Към кулата на Зеления ангел. Част първа

22. Шепот от камък

Водата се изливаше от голямата пукнатина, плискаше се върху ивицата плосък черен базалт, после се плъзгаше над ръба и пропадаше в ямата. Въпреки цялата си ярост водопадът беше почти невидим в тъмната пещера, осветена само от няколко малки нажежени камъка, вградени в стените. Пещерата с невъзможно висок таван се наричаше Якх Хюйеру, което означаваше Зала на треперенето; и макар че пещерата беше получила това име по друга причина, стените наистина сякаш потрепваха слабо, докато Кига'раску, Сълзопадът, се хвърляше стремглаво към дълбините. Вдигаше много малко шум при минаването си — или поради някаква особеност на ехото в огромната пещера, или поради пустотата, в която падаше. Някои от жителите на планината шушукаха, че Кига'раску няма дъно, че водата пада на долния край на земята и се излива безкрайно в черното Между.

Застанала на ръба на бездната, Утук'ку беше мъничък бод сребристобяло на фона на черната вода. Светлата й роба леко се полюшваше на вятъра от водопада. Маскираното й лице се наведе, сякаш измерваше дълбочината на Кига'раску, но в момента тя виждаше мощния бяг на водата не повече, отколкото мъждивото слънце, увиснало над планинския връх на Стормспайк.

Утук'ку мислеше.

Странни и тревожни промени бяха започнали да настъпват в сложния ход на събитията, с които се бе занимавала толкова отдавна, събития, които бе изучавала и деликатно променяла в течение на повече от хиляда хиляди безслънчеви дни. Една от първите такива промени причини малко разкъсване в нейната рисунка. То не беше непоправимо, разбира се — тъканите на Утук'ку бяха здрави и много повече от няколко нишки трябваше да се изскубнат напълно, за да бъде застрашен дълго планираният й триумф — но кърпенето изискваше грижи, работа и остра като диамант концентрация, която само Най-старите можеха да постигнат.

Сребърната маска се обърна бавно и улови слабата светлина като луна, която изплува иззад облаци. Три сенки се бяха появили на вратата на Якх Хюйеру. Най-близката коленичи, след това закри очите си с длани. Другите две направиха същото.

Докато Утук'ку размишляваше над тях и задачата, която щеше да им възложи, изпита моментно съжаление за загубата на Инген Джегер — но това беше само миг. Утук'ку Сейт-Хамакха беше последната от родените в Градината: не чрез губене на време в безполезни емоции бе надживяла всичките равни на себе си с много столетия. Джегер беше пламенен и сляпо предан като ловно куче, и беше притежавал необходимите за нейните цели качества на собствената си смъртна природа, но той все пак беше само инструмент — нещо, което да използваш и после да изхвърлиш. Той беше обслужил най-голямата й потребност по онова време. За другите задачи щеше да има нови слуги.

Норните, които се прекланяха пред нея — две жени и един мъж, погледнаха нагоре, сякаш се събуждаха от сън. Желанията на тяхната господарка бяха изсипани в тях като мляко от кана и сега Утук'ку вдигна ръка и с рязко движение ги отпрати. Те се обърнаха и тръгнаха, меко, бързо и безшумно, като сенки, бягащи от разсъмването.

Утук'ку стоя още дълго край падащата вода, заслушана в призрачното ехо. После Кралицата на норните се обърна и бавно тръгна към Залата на Дишащата арфа.

Щом зае мястото си до Кладенеца, пеенето от дълбините на Стормспайк се засили. Безсветлинните по свой неразбираем, нечовешки начин приветстваха завръщането й към нейния покрит със скреж трон. С изключение на самата Утук'ку, Залата на Арфата беше пуста, въпреки че единствена мисъл или трепване на ръката й биха издигнали гъсталак от проблясващи копия, стиснати в бледи ръце.

Тя вдигна дългите си пръсти към слепоочията на маската си и се вторачи в танцуващата колона пара, която висеше над Кладенеца. Арфата, с местещи се неточни очертания, проблясваше в пурпурно, жълто и виолетово. Присъствието на Инелуки беше нямо. Той беше започнал да се затваря в себе си, изсмукваше сили от някакъв върховен източник, който го подхранваше, както въздухът — пламъка на свещ. Подготвяше се за голямото изпитание, което скоро щеше да дойде.

Въпреки че до известна степен беше облекчение да е свободна от неговите изгарящи, гневни мисли — мисли, които често бяха неразбираеми дори за Утук'ку, освен като някакъв облак от омраза и силни желания — все пак устните на Кралицата на норните се стиснаха в тънка черта на недоволство зад блестящата й маска. Нещата, които бе видяла в света на сънищата, я тревожеха. Въпреки машинациите, които бе пуснала в ход, тя не беше изцяло доволна. Щеше да е малко по-леко да ги сподели с онова, което се бе съсредоточило в сърцето на Кладенеца, но това нямаше да стане. Най-голямата част на Инелуки щеше да отсъства чак до последните дни, когато щеше да се издигне Звездата на Завоевателя.

