Към кулата на Зеления ангел. Част първа

14. Тъмни коридори

Стълбището беше стръмно и торбата тежеше, но въпреки това Рейчъл изпитваше известна радост. Още една обиколка — само още веднъж трябваше да прояви храброст в обитаваните от духове горни стаи на замъка — и щеше да се свърши.

Малко след тъмната площадка, по средата на стълбището, тя спря и остави товара си, като внимаваше бурканите да не изтракат. Вратата беше скрита от това, за което Рейчъл Драконката беше сигурна че е най-старата, най-прашна завеса в целия замък. Важна мярка за незабележимостта на скривалището й беше да минава през нея всеки ден и да я оставя непочистена. Цялата й душа се бунтуваше всеки път, когато ръцете й трябваше да докоснат разпадащата се тъкан, но имаше обстоятелства, когато дори чистотата трябваше да отстъпи. Рейчъл се намръщи. Трудните времена винаги предизвикват странни промени, често повтаряше майка й. Е, ако това не беше самата свята истина на Ейдон, какво бе тогава?

Рейчъл се беше погрижила старателно да смаже старите панти, така че когато повдигна гоблена и натисна дръжката, вратата се отвори почти безшумно. Тя вдигна торбата си над ниския праг, после спусна тежкия гоблен зад себе си, така че отново да скрие вратата. Оттули лампата, сложи я в една висока ниша и почна да вади плячката си.

Когато извади и последния буркан и нарисува на него какво съдържа със сламка, топната в нагара от лампата, отстъпи назад, за да огледа запасите си. Беше работила упорито последния месец, като изненада дори себе си с дръзките си дребни кражби. Сега й трябваше само торбата със сушени плодове, която беше видяла при днешния си набег, и щеше да изкара цялата зима, без да рискува да я заловят. Трябваше й тази торба: липсата на плодове в храната означаваше скорбут, ако не и нещо по-лошо, а тя не можеше да си позволи да боледува, когато нямаше кой да се грижи за нея. Бе планувала всичко много грижливо, така че да може да живее сама — в замъка положително не бе останал никой, на когото би могла да се довери.

Бе търсила упорито подходящо място, където да устрои убежището си. Тази монашеска килия, далече в една от отдавна неизползваните части на подземните стаи на Хейхолт, прекрасно вършеше работа. Сега, благодарение на непрестанното търсене, тя беше заредена с провизии, на които можеха да завидят и благородниците. Освен това само на няколко стъпала по-нагоре бе открила друга неизползвана стая, не така добре скрита, но с тесен прозорец малко над нивото на земята. Отвън до този прозорец стърчеше гърлото на каменен водосток. Тя вече имаше пълно буре с вода в килията си; и докато траеха снеговете и дъждовете, щеше да може да пълни по ведро всеки ден, без въобще да посяга на безценния си запас от питейна вода.

Беше си донесла и дрехи за преобличане и няколко одеяла, както и сламеници и дори стол — луксозен, възхищаваше се тя, с облегалка! Имаше дърва за мъничкото огнище и толкова редици с гърнета с туршии и месо, и увити пакети сухари, подредени край стените, че едва оставаше място да отидеш от вратата до леглото. Но си струваше. Тук, в скритата си стая, натъпкана с храна, тя знаеше, че ще може да изкара почти година. Какво би могло да се случи, когато провизиите свършат, какво събитие би могло да стане, което да я принуди да напусне бърлогата си и да излезе отново на дневна светлина, Рейчъл нямаше представа… но това бяха неща, за които не биваше да се тревожи. Щеше да си живее тук в безопасност, да поддържа убежището си чисто и да чака. Този урок й беше набиван в главата още от детството: прави каквото можеш. Довери се на Бога за останалото.

Много мислеше за младостта си напоследък. Постоянната самота и скритият й начин на живот ограничаваха активността й и я потопяваха в спомени, които й бяха и развлечение, и утеха. Спомняше си много неща — Ейдонмансата, когато се бояха, че баща й се е загубил в снега, една сламена кукла, която й бе направила сестра й, за която не се беше сещала от години… Спомените, както и продуктите, които плуваха в саламурения мрак на бурканите, които преподреждаше, просто чакаха да бъдат извадени.

Рейчъл бутна последния буркан малко по-назад, за да се получи равна редица. Замъкът можеше и да се разпада, но тук, в своето убежище, тя щеше да въведе ред! „Само още едно излизане — мислеше си тя. — Тогава няма да има от какво да се страхувам. Тогава ще мога най-после да си почина малко“.

