17. Нощта на големия огън


— Не искам да ходя, Саймън. — Джеръмайъс полагаше всички усилия да почисти меча на Саймън с парцал и брус.

— Не си длъжен. — Докато намъкваше ботуша си, Саймън изохка от болка. Три дни бяха минали след битката на замръзналото езеро, но той все още чувстваше всеки свой мускул като начукан върху наковалня. — Той иска това само от мен.

Джеръмайъс изглеждаше облекчен, но не му се щеше да приеме свободата си толкова лесно.

— Но не трябва ли твоят адютант да е с теб, когато те вика принцът? Ами ако ти потрябва нещо, което си забравил? Кой ще се върне да ти го донесе?

Саймън се засмя, но спря, защото остра болка прониза гърдите му. В деня след боя той едва можеше да стои на крака. Усещаше тялото си като чувал с натрошени грънци. И досега едва се движеше, като някой престарял дядо.

— Аз просто трябва да отида и да го взема сам — или ще те извикам. Не се тревожи. Сега не е като навремето, което би трябвало да знаеш не по-зле от всички. Това не е кралски дворец като в Хейхолт.

Джеръмайъс огледа съсредоточено острието на меча, после поклати глава.

— Така говориш, но човек не знае кога един принц може да го погледне накриво. Не можеш да кажеш кога внезапно ще започне да се държи като безмилостен крал.

— Това е риск, който трябва да поема. Дай ми сега тоя проклет меч, докато не си го изтънил като карфица.

Джеръмайъс неспокойно вдигна очи. Беше малко понапълнял, откакто бе дошъл в Нови Гадринсет, но храната беше оскъдна и той все още беше далече от закръгленото момче, с което Саймън беше израсъл. Имаше измъчен вид и Саймън се съмняваше, че той някога ще изчезне напълно.

— Никога няма да повредя меча ти — каза сериозно Джеръмайъс.

— О, дявол да го вземе! — изръмжа Саймън с тренираното безразличие на врял и кипял воин. — Шегувах се. Дай ми го вече. Трябва да тръгвам.

Джеръмайъс му хвърли надменен поглед.

— Колкото до шегите, Саймън, предполага се, че те трябва да са смешни. — Въпреки усмивката, която бе започнала да извива устните му, той внимателно подаде меча. — И ще ти кажа, ако някога си наистина смешен, обещавам ти.

Остроумният отговор на Саймън — който той всъщност още не беше измислил — беше изпреварен от повдигането на входното платно на палатката. Мъничка фигурка се появи там, мълчалива и сериозна.

— Лелет! — възкликна Джеръмайъс. — Влизай! Искаш ли да се разходим? Или пък да ти доразкажа приказката за Мандуоуд и мечката?

Момиченцето пристъпи крачка напред — това беше начинът й да изрази съгласие. Погледът й, когато за миг го обърна към Саймън, беше смущаващо не детски. Той си спомни как тя бе гледала на Пътя на сънищата — свободно създание в своята стихия, летящо, ликуващо — и изпита смътно чувство на срам, като че ли по някакъв начин допринасяше едно прекрасно същество да се държи в плен.

— Отправям се на път — каза той. — Грижи се за Джеръмайъс, Лелет. Не му позволявай да пипа никакви остри неща.

Джеръмайъс го замери с парцала за лъскане.

Навън Саймън дълбоко си пое дъх. Въздухът беше студен, но той си помисли, че е съвсем мъничко по-топъл, отколкото преди няколко дни — сякаш някъде наблизо пролетта надничаше откъде да дойде.

„Победихме само Фенгболд — предупреждаваше се той. — Въобще не сме засегнали Краля на бурите. Така че няма голяма вероятност да сме прогонили зимата“.

Но тази мисъл повдигна друг въпрос. Защо Кралят на бурите не бе изпратил помощ на Фенгболд, както бе направил за Елиас при обсадата на Наглимунд? Разказите на оцелелите за ужаса при нападението на норните беше толкова жив в паметта на Саймън, колкото и спомените за собствените му приключения. Ако мечовете бяха толкова важни и ако на Хикеда'я беше известно, че Джосуа притежава един от тях — което, според принца и Деорнот, беше почти сигурно — защо тогава защитниците на Сесуад'ра не се оказаха изправени срещу армия от ледени гиганти и въоръжени норни? Имаше ли това нещо общо със самия Камък?

„Може би защото това е място на ситите. Но те не се изплашиха да нападнат Джао е-Тинукай'и, в края на краищата“.

Той поклати глава. Това трябваше да се сподели с Бинабик и Гелое, макар да беше сигурен, че то вече им е минавало през ума. Или грешеше? Беше вече твърде много да се прибавя и нова неразрешима загадка към купчината, която и без това стоеше пред тях. Беше му омръзнало от въпроси без отговор.

Докато вървеше през Огнената градина към Дома на раздялата, ботушите му скриптяха по тънкия сняг. С радост се беше правил на глупак с Джеръмайъс, тъй като това като че ли измъкваше приятеля му от тревогите и мрачните му спомени, но настроението му не беше особено весело. Сънищата му последните нощи бяха изпълнени с касапницата на битката, с лудост, кръв и цвилещи коне. Сега отиваше на среща с Джосуа, а принцът беше дори в още по-черно настроение от него, Саймън съвсем не изгаряше от нетърпение за тази среща.

Той спря. Леденото му дихание се издигаше около главата му на облак. Впери поглед в полуразрушения купол на Обсерваторията. Ако само смееше да вземе огледалото и да опита да поговори пак с Джирики! Но фактът, че ситите не дойдоха въпреки острата нужда на защитниците, даваше ясно да се разбере, че Джирики има по-важна работа от делата на смъртните. При това ситите специално бяха предупредили Саймън, че по това време е пагубно да се върви по Пътя на сънищата. Може би ако опиташе, щеше да привлече някак вниманието на Краля на бурите към Сесуад'ра — може би щеше да наруши самото безразличие, което сякаш беше единствената и най-голяма причина за тяхната невероятна победа.

Той вече беше мъж, или почти. Не можеше повече да прави глупости. Залогът беше твърде голям.


Домът на раздялата беше слабо осветен: горяха само няколко факли и голямата зала изглеждаше потопена в сянка. Джосуа стоеше до постамента с ковчега.

— Благодаря ти, че дойде, Саймън. — Принцът едва вдигна поглед и го впери отново в тялото на Деорнот, което беше положено на каменната плоча със знамето на Дървото и Кораба, метнато върху него, сякаш рицарят беше заспал под тънко одеяло. — Бинабик и Гелое са ей там. — Принцът посочи две фигури, седнали край огнището до отсрещната стена. — След малко ще дойда при вас.

Саймън отиде до огъня внимателно, като се стараеше да избегне неуважителен шум. Тролът и магьосницата си говореха тихо.

— Привет, приятелю Саймън — каза Бинабик. — Ела, седни да се стоплиш.

Саймън седна с кръстосани крака на каменния под, после се примъкна към по-топло място.

— Изглежда дори още по-тъжен от вчера — прошепна той.

Тролът погледна Джосуа и каза тихо:

— Ударът е много тежък. Сякаш всички, които е обичал и за чиято безопасност се е страхувал, са убити заедно с Деорнот.

— Не може да се биеш без загуби — тъжно каза Гелое. — Деорнот беше добър човек, но и други умряха.

— Джосуа сега скърби за всички, сигурен съм. По свой си начин. — Тролът сви рамене. — Но съм сигурен и че ще се съвземе.

Магьосницата кимна.

— Да, но времето ни е малко. Трябва да ударим, докато имаме надмощие.

Саймън я погледна с любопитство. Гелое изглеждаше без възраст, както винаги, но явно беше позагубила частица от безпределната си увереност. Не че това беше изненадващо: изминалата година беше просто ужасна.

— Исках да те попитам нещо, Гелое — каза той. — Знаеше ли за Фенгболд?

