Малкия брат

17.

Разказахме й. Всъщност беше доста забавно. Винаги е вълнуващо да учиш хората как да ползват технологии. Виждаш как осъзнават, че технологиите могат да им помогнат и да ги улеснят. Анджи също беше страхотна. Двамата бяхме чудесен екип. Редувахме се да обясняваме. Естествено Барбара беше много добър ученик.

Оказа се, че е отразявала криптовойните. Период през деветдесетте, когато групи за граждански права като „Електроник Фронтиър Фаундейшън“ са се борили американците да имат право на силно крипто. Имах смътни познания по въпроса, но от обясненията на Барбара ме побиха тръпки.

Звучи невероятно, но е имало времена, когато правителството е смятало криптографията за оръжие и износът и употребата й били забранени. Схващате ли? В тази страна е имало незаконна математика.

Агенцията за национална сигурност е била основният двигател. Те разполагали със стандартна криптография, която била добра за банките, но не достатъчно силна, за да пази тайните на мафията. Според тях стандартът DES-56 бил напълно непробиваем. Един от създателите на ЕФФ написал програма, която пробивала шифъра за около два часа.

Въпреки това АНС не искала гражданите да имат тайни, до които те да нямат достъп. ЕФФ нанесли смъртоносния удар. През 1995-а завели Дан Бърнстейн, студент от Бъркли, в съда. Той бил написал компютърен код, който можел да създаде по-силен шифър от DES-40. Милиони пъти по-силен. Според АНС неговият труд бил оръжие и не подлежал на публикуване.

Сигурно е трудно да обясниш криптографията на един съдия, но апелативният съд нямал намерение да казва на студентите какво могат и какво не могат да публикуват. Криптовойните завършили с победа за добрите. Девети районен апелативен съд постановил, че кодът е форма на комуникация и попада под силата на Първата поправка — за свободата на словото. Ако някога сте купували нещо от интернет или сте проверявали банковата си сметка, използвате крипто, узаконено от ЕФФ. Още нещо. Хората от АНС не били достатъчно умни. Ако те могат да разбият код, бъдете сигурни, че терористите и престъпниците също могат.

Барбара бе изградила репутация, отразявайки този проблем. Осъзнаваше приликите между борбата за конституционни права в реалния живот и в киберпространството.

Така че го схвана. Не мисля, че щях да успея да го обясня на нашите, но с нея беше лесно. Задаваше умни въпроси, на някои от които дори не можах да отговоря. Намери и няколко потенциални слабости в процедурата.

Включих ексбокса и влязох в мрежата. Имаше четири отворени уай-фай връзки. Научих я да прескача между тях на интервали. На практика останалото беше като при нормалния интернет, само дето нещата ставаха малко по-бавно, но пък беше анонимно и неподслушваемо.

— Сега какво? — попитах, когато приключихме. Устата ми беше пресъхнала и имах киселини от кафето. Пък и Анджи стискаше ръката ми така, че копнеех да се усамотим и да довършим одобряването след първото скарване.

— Сега ще се захвана с журналистическата работа. Ще проуча всичко и ще опитам да го потвърдя. Ще ти покажа готовия материал и ще ти се обадя, преди да излезе. Бих искала да не говорите с други хора. Трябва да напипам историята, преди да затъне в блатото на СВС. Ще трябва да им се обадя за коментар, преди да публикувам, но ще го направя така, че да ви предпазя максимално. Естествено, ще ви предупредя. Трябва да изясним още нещо. Това вече не е твоята история. Беше много щедър, като ми я предостави, и аз ще ти се отплатя, но нямаш право да променяш нищо или да ме спираш. Всичко вече е задействано. Разбираш ли това?

Не бях се замислял за тези условия, но като ги постави така, си бяха очевидни. Ракетата беше изстреляна и нямаше връщане. Не знаех дали ще уцели, или ще промени курса, но това беше положението. В близко бъдеще щях да се превърна в публична личност. В човека, който е обявил война на СВС.

Ходещ мъртвец.

Вероятно Анджи мислеше за същото, защото бе добила бледозеленикав тен.