Безцветните очи на Утук'ку изведнъж се свиха. Някъде по края на големия гоблен от сила и сънища, който се тъчеше в Кладенеца, нещо се беше раздвижило по неочакван начин. Кралицата на норните обърна погледа си навътре, остави съзнанието си да се разшири и опипа нишките на деликатно изплетената си паяжина, безбройните линии на намерения, пресмятания и съдби. Ето го: друго разкъсване на грижливата й работа.

Въздишка, лека като кадифения ветрец край крило на прилеп, се отрони от устните на Утук'ку. Пеенето на Безсветлинните се препъна за момент от вълната раздразнение, която се изливаше от господарката на Стормспайк, но след малко гласовете им се извисиха отново, неясни и ликуващи. Беше само някой, който любителски се занимаваше с някой от Свидетелите — хлапак, дори и да беше от потеклото на Родената на кораб Амерасу. Тя щеше да се отнесе с нахалника както подобава. Тази вреда също можеше да се поправи. Щеше да изисква само малко повече съсредоточаване от нейна страна, малко повече от напрегнатата й мисъл — но щеше да бъде поправена. Тя беше уморена, но не чак толкова.

Минали бяха може би повече от хиляда години, откакто Кралицата на норните се беше усмихвала, но ако можеше да си спомни защо, щеше да се усмихне отново в този момент. Дори най-старите Хикеда'я не познаваха друга господарка освен Утук'ку. Някои от тях можеха да бъдат извинени, може би, за това, че не я смятаха вече за живо същество, а както Краля на бурите — за създание, направено изцяло от лед, вещерство и безкрайна, бдителна злоба. Утук'ку знаеше по-добре от тях. Макар че дори хилядолетният живот на нейните потомци представляваше като продължителност само малка част от нейния собствен, под мъртвобледите роби и проблясващата маска все пак се криеше жива жена. В древната й плът все още биеше сърце — бавно и силно като слепец, пълзящ по дъното на дълбоко тихо море.

Тя беше уморена, но все още жестока, все още могъща. Беше планирала толкова дълго тези предстоящи дни, че самото лице на страната горе се беше променяло и деформирало в ръцете на Времето, докато тя чакаше. Тя щеше да живее, за да дочака своето отмъщение.

Светлините на Кладенеца блещукаха върху застиналото метално лице, което тя показваше на света. Може би в този час на триумф, помисли си Утук'ку, отново щеше да си спомни какво значи да се усмихваш.

— О, в името на Горичката — възкликна Джирики, — това наистина е Мезуту'а — Сребърния дом. — Той вдигна факлата по-високо. — Не съм го виждал, но за него са изпети толкова много песни, че ми се струва, че познавам неговите кули, мостове и улици, сякаш съм израсъл тук.

— Не си ли бил тук? Но аз смятах, че го е построил твоят народ. — Еолаир отстъпи от стръмния край на стълбището. Градът лежеше прострян под тях — фантастичен миш-маш от тъмен камък.

— Построил го е — отчасти, — но последните Зида'я са го напуснали много преди да се родя. — Златистите очи на Джирики бяха широко отворени, сякаш не можеше да откъсне поглед от покривите на пещерния град. — Когато Тинукеда'я откъснали своя живот от нашия, Дженджияна Славея заявила в мъдростта си, че ние трябва да дадем това място на Децата на Кормчията, за да изплатим отчасти дълга си към тях. — Той се намръщи и поклати глава, косата му се развя. — Тя им дала също Хикехикайо на север и заобиколения с море Джина-Т'сеней, който отдавна е изчезнал под вълните.

Еолаир се мъчеше да извлече смисъл от всички тези непознати имена.

— Твоят народ е дал това на Тинукеда'я? — попита той. — Създанията, които ние наричаме дуори?

— Някои се наричат така. — Джирики обърна светлите си очи към графа. — Но те не са „създания“, граф Еолаир. Те произлизат от Изгубената градина, както и моят народ. Тогава сме направили грешката да ги смятаме за по-долни от нас. Искам сега да я избегна.

— Нямах предвид нищо обидно — каза Еолаир. — Но се срещнах с тях, както ти казах. Те бяха… странни. Но и бяха любезни с нас.

— Децата на океана са много кротки. — Джирики заслиза по стълбите. — Мисля, че именно затова са ги довели сънародниците ми — защото са усещали, че от тях стават послушни слуги.

Еолаир забърза да го настигне. Ситът се движеше уверено, при това много по-близо до ръба, отколкото би посмял графът, и въобще не поглеждаше надолу.

— Какво искаше да кажеш с това „някои се наричат така“? — попита Еолаир. — Имало ли е Тинукеда'я, които не са дуори?

