Към кулата на Зеления ангел. Част първа

9. Страници от стара книга

Сграбчиха я ръце като клещи. Гледаха я празни очи. Те бяха навсякъде около нея, сиви и лъскави като жаби, и тя не можа дори да изпищи.

Мириамел се събуди с толкова свито гърло, че чак я болеше. Нямаше сграбчващи ръце, никакви очи, само плътна облачна покривка над нея и плясък на вълни. Тя дълго лежа по гръб — дишаше с мъка, — после седна.

Никакви ръце, никакви очи, зарече се тя. Килпите, очевидно заситени след пиршеството си на „Облака на Еадне“, не бяха причинявали неприятности на спасителната лодка.

Мириамел се измъкна от импровизирания навес, който си бяха направили от омасленото покривало на лодката, след това се огледа да открие някаква следа от слънцето, за да прецени коя част от деня е. Океанът, който ги заобикаляше, изглеждаше матов, оловен, като че ли огромната водна шир около лодката беше изкована от легион ковачи. Сиво-зелената вода се простираше във всички посоки еднообразна, ако не се брояха малките пенести вълни, които проблясваха в разсеяната светлина.

Кадрах седеше на една от предните скамейки, стиснал веслата под мишниците си, и разглеждаше ръцете си. Парчетата плат, с които бе обвил дланите си, висяха на парцали, разнищени от триенето на дръжките.

— Горките ти ръце — стресна го Мириамел с дрезгавия си глас. Кадрах, дори поизненадан от нея, трепна.

— Господарке? — Той я изгледа изпитателно. — Как си?

— Зле — каза тя, но се опита да се усмихне. — Боли ме. Всичко ме боли. Но виж си ръцете! Ужасни са.

Той унило погледна пришките по дланите си.

— Боя се, че гребах малко повече, отколкото трябваше. Все още съм слаб.

Мириамел сви вежди.

— Ти си луд, Кадрах! Беше окован във вериги толкова дни — защо гребеш? Ще се убиеш така!

Монахът поклати глава.

— Не гребах много дълго, господарке. Пришките по ръцете ми се дължат на слабата ми плът, а не са резултат от престараване.

— И нямам нищо, за да ги превържа — възкликна Мириамел, после внезапно вдигна очи. — Кое време е?

— Ами… ранна вечер, принцесо. Веднага след залез.

— И си ме оставил да спя цял ден! Как можа?!

— Ти трябваше да се наспиш, господарке. Имаше лоши сънища, но все пак беше по-добре да поспиш… — Кадрах млъкна, сви пръсти и се смръщи.

Мириамел изпъшка от досада.

— Ще намеря нещо за ръцете ти. Може би в някой от пакетите на Ган Итай. — Тя стисна здраво устни въпреки потрепването, което усети в ъгълчетата им, когато произнесе името на нискийката. — И да не си посмял да гребеш повече, ако ти е мил животът.

— Слушам, господарке.

След като се раздвижи енергично, за да успокои болката в мускулите си, Мириамел изсипа малкия омаслен вързоп с полезни неща, който Ган Итай беше пъхнала при меховете с вода и храната. Той съдържаше обещаните въдичарски кукички, както и парче здрав и необичайно тъмно оцветен шнур, какъвто Мириамел никога не беше виждала. Имаше и малък нож и торбичка, пълна с мънички бурканчета, всички не по-големи от палец. Мириамел ги отвори внимателно едно след друго, като внимателно помирисваше всяко.

— Това тук е сол, мисля — каза тя. — В това има някакъв жълтеникав прах. — Тя затвори очи, за да го помирише. — Ухае на хубаво, но не прилича на нещо за ядене. Хм! — Тя отвори още три: в едното намери стрити цветни листенца, сладко масло в другото и в третото светъл мехлем, от който й се насълзиха очите.

— Познавам тази миризма — каза Кадрах. — Това е билка, казва се мокфойл. Става за лапи и други такива — основното средство в аптеката на един селски лечител.

— Значи точно това търся. — Мириамел отряза няколко ивици от нощницата, която още носеше под мъжките си дрехи, после ги намаза с мехлема и превърза разранените ръце на Кадрах.

— Така. Това би трябвало да ти помогне поне малко.

— Много си добра, господарке. — Макар че тонът му беше безгрижен, Мириамел зърна в окото му неочакван блясък, сякаш от сълза. Смутена и малко несигурна, тя не го погледна повторно.

Небето, което отдавна беше разляло по-ярките си цветове, бързо ставаше лилаво-синьо. Вятърът се усили и Мириамел и Кадрах се загърнаха по-плътно в наметалата си.

— Какво ще правим сега? Къде сме? Къде отиваме?

Кадрах още се занимаваше с превръзките на ръцете си.

— Ами що се отнася до това къде сме в момента, господарке, бих казал, че сме някъде между островите Спенит и Риза, в средата на залива Фиранос. Най-вероятно сме на три левги от брега — няколко дни гребане, дори ако дърпаме веслата по цял ден…

— Това е добра мисъл. — Мириамел пропълзя до пейката, на която бе седял Кадрах, и потопи веслата във водата. — Можем да гребем и докато си приказваме. Дали обаче се движим в правилна посока? — Тя горчиво се засмя. — Но как би могъл да кажеш, когато вероятно не знаем къде отиваме?

— Ще погледна пак, когато се появят звездите, но слънцето ми беше достатъчно, за да разбера, че сме се отправили на североизток, и засега това ни е достатъчно. Но сигурна ли си, че трябва да се уморяваш? Може би ще успея да погреба още малко…

— О, Кадрах, с тези ръце? Глупости! — Тя потопи веслата, дръпна и се изхлузи от седалката, когато едното изскочи от водата. — Не, не ми показвай — бързо каза тя. — Знам да греба още от малка — просто отдавна не съм го правила. — Тя се намръщи съсредоточено, като се мъчеше да налучка полузабравеното движение. — Учех се в плитките заливи на Гленивент. Баща ми ме водеше.

Образът на Елиас на пейката пред нея, как се смееше, когато едно от веслата й отплува по зеленясалата вода, я прониза. В това късче спомен баща й беше още съвсем млад — може би, внезапно разбра тя с някакво тревожно учудване, той в някои отношения е бил все още момче въпреки цялата си мъжка възраст. И въпрос не би могло да става, че внушителната тежест на неговия могъщ, легендарен и любим баща го е притискала, тласкала го е към все по-буйни прояви на изключителна смелост. Тя си спомни как майка й сдържаше изплашените си сълзи при някои разкази за безумието на Елиас на бойното поле — сълзи, които разказвачите така и не можеха да разберат. Беше странно да мисли за баща си така. Може би въпреки цялата си храброст той е бил несигурен и изплашен — ужасен, че ще си остане завинаги дете, син на велик повелител.

Смутена, Мириамел опита да изтрие странно вкопчения спомен от съзнанието си и вместо това да се съсредоточи да налучка ритъма на греблата във водата.

