Към кулата на Зеления ангел. Част първа

3. На запад от света

— Вече съм рицар, нали така? — Саймън прокара пръсти през гъстата козина по шията на Куантака. Вълчицата го гледаше безизразно.

Бинабик вдигна очи от пергаментите и кимна.

— С клетва пред твоя бог и твоя принц. — Тролът отново се наведе над книгата на Моргенес. — Това ми се струва достатъчно за изпълнение на рицарския ритуал.

Саймън се взираше през покритото с плочи пространство на Огнената градина и опитваше да облече мислите си в думи.

— Но… Но аз изобщо не се чувствам различен от преди. Аз съм рицар… мъж! Но защо се чувствам като същата личност?

Прекъснат по средата на това, което четеше, Бинабик не отговори веднага.

— Съжалявам, Саймън — каза той най-после. — Не съм добър приятел в изслушването. Моля те, повтори какво каза.

Саймън се наведе, взе един изкъртен от настилката камък и го запокити в близкия гъсталак. Куантака се хвърли след него.

— Щом съм рицар и съм вече мъж, защо се чувствам все същия глупав слуга?

Бинабик се усмихна.

— Не само ти си изпитвал тези чувства, приятелю Саймън. Поради това, че е настъпил нов сезон или е отдадено признание, една личност вътрешно не се променя кой знае колко. Ти бе провъзгласен за рицар на Джосуа поради храбростта, която прояви на Урмшайм. Ако се променяш, това не е станало на церемонията вчера, а на планината. — Той потупа обутите в ботуши крака на Саймън. — Не каза ли, че си научил нещо там, а също и от проливането на драконовата кръв?

— Да. — Саймън погледна опашката на Куантака, която се размахваше над високите бурени като облаче дим.

— Хората — както тролите, така и тези от равнините, порастват всеки с времето си — продължи дребният мъж, — а не когато някой казва, че са пораснали. Бъди доволен. Ти винаги ще приличаш изключително на Саймън, но все пак виждам големи промени през месеците, откакто сме приятели.

— Наистина ли?

— Да. Ти ставаш мъж, Саймън. Нека това протече със скоростта, която му е нужна, и нека да не те безпокои. — Той прелисти страниците пред себе си. — Чуй, искам да ти прочета нещо. — Той прокара възлестия си пръст по редовете, изписани с изящния почерк на Моргенес. — Неизказано съм благодарен на Странгиард, че донесе тази книга от развалините на Наглимунд. Това е последната ни връзка с великия човек, твоя учител. — Пръстът му спря. — А, ето го. Моргенес пише за крал Джон следното:

— „Ако той беше докоснат от божественост, тя беше най-очевидна в неговите заминавания и пристигания, в способността му да открие правилното време, в което да е на нужното място, и да се възползва от това…“

— Чел съм тази част — каза Саймън.

— Тогава би трябвало да си забелязал нейното значение за нашите усилия — отбеляза тролът и продължи:

— „Защото Престър Джон знаеше, че и във войната, и в дипломацията, както и в любовта и търговията — две други не много различни дейности, — наградата обикновено не се пада на силния и дори не на справедливия, а по-скоро на късметлията. Джон знаеше също, че този, който се движи бързо и без излишна предпазливост, създава собствения си късмет“.

Саймън се намръщи при доволното изражение на Бинабик.

— Какво?

— А! — Тролът беше невъзмутим. — Слушай по-нататък.

— „Така при войната, която даде Набан в имперските му ръце, Джон докара своята далеч по-малобройна войска през Онестринския проход право сред копията на легионите на Ардривис, когато всички мислеха, че само луд може да постъпи така. Точно това безразсъдство, тази наглед лудост, даде на Джон голямото предимство на изненадата и — дори — създаде у стреснатата набанска армия една атмосфера на внушено от Бога несъпротивление“.

За Саймън ликуването в тона на дребния трол бе обезпокояващо. Бинабик явно смяташе, че въпросът е някак си твърде ясен. Саймън сбърчи вежди в размисъл.

— Да не искаш да кажеш, че и ние трябва да бъдем като крал Джон? Че трябва да опитаме да заловим крал Елиас с изненада? — Това беше поразителна мисъл. — Че ние трябва… да го нападнем?

Бинабик кимна, зъбите му се оголиха в жълта усмивка.

— Умник си, Саймън! Защо не? Досега само реагирахме, а не действахме. Може би една промяна ще ни е от помощ.

— А какво ще кажеш за Краля на бурите? — Потресен от тази мисъл, той погледна към облачния хоризонт. Не искаше дори да произнася това име под широкото тъмносиво небе в това усамотено място. — И освен това, Бинабик, ние сме само неколкостотин души. Крал Елиас има хиляди воини.

Тролът сви рамене.

— Кой казва, че трябва да се бием армия срещу армия? Във всеки случай малката ни компания нараства всеки ден, тъй като много хора идват през степта в… как го наричаше Джосуа? А, Нови Гадринсет.

Саймън поклати глава и метна нов огладен от вятъра камък в храсталака.

— Изглежда ми глупаво. Не, не глупаво, но прекалено опасно.

Бинабик не се ядоса. Подсвирна на Куантака, която затича към тях, и каза:

— Може и така да е, Саймън. Хайде да се поразходим.

Принц Джосуа загрижено гледаше меча. Доброто настроение, което бе показал по време на празника на Саймън, си беше отишло.

Не че принцът напоследък беше станал по-радостен, реши Деорнот, но бе разбрал, че съмненията му в себе си правят околните неспокойни. Във времена като тези хората предпочитаха един безстрашен принц пред честния и Джосуа вече си беше изработил маска на спокоен оптимизъм за пред поданиците си. Но Деорнот, който го познаваше добре, не се съмняваше, че отговорностите на Джосуа му тежат повече от всякога.

„Той е като майка ми — осъзна Деорнот. — Странно е да мислиш така за един принц. Но и той като нея смята, че трябва да поеме тревогите и страховете на всички върху себе си, че никой друг не би могъл да носи такова бреме“.

И, както Деорнот бе виждал да става с майка му, Джосуа също, изглежда, остаряваше по-бързо от околните. Винаги слаб, Джосуа бе измършавял ужасно по време на бягството от Наглимунд. Вярно, сега беше малко понапълнял, но около него цареше странна атмосфера на крехкост — и не изчезваше. Деорнот го смяташе за малко безпомощен, като човек, току-що станал след дълго боледуване. Сивите кичури в косата му се бяха увеличили драстично, а очите му, макар и все така бдителни, бяха леко трескави.

„Има нужда от спокойствие. Има нужда от отдих. Бих искал да можех да застана край леглото му и да го пазя, докато спи цяла година“.

— Бог да му даде сили — промърмори той.

Джосуа се обърна и го погледна.

— Извинявай, бях се замислил. Какво каза?

Деорнот поклати глава. Не искаше да лъже, но не искаше и да сподели мислите си. И двамата отново насочиха вниманието си към меча.

Принцът и преданият му васал стояха край дългата каменна маса в зданието, което Гелое бе нарекла Дом на раздялата. Всички следи от снощното празненство бяха премахнати и сега на гладкия камък лежеше само черният меч.

— Само като си помислиш колко живот е отнело това оръжие — каза най-после Деорнот и докосна дръжката на меча. Трън беше студен и безжизнен като камъка, на който лежеше.

— По-добре — промърмори принцът — помисли колко много са загинали, за да могат да го притежават.

— Но разбира се, щом струва толкова скъпо, не трябва да го оставяме ей така да лежи тук в една отворена зала, където може да влезе всеки. — Деорнот поклати глава. — Това може да е нашата най-голяма надежда, нашата последна надежда! Не трябва ли да го скрием на безопасно място или да наредим да го пазят стражи?

Джосуа почти се усмихна.

— С каква цел, Деорнот? Всяко съкровище може да бъде откраднато, всеки замък може да бъде разрушен, всяко скривалище може да бъде издирено. По добре е да е на място, където всички могат да го гледат и да усещат каква надежда има в него. — Той присви очи, все така загледан в меча. — Не че изпитвам голяма надежда, като го гледам. Вярвам, че няма да ме помислиш за по-малко царствен, ако ти кажа, че от него ме побиват тръпки. — Той бавно прокара ръка по оръжието. — Във всеки случай според това, което казаха Бинабик и Саймън, никой не може да отнесе този меч там, където той не иска да отиде. Освен това, ако той лежи тук, пред очите на всички, като Тетаиновата брадва в сърцевината на легендарния бук, може би ще се появи някой, който да ни каже как би могъл да ни служи.

Деорнот се озадачи.

— Искаш да кажеш някой от простолюдието, принце?

Джосуа изсумтя.