Управителката на камериерките бе стигнала горния край на стълбището и тъкмо посягаше към вратата, когато изведнъж я връхлетя невероятен студ. Стъпки се приближаваха от другата страна на вратата — тъп цъкащ звук, сякаш вода капеше върху камък. Някой идваше! Щяха да я хванат!

Сърцето й биеше толкова бързо, че тя се изплаши да не изскочи от гърдите й. Бе скована от кошмарно вцепенение.

„Бягай, глупачко, бягай!“

Стъпките се чуваха все по-близо. Тя най-сетне дръпна ръката си, после, като видя, че в края на краищата може да се движи, се застави да слезе едно стъпало, като неистово се оглеждаше. Къде, къде да отиде? Пипнаха я!

Отстъпваше все по-надолу по хлъзгавите стъпала. На завоя на стълбата имаше площадка, много подобна на тази, на която бе намерила новото си жилище. И тя беше украсена с мухлясала парцалива завеса. Рейчъл се вкопчи в нея, бореше се с тежката прашна тъкан, която й се съпротивляваше. Беше прекалено да се надява, че и зад тази завеса има скрита стая, но поне можеше да се притисне до стената и да се надява, че онзи, който в момента отваряше вратата горе, е късоглед или че бърза.

Имаше врата! Рейчъл за миг се зачуди дали в огромния замък има поне един гоблен, който да не прикрива някакъв таен вход. Тя натисна дръжката.

„О, Ейдон на Дървото — безгласно изрече тя, — сигурно пантите ще изскърцат!“ Но те не издадоха нито звук и вратата се отвори тихо в момента, когато вратата на стълбището над нея издращи по каменните плочи. Тракането на токовете на ботуши се засилваше — непознатият слизаше по стълбите. Рейчъл се промуши в тъмното и дръпна вратата. Тя остана леко открехната. Не можеше да се затвори докрай — беше прищипала завесата, под горния праг.

Рейчъл си пое дъх. Не можеше да отвори капаците на фенера си, но беше благодарна, че на стълбите гори мъждива факла.

С приближаването на шума приближаваше и усещането за студ — мраз до кости, като да излезеш от топла стая направо на зимния вятър. Рейчъл се разтрепери неудържимо. През открехнатата врата видя две обвити в черно фигури. Тихият им разговор, който едва започваше да се чува, внезапно спря. Единият се обърна и Рейчъл зърна за миг бледото му лице. Сърцето й подскочи, сякаш спря да бие. Беше един от онези — Белите лисици! Той пак заговори на спътника си с тих, странно мелодичен глас, после погледна назад по стълбите, откъдето току-що бяха слезли. Нови стъпки прокънтяха по стълбите.

„Идват още!“

Въпреки ужаса от движението и всичко, което би могло да вдигне шум, Рейчъл започна да отстъпва. Бе вперила поглед в открехнатата врата, молеше се онези да не я забележат и опипваше зад гърба си за задната стена. Направи няколко крачки назад — цепнатината на вратата се превърна само в една отвесна линия жълтеникава светлина, — но ръката й все още не напипваше нищо. Най-после Рейчъл спря и се обърна, ужасена от мисълта, че може да се блъсне в нещо и да го катурне с трясък.

Не беше стая. Стоеше в началото на коридор, който водеше надалече в мрака.

Спря и се помъчи да помисли. Нямаше смисъл да остава тук, особено с цял куп от онези създания зад вратата. Голата каменна стена не предлагаше скривалища и тя знаеше, че всеки миг може неволно да изтрака с нещо или, по-лошо, да припадне и да се строполи шумно на пода. А и онези същества можеха да останат тук и да чакат като гарвани на клон. А после можеха да нахълтат в коридора! Ако тръгнеше сега, поне можеше да намери по-хубаво място да се скрие или някой изход.

Заситни по коридора, като провличаше ръка по стената — какви ужасни, кирливи неща усещаше под пръстите си! — и държеше затъмнения фенер пред себе си с другата си ръка, като внимаваше да не го блъсне в камъка. Тънкото резенче светлина от вратата изчезна зад един завой на коридора и я остави в пълна тъмнина. Рейчъл внимателно повдигна капака на фенера — един лъч изскочи и заблестя по плочите пред нея — и бързо тръгна напред.