— Да. Тези, които са живели тук — дуорите, както ги наричаш — са най-малката група, която се е отцепила от главното племе. Останалите от народа на Руян са останали близо до водата, тъй като винаги са обичали океана. Много от тях са станали така наречените от смъртните „морски наблюдатели“.

— Нискийците? — През дългата си служба Еолаир често пътуваше в южните води и беше срещал много морски наблюдатели. — Те още съществуват. Но съвсем не приличат на дуорите.

Джирики спря, за да може графът да го настигне, и после тръгна по-бавно.

— Това е предимството и проклятието на Тинукеда'я. Те могат да се променят с времето, за да станат по-подходящи за мястото, в което живеят: притежават някаква изменчивост в кръвта и костите. Мисля, че ако светът трябва да бъде унищожен с огън, Децата на океана ще са единствените, които ще оцелеят. Не след дълго те ще могат да ядат пушек и да плуват в гореща пепел.

— Но това е изумително! — възкликна Еолаир. — Дуорите, които видях, Юис-фидри и приятелите му, изглеждаха толкова боязливи! Кой би могъл да си помисли, че са способни на такива неща?

— Те са гущери в южните блата — каза Джирики с усмивка, — които могат да си сменят цвета, за да заприличат на листа, стъблото или камъка, на които са се свили. И са и плахи. Не е странно, че най-плашливите създания често са най-добрите в умението да се скрият.

— Но щом твоят народ е дал на дуорите — на Тинукеда'я — това място, защо те толкова се боят от вас? Когато с лейди Мейгуин дойдохме тук и се срещнахме с тях, те бяха ужасени от мисълта, че може би сме ваши слуги, дошли да ги измъкнем оттук.

Джирики спря. Изглеждаше прикован от нещо, което ставаше долу. Когато отново се обърна към Еолаир, изражението му беше толкова болезнено, че дори странните му черти не можеха да го прикрият.

— Прави са да се страхуват, граф Еолаир. Амерасу, нашата мъдра, която току-що ни бе отнета, наричаше нашите дела с Тинукеда'я нашия голям позор. Ние не сме се отнесли добре с тях и сме скрили от тях неща, които са заслужавали да знаят… защото сме смятали, че ще са по-добри слуги, ако работят в невежество. — Той безсилно разпери ръце. — Когато Дженджияна, господарката на Дома на Годишния танц, им дала това място в далечното минало, много от Децата на зората й се противопоставили. Сред Зида'я и до ден-днешен има такива, които смятат, че е трябвало да държим децата на Руян Ве като слуги. Прави са да се страхуват твоите приятели.

— Нищо от тези неща няма в нашите стари легенди за вашия народ — зачудено каза Еолаир. — Ти рисуваш мрачна, тъжна картина, принц Джирики. Защо ми разказваш всичко това?

Ситът отново тръгна надолу по вдлъбнатите стъпала.

— Защото, граф Еолаир, тази епоха скоро ще си отиде. Това не означава, че очаквам да дойдат по-добри времена, макар че за това, предполагам, винаги има шанс. Но за добро или зло, тази ера на света свършва.

Продължиха надолу мълчаливо.

Еолаир разчиташе на смътните си спомени от предишните си посещения, за да води Джирики из разрушаващия се град — въпреки че, ако се съдеше по нетърпението на сита, обуздавано само от природната му учтивост, Джирики можеше да е не по-лош водач. Докато вървяха по кънтящите пусти улици, Еолаир отново имаше впечатлението, че Мезуту'а е не толкова град, колкото развъдник на плахи, но дружелюбни животни. Този път обаче, понеже думите на Джирики за океана още бяха свежи в паметта му, Еолаир го видя като някаква коралова градина, чиито безкрайни постройки растат една от друга, пронизани от празни входове и тъмни тунели, а кулите му бяха съединени с каменни пътечки, тънки като стъклени влакна. Той разсеяно се питаше дали дуорите са стаявали някакъв копнеж за морето дълбоко в себе си, така че това място и неговите добавки — Джирики му сочеше някои неща, прибавени към оригиналните постройки на Мезуту'а — да станат нещо като подводна пещера, заслонена от слънцето със скали, вместо със синя вода.

Когато излязоха от дългия тунел и неговите релефи от жив камък в обширното пространство на голямата каменна арена, Джирики, който вече бе поел водачеството, беше обкръжен от ореол бледа, трептяща светлина. Ситът се вторачи надолу към арената, вдигна тънките си ръце на височината на раменете, направи някакво движение и чак после закрачи напред. Само еленовата му грация скриваше факта, че върви много бързо.

Големият кристален Къс все още стоеше в центъра на купата, пулсираше и повърхностите му преливаха от бавно променящи се цветове. Каменните пейки бяха празни. Арената беше пуста.