— Има всякакви видове мъдрост, Деорнот. Ако се бяхме вслушали в думите на простите хора, когато ни казваха, че злото е около нас, щяхме да си спестим много страдания. Не, Деорнот, всяка мъдра дума за този меч сега е ценна за нас, всяка стара песен, всяка почти забравена история. — Джосуа не успя да скрие недоволството си. — В края на краищата всъщност нямаме никаква представа какво добро може да ни донесе той, — никаква представа дали изобщо е тук за добро, освен според един неясен древен стих…

Дрезгав глас го прекъсна и запя:

Щом скреж покрий камбаната на Клавес

и Сенки изпълзят на пътя,

щом притъмней във Кладенеца и водата,

три Меча ще се появят.

Двамата мъже се обърнаха изненадани.

На вратата стоеше Гелое. Тя продължи песента, като се приближаваше към тях.

Щом Букен от Земята изпълзи

и спусне се от висотите Хунен,

кошмарът щом налегне Сън спокоен,

три Меча ще се появят.

Да променят съдбата те,

на Времето Мъглите да разсеят,

щом Древното е устояло,

три Меча ще се появят…

— Не можех да не те чуя, принц Джосуа — имам остър слух. Думите ти са много мъдри. Но колкото до съмнението дали мечът ще помогне… — Тя направи гримаса. — Извини една стара жена за резкостта, но ако не вярваме в силата на пророчеството на Нисес, какво ни остава?

Джосуа се опита да се усмихне.

— Не оспорвах, че това е важно за нас, валада Гелое. Просто бих искал да съм по-наясно що за оръжия са тези мечове.

— Както и всички ние. — Магьосницата кимна на Деорнот, после хвърли бърз поглед към черния меч. — И все пак имаме един от трите Велики меча, а това е повече, отколкото имахме до неотдавна.

— Вярно. Много вярно. — Джосуа се опря на каменната маса. — И сме на безопасно място благодарение на теб. Не съм станал сляп към добрата съдба, Гелое.

— Но се тревожиш. — Тя въздъхна. — Става все по-трудно да се изхранва нарастващото селище и все по-трудно да се управляват живеещите в него.

Принцът кимна и каза:

— А и мнозина от тях дори не знаят защо са тук, освен че са последвали други пришелци. След такова смразяващо лято не знам как ще оживеем през зимата.

— Хората ще те слушат, принце — каза Деорнот. В присъствието на магьосницата Джосуа приличаше повече на старателен ученик, отколкото на принц. Деорнот така и не бе свикнал да приема това и едва скриваше раздразнението си. — Ще правят каквото им кажеш. Ще преживеем зимата.

— Разбира се, Деорнот. — Джосуа сложи ръка на рамото на приятеля си. — Преминали сме през твърде големи изпитания, за да се препънем от дребните проблеми на днешния ден.

Той като че ли понечи да каже още нещо, но в този момент на широкото стълбище отвън се чуха стъпки. Младият Саймън и тролът се появиха на вратата, следвани от вълчицата на Бинабик. Едрото животно подуши въздуха, след това и камъните около вратата, и изтича да легне в дъното на залата. Деорнот с облекчение го гледаше как се отдалечава. Бе видял безброй доказателства за безобидността на вълчицата, но бе дете на еркинландските поля, където вълците бяха демони от приказките.

— А — каза весело Джосуа, — моят най-нов рицар и почитаемият пратеник от Ийканук. Заповядайте, седнете. — Той посочи столовете, подредени след снощния празник покрай стената. — Чакаме още съвсем малко хора, в това число и граф Еолаир. — Принцът се обърна към Гелое. — Ти се погрижи за него, нали? Добре ли е?

— Няколко рани и синини. И е много отслабнал — яздил е отдалече и не е имал храна. Но е добре.

Деорнот помисли, че тя не би казала много повече и ако графът на Над Мулах бе изтезаван и разкъсан на четири — а и тогава скоро би го изправила на крака. Магьосницата не показваше съответното уважение към неговия принц и Деорнот би нарекъл женски много малко черти в нея, но трябваше да признае, че тя върши всичко много добре.

— Радвам се да чуя това. — Джосуа пъхна ръка под наметалото си. — Много е студено тук. Хайде да запалим огън, за да не разговаряме, тракайки със зъби.

Докато Джосуа и другите говореха, Саймън взе дърва от купчината в ъгъла и ги нареди в огнището, щастлив, че има какво да прави. Бе горд, че е част от тази височайша компания, но не беше съвсем в състояние да приеме членството си в нея за сигурно.

— Нареди ги така, че върховете да се допират, а долните краища да са разперени — посъветва го Гелое.

Той я послуша и направи конусообразна хижица от дърва по средата на пепелта. Когато свърши, се огледа. Недодяланото огнище не беше на мястото си на изящно изработения каменен под — сякаш животни се бяха настанили в някоя голяма човешка сграда. В цялата дълга зала не се виждаше нищо, построено от ситите, което да наподобява огнище. Как се бяха отоплявали? Саймън си спомни как Адиту бе тичала боса по снега и реши, че студът не ги е смущавал.

— Дали Дом на раздялата е истинското име на тази постройка? — попита той Гелое, когато тя се приближи с кремък и огниво. За миг тя не му обърна внимание, а клекна пред огнището и заизбива искри върху масурите кора, пръснати около дървата.

— Това име е толкова добро, колкото и всяко друго. Аз бих я нарекла Зала на сбогуването, но тролът реши, че знае повече ситски. — Тя се усмихна криво. Между ръцете й се издигна нишка дим.

Саймън помисли, че Гелое може би се шегува, но не беше съвсем сигурен.

— Сбогуване, понеже двата рода са се сбогували в тази зала?

— Смятам, че това е мястото, където са се разделили, да. Където на съгласието е нанесен удар. Смятам, че тя има или е имала някакво друго име за ситите, защото е използвана дълго преди разделянето на двете племена.

Значи беше прав: неговото видение му бе показало миналото на това място. Той разглеждаше замислен колонната зала, колоните от гравиран камък, все още чисти и с ясно очертан релеф след безброй години. „Сънародниците на Джирики някога са били страхотни строители, но сега домовете им в гората са променливи и непостоянни като птичи гнезда. Може би ситите са били мъдри, като не са пускали дълбоки корени“. И все пак убежище, което е винаги на мястото си, дом, който не се променя, точно сега му изглеждаше най-прекрасното съкровище на света.

— Защо са се разделили двата рода?

Гелое сви рамене.

— За такава голяма промяна причината никога не е една, но съм чувала, че смъртните имали пръст в това.

Саймън си спомни последния, ужасен час в Ясира.

— Северната кралица — Утук'ку. Беше побесняла, че ситите не прогонили с камшици смъртните от страната — така каза. И каза също, че Амерасу не трябвало да ни оставя живи. Нас, смъртните. Като мен. — Трудно му беше да мисли за Амерасу, Родената на кораб без срам: убиецът й бе казал, че я е намерил, като го е проследил до Джао е-Тинукай'и.

Магьосницата го изгледа вторачено.

— Понякога забравям колко много си видял, момче. Надявам се, че няма да забравиш, когато ти дойде времето.

— Какво време?

— Колкото до разделянето на ситите и норните — продължи тя, без да обръща внимание на въпроса му — смъртните са замесени в него, но се говори също, че двата рода не живеели задружно дори в страната, от която са дошли.

— Градината?

— Да, така са я наричали. Не знам добре историите — такива приказки никога не са ме интересували особено. Винаги съм работела с нещата, които са пред мен, които могат да се пипнат, да се видят и да им се говори. В това е била замесена жена, а също и мъж от Хикеда'я. Тя е умряла. И той е умрял. И двете семейства били много опечалени. Това е стара работа, момче. Ако отново видиш приятеля си Джирики, попитай го. В края на краищата това е историята на собственото му семейство.

Гелое стана и се отдалечи, Саймън остана да грее ръцете си на пламъците.

„Тези стари истории са като кръв. Преминават през хората дори когато те не знаят това или не мислят за него — помисли той. — Но дори ако не мислиш за тях, когато дойдат лоши времена, старите истории излизат наяве отвсякъде. И това също е като кръв“.

Докато Саймън седеше замислен, дойде Хотвиг със своята дясна ръка Ожберн. След тях вървяха Изорн и майка му — херцогиня Гутрун.

— Как е жена ми, херцогиньо? — попита Джосуа.

— Не се чувства добре — отговори тя, — иначе щеше да е тук. Но това трябваше да се очаква. Децата не са трудни само след като се родят, нали знаете.

— Знам твърде малко, лейди. — Джосуа се засмя. — Особено по тези въпроси. Все още не съм станал баща.

Скоро се появи отец Странгиард, придружен от граф Еолаир. Графът бе сменил пътническите си дрехи с облекло на тритингите — брич и риза от дебела кафява вълна. Носеше усукана около шията златна огърлица, а черната му коса бе събрана в дълга опашка. Саймън си спомни, че го е виждал преди много време в Хейхолт, и за пореден път се учуди на странностите на съдбата — как само мести хората по света като камъчета в игра на шент.

— Добре дошъл, Еолаир, добре дошъл — каза Джосуа. — Слава на Ейдон, сърцето ми се радва да те види отново.