Вдигна високо фенера и впери очи в тъмния коридор отвъд езерцето светлина. Нямаше ли край лабиринтът от коридори в замъка? Бе смятала, че познава целия Хейхолт, но последните няколко седмици бяха донесли откритие след откритие. Сякаш имаше още цял замък под по-долните етажи, които някога бяха границата на опита й. Дали Саймън бе знаел за тези места?

Мисълта за момчето беше мъчителна, както винаги. Тя поклати глава и се затътри напред. Все още не се чуваха преследвачи, но нямаше смисъл да стои тук и да чака.

Но имаше проблем, разбира се: щом не смееше да се върне, къде щеше да отиде? Отдавна беше престанала да вярва на способността си да се ориентира в този лабиринт. Ами ако завиеше в погрешна посока и останеше завинаги да броди в тъмното, ако се загубеше и умреше от глад?

„Глупачко, просто върви по този коридор и отбележи мястото, ако завиеш. Тогава винаги ще можеш да намериш площадката и стълбището“.

Тя изсумтя — същото пуфкане, което докарваше много от новичките камериерки до циврене. Рейчъл разбираше от дисциплина — а и самата тя имаше нужда от дисциплина този път.

Нямаше време за глупости.

Все пак беше странно да се скита из тези пусти непознати коридори. Малко приличаше на казаното от отец Дреосан за Чистилището — мястото между Ада и Рая, където душите на мъртвите чакали Деня на Отсъждането и където оставали неопределено дълго, ако не били достатъчно лоши за Ада, но не били готови и за Рая. Тази мисъл никак не й хареса. Тя обичаше разликите да са ясни и праволинейни: правиш зло — ще си прокълнат и ще гориш. Живееш праведно и строго спазваш повелите на Ейдон — литваш към Рая, пееш и оставаш завинаги под вечно сините небеса. Това средно място, за което бе разказвал свещеникът, изглеждаше просто неприятно тайнствено. Богът, когото Рейчъл почиташе, не би трябвало да прави така.

Светлината на лампата падна на стена пред нея: коридорът беше свършил с перпендикулярно разклонение, което значеше, че ако иска да продължи, трябва да завие надясно или наляво. Рейчъл се намръщи. Ето, че вече й се налагаше да напусне правия път. Това не й харесваше. Въпросът беше смееше ли да се върне назад, или дори да остане в коридора? Не смяташе, че е отишла твърде далече, откакто бе напуснала стълбището.

Споменът за шепнещите бледолики фигури, събиращи се на стълбището, я накара да се реши.

Тя топна пръст в саждите на фенера, после се надигна на пръсти и отбеляза лявата стена на коридора. Това щеше да види на връщане. После неохотно тръгна по дясното разклонение.

Коридорът се виеше и виеше, пресичан от проходи, които водеха в малки тъмни галерии, всичките празни като ограбени гробници. Рейчъл задължително отбелязваше всеки завой. Започваше да се тревожи за фенера — скоро маслото щеше да свърши. И изведнъж коридорът я изведе до някаква древна врата.

Нямаше нито ключалка, нито резе. Дървото беше старо и напукано, и така нашарено от водата, че приличаше на черупка на костенурка. Пантите бяха големи, от грубо желязо, прикрепени с дебели гвоздеи. Рейчъл погледна пода, за да се увери, че по него няма други пресни следи от стъпки освен нейните, след това направи знака на Дървото пред гърдите си и дръпна дръжката. Вратата се открехна със скърцане, после застърга и спря, заклинена сигурно от вековния прах и мръсотията по пода. Зад нея цареше червеникав полумрак.

„Това е Адът! — беше първата мисъл на Рейчъл. — Излизаш от Чистилището и през вратата — в Ада! Елисия, Божия майко! Та ти не си умряла, дърто! Бъди разумна!“ Тя пристъпи напред.

Коридорът не беше като този, по който беше дошла. Вместо да е облицован с дялан камък, стените му бяха от гола скала. Отблясъците от червена светлина, които се кривяха по грубите стени, идваха като че ли някъде отгоре и отляво, сякаш някъде зад завоя гореше огън.

Рейчъл тъкмо се канеше да тръгне по коридора към източника на червената светлина, когато чу внезапен шум от противоположната посока, от един коридор отдясно. Бързо отстъпи към вратата, но тя беше здраво заклинена и не можеше да се затвори. Рейчъл се притисна в сянката и затаи дъх.

