад. — Стаята разполагаше с малка кухня с вход за учители, които искат да си налеят чаша кафе. Микровълновата, която винаги миришеше на пуканки и супа, беше точно над малкия хладилник.

Дарил изстена, а аз му казах:

— Виж, звънецът вече би. Ако се появиш сега, ще ти пишат закъснение. Няма смисъл да влизаш. Ди, знаеш, че мога да вляза и изляза от всяка стая в училището. Виждал си ме да го правя. Ще те измъкна, брато.

Той изстена отново. Това е неговият „знак“. Като започне да стене, значи е готов да се предаде.

— Хайде — подкарах го аз.

Промъкнахме се край класните стаи до задните стълби към мазето и се качихме по предното стълбище до учителската стая. Не се чуваше никакъв шум и аз натиснах бравата, като влачех Дарил след себе си.

Учебникът едва се побра в микровълновата, която беше дори по-мръсна от последния път, когато я бях ползвал. За по-сигурно го завих в салфетки, преди да го тикна вътре.

— Учителите са прасета — изсумтях аз, а пребледнелият Дарил не каза нищо.

Радиоидентификаторът умря сред дъжд от искри, което беше доста красиво. (Е, не колкото при замразеното грозде. Трябва да го видите, за да разберете за какво говоря.)

Време беше да се ексфилтрираме от училище в пълна анонимност.

Дарил отвори вратата, а аз го последвах по петите. След миг той ме забута обратно, като ме ръгаше с лакът.

— Назад — прошепна той. — Бързо, идва Чарлз!

С Чарлз Уокър не се разбираме. Двамата сме в един клас и го познавам от времето, когато се сприятелихме с Дарил, но приликите свършват дотук. Чарлз винаги е бил едър, а откакто е във футболния отбор, е напрано огромен. Има проблеми със сдържането на гнева си. В трети клас успя да ми избие един от млечните зъби, а за да се опази от неприятности, през годините се беше превърнал в един от най-активните доносници в училище.

Много кофти комбинация — побойник, който доносничи и изпитва удоволствие от това. Бенсън обожава Чарлз. Чарлз непрекъснато се оплаква от някакъв неопределен проблем с пикочния мехур, което му дава извинение да се мотае по коридорите и да дебне за жертви.

Последния път, когато успя да изрови нещо мръсно за мен, се отказах от ЛАРП-а. Нямах намерение да му позволя да ме хване отново.

— Какво прави?

— Идва насам. — Дарил се беше разтреперил.

— Добре. Време е за аварийни мерки. — Извадих телефона си. Бях се подготвил от доста време. Чарлз нямаше да ме спипа отново. Изпратих мейл на домашния си сървър и той се задейства.

След няколко секунди телефонът на Чарлз направо избухна. Бях изпратил десетки хиляди обаждания и текстови съобщения, които задействаха всяка звукова аларма. Атаката беше извършена чрез ботмрежа, заради което се почувствах малко гадно, но пък каузата бе добра.

Ботмрежите са местата, където агонизират заразените компютри. Когато компютърът ви хване червей или троянец, той изпраща съобщение в чат канал в IRC. Това съобщение казва на човека, който е пратил вируса, че компютърът ви е готов да му се подчини. Ботмрежите са много мощни, защото могат да компрометират стотици хиляди закачени към Интернет компютри. Повечето машини работят за притежателя си, но при сигнал стават като зомбита и следват повелите на бота.

В Интернет има толкова много заразени компютри, че цената за ползването на час-два от ботмрежата направо се срина. Обикновено я използват спамботове, които наводняват пощата ви с реклами на хапчета за надървяне или ви пращат нови вируси, за да заразят и вашата машина.

Току-що бях наел десет секунди на три хиляди компютъра и всеки от тях беше изпратил на Чарлз съобщение или позвъняване. Отмъкнах номера му при едно от предишните си посещения в кабинета на Бенсън.

Не е нужно да ви обяснявам, че телефонът не можеше да се справи с това. Първо съобщенията задръстиха паметта му и той започна да се дави в рутинните операции, като управляването на тоновете за звънене и запаметяването на обажданията от всички фалшиви номера. (Знаете ли, че е наистина лесно да покажете фалшив насрещен номер на обаждащия се? Има поне петдесет начина. Просто проверете в „Гугъл“.)

Чарлз погледна телефона невярващо и започна да натиска гневно бутоните. Гъстите му вежди се бяха сбърчили, докато се бореше с демоните, обзели най-личната му вещ. Планът работеше, но Чарлз не реагираше според очакванията ми. Трябваше да намери някое уединено място и да седне да умува как да оправи телефона.

— Какво прави? — полита Дарил.

— Скапах му телефона, но той само стои и го гледа. — Не че можеше да го рестартира. След като паметта бе задръстена, щеше да е трудно да се изтрият фалшивите съобщения. Отгоре на всичко трябваше да ги маха едно по едно.

