Към кулата на Зеления ангел. Част първа

26. Дар от кралицата

Хората на принца — безкраен керван от каруци, животни и влачещи се пешеходци — напуснаха долината и се помъкнаха към равнините, следвайки извивките на Стефлод на юг. Трябваше им почти седмица, за да стигнат до мястото, където реката се вливаше в по-голямата си сестра Имстрека.

Беше като завръщане у дома, защото си направиха лагер в долината, където някога бе разположен първият Гадринсет. Много от хората, които разгъваха постелките си и търсеха дърва за огън в пустошта на предишния си дом, се питаха дали са спечелили нещо, като са напуснали това място и са преплели съдбата си с Джосуа и неговите бунтовници. Имаше и метежно шушукане — но твърде слабо: повечето хора не бяха забравили смелостта, с която Джосуа се беше противопоставил на войската на Върховния крал.

Можеше да е и по-лошо — сега времето беше меко и снегът, покривал пасищата, почти се беше стопил. Все пак вятърът виеше в плитките дерета и навеждаше малкото ниски дървета, снишаваше високата трева и огньовете танцуваха и подскачаха: проклетата зима беше поотслабнала, но пък все пак наближаваше декандер.

Принцът обяви, че ще почиват три дни, докато той и съветниците му не решат по кой път е най-добре да тръгнат. Поданиците му, ако можеха да бъдат наречени така, се зарадваха. Дори краткото пътуване от Сесуад'ра беше трудно за ранените и болните, каквито имаше много, и за хората с малки деца. Някой пусна слух, че Джосуа бил размислил, че щели да построят наново Нови Гадринсет тук, на мястото на неговия предшественик. Макар че по-сериозните се мъчеха да обяснят безсмислието на напускането на едно безопасно високо място заради едно незащитено ниско, и че принц Джосуа може да е всичко, но не и глупак, за мнозина тази мисъл беше обнадеждаваща и слуховете плъзнаха.

— Не можем да останем дълго тук, Джосуа — каза Исгримнур. — Всеки прекаран тук ден ще добавя нови двайсетина души, които няма да ни последват, когато тръгнем.

Джосуа изучаваше една опърпана, избеляла от слънцето карта, принадлежала на покойния Хелфгрим, някогашния кмет на Нови Гадринсет, който заедно с дъщерите си мъченици беше станал нещо като светец-покровител на заселниците.

— Няма да стоим дълго — каза принцът. — Но ако заведем тези хора в пасищата, далече от реката, трябва да сме сигурни, че ще намерим вода. Времето се променя така, че никой не може да го предвиди. Съвсем възможно е и да спре да вали.

Исгримнур изпухтя и погледна Фреозел за подкрепа, но младият фолшайърец, все още сърдит, че отиват към Набан, се намуси. „Можем да вървим покрай Имстрека на запад към Еркинланд“, ясно казваше изражението му.

— Джосуа — започна херцогът, — намирането на вода няма да е трудно. Животните могат да си я набавят от росата, ако трябва, а ние можем да си напълним меховете от реката. А има и десетки потоци, тръгнали от топящия се сняг, ако там е въпросът. Проблем ще е по-скоро храната.

— И то сериозен — потвърди Джосуа. — Но не виждам как изборът на пътя ще ни помогне особено за това. Можем да тръгнем към езерата — само че не знам доколко може да се вярва на картата на Хелфгрим…

— Никога… никога не съм си представял колко трудно е да се изхранят толкова много хора — обади се Странгиард, който четеше един от преводите, които Бинабик беше направил на свитъците на Укикук. — Как се справят с това войските?

— Или изцеждат кесията на краля си като пясък от съдран чувал — каза мрачно Гелое, — или просто изпояждат всичко, където минат, като мравки. — Тя се изправи и разкърши рамене. — Тук растат много треви, с които можем да изхраним хората, Джосуа — много билки, цветя и треви, които стават за ядене, макар че на мнозина, които са живели само в градовете, може да им се сторят странни.

— „Странното престава да е странно, когато си гладен“ — цитира Исгримнур. — Не си спомням кой го е казал, но е вярно, няма съмнение. Послушай Гелое: ще се задоволим и с това. Трябва обаче да бързаме. Колкото повече стоим на едно място, толкова по-скоро ще направим това, което каза тя — ще изпоядем всичко като мравки. По-добре ще е да не спираме.

— Ние не спряхме само за да мога да помисля над нещата, Исгримнур — каза принцът малко студено. — Твърде много е да очакваш един цял град, какъвто сме ние, да се вдигне и да отиде до Набан на един преход. Първата седмица беше трудна. Нека дадем на хората време да свикнат.

Херцогът на Елвритшала подръпна брадата си.

— Не исках да кажа… Знам, Джосуа. Но наистина трябва да се придвижваме бързо. Нека бавните ни настигат, когато спираме. Те и без това няма да са бойците.

Джосуа сви устни.

— Те да не са по-малко деца на Бога само защото не могат да размахват меч?

Исгримнур поклати глава. Принцът беше в едно от особените си настроения.

— Не това искам да кажа, Джосуа, и ти го знаеш. Подчертавам само, че това е войска, а не религиозна процесия с проповедник, който върви отпред. Можем да започнем каквото трябва, без да чакаме куцо и сакато или всеки кон, останал без подкова.

Джосуа се обърна към Камарис — старецът седеше тихо край огъня, вперил поглед в дима, който се издигаше към дупката в покрива на палатката.

— Какво мислиш, сър Камарис? Ти си участвал в повече походи от всички ни, с изключение може би на Исгримнур. Прав ли е той?

Старецът бавно вдигна очи от трепкащия огън.

— Смятам, че това, което казва херцог Исгримнур, е правилно, да. Ние дължим на народа като цяло да направим това, което сме започнали, и дори повече, дължим го на нашия добър Господ, който е чул обещанията ни. И би било самонадеяно да се опитваме да свършим работата на Бога, като водим за ръка всеки уморен и изнемощял. — Той замълча за малко. — Обаче ние също искаме — не, необходимо ни е — хората да се присъединяват към нас. А те не се присъединяват към бързащи бегълци — те отиват при една триумфираща войска. — Очите му бяха спокойни и ясни. — Трябва да вървим бързо колкото можем, като при това поддържаме добър ред. Трябва да изпращаме напред конници не само да разузнаят какво има пред нас, но и да ни бъдат глашатаи, да съобщават на народа: „Принцът идва!“ — За момент изглеждаше, че ще каже още нещо, но млъкна.