Онзи, който издаваше новия шум, не се движеше бързо. Рейчъл се сви от страх, докато слабото дращене бавно се засилваше, но към страха й се примесваше дълбок гняв. Като си помислиш само, че тя, управителката на камериерките, бе принудена да се бои в собствения си дом от… от разни твари! Като се мъчеше да успокои бясно биещото си сърце, тя възкреси в паметта си мига, когато беше замахнала към Приратес — адското вълнение, странното удовлетворение, че се е оказала способна реално да направи нещо след всичките тези сурови месеци на страдания. Но сега? И най-силният й удар явно ни най-малко не беше засегнал червения проповедник, така че какво можеше да се надява да направи срещу цяла банда демони? Не, по-добре да стои скрита и да запази гнева си за когато може да свърши работа.

Когато фигурата мина покрай вратата, Рейчъл първо изпита огромно облекчение, когато видя, че това е в края на краищата само някакъв смъртен — тъмнокос мъж, чиито очертания едва се забелязваха на фона на осветените в червено скали. След миг любопитството я връхлетя отново, смесено с гнева отпреди малко. Кой се чувстваше толкова свободен да се разхожда по тези тъмни места?

Тя промуши главата си през вратата, за да види отдалечаващата се фигура. Мъжът вървеше много бавно, провличаше ръка по стената и главата му беше отметната назад и се клатушкаше, сякаш той се опитваше да прочете нещо, написано на тъмния таван.

„Божичко, та той е сляп!“ — разбра внезапно тя. Колебанието, опипващите ръце — беше очевидно. След миг разбра, че познава този човек, и бързо се скри в тъмното зад вратата.

„Гутулф! Това чудовище! Какво прави тук?“ За момент тя изпита ужасяващата увереност, че съветникът на Елиас все още я търси, че проверява коридорите на замъка един по един в педантично претърсване. Но защо ще изпрати слепец? И кога Гутулф бе ослепял?

В паметта й изплува спомен, откъслечен и все пак объркващ. Беше за Гутулф на балкона с краля и Приратес, нали така? Графът на Утаниат се беше вкопчил в алхимика, когато той, с кинжала на Рейчъл в гърба, се бе нахвърлил върху нея, докато лежеше зашеметена на пода. Защо Гутулф беше направил това? Всички знаеха, че Утаниат е най-коравосърдечният от кралските любимци.

Дали наистина бе спасил живота й?

Главата й се завъртя. Тя отново надникна през открехнатата врата, но графът на Утаниат беше изчезнал зад завоя на коридора, който водеше към червеното зарево. Мъничка сянка се отдели от по-дълбоката тъмнина и го последва в мрака. Котка? Сива котка?

Светът под замъка беше заприличал прекалено смущаващо на сън. Тя отново отвори капака на фенера и тръгна назад в посоката, откъдето беше дошла, като остави вратата към тайнствения коридор открехната. Засега не искаше да си има работа с Гутулф, сляп или не. Щеше да следва собствените си знаци назад към стълбищната площадка и да се моли Белите лисици да са си отишли по своите нечестиви дела. Имаше да мисли за много неща, твърде много неща. И искаше само да се прибере благополучно в скривалището си и да заспи.

Гутулф се тътреше напред. Главата му беше пълна с прелъстителна музика — Музика, която му говореше, която го зовеше, но която го и плашеше, както нищо досега.

От много време в мрака на своите дни и нощи той бе чувал тази песен само в сънищата си, но днес музиката най-после беше дошла при него, когато беше буден, призоваваше го от дълбините и изместваше дори шепнещите гласове, които му бяха постоянните придружители освен мислите му. Това беше гласът на сивия меч и той беше някъде наблизо.

От една страна, графът на Утаниат знаеше прекрасно, че мечът е само вещ, безгласно парче метал, провесено на кралския колан, и че последното, което би желал да прави, е да го търси, защото където беше той, щеше да е и Елиас. Гутулф категорично не желаеше да бъде заловен — малко го беше грижа за безопасността му, но по-скоро би умрял сам в катакомбите под замъка, отколкото да го видят хора, които бе познавал преди да се превърне в такава жалка развалина. Но присъствието на меча беше наистина непреодолимо. Животът му сега не беше нищо, освен отзвуци и сенки, студен камък, призрачни гласове, провличането и тупването на собствените му стъпки. Но мечът беше жив и неговият живот някак си беше по-силен от неговия собствен. Той искаше да го чуе.