— Да си тръгваме — каза тя.

Майка й и сестра й пак ги нямаше, което определи избора ни къде да прекараме вечерта. Вечерята беше минала, но нашите знаеха, че имам среща с Барбара, и нямаше да се сърдят, ако закъснея.

Когато пристигнахме, нямах желание да включвам ексбокса. Бях се наситил на Екснет за днес. Можех да мисля само за Анджи. Анджи. Анджи. Как ми се разсърди. Как нямаше да ми проговори повече. Как нямаше да ме целуне повече.

Тя мислеше за същото. Прочетох го в очите й, когато затворихме вратата на спалнята. Изпитвах глад за нея, сякаш не бях ял от дни. Като жаждата след три часа футбол.

Нещо повече. Нещо, което не бях изпитвал преди. Исках да я погълна, да я разкъсам.

Досега тя беше сексуално агресивната в нашата връзка. Оставях я да контролира темпото. Имаше нещо много еротично в това да ме съблича и да придърпва лицето ми към своето.

Но тази вечер не можех да се сдържам. Нямаше да се сдържам.

Вратата изщрака и аз хванах тениската на Анджи, без да й дам време да вдигне ръце. Изхлузих моята през главата и шевовете й изпращяха.

Очите на Анджи блестяха, устата й беше отворена, дишаше плитко и често. Чувах бученето на кръвта в главата си.

Смъкнах останалите ни дрехи със същата бързина и ги хвърлих на пода. По леглото имаше книги и списания и аз ги изметох с един замах. След секунда се въргаляхме в омачканите завивки, като се прегръщахме толкова силно, сякаш искахме буквално да се слеем един с друг. Тя изстена в устата ми и усетих звука с гласните си струни. Никога не бях изпитвал толкова интимно чувство.

Анджи посегна към нощното шкафче. Отвори го и извади найлонова торбичка. Погледнах вътре. Презервативи. Неразпечатани. Усмихнах се и отворих кутията.

От години си мислех как ще бъде първият път. Представях си го постоянно. Имаше дни, в които не мислех за нищо друго.

Нямаше нищо общо с представите ми. Отчасти беше по-добре, отчасти много по-лошо. Докато траеше, ми се стори цяла вечност. След това имах чувството, че е било само миг.

Когато свършихме, усетих срам. Но и бях вече някак различен. Нещо се беше променило между нас.

Беше странно. И двамата се срамувахме и не срещахме погледи, докато се обличахме. Увих презерватива в салфетки, занесох го в банята и го напъхах дълбоко в кошчето.

Когато се върнах, Анджи беше седнала на леглото и човъркаше ексбокса. Настаних се внимателно до нея и я хванах за ръка. Тя се обърна и ми се усмихна. И двамата треперехме от изтощение.

— Благодаря — казах й.

Тя не отвърна. Усмихваше се широко, а по бузите й течаха едри сълзи.

Прегърнахме се силно.

— Ти си добър човек, Маркъс Ялоу — прошепна Анджи. — Благодаря ти.

Не знаех какво да отговоря и просто я притиснах. Най-накрая се пуснахме. Беше спряла да плаче и още се усмихваше.

Посочи към моя ексбокс на пода. Схванах намека. Включих го и влязох в Екснет.

Все същото. Много писма. Нови публикации във влоговете. Спам. Боже, колко спам получавах. Шведската ми поща често се използваше за обратен адрес от милиони спам акаунта, така че всичките гневни отговори идваха при мен. Не знаех кой стои зад това. Може би СВС опитваше да претовари кутията ми. Може би просто някой се ебаваше. Пиратската партия имаше доста добри филтри, освен това даваха по 500 гигабайта пространство, така че нямаше да се препълни скоро.

Филтрирах всичко и натиснах клавиша за изтриване. Имах отделна кутия за неща, които бяха криптирани с обществения ми ключ, защото вероятно бяха свързани с Екснет и чувствителни теми. Спамърите още не бяха усетили, че ако използват обществени ключове, ще пласират по-добре боклуците си, така че всичко беше наред.