Джосуа се усмихна.

— Трябвало е да станеш книжовник, сър Камарис. Ти си проницателен като старите ми учители. Само едно несъгласие имам с теб. — Той огледа и другите в палатката. — Ние отиваме в Набан. Нашите глашатаи ще викат: „Камарис се връща! Сър Камарис идва, за да поведе своя народ!“ — Той се засмя. — „И Джосуа е с него!“

Камарис се намръщи, сякаш думите на принца го смутиха.

Исгримнур кимна.

— Камарис е прав. Да бързаме с достойнство.

— Но достойнството не ни позволява да плячкосваме ненаселените земи — каза Джосуа. — Така не се печелят сърцата на хората.

Исгримнур сви рамене. Принцът пак прекалено деликатничеше.

— Хората ни са гладни, Джосуа. Те са бегълци, някои живеят без подслон близо две години. Когато стигнем в Набан, как ще им кажеш да не посягат на храната, която виждат, че расте в нивите и градините, на овцете, които пасат по хълмовете?

Принцът уморено погледна картата.

— Не знам. Ще направим каквото можем — и нека Бог ни благослови.

— Нека Бог се смили над нас — поправи го Камарис глухо. Отново беше вперил поглед в издигащия се дим.

Беше нощ. Трите Нокътя седяха в горичката над долината. Песента на реката достигаше до тях, приглушена и нежна. Не бяха запалили огън, но един синкавобял камък, поставен между тях, слабо светеше — само малко по-силно от луната. Лазурната му светлина оцветяваше бледите им слаби лица.

— Тази вечер ли? — попита Роденият под камъка Цааихта.

Жила от сребърен огън размаха пръст в отрицателен жест, после сложи ръка на синия камък и дълго седя и мълча. Най-после въздъхна и каза:

— Утре, когато Мезумейру се скрие в облаците. Тази вечер, на ново място, смъртните ще са бдителни. Утре вечер. — Тя погледна многозначително Родения под камъка Цааихта. Той беше най-младият и никога досега не беше напускал дълбоките пещери под Накига. Тя разбираше от напрежението на дългите му тънки пръсти, от пламъка в пурпурните му очи, че ще трябва да внимават с него. Но той беше смел, в това нямаше никакво съмнение. Всеки оцелял след безкрайното чиракуване в Пещерите на разкъсването не се боеше от нищо, освен от неодобрението на носещата сребърна маска тяхна господарка. Прекаленото нетърпение обаче можеше да е също толкова вредно, колкото и страхливостта.

— Погледни ги — каза Званата от гласове: наблюдаваше съсредоточено сенките, които се виждаха в лагера долу. — Като червеи са — винаги шават, винаги се въртят.

— Ако и твоят живот беше само за няколко сезона — отговори Жила от сребърен огън, — може би и на теб нямаше да ти се иска да спираш. — Тя гледаше трепкащото съзвездие огньове. — Ти си права все пак — наистина са като червеи. — Устните й се свиха. — Копаят, ядат и отделят отпадъци. Сега ще им помогнем да престанат.

— С това нещо? — попита Званата от гласове.

Жила от сребърен огън я погледна. Лицето й бе студено и твърдо като кост.

— Съмняваш ли се?

Настъпи момент на напрегнато мълчание; после Званата от гласове изсумтя:

— Старая се единствено да правя каквото Тя желае. Искам само да й служа възможно най-добре.

Роденият под камъка Цааихта изхихика от удоволствие. Луната се отразяваше бяла като надгробен камък в очите му.

— Тя иска смърт… особена смърт — каза той. — Това е нашият подарък за нея.

— Да. — Жила от сребърен огън взе камъка и го пъхна под черната си пола до студената си кожа. — Това е подаръкът от Ноктите. И утре вечер ще й го поднесем.

Не проговориха през дългата нощ.

— Все още мислиш твърде много за себе си, Сеоман. Адиту се приведе и нареди лъскавите камъчета в полумесец, който опасваше крайбрежието на Сивия бряг. Камъчетата за шент примигваха мъждиво на светлината на едно от кристалните кълба на Адиту, поставено на резбован дървен триножник. Още малко светлина от следобедното слънце проникваше през вратата на палатката.

— Не те разбирам.

Адиту вдигна очи от дъската — в тях искреше скрита веселост.

— Ти си прекалено в себе си, това искам да кажа. Не мислиш за това, което замисля партньорът ти. Шентът е игра за двама.

— Достатъчно трудно е само да се мъча да си спомня правилата, че и за това да мисля — изсумтя Саймън. — Как обаче бих могъл да знам какво мислиш, когато играем? Та аз изобщо не знам какво мислиш!

Адиту като че ли понечи да направи една от лукавите си забележки, но вместо това покри камъчетата си с длан.

— Ти си неспокоен, Сеоман. Личи по играта ти — вече играеш доста добре, когато вниманието ти е насочено към дъската.

Не го попита какво го смущава. Саймън си помисли, че дори ако видят приятел без крак, ситите могат да изчакат няколко сезона, без да го попитат какво е станало. Това, че мислите му й бяха съвсем ясни, го дразнеше, но беше и поласкан, че Адиту го смята за вече добър в шента — макар че вероятно имаше предвид само „добър за смъртен“; но пък тъй като не беше чувал друг смъртен да играе шент, това беше доста съмнителен комплимент.

— Не съм неспокоен. — Той се вторачи гневно в дъската. — Е, може би съм. Но не можеш да ми помогнеш в това.

Адиту не каза нищо, но изви дългата си шия по своя странен начин, после поклати глава. Светлата й коса се измъкна от шнолата, която я държеше, и се пръсна около раменете й като мъгла, един тънък кичур потрепна пред ухото й.

— Не разбирам жените — каза Саймън внезапно и се нацупи, като че ли Адиту можеше да му възрази. Очевидно тя беше съгласна, че не ги разбира, защото пак не каза нищо. — Просто не ги разбирам.