— Добре, господарке, справяш се много добре. — Кадрах се отпусна назад, превързаните му ръце и кръглото му лице бяха бледи като гъба в приятния здрач на вечерта. — И така, знаем къде сме — като се прибавят или извадят няколко милиона кофи морска вода. Колкото до това къде отиваме… Добре, ти какво казваш, принцесо? В края на краищата ти си тази, която ме спаси.

Изведнъж греблата натежаха като камъни в ръцете й. Безцелност я връхлетя като мъгла.

— Не знам — прошепна тя. — Нямам къде да отида.

Кадрах кимна, сякаш беше очаквал този отговор.

— Тогава нека ти отрежа хляб и парче сирене, господарке, и ще ти кажа какво мисля аз.

Мириамел не искаше да престане да гребе, така че монахът любезно се съгласи да я храни в устата. Комичният му вид, когато се мъчеше да избегне обратния ход на греблата, я разсмя. Една кора заседна в гърлото й и Кадрах я тупна по гърба, после й даде глътка вода.

— Стига, господарке. Трябва да спреш и да се нахраниш. После, ако искаш, може да започнеш пак. Ще е подигравка на съдбата да избягаш от кил… от многобройните опасности, за да умреш от едно глупаво задавяне. — Той я наблюдаваше критично как яде. — И си много слаба. Момиче на твоята възраст трябва да има и месо върху костите. Какво ядеше на онзи проклет кораб?

— Каквото ми донесеше Ган Итай. През последната седмица не можех да понасям да седя на една маса с… онзи човек. — Тя се пребори с поредната вълна на отчаяние и размаха негодуващо залчето хляб. — Но я се погледни! Ти си просто скелет — намерил се кой да ми говори! — И отблъсна парченцето сирене, което й подаваше. — Изяж го ти!

— Ех, да имах кана винце. — Кадрах прокара сиренето с глътка вода. — Кълна се в златокосия Ейдон, няколко капки старо пердруинско биха направили чудеса!

— Но нямаш нито капка — отвърна Мириамел ядосано. — Тук няма никакво вино за… за много дълго. Затова направи нещо друго. Кажи ми, къде смяташ, че трябва да отидем, ако наистина имаш някаква идея. — Тя облиза пръстите си, протегна се, докато раменете й не изпукаха, и посегна към веслата. — И ми разкажи нещо. Разсей ме. — Бавно започна да гребе.

Известно време цопването на веслата при потопяване и излизане от водата беше единственият звук, ако се изключеше безкрайният шепот на морето.

— Има едно място — каза Кадрах. — Един хан, по-точно странноприемница, в Кванитупул.

— Блатният град? — попита Мириамел, изпълнена с подозрение. — За какво ни е притрябвало да ходим там? И ако отидем, не е ли все едно кой хан ще изберем? Толкова ли е хубаво виното там?

Монахът придоби вид на оскърбено достойнство.

— Господарке, грешиш по отношение на мен. — Изражението му стана по-сериозно. — Не, предлагам този хан, защото може да ни стане убежище в тези опасни времена и защото там се канеше да те изпрати Диниван.

— Диниван? — Тя се смая. Не си бе спомняла за свещеника от много дни въпреки неговата доброта, въпреки ужасната му смърт от ръцете на Приратес. — Откъде по дяволите знаеш какво е искал да направи Диниван? И какво значение може да има това сега?

— Откъде знам какво е искал Диниван е лесно да се обясни. Подслушвах през ключалките и от други места. Чух го да обсъжда положението ти с лектора и да му разказва плановете си за теб, макар че не го осведоми за всички причини за тях.

— Подслушвал си?! — Възмущението на Мириамел бързо се стопи от спомена, че и тя беше правила точно същото. — О, няма значение. Не се учудвам. Но трябва да си промениш навиците, Кадрах. Такова слухтене — то върви с пиенето и лъжите.

— Не мисля, че знаеш много за виното, господарке — каза той с усмивка, — така че не мога да те приема сериозно като учителка по този въпрос. Колкото до другите ми кусури — е, „нуждата повиква, личният интерес идва след нея“, както казват в Абаингат. И тези кусури може да ни спасят и двамата, поне от сегашната ситуация.

— Защо Диниван е смятал да ме изпрати в този хан? — попита тя. — Защо да не ме остави да си стоя при санселанските ейдонити, където щях да съм в безопасност?

— В такава безопасност ли, като самия Диниван и лектора, господарке? — Въпреки резкостта в гласа му имаше истинска болка. — Знаеш какво стана там — макар че, слава на боговете, беше ти спестено да видиш това с горките си млади очи. Във всеки случай ние с Диниван претърпяхме провал, но той беше добър човек и не беше глупав. Прекалено много хора ходят там, твърде много различни хора с ужасно много и разнообразни нужди, изисквания и проблеми за решаване… и най-вече — има твърде много развързани езици. Кълна се, може да наричат Майката Църква паметник на Ейдон, но в Санселан тя е най-дърдорещата стара клюкарка на света.

— Значи е възнамерявал да ме изпрати в някакъв хан в блатата?

— Да, така смятам. Той говореше с общи фрази дори за лектора, без да споменава имена. Но съм убеден, че го разбрах правилно, защото това е място, което познавахме всички. Доктор Моргенес помогна на собственицата да го купи. Това е място, тясно преплетено с тайните, които споделяхме с Диниван и Моргенес.

Мириамел спря да гребе и се наведе напред, вторачена в Кадрах. Той отвърна на погледа й спокойно, сякаш не беше казал нищо необикновено.

— Какво има, господарке?

— Доктор Моргенес… от Хейхолт?

— Разбира се. Велик човек. Добър, много добър човек. Обичах го, принцесо Мириамел. Той беше като баща за толкова много от нас.

Мъгла бе започнала да се надига над водата, светла като памук. Мириамел дълбоко пое дъх и потрепери.

— Не разбирам. Откъде си го познавал? Кои сте тези „вие“?

Монахът отмести поглед от лицето й към забуленото море.

— Това е дълга история, принцесо, много дълга. Чувала ли си някога за Лигата на свитъка?

— Да! В Наглимунд. Старият Джарнауга участваше в нея.

— Джарнауга! — Кадрах въздъхна. — Още един добър човек, макар че, боговете са ми свидетели, имахме си и разногласия. Скрих се от него, когато бях сред поддръжниците на Джосуа. Как ти се стори?

— Харесвах го — каза бавно Мириамел. — Беше един от хората, които наистина те изслушват — но съм говорила с него само няколко пъти. Какво ли е станало с него, когато падна Наглимунд? — Тя остро погледна Кадрах. — И какво общо имаш ти с всичко това?

— Както казах, това е дълга история.

Мириамел се засмя, но смехът й бързо премина в поредното потреперване.

— Нямаме какво друго да правим. Разкажи ми.

— Нека първо ти намеря нещо да те стопли. — Кадрах пропълзя в навеса и й донесе монашеското й наметало. Уви го около раменете й и намъкна качулката върху късата й коса. — Сега вече приличаш на обречената на манастир благородничка, каквато се преструваше, че си.