Дарил ме избута и погледна през ключалката. След малко раменете му започнаха да се тресат. Реших, че се тресе от страх, но когато се обърна, видях, че се смее до сълзи.

— Галвес току-що го спипа, че се мотае в коридора по време на час с включен телефон. Трябваше да я видиш. Чак на нея й стана хубаво.

Поздравихме се и излязохме в коридора. Оттам по стълбите, през задната врата, покрай оградата и се озовахме в слънчевия Мишън. Валенсия Стрийт ми се стори по-красива от всякога. Погледнах си часовника и подскочих.

— Да побързаме. Останалите ще ни чакат при трамвая след двайсет минути.

Ван ни забеляза първа. Беше се присламчила към група корейски туристи, което е любимото й прикритие, когато бяга от училище. Откакто въведоха мрежата срещу бягане от даскало, светът ни се изпълни с досадни продавачи и доносници, които качват снимките ни в мрежата за употреба от училищната администрация.

Ван излезе от тълпата и тръгна към нас. Дарил е влюбен в нея, откакто се познават, но Ван е достатъчно мила, за да се преструва, че не знае. Прегърна ме, след което се приближи до него и го целуна сестрински по бузата, а той се изчерви.

Двамата са странна двойка. Дарил е малко едричък, но изглежда добре. Има розов тен, а бузите му се зачервяват, когато се възбуди. Когато стана на четиринайсет, си пусна брада, но за щастие я обръсна след кратък период, наричан от нас „Годините на Линкълн“. Освен това е висок. Ама много, като баскетболист.

Ван пък е с половин глава по-ниска от мен, кльощава и има дълга черна коса, сплетена на плитки, които изравя от интернет. Има мургава кожа, тъмни очи и обича големи стъклени пръстени, които тракат, когато танцува.

— Къде е Хулу? — попита тя.

— Как си, Ван? — обади се приглушено Дарил. Винаги е крачка назад в разговора, когато тя е наблизо.

— Добре съм, Ди. Как е малкото ти нещо? — Това беше подло. Дарил почти припадна.

Хулу го спаси от излагация, появявайки се в този момент. Носеше твърде голямо кожено яке, гуменки и плетена шапка, рекламираща любимия ни мексикански маскиран кечист Ел Санто Джуниър. Хулу е Хуан Луис Торес, последният член на нашата четворка. Той учи в суперстриктно католическо училище в Аутър Ричмънд и не му е лесно да се измъква.

Но пък винаги успява. Никой не бяга от даскало така добре като Хулу. Той обича голямото си яке не само заради стила, а и защото прикрива гадната католическа униформа, която е като мишена за всички доносници, изпращащи снимки в училищната мрежа.

— Готови ли сте? — попитах, когато приключихме с поздравите. Извадих телефона и им показах картата, която бях свалил във влака. — Доколкото виждам, трябва да се качим до „Нико“, после една пресечка до „СГФаръл“ и оттам наляво към „Ван Нес“. Някъде там трябва да намерим безжичния сигнал.

Ван се намръщи.

— Това е в гадната част на Тендърлоин.

Нямаше спор. Този наистина е от гадните квартали на Сан Франциско. Ако излезете от предната врата на „Хилтън“, сте в туристическата част, със семейните ресторанти и старите трамваи. Но ако излезете отзад, попадате в Лоин, където са травеститите, сутеньорите, наркодилърите и повечето клошари. Никой от нас не беше достатъчно възрастен, за да се интересува от занаятите им, макар че доста от проститутките бяха на нашите години.

— Погледнете го от добрата страна — отвърнах аз. — Най-доброто време да се мотаем там е през деня. Никой от другите отбори няма да припари дотам преди утре сутрин. В АРИ наричаме това „чудовищна преднина“.

Хулу се ухили.

— От твоята уста звучи почти приятно.

— По-готино е от яденото на уни.

— Ще дрънкаме или ще се хванем да спечелим? — обади се Ван. След мен тя е най-коравият играч в групата. Отнася се към победата много, много сериозно.

И така, четирима добри приятели тръгнахме да разкодираме указание, да спечелим игра — и да загубим всичко, което сме обичали, завинаги.

Физическият компонент от днешното указание беше набор от GPS координати. Имаше такива за всеки град, където се играеше „Хараджуку Фън Меднес“. На тях трябваше да намерим безжичен сигнал. Той беше нарочно блокиран от друга безжична мрежа, така че да не може да бъде засечен от конвенционалните уайфайндъри, които ти съобщават за достъпните безплатни мрежи.

Трябваше да намерим „скрития“ сигнал, като измерваме силата на видимия за най-слабото място. Там щеше да има ново указание. Последния път то беше специалитетът на изтънчения суши ресторант „Анзу“ в хотел „Нико“. Хотелът беше собственост на „Джапан Еърлайнс“, един от спонсорите на играта. Персоналът направи истинско представление, когато успяхме да открием указанието. Сервираха ни супа мису и ни караха да опитаме уни — суши с вид на развалено сирене и миризма на кучешки лайна. Но на вкус било много добро. Поне така ми каза Дарил. Не можаха да ме принудят да пробвам.