— И моето, ваше височество. — Графът хвърли дисагите, които носеше, до стената, после за миг докосна с коляно земята и стана право в прегръдката на Джосуа. — Поздрави от заточения народ на Хернистир.

Джосуа бързо представи Еолаир на онези, които не го познаваха.

— Чух нещо за приключенията ти, откакто пристигнах — каза графът на Саймън. Усмивката му беше топла. — Надявам се, че ще ми отделиш малко време да поговорим.

Поласкан, Саймън кимна и отговори:

— Разбира се, графе.

Джосуа отведе Еолаир до дългата маса, където чакаше Трън, тържествен и ужасен като мъртъв крал в ковчега си.

— Прочутото оръжие на Камарис — каза хернистирецът. — Слушал съм за него толкова много, че е странно най-после да го видя и да се уверя, че е нещо реално, изковано от метал като всяко друго оръжие.

Джосуа поклати глава.

— Не е съвсем като всяко друго оръжие.

— Може ли да го докосна?

— Разбира се.

Еолаир едва можа да повдигне дръжката от каменната маса. Жилите на шията му се издуха от напрежение. Най-после той се отказа и разтри схванатите си пръсти.

— Тежък е като воденичен камък.

— Понякога. — Джосуа го потупа по рамото. — Друг път е лек като гъше перде. Не знаем защо, нито пък с какво ще ни помогне, но той е всичко, което имаме.

— Отец Странгиард ми каза за песента — въздъхна графът. — Мисля, че мога да ви кажа повече за Великите мечове. — Той огледа стаята. — Ако е дошло време за това.

— Това е военен съвет — каза Джосуа. — На всички тези хора може да се каже всичко и ние чакаме с нетърпение всяка новина за мечовете. Искаме също да чуем и за твоя народ, разбира се. Разбрах, че Лут е мъртъв. Нашите най-искрени съболезнования. Той беше прекрасен човек и чудесен крал.

Еолаир кимна.

— И Гуитин също, неговият син.

Сър Деорнот, който седеше наблизо, изпъшка:

— О, това е отвратителна новина! Той тръгна за Наглимунд малко преди обсадата. Какво е станало?

— Заловен бил от Скали от Калдскрайк и посечен. — Еолаир се вторачи в пода. — Стоварили тялото му като мърша в подножието на планината и продължили по пътя си.

— Проклети да са! — изръмжа Деорнот.

— Срамувам се да ги нарека земляци! — възкликна младият Изорн.

Майка му кимна и каза:

— Когато се върне съпругът ми, ще се разправи с Остроносия. — Говореше толкова уверено, сякаш се отнасяше за настъпването на залеза.

— И все пак всички ние сме сънародници — каза Джосуа. — Всички сме един народ. От днес нататък ще вървим заедно срещу общ неприятел. — Той направи жест към столовете, наредени до стената. — Елате, седнете всички. Трябва да поговорим и да обмислим много неща. Помислих си, че колкото по-малка е тази група, толкова по-лесно ще е да говорим открито.

Когато всички седнаха, Еолаир разказа за падането на Хернистир, като започна с клането при Инискрих и смъртното раняване на Лут. Едва бе започнал, когато откъм входа се чуха викове. След миг старият шут Таусър се препъна на вратата — Сангфугол го дърпаше за ризата, като се мъчеше да го задържи.

— Аха! — Старецът се взря в Джосуа със зачервени очи. — И ти не си по-почтен от брат ти — убиеца! — Той се олюля, когато Сангфугол го дръпна яростно. Червенобузест и чорлав — доколкото изобщо му бе останала коса — Таусър беше явно пиян.

— Идвай де, проклет да си! — викна арфистът. — Съжалявам, принце, той внезапно скочи и…

— И като си помисля само, че след всичките си години служба — заломоти Таусър — ще съм… ще съм… изключен! — Произнесе думата с горда грижливост, без да съзнава, че от устата му се точат лиги. — Че ще съм отрязан, изхвърлен от твоите съвети — аз, който бях един от най-близките до сърцето на баща ти…

Джосуа стана. Гледаше тъжно шута.

— Не мога да говоря с теб сега, старче. Не и когато си в такова състояние. — Принцът се намръщи, докато гледаше как Сангфугол се бори с Таусър.

— Аз ще помогна, принц Джосуа — каза Саймън. Не можеше да понася самоопозоряването на стареца нито миг повече. Двамата с арфиста успяха да го обърнат към вратата. Когато се оказа с гръб към принца, борбеността сякаш изтече от него и шутът позволи да го изведат.

Остър вятър духаше откъм върха на планината. Саймън свали наметалото си и уви с него раменете на Таусър. Шутът седна на най-горното стъпало — вързоп остри кости и тънка кожа — и каза:

— Лошо ми е.

Саймън го потупа по рамото и погледна безпомощно Сангфугол. Арфистът беше сърдит.

— Все едно да се грижиш за дете — изръмжа той. — Не, децата се държат по-добре. Лелет например изобщо не говори.

— Аз им казах къде да намерят тоя проклет черен меч — изфъфли Таусър. — Казах им къде е. Казах им и за другия, и как Елиас няма да може да го задържи. Баща ти иска да е твой, му казах, но той не ме слушаше. Пусна го, все едно е хванал змия. А сега и черният меч. — Сълза се търкулна по обраслата му с бяла четина буза. — Изхвърли ме като обелка.

— За какво говори? — попита Саймън.

Сангфугол се намръщи.

— Той каза на принца някои неща за Трън, преди ти да заминеш да го търсиш. Не знам за какво друго става дума. — Той се наведе и сграбчи Таусър над лакътя. — Хм! Лесно му е да се оплаква — не му се налага да играе ролята на бавачка. — Усмихна се кисело на Саймън. — Е, може би има лоши дни в кариерата на един рицар, нали? Като например, когато те почнат с мечове и прочее? — Изправи шута и изчака старецът да запази равновесие. — И Таусър, и аз не сме в много добро настроение, Саймън. Ти не си виновен. Ела да се видим по-късно и да пийнем винце.

Сангфугол се обърна и поведе Таусър през развълнуваната трева, като се опитваше хем да го подкрепя, хем да го държи възможно по-далече от чистите си дрехи.

Когато Саймън се върна в Дома на раздялата, принц Джосуа му кимна признателно. Младият принц се почувства странно да го хвалят за такава дребна работа. Еолаир тъкмо довършваше описанието си за падането на Хернисадарк и за бягството на хернистирците в планините Грианспог. Докато разказваше за оттеглянето на остатъците от народа си в пещерите, които прорязват планината, и как били отведени там от дъщерята на краля, херцогиня Гутрун се усмихна.

— Тази Мейгуин е умно момиче. Щастливи сте, че я имате, щом жената на краля е толкова безпомощна, колкото я описваш.

Усмивката на графа беше болезнена.

— Права си, милейди. Тя наистина е дъщеря на баща си. Дори бях започнал да мисля, че ще е по-добър водач от Гуитин, който беше малко твърдоглав… но вече не съм толкова сигурен.

И той разказа за странностите на Мейгуин, за виденията и сънищата й и как тези сънища отвели дъщерята на Лут и него дълбоко в сърцето на планината, в древния каменен град Мезуту'а.

Докато разказваше за града и за необикновените му обитатели — дуорите, всички го слушаха смаяни. Само Гелое и Бинабик не изглеждаха поразени от разказа му.

— Изумително! — прошепна Странгиард и впери поглед в тавана на Дома на раздялата, сякаш сам беше се озовал дълбоко в недрата на Грианспог. — Залата на образците! Какви ли чудесни истории са разказани там?

— Можеш да прочетеш някои от тях по-късно — каза му Еолаир с нещо като насмешка. — Радвам се, че ученолюбието е оцеляло през тази дяволска зима. — После отново се обърна към другите. — Но това, което е може би по-важно от всичко, е казаното от дуорите за Великите мечове. Те твърдят, че са изковали Минияр.

— Ние знаем малко от историята на Минияр — каза Бинабик. — Дуорите, или двернингите, както ги наричат северните хора, участват в нея.

— Но това, което най-много ни засяга, е къде е отишъл Минияр — добави Джосуа. — Имаме единия меч. Елиас има втория. Третият…

— Почти всички в тази зала са виждали третия — каза Еолаир, — а също и мястото, където е сега — ако дуорите не грешат. Защото те казват, че Минияр е отишъл в Хейхолт с Фингил, но Престър Джон го е намерил… и го е нарекъл Блестящ гвоздей. Ако са прави, Джосуа, той е погребан с баща ти.

— О, Ейдон! — промърмори Странгиард. Последва зашеметяваща тишина.

— Но аз съм го държал със собствената си ръка — каза изненадано Джосуа. — Аз сам го сложих на гърдите на баща ми. Как е възможно Блестящ гвоздей да е Минияр? Баща ми никога не е проронвал и дума за това!

— Да, не е проронвал — неочаквано рязко се обади Гутрун. — На никого не е казвал, дори на съпруга ми. Споменал на Исгримнур, че това било стара маловажна история. — Тя поклати глава. — Тайни, моля ви се!