— Хайде, разказвай. Поне няма да забелязвам студа.

— Все още си слаба обаче. Искам да оставиш веслата и да ми позволиш да погреба, или поне да легнеш под навеса на завет.

— Не ме мисли за малко момиченце, Кадрах. — Въпреки че се намръщи, тя бе странно трогната. Нима това беше същият човек, когото се бе опитала да удави, същият, който искаше да я продаде в робство? — Няма да пипаш веслата тази нощ. Когато много се уморя, ще пуснем котва. Дотогава ще греба бавно. Разказвай сега.

Монахът вдигна ръце в знак, че се предава.

— Е, добре. — Той се загърна в собственото си наметало, после седна с гръб, опрян на пейката, и с крака, свити пред него, така че я гледаше от мрака в дъното на лодката. Небето бе станало почти съвсем черно и лунната светлина стигаше едва колкото да се вижда лицето му. — Боя се обаче, че не знам откъде да започна.

— От началото, разбира се. — Мириамел вдигна веслата над водата и отново ги потопи. Няколко капки опръскаха лицето й.

— А, да. — Той помисли малко. — Добре, ако се върна към истинското начало на разказа си, тогава може би по-късните части ще са по-лесни за разбиране. Пък и по този начин ще мога да отложа най-позорните неща за малко по-късно. Това не е радостна история, Мириамел, и тя криволичи през множество сенки… сенки, които сега падат върху много хора. Не само върху един пиян хернистирски монах.

— Роден съм в Кранхир, както знаеш — когато казвам, че съм Кадрах ек-Кранхир, само последната част е вярна. Роден съм Падреик. Имал съм и други имена, повечето неприятни, но съм роден като Падреик, а сега съм Кадрах. — Той въздъхна. — Никак не преувеличавам, когато казвам, че Кранхир е един от най-странните градове в целия Остен Ард. Обграден е със стени като голяма крепост, но никога не е бил нападан, нито пък в него има нещо особено ценно за крадене. Хората в Кранхир са потайни до степен, която дори другите хернистирци не разбират. Говори се, че един кранхирец по-скоро ще почерпи с питие всички в някоя кръчма, отколкото да позволи дори на най-близкия си приятел да влезе в дома му — а никой досега не е виждал кранхирец да черпи когото и да било освен себе си. Хората от Кранхир са затворени — мисля, че това е най-точното определение. Говорят с малко думи — каква разлика от другите хернистирци, в чиито жили тече поезия! — и не се перчат ни най-малко с богатство и късмет от страх боговете да не им завидят и да си ги приберат обратно. Дори улиците са затворени като заговорници, сградите в някои места са се сгушили толкова близо една до друга, че трябва да изпуснеш целия си дъх, преди да влезеш, и не можеш да си поемеш нов, докато не излезеш на другия край.

— Кранхир е един от първите градове, построени от хора в Остен Ард, и тази древност лъха от всичко, така че хората говорят тихо още от самото си раждане, сякаш се боят, че ако заговорят високо, старите стени ще рухнат и ще изложат всичките им тайни на дневна светлина — продължи монахът. — Някои казват, че ситите имат пръст в построяването на града, но макар че ние, хернистирците, никога не сме били толкова глупави, че да не вярваме в ситите — за разлика от някои наши съседи, — що се отнася до мен, не мисля, че Мирният народ има нещо общо с Кранхир. Виждал съм ситски развалини и те по нищо не приличат на сбутаните и самозащитаващи се стени на града, в който прекарах детството си. Не, хора са го изградили — наплашени хора, ако не ме лъже умът.

— Но това, изглежда, е ужасно място! — възкликна Мириамел. — Цялото това шепнене!

— Да, и аз самият не го харесвах особено. — Кадрах се усмихна — мъничък проблясък в мрака. — Прекарах по-голямата част от детството си в желание да се махна оттам. Виждаш ли, майка ми умря, когато бях малък, а баща ми беше суров, студен човек, много подходящ за този суров, студен град. Никога не казваше на мен или на сестрите и братята ми нито дума повече, отколкото беше необходимо, и дори тези думи не украсяваше с любезност. Беше медникар и предполагам, че чукането по цял ден в напечената ковачница, за да ни изхрани, показваше, че е съзнавал ангажиментите си, така че не се е чувствал задължен да прави още нещо. Повечето кранхирци са такива — строги и презрителни към онези, които не са като тях. Просто не можех да дочакам да поема своя собствен път в живота.

— Странно, обаче — както често се случва, за човек толкова оплетен в тайни и спокойствие, аз развих изненадваща любов към стари книги и изучаване на древността. Погледнат през очите на древните — учени като Плесинен Мирменис и Куимнес Фретис, — дори Кранхир беше чудесен и мистичен, неговите потайности криеха не само стара непривлекателност, а и странна мъдрост, с каквато по-свободните, по-малко мистериозни места не биха могли да се похвалят. В Тетаинската библиотека, основана в нашия град преди векове от самия крал-светец, намерих единствените сродни души в целия онзи зазидан затвор — хора, които като мен живееха заради светлината на предишните дни и които се радваха да откриват късчета от загубените познания така, както някои копнеят да преследват някой елен и да забият стрела в сърцето му.

— Там срещнах Моргенес. — Кадрах пак въздъхна. — По онова време — а оттогава има близо четирийсет години, млада принцесо — той още беше склонен да пътува. И да е имало някога човек, който да е видял повече от Моргенес, да е посетил повече места, то аз не съм чувал за него. Докторът прекарваше много часове сред свитъците на Тетаинската библиотека и познаваше архивите по-добре дори от старите свещеници, които се грижеха за тях. Той видя интереса ми към историята и забравените науки и ме взе при себе си, насочваше ме към полезни пътища, които иначе никога нямаше да открия. Когато минаха няколко години и той видя, че привързаността ми към ученето не отпадна заедно с детството ми, ми разказа за Лигата на свитъка, която е основана много отдавна от свети Ейлстан Фискерн, краля-рибар на Хейхолт. Ейлстан наследил замъка на Фингил и неговия меч Минияр, но не искал да има нищо общо с разрушителното наследство на римъра — особено с разрушаването на учението. Ейлстан искал да съхрани познанията, които иначе биха потънали в мрака, и да ги използва, когато стане необходимо.

— За какво да ги използва?

— Често спорехме за това, принцесо. Никога не беше „за доброто“ или „за справедливостта“ — учените разбраха, че щом се издигне толкова широкообхватен идеал, човек трябва да се набърка във всичко. Смятам, че най-ясното обяснение е, че Лигата действа в защита на собствените си познания, за да предотврати настъпването на мрачна ера, която отново би погребала тайните, които тя е изровила с толкова усилия. Но в други времена Лигата е действала по-скоро в защита на себе си, не и на достоянията си.