Тя го изгледа с жълтите си очи.

— Дали знаех, че ще изпрати на бойното поле човек, облечен в неговите доспехи, за да ни заблуди? Не, не знаех. Но пък знаех, че Джосуа тайно се е разбрал с Хелфгрим, кмета. И не знаех дали Фенгболд ще се хване на въдицата.

— Аз също знаех, Саймън — добави Бинабик. — Моята помощ беше необходима, за да се измисли как да се разчупи ледът. Това беше направено с помощта на няколко от моите кануки.

— Значи знаеха всички освен мен?

Гелое поклати глава.

— Не, Саймън. Освен Хелфгрим, Джосуа и мен, знаеха само Бинабик, Деорнот, Фреозел и тролите, които помогнаха да подготвим капана. Това беше последната ни надежда и не посмяхме да рискуваме дори слух да стигне до Фенгболд.

— Нямахте ли ми доверие?

Бинабик успокояващо сложи ръка на рамото му.

— Не доверието имаше значение, Саймън. Всички, които се биехте на леда, можехте да попаднете в плен. Дори най-смелите ще кажат всичко, което знаят, ако ги изтезават — а Фенгболд нямаше скрупули в това отношение. Колкото по-малко знаеха, толкова по-голяма вероятност имаше да се запази тайната. Ако се наложеше да ти кажем, както и на другите, щяхме да го направим без колебание.

— Бинабик е прав, Саймън. — Джосуа тихо беше се приближил, докато говореха, и сега стоеше до тях. Огънят хвърляше сянката му по тавана — дълга, празна ивица мрак. — Вярвам ти така пълно, както и всички останали — останали живи, тоест. — Някаква сянка пробяга по лицето му. — Аз заповядах да знаят само тези, които участват в плана. Сигурен съм, че можеш да го разбереш.

— Разбирам го, принц Джосуа. — Саймън преглътна.

Джосуа впери отсъстващ поглед в полюшващите се пламъци.

— Спечелихме голяма победа и това е чудо, наистина. Но цената е толкова ужасно висока…

— Никаква цена, която може да съхрани живота на невинни хора, не може да е много висока — обади се Гелое.

— Може би. Но имаше вероятност Фенгболд да пусне жените и децата да си вървят…

— Но сега те са и живи, и свободни — отсече Гелое. — И доста от мъжете също. И извоювахме неочаквана победа.

Крива усмивка изви устните на Джосуа.

— Ти ли ще заемеш сега мястото на Деорнот, валада Гелое? Защото той винаги правеше това — напомняше ми, когато изпадах в мрачно настроение.

— Не мога да заема мястото му, Джосуа, но не мисля, че трябва да се извиняваме за победата. Скръбта е за уважение, разбира се. Не се старая да те утеша.

— Знам, знам. — Принцът за миг я погледна, после бавно се завъртя и огледа дългата зала. — Трябва да почетем мъртвия.

На вратата се чу скърцане на кожа. Там стоеше Слудиг с дисаги, преметнати през загорялата му ръка. Като видя напрегнатото му лице, Саймън се запита дали са пълни с камъни.

— Принц Джосуа!

Принцът се обърна.

— Кажи, Слудиг.

— Това са всичките, които намерихме. Носят герба на Фенгболд. Обаче са прогизнали. Не съм ги отварял.

— Сложи ги край огъня. Много ми помогна, Слудиг.

Римърсгардецът енергично поклати глава.

— Благодаря, принц Джосуа. Но имам и друго съобщение. Пленниците вече са готови да говорят — поне така казва Фреозел.

— Аха. — Джосуа кимна. — Е, Фреозел несъмнено е прав. Той е грубоват, но е много хитър. Доста прилича на стария ни приятел Айнскалдир, нали, Слудиг?

— Точно така, ваше височество. — Слудиг явно се стесняваше да говори с принца. Най-после беше получил вниманието и доверието, които очевидно бе желал, отбеляза Саймън, но не изглеждаше съвсем доволен от това.

Джосуа сложи ръка на рамото на Саймън и каза:

— Трябва да отида да изпълня дълга си. Ще дойдеш ли с мен, Саймън?

— Разбира се, принце.

— Добре. — Джосуа се обърна към другите. — Бъдете така добри да дойдете при мен след вечеря. Има много неща, за които да си поговорим.

Джосуа пъхна чукана на дясната си ръка под лакътя на Саймън и го поведе към постамента, където лежеше Деорнот. Саймън не можеше да не отбележи, че е малко по-висок от принца. Отдавна не беше стоял толкова близо до Джосуа, но все пак се изненада. Той, Саймън, беше висок — и не само за юноша, а и за мъж. Това беше странна мисъл.

Спряха пред постамента. Саймън стоеше почтително мълчалив, но искаше по-скоро да си тръгнат. Близостта на мъртвия рицар го притесняваше. Бледото ъгловато лице, което лежеше на каменната плоча, не приличаше на Деорнот, както го помнеше, а на нещо, изрязано от сапун. Кожата на лицето му, особено на клепачите и ноздрите, беше безкръвно прозрачна.

— Ти не го познаваше добре, Саймън. Това беше най-добрият мъж на света.

Саймън преглътна. Устата му беше пресъхнала. Мъртвите бяха… толкова мъртви. Някой ден Джосуа, Бинабик, Слудиг, всички в Нови Гадринсет щяха да станат като Деорнот. Дори той щеше да стане такъв — помисли си го с отвращение. Защо?

— Той винаги беше много добър с мен, принце.

— Той не можеше иначе. Беше най-истинският рицар, когото съм познавал.

Колкото повече Джосуа говореше за Деорнот през последните дни, толкова повече Саймън разбираше, че явно изобщо не го е познавал. Деорнот бе изглеждал обикновен човек, любезен и спокоен, но едва ли бе пример за рицарство, за какъвто явно го смяташе Джосуа — нещо като съвременен Камарис.

— Той загина храбро. — Това изглеждаше несръчно утешение, но Джосуа се усмихна.

— Така е. Искаше ми се със Слудиг да бяхте стигнали до него по-бързо, но направихте каквото можахте. — Лицето на Джосуа се промени рязко, все едно облаци връхлитаха пролетно небе. — Не искам да кажа, че вие двамата се провалихте, Саймън. Моля те, прости ми — ставам неразумен в скръбта си. Деорнот можеше винаги да ме измъкне от моята снизходителност към себе си. О, Боже, наистина ще ми липсва. Мисля, че той беше най-добрият ми приятел, макар и да не знаех това, докато беше жив.

Саймън видя сълзи в очите на Джосуа и се обърка още повече. Искаше да отмести поглед, но внезапно си спомни за ситите и за думите на Странгиард. Може би най-високите и най-великите винаги носеха най-огромната скръб. Как би могло да има нещо срамно в такава печал?

Саймън протегна ръка и хвана принца за лакътя.

— Ела, принце. Нека се поразходим. Разкажи ми за Деорнот. Никога не съм имал възможност да го опозная истински.

Принцът откъсна очи от алабастровите черти на Деорнот.

— Да, нека се разходим.

И се остави Саймън да го изведе навън.


— И той всъщност дойде при мен и ми се извини! — Джосуа вече се смееше, макар че в смеха му явно нямаше радост. — Сякаш той самият беше прегрешил. Горкият верен Деорнот! — Той поклати глава и избърса очите си. — Ейдон! Защо все този облак от съжаление ме заобикаля, Саймън? Или аз моля за прошка, или тези около мен — нищо чудно, че Елиас ме смята за малоумен. Понякога си мисля, че е прав.

— Може би проблемът е в това, че прекалено бързаш да споделиш мислите си с хора, които не познаваш много добре, принце. Като избягали прислужници например.

Джосуа за миг го изгледа с присвити очи, после се засмя. Този път веселостта му изглеждаше по-малко скована.