— Какво имаш предвид, Сеоман? Със сигурност разбираш някои неща. Аз често казвам, че не разбирам смъртните, но знам как изглеждат и колко живеят и мога да говоря на няколко от техните езици.

Саймън я изгледа с досада. Пак ли му се подиграваше?

— Е, всъщност не говоря за всички жени — каза той неохотно. — Не разбирам Мириамел. Принцесата.

— Онази слабичката, русата?

Тя наистина му се подиграваше.

— Щом така мислиш. Виждам, че няма смисъл да говоря с теб за това.

Адиту го докосна по лакътя.

— Извинявай, Сеоман. Разсърдих те. Кажи ми какво те тревожи, ако искаш. Може би дори въпреки малкото ми познания за смъртните разговорът може да те успокои.

Той сви рамене, смутен, че говорят за това.

— Не знам. Понякога е мила с мен. Друг път се държи, сякаш почти не ме познава. Или ме гледа така, като че ли я плаша. Аз! — Той горчиво се изсмя. — Аз спасих живота й! Защо ще се страхува от мен?

— Ако си спасил живота й, това е една възможна причина. — Адиту говореше сериозно. — Попитай брат ми. Да ти спаси някой живота е много голяма отговорност.

— Но Джирики не се държи с мен, сякаш ме мрази!

— Брат ми е от стара и сдържана раса, макар че другите Зида'я ни смятат за съвсем хлапашки импулсивни и опасно непредсказуеми. — Тя го награди с котешка усмивка; можеше направо крайчецът на миша опашка да стърчи от ъгълчето на хубавата й уста. — Не, той не те мрази — Джирики има много добро мнение за теб, Снежнокъдри. Иначе никога не би те довел в Джао е-Тинукай'и, което за много от нашите хора потвърждава, че на него не може да му се има вяра. Но твоята Мириамел е смъртно момиче, и е много млада. В реката под нас има риби, които са живели по-дълго от нея, нали ме разбираш? Не се изненадвай, че да й е спасил някой живота й се струва твърде тежко бреме.

Саймън я гледаше втренчено. Беше очаквал закачки, но Адиту говореше смислено за Мириамел и говореше за ситите така, както никога не му беше говорила.

— Това не е всичко — продължи той. — Поне не смятам че е. Аз… Аз не знам как да се държа с нея — призна той накрая. — С принцеса Мириамел. Искам да кажа, мисля за нея непрекъснато. Но кой съм аз, че да мисля за една принцеса?

Адиту се разсмя — искрящ звук на падаща вода.

— Ти си Сеоман Храбреца. Ти видя Ясира. Запозна се с Първата баба. Колко други смъртни могат да кажат това?

Той се изчерви.

— Не е там работата. Тя е принцеса, Адиту, дъщеря на Върховния крал!

— Дъщерята на твоя враг? Това ли те смущава? — Тя изглеждаше истински озадачена.

— Не. — Той поклати глава. — Не, не, не. — Огледа се безпомощно, мъчеше се да намери начин да й обясни. — Ти си дъщеря на краля и кралицата на Зида'я, нали?

— Горе-долу така би могло да се каже на твоя език. Аз съм от Дома на Годишния танц, да.

— Добре, какво ще стане, ако някой от — не познавам незначително семейство — от лош дом или нещо подобно поиска да се ожени за теб?

— От… лош дом? — Адиту го изгледа внимателно. — Да не би да питаш дали бих смятала някого от моя народ за по-долен от себе си? Ние прекалено отдавна сме останали твърде малко за такива неща, Сеоман. И защо трябва да се жениш за нея? Нима вашите хора никога не правят любов, без да се женят?

Саймън направо онемя. Да правиш любов с кралската дъщеря, без мисълта да се ожениш за нея?

— Аз съм рицар — каза той вдървено. — Трябва да съм почтен.

— Да обичаш някого не е ли почтено? — Тя поклати глава, подигравателната й усмивка се върна. — И казваш, че не разбираш мен, Сеоман?

— Искаш да кажеш, че твоят народ не го е грижа кой за кого се жени? Не вярвам!

— Точно това раздели Зида'я и Хикеда'я — каза тя и изпъстреният й със злато поглед стана твърд. — Това ни беше ужасен урок.

— Какво искаш да кажеш?

— Смъртта на Друки, сина на Утук'ку и съпруга й Екименизо Черния жезъл, е разделила родовете. Друки обичал Ненаис'у, дъщерята на Славея, и се оженил за нея. — Тя вдигна ръка и направи движение, сякаш затваря книга. — Тя била убита от смъртните в годините, преди Тумет'ай да бъде погълнат от ледовете. Било злополука. Танцувала в гората и един смъртен ловец бил привлечен от блясъка на ярката й дреха. Помислил, че вижда опашката на птица, и пуснал стрела. Когато съпругът й Друки я намерил, полудял. — Адиту наведе глава, сякаш това се беше случило съвсем неотдавна.

След като тя известно време не проговори, Саймън попита:

— Но как това е разделило родовете? И какво общо има то с жененето за когото поискаш?

— Това е дълга история, Сеоман — може би най-дългата от всички, разказвани от нашия народ, с изключение само на бягството от Градината и нашето идване през черните морета в тази земя. — Тя побутна едно от камъчетата на шента. — По онова време Утук'ку и съпругът й управлявали всички, родени в Градината — те били пазителите на Горичката на Годишния танц. Когато синът им се влюбил в Ненаис'у, дъщерята на Дженджияна и Инитри, Утук'ку се противопоставила. Родителите на Ненаис'у били от нашия клан Зида'я — в онези далечни времена той се е казвал иначе. При това смятали, че на смъртните, които дошли в тези земи след пристигането на Родените в Градината, трябвало да им се позволи да живеят както искат, стига да не воюват с нашия народ.

Тя нареди нова, още по-сложна фигура на дъската и продължи:

— Утук'ку и кланът й смятали, че смъртните трябва да бъдат прогонени през океана и че онези, които останат, трябва да бъдат избити, както селяните изтребват насекомите, които намират по отглежданите от тях растения. Но тъй като двата големи клана и другите по-малки, които се съюзявали с по-големите, били разпределени съвсем поравно, дори положението на Утук'ку като господарка на Дома на Годишния танц не й позволявало да наложи волята си на останалите. Виждаш ли, Сеоман, ние никога не сме имали крале и кралици като вас, смъртните.