Саймън, който слушаше мълчаливо, реши да се обади.

— Но не е ли крал Джон донесъл Блестящ гвоздей от Уоринстен, където е роден? — И погледна Джосуа, внезапно изплашен, че се е обадил не на място. — Това е историята, която знам аз.

Джосуа сбърчи замислено чело.

— Така казваха мнозина, но, като се замисля, се сещам, че баща ми никога не е бил сред тях.

— Разбира се! О, разбира се! — Странгиард стана и плесна с дългите си ръце. Превръзката над окото му се изкриви и се плъзна почти на носа му. — Пасажът, който толкова смущаваше Джарнауга, пасажът от книгата на Моргенес! Той разказва как Джон слязъл долу, за да се срещна с дракона — но той е носел копие! Копие! О, богове, колко слепи сме били! — Свещеникът се изкиска като момченце. — Но когато излязъл, бил с Блестящ гвоздей! О, Джарнауга, ако само беше сред нас!

Принцът вдигна ръка.

— Тук има много над какво да се мисли и много стари истории, които да се преразкажат, но в момента стои по-важен въпрос. Ако дуорите са прави, а някак си чувствам, че е така — кой би могъл да се съмнява в толкова безумен разказ в тези безумни времена? — ние все пак трябва да получим меча, независимо дали се казва Блестящ гвоздей, или Минияр. Той лежи в гроба на баща ми в Свертклиф, край стените на Хейхолт. Брат ми може да си стои в укрепленията и да гледа гробищата. Стражите на Еркинланд маршируват на ръба на скалата на зазоряване и на здрачаване.

Зашеметяващият момент отмина. В тежката тишина, която последва, Саймън почувства в ума му да се размърдва една идея. Беше смътна и неоформена, затова я запази за себе си. Беше освен това и доста страшна.

Еолаир заговори.

— Има и още, ваше височество. Казах ви за Залата на образците и за картите на дуорите, които те са начертали на всички изкопани от тях проходи. — Той стана, отиде до дисагите, които беше оставил близо до вратата, върна се и ги изсипа на пода. От тях тупнаха няколко свитъка от намазнена овча кожа. — Това са плановете на тунелите под Хейхолт — работа, която дуорите казват, че са свършили, когато замъкът се е наричал Асу'а и е принадлежал на ситите.

Странгиард бързо коленичи и разви един от свитъците с нежната грижовност на влюбен.

— Ах! — въздъхна той. Възторжената му усмивка се смени с объркване. — Трябва да призная — каза той, — че съм, ъъ, малко… малко разочарован. Не смятах, че картите на дуорите ще са толкова… боже мой… толкова недодялани.

— Това не са картите на дуорите — каза Еолаир и сбърчи вежди. — Това е резултат от усърдната работа на двама хернистирски писари в теснотия и почти пълна тъмнина на едно страшно място — те копираха каменните карти на дуорите върху кожите, които да мога да изнеса на повърхността.

— О! — Свещеникът бе покрусен. — О! Прости ми, графе! Толкова съжалявам…

— Няма нищо, Странгиард. — Джосуа се обърна към графа на Над Мулах. — Това е наистина неочаквано благодеяние, Еолаир. В деня, когато ще можем най-после да застанем пред стените на Хейхолт, ще превъзнасяме името ти до небесата.

— Можеш да ги ползваш колкото искаш, Джосуа. Това беше идея на Мейгуин, ако трябва да кажа истината. Не съм сигурен колко ще ви свършат работа, но знанието никога не е излишно, с което, сигурен съм, ще се съгласят и архиварите. — Той посочи Странгиард, който се ровеше в овчите кожи като прасенце, изкопало гнездо трюфели. — Но признавам, че дойдох при вас с надежда за нещо повече от благодарност. Когато напуснах Хернистир, мислех, че ще намеря цяла въстаническа армия и заедно ще изгоним Скали Остроносия от страната ми. Както виждам обаче, вие едва ли сте в състояние да изпратите някаква армия където и да било.

— Не сме. — Лицето на Джосуа беше мрачно. — Все още сме твърде малко. Увеличаваме се незначително всеки ден, но трябва да чакаме дълго, преди да можем да изпратим дори малка група в помощ на Хернистир. — Той стана и закрачи из залата: разтриваше чукана на дясната си ръка, сякаш го болеше. — Цялата тази битка беше като сражение с вързани очи: никога не знаехме и не разбрахме каква сила стои срещу нас. Сега, когато започваме да схващаме природата на неприятелите си, сме прекалено малко, за да направим каквото и да било, освен да се крием тук, в покрайнините на Остен Ард.

Деорнот се наведе напред и каза:

— Ако успеем да отвърнем на удара някъде, принце, хората ще се надигнат на твоя страна. Много малко, с изключение на тритингите, знаят, че изобщо си жив.

— В това има истина, принц Джосуа — каза Изорн. — Знам, че в Римърсгард има мнозина, които мразят Скали. Някои от тях ми помогнаха да се укрия.

— Колкото до това, Джосуа, твоето оживяване е само мъгляв слух и в Хернистир — каза Еолаир. — Дори само отнасянето на тази вест при моя народ в Грианспог ще направи пътуването ми много полезно.

Джосуа спря, погледна го и каза:

— Ти ще им занесеш повече от това, граф Еолаир. Кълна ти се, че ще им занесеш по-голяма надежда от тази. — Той прекара ръка пред очите си като човек, току-що събуден от сън. — Кълна се в Дървото, какъв ден! Хайде стига сме приказвали и да хапнем. Искам да помисля за нещата, които чух. — Той се усмихна уморено. — Пък и трябва да отида да видя жена си. — Той махна с ръка. — Хайде, идвайте. Без теб, Странгиард. Ти ще останеш тук, нали?

Архиварят, заровен в свитъците, дори не го чу.

Потънал в мрачни и объркани мисли, Приратес от известно време не чуваше звука.

А когато най-после се измъкна от мъглата на мислите си, се стресна и дори се олюля.

— Ажа ши'ши т'чако, урун ши'ши бхабекро…

Гласът, който се издигаше от тъмното стълбище, беше тих, но злокобен, тържествена мелодия, която се лееше в мъчителен дисонанс: би могла да е съзерцателен химн на паяк, надушващ жертвата си в лепкавата паяжина. Задъхан и бавен, той се хлъзгаше раздразнено между нотите, но с ловкост, която подсказваше, че привидната липса на мелодия е преднамерена — беше всъщност една съвсем различна концепция за мелодия.

— Мудхул самат'ай. Джабак с'ера мемекедза санайха-з'а Нинйек ши'ши, хамут 'тке аграж'а с'ера йе…

Някой по-плашлив човек би се обърнал и би избягал към горните, достъпни за дневната светлина части на замъка, вместо да се срещне с изпълнителя на толкова тревожеща мелодия. Приратес обаче не се поколеба да продължи надолу. Ботушите му кънтяха по каменните стъпала. Втора нишка на мелодия се присъедини към първата — като съюзник, също толкова ужасяващо спокойна; двете забръмчаха като вятър в комин.

Приратес стигна до площадката и зави по коридора. Двамата норни, които стояха пред тежката дъбова врата, внезапно млъкнаха и когато той се приближи, го погледнаха с нелюбопитното и леко обидно изражение на котки, обезпокоени, докато се припичат на слънце.

Бяха едри за Хикеда'я, по-високи от много висок мъж, но бяха мършави като гладуващи просяци. Държаха сребристобелите си пики отпуснато и мъртвобледите им лица под тъмните качулки бяха спокойни.

Приратес ги изгледа. И норните го загледаха.

— Е? Ще ме зяпате ли, или ще ми отворите вратата?

Единият от норните бавно кимна.

— Слушам, лорд Приратес. — В ледения му отсечен говор нямаше и най-лек намек за уважение. Той се обърна и отвори голямата врата — видя се коридор, червен от светлината на факли, и още стълби. Приратес мина покрай двамата пазачи и тръгна надолу. Вратата хлопна след него. Преди да измине и десетина стъпала, зловещата мелодия се разнесе отново.

Чукове се вдигаха и падаха, звънтяха и дрънчаха, и изковаваха от изстиващия метал оръжия за краля, който седеше в тъмната тронна зала високо над леярната и ковачниците. Грохотът беше ужасен, вонята — на сяра, на нажежено до бяло желязо, на земя, обгорена до бяла сол, дори пикантно-сладникавата миризма на изгорена човешка плът — беше още по-непоносима.

Уродливостта на хората, които щъкаха из голямата леярна, беше огромна — сякаш ужасната, изпичаща горещина в тази подземна пещера ги беше разтопила като некачествен метал. Дори дебелите им ватирани дрехи не можеха да я скрият. Фактически, знаеше Приратес, само безнадеждно обезобразените физически или духовно, или и по двата начина, все още оставаха тук и работеха в оръжейницата на Елиас. Малцина бяха имали достатъчно късмет, за да избягат навреме — останалите се преуморяваха до смърт под ръководството на Инч, тромавия надзирател. Няколко групички бяха избрани от самия Приратес да участват в експериментите му. Каквото оставаше от тях беше в края на краищата връщано тук, за да подхранва със смъртта си същата тази пещ, на която бе служило приживе.