— Може би си прав, Саймън. Хората обичат принцовете им да са силни и непоколебими, нали? — Той пак се засмя. — О, милостиви Усирис, как е възможно принцът им да е толкова далече от това, колкото съм аз? — Той огледа палатковия лагер. — Бог да ми е на помощ, заблудих се. Къде е пещерата, където държат пленниците?

— Там. — Саймън посочи каменисто оголено пространство чак след най-горната бариера на Сесуад'ра. Джосуа тръгна натам и Саймън го последва — вървеше бавно, за да облекчи болката от многото си рани.

— Много се отдалечих от целта — каза Джосуа, — и не само в търсенето на пленниците. Поисках да дойдеш с мен, за да те попитам нещо.

— Какво? — Саймън не можеше да скрие интереса си. Какво ли можеше да иска от него принцът?

— Искам да погребем нашия покойник на този хълм. — Джосуа махна с ръка към цялата шир на тревистия връх на Сесуад'ра. — Смятам, че ти най-добре от всички тук познаваш ситите, или поне най-отблизо, защото сигурно и Бинабик, и Гелое са ги изучавали. Мислиш ли, че е редно? В края на краищата това място е тяхно.

Саймън помисли малко и каза:

— Позволено? Не мога да си представя, че ситите ще попречат, ако искаш да кажеш това. — Той се усмихна криво. — Те дори не дойдоха да го защитят, така че не смятам, че изведнъж ще пристигнат с войска, за да не ни разрешат да си погребем покойника.

Повървяха известно време мълчаливо. Саймън обмисляше думите си. После заговори отново:

— Не, не мисля, че биха възразили — не че претендирам, че мога да говоря от тяхно име — добави той бързо. — В края на краищата Джирики погреба своя родственик Ан'наи с Гримрик там, на Урмшайм. — Дните на Драконовата планина сега изглеждаха толкова далече, сякаш бяха преживени от някакъв друг Саймън, далечен роднина. Той размачка мускулите на болезнено схванатата си ръка и въздъхна. — Но, както казах, не мога да говоря вместо ситите. Аз бях там колко — месеци? И въпреки това дори не мога да се надявам някога да ги разбера.

Джосуа го изгледа проницателно.

— Какво ти беше да живееш с тях, Саймън? И какъв беше техният град Джао… Джао…

— Джао е-Тинукай'и. — Саймън беше горд от лекотата, с която изрече трудните звуци. — Бих искал да мога да обясня, Джосуа. Това е нещо като опит да опишеш сън — можеш да кажеш какво е станало, но не можеш да накараш някого да разбере как си се чувствал. Те са стари, много, много стари. Но като ги погледнеш, са млади, здрави и… красиви. — Той си спомни сестрата на Джирики Адиту, нейните прекрасни, светнали, хищни очи, усмивката й, изпълнена със скрита веселост. — Те имат пълното право да ни мразят, Джосуа — поне така смятат, — но вместо това изглеждат… озадачени от нас. Както бихме се чувствали ние, ако овцете станат могъщи и ни изгонят от градовете ни.

Джосуа се засмя.

— Овцете ли, Саймън? Да не искаш да кажеш, че императорите на Набан и крал Фингил… и моят баща, ако това е въпросът… са били рошави безобидни създания?

Саймън поклати глава.

— Не. Просто имах предвид, че ние също толкова се различаваме от ситите. Те ни разбират не повече, отколкото ние тях. Джирики и неговата баба Амерасу може и да не са толкова различни като някои — те наистина се отнасяха към мен с доброта и разбиране, — но останалите сити… — Той замълча объркано. — Не знам как да го обясня.

Джосуа го погледна меко.

— Как изглеждаше градът?

— Опитах се да го опиша, когато дойдох тук. Тогава казах, че е като огромен кораб, но беше и като дъга пред водопад. Ужасно е, но и досега не мога да го опиша по-добре. Целият е направен от плат, окачен между дърветата, но изглежда солиден колкото всеки град, който съм виждал. Но ти се струва, че всеки момент могат да го опаковат и да го отнесат някъде на друго място. — Той се засмя притеснено. — Виждаш ли, не ми стигат думите.

— Мисля, че го обясни много добре, Саймън. — Фините черти на принца бяха замислени. — Ах, колко бих искал да се запозная истински със ситите някой ден. Не мога да разбера какво е накарало баща ми да се страхува от тях и толкова да ги мрази. Какви съкровища история и знания сигурно притежават!

Бяха стигнали до входа на пещерата, който беше преграден с импровизирана решетка от тежки, грубо одялани греди. На пост беше един от тритингите на Хотвиг — стана от мангала, над който топлеше ръцете си, за да им отвори вратата и да ги пусне вътре.

Още няколко пазачи, поравно тритинги и еркинландци на Фреозел, стояха в преддверието. Всички почтително поздравиха както принца, така и Саймън, за смаяно объркване на последния. Фреозел се появи от дълбините на пещерата — потриваше ръце.

— Ваше височество… и сър Сеоман — каза той и сведе глава. — Мисля, че са готови. В смисъл — съвсем са изнервени. Ако чакаме още, ще си имаме неприятности — ще ме прощавате, че го казвам.

— Вярвам на преценките ти, Фреозел — каза Джосуа. — Заведи ме при тях.

Вътрешната част на обширната пещера, която беше отделена от предната с една извивка на каменната стена и по този начин скрита от слънцето, беше разделена с помощта на още по-здрави греди на две клетки с доста голямо пространство между тях.

— Те си викат през пещерата. — Усмивката на Фреозел показа дупката в зъбите му. — Обвиняват се. Не мигват по цяла нощ. Вършат нашата работа, така да се каже.

Джосуа кимна, тръгна към лявата клетка и прошепна на Саймън:

— Не говори нищо. Само слушай.

В полутъмната, осветена само с две-три факли пещера, Саймън не виждаше почти нищо. Миризмата на урина и немити тела — нещо, което Саймън смяташе, че вече не може да забележи — беше наистина неприятна.

— Искам да говоря с капитана ви — извика Джосуа. Сенките се раздвижиха и един облечен в парцалива зелена туника еркинландски гвардеец пристъпи към неодяланите греди.

— Аз съм, ваше височество — каза воинът.

Джосуа го огледа.

— Скеълдуайн? Ти ли си?

— Тъй вярно, принц Джосуа — отвърна притеснено капитанът.

— Виж ти. — Джосуа явно беше изненадан. — Никога не съм си представял, че ще срещна тук точно теб.

— Аз също, ваше височество. Нито пък съм очаквал, че ще бъда изпратен да се бия срещу вас, сир. Срамота…

Фреозел изведнъж излезе напред и каза насмешливо:

— Не го слушай, Джосуа. Той и неговите убийци ще кажат всичко, за да си спасят кожата. — Той тупна с яката си ръка стената на клетката толкова силно, че дървото потрепери. — Не сме забравили какво направиха тези типове на Фолшайър.

Скеълдуайн се отдръпна уплашено, но после се наведе напред, за да вижда по-добре. Бледото му лице, сега осветено от факлата, беше изтощено и тревожно.

— Никой от нас не се радваше на това. — Той се обърна към принца. — Не искахме да тръгваме срещу вас, принц Джосуа. Трябва да ни повярвате.

Джосуа понечи да каже нещо, но Фреозел изненадващо го прекъсна:

— Народът няма да допусне това, Джосуа. Това не ти е Хейхолт или Наглимунд. Не вярваме на тия престъпници. Ако ги оставиш живи, ще стане беля.

Мънкащо ръмжене се пронесе сред пленниците, изпълнено със страх.

— Не искам да ги екзекутирам, Фреозел — каза безрадостно Джосуа. — Те са се заклели пред брат ми. Какъв избор са имали?

— А какъв избор имахме ние? — дръпнато отвърна фолшайърецът. — Те са избрали грешната страна. Нашата кръв е на техните ръце. Убий ги и край. Нека Бог отсъди избора им.

Джосуа въздъхна.

— Ти какво казваш, Скеълдуайн? Защо трябва да те оставя жив?