„Няма да ме хванат — мислеше си Гутулф. — Ще съм хитър, ще внимавам“. Просто щеше да се промъкне по-близо, за да усети пеещата сила на меча…

Мислите му бяха смутени от нещо, което се преплете в краката му — котката, неговата приятелка-сянка. Той се наведе да погали животинчето, прокара пръсти по костеливия му гръбнак, усети мършавите му мускули. Котката беше дошла с него, може би да го предпази от неприятности. Той почти се усмихна.

Пот потече по бузата му. Въздухът ставаше все по-топъл. Гутулф почти вярваше, че след всичките стълбища, които беше изкачил, всичките дълги нанагорнища, по които се беше мъкнал, би трябвало да се е приближил до повърхността, но възможно ли бе нещата да са се променили толкова много по време на пребиваването му под земята? Можеше ли зимата да си е отишла, заменена от горещо лято? Не изглеждаше възможно да е минало толкова много време, но вечният мрак е измамен. Слепият Гутулф бе научил това още докато беше в замъка. Колкото до времето навън… е, в такива злокобни и объркани дни като тези всичко бе възможно.

Каменните стени започнаха да парят под опипващите му пръсти. В какво навлизаше? Каквото и да бе то, мечът беше там. Мечът беше този, който го зовеше. Сигурно трябваше да отиде само още мъничко по-нататък…

Мигът, когато мечът Печал беше запял в него, го изпълваше…

В мига, когато Елиас го беше накарал да го докосне, Гутулф сякаш беше станал част от него. Беше включен в една чужда мелодия. Поне в онзи момент той и оръжието бяха едно цяло.

Печал имаше нужда от братята си. Заедно те щяха да създадат още по-велика музика.

В кралската тронна зала, въпреки страха си, Гутулф беше копнял за това единение. Сега отново болезнено жадуваше за него. Какъвто и да беше рискът, той искаше да почувства песента, която го преследваше. Беше някаква лудост, знаеше това, но нямаше сила да й се противопостави. Щеше да използва всичките си запаси от хитрост и самообладание, за да се доближи, без да го разкрият. Вече беше толкова близо…

Въздухът в тесния коридор беше задушаващ. Гутулф спря и опипа наоколо. Котката си беше отишла, може би й пареше на лапичките. Той отново докосна стената и бързо отдръпна ръка. Някъде пред себе си сега чуваше слаби, но постоянни звуци, някакъв тих тътнеж. Какво можеше да има пред него?

Някога един дракон си бил направил леговище под замъка — червеният червей Шуракай. Престър Джон го беше убил и от костите му бяха направили трона на Хейхолт — от костите на звяра, чието дихание беше убило двама крале и безчет жители на замъка в по-ранен век. Възможно ли бе тук все още да има дракон, някой от котилото на Шуракай, пораснал в мрака? Ако беше така, нека го убиеше, нека го изпепелеше. Гутулф вече не го беше грижа за подобни неща. Единственото му желание беше да се потопи отново в песента на сивия меч, Пътят зави рязко нагоре, тунелът стана по-нисък и той трябваше да се наведе, за да продължи напред. Горещината беше жестока. Той си представяше как кожата му потъмнява и се сбръчква като на печено прасе. Докато се бореше със стръмнината, тътнещият шум стана по-силен — глух постоянен рев като гръмотевица, или разлютено море, или неспокоен сън на спящ дракон. Звукът започна да се променя. След миг Гутулф разбра, че коридорът се разширява. След като сви зад ъгъла, сетивата му на слепец му подсказаха, че помещението е станало не само по-широко, но и по-високо. Горещи ветрове го облъхваха на талази. Ревящият звук странно кънтеше.

След още няколко стъпки той разбра причината. Имаше много по-голяма зала зад тази, нещо обширно като катедралата „Свети Сутрин“ в Ерчестър. Огнена бездна? Гутулф усещаше, как косата му се развява от горещия ветрец. Дали някак си не беше стигнал до знаменитото Езеро на Страшния съд, когато грешниците ги захвърлят в огнено море завинаги? Дали самият Бог не чакаше тук долу в каменната крепост? В тези объркани, безумни дни Гутулф не помнеше много от живота си преди ослепяването, но това, което си спомняше, беше пълно с глупави, безсмислени действия. Ако имаше такова място, такова наказание, той несъмнено го заслужаваше, но щеше да е жалко никога вече да не усети силната магия на сивия меч.