— Юис-фидри! — извика Еолаир. — Юис-хадра! Аз съм Еолаир, графът на Над Мулах!

Гласът му отекна от далечните стени на пещерата. Отговор нямаше.

— Аз съм Еолаир, Юис-фидри! Върнах се!

След като никой не му отговори — нямаше никакви признаци на живот — нито стъпки, нито проблясъци на дуорски пръчки от розов кристал — Еолаир слезе при Джирики.

— Точно от това се страхувах — каза графът. — Че ако те доведа, те ще изчезнат. Надявам се само да не са изоставили града напълно. — Той се намръщи. — Сигурно ме смятат за предател, щом съм довел тук един от предишните им господари.

— Може би. — Джирики изглеждаше разсеян и малко напрегнат. — В името на предците ми — прошепна той, — да стоя пред Къса на Мезуту'а! Усещам го да пее!

Еолаир протегна ръка към млечния камък, но не усети нищо, освен леко затопляне на въздуха.

Джирики вдигна ръце към Къса, но не го докосна — сякаш прегръщаше нещо невидимо, което обгръщаше извивките на камъка, но беше почти два пъти по-ярко. Светлините започнаха да проблясват малко по-оцветено, сякаш това, което се движеше в камъка, беше изплувало по-близо до повърхността. Джирики внимателно следеше играта на цветовете и бавно движеше пръстите си по някаква орбита, без да докосва Къса директно, наместваше ръцете си край него, сякаш партнираше на неподвижния предмет в някакъв ритуален танц.

Мина много време. На Еолаир му омръзна да стои прав, а и краката го заболяха, и той седна на една от каменните пейки. Студено течение се носеше над арената и вратът му почна да се схваща. Той се загърна в наметалото си и загледа Джирики, който все така стоеше пред блещукащия камък, унесен в някакво мълчаливо общуване.

Не на шега отегчен, Еолаир започна да си играе с прибраната си на опашка черна коса. Въпреки че беше трудно да се каже колко време е минало, откакто Джирики се беше приближил до камъка, графът разбираше, че не е кратко: той беше известен с търпението си и дори в тези влудяващи дни беше много трудно да бъде изнервен.

Изведнъж ситът трепна и отстъпи крачка назад от камъка. В очите му имаше светлина — изглеждаше по-силна от просто отражение на непостоянния блясък на Къса.

— Говорещият огън — каза Джирики.

— Какво искаш да кажеш?

— Говорещият огън в Хикехикайо. Той е друг Свидетел — Главен свидетел, като Къса. Той е някъде много близо някак си — близо по начин, който няма нищо общо с разстоянието. Не мога да го освободя и да обърна Къса към други неща.

— Към какви други неща искаш да го обърнеш?

Джирики поклати глава, хвърли бърз поглед към Къса и продължи:

— Трудно е да се обясни, граф Еолаир. Нека го кажа така — ако си се загубил и си заобиколен от мъгла, но до теб има дърво, на което можеш да се изкачиш и да погледнеш над мъглата, ще го направиш ли?

— Разбира се — каза Еолаир. — Но все пак не разбирам какво искаш да кажеш.

— Това, което казвам. Ние, които сме свикнали с Пътя на сънищата, напоследък бяхме лишени от него — все едно гъста мъгла пречи на някого да излезе от дома си, въпреки че се налага да го направи. Свидетелите, които мога да използвам, са по-незначителни — без силата и познанията на някой като нашата Първа баба Амерасу, те са полезни само за по-дребни цели. Късът на Мезуту'а е Главен свидетел — мислех да го търся още преди да потеглим от Джао е-Тинукай'и, — но току-що открих, че неговото използване някак си ми е отказано. Все едно съм се покатерил на дървото, за което ти казах, и съм стигнал до горната граница на мъглата, но само за да открия, че над мен има някой, който не ми позволява да се изкача по-високо и да погледна. Блокиран съм.

— Всичко това е все още една голяма загадка за смъртен като мен, Джирики, макар че виждам донякъде какво се опитваш да ми обясниш. — Еолаир се замисли за момент. — Казано с други думи: ти искаш да погледнеш през прозорец, но някой от другата страна го закрива. Така ли е?

— Да. Добре казано. — Джирики се усмихна, но Еолаир видя умората зад усмивката му. — Но не смея да си отида, без да съм опитал да погледна отново през прозореца толкова пъти, за колкото ми стигнат сили.

— Тогава ще те чакам. Но сме си взели малко храна и вода. И освен това, макар че не знам как е с твоите хора, моите сигурно ще имат нужда от мен доста скоро.

— Колкото до храната и водата — каза Джирики разсеяно, — можеш да вземеш моите. — Той пак се обърна към Къса. — Когато решиш, че ти е време да се върнеш, кажи ми, но не ме докосвай, докато не ти кажа, че може, граф Еолаир. Обещай ми. Не знам точно какво трябва да правя, затова и за двама ни ще е по-сигурно да не се намесваш, каквото и да изглежда, че става.