Еркинландският гвардеец за миг се обърка.

— Защото ние сме само бойци, които служат на господаря си, ваше височество. Няма друга причина. — Той се загледа в далечината между бариерите.

Джосуа поведе Фреозел и Саймън към центъра на пещерата, за да не ги чуват.

— Е?

Саймън поклати глава.

— Да ги убием, принц Джосуа? Аз не бих…

Джосуа вдигна ръка.

— Не, не. Разбира се, че няма да ги убия. — Той се обърна към фолшайъреца, който се беше ухилил. — Фреозел ги обработва вече два дни. Те са убедени, че им иска главите и че гражданите на Нови Гадринсет искат те да бъдат обесени пред Дома на раздялата. Просто се стараем да ги докараме до подходящо настроение.

Саймън отново беше смутен: не беше разбрал правилно.

— И какво ще правите тогава?

— Само гледай. — След още малко протакане Джосуа се навъси тържествено и бавно закрачи към клетката с изнервените пленници.

— Скеълдуайн — каза той твърдо, — може и да съжалявам за това, но ще оставя теб и хората ти живи.

Фреозел се развика гневно и ядосано се отдалечи. Въздишка на облекчение мина през пленниците.

— Но — Джосуа вдигна пръст — няма да ви държим тук и да ви храним. Ще работите, за да спечелите живота си. Хората ми ще обесят мен, ако не го направя — и без това ще са много недоволни, че няма да ви екзекутирам. Ако докажете, че може да ви се вярва, можем да ви позволим да се биете на наша страна, докато не свалим лудия ми брат от Престола от драконова кост.

Скеълдуайн сграбчи дървените греди с две ръце.

— Ще се бием за теб, Джосуа! Никой друг не би проявил такова милосърдие към нас в тези ненормални времена. — Другарите му нададоха нестройни викове.

— Добре. Ще мисля по-нататък как да го направим. — Джосуа кимна сдържано и се обърна с гръб към пленниците. Саймън отново го последва до средата на пещерата.

— В името на Изкупителя — каза Джосуа, — ако те наистина се бият за нас, това ще е чудесно! Още сто дисциплинирани войници. И ще дойдат още много, когато слухът за това се разпространи.

Саймън се усмихна.

— Ти беше много убедителен. Фреозел също.

Джосуа изглеждаше доволен.

— Мисля, че в рода на Фреозел трябва да е имало доста скитащи актьори. Колкото до мен — е, всички принцове са родени лъжци, нали знаеш. — Лицето му отново стана сериозно. — А сега трябва да се заема с наемниците.

— На тях няма да направиш същото предложение, нали? — попита Саймън, внезапно разтревожен.

— Защо не?

— Защото… защото който се бие за злато, е друго нещо.

— Всички войници се бият за злато — каза кротко Джосуа.

— Нямам предвид това. Чу какво каза Скеълдуайн. Те са се били, защото са смятали, че трябва да се бият — това е поне отчасти вярно. А тритингите се биеха, защото Фенгболд им плащаше. Ти не можеш да им платиш с нищо друго освен с живота им.

— Това не е незначителна цена — отбеляза Джосуа.

— Но след като са въоръжени отново, каква тежест ще има това? Те не са като еркинландските гвардейци, Джосуа, и ако искаш да създадеш кралство, което да е различно от това на брат ти, не можеш да го построиш с хора като наемниците. — Той изведнъж млъкна, ужасен от откритието, че изнася лекции на принца. — Извинявай — изтърси той. — Нямам право да говоря така.

Джосуа го гледаше с вдигната вежда.

— Прави са хората за теб, млади Саймън — бавно каза той. — Има умна глава под тая твоя червена коса. — Той сложи ръка на рамото на младежа. — Нямах намерение да говоря с тях, поне докато не дойде Хотвиг. Ще обмисля внимателно това, което ми казваш.

— Надявам се, че ще ми простиш за дързостта — каза Саймън сконфузено.

— Вярвам на мислите ти, Саймън, както и на мислите на Фреозел. Човек, който не се вслушва внимателно в честно даден съвет, е глупак. Разбира се, който сляпо приема всеки даден му съвет е още по-голям глупак. — Той стисна рамото на Саймън. — Хайде да се връщаме. Иска ми се да чуя още за ситите.


Беше странно да използва огледалото на Джирики за такова просто нещо като подстригване на брадата си, но Слудиг му беше казал, и то не съвсем меко, че изглежда доста занемарен. Подпряно на камък, ситското огледало проблясваше на бавно гаснещата следобедна светлина. Лека мъгла се стелеше във въздуха и непрестанно караше Саймън да бърше огледалото с ръкав. Костеният нож беше неудобен — можеше да поиска от Слудиг по-остър стоманен, но тогава римърът вероятно щеше да стои край него и да му дава съвети — и Саймън правеше болезнени гримаси. Точно тогава се приближиха трите девойки.

Саймън ги беше виждал и трите в Нови Гадринсет, дори беше танцувал с две от тях вечерта, когато бе станал рицар, а най-стройната му беше ушила риза. Изглеждаха ужасно млади, макар че той не беше по-голям и година от тях. Едната обаче — тъмнооко момиче, чиято закръглена фигура и къдрава кестенява коса му напомняха за камериерката Хепсибах, беше доста привлекателна.

— Какво правиш, сър Сеоман? — попита слабичката. Имаше големи сериозни очи, които прикриваше с клепки, когато Саймън я гледаше прекалено дълго.

— Подстригвам си брадата — каза той рязко. Сър Сеоман, как пък не! Подиграваха ли му се?

— О, не я отрязвай! — каза къдрокосото момиче. — С нея изглеждаш толкова величествен!

— Да, недей! — заприглася й тъничката й приятелка.

Третата — ниско момиче с права руса коса и няколко петна на лицето, поклати глава и също каза:

— Недей!

— Само я оформям. — Той се чудеше на глупостта на жените. Само преди дни тук умираха хора, защитавали Камъка! Хора, които тези момичета най-вероятно познаваха. И все пак ето ги тук, да му досаждат заради брадата му. Как можеха да са толкова лекомислени? — Наистина ли мислите, че изглежда… величествено? — попита той.

— О, да — изтърси къдрокосата и се изчерви. — Тоест тя те прави… тя прави един мъж да изглежда по-стар.

— Значи смяташ, че имам нужда да изглеждам по-стар? — осведоми се той с възможно най-суровия си тон.

— Не! — отвърна припряно момичето. — Но ти отива.

— Казват, че си бил много смел в битката, сър Сеоман — каза слабото момиче.

Той сви рамене.

— Ние се борехме за дома си… за живота си. Просто се стараех да не ме убият.

— Точно както би казал Камарис — въздъхна слабичкото момиче.

Саймън гръмко се разсмя.

— Няма нищо общо с Камарис. Съвсем нищичко!

Малкото момиче се беше промъкнало по-близо и сега съсредоточено гледаше огледалото на Саймън.

— Това огледало магьосническо ли е?

— Магьосническо?!

— Казват, че… — Тя заекна и погледна към приятелките си за помощ.

Слабата се намеси енергично.

— Казват, че си приятел с магьосници. Че идват феи, когато ги повикаш с вълшебното си огледало.

Саймън отново се усмихна, но неуверено. Частици истина се смесваха с глупостите. Как се бе получило така? И кой говореше за него?

— Не, това не е съвсем вярно. Огледалото ми беше дадено от един сит, да, но те не идват ей така, когато ги повикам. Иначе нямаше да се бием сами срещу херцог Фенгболд, нали?

— Може ли твоето огледало да изпълнява желания? — попита къдрокосата.

— Не — отговори твърдо Саймън. — Никога не е изпълнило нито едно мое желание. — Замълча, като си спомни как Адиту го бе спасила в зимните дебри на Алдхеорте. — Имам предвид, че не прави точно това — завърши той. Значи и той смесваше истината с лъжи. Но как би могъл да обясни безумието на последната година така, че тези момичета да го разберат?