Имаше двайсетина съобщения от хора в мрежата на доверие. Прегледах ги набързо. Линкове към снимки, клипчета за злоупотребите на СВС, ужасяващи истории за сполучливи измъквания, мрънкане за предишните ми публикации. Обичайните неща.

След това попаднах на нещо, което беше криптирано с обществения ми ключ. Никой друг не можеше да го прочете, но аз не знаех кой го е писал. Подателят беше Маша, което можеше да е име или ник. Нямаше как да знам.

Когато не знаеш какво става ти, тичай наоколо и пищи.

Чували ли сте тази рима? Не е добър съвет, но се спазва лесно. Скочих от леглото и закрачих из стаята. Сърцето ми препускаше, а главата ми бучеше, но вече не от сексуална възбуда, а от неподправен ужас.

— Какво има? — попита Анджи.

Посочих екрана от моята страна на леглото. Тя се извъртя, взе клавиатурата и зачете.

Продължавах да крача.

— Това трябва да е блъф — каза тя. — СВС си играе с теб.

Погледнах я. Хапеше устни, сякаш сама не си вярваше.

— Мислиш ли?

— Естествено. Не могат да те победят, затова използват всякакви методи.

— Аха.

Седнах на леглото. Още дишах учестено.

— Спокойно. Това са само психоигрички. Ето. Преди не ми беше вземала клавиатурата, но сега между нас имаше нова интимност. Написа бърз отговор.

Пишеше като Мики. Бяхме станали още по-близки.

— Криптирай го. Да видим какво ще отговори.

Не знаех дали това е най-добрата идея, но нямах друга. Заключих го с личния си ключ и с обществения, който Маша беше посочила.

Отговорът дойде мигновено.

Беше прикрепила сорскод за програма, която предаваше видео през Домейн Нейм Сървис протокол.

Нека ви обясня. Всеки интернет протокол е поредица от текст, изпратена в определен ред. Все едно имаш камион и вкарваш кола в него, в багажника й слагаш мотоциклет, към него завързваш колело, а на колелото окачваш ролери. Само че ако искаш, можеш да прикачиш камиона към ролерите.

Например вземете Симпъл Мейл Транспорт Протокол или SMTP, който се ползва за изпращане на поща.

Ето примерен разговор между мен и сървъра, ако пращам съобщение до себе си:

Граматиката на този разговор е разработена през 1982 от Джон Постел, един от интернет пионерите, който буквално държал бавните сървъри под бюрото си в Южнокалифорнийския университет. През палеолита.

Сега си представете, че вържете мейл сървър към месинджър сесия. Може да пратите съобщение „ЗДРАВЕЙ littlebrother.com.se“ и той ще ви отговори „P250 mail.pirateparty.org.se ЗДРАВЕЙ mail.pirateparty.org.se радвам се да те видя“. С други думи, може да водиш същия разговор през месинджъра, както през SMTP. С малко настройки цялата работа с писмата може да се извършва в чат. Или в уебсесия. Или в каквото и да е.

Това се нарича „тунел“. Слагаш SMTP в чат тунел. След това можеш да сложиш чата в SMTP, вмъквайки тунел в тунела.

На практика всеки интернет протокол е податлив на процеса. Готино е, защото дори само да имаш достъп до уебстраници, може да създадеш тунел за пощата. Или пък да се вържеш към любимото си P2P. Може дори да направиш тунел за Екснет, който на свой ред е тунел за десетина протокола.

Домейн Нейм Сървис е интересен и древен интернет протокол, датиращ от 1983-а. Това е системата за конвертиране на името на компютъра, например pirateparty.org.se в IP номер, който компютрите използват, за да си комуникират в мрежата, например 204.11.50.135.

Работи като магия, въпреки милионите си вариации. Всеки доставчик има DNS сървър, както държавата и много от частните оператори. Всички си говорят през цялото време, изпращайки и приемайки заявки. Колкото и да е странно името на компютъра, то се превръща в номер.