— Във всеки случай Утук'ку и съпругът й били бесни от това, че синът им се оженил за момиче от тези, които те смятали за предатели, от обичащия смъртните клан, който им се противопоставял. Когато Ненаис'у била убита, Друки обезумял и се заклел, че ще убива всеки смъртен, когото срещне. Хората от клана на Ненаис'у го спирали, макар че и те по свой начин били горчиво разгневени и ужасени не по-малко от него. Родените в Градината не могли да намерят никакво решение, но били достатъчно изплашени от това какво може да се случи, затова решили да затворят Друки — нещо, което никога не се било случвало от тази страна на океана. — Тя въздъхна. — Това било твърде много за него, твърде много за лудостта му — да е пленник на собствения си народ, докато тези, които смятал за убийци на жена си, били свободни. И направил така, че да умре.

Саймън я гледаше смаяно. Виждаше колко тъжна е за нея тази история.

— Искаш да кажеш, че се е самоубил?

— Не както ти смяташ, Сеоман. Не. Просто Друки… престанал да живее. Когато го намерили мъртъв в пещерата Си'инджан'дре, Утук'ку и Екименизо събрали клана си и отишли на север, като се заклели, че никога вече няма да живеят с хората на Дженджияна.

— Но първо всички отишли на Сесуад'ра — каза той. — Отишли в Дома на раздялата и се договорили. Видях го по време на бдението си.

Тя кимна.

— Според това, което ми разказа, си имал правдиво видение от миналото, да.

— И затова Утук'ку и норните мразят смъртните? — попита той.

— Да. Но те също тръгнали на война със смъртните в Хернистир много преди Херн да му даде името си. В тази битка Екименизо и много други Хикеда'я загубили живота си. Така че имат и други причини за злоба.

— Не знаех. Моргенес, или Бинабик, или някой друг ми е казвал, че в битката при Чука смъртните за пръв път са убили сити.

— Да. Зида'я. Но хората на Утук'ку са се сблъсквали със смъртните няколко пъти, преди хората с корабите да дойдат от западното море и да променят всичко. — Тя наведе глава. — Така че виждаш защо Децата на зората внимават да не казват, че някой стои над другиго. Това са трагични думи за нас.

Той кимна.

— Мисля, че разбирам. Но при нас нещата са различни, Адиту. Има правила кой за кого може да се ожени… и една принцеса не може да се омъжи за бездомен рицар, особено ако той преди това е бил прислужник в кухнята.

— Виждал ли си тези правила? Те в някое от вашите светилища ли се съхраняват?

Той направи гримаса.

— Знаеш какво искам да кажа. Трябва да чуеш Камарис, ако искаш да разбереш как стават нещата. Той знае всичко — кой на кого се кланя, кой в какъв ден с какъв цвят дрехи да се облича… — Саймън се засмя унило. — Ако го попитам може ли някой като мен да се ожени за принцесата, мисля, че ще ми отреже главата. Без да ме заболи. Но няма да му е приятно да го направи.

— А, да, Камарис. — Адиту сякаш се канеше да каже нещо важно. — Той е… странен човек. Видял е много неща, струва ми се.

Саймън я изгледа внимателно, но не откри никаква насмешка зад думите й.

— Да, видял е. И смятам, че възнамерява да ме научи на всичко, преди да стигнем до Набан. Не мога да се оплача от това. — Той стана. — Всъщност скоро ще мръкне, а трябва да се срещна с него. Имаше нещо за използването на щита, което искаше да ми покаже… — Саймън замълча. — Благодаря ти, че поговори с мен, Адиту.

Тя кимна.

— Не смятам, че ти казах нещо, с което да ти помогна, но се надявам, че няма да си толкова тъжен, Сеоман.

Той сви рамене и вдигна наметалото си от земята.

— Почакай — каза тя и също стана. — Ще дойда с теб.

— При Камарис?

— Не. Имам друга работа. Но ще те изпратя надолу.

И го последва през вратата на палатката. Недокоснат, кристалният глобус проблесна и помрачня, после угасна.

— Е? — попита херцогиня Гутрун. Мириамел ясно усети страха зад нетърпеливия й тон.

Гелое стана, стисна за миг ръката на Воршева, после я пусна.

— Нищо особено — каза магьосницата. — Само малко кръв, и вече спря. Ти имаш деца, Гутрун, и си бабувала. Би трябвало да знаеш, че няма защо да я тревожиш толкова.

Херцогинята дръзко вдигна брадичка.

— Родила съм и съм отгледала децата си, да, което не всички могат да кажат. — Гелое дори не вдигна вежда след тази язвителна забележка и Гутрун продължи мъничко по-кротко: — Но никога не съм износвала децата си на конски гръб, а се кълна, че съпругът й точно това е определил за нея. — Тя погледна към Мириамел за подкрепа, но предполагаемата й съюзница само сви рамене. Нямаше вече смисъл от спорове — стореното беше сторено. Принцът беше решил да отидат в Набан.

— Мога да пътувам във фургон — каза Воршева. — В името на Тревния гръмовержец, Гутрун, жените от моя клан яздят коне до последния месец!

— Значи жените от клана ти са луди — каза сухо Гелое, — а ти не си. Да, можеш да пътуваш във фургон. Това няма да е толкова лошо през степта. — Тя се обърна към Гутрун. — Колкото до Джосуа, знаеш, че прави това, което изглежда най-доброто. Съгласна съм с него. Трудно е, но не можем да задържим всички сто дни, за да може жена му да роди детето им в мир и спокойствие.

— Тогава би трябвало да има друг начин да се уредят нещата. Казах на Исгримнур, че това е жестокост, и наистина така мисля. Казах му да го съобщи и на принц Джосуа. Не ме е грижа какво мисли принцът за мен, но не мога да понасям да гледам как Воршева страда.

Гелое се усмихна криво.

— Сигурна съм, че съпругът ти внимателно те е изслушал, Гутрун, но се съмнявам, че Джосуа някога ще чуе това.

