Малкия брат

4.

Отново ми сложиха оковите и качулката. Доста по-късно камионът тръгна надолу по хълма. Когато спря, ме изправиха и аз паднах мигновено. Краката ми бяха така отекли, че ги чувствах като буци лед, а коленете ми бяха подути от клечането.

Нечии ръце ме грабнаха и повдигнаха като чувал с картофи. Чувах неясни гласове. Някой плачеше, друг псуваше.

Пренесоха ме на късо разстояние и отново ме оковаха към някакъв парапет. Коленете ми пак поддадоха и аз се проснах напред, увисвайки на веригата на белезниците.

Пак се движехме, но този път не бяхме в камион. Подът се клатеше леко и вибрираше от дизеловия двигател и аз разбрах, че съм на кораб! Стомахът ми стана на буца лед. Отвеждаха ме извън бреговете на Америка, кой знае къде? И преди бях уплашен, но сега направо се ужасих, парализиран и безмълвен. Осъзнах, че може никога вече да не видя родителите си, и усетих лек вкус на повръщано в устата си. Качулката ми пречеше да дишам, а усуканата ми поза влошаваше нещата.

За щастие не пътувахме дълго. Тогава ми се стори като час, но сега знам, че е било около петнайсет минути. Усетих, че акостирахме, и чух стъпки — отвеждаха останалите затворници. Когато дойдоха за мен, опитах да се изправя, но не успях и пак ме пренесоха, безстрастно и грубо.

Щом ми махнаха качулката, открих, че се намирам в килия.

Килията беше стара, малка и миришеше на морски въздух. Имаше само едно високо прозорче с ръждясали решетки. На пода беше захвърлено одеяло, а на стената имаше малка метална тоалетна без седалка. Пазачът, който ми махна качулката, се ухили и затвори масивната метална врата.

Пъшкайки от болка, започнах да си масажирам краката, за да възвърна кръвообращението си. След известно време успях да се надигна и да направя няколко крачки. Чувах хора да говорят, плачат и викат. Реших и аз да се включа.

— Хулу! Дарил! Ванеса!

От останалите килии също започнаха да викат имена и обиди. Най-близките звучаха като пияни метъли на открит концерт. Може би и аз звучах така.

Пазачите ни закрещяха да мълчим, но това само усили викането. Всички пищяхме и виехме, докато не ни заболяха гърлата. Защо не? Какво имахме да губим?

Когато дойдоха за следващия разпит, бях мръсен, уморен, жаден и гладен. Късо подстриганата жена отново беше тук, заедно с трима мъжаги, които ме разнасяха като парче месо. Единият беше черен, а другите бели, макар че единият може би имаше и латино кръв. Всички бяха въоръжени. Бяха като смесица от реклама на „Бенетон“4 и „Каунтър-Страйк“.

Изведоха ме от килията и оковаха ръцете и краката ми заедно. Оглеждах се, докато вървяхме. Отвън се чуваше плисък на вълни и аз предположих, че може да сме на Алкатраз. Все пак си е затвор, нищо, че е туристическа атракция от поколения. Там са лежали Ал Капоне и другите гангстери от неговото време. Но от училище ни бяха водили на Алкатраз и мястото изглеждаше старо и порутено, като от Средновековието. Това тук беше по-скоро от Втората световна, а не от колониалните времена.

По вратите на килиите имаше лазерно принтирани стикери с бар кодове и номера, но нямаше как да видя кой е вътре.

Стаята за разпити беше модерна, с флуоресцентни лампи, голяма дървена маса и ергономични столове. Не за мен, естествено. За мен имаше сгъваем пластмасов градински стол. На едната стена имаше огледално стъкло, точно като в полицейските филми, и аз реших, че някой наблюдава оттам. Жената с късата коса и приятелите й си наляха кафе от кафеварката на помощната масичка. Идеше ми да й прегриза гърлото и да изтръгна чашата от ръцете й. Пред мен оставиха стиропорена чаша с вода, но не освободиха ръцете ми от оковите зад гърба, така че не можех да пия. Ха-ха, много смешно.

— Здравей, Маркъс — започна жената. — Как ще се държиш днес?

Не отговорих нищо.

— Знаеш ли, лошото още не е започнало — продължи тя. — Дори да ни кажеш каквото искаме, дори да ни убедиш, че си бил на грешно място в грешен момент, вече си белязан човек. Ще те наблюдаваме където и да отидеш, каквото и да правиш. Държиш се така, сякаш има какво да криеш, а на нас това не ни харесва.