— Обаче тогава аз знаех малко по такива трудни въпроси — продължи той. — За мен Лигата звучеше като мечта за небето — щастливо братство от необикновени учени, търсещи тайните на Съзиданието заедно. Горях от трескаво нетърпение да се присъединя към тях. И така, когато споделената ни любов към познанията узря и се превърна в приятелство — макар че от моя страна това беше по-скоро обич към един добър баща, — Моргенес ме заведе да ме запознае с Трестолт, бащата на Джарнауга, и стареца Укикук, мъдър мъж от народа на тролите, който живееше в далечния север. Предложи ме като подготвен да вляза в Лигата и двамата ме приеха без колебание, от цялото си сърце и с пълно доверие, сякаш ме бяха познавали цял живот — но това беше заради Моргенес, нали разбираш. С изключение на Трестолт, чиято жена беше умряла преди няколко години, никой от останалите членове на Лигата не беше женен. Това е било често явление в Лигата през вековете на съществуванието й. Членовете й обикновено са хора — това се отнася и за жените, носили Свитъка — които са влюбени повече в знанията, отколкото в човеците. Не че не ги е грижа за другите хора, трябва да разбереш това, но ги обичат повече, когато могат да ги държат на разстояние. Практически хората само те разсейват. Така че за членовете на Лигата самата тя беше станала нещо като семейство. Затова не беше изненада, че всеки кандидат, издигнат от доктора, беше горещо приветстван. Моргенес, макар и да се съпротивляваше на всякакви опити да му се даде някаква власт, беше по някакъв начин като баща на всички членове на Лигата, въпреки че някои от тях изглеждаха по-стари от него. Но пък кой ли знаеше кога и къде е роден Моргенес?

Кадрах се засмя. Мириамел бавно потопи веслата във водата, замислено заслушана в думите му. Лодката лекичко се люлееше.

— По-късно — продължи Кадрах — срещнах друг член на Лигата — Ксорастра от Пердруин. Тя била монахиня, макар че когато я срещнах, беше напуснала ордена си. Ханът в Кванитупул, за който ти споменах, е неин, впрочем. Тя беше изключително умна жена, на която поради пола й, й беше отказано да води живот, какъвто би следвало: тази жена трябваше да бъде кралски министър. Ксорастра също ме прие, после ме представи на двама свои кандидат-членове, защото тя и Моргенес отдавна били замислили да върнат броя на членовете до седем, какъвто по традиция е бил пълният състав. И двамата бяха по-млади от мен. Диниван по онова време беше весел юноша, който учеше при братята на Усирис. Проницателната Ксорастра бе съзряла искрата в него и си бе помислила, че ако го свърже с Моргенес и другите, от тази искра би могъл да се разгори голям и греещ огън, от който Църквата, която тя все още обичаше, би могла да има голяма полза. Другият, когото издигна, беше умен млад свещеник, току-що ръкоположен, произлизащ от бедно островно семейство, но успял да си извоюва известност с пъргавината на ума си. След продължителни разговори Моргенес, Ксорастра и техните двама северни колеги приеха тези две нови попълнения. Когато всички се срещнахме на следващата година в Танголдир в дългата къща на Трестолт, членовете на Лигата на свитъка бяха отново седем.

Думите на Кадрах станаха тежки и бавни и когато той най-после замълча, Мириамел помисли, че е заспал. Но той пак заговори — гласът му беше станал ужасно глух.

— По-добре изобщо да не ни бяха приемали. По-добре самата Лига да се беше провалила в праха на историята.

И тъй като не каза нищо повече, Мириамел попита:

— Какво искаш да кажеш? Какво толкова лошо е станало? Ти ли си направил нещо?

Той изпъшка.

— Не аз, принцесо — моите прегрешения се появиха по-късно. Не, това беше моментът, в който приехме сред нас онзи млад свещеник… защото той бе Приратес.

Мириамел дълбоко пое дъх и за миг, въпреки затоплянето на отношението й към Кадрах, усети да я оплита паяжината на ужасен заговор. Нима всичките й неприятели се бяха съюзили? Дали монахът не играеше някаква по-прикрита игра, така че тя да е напълно в ръцете му, понесена по пустото море? А после си спомни писмото, което й бе донесла Ган Итай.

— Но ти ми каза това — промълви тя с облекчение. — Ти ми писа и спомена нещо за Приратес — че ти си го направил такъв, какъвто е.

— Ако съм го казал — тъжно отвърна Кадрах, — значи съм преувеличил в мъката си. Семената на великото зло трябва вече да са били в него, иначе никога не биха разцъфнали толкова бързо и така енергично… или поне така предполагам. Собственото ми участие дойде много по-късно и моят срам е, че макар че вече го познавах като безсърдечно създание с черна душа, все пак му помогнах.

— Но защо? И как му помогна?

— О, принцесо, днес чувствам в себе си пиянската честност на хернистирец, без да съм вкусил дори глътка вино, но все пак има неща, които по-скоро бих премълчал. Историята на моето падение си е само моя. Повечето от приятелите ми, които бяха около мен по онова време, вече са мъртви. Нека ти кажа само това: по много причини — както поради нещата, които бях изучавал, за много от които бих желал да не ги бях виждал, така и поради собствената ми болка и многото пиянски нощи, които прекарах в опити да я убия, радостта, която понякога намирах в живота, помръкна и скоро изчезна. Когато бях дете, вярвах в боговете на своя народ. Когато станах по-стар, започнах да се съмнявам в тях и вместо това повярвах в единствения бог на ейдонитите — единствен, макар че е ужасно смесен със своя син Усирис и Светата майка Елисия. По-късно, при първото разцъфтяване на ерудицията ми, престанах да вярвам във всички богове — стари и нови. Но някакъв ужас сграбчи сърцето ми, когато станах мъж, и сега отново вярвам в боговете… Ах, как вярвам!… Защото знам, че съм прокълнат. — Монахът избърса очите и носа си с ръкав. Сега бе потънал в такава сянка, в която и луната не можеше да проникне.

— Прокълнат? Какво искаш да кажеш? Как така прокълнат?

— Не знам, иначе много отдавна щях да намеря някой магьосник да ми стрие някакво спасително биле. Е, шегувам се, господарке, но това е мрачна шега. Има на света проклятия, които никаква магия не може да премахне, точно както, според мен, има късмет, който никакви зли очи или завистливи съперници не могат да катурнат и който може да бъде изгубен само от притежателя си. Знам само, че много отдавна светът стана тежко бреме за мен и че раменете ми се оказаха слаби. Аз станах пияница на сериозно, не като някой простак, който обръща твърде много чаши и буди с песните си съседите, когато се прибира, а хладнокръвен, самотен търсач на забрава. Книгите бяха единствената ми утеха, но дори те ми се струваха лъхащи на гробница: те говореха само за мъртви хора, мъртви мисли и, най-лошото, мъртви и изсушени надежди, милиони от тях мъртвородени за всеки, който е имал някакъв звезден миг под слънцето.