— Какво искаш да кажеш?

Преди горската жена да успее да отговори — макар че на Мириамел й се стори, че не бърза да го направи — отвън се чу лек шум, платнището се отметна, видяха се рой звезди и Адиту се вмъкна при тях.

— Преча ли ви? — попита тя. Странно, помисли си Мириамел, това прозвуча, сякаш си вярва. За нея, възпитана във фалшивата учтивост на бащиния си дворец, беше странно да чува някой да пита така, сякаш очаква отговор. — Чух, че ти е зле, Воршева.

— По-добре съм — каза жената на Джосуа и се усмихна. — Влизай, Адиту, добре си дошла.

Адиту седна на пода до леглото на Воршева. Златистите й очи се впериха в бременната, дългите й ръце бяха Събрани в скута й. Мириамел не можеше да откъсне поглед от нея. За разлика от Саймън, който, изглежда, бе свикнал с Адиту, тя още не можеше да свикне с присъствието на толкова особено същество сред тях. Адиту изглеждаше странна, като дошла от стара приказка, и бе още по-странна, защото седеше тук в мъждивата светлина на кандилото, съвсем истинска. Като че ли последната година беше преобърнала целия свят надолу с главата и всички стари неща, запомнени само от легендите, бяха оживели.

Адиту измъкна от сивата си туника една кесия.

— Донесох нещо да ти помогне да спиш. — Тя изсипа няколко зелени листа в шепата си и ги показа на Гелое, която кимна. — Ще ти ги сваря, докато говорим.

И сякаш без да забелязва киселия поглед на Гутрун, вдигна с две пръчки един горещ камък от огъня, изтръска пепелта и го пусна в гърне с вода. Когато над гърнето се вдигна облак пара, накъса в него листата. — Казаха ми, че ще останем тук още три дни. Това ще ти даде възможност да си починеш, Воршева.

— Не знам защо всички толкова се плашат за мен. Жените раждат деца всеки ден.

— Не и единственото дете на принца — каза тихо Мириамел. — Не и насред война.

Адиту разбъркваше листата с една клечка.

— С мъжа ти ще имате здраво дете, сигурна съм — каза тя. На Мириамел това й прозвуча нелепо като думите, които си казват смъртните — любезни, ободряващи. Може би Саймън беше прав в края на краищата.

Адиту извади камъка и Воршева седна, взе гърнето, от което още се вдигаше пара, и сръбна мъничко. Мириамел гледаше как трепкат жилките на гърлото й, докато преглъщаше.

„Прелестна е“, помисли си принцесата.

Очите на Воршева бяха огромни и тъмни, макар и с тежко отпуснати клепачи поради умората. Косата й беше като черен облак. Пръстите на Мириамел опипаха собствените й остригани къдрици, по които още имаше остатъци от тъмната боя. Не можеше да не се почувства като грозно сестриче.

„Спокойно — сърдито си каза тя. — Хубава си толкова, колкото е необходимо. Какво повече искаш, какво ти е притрябвало?“

Но беше трудно да си в едно помещение със самоуверено красивата Воршева и лукавата грациозна Адиту и да не се чувстваш като мърла.

„Но Саймън ме харесва. — Тя едва не се усмихна. — Така е, познавам го. — Пак се вкисна. — Но какво значение има? Той не може да направи това, което предстои на мен. А не знае нищо за мен всъщност“.

Беше странно обаче, че Саймън, който се беше заклел да й служи — това беше странен и мъчителен момент, но също и приятен — беше същата личност като дългунестото момче, което я беше придружавало до Наглимунд. Не че се беше променил чак толкова, но нещо се беше променило… Беше порасъл. Не само на височина, не само покаралата брада, но нещо в очите, в стойката му. Щеше да стане красив мъж, тя виждаше това — нещо, което не би казала, когато бяха в горската къща на Гелое. Стърчащият му нос, дългото му лице бяха придобили нещо през изтеклите месеци, някаква правилност, която им липсваше преди.

Какво беше казала една от бавачките й за едно друго дете от Хейхолт? „Той трябва да порасне в лицето“. Е, това решително беше вярно за Саймън. И с него ставаше точно това.

Нищо чудно все пак. Той беше извършил толкова неща, откакто беше напуснал Хейхолт — та той беше почти герой! Беше се изправил срещу дракон! Какво по-смело от това бяха направили сър Кама-рис или Талистро? И въпреки че Саймън омаловажаваше срещата си с ледения червей — Мириамел виждаше, че изгаря от желание да се похвали поне малко — той бе защитил и нея, когато ги беше нападнал великан. Тогава тя бе видяла смелостта му. Но и тя не беше избягала, следователно тя също беше смела. Саймън беше наистина добър другар… и сега беше неин защитник.

Усети топло и странно пърхане под лъжичката, сякаш нещо бързокрило летеше в нея. Опита се да се втвърди срещу него, срещу всякакви подобни чувства. Сега не беше време. Решително не беше време — а скоро може би нямаше да бъде време за нищо…

Спокойният мелодичен глас на Адиту я върна в палатката.

— Ако си направила всичко нужно за Воршева — казваше тя на Гелое, — бих искала да ме придружиш за малко. Да поговорим за нещо.

Гутрун изсумтя недоволно, за да изрази впечатлението си от хора, които излизат, за да си споделят тайни. Гелое или пренебрегна безсловесния й коментар, или не го чу и отговори:

— Мисля, че вече й трябва само сън, или поне малко спокойствие. — Най-после се обърна към Гутрун. — Ще мина да я видя по-късно.

— Както решиш — отвърна херцогинята.

Магьосницата кимна на Воршева, после на Мириамел, и последва Адиту навън. Воршева им махна с ръка. Очите й бяха почти затворени. Изглежда, заспиваше.

Палатката беше тиха известно време, ако не се броеше немелодичното тананикане на Гутрун, която бродираше. Най-после Мириамел стана и каза:

— Воршева е уморена. И аз ще тръгвам. — Наведе се и хвана ръката на тритингката. Очите на Воршева се отвориха. Трябваше им момент, за да се спрат на Мириамел. — Лека нощ. Сигурна съм, че ще родиш прекрасно бебе, с което и ти, и чичо Джосуа ще се гордеете.