Звучи жалко, но мозъкът ми регистрира само фразата „да ни убедиш, че си бил на грешно място в грешен момент“. Това бе най-лошото нещо, което ми се е случвало. Никога не съм бил по-изплашен. Тези шест думи, „на грешно място в грешен момент“, бяха като спасително въже, люлеещо се пред мен, докато опитвах да се задържа на повърхността.

— Ей, Маркъс? — Тя щракна с пръсти пред очите ми. — Събуди се, Маркъс. — На лицето й се изписа лека усмивка и аз се намразих, че й позволих да види страха ми. — Може да стане много по-лошо. Това далеч не е най-неприятното място, където можем да те пратим.

Жената извади куфарче изпод масата и го отвори. Вътре бяха моят телефон, клониращото устройство за радиосигнали, уайфайндърът и преносимата памет. Нареди ги едно до друго на масата.

— Ето какво искаме от теб. Днес ще си отключиш телефона. Направи го и ще получиш привилегии за къпане и разходка. Ще можеш да си вземеш душ и да излезеш на двора. Утре ще поискаме да разкодираш информацията на тези флашки. Ако го направиш, ще можеш да се храниш в общата столова. На другия ден ще ни дадеш паролата за пощата си и ще можеш да ползваш библиотеката.

Думата „не“ беше в устата ми, подобно на оригване, но не излезе.

— Защо? — попитах вместо това.

— Искаме да се уверим, че си този, за когото се представяш. Става дума и за твоята сигурност, Маркъс. Да речем, че си невинен. Може и да си, макар да не разбирам защо невинен човек ще се държи така, сякаш има какво да крие. Но да приемем, че си невинен: можеше ти да си на взривения мост. Или твоите родители. Приятелите ти. Не искаш ли да заловим хората, които нападнаха дома ти?

Странно, че докато говореше как ще получа привилегии, тя успя да ме изплаши до подчинение. Имах чувството, че наистина съм направил нещо, за да се озова в такова положение, че вината е моя и не съм сторил нищо, за да го предотвратя.

Но щом превключи на лайната за безопасност и сигурност, гръбнакът ми отново се втвърди.

— Госпожо, говорите за атака над дома ми, но доволното знам, вие сте единствените, които ме нападнаха. Мислех, че живея в страна с конституция. Мислех, че живея в страна, в която имам права. Нима ще защитавате свободата ми, като потъпквате Хартата за правата.

За миг по лицето й пробяга раздразнение.

— Много мелодраматично, Маркъс. Никой не те е нападал. Задържан си от правителството, защото събираме данни за най-тежкото терористично нападение на наша почва. Можеш да ни помогнеш да се борим с враговете на нацията. Искаш да опазиш Хартата за правата? Помогни ни да попречим на лошите да взривят твоя град. Сега имаш точно трийсет секунди да отключиш телефона, преди да те върна в килията. Днес ни чакат много разпити.

Тя си погледна часовника. Размърдах китки, дрънчейки с веригите, които ми пречеха да се протегна и да отключа телефона. Да, щях да го направя. Беше ми показала пътя към свободата, към външния свят, към родителите ми и ми беше дала надежда. Сега заплашваше да ме махне от този път, стъпквайки надеждата, и аз мислех само как да се върна на него.

Затова продължих да дрънча с вериги, опитвайки да стигна до телефона, а тя ме гледаше студено и следеше часовника.

— Паролата — казах, когато най-накрая проумях какво се иска от мен. Тя искаше да я кажа на глас, за да може да я запише и нейните приятели да чуят. Не искаше да отключа телефона, а да й се подчиня. Да призная контрола й. Да издам всяка лична тайна. Паролата — повторих аз и след това й я казах. Бог да ми е на помощ, подчиних й се.

Тя се усмихна леко, като ледената кралица, което явно беше нейният начин да триумфира при отбелязване на тъчдаун. Пазачите ме отведоха, но преди вратата да се затвори, видях, че жената се навежда и набира паролата на клавиатурата.

Иска ми се да кажа, че бях предвидил подобна възможност и бях създал фалшива парола, която да отваря напълно чист дял на телефона ми, но никога не съм бил толкова параноиден/умен.

Вече сигурно се чудите какви тъмни тайни крия на телефона, флашките и мейла си. Та аз съм хлапе все пак.