Започна да прави по-малки стъпки, провлачваше крака във внимателна дъга един до друг, преди да стъпи. Напредването му се забави още повече, когато насочи цялото си внимание към опипването на пътя си напред. Най-после кракът му увисна във въздуха. Той спря, приклекна и запотупва с ръка горещия под. Каменен ръб лежеше пред него от всички страни, докъдето можеше да достигне. След него нямаше нищо, освен пустота и знойни ветрове.

Той се изправи и запристъпва от крак на крак, тъй като камъкът пареше през подметките на ботушите му, и се заслуша в силния рев. Имаше и други звуци. Единият беше глухо, равномерно подрънкване, като от парчета метал, които се удрят едно в друго. Другият беше от човешки гласове.

Звукът от удряне на метал в метал долетя отново и най-после събуди в паметта му спомен от някогашния му живот в замъка. Гръмовното дрънчене беше от огромните врати на пещта, когато се отваряха и затваряха. Леярите хвърляха гориво в пламъците — беше виждал това много пъти, когато беше проверявал леярните в качеството си на Ръка на краля. Вероятно стоеше в някой от тунелите почти над огромната пещ. Нищо чудно, че косата му едва не се запали!

Но сивият меч беше тук. Той знаеше това със същата сигурност, с каквато мишката разбира, че над главата й лети бухал. Елиас сигурно беше долу в ковачницата, с меча на бедрото си.

Гутулф се отдръпна от ръба: мислеше трескаво как да слезе в леярната, без да го забележат.

Под краката му припари, така че трябваше да се отдръпне още. Изруга. Нямаше как да се доближи до меча. Можеше да скита из тези тунели с дни, без да намери друг път надолу, а дотогава Елиас навярно щеше да си е отишъл. Но и не можеше просто да се откаже. Мечът го зовеше и не го интересуваше какво се изпречва на пътя му.

Гутулф се запрепъва по коридора — отдалечаваше се от горещината, макар че мечът го зовеше да се върне, да скочи долу в огнената забрава.

— Защо ми причини това, мили Боже? — извика той. Гласът му се стопи в рева на огъня. — Защо ме наказа с това проклятие?

Сълзите по лицето му изсъхваха толкова бързо, колкото и се появяваха.

Инч се поклони на крал Елиас. В подскачащата светлина на ковачницата огромният мъж приличаше на маймуна от южните джунгли — маймуна, облечена в дрехи, но все пак зла подигравка с човек. Останалите леяри и ковачи се бяха хвърлили на пода при влизането на краля — пръснатите им из огромната зала тела изглеждаха така, сякаш самото му присъствие беше поразило със смърт стотина души.

— Работим, ваше величество, работим — измърмори Инч. — Обаче става бавно.

— Работите? — грубо попита Елиас. Въпреки че Инч се къпеше в пот, бледата кожа на краля беше суха. — Разбира се, че работите. Но не сте довършили задачата, както бях наредил, и ако бързо не чуя причината, мръсната ти кожа ще бъде одрана и провесена да съхне над собствената ти пещ.

Едрият мъж падна на колене.

— Работим толкова бързо, колкото можем.

— Но не е достатъчно бързо. — Погледът на краля се плъзна по тъмния таван на пещерата.

— Трудно е, господарю, трудно е — ние имаме само част от плановете. Понякога можем да довършим нещо чак когато видим следващия чертеж. — Инч вдигна глава, единственото око на мрачното му лице пронизващо следеше реакцията на краля.

— Какво искаш да кажеш с това „част от плановете?“ — Нещо помръдна в тунела високо на стената над огромната пещ. Кралят се вторачи натам, но мярналото се светло петно — лице? — се скри в изригващия дим и наситения с горещина въздух.

— Ваше величество! — извика някой. — Ето ви и вас!

Елиас бавно се обърна към облечената в алена роба фигура и вдигна вежда леко изненадан, но не каза нищо.

Приратес забърза към него.

— Изненадах се, като разбрах, че ви няма. — Стържещият му глас беше по-мек от обикновено. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Не ми трябваш всеки миг, проповеднико — каза Елиас рязко. — Има неща, които мога да правя и сам.

— Но не ви беше добре, ваше величество. — Приратес вдигна ръка, червеният му ръкав се изду. За миг изглеждаше, като че ли ще хване ръката на Елиас и ще се опита да го изведе навън, но вместо това той вдигна пръсти към собствената си глава и избърса голия си череп. — Поради неразположението ви, ваше величество, се боях, че можете да се препънете по тези стръмни стъпала.