— Благодаря. — Воршева се усмихна и отново спусна дългите си ресници.

— Лека нощ, лельо Гутрун — каза Мириамел. — Радвам се, че те намерих тук, когато се върнах от юга. — Тя целуна топлата буза на херцогинята, след това деликатно се освободи от майчинската й прегръдка и се измъкна навън.

— Не ме е наричала така от години! — изненадано каза Гутрун зад нея. Воршева сънено измърмори нещо. — Горкото дете! Изглежда толкова кротко и тъжно тези дни — продължи Гутрун. — Но пък защо да не…

Мириамел — отдалечаваше се по мократа трева — не чу останалото от думите на херцогинята.

Адиту и Гелое вървяха покрай ромолящата Стефлод. Луната беше покрита с мрежест облак, но звездите блещукаха над нея в чернотата. Мек ветрец подухваше от изток и донасяше мирис на трева и влажни камъни.

— Странно е това, което казваш, Адиту. — Бяха странна двойка — безсмъртната сдържаше леката си, свободна походка, за да е в крак с решителните стъпки на Гелое. — Но не мисля, че има нещо страшно.

— Не казвам, че има, а само че кара човек да се замисли. — Адиту тихичко се засмя. — Като си помисля, че съм толкова забъркана в работите на смъртните! Вуйчо Кендхараджа'аро би заскърцал със зъби.

— Тези грижи на смъртните са грижи на твоето семейство, поне отчасти — каза простичко Гелое. — Иначе нямаше да си тук.

— Знам — съгласи се Адиту. — Но много от нашите хора биха извървели целия път насам само за да намерят някакви други причини за постъпките ни, а не неща, които намирисват на смъртни и техните дела. — Тя се наведе, откъсна няколко треви, вдигна ги и вдъхна аромата им. — Тревата тук е различна от тази, която расте в гората и дори на Сесуад'ра. Тя е… по-млада. Не виждам толкова много живот в нея, но въпреки това е сладка. — Тя пусна тревите на земята. — Но аз се отклоних. Гелое, въобще не виждам нещо лошо около Камарис, освен в него, което ще навреди на него самия. Но е странно, че пази миналото си в тайна, и още по-странно, че има толкова много неща, които може би знае и които биха могли да помогнат на народа му в тази борба.

— Не може да бъде подтикнат — отвърна Гелое. — И да каже тайните си, това ще стане само когато поиска, това е ясно. Всички се опитахме да ги измъкнем. — Тя пъхна ръце в джобовете на дебелата си роба. — И все пак не мога да не изпитвам любопитство. Сигурна ли си?

— Не — отговори Адиту замислено. — Не съм сигурна. Но от известно време в главата ми се върти нещо странно, което ми каза Джирики. И двамата с него мислехме, че Саймън е първият смъртен, стъпил в Джао е-Тинукай'и. Поне така смятаха майка ми и баща ми. Но Джирики сподели с мен, че когато Амерасу се срещнала със Сеоман, му казала, че не бил първият. Много се чудих над това, но Първата баба знаеше историята на Родените в Градината по-добре от всеки друг — може би по-добре дори от среброликата Утук'ку, която много се е ровила в миналото, но не е превърнала изучаването му в изкуство, както направи Амерасу.

— Но все пак още не знам защо мислиш, че първият може да е бил Камарис.

— Отначало просто имах предчувствие. — Адиту се обърна и бавно тръгна надолу по брега към нежно пеещата река. — Нещо в начина, по който ме погледна, преди още да си беше върнал разума. Улових втренчения му в мен поглед няколко пъти, когато смяташе, че не го виждам. После, когато разумът му се върна, той продължи да ме наблюдава — не лукаво, а като човек, който си спомня нещо мъчително.

— Причината може да е всякаква — прилика с някого например. Или може би го е срам за начина, по който неговият приятел Джон, Върховният крал, се е отнесъл към вашия народ.

— Преследването на Зида'я от Джон е станало почти изцяло преди Камарис да дойде в двора, ако се съди по думите на Странгиард — отвърна Адиту. — Не ме гледай така! — засмя се тя. — Аз съм любопитна за много неща, а и ние, Децата на зората, никога не се боим да разпитваме или да изучаваме, макар че не използваме нито една от тези думи.

— И все пак Камарис би могъл да те гледа по много причини. Ти не си обикновена гледка, Адиту но-Са'онсерей — поне не за смъртни.

— Вярно. Но има и още нещо. Една вечер, преди да се върне паметта му, вървях край Обсерваторията, както я наричате вие — и го видях бавно да идва към мен. Кимнах му, но той изглеждаше потънал в своя свят на сенки. Пеех песен — много стара песен от Джина-Т'сеней, любима на Амерасу — и когато минах край него, Гелое, видях, че устните му мърдат. — Тя замълча и клекна край реката, но погледна нагоре към горската жена с очи, които дори в тъмнината блестяха като кехлибарени въглени. — Той произнасяше думите на същата песен.

— Сигурна ли си?

— Толкова, колкото че дърветата в Горичката са живи и ще цъфнат отново, и чувствам това с кръвта и сърцето си. Песента на Амерасу му беше позната, и макар че погледът му още беше отнесен, той безгласно я пееше заедно с мен. Игрива песен, Първата баба често я пееше. Не е като песните, които се пеят в градовете на смъртните или дори в най-старата свещена гора на Хернистир.

— Но какво би могло да означава това? — Гелое стоеше над Адиту и гледаше отвъд реката. Вятърът бавно сменяше посоката си и сега духаше откъм лагера, който беше малко по-нагоре на хълма. Обикновено невъзмутимата горска жена изглеждаше леко развълнувана. — Дори ако Камарис някак е познавал Амерасу, какво би могло да означава това?

— Не знам. Но като се има предвид, че рогът на Камарис някога е принадлежал на наш неприятел и че нашият неприятел е и син на Амерасу — при това някога най-големият враг на моя народ, — изпитвам нужда да разбера. Вярно е също, че мечът на този рицар е много важен за нас. — Лицето й стана нещастно. — Ех, ако само Амерасу беше доживяла да ни разкаже съмненията си!