Кралският съветник се взираше през пушека в леярите, които се превиваха под огромната тежест на метала или отскачаха като попарени жаби, когато някой огнен език се стрелваше твърде близо. Така или иначе, помисли си Приратес, Инч виждаше сметката на всички, които бяха по-хубави и по-умни от него.

И наистина, мислеше Приратес, като се хилеше на собственото си жестоко лекомислие, ако това беше правилото, то беше цяло чудо, че изобщо е останал някой, който да поддържа огъня и да наглежда разтопения метал в огромните тигели.

Дрънченето на чуковете спря за малко и в този миг на почти тишина Приратес чу зад себе си свистене. Обърна се, като внимаваше това да не изглежда твърде припряно, ако някой го гледа. Нищо не може да изплаши кървавия проповедник: важно беше всички да знаят това. Когато видя какво свисти, се ухили и се изплю на каменния под.

Огромно водно колело закриваше по-голямата част на стената зад него. Бе обковано със стомана и закрепено на главина, издялана от стъблото на дебело дърво; загребваше вода от буен поток, който течеше през леярната, издигаше я нагоре и я изливаше върху истински лабиринт от улеи. Те насочваха водата към различни места в леярната, за да охлажда метала или да гаси огъня, или дори — когато Инч изпаднеше в добро настроение — да полее и нещастните работници. Колело задвижваше и десетки покрити с черен нагар вериги, най-дебелите от които изчезваха нагоре в тъмното, за да задействат някои скъпи на сърцето на Приратес уреди. Алхимикът лениво се запита дали такъв механизъм, голям колкото планина и задвижван от хиляди роби, не би могъл да изгребе морето до дъно и да разкрие тайните, скрити там от цяла вечност мрак.

Докато си представяше какви завладяващи неща може да избълва хилядолетната тиня, една голяма ръка е черни нокти го докосна по ръкава. Приратес се обърна и я махна с плесница.

— Как смееш да ме докосваш? — изсъска той, присви тъмните си очи и се озъби, сякаш всеки момент щеше да разкъса гърлото на високия прегърбен човек пред себе си.

Инч издържа погледа му. Кръглото му лице бе цялото в туфи брада и белези от изгаряния. Изглеждаше, както винаги, як и непоклатим като скала.

— Искаш да говориш с мен ли?

— Никога вече не ме докосвай. — Тонът на Приратес вече беше сдържан, но все пак в него потрепваше убийствено напрежение. — Никога.

Инч сви вежди, буцестото му чело се сбърчи. Дупката, където някога се бе намирало едното му око, зейна неприятно.

— Какво ти трябва?

Алхимикът си пое дъх, за да потисне черния бяс, който бе нахлул в главата му. Сам беше изненадан от твърде силната си реакция. Беше глупаво да изразходва гнева си за това говедо в леярната. Когато Инч изпълнеше замисъла му, можеше да бъде заклан като тъп звяр, какъвто си и беше. Но дотогава беше полезен за плановете на краля и, което бе по-важно, за плановете на Приратес.

— Кралят иска защитната стена да се подсили. Още напречни греди, още подпори — от най-тежкия дървен материал, който може да се докара от Кинслах.

Инч наведе глава и се замисли. Усилията му бяха почти осезаеми.

— За кога? — попита той най-после.

— До Кандлеманса. Само седмица да закъснееш, и ти заедно с къртиците си ще се озовеш на портата Нарулах да правиш компания на гарваните. — Приратес едва сдържа хихикането си при мисълта за безформената глава на Инч, забучена на кол. Дори гаргите нямаше да се бият точно за тази хапка. — Не искам да чувам никакви оправдания — имаш една трета от годината. И като си говорим за портата Нарулах, има още няколко неща, които също трябва да направиш. Няколко много важни неща. Укрепване на самата порта. — Той бръкна в робата си и извади свитък. Инч го разгъна и го огледа на подскачащата светлина на близката пещ. — И това трябва да се довърши в същия срок.

— Къде е кралският печат? — На сбръчканото лице на Инч се изписа изненадващо проницателно изражение.

Ръката на Приратес литна нагоре, мазна жълта светлина заигра по връхчетата на пръстите му. След миг припламването угасна, той отпусна ръката си и я скри в широкия ръкав на алената си роба.

— Ако посмееш пак да ми зададеш въпрос — скръцна със зъби алхимикът, — ще те направя на пепел.

Лицето на майстора леяр беше невъзмутимо.

— Тогава стените и портата няма да бъдат довършени. Никой не може да свърши това толкова бързо, колкото доктор Инч.

— Доктор Инч! — Приратес изкриви тънките си устни. — Усирис да ми е на помощ, опитах се с добро. Просто си върши работата, както иска крал Елиас. Имаш по-голям късмет, отколкото мислиш, дръвнико. Ще видиш началото на велика ера, на златен век. — „Но само началото, и то не много от него“, обеща на себе си свещеникът. — Ще дойда пак след два дни. Тогава ще ми кажеш колко хора ще ти трябват и какво друго.

Докато се отдалечаваше, му се стори, че Инч извика нещо след него, но когато се обърна, леярят се беше вторачил в дебелите спици на водното колело, които се въртяха в безкраен кръг. Тракането на чуковете беше много силно, но все пак Приратес долавяше тромавото, печално скърцане на въртящото се колело.

Херцог Исгримнур се опря на перваза на прозореца, поглади новопоникналата си брада и загледа мазните води на Кванитупул. Бурята беше отминала, петната от странния за сезона сняг се бяха стопили и блатният въздух, макар и все още необичайно студен, беше възвърнал присъщата си лепкавост. Исгримнур изпитваше остра нужда да се движи, да върши нещо.

„Впримчен — помисли си той. — Прикован като със стрела. Всичко отново е като при проклетата битка на езерото Клоду“.

Но, разбира се, нямаше никакви стрелци, никакви враждебни сили от никакъв вид. Кванитупул, поне временно освободен от хватката на студа и върнат към обичайното си користно съществувание, обръщаше на Исгримнур не повече внимание, отколкото на хилядите други, които обитаваха разнебитеното му туловище като множество пъргави бълхи. Да, обстоятелствата бяха хванали в капан бившия господар на Елвритшала, и тези обстоятелства точно сега бяха по-неумолим неприятел от всякакви човешки зложелатели, колкото и многобройни и добре въоръжени да са.

Исгримнур въздъхна и се обърна да погледне Камарис, който се бе облегнал на отсрещната стена и връзваше и развързваше едно въже. Старецът, някога най-великият рицар на Остен Ард, вдигна глава и се усмихна с кротката си усмивка на дете идиотче. Въпреки бялата му коса, зъбите му още бяха здрави. Беше и силен — много млади кръчмарски скандалджии биха му завидели.

Дългите седмици постоянни усилия от страна на Исгримнур не промениха тази влудяваща усмивка. Независимо дали Камарис беше омагьосан, ранен в главата или просто побъркан от старостта, те всички завършваха еднакво: херцогът не бе в състояние да предизвика дори проблясък на спомени. Старецът не го позна, не си спомняше миналото си и дори собственото си име. Ако херцогът не бе познавал някога Камарис толкова добре, би започнал да се съмнява дори в собствения си разум и памет, но Исгримнур беше виждал първия рицар на Джон във всякакви сезони, във всякаква светлина, в добри и лоши времена. Старецът може и да не познаваше себе си, но Исгримнур не грешеше.

И все пак какво трябваше да направи? Независимо дали беше безнадеждно луд, или не, трябваше да му се помогне. Най-очевидната задача беше старецът да се заведе при тези, които го помнеха и уважаваха. Въпреки че светът, който Камарис бе помогнал да се създаде, сега се рушеше, въпреки че крал Елиас бе довел до пропадане на мечтите на приятелите на Камарис и на сеньора Джон, старецът все пак заслужаваше да прекара последните си години на по-хубаво място от този блатясал развъдник на болести. Освен това, ако някои от хората на принц Джосуа бяха оцелели, би трябвало да научат, че Камарис е жив. Старецът можеше да стане мощен символ на надежда за по-добри дни — Исгримнур, хитър държавник въпреки цялата си привидна простодушност, знаеше цената на един символ.

Но дори ако Джосуа и някои от рицарите му бяха оцелели някак и се бяха прегрупирали някъде на север, както разправяха по пазарите на Кванитупул, как биха могли Исгримнур и Камарис да стигнат до тях през Набан, който гъмжеше от врагове? А и той не можеше да напусне този хан. Отец Диниван с последния си дъх му бе казал да доведе тук Мириамел. Херцогът не я бе намерил, но Мириамел може вече и да знаеше за това място — може би самият Диниван й бе споменавал за него. Тя можеше да дойде тук, сама и без приятели, и да открие, че Исгримнур вече е заминал. Можеше ли херцогът да поеме такъв риск? Той дължеше това на Джосуа, независимо дали принцът беше жив, или мъртъв — да направи всичко възможно да й помогне.