— Ние се молехме да ни доведеш съюзници, сър Сеоман — каза слабото момиче сериозно. — Бяхме толкова изплашени!

Той погледна бледото й лице и разбра, че тя казва истината. Разбира се, че са били разтревожени — значеше ли това, че не можеха да се радват, че са останали живи? Това не беше равно на лекомислие все пак. Нима трябваше да оплакват и скърбят като Джосуа?

— И аз бях изплашен — обяви той. — Имахме голям късмет.

Настъпи мълчание. Къдрокосото момиче оправяше наметалото си, което се беше открехнало и бе открило нежната му шия. „Времето наистина се стопля“, помисли си Саймън. Бе стоял неподвижно от доста време, но нито веднъж не бе потреперил. Той погледна нагоре към небето, сякаш се надяваше да намери потвърждение за промяната на времето.

— Имаш ли си дама? — изведнъж попита къдрокосата.

— Какво да имам? — попита той, макар че беше чул много добре.

— Дама — повтори тя и лицето й пламна. — Любима.

Саймън изчака известно време, преди да отговори.

— Всъщност нямам. — Трите момичета го гледаха прехласнато като кученца и той усети, че и неговите бузи пламват. — Наистина нямам. — Бе стискал канукския си нож толкова дълго, че го заболяха пръстите.

— Аха — каза къдрокосата. — Е, ще те оставим да си гледаш работата, сър Сеоман. — Слабата й приятелка я дръпна за лакътя, но тя не й обърна внимание. — Ще дойдеш ли при огъня?

— При огъня? — Саймън вдигна вежди.

— На честването. Е, и на траурната церемония. В центъра. — Тя посочи към струпаните палатки на Нови Гадринсет. — Утре вечер.

— Не знаех. Сигурно ще дойда. — Той отново се усмихна. Това бяха всъщност съвсем разумни млади жени, стига да поговориш малко с тях. — И още веднъж ти благодаря за ризата — каза той на слабата.

Тя примигна притеснено и каза:

— Може би ще я облечеш утре вечер.

Трите момичета се обърнаха и си тръгнаха, говореха си нещо и се смееха. Саймън изпита моментно възмущение при мисълта, че може би се смеят на него, но после му мина. Та нали те толкова приличаха на него самия. Просто момичета като момичета, доколкото можеше да съди.

Обърна се към огледалото, решен да свърши с брадата си преди да залезе слънцето. Значи огън, така ли? Запита се дали трябва да носи меча си.


Саймън обмисляше собствените си думи. Беше истина, разбира се, че нямаше дама на сърцето, както се полагаше на един рицар, дори такъв долнопробен като него. И все пак му беше трудно да не мисли за Мириамел. Колко време не я беше виждал? Броеше месеците на ръка: ювен, тиягар, антул, септандер, октандер… почти половин година! Лесно беше да повярва, че тя вече го е забравила.

Но той не я беше забравил. Имаше мигове, странни и почти плашещи мигове, когато се бе чувствал почти сигурен, че я привлича толкова, колкото и тя него. Очите й изглеждаха толкова големи, когато го гледаше, толкова жадуващи да го поемат, като че ли се стараеше да запомни всяка негова черта. Можеше ли това да е само въображението му? Те наистина бяха преживели заедно едно безумно и почти невероятно приключение и почти съвсем сигурно беше, че тя го смята за приятел… но дали го смяташе за нещо повече?

Споменът за нея, както бе изглеждала в Наглимунд, нахлу в ума му. Бе облечена в небесносиня рокля — и внезапно бе станала почти ужасна в своята завършеност, толкова различна от дрипавото слугинче, което бе спало на рамото му. И все пак в тази синя рокля беше съвсем същото момиче. Тя се бе държала доста колебливо, когато се срещнаха в двора на замъка — но дали това беше от срам заради номера, който му бе погодила, или от безпокойство, че възобновяването на положението й би могло да ги раздели?

Беше я видял на върха на една от кулите в Хейхолт: косата й беше като златна коприна. Саймън, бедният прислужник, я бе гледал и се бе чувствал като торен бръмбар, уловил слънчев лъч. И лицето й, толкова живо, толкова бързо променящо се, пълно с гняв и смях, по-непостоянно и непредсказуемо от лицата на всички жени, които бе виждал…

Беше безполезно да си мисли такива неща, каза си той. Беше крайно невероятно тя да си е мислила за него като за нещо друго освен като за дружелюбен слуга, като децата на прислугата, с които отрастваха децата на благородниците, но които бързо се забравяха, когато те порастваха. И, разбира се, дори да държеше малко на него, нямаше никаква вероятност от това да излезе нещо. Нещата просто си бяха такива, или поне така го бяха учили.

И все пак той бе обикалял по света вече доста дълго и беше видял доста странности, при които непоклатимите факти от живота, на които го бе учила Рейчъл, изглеждаха много по-трудни за вярване. По какво все пак се различаваха обикновените хора от тези с кралска кръв? Джосуа беше добър човек, умен и сериозен — Саймън ни най-малко не се съмняваше, че ще стане прекрасен крал — но брат му Елиас се бе оказал чудовище. Би ли могъл който и да било селянин, измъкнат от ръжените ниви, да причини по-голямо зло? Какво толкова свещено имаше в кралската кръв? И сега, когато се замисли над това, нима самият крал Джон не беше произлязъл от семейство селяни — или равни на селяни?

Щура мисъл му хрумна изведнъж: какво щеше да стане, ако Елиас бъдеше победен, а Джосуа умреше? Ако Мириамел не се върнеше? Тогава някой друг трябваше да стане крал или кралица. Саймън знаеше малко за светските дела — поне за тези извън заплетеното му пътуване през последната половин година. Имаше ли други с кралска кръв, които биха се появили и биха претендирали за Престола от драконова кост? Онзи тип от Набан, Бигарис или как там се казваше? Кой беше наследник на Лут, мъртвия крал на Хернистир? Или старият Исгримнур, ако въобще се върнеше някога? Него поне Саймън можеше да уважава.

Но сега мимолетната мисъл пареше като нажежен въглен. Защо той, Саймън, да не може да бъде като всеки друг? Щом светът е обърнат надолу с главата и всички с претенции ще са изчезнали, когато се разнесе прахът, защо не един рицар от Еркинланд, който е победил дракон също като Джон и който е белязан с черната драконова кръв? Човек, който е бил в забранения свят на ситите, който е приятел с тролите от Ийканук? Тогава той би бил подходящ дори за принцеса!

Саймън се вторачи в отражението си, в къдрицата бяла коса, сякаш мацната с боя, в дългия си белег и в недоподстриганата си брада.

„Да бе, я се виж!“ — помисли си той и изведнъж гръмко се разсмя. Крал Саймън Велики! Със същия успех можеше да нарече Рейчъл херцогиня на Набан или онзи монах Кадрах лектор на Майката Църква. Или да зачака звездите да грейнат посред бял ден!

„А кой все пак ще поиска да стане крал?“

Защото това беше важното в края на краищата: Саймън не виждаше нищо, освен натрупана болка за онзи, който щеше да замести Елиас на Престола от драконова кост. Дори ако Кралят на бурите бъдеше победен, която вероятност беше близка до нула, цялата страна беше в развалини, хората бяха гладни и премръзнали. Нямаше да има рицарски турнири, шествия, никаква слънчева светлина, отразена от броните — нищо такова още дълги години.

„Не — помисли си горчиво той, — следващият крал трябва да бъде някой като Барнабас, клисаря на параклиса в Хейхолт — човек с опит в погребенията на мъртвите“.

Пъхна огледалото в джоба на наметалото си и седна на камъка, за да гледа слънцето, което потъваше зад дърветата.


Воршева откри съпруга си в Дома на раздялата, край бледото тяло на Деорнот. Дългата зала беше празна. Самият принц също приличаше на мъртвец, застанал неподвижно като статуя над тялото на приятеля си.