Преди DNS е имало файл HOSTS. Ако щете вярвайте, това е било списък с името и адреса на всеки компютър, свързан към интернет. Всяка машина имала копие от него. Накрая файлът станал твърде голям, за да се обменя, и измислили DNS. Преди, ако със сървърите на Джон Постел се случело нещо, всички машини в интернет губели способността да се свързват една с друга. Сериозно.

Днес има DNS навсякъде. Всяка мрежа си има сървър и той е конфигуриран да си говори с останалите и със случайни хора из интернет.

Маша бе открила начин да създаде тунел за видео стрийм през DNS. Раздробяваше видеото на милиони парченца и го криеше в нормалните съобщения на системата. Чрез нейния можех да го изтегля от всички сървъри в мрежата с изумителна скорост. Сигурно изглеждаше странно на хистограмите. Все едно преглеждах адреса на всеки компютър по света.

Но пък имаше две предимства, които оцених веднага. Получих картина още щом цъкнах на линка и нямах никаква идея къде се намира. Беше абсолютно анонимно.

В началото дори не погледнах съдържанието на клипа. Бях възхитен от идеята на хака. Видео стрийм през DNS? Това беше толкова умно и шантаво, че на практика бе почти извратено.

Постепенно осъзнах какво виждам.

Беше конферентна маса в стая, с огледало на едната стена. Познавах тази стая. В нея късо подстриганата жена ме беше накарала да кажа паролата си. Около масата имаше пет удобни стола, а в тях се бяха разположили петима униформени от СВС. Разпознах генерал-майор Ли Гелман, който командваше силите в района, както и късо подстриганата жена. Останалите не бях виждал. Всички гледаха към видеоекран в единия край на масата, от който грееше доста по-познато лице.

Кърт Руни, главен стратег на президента. Човекът, който бе довел партията до три поредни мандата и се точеше за четвърти. Наричаха го Безмилостния и бях гледал репортажи за него. Държеше персонала си изкъсо. Беше възрастен, с бледосиви очи, широки ноздри и тънки устни. Все едно постоянно надушваше нещо лошо.

Това беше човекът от екрана. Той говореше, а останалите слушаха внимателно и прилежно си водеха бележки.

— … казват, че са сърдити на властите, но трябва да покажем на страната, че трябва да вини терористите, а не правителството. Разбирате ли ме? Нацията не обича този град. За нея това е Содом и Гомор, пълен с педали и атеисти, които трябва да гният в ада. Единствената причина, заради която на хората им пука какво мислят те, е, че Сан Франциско имаше късмета да бъде взривен от ислямски терористи. Тези хлапета от Екснет може да са ни истински полезни. Колкото по-радикални стават, толкова повече нацията ще разбира, че има заплахи навсякъде.

Публиката му спря да пише.

— Мисля, че можем да го контролираме — каза късо подстриганата жена. — Хората ни в Екснет вече имат голямо влияние. Ръководят около петдесет блога, наводняват чат каналите, свързват се един с друг, предимно следвайки линията, наложена от Мики. Вече доказаха, че могат да провокират радикални действия, въпреки че Мики се опитва да ги спре.

Генерал-майор Гелман кимна и каза:

— Мислехме да ги оставим до месец преди междинните. — Явно говореха за изборите, а не за моите изпити. — Това беше първоначалният план, но явно…

— Имаме друг план за междинните — каза Руни. — Няма да ви го разкривам, но по-добре не правете планове за пътуване. Насъскайте Екснет колкото се може по-скоро. Докато са умерени, те са ни в тежест. Трябва да са радикални.

Клипчето свърши.

Двамата с Анджи седяхме на леглото и гледахме екрана. Анджи се пресегна и го пусна отново. Изгледахме го. Втория път беше още по-лошо.

Избутах клавиатурата и станах.

— Омръзна ми да се страхувам. Да го занесем на Барбара и нека публикува всичко. Да го пуснем в мрежата. Нека ме затворят. Поне ще знам какво ще се случи. Поне ще имам нещо сигурно в живота си.

Анджи ме прегърна и ме успокои.