Гелое поклати глава.

— Но не доживя. Добре, какво можем да направим?

— Опитвам се да се сближа с него. Той не иска да разговаря с мен, макар че е вежлив. Когато се опитвам да го насоча към темата, се преструва, че не ме разбира, или просто обявява, че има друга работа, и си отива. — Адиту стана от тревата. — Може би принц Джосуа може да го накара да заговори. Или Исгримнур, който изглежда най-близо до нещо като приятел на Камарис. Познаваш ги и двамата, Гелое. Те се отнасят с подозрение към мен, за което не ги обвинявам — много поколения смъртни се смениха, откакто можехме да смятаме Судхода'я за свои съюзници. Може би по твое настояване някой от тях ще успее да убеди Камарис да ни каже дали наистина е бил в Джао е-Тинукай'и и какво би могло да означава това.

— Ще опитам — обеща Гелое. — Ще ги видя и двамата тази вечер. Но дори да успеят да убедят Камарис, не съм сигурна, че казаното от него ще има някаква стойност.

Тя прокара дебелите си пръсти през косата си и добави:

— Напоследък научаваме изключително малко неща, които могат да ни бъдат от полза. — Тя вдигна очи. — Адиту! Какво има?

Адиту се беше вцепенила, главата й беше извита по съвсем нечовешки начин.

— Адиту? — попита отново Гелое. — Нападат ли ни?

— Кей-вишаа — прошепна Адиту. — Подушвам я!

— Какво?

— Кей-вишаа. Това е… Няма време да ти обясня. Миризма, която не може да е тук. Става нещо лошо! Ела, Гелое. Става нещо страшно!

Адиту припна нагоре по брега, бърза като подплашена сърна, и след миг изчезна в мрака към лагера. Магьосницата затича след нея, като мърмореше разтревожено и ядосано. Докато минаваше край няколко върби, въздухът около нея затрептя, слабата звездна светлина сякаш помръкна, тъмнината стана плътна и после се пръсна навън. Гелое, или поне сянката й, не се появи изпод дърветата — но оттам излетя птица.

С жълти очи, широко отворени на лунната светлина, бухалът полетя след Адиту — носеше се над леката като шепот следа от минаването й по мократа трева.

Саймън беше неспокоен цялата вечер. Разговорът с Адиту беше помогнал, но само малко. Всъщност някак го беше объркал още повече.

Отчаяно искаше да говори с Мириамел. Мислеше за нея непрекъснато — нощем, когато искаше, но не можеше да заспи, денем, когато зърваше моминско лице или чуваше женски глас, в най-неподходящи моменти, когато би трябвало да мисли за други неща. Беше странно как беше успяла да стане толкова важна за него за краткото време, откакто се беше върнала. И най-малката промяна в отношението й към него засядаше в съзнанието му за дълги дни.

Беше толкова особена, когато я срещна при конете. Въпреки това, когато го беше придружила до огъня на Исгримнур да чуе песните, беше мила и доброжелателна, макар и малко разсеяна. Но после го беше избягвала целия ден, или поне така изглеждаше, защото където и да я потърсеше, му казваха, че е някъде другаде, докато не започна да му се струва, че нарочно все избързва на крачка пред него.

Здрачът беше преминал и мракът се беше спуснал като голяма черна птица, която свива крилата си. Посещението му при Камарис беше кратко — старецът изглеждаше замислен за нещо друго и едва можеше да отдели внимание да обясни стойката при бой и правилата на сражението. На Саймън, погълнат от по-горещи и по-текущи тревоги, рицарското изреждане на правила се стори сухо и безцелно. Той си намери извинение и си тръгна рано. Камарис като че ли също се зарадва, че остава сам.

След безполезно търсене из лагера Саймън надникна при Воршева и Гутрун. Мириамел била тук, каза херцогинята — шепнеше, за да не събуди заспалата жена на принца, — но си отишла. Неудовлетворен, Саймън поднови търсенето си.

Сега, докато стоеше до външната редица палатки и гледаше ореола от огньове, Саймън недоумяваше къде може да е Мириамел. Вече беше минал по брега на реката, но там нямаше и следа от нея. Само неколцина от Нови Гадринсет бяха запалили факли и ловяха риба — явно не особено успешно.

„Може би е при коня си“, помисли си той внезапно.

В края на краищата точно там я беше срещнал снощи. Той бе обърна и тръгна към тъмния склон на хълма.

Първо спря при Намиращата дома, която прие приветствието му с известна сдържаност, преди да благоволи да изпръхти в ухото му; после тръгна към мястото, където бе вързан конят на принцесата. И наистина видя една тъмна сянка. Зарадван от съобразителността си, той пристъпи напред и тихо викна:

— Мириамел?

Закачулената фигура трепна, после се обърна. Саймън виждаше само неясно бледо лице дълбоко под качулката.

— Саймън? — Беше стреснат, дори изплашен глас — но беше нейният. — Какво правиш тук?

— Търсех те. — Начинът, по който говореше Мириамел, го изплаши. — Как си? — Този път въпросът изглеждаше невероятно уместен.

— Ами… — Тя изпъшка. — О, защо дойде?!

— Какво е станало? — Той направи крачка към нея. — Да не би…

Дори при бледата лунна светлина видя, че конят е оседлан и зад седлото висят дисаги.

— Заминаваш? — попита той удивено. — Бягаш?

— Не бягам. — Изплашеният тон отстъпи на болка и гняв. — Не бягам. Остави ме на мира, Саймън.

— Къде отиваш? — Той беше в капана на някаква странна недействителност на всичко — на тъмния планински склон с малкото самотни дървета, на покритото с качулка лице на Мириамел. — Заради мен ли? Аз ли те ядосах?

Смехът й беше горчив.

— Не, Саймън, не. — Тонът й се смекчи. — Не си направил нищо лошо. Ти си приятел, какъвто не заслужавам. Не мога да ти кажа къде отивам и, моля те, изчакай до утре, преди да кажеш на Джосуа, че си ме видял. Моля те. Умолявам те!

— Но… Но аз не мога! — Как би могъл да каже на принца, че е стоял и гледал как племенницата му заминава сама на кон в нощта? Опита се да забави за раздумканото си сърце и да помисли. — Ще дойда с теб — каза накрая.