Исгримнур се бе надявал, че Тиамак, който по някакъв неясен начин беше близък с Диниван, би могъл да знае нещо за местонахождението на Мириамел, но тази надежда скоро бе разбита. След множество подтиквания дребният кафяв човек бе признал, че Диниван е изпратил тук и него, но без обяснения. Тиамак беше твърде разстроен от вестта за смъртта на Диниван и Моргенес и не бе предложил абсолютно нищо полезно на Исгримнур.

Всъщност херцогът го мислеше за малко враждебно настроен. Макар че кракът на блатния човек очевидно го болеше — ухапал го беше крокодил, — Исгримнур все пак смяташе, че Тиамак би могъл да направи повече, за да помогне за разрешаването на множеството Загадки, които измъчваха и двамата, и на първо място да му разкрие целта на Диниван. Но вместо това Тиамак сякаш се задоволяваше само да се цупи из стаята — за която плащаше Исгримнур! — или да прекарва дълги часове в писане или в куцукане по дървените пътечки на Кванитупул, което без съмнение правеше и в момента.

Исгримнур тъкмо се канеше да каже нещо на мълчаливия Кама-рис, когато на вратата се почука. После тя се отвори със скърцане и се появи стопанката Каристра.

— Нося ви храната, която поръчахте. — Тонът й внушаваше, че е извършила някаква голяма лична саможертва, вместо просто да е взела парите на Исгримнур за твърде надценената стая и пансион. — Хубав хляб и супа. Много хубава. С боб. — Тя сложи супника на ниската маса и издрънча с три купи до него. — Не мога да разбера защо не можете да слезете долу и да ядете заедно с всички други. — Всичките други бяха двама търговци на пух от Вран и един пътуващ бижутер от Наракси, който си търсеше работа.

— Защото плащам, за да не слизаме — изръмжа Исгримнур.

— Къде е човекът от блатата? — Тя разля по купите изстиналата супа.

— Не знам и не е твоя работа. — Той я гледаше сърдито. — Видях те да излизаш тази сутрин с приятелката си.

— На пазар — изсумтя тя. — Не мога да изляза с лодката си, защото той — тъй като ръцете й бяха заети, тя посочи Камарис с глава — така и не я поправи.

— И няма да му позволя да я поправи в името на достойнството му. Пък ти плащам и за това. — Киселото настроение на Исгримнур се засилваше. Каристра винаги подлагаше на изпитание кавалерството на херцога. — Много плямпаш, жено. Чудя се какво ли разправяш на приятелките си на пазара за мен и за другите си странни гости.

Тя го стрелна с оценяващ поглед.

— Нищо.

— Дано да е истина. Платих ти да си мълчиш за… за моя приятел тук. — Той погледна Камарис, който доволно сърбаше мазната супа. — Но ако смяташ да ми вземаш парите и въпреки това да разправяш врели-некипели, запомни: ако разбера, че си приказвала за мен или моите дела… ще те накарам да съжалиш горчиво. — Плътният му глас боботеше като гръмотевица.

Каристра изплашено направи крачка назад.

— Нищо не съм казала! Нямаш никаква причина да ме заплашваш, сър! Никаква причина! Не може така! — Тя тръгна към вратата, като размахваше черпака, сякаш се отбраняваше. — Казах, че нищо няма да кажа, и не съм казала. Всички знаят, че Каристра държи на думата си! — Тя бързо направи знака на Дървото и се измъкна в коридора, като остави по дъсчения под пръски супа.

— Хм — изсумтя Исгримнур и погледна сивкавата супа, която още се клатеше в купичката. Да й платиш за мълчанието, ха! Все едно да платиш на слънцето да не свети. Той пилееше пари, сякаш бяха вранска вода — скоро щяха да свършат. Какво щеше да прави тогава? — Хм! — пак изсумтя той. — Дявол да ме вземе!

Камарис избърса брадата си и се усмихна, вперил поглед в нищото.

Саймън застана до изправения камък и се взря надолу. Бледото слънце беше почти над главата му — пронизваше шубрака и разкриваше някакъв проблясък по склона.

— Ето го — извика той и после се подпря на огладената от ветровете колона, за да чака. Белият камък още излъчваше нощен хлад, беше дори по-студен от въздуха, и след малко Саймън започна да усеща, че костите му се превръщат в лед. Той се отдръпна от него и се огледа. Изправените камъни обкръжаваха върха на Сесуад'ра като шипове на кралска корона. Няколко от древните колони бяха изпопадали, така че короната изглеждаше поочукана, но повечето си бяха изправени, все още изпълняващи дълга си след изтичането на немислим брой векове.

„Изглеждат също като Камъните на гнева в Тистерборг“, помисли си той.

Би ли могло и това място да е изградено от ситите? Разказваха се достатъчно много странни истории за него.

Къде бяха онези двамата?

— Идвате ли? — извика той.

И като не получи отговор, се смъкна покрай камъка надолу по склона, като се държеше за жилавите храсти въпреки бодлите им: земята беше кална и можеше да те измами. Долината беше пълна със сива вода, която едва-едва се бърчеше, така че езерото около хълма изглеждаше твърдо като каменен под. Саймън се сети как се бе катерил на камбанарията на Кулата на Зеления ангел и се бе чувствал като седнал в облаците над света. Тук, в Сесуад'ра, сякаш цялата планина от камък току-що бе създадена, възникнала от първичната кал. Беше лесно да си представиш, че няма нищо отвъд това място, че така трябва да се е чувствал Бог, когато е стоял на върха на планината Бен Халой и е създавал света, както пишеше в книгата на Ейдон.

Джирики бе разказал на Саймън за идването на Родените в Градината в Остен Ард. В онези дни, бе казал ситът, по-голямата част от света била покрита с океан, както е и досега Западът. Народът на Джирики отплувал от изгряващото слънце през невъобразими разстояния, за да дойде на зеления бряг на един свят, недокоснат от човека, един огромен остров сред обширно море. Някакъв катаклизъм по-късно, бе загатнал Джирики, после променил лицето на света: сушата се издигнала, моретата се оттекли на изток и на юг и оставили след себе си нови планини и степи. Така Родените в Градината не могли вече да се завърнат в загубеното си отечество.

Саймън погледна на изток. Нямаше много за гледане в тази посока от върха на Сесуад'ра — само унила степ, безжизнени равнини в безкрайно сиво и убито зелено, простиращи се докъдето поглед стига. Според чутото от Саймън източните степи били негостоприемна територия още преди тази ужасна зима: ставали все по-безплодни и лишени от всякакъв подслон, колкото повече се отдалечаваш от Алдхеорте. Пътешествениците разправяха, че отвъд една точка не преминавали дори хирките и тритингите. Слънцето там никога не греело истински и земята била потопена във вечен здрач. Малкото смелчаци, които тръгнали през тези мрачни равнини да търсят нови земи, така и не се върнали.

Той осъзна, че гледа вече отдавна, а все още е сам. Тъкмо се канеше да извика отново, когато се появи Джеръмайъс, като внимателно си проправяше път през къпините и високата до пояс трева към ръба на планината. Лелет, която едва се виждаше в разлюляната трева, държеше ръката на младия си придружител. Тя явно беше започнала да харесва Джеръмайъс, макар че това се проявяваше само чрез постоянното й присъствие около него — детето все така не говореше и изражението му си оставаше непрекъснато сериозно и унесено, но когато не беше с Гелое, почти винаги беше при Джеръмайъс. Саймън си мислеше, че Гелое може би долавя у него нещо от собствената си болка, някакъв общ недъг.

— Дали отива в земята — извика Джеръмайъс, — или зад ръба?

— И двете — отвърна Саймън и посочи.

Проследяваха пътя на потока от извора му в сградата, която Гелое бе нарекла Дом на водите. Избликнал тайнствено от скалите, той образуваше езерцето, което доставяше вода за пиене на Нови Гадринсет, и после бълбукаше надолу — мъничко поточе, излизащо от Дома на водите, едно от най-високите места на Сесуад'ра, и се появяваше и изчезваше между камъните. Саймън никога не бе виждал поток, който да извира от планински връх, и бе твърдо решил да проследи пътя му и може би да открие произхода му, преди бурите да се върнат и да направят диренето невъзможно.

Джеръмайъс застана до него над бързото ручейче.

— Мислиш ли, че стига чак долу — Джеръмайъс посочи сивата вода под Камъка на раздялата, — или се връща в хълма?

Саймън сви рамене. Вода, която извира от сърцето на една свещена ситска планина, наистина би могла да се върне в скалата като някакво неразбираемо колело на съзидание и разрушение, като бъдещето, приближаващо се, за да погълне настоящето, и после бързо да се отдалечи, за да се превърне в минало. Тъкмо се канеше да предложи да продължат издирването, но видя, че Лелет е тръгнала надолу по склона. Саймън се безпокоеше за нея, макар че тя самата, изглежда, обръщаше малко внимание на пълната с опасности пътека. А можеше да се подхлъзне — склонът беше стръмен и опасен.