Елиас го погледна и присви очи така, че те се превърнаха в черни цепнатини.

— Не съм старец, проповеднико. Не съм като баща си в последните му дни. — Той хвърли поглед към коленичилия Инч, после отново се обърна към Приратес. — Тоя дръвник казва, че плановете за защитата на замъка са трудни.

Алхимикът хвърли убийствен поглед на Инч.

— Лъже, ваше величество. Вие самият ги одобрихте. Знаете, че не е така.

— Ти ни ги даваш на части, отче. — Гласът на Инч беше глух и бавен, но гневът, скрит зад него, беше по-видим от всякога.

— Не се обаждай, без да те питат! — изръмжа Приратес.

— Казвам истината, отче.

— Тихо! — Елиас се стегна. Възлестата му ръка сграбчи дръжката на сивия меч. — Млъкнете! — извика той. — Кажи сега какво приказва той? Защо получава плановете на парчета?

Приратес дълбоко пое дъх.

— За секретност, кралю. Знаете, че няколко от леярите и ковачите вече избягаха. Не смеем да позволим на никого да види изцяло плана за защита на замъка. Какво ще им попречи да избягат право при Джосуа, ако знаят всичко?

Последва продължителна тишина. Приратес втренчено гледаше краля. Въздухът в леярната сякаш се сгъстяваше, ревът на огъня странно заглъхваше. Подскачащите пламъци хвърляха дълги сенки.

Елиас внезапно сякаш стана безразличен.

— Да де. — Погледът на краля бавно се отмести към тунела, където му се бе сторило, че е видял движение. — Ще ви пратя още хора. Тогава поне няма да имате никакво оправдание.

Тръпка пробяга по широките рамене на Инч.

— Благодаря, ваше величество.

— Добре. Казах ви кога искам работата по стените и портите да бъде свършена. И ще я свършите.

— Слушам, ваше величество.

Кралят се обърна към Приратес.

— Така. Виждам, че трябва да се намеси кралят, та нещата да тръгнат както трябва.

Свещеникът наведе лъскавата си глава.

— Вие сте незаменим, сир.

— Но съм и малко уморен, Приратес. Може би е както казваш — не съм добре в края на краищата.

— Да, ваше величество. Може би трябва да изпиете чаша от лековитото си питие и после да поспите? — Приратес бавно пъхна ръка под лакътя на Елиас и меко го обърна към стълбището, което водеше към замъка. Кралят тръгна, покорен като дете.

— Може да полегна малко, Приратес, да… Но не мисля, че ще мога да заспя. — Той крадешком погледна към стената над пещта, после сънено поклати глава.

— Да, сир, трябва да полегнете. Хайде да оставим майстор ковача да си продължава работата. — Приратес многозначително погледна Инч, чието единствено око му отвърна с идиотски блеснал поглед, после се обърна и поведе краля извън пещерата.

Проснатите работници бавно започнаха да се изправят, прекалено капнали и изтощени дори да шепнат след такова необикновено събитие. Докато те се мъкнеха към работните си места, Инч остана коленичил още известно време. Лицето му беше замръзнало като лицето на свещеника.

Рейчъл внимателно се върна по следите си и стигна до площадката. За нейно още по-голямо облекчение, стълбището беше пусто. Белите лисици си бяха отишли.

„Излезли са да свършат някоя дяволска работа, няма съмнение“. Тя направи знака на Дървото.

Отмахна един побелял кичур от очите си. Беше изтощена не само от вървенето по ужасния коридор — беше вървяла с часове, както й се струваше — но и от шока от откритието си. Вече не беше момиче и не обичаше сърцето й да бие така, както беше блъскало днес. Това не беше препускащата от хубава, честна работа кръв.

„Стара си — остаряваш, жено“.

Не беше толкова глупава, че да изостави всяка предпазливост, затова стъпваше леко и тихо, докато се прокрадваше надолу по стълбите; надничаше внимателно зад всеки ъгъл, като държеше закрития си фенер зад гърба си, за да не я издаде. Така че видя кралския виночерпец Хенгфиск застанал на стълбището под нея миг преди да налети на него в тъмния участък между две факли. Но дори така изненадата й беше толкова голяма, че тя ахна и изпусна фенера. Той се затъркаля и заподскача надолу към площадката — нейната площадка, местонахождението на нейното скривалище! — и спря в обутите със сандали крака на монаха, като накапа пламтящо масло по камъните. Опуленият мъж погледна пламъците до краката си със спокойно любопитство, след това вдигна очи към Рейчъл с уста, разтегната в широка усмивка.