— И така, аз пиех, пътувах към звездите и пиех. Пиянството ми ме отпрати в ямата на безнадеждността и моите книги, особено томът, с който по това време бях най-дълбоко свързан, само засилваха страховете ми. Така че забравата изглеждаше все по-желана. Скоро започнаха да не ме приемат там, където някога бях приятел на всички, и от това ставах все по-озлобен. Когато билиотекарите в Тетаинската библиотека ми казаха, че повече не съм желан там, пропаднах в дълбока дупка, в непреставащо черно пиянство, от което се събудих край пътя извън Абаингат, гол и без пукнат петак. Увит само с къпини и листа като най-долен звяр, през нощта се промъкнах до дома на един благородник, когото познавах — добър човек и любител на учението, който от време на време ми беше помагал. Той ме пусна вътре, нахрани ме, даде ми легло да пренощувам. Когато изгря слънцето, ми даде монашеско расо, принадлежало на брат му, и ми пожела късмет и добър път на прощаване.

— В очите му имаше погнуса онази сутрин, господарке, някакво отвращение, което се моля никога да не видиш в очите на друг човек. — Кадрах се размърда в мрака. — Виждаш ли, той знаеше за навиците ми и моите приказки за отвличане и ограбване не го подлъгаха. Разбрах, когато стоях на прага му, че бях преминал отвъд стените, които заобикаляха равните ми, че вече съм като чумав. Виждаш ли, цялото ми пиене и жалките ми постъпки бяха направили проклятието ми така очевидно за другите, както беше за мен от много отдавна.

Гласът на Кадрах, който постепенно бе замирал при този разказ, заглъхна до шепот. Мириамел известно време го слушаше задъхано. Не можеше да измисли какво да каже.

— Но какво всъщност си направил? — попита тя най-после. — Казваш, че си прокълнат, но не си извършил нищо лошо — освен че много си пил, тоест.

Смехът на Кадрах беше неприятно скърцащ.

— О, виното беше само за да притъпи болката. Така става с петната, господарке моя. Макар че другите, особено невинни като теб, невинаги могат да ги видят, петното въпреки това винаги си е там, и другите го подушват, както дивите зверове подушват онези сред тях, които са болни или луди. Ти самата се опита да ме удавиш, нали?

— Но това е друго! — възкликна Мириамел с негодувание. — То беше заради нещо, което беше направил!

— Не се бой — промърмори монахът. — След онази нощ край пътя в Абаингат съм извършил достатъчно злини, за да заслужа всякакво наказание.

— Дали е достатъчно плитко, за да пуснем котва? — попита Мириамел, като се мъчеше да говори спокойно. — Уморих се.

— Ще проверя.

Докато монахът изваждаше котвата и проверяваше дали въжето е здраво завързано за лодката, Мириамел се мъчеше да измисли нещо, с което да може да му помогне. Колкото повече го караше да говори, толкова раните му сякаш ставаха по-дълбоки. Тя усещаше, че предишното й добронамерено ободряване е само тънка кожица, покрила тези възпалени места. Дали беше по-добре да го кара да говори, след като това очевидно беше мъчително, или просто да го остави на мира? Искаше й се Гелое да беше тук, или дребният Бинабик, толкова проницателен и внимателен.

Когато котвата цопна и въжето просъска към дълбините след нея, поседяха мълчаливо известно време. Най-после Кадрах заговори, гласът му беше малко по-спокоен:

— Въжето се размота само на двайсетина лакътя до дъното, така че може би сме по-близо до бряг, отколкото мислех. Утре ни чака труден ден. Ако трябва да стигнем до брега, ще трябва да се редуваме на веслата, за да се придвижваме през целия ден.

— Ами ако видим кораб, който да ни вземе?

— Не знам дали това ще е най-доброто за нас. Не забравяй, че сега Набан принадлежи изцяло на баща ти и Приратес. Мисля, че ще е най-умно да се доберем до брега сами и да изчезнем в бедните части на Набан, а после да тръгнем към хана на Ксорастра.

— Ти не обясни за Приратес — каза тя смело и се примоли наум това да не е грешка. — Какво се случи между вас?

Кадрах въздъхна.

— Наистина ли ще ме принудиш да ти разказвам такива мръсни неща, господарке? Слабост и страх ме накараха да ги спомена в писмото си, когато се боях, че можеш да сметнеш графа на Еадне за по-добър, отколкото е.

Няма да те принуждавам да правиш нищо, което да те нарани още повече, Кадрах. Но бих искала да знам. Тези тайни са причината за нашите неприятности, нали не си забравил? Не е време да се прикриват, колкото и лоши да са.

Монахът бавно кимна.

— Казано като от кралска дъщеря, но казано добре. О, земни и небесни богове, ако знаех, че един ден ще трябва да разказвам тези истории и да заявя: „Това е животът ми“, щях да пъхна главата си в пещта на баща си.

Мириамел не отговори, но се уви по-плътно в наметалото си. Мъглата бе се разнесла и морето се разстилаше около тях огромно и черно. Звездите бяха прекалено дребни и студени, за да пръскат светлина — висяха, без да искрят, като точици от млечен камък.

— Не напуснах обществото на обикновените хора със съвсем празни ръце — започна Кадрах. — Получих известни неща — много от тях законно, в ранните дни на учението си. Едно от тях беше съкровище, за което никой не знаеше, че го имам. Притежанията ми — тези, които не бях разпродал, за да купувам вино, останаха на грижите на един стар приятел. Когато стана ясно, че вече не съм подходяща компания на познатите си, си ги взех, въпреки протестите му — той знаеше, че не съм надежден пазител. Така, когато настъпеха особено лоши времена, обикновено можех да намеря някой прекупвач на редки ръкописи или забранени от Църквата книги и — като правило на цена, близка до грабителство — да получа малко пари срещу някоя от ценните ми книги. Но, както казах, едно от нещата, които бях намерил, струваше хиляди пъти повече от всички останали. Историята как го получих сама по себе си е приказка за през късна вечер, но много дълго то беше единственото, с което не исках да се разделя, в колкото и отчаяно положение да се намирах. Защото, виждаш ли, бях намерил екземпляр от „Ду Сварденвирд“, легендарната книга на лудия Нисес — единствения екземпляр, за който бях чувал, че съществува в наши дни. Дали беше оригинал, не знаех, защото кориците отдавна бяха изчезнали, но той… лицето, от което я получих, се кълнеше, че е истинска. Всъщност дори да беше фалшификат, беше блестяща работа. Но копие или не, вътре бяха истинските думи на Нисес — в това нямаше никакво съмнение. Никой не можеше да прочете ужасните неща, които четях аз, и после да погледне света и да не вярва.

— Чувала съм за тази книга — каза Мириамел. — Но кой е бил Нисес?

Кадрах кратко се изсмя.

— Въпрос от векове. Той е бил човек, дошъл от север, отвъд Елвритшала, и се представил на Фингил, краля на Римърсгард. Не бил дворцов вълшебник, но се говори, че дал на Фингил могъщество, което му позволило да завоюва половината Остен Ард. Това могъщество може би е било мъдрост, защото Нисес е знаел фактите за неща, за чието съществувание никой не е и сънувал. След като Асу'а паднал и Фингил умрял, Нисес служил на неговия син Хйелдин. Точно през тези години е написал книгата си — книга, която съдържала част от ужасните знания, които бил донесъл със себе си, когато се появил по време на убийствена снежна буря пред портите на Фингил. И той, и Хйелдин умрели в Асу'а — младият крал се хвърлил от прозореца на кулата, която носи неговото име. Нисес бил намерен мъртъв в стаята, от която скочил Хйелдин. Нямал никакви рани. А на лицето му имало усмивка. И стискал книгата в ръцете си.