Засякох сигнала с моя телефон малко преди Хайд Стрийт, пред съмнително студио за азиатски масаж, на чийто прозорец имаше мигащ червен надпис „ЗАТВОРЕНО“. Мрежата се казваше „ХараджукуФМ“ и ние разбрахме, че сме на точното място.

— Не влизам там — обади се Дарил.

— Нали всички имате уайфайндъри?

Дарил и Ван имаха вградени, а Хулу, който беше твърде печен, за да носи телефон, по-голям от кутрето му, си имаше отделно устройство.

— Добре. Разпръснете се да видим какво ще открием. Търсим рязко падане на сигнала, който ще отслабва колкото повече се приближаваме.

Направих крачка назад и стъпих на нечии пръсти. Женски глас изстена и аз отскочих, притеснен, че някоя курва ще ме наръга, защото съм й счупил токчето.

Вместо това се озовах пред момиче на моята възраст. Имаше яркорозова коса и остро като на гризач лице, а слънчевите й очила приличаха на военна екипировка. Носеше раирани чорапогащи и черна бабешка рокля с множество японски дрънкулки — аниме герои, стари световни лидери и емблеми.

Тя вдигна фотоапарата си и снима мен и приятелите ми.

— Усмивка. Участвате в скрита доносническа камера.

— Няма начин. Не би го…

— Напротив — отвърна момичето. — Ще изпратя снимката в училищната мрежа след трийсет секунди, ако не оставите отбора ми пръв да търси указанието. Вие елате след един час. Мисля, че така е честно.

Погледнах зад нея и видях още три момичета с подобни дрешки. Бяха със съответно синя, зелена и лилава коса.

— Кои сте вие? Отряд „Близалка“?

— Ние сме отборът, който ще ви нарита задниците на „Хараджуку Фън Ме днес“. А аз съм тази, която след секунда ще качи снимката в мрежата и ще загазите сериозно…

Усетих, че Ван се размърда зад мен. Девическото й училище е известно с боевете и бях сигурен, че се готви да ошамари мацето.

В този момент светът се промени завинаги.

Почувствахме ужасяващото потръпване на асфалта, познато на всеки калифорниец — земетресение. Първият ми инстинкт, както винаги, беше да се измъкна. „Когато не знаеш какво става ти, тичай наоколо и пищи.“ Само че сега бяхме на относително най-безопасното място. Извън сграда, която да се срути, и далеч от евентуални падащи отломки.

Принципно земетресенията са тихи. Поне отначало. Това беше шумно. Тътенът беше невероятен, по-силен от всичко, което бях чувал. Звукът беше толкова страшен, че паднах на земята, и не само аз. Дарил ме дръпна и посочи над сградите. Тогава го видяхме. Огромен черен облак, издигащ се от североизток, откъм Залива.

Последва нов грохот и облакът се разпростря, добивайки познатата ни от филмите форма. Някой беше взривил нещо голямо.

Последваха още грохот и тътени. По прозорците започнаха да се появяват лица. Всички гледахме мълчаливо облака.

След това завиха сирените.

Бях чувал този звук и преди. „Гражданска защита“ регулярно ги пускаше профилактично. Но иначе ми беше познат само от старите военни филми и от видеоигрите, като сигнал, че започва бомбардировка. Виещите сирени караха всичко да изглежда почти нереално.

— Незабавно се насочете към убежищата. — Сякаш гласът на Бог се разнесе от всички посоки. На някои от електрическите стълбове имаше високоговорители. Преди не им бях обръщал внимание, но сега се бяха включили едновременно.

— Незабавно се насочете към убежищата. — Убежища? Всички се спогледахме объркано. Какви убежища? Облакът продължаваше да се разпростира. Дали беше ядрен? Нима изживявахме последните си мигове?

Момичето с розовата коса и дружките й хукнаха към станцията на влака, която се намираше в подножието на хълма.

— НЕЗАБАВНО СЕ НАСОЧЕТЕ КЪМ УБЕЖИЩАТА. — Вече имаше писъци и хората търчаха наоколо. Туристите — човек винаги може да ги познае, защото смятат, че в Калифорния винаги е топло, и мръзнат по тениски и къси гащи в Сан Франциско — се щураха без посока.

— Да се махаме! — Едва чух Дарил заради воя на сирените, към които се бяха присъединили и полицейски. Дузина патрулни коли профучаха покрай нас.

— НЕЗАБАВНО СЕ НАСОЧЕТЕ КЪМ УБЕЖИЩАТА.

— Към станцията на влака — извиках аз. Приятелите ми кимнаха и хукнахме заедно надолу по хълма.