Истината е, че имах да крия и много, и малко. От телефона и флашките може да разберете кои са приятелите ми, какво мисля за тях и какви сме ги вършили. Може да прочетете транскрипции на всички електронни спорове, които сме водили, и на всички помирявания.

Разбирате ли, аз не трия нищо. Че защо да го правя? Складът е евтин, а никога не знаеш кога ще поискаш да прегледаш пак тези неща. Особено глупостите. Сещате ли се за онова чувство, когато чакате сами метрото и се сещате за някой разгорещен спор и за горчивите неща, които сте казали? Е, обикновено не е така лошо, както си го спомняте. Възможността да се върнете и да го прегледате отново ви показва, че не сте толкова ужасна личност, за каквато се мислите. С Дарил се бяхме карали повече пъти, отколкото мога да си спомня.

Дори не става дума за това. Знам, че телефонът и флашките са защитени. Това е заради криптографията — кодирането на съобщения. Математиката зад тази криптография е добра и солидна, защото е същата като на банките и Агенцията за национална сигурност. Има само един вид криптиране, който се ползва от всички. Отворен и достъпен. Така си сигурен, че работи.

Има нещо истински освобождаващо в това да си имаш собствено ъгълче в живота, където никой не наднича. Това е като нудизма и срането. Всеки се мотае гол понякога. Всеки ходи в кенефа. Няма нищо срамно, нередно или странно. Но какво ще стане, ако всеки път, когато се налага да разтоварваш, трябва да го правиш гол в стъклена кабинка на Таймс Скуеър?

Дори да няма нищо странно и срамно в твоето тяло, а малцина от нас могат да се похвалят с това, трябва да си доста извратен, за да ти хареса. Повечето хора биха побягнали с писъци. Повечето хора биха стискали, докато не се пръснат.

Не става въпрос за нещо срамно, а за нещо лично. За това, че твоят живот си принадлежи на теб.

Те ми отнемаха това чувство късче по късче. Докато се връщах към килията, чувството за вина ме споходи отново. Нарушавал съм доста правила през живота си и винаги съм се измъквал. Може би това беше възмездието. Може би миналото ми търсеше справедливост. В крайна сметка нямаше да попадна в тази ситуация, ако не бях избягал от училище.

Получих обещания душ. След това ми позволиха и разходка на двора. Виждах парче от небето и въздухът носеше характерната миризма на залива, но нямах представа къде точно се намираме. Наоколо нямаше други затворници и скоро ми стана скучно да обикалям в кръг. Напъвах се да доловя нещо, което да ми подскаже какво е това място, но се чуваха само приглушени разговори и далечен шум от автомобили и кацащи самолети.

Върнаха ме в килията и ме нахраниха с половин пеперони пай от „Гоут Хил Пица“ на Потреро Хил.

Опаковката с познатия знак и телефон 415 ми напомни, че само преди ден бях свободен човек в свободна страна, а в момента съм затворник. Притеснявах се за Дарил и останалите. Може би те бяха по-отзивчиви и вече ги бяха пуснали. Може би бяха казали на родителите ми и те трескаво търсеха начин да ме освободят.

А може би не.

Килията беше пуста като душата ми. Гледах отсрещната стена и си представях, че е екран, който мога да хакна, за да отворя вратата. Мечтаех си за работния си плот и за всичките си проекти: старите кутии, които превръщах в озвучителна система. Хвърчилото с камерата за въздушно наблюдение и собственоръчно сглобения лаптоп.

Исках да се измъкна оттук. Исках да се прибера вкъщи и да си върна приятелите, родителите, училището и живота. Копнеех да се разхождам свободно където си искам, а не да обикалям из тясната клетка.

На другия ден взеха паролата за USB флашките. В тях имаше някои интересни дискусии, които бях смъкнал от нета, транскрипции на чатове, знания, с които хората ми бяха помагали, за да свърша някои неща. Разбира се, всичко това можеше да се намери в „Гугъл“, но този факт едва ли щеше да ми помогне.

След обяд отново ми позволиха да се разходя. Този път на двора имаше и други затворници. Четирима мъже и две жени от всякаква възраст и етнос. Явно доста хора правеха разни неща, за да заслужат „привилегиите“.

Бяха ми отпуснали половин час и пробвах да завържа разговор с най-нормално изглеждащия — чернокож младеж на моите години с къса афроприческа. Когато се представих и протегнах ръка, той стрелна поглед към камерите, монтирани в ъглите на двора, и продължи да се разхожда, без да промени изражението си.