Джеръмайъс я настигна, хвана я за тъничката ръка и после я гушна, за да я върне. Широката й рокля се вдигна и за миг Саймън зърна белезите й — дълги възпалени резки, които покриваха бедрата й. „Сигурно са много по-страшни на коремай“, помисли си той.

Бе мислил цяла сутрин за това, което бе чул в Дома на раздялата — за Великите мечове и другите неща. Въпросите му бяха изглеждали отвлечени, сякаш и той, и неговите приятели и съюзници, и Елиас, и дори самият ужасен Крал на бурите бяха само предмети на игрална маса, фигурки, които могат да се разполагат в сто различни положения. Сега обаче внезапно си спомни за истинските ужаси само отпреди месеци. Лелет, едно невинно дете, бе пребита и нахапана от кучетата на Стормспайк. Хиляди други също толкова невинни бяха оставени без дом — сираци, изтезавани, убити. Саймън се олюля от яд, сякаш се бе препънал. Ако имаше някаква справедливост, някой щеше да плати за това — за Моргенес, за Хейстън, за Лелет, за измършавелия Джеръмайъс и за самия него, задето беше бездомен и тъжен.

„Смили се над мен, Усирис, ще ги избия всичките, ако мога. И Елиас, и Приратес, и белоликите им норни — ако можех, щях да ги убия със собствените си ръце!“

— Видях я в замъка — каза Джеръмайъс и Саймън го погледна стреснато. Бе стиснал юмруци толкова силно, че го боляха.

— Какво?

— Лелет. — Джеръмайъс кимна към детето, което размазваше мръсотията по лицето си, докато гледаше към наводнената долина. — Когато беше прислужница на принцеса Мириамел. И си помислих: „Какво хубаво момиченце“. Беше облечена цялата в бяло, носеше цветя. И беше много чиста. — Той се засмя. — А виж я сега.

Саймън усети, че не му се говори за тъжни неща.

— Ами виж и себе си — каза той. — И ти трябва да се поизмиеш.

Джеръмайъс не се остави да го отвлекат от мислите му.

— Наистина ли я познаваш, Саймън? Имам предвид принцесата.

— Да. — Саймън не искаше да разправя пак цялата история. Бе горчиво разочарован, когато откри, че Мириамел не е при Джосуа, и ужасен, че никой не знае къде е. Бе мечтал да й разкаже за приключенията си, да види как светналите й очи ще се разширят, когато й разказва за дракона. — Да — повтори той, — познавам я.

— И красива ли е? Имам предвид — красива като принцеса? — попита Джеръмайъс, внезапно напрегнат.

— Да. — На Саймън не му се говореше за Мириамел. — Да. Искам да кажа — хубава е.

Джеръмайъс се накани да го попита още нещо, но ги прекъснаха.

— Хей! — извика някой отгоре. — Тук ли сте били?

Странен двуглав силует ги гледаше иззад изправения камък. Едната глава имаше остри уши.

— Опитваме се да разберем откъде идва ручеят и къде отива, Бинабик — извика Саймън.

Вълчицата наклони глава и изръмжа.

— Куантака смята, че засега трябва да спрете водните си изследвания, Саймън — засмя се Бинабик. — Освен това Джосуа нареди всички да се върнат в Дома на раздялата. Има много неща за обсъждане.

— Идваме.

Саймън и Джеръмайъс хванаха малките студени ръчички на Лелет и се закатериха. Слънцето се взираше надолу към тях като матово око.

Всички, които бяха присъствали сутринта, се бяха върнали в Дома на раздялата. Болезнената светлина на следобеда проникваше през прозорците, но толкова слабо, че сякаш не идваше от определена посока, и замазваше цялата зала. Педантично ваяните релефи на стените проблясваха сякаш със своя собствена вътрешна светлина — напомняха на Саймън за блещукащите мъхове в тунелите под Хейхолт, където се бе загубил в задъхваща, задушаваща чернота. И се бе отчаял. Но пък да оцелееш там означаваше нещо, нали? Сигурно имаше причина да оцелее и да стигне дотук.

„Моля те, Ейдон, не ме довеждай толкова далече, за да ме убият!“ — умоляваше той.

Но пък вече бе проклел бога, че бе позволил да загине Хейстън. Без съмнение беше твърде късно да се моли за милост.

Влезе Джосуа. Беше с Воршева и увери всички, че тя се чувства по-добре.

Придружаваха го двама души, които не бяха присъствали сутринта — Слудиг, който бе разузнавал в долината, и якият млад фолшайърец Фреозел, когото бяха избрали за пазител на реда в Нови Гадринсет. Въпреки че беше млад, Фреозел имаше бдителния, пронизващ поглед на ветеран в уличните битки — плюс много белези, а два от пръстите му липсваха.

След като Странгиард изрече кратка благословия и новият пазител на реда се закле да пази в тайна нещата, които ще чуе, принц Джосуа стана и каза:

— Трябва да решим много въпроси, но преди да започнем, нека ви пожелая успех и много дни, пълни с надежда. — Той огледа всички. — Когато изглеждаше, че не ни е останало нищо, освен отчаяние и поражение, Бог се смили над нас. Сега сме на безопасно място, докато съвсем доскоро бяхме пръснати по света изгнаници. Предприехме издирване на един от трите Велики меча, който може да бъде нашата надежда за победа, и това издирване завърши успешно. Все повече хора се стичат под нашия флаг всеки ден и ако можем да чакаме достатъчно дълго, скоро ще имаме армия, която ще накара дори брат ми, Върховния крал, да спре и да се замисли.

— Нуждите ни са все още големи, разбира се — продължи той. — От хората, изгонени от домовете си по целия Еркинланд, ние действително можем да изградим армия, но за да победим Върховния крал, ще ни трябват много повече хора. Сигурно е също така, че вече сме силно притеснени при изхранването и подслоняването на тези, които са тук. Дори е възможно никаква войска, колкото и огромна и добре снабдена да е, да не е достатъчно голяма, за да срази съюзника на Елиас Краля на бурите. — Джосуа замълча. — Е, доколкото виждам, важните въпроси, на които трябва да отговорим, са три: какво смята да прави брат ми? Как можем да съберем сили, достатъчно големи, за да му попречим? И как можем да се сдобием с другите два меча — Блестящ гвоздей и Печал, за да можем да се надяваме, че ще победим норните и техните тъмни господари?

Гелое вдигна ръка.

— Извинявай, Джосуа, но мисля, че има и още един въпрос: колко време имаме, за да направим всяко от тези неща?

— Права си, валада Гелое. Ако сме в състояние да защитаваме това място още една година, можем да съберем достатъчно голяма войска, за да започнем да се съпротивляваме на Елиас на собствената му земя или поне в най-отдалечените му владения, но и аз като теб се съмнявам, че ще ни оставят необезпокоявани толкова дълго.

Надигнаха се други гласове — питаха какви сили могат да се очакват от изток и север — територии, които губеха търпение под тежката ръка на Елиас, и къде биха могли да се намерят други съюзници. След малко Джосуа отново призова към тишина.

— Преди да можем да решим всички тези въпроси — заяви той, — мисля, че първо трябва да отговорим на най-важния, а именно — какво иска брат ми?

— Власт! — каза Изорн. — Властта да си играе с живота на хората, сякаш са зарове.

— Вече я има — отвърна Джосуа. — Но дълго мислих и не мога да намеря друг отговор. Светът положително е виждал и други крале, които не са доволни от това, което имат. Може би отговорът на този съдбоносен въпрос ще остане скрит за нас до самия край. Ако имахме представа за характера на сделката на Елиас с Краля на бурите, може би щяхме да разберем скритите намерения на брат ми.

— Принц Джосуа — заговори Бинабик, — и аз се занимавах с разрешаването на разни загадки. Каквото и да иска да направи брат ти, мощта на Краля на бурите и тъмните сили ще му помагат. Но какво ли иска Кралят на бурите в замяна?

Огромната каменна зала се смълча, после гласовете на събраните се надигнаха и те заспориха отново, докато Джосуа не тропна с ботуш по пода, за да ги накара да млъкнат.

— Задаваш ужасен въпрос, Бинабик — каза принцът. — Какво наистина би могло да иска това ужасно същество?

Саймън си помисли за сенките под Хейхолт, където се бе препъвал в един страховит, пренаселен с призраци сън.

— Може би иска да си върне замъка — каза той.

Каза го съвсем тихо и думите му не спряха разговорите, но Джосуа и Бинабик се обърнаха и го погледнаха.

— Милостиви Ейдон! — възкликна Джосуа. — Възможно ли е?

Бинабик мисли дълго, после бавно поклати глава.

— Има нещо неправилно в тази идея, макар че това е умна мисъл, Саймън. Кажи ми, Гелое, как беше точно?