— Няма да правя нищо, ако не го поискаш — обеща Еолаир.

— Добре. — Джирики вдигна ръце и пак започна да описва бавните кръгова.

Графът на Над Мулах въздъхна и се намести по-удобно на каменната скамейка.

Събуди се от странен сън — беше бягал пред огромно колело, високо колкото дърво, грубо и напукано като гредите на древен таван — с внезапното усещане, че нещо не е наред. Светлината беше по-ярка, сега пулсираше като удари на сърце, но беше станала болезнено синьо-зелена. Въздухът в гигантската пещера беше натежал и стихнал като пред буря, мирис като след светкавица изгаряше ноздрите на графа.

Джирики стоеше пред святкащия Къс — прашинка в море ослепителна светлина, — но докато преди беше заел позата на танцуващ за Мирка, та тя да прати дъжд, сега краката му бяха изкривени, главата му беше отметната назад, сякаш невидима ръка изстискваше живота от него. Еолаир се хвърли напред, но не знаеше какво да прави. Ситът му беше казал да не го докосва, независимо от това, което става с него, но когато Еолаир се приближи достатъчно, за да види лицето му, почти невидимо в огромния прилив на зашеметяващ блясък, сърцето му подскочи. Със сигурност Джирики не беше искал точно това!

Напръсканите със златисти точици очи на сита се бяха подбелили, устните му се бяха изкривили в озъбена гримаса на хванат в капан звяр, издутите вени на шията и челото му сякаш всеки миг щяха да се пръснат.

— Принц Джирики! — извика Еолаир. — Джирики, чуваш ли ме?

Устата на сита се отвори малко повече. Челюстите му се движеха. Силно буботене се понесе и прокънтя през големия амфитеатър, глухо и неразбираемо, но така явно пълно с болка и страх, че дори когато Еолаир отчаяно запуши ушите си с ръце, почувства как сърцето му се свива от съчувствие и ужас. Той протегна колебливо ръка към сита и смаяно видя как косъмчетата по нея настръхнаха. Кожата го засмъдя.

Граф Еолаир мисли само още миг. Като се проклинаше за глупостта си, той отправи бърза безмълвна молитва към Куам Земното куче, направи крачка напред и сграбчи Джирики за раменете.

В мига, в който пръстите му го докоснаха, Еолаир внезапно бе връхлетян от титанична сила — сила отникъде, беснееща черна река от ужас, кръв и кухи гласове, която протичаше през него и помиташе мислите му като шепа листа в огромен водопад. Но дори в краткия миг, преди истинското му аз да потъне в нищото, той видя ръцете си — все още докосваха Джирики; видя и сита, загубил равновесие от тежестта му, да пада върху Къса. Огромен фонтан от искри скочи нагоре, по-ярък дори от синьо-зеленото излъчване, милион бляскащи светлини като душите на всички светулки на света, освободени изведнъж, танцуващи в нощта. После всичко потъна в мрак. Еолаир почувства, че пада, пада право надолу, като камък в безкрайна пустота…

— Жив си.

Облекчението в гласа на Джирики беше явно. Еолаир отвори очи и видя едно светло петно, което постепенно се превърна в лицето на сита, наведено ниско над неговото. Хладните ръце на Джирики бяха на слепоочията му.

Графът помръдна отпаднало ръка и ситът се отдръпна и го остави да седне. Еолаир беше смътно благодарен, че му позволи да направи това сам, въпреки че му отне доста време да успокои разтрепераното си тяло. Главата му блъскаше и кънтеше като Казана на Рин. Трябваше да затвори очи, за да не повърне.

— Предупредих те да не ме докосваш — каза Джирики, но без недоволство. — Съжалявам, че толкова пострада заради мен.

— Какво… Какво стана?

Джирики поклати глава. Имаше някаква нова скованост в движенията му — но когато си помисли колко по-дълго ситът е издържал това, до което той се бе докоснал само за миг, графът изпита страхопочитание.

— Не знам точно какво — отговори Джирики. — Нещо не искаше да стигна до Пътя на сънищата, или не искаше Късът да се намесва — нещо с много по-голяма мощ и знания от моите. — Той направи гримаса и белите му зъби лъснаха. — Прав бях, като предупредих Сеоман да стои далече от Пътя на сънищата. Явно трябваше и аз да послушам собствения си съвет. Майка ми ще е бясна.

— Помислих, че умираш. — Еолаир изпъшка. Струваше му се, че някой подковава огромен товарен кон зад челото му.

— Ако не ме беше измъкнал от капана, в който бях попаднал, мисля, че ме чакаше нещо по-лошо от смърт. — Ситът се изсмя остро. — Дължа ти Стаджа аме — Бялата стрела. Жалко, моята вече я притежава друг.