Малко преди да ме повикат да се прибирам, вратата се отвори и на двора се появи Ванеса! Никога не съм бил по-щастлив да видя приятелско лице. Тя изглеждаше уморена и кисела, но не беше наранена. Щом ме зърна, извика името ми и затича към мен. Двамата се прегърнахме силно и аз осъзнах, че треперя. Усетих, че и тя трепери.

— Добре ли си? — попита Ван.

— Да — отговорих. — Казаха, че ще ме пуснат, ако им дам паролите си.

— Непрекъснато ми задават въпроси за теб и Дарил.

— Отговаряй им — отвърнах аз мигновено. — Каквото и да попитат, отговаряй, ако това ще ти помогне да се измъкнеш.

— Как са Дарил и Хулу?

— Не съм ги виждал.

По високоговорителя прогърмя глас, който ни нареждаше да спрем да говорим и да продължим разходката, но ние не му обърнахме внимание.

Вратите се отвориха с трясък и на двора нахлуха четирима надзиратели. Двама се насочиха към мен, а другите — към Ванеса. Събориха ме на земята и извиха главата ми, но чувах, че и с нея се случва същото. Поставиха ми пластмасови белезници и ме върнаха в килията.

Тази нощ нямаше вечеря. Нито закуска на следващата сутрин. Никой не ме отведе в стаята за разпит, за да измъкнат още тайни. Никой не ми свали белезниците. Раменете ми изтръпнаха, след това ме заболяха, после станаха безчувствени, а накрая пак пламнаха. По някое време напълно изгубих чувствителност в ръцете.

Трябваше да пикая, но не можех да откопча панталоните си. Наистина трябваше да пикая.

Напиках се.

Дойдоха за мен, когато урината беше изстинала и мръсните ми дънки бяха станали още по-лепкави. Поведоха ме по дългия коридор с вратите с баркодове, зад всяка от които имаше затворник като мен. Стигнахме до залата за разпити, която изглеждаше като място от друга планета, където всичко беше нормално и не смърдеше на урина. Бях толкова мръсен и засрамен, че чувството, че съм си заслужил наказанието, се завърна.

Късо подстриганата жена вече ме очакваше. Беше перфектна и дори си бе сложила лек грим. Можех да помириша шампоана й. Щом ме видя, сбърчи нос и аз потънах в земята от срам.

— Ти си бил голям мърляч. Може ли такава мръсотия?

Срам. Сведох поглед към масата. Не можех да вдигна очи. Исках да й кажа паролата за имейла и да приключваме.

— За какво си говорихте с твоята приятелка на двора?

Не издържах и се засмях.

— Казах й да отговаря на вашите въпроси. Да сътрудничи.

— Значи ти даваш заповедите?

Ушите ми забучаха.

— Стига де. Играем заедно игра, която се казва „Хараджуку Фън Меднес“. Аз съм капитан на отбора. Не сме терористи, а гимназисти. Казах й да бъде честна с вас, за да изчистим подозренията и да се махнем оттук.

Тя не отвърна нищо.

— Как е Дарил? — попитах.

— Кой?

— Дарил. Арестувахте ни заедно. Моят приятел. Някой го наръга в станцията на Пауъл Стрийт. Затова бяхме горе. Търсехме помощ.

— Сигурна съм, че е добре — отвърна тя.

Стомахът ми се сви и щях да повърна.

— Не знаете ли? Нима не сте го прибрали тук?

— Кой е тук не е твоя работа. Маркъс, вече видя какво става, като не сътрудничиш. Видя какво става, като не се подчиняваш на заповеди. Напоследък стана по-послушен и това те доближава до освобождаването. Ако искаш то да стане реалност, просто отговаряй на въпросите ми.

Не казах нищо.

— Явно схващаш, браво. Моля, паролата за имейла.

Бях готов за това. Дадох им всичко: адреса на сървъра, потребителско име, парола. Нямаше значение. Нямам писма на сървъра. Пазя ги на лаптопа си, който е програмиран да сваля и да трие писмата на всеки шейсет секунди. Нямаше да получат нищо от мейла ми, всичко беше прибрано на лаптопа вкъщи.

Върнаха ме в килията, но преди това ми махнаха белезниците и ми позволиха да се изкъпя. Получих оранжеви затворнически панталони. Бяха ми твърде големи и ми висяха като на мексиканските бандитчета от Мишън. Знаете ли откъде идва модата на увисналите гащи? От пандиза. Но, да ви кажа, въобще не е забавно, когато ги носиш не заради модните тенденции.