— Милостива Риап — прошепна Рейчъл. — О, милост Божия! — Опита се да се отдръпне назад по стълбището, но монахът се движеше бързо като котка. След миг мина край нея и се обърна да й прегради пътя, все още усмихнат с противната си усмивка. Очите му бяха празни езерца.

Рейчъл направи няколко залитащи стъпки заднешком надолу. Монахът се движеше с нея, стъпало по стъпало, абсолютно тихо, и точно копираше движенията й. Когато тя спря, спря и той. Когато се опитваше да върви по-бързо, той я изпреварваше и тя се свиваше до каменната стена, за да не се допре до него. Монахът излъчваше трескава топлина и някаква странна, чужда воня, смрад на нагрят метал и гниещи растения.

Тя се разплака. С потрепващи рамене, неспособна да се сдържа нито миг повече, Рейчъл Драконката се свлече до стената и се сви на кълбо.

— Благословена Елисия, Божия майко — молеше се тя на глас, — чист съсъд, който роди Изкупителя, смили се над мене, грешницата! — Стисна очи и направи знака на Дървото. — Елисия, издигната над всички останали смъртни, кралица на Небето и Морето, застъпи се за мене грешницата!

За свой ужас не можа да си спомни останалите думи. Сви се още повече, мъчеше се да си ги припомни — о, сърцето й, сърцето й — то биеше толкова бързо! — и чакаше тази твар да я хване, да я докосне с нечестивите си ръце. Но след като мина дълго време и не се случи нищо, любопитството й надделя над страха и тя отвори очи.

Хенгфиск още стоеше пред нея, но усмивката му беше изчезнала. Монахът се бе облегнал на стената и дърпаше дрехите си, сякаш беше изненадан, че е облечен с тях. Нещо се бе променило. Имаше някакъв нов вид живот у този човек — замъглен, размътен, но по-човешки от онзи у монаха, който стоеше пред нея допреди малко.

Хенгфиск погледна локвичката горящо масло и сините пламъци, които ближеха краката му, и отскочи стреснато. Пламъчетата скачаха. Устните на монаха се движеха, но отначало нищо не излезе от тях.

— Вад ес?… — изломоти най-после той. — Ум намен Гот… вад ес?…

И изгледа слисано Рейчъл — но вече нещо друго работеше зад погледа му. Чертите му се изопнаха, сякаш невидима ръка сграбчи изотзад обръснатата му глава. Устните му се стиснаха здраво, очите му се изпразниха. Рейчъл изпищя от уплаха. Ставаше нещо, което не можеше да разбере, някаква борба в този изцъклен човек. Тя можеше само да гледа ужасена.

Хенгфиск разтърси глава като куче, излизащо от вода, погледна Рейчъл още веднъж, после огледа цялото стълбище. Изражението му се промени отново: приличаше на човек, притиснат от смазваща тежест. След миг, без предупреждение, Хенгфиск се обърна и се запрепъва нагоре по стъпалата. Тя слушаше как неравните му стъпки заглъхват в мрака.

Рейчъл политна към завесата и я дръпна с неловки, разтреперани пръсти. Отвори непохватно вратата, едва не падна вътре, но успя да я затвори. Залости я, после се хвърли на сламеника и се зави презглава. Лежеше трепереща като от треска.

Песента, която го бе изкушавала, ставаше все по-неясна Гутулф тихо изруга. Беше закъснял. Елиас си отиваше, отнасяше сивия меч в тронната зала, обратно в онази прашна, безкръвна гробница от малахитови статуи и драконови кости. Където се беше носила музиката на меча, сега цареше само пустота, гризяща кухина в съществото му.

Изгубил надежда, той избра следващия коридор, който сякаш се спускаше надолу, бягаше от повърхността като червей, изкопан с лопата. Дупка зееше в него, дупка, през която щеше да духа вятър и да прониква прах. Той беше опустошен.

Когато въздухът стана по-лесен за дишане и камъкът под ръката му стана по-хладен, котката го намери отново. Той чуваше бръмчащото й мъркане, докато тя се извиваше в краката му, но не спря, за да я погали. Мечът му бе пял, а после си бе отишъл отново. Скоро идиотските гласове щяха да се върнат, призрачни гласове, безсмислени, безсмислени…

Като опипваше пътя си, бавен като голямото колело на Времето, Гутулф се потътри надолу към дълбините.