— Знам, скъпи. Знам. Ужасно е. Но ти се съсредоточаваш върху лошото и игнорираш доброто. Ти създаде движение. Надхитри смотаняците в Белия дом и главорезите от СВС. В позиция си да изринеш цялата гнилоч оттам. Естествено, че те преследват. Нима си се съмнявал? Аз винаги съм била сигурна. Но те не знаят кой си. Помисли за това. Всичките пари, хора, оръжия, шпиони и ти, седемнайсетгодишният, ги надхитряш. Те не знаят за Барбара. Не знаят за Зеб. Заглушаваше ги по улиците на Сан Франциско и ги унижи пред света. Спри да хленчиш. Ти печелиш.

— Въпреки това ще дойдат за мен. Знаеш го. Ще ме затворят завинаги. Дори не в затвор. Ще изчезна като Дарил. Или още по-лошо. Ще ме пратят в Сирия. Защо да ме оставят в Сан Франциско? Докато съм в Щатите, ще съм заплаха.

Тя седна на леглото до мен.

— Да. Така е.

— Така е.

— Знаеш какво трябва да направим, нали?

— Какво?

Тя посочи клавиатурата. По бузите й имаше сълзи.

— Ти си полудяла! Мислиш, че ще избягам с някаква откачалка от мрежата? С някаква шпионка?

— По-добра идея ли имаш?

Ритнах купчина мръсни дрехи.

— Добре. Ще говоря с нея.

— Говори — отвърна Анджи. — Кажи й, че искаш да се измъкнеш с гаджето си.

— Какво?

— Стига, смотаняко. Да не мислиш, че само ти си в опасност? И аз съм вътре, Маркъс. Нарича се съучастничество. Където и да идеш, аз съм с теб. — Брадичката й беше вирната бунтовно. — Заедно сме. Трябва да разбереш това.

Отново седнахме на леглото.

— Освен ако не ме искаш — допълни тя с тих глас.

— Шегуваш се, нали?

— Изглежда ли ти, че се шегувам?

— Няма начин да тръгна без теб, Анджи. Не бих те накарал да дойдеш, но много се радвам, че сама предложи.

Тя се усмихна и ми подаде клавиатурата.

— Пиши на тази Маша. Да видим какво може да направи за нас.

Изпратих криптирано писмо и зачаках отговора. Анджи ме погъделичка, а аз я целунах. Опасността и решението да заминем заедно премахнаха неудобството от секса и аз се възбудих отново.

Бяхме полуголи, когато пристигна отговорът на Маша.

Телефонът ми иззвъня и ние подскочихме. Майка ми искаше да знае кога ще се прибера. Казах й, че пътувам. Не спомена Барбара. Бяхме се разбрали да не говорим за това по телефона. Идеята беше на баща ми. Той може да е параноичен колкото мен, когато поиска.

— Трябва да вървя — казах на Анджи.

— Родителите ни ще бъдат…

— Знам. Разбрах как са се почувствали нашите, когато са ме мислили за мъртъв. Като знаят, че съм беглец, едва ли ще им е по-леко. Но биха предпочели да съм беглец, отколкото затворник. Както и да е, когато изчезнем, Барбара може да публикува всичко, без да се тревожи за нас.

Целунахме се на вратата на стаята й. Не беше от похотливите влажни целувки. Беше по-скоро сладка, бавна целувка за сбогом.

Пътуванията с влака са интроспективни. Вагонът се клати напред-назад, а ти се опитваш да не гледаш останалите в очите и да не четеш рекламите за пластична хирургия, за тестове за СПИН и облигации. Постепенно мозъкът ти започва да кипи.

Клатиш се напред-назад, а умът ти премисля всички неща, които може би си пропуснал. Прожектира онези филми от живота ти, в които си бил не герой, а губещ.

Мозъкът ти създава всякакви теории:

„Ако СВС иска да хване Мики, какъв по-добър начин да го примами от това да го подтикне да организира голямо Екснет събитие? Няма ли да си струва да се пусне едно компрометиращо видео за примамка?“ Мислиш си за тези неща дори да пътуваш само няколко спирки. Когато влакът потегли, кръвта ти се раздвижва и това понякога помага на мозъка. Понякога освен проблеми намираш и решения.