Взеха ми дънките и изкарах цял ден в килията. Стените бяха от цимент и арматурни железа, които бяха ръждясали от соления въздух и се виждаха под зелената боя. Взирах се в прозорчето. Родителите ми бяха някъде от другата страна.

Дойдоха за мен на следващия ден.

— Наблюдаваме пощата ти от вчера. Променихме паролата, за да не може домашният компютър да я покрива.

Ама, разбира се. Като се замисля, и аз бих сторил същото.

— Вече имаме достатъчно, за да те затворим за дълго, Маркъс. Притежанието на тези неща — тя махна към всичките ми джаджи, — информацията от телефона и флашките, както и несъмнените улики, които ще открием, ако претърсим дома ти, са достатъчни, за да лежиш, докато остарееш. Разбираш ли?

Не й се вързах и за секунда. Нямаше съдия, който да каже, че съм извършил някакво престъпление. Имаше свобода на словото и на технологичното човъркане. Това не бяха престъпления.

Но пък кой казваше, че тези хора ще ме изправят пред съдия.

— Знаем къде живееш и кои са приятелите ти. Знаем как действаш и мислиш.

Тогава се усетих. Щяха да ме пуснат. Стаята изведнъж ми се стори по-светла. Дишането ми се учести.

— Искаме да знаем само едно: как доставихте бомбите до моста?

Затаих дъх. Помещението отново помръкна.

— Какво?

— Имаше десет бомби по протежението на моста. Не са били в коли. Били са поставени предварително. Кой ги е поставил и как е успял?

— Какво? — повторих аз.

— Това е последният ти шанс, Маркъс. — Жената изглеждаше тъжна. — Справи се толкова добре досега. Кажи ни и можеш да си отидеш вкъщи. Ще си намериш адвокат, който да те защитава в съда. Сигурно има смекчаващи обстоятелства, с които да оправдаеш действията си. Кажи ни само това и ще те освободим.

— Не знам за какво говорите! — Плачех, но не ми пукаше. Продължих, подсмърчайки: — Нямам представа за какво говорите.

Тя поклати глава.

— Маркъс, моля те. Нека ти помогнем. Вече знаеш, че винаги получаваме това, което търсим.

Нещо прищрака в главата ми. Тези бяха откачени. Стегнах се, за да спра да плача.

— Госпожо, това е лудост. Вече проверихте нещата ми. Аз съм седемнайсетгодишен ученик, а не терорист! Не може да смятате…

— Маркъс, още ли не си проумял, че сме сериозни? — Тя поклати глава. — Имаш доста добри оценки. Мислех, че ще си по-умен. — Направи жест и надзирателите ме помъкнаха отново.

В килията измислих стотици малки речи. Французите го наричат „есприт д’ескалие“ — духът на стълбището. Това са мигновените реакции, които ви хрумват, след като сте напуснали помещението. В представите си се изправях и заявявах, че обичам свободата си, което ме правеше патриот, а нея — предател. Обвинявах я, че е превърнала държавата в концентрационен лагер. В представите си бях брилянтен и спокоен и я докарвах до сълзи.

Но знаете ли какво? Нито една от тези красиви думи не ми хрумна, когато дойдоха за мен на следващия ден. Мислех само за свободата. За родителите си.

— Здрасти, Маркъс — каза жената. — Как се чувстваш?

Сведох поглед към масата. Там имаше спретната купчина документи и неизменната чаша от „Старбъкс“. Стори ми се някак успокояващо. Напомняше ми, че някъде отвън, отвъд стените, съществува истински свят.

— Засега приключихме с твоето разследване. — Тя замълча за момент. Може би това означаваше, че ще ме пуснат. А може би щяха да ме хвърлят в някоя дупка и да забравят, че съществувам.

— И? — попитах накрая.

— Искам да ти намекна отново колко сме сериозни. Страната ни понесе най-тежката атака на родна почва. Колко пъти трябва да се повтори 9/11, за да започнеш да сътрудничиш? Подробностите по разследването са секретни. Няма да се спрем пред нищо, докато не изправим извършителите пред правосъдието. Разбираш ли?

— Да — смотолевих аз.