Мириамел потрепери.

— Тази книга! Говореха за нея в Наглимунд. Джарнауга казваше, че в нея вероятно пише за идването на Краля на бурите и за други неща.

— А, Джарнауга — каза тъжно Кадрах. — Колко би се радвал да я види! Но никога не съм му я показвал, нито на някого от членовете на Лигата.

— Но защо? Щом си я имал, дори да е копие, защо не си я показал на Моргенес и другите? Нали вашата Лига е точно за подобни неща.

— Може би. Но по времето, когато довърших четенето й, вече не бях член на Лигата. Разбрах го със сърцето си. От мига, в който обърнах последната страница, смених любовта към ученето с любов към забвението — двете не могат да живеят заедно. Дори преди да открия книгата на Нисес, бях слязъл твърде ниско по криви пътеки и бях научил неща, които никой човек не следва да научава, ако иска да спи спокойно. И завиждах на другарите си от Лигата, Мириамел, завиждах им за простата им радост от тяхното учене, ядосан на спокойната им увереност, че всичко, което може да се изучава, може и да се разбере. Те бяха толкова сигурни, че ако могат да погледнат отблизо природата на света, могат да предусетят всичките му цели… но аз имах нещо, което те нямаха — книга, дори само четенето на която не само би им потвърдило неща, за които вече бях се досетил, но би срутило основите на тяхното разбиране. Бях изпълнен с гняв, Мириамел, но бях изпълнен и с отчаяние. — В гласа му се долавяше явна болка. — Светът е различен, след като Нисес го е обяснил. Сякаш страниците на тази книга са потопени в някаква бавнодействаща отрова, която убива духа. Аз ги бях докоснал всичките.

— Звучи ужасяващо. — Мириамел си спомни образа, който бе видяла в една от книгите на Диниван — рогат гигант с червени очи. По-добре ли беше да не знаеш някои неща, да си сляп за някои представи и идеи?

— Ужасяващо е, наистина, но само защото отразява истинския ужас, стаен под будния свят, сенките, които са обърнат образ на слънчевата светлина. И все пак дори такова силно нещо като книгата на Нисес в края на краищата се превърна за мен в поредно средство за забрава: след като я бях прочел толкова пъти, че ми ставаше лошо само като я погледна, започнах да разпродавам страниците й една по една.

— Майко Елисия! Кой би купил такова нещо?

Кадрах грубо се изкиска.

— Дори онези, които бяха сигурни, че е умела фалшификация, направо се блъскаха в бързината да се сдобият поне с една страница. Една забранена книга има могъщо очарование, млада девойко, но една истински дяволска книга — а такива няма много — привлича любопитните, както медът примамва мухите. — За малко смехът му се засили, после премина в нещо като ридание. — Милостиви Усирис, защо не я изгорих!

— Но какво стана с Приратес? — напомни му тя. — Продаде ли му страници?

— Никога! — почти извика Кадрах. — Тогава вече знаех, че е демон. Той беше изхвърлен от Лигата много преди собственото ми падение и всички знаехме колко е опасен! — Монахът възвърна спокойствието си. — Не, подозирам, че той просто посещаваше същите антиквари, при които ходех и аз — това е доста тесен кръг, нали разбираш — и така някои части са попаднали в ръцете му. Той е необикновено просветен по тъмните въпроси, принцесо, особено в най-опасните области на Изкуството. Сигурен съм, че не му е било трудно да открие кой е притежавал могъщата книга, от която идваха тези страници. Нито пък му струваше особени усилия да ме открие, въпреки че се бях потопил в мрак възможно най-дълбоко, като използвах собствената си ерудиция, за да се превърна в незначителен до невидимост. Но, както казах, той ме намери. Изпрати някои от личните часовои на баща ти по следите ми. Вече бе станал съветник на принца — тоест на бъдещия крал.

Мириамел си спомни деня, в който за пръв път бе видяла Приратес. Червеният проповедник бе дошъл в покоите на баща й в Меремунд и му бе донесъл сведения за събитията в Набан. За Мириамел това беше трудно време; когато разговаряше с баща си, все се мъчеше да измисли какво да му каже, та да го накара да се усмихне дори за миг, както често бе ставало по времето, когато тя бе светлина за очите му. Държавните дела бяха добре дошъл претекст за Елиас да избегне по-нататъшен неудобен разговор с дъщеря си и той я отпрати. Любопитна, тя беше уловила погледа на Приратес, докато се отправяше към вратата.

Още като малка Мириамел беше свикнала с разнообразните погледи, които предизвикваше сред царедворците на баща си — раздразнение у тези, които я смятаха за пречка в своите работи, съжаление у онези, които виждаха самотата и смущението й, откровена пресметливост у други, които се питаха за кого ли ще се омъжи някой ден, дали ще се превърне в привлекателна жена, когато порасне, или ще бъде ли отстъпчива кралица след смъртта на баща си. Но никога досега не я бяха изучавали с такъв нечовешки поглед като този на Приратес — студен като скок в ледена вода. Нямаше и най-малък намек на човешко чувство в черните му очи: тя някак си разбра, че ако беше одрано месо на масата на касапин, изражението му щеше да е същото. Същевременно той като че ли гледаше право в нея и през нея, сякаш всяка нейна мисъл беше гола пред него и се гърчеше при тази проверка. Втрещена, тя се бе извърнала от тези ужасни очи и бе избягала по коридора, необяснимо разплакана. След себе си бе чула сухото бръмчене на гласа на алхимика. Разбра, че за този нов приближен на баща си все едно е муха, че той ще я игнорира без никакво колебание, че дори ще я смаже безскрупулно, ако целите му изискват това. За момиче, израсло с подхранваната увереност в собствената си значителност — значителност, която бе надживяла дори любовта на баща й — това беше ужасяващо откритие.

Баща й, въпреки всичките си грешки, не беше такова чудовище. Защо тогава беше вкарал Приратес сред приближените си, така че накрая зловещият свещеник бе станал най-близкият му и най-доверен съветник? Това беше дълбоко смущаващ въпрос, на който тя не можеше да намери отговор.

Сега, в леко поклащащата се лодка, тя се напрегна и каза твърдо:

— Кажи ми какво стана, Кадрах.

Монахът явно не искаше да говори. Мириамел чуваше как пръстите му тихо дращят по дървената пейка, сякаш той търсеше нещо в тъмнината.