— Джосуа!

Принцът бавно се обърна, сякаш събуден от сън.

— Да, лейди?

— Тук си твърде отдавна. Денят си отива.

Той се усмихна.

— Аз току-що се върнах. Разхождах се със Саймън и свърших и някои други работи.

Воршева поклати глава.

— Върна се много отдавна, макар че не си спомняш. Стоиш тук почти цял следобед.

Усмивката на Джосуа изчезна.

— Така ли? — Той се обърна да погледне Деорнот.

— Струва ми се, не знам защо, че не бива да го оставям сам. Той винаги се грижеше за мен.

Тя пристъпи напред и го хвана под ръка.

— Знам. Ела да се поразходим.

— Добре. — Джосуа се наведе и докосна покрова, метнат на гърдите на Деорнот.

Домът на раздялата беше почти черупка, когато Джосуа и групата му дойдоха в Сесуад'ра. Пришълците направиха заслони за зейналите прозорци и солидни дървени врати, за да го превърнат в място, където делата на Нови Гадринсет да се обсъждат на топло и на спокойствие. И все пак имаше нещо временно в него — грубите приспособления на последните обитатели нескопосано контрастираха с изящната работа на ситите. Джосуа прокара пръсти по един блок с издялани фигури, докато Воршева го водеше към една от вратите на задната стена и към избледняващата слънчева светлина.

Стените на градината бяха изронени, каменните пътеки — с изпочупени и преобърнати плочи. Тук-там жилави розови храсти бяха оцелели след яростната атака на зимата и макар че сигурно щяха да минат месеци или дори година, преди да успеят да цъфнат, тъмните им листа и сивите трънливи клони изглеждаха силни и мощни. Човек не можеше да не се запита откога ли растат тук и кой ли ги е посадил.

Минаха покрай възлестото стъбло на огромен бор, който растеше в процеп на една от стените. Залязващото слънце — огненочервено петно — сякаш висеше на клоните му.

— Още ли мислиш за нея? — внезапно попита Воршева.

— Какво? — Мислите на Джосуа явно блуждаеха. — Коя?

— Онази, другата. Която си обичал. Жената на брат ти.

Принцът наведе глава.

— Хилиса. Не, не често. Има прекалено много други важни неща, за които да мисля тези дни. — Той обви с ръка раменете на жена си. — Сега имам семейство, което се нуждае от грижите ми.

Воршева за миг го изгледа подозрително, после кимна със спокойно удовлетворение.

— Да — каза тя. — Така е.

— И не само семейство, а цял народ, както изглежда.

Тя въздъхна отчаяно.

— Не можеш да бъдеш съпруг на всички, баща на всички.

— Разбира се, че не мога. Но съм принц, искам или не искам.

Повървяха малко, без да говорят, заслушани в кръшната песен на самотна птица, кацнала на полюшващите се клони. Вятърът беше студен, но сякаш не толкова остър, колкото в предишните дни — може би именно заради това пееше птицата.

Воршева притисна глава в рамото на Джосуа така, че черната й коса се развя около брадата му.

— Какво ще правим сега? — попита тя. — След като битката свърши?

Джосуа я поведе към една каменна пейка, разпаднала се на отломъци от единия край, но все още запазила доста от повърхността си цяла. Изчистиха няколко топящи се парчета сняг и седнаха.

— Не знам — отвърна той. — Мисля, че е време за нов съвет. Имаме да решаваме много въпроси. Имам много съмнения относно най-мъдрия курс. Не трябва да чакаме дълго, след като… след като погребем загиналите.

Воршева го погледна изненадана.

— Какво искаш да кажеш, Джосуа? Защо толкова бързаш?

Принцът вдигна ръка и загледа линиите на дланта си.

— Защото ако не ударим сега, можем да пропуснем шанса си.

— Да ударим? — Тя го изгледа слисано. — Какво да ударим? Що за лудост е това? Ние загубихме един от всеки трима! Нима ще поведеш тези неколкостотин души срещу брат си?

— Но ние спечелихме важна победа. Първата, която някой е печелил срещу него, откакто започна безумната си кампания. Ако нападнем сега, докато споменът е пресен и Елиас не знае какво е станало, народът ни ще се окуражи; когато другите видят, че напредваме, и те ще се присъединят към нас.

Воршева го гледаше невярващо, сложила ръка на корема си, сякаш за да защити нероденото им дете.

— Не! О, Джосуа, това е прекалено глупаво! Ти мислеше, че ще изчакаш поне докато мине зимата! Как можеш да излезеш на бой сега?

— Не съм казал, че искам да направя нещо — отвърна той. — Още не съм решил, нито ще мога да реша, преди да свикам съвета.

— Да, твоите хора ще насядат край теб и ще говорят за голямата битка, която спечелихте. А ще има ли там и жени?

— Жени? — Той я погледна озадачено. — Да, Гелое ще е там.

— О, да, Гелое! — каза тя подигравателно. — Защото е „мъдра жена“. Ти само такава жена ще чуеш — на която й е излязло такова име, като на бърз кон или силен вол.

— А какво да направим — да поканим всички от Нови Гадринсет? — Той започваше да се дразни. — Това е налудничаво.

— Не по-налудничаво, отколкото да се слушат само мъже. — Тя го погледна втренчено, след това видимо направи усилие да остане спокойна. Няколко пъти си пое дъх, преди пак да заговори. — Има една история, която разказват жените от клана на Жребеца. За бика, който не слушал кравите си.

Джосуа чакаше.

— Е? — каза той най-после. — Какво станало с него?

Воршева се навъси, стана и тръгна по изровената пътека.

— Продължавай, както си почнал. Сам ще разбереш.

Изражението на Джосуа беше полуразвеселено, полусърдито.

— Чакай, Воршева. — Той стана и я последва. — Права си да ме кориш. Трябва да те изслушам. Та какво станало с бика?

Тя го погледна внимателно.

— Друг път ще ти кажа. Сега съм прекалено ядосана.

Джосуа я хвана за ръката и тръгна до нея. Пътеката се виеше между камъните, после ги изведе до катурнатите блокове на външната градинска стена. От ниското се чуваха гласове.

— Добре — каза внезапно тя. — Бикът бил прекалено горд, за да слуша кравите си. Когато те му казали, че вълк отвлича телетата им, не повярвал, защото не го бил виждал с очите си. Когато всички телета били отвлечени, кравите го изгонили и си намерили нов бик. — Погледът й беше предизвикателен. — Тогава вълците изяли стария бик, тъй като нямало кой да го пази, докато спи.

Смехът на Джосуа беше дрезгав.

— Това предупреждение ли е?

Тя стисна ръката му.

— Моля те, Джосуа! Хората са уморени от битката. Ние си направихме дом тук. — Тя го дръпна по-близо до процепа в камъка. От другата страна долиташе шумът на пазара на простолюдието, който се беше подслонил под външните стени на Дома на раздялата. Няколко десетки мъже, жени и деца си разменяха стари предмети, които бяха донесли от предишните си къщи, и нови неща, които бяха събрали на и около Сесуад'ра. — Виждаш ли? Те си устройват нов живот. Ти им каза, че се бият за своя дом. Как ще ги накараш отново да тръгнат?

Джосуа се загледа в група деца, които играеха на дърпане на въже. Те се смееха пронизително и ритаха облаци сняг; наблизо майка викаше сърдито детето си да се прибере на топло.

— Но това не е истинският им дом — тихо каза той. — Не можем да останем вечно тук.

— Кой остава вечно? — запита настоятелно Воршева. — Само до пролетта! Докато се роди детето ни!

Джосуа поклати глава.

— Но ние може никога вече да нямаме шанс като този. — Той се отвърна от стената, лицето му помрачня. — Освен това съм длъжен на Деорнот. Той пожертва живота си не за да изчезнем спокойно, а за да можем да заплатим за злините, които причини брат ми.