— Какво?! — Мириамел беше изумена. — Не можеш!

— Но и не мога да те оставя да тръгнеш сама. Нали се заклех да бъда твой защитник, Мириамел.

Тя беше готова да се разплаче.

— Но аз не искам да дойдеш, Саймън. Ти си ми приятел, не искам да пострадаш!

— И аз не искам ти да пострадаш. — Той се поуспокои. Имаше странното, но силно чувство, че това е правилното решение… макар че друга част от него крещеше: „Идиот, идиот!“. — Затова ще дойда с теб.

— Но Джосуа има нужда от теб!

— Джосуа има много рицари и аз съм най-незначителният от тях. А ти имаш само един.

— Не мога да ти позволя това, Саймън. — Тя тръсна глава. — Ти не знаеш какво правя, къде отивам…

— Тогава ми кажи.

Тя отново поклати глава.

— В такъв случай просто ще трябва да разбера, като тръгна с теб. Или ми казваш, или оставаш. Съжалявам, Мириамел, но това е положението.

Тя го гледаше вторачено, сякаш искаше да проникне в самото му сърце. Беше изпаднала в някакъв унес, в някаква нерешителност — и дърпаше юздата на коня така, че Саймън чак се изплаши, че животното ще се стресне и ще хукне.

— Добре — каза най-после тя. — О, Елисия, спаси ни всички — добре тогава! Но трябва да тръгнем сега и не трябва повече да ми задаваш въпроси къде или защо, поне тази вечер.

— Добре — отвърна той. Умът му още крещеше да внимава, но той беше решил да не го слуша. Не можеше да понесе мисълта, че тя ще язди сама в тъмното. — Но трябва да отида да си взема меча и някои други неща. Имаш ли храна?

— Достатъчно за мен. Но не смей да вземаш повече, Саймън. Може да те видят.

— Е, ще се погрижим за това по-късно. Но трябва да имам меч и трябва да оставя някакво обяснение. Ти остави ли?

— Ти луд ли си?!

— Няма да им казвам къде отиваме, а само, че си тръгнала по собствено желание. Длъжни сме да го направим, Мириамел — заяви той твърдо. — Иначе е жестоко. Ще помислят, че сме отвлечени от норните или че… или че… — той се усмихна — че сме избягали да се оженим, като в песента за Мандуоуд.

Тя го изгледа със свити вежди и изсумтя:

— Бягай да си вземеш меча и да оставиш бележка тогава.

Саймън свъси вежди.

— Отивам. Но не забравяй, Мириамел, че ако те няма тук, когато се върна, ще поведа Джосуа и всички мъже от Нови Гадринсет след теб.

Тя дръзко вирна брадичка.

— Тръгвай. Искам да яздя до разсъмване и да съм достатъчно далече на сутринта, така че побързай.

Той й се поклони насмешливо, обърна се и затича по склона.

Странно, но когато след време Саймън връщаше в паметта си тази нощ, в моменти на ужасна болка, вече не можеше да си спомни как се беше чувствал, докато тичаше към лагера и докато се готвеше да се измъкне скришом с кралската дъщеря Мириамел. Споменът за всичко, което се случи после, се смесваше с онова, което бе пулсирало в него, когато хвърчеше надолу по хълма.

Онази вечер светът пееше край него и всички звезди го гледаха съвсем отблизо. Докато тичаше, целият свят изглеждаше поставен на огромна опорна точка, люлееше се и всяка възможност изглеждаше едновременно прекрасна и ужасна. Като че ли напук на целия свят, разтопената кръв на дракона Игджарджук сякаш пак беше оживяла в него и го изпълваше с пулса на земята.

Той тичаше стремително през лагера, без да обръща внимание на хората, без да чува гласовете, които се извисяваха в песни, нито смеха, нито споровете — не виждаше нищо, освен криволичещата между палатките пътека.

За негово щастие Бинабик не беше в палатката. Изобщо не беше помислил какво ще прави, ако дребосъкът е там — можеше да измисли някаква причина, че му трябва мечът, но не би могъл да остави бележка. Претършува палатката за нещо, на което да пише, намери един от свитъците на Бинабик, които тролът бе взел от пещерата на Укикук, и с парче въглен, взето от студеното огнище, старателно надраска на гърба на овчата кожа:

„Миримел тръгна и ас утивам с нея.

Пишеше, прехапал език.

Ще сме добре. Кажи на принц Джосуа че сажалявам но трябва да ида. Ша я върна щом мога. Кажи на Джосуа че съм лош рицар но упитвам да права най-доброто. Твой прител Саймън.

Помисли малко, после добави:

Можеш да ми земеш работите ако не са върна. Сажалявам“.

Остави бележката на постелята на Бинабик, грабна меча и ножницата и тръгна да излезе. На вратата се поколеба за момент: спомни си торбата с най-ценните си неща — Бялата стрела и огледалото на Джирики. Върна се да ги вземе, макар че всеки миг, в който Мириамел го чакаше — тя го чакаше, трябваше да го чака — му се струваше като часове. Бе казал на Бинабик, че може да вземе нещата му, но сега си спомни думите на Мириамел. Тези неща му бяха доверени, бяха залог. Не можеше да ги раздава и подарява, както не можеше да даде името си.

„Ще сме сами заедно, само двамата — мислеше смаяно Саймън. — Аз съм нейният защитник!“

Грабна торбата и хукна към мястото, където бяха вързани конете и където — дано, молеше се той — го чакаше Мириамел.

Тя беше там. Като я видя да крачи нервно, му се зави свят. Чакаше го!

— Побързай, Саймън. Закъсняваме! — Тя, изглежда, не усети задоволството му; в гласа й звучеше само страхотната необходимост да бързат.

Саймън оседла Намиращата дома и когато изкачиха склона, се обърнаха за последен поглед към лагера.

— Виж! Какъв е този огън? — Той посочи огромната вълна оранжево-червени пламъци в средата на лагера. — Това е пожар!

— Е, ще го изгасят — сухо каза Мириамел. — Поне ще ги забави, докато се отдалечим. Хайде, Саймън, чака ни път.