— Намериха ме в конюшнята на една кръчма в Ерчестър — бавно каза той, — заспал в торта. Извлякоха ме, хвърлиха ме в една каруца и потеглихме към Хейхолт. Беше през най-лошата година на оная страхотна суша и в късната следобедна светлина всичко беше златисто и кафяво, дори дърветата бяха вцепенени и сиви като изсъхнала кал. Зяпах наоколо, главата ми кънтеше като църковна камбана — бях си отспивал след продължителен запой, разбира се — и се чудех дали същата сухота, от която сякаш очите, носът и устата ми бяха натъпкани с прах, някак си е успяла и да отмие всичките цветове на света… Сигурен съм, че войниците ме смятаха за поредния престъпник, на когото не му е отредено да живее много след този следобед. Говореха си, сякаш бях вече умрял, оплакваха се от обременителното задължение да разкарват и погребват толкова вонящ и немит труп като моя. Един от пазачите дори каза, че ще поиска допълнително заплащане за неприятната работа. Един от спътниците му се ухили и подхвърли:

— От Приратес? — И перкото млъкна. Някои от войниците се изсмяха на объркването му, но гласовете им бяха напрегнати, сякаш самата мисъл да се поиска нещо от червения свещеник беше достатъчна, за да им отрови деня. Тогава за пръв път слабо ми просветна къде отивам и разбрах, че това е много по-лошо, отколкото просто да те обесят като крадец или предател — а аз бях и двете. Опитах се да скоча от каруцата, но бързо ме набутаха обратно.

— Охо — каза единият, — той знае това име!

— Моля ви — умолявах ги, — не ме водете при този човек. Ако имате капка ейдонитска милост, направете каквото искате с мен, но не ме давайте на проповедника. — Войникът, който се бе обадил, се вторачи в мен и ми се стори, че има малко жалост в твърдите му очи. Но той каза:

— И да си навлечем гнева му? Да оставим децата си сираци? Не! Стегни се и се изправи пред него като мъж!

Плаках по целия път до портата Нарулах.

Каруцата спря пред обкованата с желязо врата на кулата на Хйелдин и ме завлякоха вътре. Бях прекалено отслабнал и отчаян, за да се съпротивлявам — не че грохналото ми тяло щеше да ми послужи особено срещу четирима въоръжени гвардейци. Вмъкнаха ме в преддверието, после ме качиха нагоре по стълби, които ми се сториха поне милион. Най-горе широко се отвори дъбова врата. Хвърлиха ме вътре като чувал и паднах на колене върху твърдите плочи.

Първото нещо, което си помислих, принцесо, беше, че някак си съм цопнал в езеро кръв. Цялата стая беше алена, всяка ниша и цепнатина. Дори ръцете ми, вдигнати пред лицето, бяха променили цвета си. Погледнах с ужас към прозорците. Всичките бяха с яркочервени стъкла. Залязващото слънце струеше през тях и заслепяваше очите, сякаш всеки прозорец беше гигантски рубин. Червената светлина набраздяваше всичко в стаята, както става вечер. Нямаше други оттенъци освен червено и черно. Имаше маса и високи наклонени шкафове. Никой от тях не се допираше до кривата външна стена на кулата — бяха струпани в средата на стаята. Навсякъде имаше книги, свитъци и… и други неща, повечето от които не можех да гледам. Приратес е ужасно любопитен. Пред нищо не би се спрял, за да открие истината за нещо, или поне такава истина, която е важна за него. Много от обектите на неговите издирвания, повечето животни, бяха заключени в клетки, струпани как да е между книгите. Повечето бяха все още живи, макар че за тях би било по-добре да не бяха. В сравнение с хаоса в средата на стаята, стените бяха странно голи, като се изключеха няколко нарисувани символа.

— А — каза един глас. — Добре дошъл, събрате от Лигата. — Беше Приратес, разбира се, седеше на тесен стол с висока облегалка в центъра на това странно гнездо. — Вярвам, че пътуването ти е било приятно?

— Хайде да не си приказваме глупости — казах. С отчаянието беше дошло и някакво примирение. — Ти вече не си член на Лигата, Приратес, аз също. Какво искаш?

Той се ухили. Нямаше намерение да претупва нещо, което за него явно беше приятно забавление.

— Който е станал член на Лигата, винаги си остава неин член, бих казал. — Той се изкиска. — Защото нима ние с теб не сме тясно свързани със стари неща, стари писания… стари книги?

Когато изрече последните думи, сърцето ми подскочи. Отначало си бях помислил, че иска само да ме измъчва, да си отмъщава за изгонването си от Лигата — макар че други бяха по-отговорни за това от мен; аз вече бях започнал да се хлъзгам към мрака, когато той бе изхвърлен. Сега разбрах, че цели нещо съвсем друго. Явно искаше книга, която смяташе, че притежавам, и нямах съмнения по въпроса коя е тази книга.

Дуелирах се с него почти час — с думи, както фехтовач използва сабята си, и известно време надделявах — нали знаеш, последното, което губи един пияница, е хитрината — тя надживява с много душата му, — но и двамата знаехме, че в края на краищата ще отстъпя. Бях уморен, нали разбираш, много уморен и болен. Докато говорехме, влязоха двама мъже. Не бяха пазачи от Еркинската стража, бяха облечени в тъмни роби и с бръснати глави. Приличаха на тъмнокосите и тъмнокожи южни островитяни. И двамата мълчаха — може би бяха неми, — но въпреки това целта им беше ясна: да ме държат така, че ръцете и вниманието на Приратес да бъдат необезпокоявани, когато премине към по-енергични средства за преговори. Когато двамата ме сграбчиха под мишниците и ме повлякоха към стола на проповедника, се предадох. Не се страхувах от болката, Мириамел, нито от другите ужасни за душата удари, които би могъл да ми нанесе. Кълна ти се в това, макар че не знам какво значение би могло да има. По-скоро вече ми беше все едно. Нека вземе от мен каквото иска, си помислих. Нека прави с него каквото му хрумне. Не че, казах си, този почернял от прегрешения свят би могъл да получи незаслужено наказание… защото бях живял на дъното толкова дълго, че не виждах в него да е останало нещо добро освен самото небитие.

— Ти се разделяш напоследък със страници от един стар том, Падреик — каза той. — Или правилно ли си спомням, че сега се наричаш някак другояче? Няма значение. Тази книга ми трябва. Ако ми кажеш къде я криеш, ще си излезеш свободен. — Той махна с ръка към света отвъд алените прозорци. — Ако не… — И посочи някои предмети на масата близо до ръката му, вече зацапани с косми и кръв.

— Вече не е при мен — казах му. Това беше истина. Бях продал малкото останали страници преди две седмици. Бях проспал последните постъпления в онази шумна конюшня.

— Не ти вярвам, нищожество — каза той. После служителите му почнаха да ме измъчват и изпищях. Но тъй като не можех да му кажа къде е книгата, той вдигна ръка и спря чак когато вече не можех да викам и гласът ми не се превърна в шепот. — Хм — каза той, като си почесваше брадата, сякаш имитираше доктор Моргенес, който често мислеше така над някой труден превод. — Може би в края на краищата трябва да ти повярвам. Трудно ми е да си представя, че мърша като теб ще мълчи по чисто морални съображения. Кажи ми на кого си я продал — всичките й части.