— Длъжен си на Деорнот! — Воршева говореше сърдито, но очите й бяха тъжни. — Ама че го каза! Само мъж може да каже такова нещо.

Джосуа я прегърна и я привлече към себе си.

— Аз наистина те обичам. Просто се опитвам да направя каквото трябва.

Тя отклони очи.

— Знам. Но…

— Но смяташ, че не вземам най-доброто решение. — Той погали косата й. — Изслушвам всеки, Воршева, но последната дума трябва да е моя. — Той въздъхна и я прегърна по-силно. — Милостиви Ейдон, на никого не бих пожелал това — най-после отрони принцът. — Воршева, обещай ми нещо.

— Какво? — Гласът й беше приглушен от наметалото му.

— Размислих. Ако нещо се случи с мен… — Той се замисли. — Ако нещо се случи с мен, отведи детето ни далече от това. Не позволявай на никого да го качи на трон или да го използва като обединителен символ за някоя войска.

— Да го използва?

— Не позволявай детето ни да бъде заставено да участва в тази игра, както бях заставен аз.

Воршева сърдито поклати глава.

— Никой няма да ми отнеме детето, дори приятелите ти.

— Добре. — Той погледна през развените кичури на косата й. Слънцето се беше скрило зад Дома на раздялата и бе обагрило в червено цялото небе. — Така ще понесем по-лесно предстоящото.


Пет дни след битката и последният покойник от Сесуад'ра беше погребан — мъже и жени от Еркинланд, Римърсгард, Хернистир и Тритингите, от Ийканук и Набан, бежанци от петдесетина места, всички положени за вечен покой в плитката земя на върха на Камъка на раздялата. Принц Джосуа говори внимателно и сериозно за техните страдания и саможертва — наметалото му се развяваше от вихрушките на планинския връх. Отец Странгиард, Фреозел и Бинабик — всички се надигаха подред и произнасяха различни слова. Гражданите на Нови Гадринсет стояха със сурови лица и слушаха.

Някои от гробовете нямаха знаци, но повечето имаха малък паметник — издълбана дъска или грубо издялано парче камък, които носеха имената на загиналите. След тежката работа да се разбие заледената земя еркинландците погребаха своите мъртви в масов гроб край езерото: увенчаха го с една-единствена каменна плоча, на която имаше надпис: „Воини на Еркинланд, убити в Битката на Стефлодската долина. Ем Вулстес Дуос“.

Само тритингските наемници бяха неоплакани и неотбелязани. Живите им другари изкопаха голям гроб за тях в пасищата под Сесуад'ра, почти сигурни, че той ще стане и техен, защото Джосуа се кани да ги избие. Вместо това, когато работата приключи, въоръжени мъже ги отведоха далече в откритите земи и ги освободиха. За един тритинг беше ужасно да загуби коня си, но оцелелите наемници бързо решиха, че ходенето все пак е по-хубаво от смъртта.

И така, най-после всички мъртви бяха погребани и гарваните бяха измамени в очакването на пиршество.

Докато тържествената музика свиреше, състезавайки се със силния вятър, който се мъчеше да я заглуши, на много от наблюдаващите им мина през главата една и съща мисъл — че макар и да бяха спечелили една невероятна и героична победа, защитниците на Сесуад'ра бяха платили скъпо за нея. Фактът, че бяха сразили само мъничка част от силите, тръгнали срещу тях, и при това бяха загубили почти половината от своите, правеше покрития със савана на зимата планински хребет да изглежда още по-студено и самотно място.


Някой хвана ръката на Саймън, той бързо се обърна, изтръгна я и я вдигна, за да удари.

— Стига, момче, стига, не бъди толкова припрян! — Старият шут се присви, вдигнал ръце.

— Извинявай, Таусър. — Саймън оправи наметалото си. Лагерният огън пламтеше и той нямаше търпение да отиде там. — Стресна ме.

— Няма нищо, момко. — Таусър леко се олюля. — Работата е… Ами само се питах дали не мога да повървя малко с теб. До честването. Вече не стоя така здраво на краката си, както някога.

„Нищо чудно“, помисли си Саймън. Дъхът на Таусър силно лъхаше на вино. Но си спомни какво бе казал Сангфугол и потисна желанието си да остави стареца и да продължи.

— Разбира се. — Той протегна внимателно ръка на стареца, за да се облегне на нея.

— Добро момче, много добро. Саймън беше, нали? — Старецът вдигна очи към него. Тъмното му лице беше плетеница от бръчки.

— Да. — Саймън се усмихна в тъмното. Напоследък бе напомнял на Таусър името си поне сто пъти.

— Ще ти върви на хубаво, ще видиш — каза старецът. Вървяха бавно към огъня. — Знам аз.


След като стигнаха до тържеството, Таусър не стоя дълго при него. Старият шут бързо намери група пияни троли и реши да ги запознае отново с прелестите на пълния рог, а себе си — с тези на кангканга, както подозираше Саймън.

Беше истинска празнична нощ, може би първата, която бе виждала Сесуад'ра. Лагерът на Фенгболд се беше оказал натъпкан с припаси и стоки, сякаш покойният херцог беше плячкосал целия Еркинланд, за да си осигури в Тритинг същия комфорт като в Хейхолт. Джосуа мъдро се беше погрижил повечето храна и други полезни неща да бъдат прибрани за по-късно — дори ако трябваше да напуснат Камъка, това нямаше да стане утре — но щедра порция беше отпусната за празненството, така че тази вечер на планинския връх цареше истински празнична атмосфера. Специално Фреозел беше страшно доволен да отваря бъчвите на Фенгболд и да пресушава сам първото канче тъмно станшайърско с такава наслада, сякаш това беше кръвта на херцога, а не пиенето му.

Дървата, едно от другите изобилни неща, бяха струпани на висока купчина в центъра на Огнената градина. Огънят гореше ярко и всички се бяха събрали около него. Сангфугол и няколко музиканти от Нови Гадринсет сновяха насам-натам, свиреха и пееха. Някои от слушателите бяха по-ентусиазирани от другите. Саймън не можа да не се разсмее, когато едно особено наквасено трио празнуващи настоя да се присъедини към арфиста в неговата интерпретация на „Край брега на Гринуейд“. Сангфугол примигваше, но игриво продължаваше да свири; Саймън мълчаливо поздрави арфиста за силата на духа му и се отдалечи.

Нощта беше студена, но ясна; вятърът, който беше бушувал на хълма по време на погребалните ритуали, почти беше стихнал. След кратко размишление Саймън реши, че като се има предвид сезонът, времето е всъщност доста хубаво. Той отново се запита дали силата на Краля на бурите може някак си да е приспана, но този път мисълта беше последвана от още по-тревожен въпрос.

„Ами ако той само събира сили? Какво ще стане, ако се кани да протегне ръка и да направи това, което Фенгболд не успя?“

Не му се мислеше за това. Той сви рамене и оправи колана на меча си.

Първата чаша вино, която му предложиха, се изля в гърлото му много приятно, стопли стомаха и отпусна мускулите му. Той бе работил с хората, определени да погребат мъртвите — отвратителна работа, влошена допълнително от случайното зърване на познато лице под маската на сланата. Бяха работили като луди, за да разсекат вкаменената земя, копаеха с каквото намерят — мечове, брадви, клони от паднали дървета, но колкото и да беше трудно да се рови замръзналата пръст, студът беше забавил разлагането и беше направил ужасната работа поне малко по-поносима. Все пак сънят на Саймън беше разбит от кошмари през последните две нощи — безкрайни видения на вкочанени трупове, сриващи се в ямите, тела, вцепенени като статуи, сгърчени фигури, които като че ли бяха изваяни от обезумял скулптор, обзет от болка и страдание.

„Възмездието на войната — мислеше Саймън, докато вървеше през шумната тълпа. — И ако Джосуа успее, предстоящите битки ще направят тази да изглежда дреболия. Телата тогава ще са натрупани по-високо от Кулата на Зеления ангел“.