Еолаир се помъчи да стане. Потрябваха му няколко опита, но накрая, с помощта на Джирики, която този път прие, успя да се изправи. Късът отново изглеждаше замрял, блещукаше беззвучно в центъра на пустата арена и хвърляше колебливи сенки зад каменните пейки.

— Бялата стрела? — попита той. Главата го болеше и чувстваше мускулите си така, сякаш беше влачил натоварена каруца от Хернисадарк чак до Кранхир.

— Ще ти кажа някой ден — отвърна Джирики. — Трябва да се науча да живея с тези унижения.

Тръгнаха към тунела, който извеждаше от арената. Еолаир накуцваше, Джирики не — но все пак вървеше бавно.

— Унижения? — попита глухо Еолаир. — Какво искаш да кажеш?

— Да те спасяват смъртни. Май че ми става навик.

Звукът на стъпките им кънтеше над просторната арена и нагоре в тъмното.

— Ела, писенце! Ела, миличко!

Рейчъл беше доста объркана. Не знаеше точно какво се казва на котките — винаги бе очаквала от тях да си вършат работата, тоест да поддържат на ниско ниво броя на мишките, но беше оставяла галенето и глезенето им на камериерките. Що се отнасяше до нея, раздаването на нежности и бонбони не влизаше в задълженията й към никого от нейните подчинени — двукраки или четирикраки. Но сега имаше нужда — макар и отявлено глупава и малоумна — и затова се унижаваше.

„Слава на милостивия Усирис, че няма кой да ме види!“

— Пис, пис, пис! — Рейчъл размаха парченце осолено говеждо и се наведе, като се опита да не обръща внимание на болката в гърба си и на грапавите камъни под коленете си. — Искам да те нахраня, мръсно същество. — Тя се намръщи и размаха месото. — Ще си заслужиш да взема да те сготвя.

Дори котката, застанала съвсем малко извън обсега й, насред коридора, явно знаеше, че това е напразна заплаха. Не заради мекото сърце на Рейчъл — тя искаше животинчето да вземе месото, но иначе не би се поколебала да я отпрати с метлата — но защото да се яде котешко месо беше така немислимо за Рейчъл, както да плюеш върху олтар. Тя не би могла да каже с какво точно котешкото месо се различава от заешкото или сърнешкото, но не й и трябваше. Достойните хора не го правеха и това й стигаше.

И все пак през последния четвърт час тя на няколко пъти се бе замисляла дали да не ритне това своенравно създание надолу по стълбите и да се заеме с нещо, което не изисква присъствието на животно. Но най-дразнещото беше, че това беше неизпълнимо.

Рейчъл погледна треперещата си ръка и мазните си пръсти. И всичко това, за да помогне на едно чудовище?

„Пропадаш, жено. Луда си!“

— Пис-пис…

Сивата котка направи стъпка напред и спря; наблюдаваше Рейчъл с очи, разширени както от подозрение, така и от светлината на лампата. Рейчъл мълчаливо се помоли на Елисия и побутна месото към нея. Котката се приближи предпазливо, подуши го, след това го близна внимателно. Уми се уж небрежно и като че ли набра кураж, взе месцето и отстъпи назад, за да го изяде. После пак пристъпи напред. Рейчъл посегна с другата си ръка и я поглади по гърба. Котката се стресна, но след като Рейчъл не направи рязко движение, взе следващото парче месо и лакомо го налапа. Рейчъл леко прокара пръсти по козината й, докато котката душеше вече празната й шепа, почеса я зад ушите — едва се сдържаше да не удуши това дребно животинче. Най-после, когато котката замърка, Рейчъл тромаво се изправи и каза:

— Утре. Утре ще ти дам още.

И се обърна, и се затътри уморено към скривалището си. Котката я гледаше, докато си отиваше, душеше каменния под за някоя пропусната трошица, после легна и започна да се мие.

Джирики и Еолаир излязоха на светло и замигаха като къртици. Графът вече съжаляваше, че беше избрал точно този вход към подземните мини — той беше толкова далече от Хернисадарк. Ако бяха дошли през пещерите, в които се бяха подслонили хернистирците, както двамата с Мейгуин бяха направили първия път, можеха да пренощуват в някоя от доскоро обитаваните бърлоги на пещерния град и да си спестят дългото пътуване до дома.

— Не изглеждаш добре — каза ситът и това вероятно беше самата истина. Главата на Еолаир най-после беше престанала да дрънчи, но мускулите все още го боляха.

— И не съм добре. — Графът се огледа. По земята все още имаше малко сняг, но времето наистина се беше пооправило тези дни и можеха да пренощуват тук и да тръгнат за Тайг утре сутринта. Той погледна слънцето. Беше още ранен следобед. Струваше му се, че са били под земята много по-дълго… ако беше същият ден, разбира се. При тази мисъл той кисело се усмихна. По-добре мъчително пътуване назад към Тайг, реши Еолаир, отколкото нощ сред все още студената пустош.