— Инелуки не може никога да се върне в този замък — каза магьосницата. — Когато Асу'а падна, развалините му бяха така осветени от свещениците и така здраво оплетени в магии, че той не може да се върне дори до края на света, макар че несъмнено изгаря от желание да го има отново… но може да иска да управлява чрез Елиас това, което не може да владее сам. Въпреки цялата си сила норните са малко, но като сянка зад Престола от драконова кост Кралят на бурите може да царува над земите на Остен Ард.

— И като си помисля, че брат ми толкова малко го е грижа и за собствения му народ, и за трона, че е готов да ги продаде за нищо и никакво на неприятеля на човечеството! — възкликна Джосуа и се обърна към другите събрани, като едва прикриваше гнева си. — Засега ще приемем това за истина — Кралят на бурите иска да управлява човечеството чрез брат ми. Казаха ми, че Инелуки е създание, подхранвано най-вече от омраза, така че няма нужда да ви обяснявам що за власт ще е това. Саймън ни съобщи, че Амерасу предвиждала какво иска да направи с хората Кралят на бурите, и го нарекла „ужасяващо“. Трябва да направим всичко възможно, дори ако трябва да се жертваме, за да ги спрем и двамата. Сега обаче да се обърнем към другите въпроси. Как да ги решим?

През следващите часове бяха предложени много планове. Фреозел стеснително подсказа просто да се изчака, докато недоволството от Елиас не се разрасне из целия Остен Ард. Хотвиг, който за човек от равнините явно добре се включваше в проблемите на живеещите сред камъни, предложи смел проект да се изпратят хора, които по картите на Еолаир да проникнат в Хейхолт и да убият Елиас и Приратес. Отец Странгиард изглеждаше опечален при мисълта скъпоценните карти да се изпратят с група брутални убийци. Докато се обсъждаха предимствата на тези и други планове, атмосферата се нажежаваше. Когато по някакъв пункт Изорн и Хотвиг, които обикновено бяха весели другари, едва не се сбиха, Джосуа най-после прекрати обсъждането.

— Не забравяйте, че ние тук сме приятели и съюзници — каза той. — Всички споделяме желанието да върнем свободата на нашите земи. — Принцът огледа залата, като успокояваше възбудените си съветници с твърд поглед, както се говореше, че хиркските коняри укротявали животните си, без да ги докосват. — Изслушах всички и ви благодаря за помощта, но сега аз трябва да реша. — Той сложи ръката си на каменната маса до обвитата в сребро дръжка на Трън. — Приемам, че трябва да почакаме още малко, докато се подготвим да ударим Елиас — той кимна към Фреозел, — но не можем и да бездействаме. Освен това нашите съюзници в Хернистир са в капан. Те биха могли да бъдат ценен дразнител на западния фланг на Елиас, ако отново могат да се движат свободно. Ако западняците могат да съберат разпръснатите си селяни, ще могат да направят дори нещо повече. И така, решавам да обединя две цели и да видя дали те не могат да си помогнат една на друга.

Джосуа се обърна към владетеля на Над Мулах.

— Граф Еолаир, ще те върна при твоя народ с нещо повече от благодарност, както обещах. С теб ще тръгне Изорн, синът на херцог Исгримнур. — Гутрун ахна, но когато синът й се обърна към нея, се усмихна храбро и го потупа по рамото. Джосуа й се поклони, благодарен за разбирането й, и продължи: — Като чуеш плана ми, херцогиньо, ще разбереш, че имам причини да направя това. Изорн, вземи със себе си пет-шест души. Може би някои от хората на Хотвиг ще се съгласят да те придружат. Те са храбри бойци и неуморими ездачи. По пътя си към Хернистир ще съберете колкото можете повече от вашите скитащи съотечественици. Знам, че повечето от тях не обичат Скали Остроносия, и както чувам, мнозина са оставени без дом на Леденото блато. После по собствена преценка може да вземете на служба тези хора — или да помогнат да се разкъса обсадата на хората на Еолаир, или, ако това не е възможно, да се върнат тук с теб, за да ни помогнат да се борим с брат ми. — Изорн слушаше съсредоточено, сякаш искаше да научи наизуст всяка дума. — Ти си син на херцога. Те те уважават и ще ти повярват, когато им кажеш, че това е първата стъпка към възвръщането на земята им.

Принцът се обърна към останалите:

— Докато Изорн и другите изпълняват тази задача, ние тук ще работим за напредък в другите ни каузи. А има наистина много работа. Северът е толкова опустошен от зимата, Скали, Елиас и съюзника му Краля на бурите, че се боя, че колкото и успешно да се справи Изорн, земите северно от Еркинланд ще се окажат недостатъчни да ни доставят силите, от които имаме нужда. Набан и югът са твърдо в лапите на приятелите на Елиас, особено на Бенигарис, но с юга ще трябва да се справя аз самият. Чак тогава ще имаме наистина толкова хора, колкото ни трябват, за да се противопоставим на Елиас. Така че ще работим, ще говорим и ще мислим. Трябва да има някакъв начин да се отреже Бенигарис от помощта на Елиас, но в момента не го виждам.

Саймън слушаше нетърпеливо, но досега се бе сдържал. Сега, когато изглеждаше, че Джосуа е казал каквото имаше да казва, не можеше повече да мълчи. Докато другите се надвикваха, той бе мислил с нарастващо вълнение за нещата, които бе обсъждал с Бинабик тази сутрин.

— Но принц Джосуа! — извика той. — А какво ще стане с мечовете?

Принцът кимна.

— И за тях ще трябва Да помислим. Не се безпокой, Саймън, не съм ги забравил.

Саймън си пое дъх и продължи безразсъдно:

— Най-добре ще е да се изненада Елиас. Изпрати ме с Бинабик и Слудиг да донеса Блестящ гвоздей. Той е край Хейхолт. Ние тримата ще сме достатъчни да отидем до гроба на баща ти и да го вземем, а после да се махнем оттам, преди брат ти изобщо да е разбрал, че сме идвали. И през ум не би му минало, че ще направим такова нещо. — Саймън за миг си представи как ще изглежда това: той и спътниците му донасят славно Блестящ гвоздей в Сесуад'ра и новото знаме с дракона на Саймън се развява над тях.

Джосуа се усмихна и поклати глава.

— Никой не се съмнява в твоята храброст, сър Сеоман, но не можем да рискуваме толкова.

— Ние намерихме Трън, когато никой не мислеше, че ще го направим!

— Но еркинландците не минаваха покрай местонахождението на Трън всеки ден.

— Но пък драконът минаваше!

— Стига, — Джосуа вдигна ръка. — Не, Саймън, още е рано за това. Ще го направим тогава, когато ще можем да нападнем Елиас от запад или юг и така да отвлечем вниманието му от Свертклиф и гробищата. Ти си спечели голяма чест и без съмнение ще печелиш още, но сега си рицар с всичките отговорности, които вървят заедно с титлата. Съжалявах, че те пратих да търсиш Трън — не вярвах, че ще те видя пак. Сега, когато успя въпреки всички тегоби, ще те задържа тук известно време, както и Бинабик и Слудиг… които ти пропусна да попиташ дали искат да се включат в това смъртоносно начинание. — Той се усмихна, за да смекчи удара. — Спокойно, момче, спокойно!

Саймън беше изпълнен със същото задушаващо, сковаващо чувство, което бе го завладяло в Джао е-Тинукай'и. Не разбираха ли тези хора, че ако забавят удара прекалено дълго, това означава да си изгубят шанса? Че злодеят ще се измъкне ненаказан?

— Може ли да отида с Изорн? — примоли се той. — Искам да помогна, принц Джосуа.

— Учи се да бъдеш рицар, Саймън, и се радвай на тези дни на относителна свобода. По-късно ще има достатъчно опасности. — Принцът стана. Саймън не можеше да не забележи умората в изражението му. — Достатъчно. Еолаир, Изорн и всички, които избере, трябва да се приготвят за заминаване най-късно след два дни. Сега да вървим да обядваме — трапезата не е така разточителна като при честването на рицарството на Саймън, но все пак ще е от полза за всички ни.

Бинабик се приближи до Саймън и понечи да му каже нещо, но Саймън беше ядосан и не му обърна внимание. „Все същото, нали? Чакай други да вземат решенията. А на теб само ти казват какво да правиш!“

— Беше си умно — измърмори той.

— И ще е умно и по-късно — каза Бинабик. — Когато отвлечем вниманието на Елиас, както каза Джосуа.

Саймън го погледна и нещо в кръглото лице на трола го накара да се засрами от гнева си.

— Исках само да съм полезен.

— Ти си много повече от полезен, приятелю Саймън. Но всяко нещо с времето си. Ик та рандайхет сук бикахък, както казваме в страната ми. Зимата не е за плуване гол.

Саймън за момент се замисли над думите му и каза:

— Това е тъпо.

— Тогава — отговори Бинабик сопнато — можеш да си разправяш каквото искаш, но не идвай разплакан при моя огън, когато избереш неподходящ сезон за плуване.

Тръгнаха мълчаливо през обраслия с трева хълм, последвани от студеното слънце.