— Днес ще те изпратим вкъщи, но вече си белязан. Не си свободен от подозрение. Пускаме те само защото приключихме с въпросите засега. Но вече принадлежиш на нас. Ще те наблюдаваме. Ще чакаме да направиш грешка. Знаеш, че ще те наблюдаваме внимателно, нали?

— Да — отново смотолевих аз.

— Добре. Няма да говориш за случилото се тук, никога. Това е въпрос на национална сигурност. Нали знаеш, че още има смъртна присъда за предателство по време на война?

— Да.

— Добро момче. Трябва да подпишеш няколко документа. — Тя избута купчината на масата към мен и един от надзирателите ми махна белезниците.

Запрелиствах страниците с насълзени очи. Не можех да ги разбера. Напънах се да вникна в правната терминология. Изглежда, подписвах декларация, че доброволно съм останал под арест и съм бил разпитван с мое съгласие.

— Какво ще стане, ако не ги подпиша? — попитах аз.

Тя дръпна документите и махна на пазачите, които ме изправиха на крака.

— Чакайте! — изпищях. — Моля ви! Ще подпиша! — Помъкнаха ме към вратата. Можех да мисля единствено за това как тя се затваря зад мен.

Не издържах. Заплаках. Молех се да подпиша документите. Бях толкова близо до свободата, а сега тя ми се изплъзваше. Бях готов на всичко. Чувал съм безброй пъти как някой казва „по-добре да умра, отколкото да направя еди-какво-си“. Самият аз съм го изричал. За първи път наистина разбирах какво означава. Бях готов да умра, но да не се връщам в килията.

Молех се, докато ме влачеха по коридора. Казах, че ще подпиша каквото искат.

Жената се провикна и пазачите спряха. Върнаха ме обратно. Сложиха ме да седна. Един от тях тикна химикалка в ръката ми.

Разбира се, че подписах, и подписах, и подписах.

Тениската и дънките ми бяха в килията. Изпрани и сгънати. Миришеха на препарат. Облякох се, измих си лицето, седнах на нара и се втренчих в отсрещната стена. Бяха ми отнели всичко. Първо интимността, после достойнството. Бях готов да подпиша всичко. Щях да призная, че съм убил Ейбрахам Линкълн, ако трябваше.

Исках да заплача, но сълзите ми бяха пресъхнали.

Пазачите се появиха отново. Единият носеше качулка, като тази, с която ме бяха прибрали преди дни, може би преди седмици.

Сложиха ми качулката и я затегнаха на врата ми. Отново не виждах нищо и ми беше трудно да дишам. Изправих се и тръгнах по коридора, по стълбите и навън. Минах по някаква рампа и се озовах на стоманената палуба на кораб. Оковаха ръцете ми за някакво перило. Клекнах на палубата и заслушах бученето на дизеловите двигатели.

Корабът потегли. През качулката проникна следа от морски въздух. Беше влажно и дрехите ми подгизнаха. Но все пак бях навън, въпреки торбата на главата. Бях навън, съвсем близо до свободата.

Свалиха ме от кораба на неравна земя. Изкачих три метални стъпала. Освободиха ръцете ми и махнаха качулката.

Отново бях в камиона. Късо подстриганата жена беше там и пак седеше зад бюрото си. Носеше чанта с цип, в която се намираха телефонът, портфейлът и останалите ми принадлежности. Тя ми ги подаде безмълвно.

Напъхах ги в джобовете си. Беше странно отново да разполагам с вещите си и да нося своите дрехи. Отвън чувах познатите звуци на родния град.

Един пазач ми подаде раницата. Жената отвори вратата и протегна ръка. Аз само я изгледах и тя се усмихна кисело. След това направи жест, сякаш си закопчава устата, и ми посочи вратата.

Навън беше ден, сив и дъждовен. Намирахме се в някаква алея, а по улицата фучаха коли и мотори. Бях замръзнал на първото стъпало и се взирах в свободата.

Коленете ми трепереха. Знаех, че си играят с мен. След миг стражите щяха да ме издърпат, ще ми сложат качулката и ще ме върнат в затвора, към безкрайните въпроси, на които нямах отговор. Едва се сдържах да не прехапя длан.

Насилих се и слязох едно стъпало. Още едно. Последното. Стъпих на мръсната алея. Счупени стъкла, спринцовки, чакъл. Направих една крачка. Още една. Стигнах края на алеята и се качих на тротоара.

Никой не ме сграбчи.

Бях свободен.

След това нечии силни ръце се увиха около мен. Почти изпищях.