Конете — червеникавокафявият скопец на Еолаир и белият жребец на Джирики, накичени с пера и звънчета, вплетени в гривите, пощипваха оскъдната тревица, опънали докрай дългите си въжета. Беше работа за минути да ги приготвят и след това ги пришпориха на югоизток, към Хернисадарк.

— Въздухът е някак различен — извика Еолаир. — Усещаш ли?

— Да. — Джирики вдигна глава като животно, което души ветреца. — Но не знам какво може да означава това.

— По-топло е. Това ми стига.

Когато стигнаха полите на Хернисадарк, слънцето вече се беше скрило зад Грианспог и небето губеше червенината си. Яздеха един до друг нагоре по пътя за Тайг, като се промъкваха през множеството пешеходци и волски коли. Гледката на народа му, излязъл по работа, облекчаваше болката на Еолаир, въпреки че повечето хора изглеждаха изтощени и гладни, но поне отново пътуваха свободно в страната си. Мнозина, изглежда, идваха от пазар — стискаха ревниво придобивките си, дори ако бяха само низа лук.

— И така, какво научи? — попита Еолаир най-после.

— От Къса? Много и малко. — Джирики видя изражението на графа и се засмя. — О, приличаш на моя смъртен приятел Сеоман Снежния кичур! От него разбрах, че ние, Децата на зората, не даваме задоволителни отговори.

— Сеоман?

— Вашите го наричат Саймън, мисля. — Джирики кимна, млечнобялата му коса танцуваше от вятъра. — Той е странен хлапак, но смел и добросърдечен. И умен при това, макар че добре го прикрива.

— Мисля, че съм го виждал. Той е при Джосуа Безръкия на Камъка — на Сес… Сесу… — Той размаха ръка, опитвайки се да си спомни името.

— Сесуад'ра. Да, той е. Млад, но е попадал в твърде много премеждия, за да се смята, че само късметът е обяснението за това. Той ще има важна роля в събитията, които идват. — Джирики погледна на изток, сякаш търсеше там смъртното момче. — Амерасу — нашата Прародителка, Първата баба, го покани в дома си. Това наистина беше голяма чест.

Еолаир поклати глава.

— Спомням си го — високо непохватно момче. Но отдавна престанах да вярвам на външния вид.

Джирики се усмихна.

— Значи си един от тези, у които старата хернистирска кръв тече силно. Нека си помисля още малко за това, което открих при Къса. После, ако дойдеш с мен при Ликимея, ще споделя мислите си с двама ви.

Докато се изкачваха, Еолаир видя една жена, която вървеше по влажната трева, и вдигна ръка.

— Един момент, моля. — Подаде поводите на сита, скочи от седлото и тръгна след жената, която току се навеждаше, сякаш береше цветя. Рехаво ято птици се носеше зад нея, спускаше се надолу и после се издигаше във вихрушка от размахани крила.

— Мейгуин? — повика Еолаир. Тя не спря, затова той ускори крачка. — Мейгуин! — повтори той, когато я настигна. — Как си?

Дъщерята на Лут се обърна. Носеше тъмно наметало, но под него имаше яркожълта рокля. Токата на колана й беше слънчоглед от ковано злато.

— Граф Еолаир — каза тя спокойно и се усмихна, после се наведе и пръсна поредната шепа семена по земята.

— Какво правиш?

— Сея цветя. Дългата битка със зимата попари дори Цветята на небето. — Тя млъкна и пръсна още семена. Птиците пак се спуснаха да ги кълват.

— Какво значи „Цветя на небето“?

Тя го погледна с любопитство.

— Що за странен въпрос? Помисли си, Еолаир, какви прекрасни цветя ще поникнат от тези семена. Представи си колко хубаво ще е, когато градините на боговете разцъфнат отново.

Той я гледаше безпомощно. Мейгуин пак тръгна и почна да пръска семена. Птиците, може би преяли, но все още лакоми, я следваха.

— Но ти си в Хернисадарк, ти си израсла тук!

Мейгуин спря и се загърна по-плътно в наметалото.

— Не изглеждаш добре, Еолаир. Това е лошо. Никой не бива да е болен тук.

Джирики бавно идваше към тях по тревата, като водеше двата коня. После спря — не искаше да досажда.

За изненада на Еолаир, Мейгуин се обърна към сита и направи дълбок поклон.

— Добре дошъл, господарю Бриниох — каза тя, после се изправи и вдигна ръка към почервеняващия западен хоризонт. — Какво прекрасно небе ни създаде днес. Благодаря ти, о, Пресветли.

Джирики не каза нищо, но погледна Еолаир с котешко изражение на спокойно любопитство.