От тази мисъл му стана студено и му се доповръща, и той тръгна да потърси още вино.

Празникът имаше някакъв оттенък на пресиленост, отбеляза Саймън. Гласовете бяха прекалено силни, смехът твърде прибързан, сякаш тези, които говореха и се веселяха, го правеха повече заради другите, отколкото за себе си. С виното дойдоха и сбиванията, което според Саймън беше последното, което някой би могъл да пожелае. Въпреки това той мина покрай не малко групи, струпани край двама или повече ругаещи, крещящи мъже — повечето зяпачи им подвикваха насърчително и се смееха, когато те се търкаляха в калта. Онези в тълпата, които не се смееха, изглеждаха смутени и нещастни.

„Те знаят, че не сме се спасили — помисли си Саймън; съжаляваше за собственото си настроение тази вечер, вечер, която би трябвало да е прекрасна. — Те са щастливи, че са живи, но знаят, че бъдещето може да е лошо“.

Продължи да броди и пиеше, когато му предложеха. Спря за малко край Дома на раздялата, за да погледа как Слудиг и Хотвиг се борят — доста по-дружелюбен двубой от видяното досега. Севернякът и тритингът се бяха съблекли до кръста и се бяха вкопчили ожесточено един в друг: всеки се опитваше да изхвърли другия извън кръга, ограден с въже, но и двамата се смееха; когато спираха да си починат, си подаваха мех с вино. Саймън подвикна да ги поздрави.

Чувстваше се като самотна чайка, кръжаща около мачтата на увеселителен кораб.


Не беше сигурен кое време е — дали е само около час след мръкване, или наближава полунощ. След шестата чаша вино нещата бяха започнали малко да се замъгляват.

Обаче точно в този момент времето не изглеждаше особено важно. Това, което имаше значение, беше момичето, което вървеше до него — избледняващата светлина на лагерния огън блестеше в тъмната му коса. Тя не се наричаше Къдрокоска, а Улка, както той бе научил преди малко. Девойката се препъна и той я задържа през кръста, смаян от това колко топло може да е едно тяло дори през дебелите дрехи.

— Къде отиваме? — попита тя, после се засмя. Не изглеждаше особено разтревожена по въпроса за възможната посока.

— Разхождаме се — отговори Саймън и след моментно замисляне реши, че трябва да поясни намеренията си. — Разхождаме се наоколо.

Шумът на празненството беше глух рев зад тях и за малко Саймън почти успя да си представи, че е отново в центъра на боя на замръзналото езеро, изцапан с кръв…

Настръхна. Защо трябваше да мисли за такива неща? Изсумтя отвратено.

— Какво? — Улка залитна, но очите й блестяха. Беше разделила с него меха вино, който му бе дал Сангфугол. Изглежда, имаше природен талант да се справя с виното.

— Нищо — отговори той прегракнало. — Просто се замислих. За борбата. Битката де.

— Сигурно е било… ужасно! — Гласът й беше изпълнен с удивление. — Ние гледахме. С Уелма. И плачехме.

— Суелма? — попита Саймън? — Коя е Суелма?

— Не Суелма. Уелма. Моята приятелка, слабичката. Виждал си я! — Улка стисна ръката му.

— О! — Той се замисли. За какво говореха? А, за битката. — Беше ужасно. Кръв. Убити. — Помъчи се да намери начин да накара тази млада жена да разбере какво е преживял. — Беше ужасно — каза той. Езикът му се плетеше.

— О, сър Сеоман — извика тя и млъкна, за миг загубила равновесие на хлъзгавата земя. — Страх ли те беше?

— Саймън. Не Сеоман — Саймън. — Той помисли над думите й. — Малко. Мъничко. — Беше трудно да не забелязва близостта й. Тя имаше много мило лице наистина, с пълни бузи и дълги ресници. И устата й. Защо тя беше толкова близо, впрочем?

Той премига и откри, че се навежда напред, че всъщност рухва към Улка като отсечено дърво. Сложи ръце на раменете й за равновесие и му стана интересно колко е малка.

— Ще те целуна — каза внезапно той.

— Не бива — отвърна Улка, но затвори очи и не се дръпна.

Той държеше очите си отворени от страх да не изпусне опората си и да не се стовари на прошарената със сняг земя. Устата й беше странно плътна под неговата, но топла и мека като покрито с одеяло легло в зимна нощ. Той остави за момент устните си там, като се мъчеше да си спомни дали е правил това по-рано и ако да, какво да прави по-нататък. Улка не помръдваше; стояха на място и всеки вдишваше леко миришещия на вино дъх на другия.

Саймън съвсем скоро откри, че целуването е нещо повече, отколкото да стоиш устни до устни, и след малко студеният въздух, ужасите на битката, дори гюрултията край недалечния огън изчезнаха от съзнанието му. Той обви с ръце това чудесно създание и го привлече до себе си; наслаждаваше се на усещането на сладко податливото момиче, притиснато до него, и не искаше да прави нищо друго през целия си живот, колкото и дълъг да е.

— Ооо, Сеоман — каза най-после Улка, като се дръпна, за да си поеме дъх. — Можеш да накараш едно момиче направо да припадне.

— Мммм! — Саймън я привлече отново и наведе глава, за да може да гризне ухото й. Ако беше само малко по-височка!

— Седни — каза той. — Искам да седнем.

Направиха няколко крачки прегърнати, тромави като рак, докато Саймън не намери един порутен зид с подходяща височина. Зави я с наметалото си, докато сядаха, след това отново я привлече, притискаше я и я мачкаше, без да спира да я целува. Дъхът й горещо облъхваше лицето му. Тя беше мека на някои места, твърда на други. Колко чудесен беше този свят!

— Оо, Сеоман! — Гласът й беше приглушен, тъй като говореше до бузата му. — Брадата ти… много драска!

— Хм… драска, нали?

На Саймън му трябваше малко време, за да разбере, че някой друг отговаря на Улка. Той вдигна очи.

Фигурата, застанала пред него, беше облечена цялата в бяло. Имаше дълга коса, която се развяваше от лекия ветрец, подигравателна усмивка и дръпнати очи, не по-човешки от тези на котка или лисица.

Улка се вторачи за миг с отворена уста, после изписка стреснато.

— Коя… — Тя несигурно се надигна. — Сеоман, коя…

— Аз съм вълшебница — каза сестрата на Джирики; гласът й внезапно стана леден. — А ти си малко смъртно момиче… което целува моя бъдещ съпруг! Мисля, че ще ти направя нещо ужасно.

Този път Улка изпищя сериозно и се дръпна от Саймън толкова рязко, че едва не го събори. После побягна към огъня. Къдравата й коса се развяваше.

Саймън глупаво гледаше след нея, после се обърна към новодошлата.

— Адиту?

Тя също гледаше след Улка.

— Здравей, Сеоман. — Говореше спокойно, но май беше развеселена. — Брат ми ти праща поздрави.

— Какво правиш тук? — Саймън не можеше да разбере какво беше станало току-що. Чувстваше се така, сякаш беше паднал от легло по време на прекрасен сън, и то на главата си, и то в меча бърлога. — Милостиви Ейдон! И какво искаш да кажеш с това „бъдещ съпруг“?

Адиту се засмя, зъбите й блеснаха.

— Помислих си, че това ще е хубава история, която да се прибави към легендата за Сеоман Храбрия. Преследвах сенките цяла вечер и чух много хора да споменават името ти. Ти посичаш дракони с вълшебни мечове — защо тогава да нямаш жена-вълшебница? — Тя протегна ръка и стисна китката му със студените си гъвкави пръсти. — Хайде, ела. Имаме много неща за обсъждане. Можете да си триете лицата с това малко смъртно момиче някой друг път.

Саймън я последва зашеметен към светлината на огъня и измърмори:

— Не, вече едва ли.

Загрузка...