— Мейгуин — каза графът. — Това е Джирики, той е сит. Не е бог, но е един от тези, които ни спасиха от Скали. — След като тя не отговори, а само се усмихна снизходително, той повиши тон: — Мейгуин, това не е Бриниох. Ти не си сред боговете. Това е Джирики — безсмъртен, но от плът и кръв, като теб и мен.

Мейгуин обърна лукавата си усмивка към сита.

— Добри ми господарю, Еолаир, изглежда, има треска. Да не би да си го завел твърде близко до слънцето при днешното ви пътуване?

Графът на Над Мулах гледаше втренчено. Наистина ли беше луда, или играеше някаква неразгадаема игра? Никога не беше виждал нещо подобно.

— Мейгуин! — извика той.

Джирики докосна ръката му.

— Ела с мен, граф Еолаир. Ела да се поразходим.

Мейгуин отново се поклони.

— Любезен си, господарю Бриниох. Сега ще продължа работата си, ако ми позволиш. Това е твърде малко, за да се отблагодарим за твоята любезност и гостоприемство.

Джирики кимна. Мейгуин се обърна и бавно тръгна напред.

— Боговете да са ми на помощ — каза Еолаир. — Тя е полудяла! По-лошо е, отколкото предполагах.

— Дори някой не от твоя род може да види, че е сериозно объркана.

— Какво да направя? — завайка се графът. — Ами ако никога не си върне разума?

— Имам приятелка — братовчедка, по вашему — която е лечителка — каза Джирики. — Не знам дали ще може да излекува тази млада жена, но няма да навреди, ако опитаме.

Щом чу приближаващите стъпки, Рейчъл почти се хвърли назад към тъмнината и чак тогава си спомни, че всъщност е все едно, и се наруга за глупостта си.

Стъпките бяха бавни, като че ли вървеше много изтощен човек или пък носеше огромен товар.

— Къде отиваме сега? — Беше дрезгав шепот, глух и груб, шепот на глас, който не се използваше много често. — Къде отиваме? Добре де, идвам. — Последва хриптящ звук, който би могъл да е и смях, и плач.

Рейчъл затаи дъх. Първо се появи котката с вдигната глава, след близо седмица вече сигурна, че може да очаква храна вместо опасност. Човекът се появи след малко — пристъпваше тежко към светлината на лампата. Бледото му, прорязано с белези лице беше обрасло с дълга прошарена брада; частите от тялото му, които не бяха покрити от парцаливите му мръсни дрехи, издаваха страхотно изтощение от глад. Очите му бяха затворени.

— Почакай — каза той прегракнало. — Слаб съм. Не мога да бързам. — Той спря, сякаш усети светлината на лампата с лицето си, с клепките на незрящите си очи. — Къде си, коте? — попита той с треперещ глас.

Рейчъл се наведе да погали котката, която се триеше в глезена й, и й подаде малко от очакваното парченце осолено говеждо. После се изправи.

— Граф Гутулф! — Гласът й изглеждаше толкова силен след шепота на Гутулф, че чак я стресна. Мъжът трепна и залитна, но вместо да се обърне и да побегне, вдигна пред себе си треперещите си ръце.

— Оставете ме на мира, проклети създания! — извика той. — Преследвайте някой друг! Оставете ме с нещастието ми! Нека мечът ме получи, щом иска!

— Не бягай, Гутулф! — бързо каза Рейчъл, но графът вече се бе обърнал и се клатушкаше по коридора.

— Тук ще имаш храна — извика тя след него. Дрипавото видение не отговори, изчезна в мрака извън осветеното от лампата петно. — Ще я оставя и ще си отида. Ще оставям храната всеки ден! Няма нужда да говориш с мен.

Когато ехото заглъхна, Рейчъл даде парченце месо на котката и тя лакомо задъвка. Гърнето, пълно със сушено месо и плодове, остави в една прашна ниша в стената, недостъпна за котката, но където живото плашило щеше да го намери — ако събереше кураж да се върне.

Все още несигурна каква точно е целта й, Рейчъл вдигна лампата и тръгна назад към стълбището, което водеше към по-високите, по-познати части на лабиринта под замъка. Вече го беше направила. Но защо? Сега трябваше да рискува отново да ходи в горните части на замъка, тъй като запасите й бяха изчислени за изхранването само на един пестелив човек, а не на двама — плюс една котка с бездънен стомах.

— Риап, спаси ме от мен самата — измърмори тя.

Това беше единственото милосърдие, което можеше да прояви в тези ужасни дни — въпреки че никога не се беше отдавала особено на милосърдие: повечето просяци, които бе виждала, си бяха съвсем здрави и по-скоро не искаха да работят. Но може би все пак беше милосърдие. Времената се бяха променили, а с тях — и тя.

Или може би беше просто самотна. Изсумтя недоволна от самата себе си и забърза по коридора.