Като мълчаливо се проклинах за смъртта на всички търговци — защото знаех, че Приратес ще нареди да ги убият и ще конфискува стоките им без нито миг колебание — му казах всички имена, които успях да си спомня. Когато се двоумях, помагаха ми… помагаха ми… слугите му…

Кадрах изведнъж се разрида, после се задави от пристъп на кашлица. Мириамел се наведе и хвана студената му ръка, стисна я силно, за да му покаже, че е при него. След малко той се поуспокои.

— Съжалявам, принцесо — каза той прегракнало. — Не обичам да си спомням за това.

Очите на Мириамел се бяха напълнили със сълзи.

— Аз съм виновна. Не трябваше да те карам да говориш за това. Хайде да спрем и да поспиш.

— Не. — Тя усещаше, как той трепери. — И без това няма да мога да спя. Може би ще е по-добре да довърша историята си. — Той се пресегна и я погали по главата.

— Мислех, че вече е измъкнал от мен всичко, което иска, но бях сбъркал.

— Ами ако тези господа вече не притежават листовете, които ми трябват, Падреик? — попита ме той. О, богове, няма нищо по-гнусно от усмивката му! — Мисля, че трябва да ми разкажеш онова, което си спомняш — все още е останал малко акъл в тази подпухнала от вино глава, нали? Хайде, разказвай, нищожество с нищожество!

И наистина му разказах, всяко късче и всеки ред, които можах да си спомня, но толкова объркано, колкото може да се очаква от такова окаяно създание като мен. Той изглеждаше най-заинтересуван от загадъчните слова на Нисес за смъртта, особено за нещо, наречено „говорене през воал“, за което подразбирах, че са ритуалите, които позволяват на някого да стигне до това, което Нисес нарича „песни на по-горния въздух“ — тоест мислите на тези, които са някак си извън смъртността — както мъртвите, така и неживелите. Избълвах всичко, жадувах да се харесам на Приратес, а той кимаше, кимаше и лъскавата му глава блестеше на странното осветление.

Някак си по средата на това ужасно преживяване забелязах нещо странно. Трябваше ми известно време, както можеш да си представиш, но откакто бях започнал да разказвам запомненото от книгата на Нисес, ме бяха оставили на спокойствие — един от мълчаливите слуги дори ми подаде чаша вода, за да мога да говоря по-ясно. Докато дърдорех и отговарях на всеки въпрос на Приратес ревностно като дете на първата си свята манса, забелязах нещо смущаващо в начина, по който се движеше светлината. Отначало, нали бях уморен и всичко ме болеше, бях убеден, че Приратес някак си е съумял да накара слънцето да се затъркаля обратно по следите си, защото светлината, която трябваше да минава от изток на запад през кървавите прозорци, вместо това се плъзгаше в обратна посока. Замислих се над това — в такива случаи е добре да имаш нещо друго, за което да мислиш освен за ставащото с теб — и най-после разбрах, че в края на краищата законите на небето не са отменени. По-скоро това беше самата кула, или поне най-горната й част, където бяхме — тя се въртеше бавно по посока на часовниковата стрелка — малко по-бързо от самото слънце, но все пак толкова бавно, че отвън никой не би забелязал това, нали етажите на кулата са съвсем еднакви.

Значи затова каменните стени бяха голи! Дори измъчван до крайност от болка и ужас, се зачудих какви ли огромни колела би трябвало да се движат безшумно зад стените или под краката ми. Такива неща навремето ми доставяха особена радост — в младежките си години прекарвах много часове в изучаване на механичните закони на въртящото се кълбо и небесата. И, боговете да са ми на помощ, беше облекчение да мисля за нещо извън причиняваното на мен и онова, което аз на свой ред причинявах на събратята си.

Огледах кръглата стая, без да спирам да дърдоря, и видях едва забележимите знаци, гравирани върху червеното стъкло на прозорците, и как тези знаци, отразяващи се като тънки линии от по-тъмночервено, пресичат странните символи, начертани навсякъде по вътрешните стени на кулата. Не можах да измисля друго обяснение освен това, че Приратес е превърнал върха на кулата на Хйелдин в нещо като огромен часовник, някакъв уред за задържане на времето, уред с фантастични размери и сложност. Мислех и премислях, но и до ден-днешен не съм измислил нищо друго, което би се връзвало по-добре с фактите. Предполагам, че черната магия, с която бе започнал да се занимава Приратес, бе направила пясъчните и слънчевите часовници безпомощно неточни.

— И какво стана, Кадрах?

Монахът явно се двоумеше. Накрая събра сили и заговори малко по-бързо, сякаш тази част беше още по-смущаваща от предшестващата:

— Когато разказах на Приратес всичко, което знаех, той седя известно време мълчаливо — време, достатъчно последното сребро на слънцето да изчезне от единия прозорец и да се появи на ръба на другия. След това стана, махна с ръка и един от слугите му пристъпи зад мен. Нещо ме удари по главата и повече нищо не помня. Събудих се легнал в гъсталака на Кинслах, бях се оцапал, разбираш ме. Смятам, че са ме помислили за мъртъв. Явно Приратес бе решил, че не заслужавам никакви допълнителни усилия, дори усилието да са сигурни, че са ме убили. — Кадрах замълча и си пое дълбоко дъх. — Може да ти се стори, че съм бил безумно щастлив, че съм жив, но можех само да пропълзя по-навътре в храстите и да чакам смъртта. Но дните тогава бяха топли, сухи; не умрях. Когато се оправих достатъчно, се отправих към Ерчестър. Там откраднах някакви дрехи и храна. Дори се изкъпах в Кинслах, така че да мога да вляза в някоя кръчма. — Монахът изстена. — Но не можех да напусна града, макар че изгарях от желание да го направя. Видът на кулата на Хйелдин ме ужасяваше, но все пак не можех да избягам: чувствах се, сякаш Приратес е измъкнал част от душата ми, за да ме държи завързан, сякаш можеше да ме повика обратно всеки момент, когато пожелае, и аз бих отишъл. И това въпреки обстоятелството, че него явно не го беше грижа жив ли съм, или мъртъв. Останах в града, крадях, пиех, опитвах се безуспешно да забравя ужасното предателство, което бях извършил. Не го забравих, разбира се — никога няма да го забравя, — но постепенно събрах достатъчно сили да се изтръгна, да се освободя от сянката на кулата и да избягам от Ерчестър. — Той за миг я погледна така, сякаш щеше да каже още нещо, но потрепери и потъна в мълчание.

Мириамел отново стисна ръката на монаха, която дращеше трескаво дървената пейка. Някъде на юг чайка нададе самотен крясък.

— Но ти не можеш да се упрекваш, Кадрах. Глупаво е. Всеки на твое място би направил същото.

— Не, принцесо — промълви тъжно той. — Някои нямаше да го направят. Щяха да умрат, но нямаше да издадат такива ужасни тайни. И най-важното — други преди всичко не биха продали такова съкровище — особено толкова опасно като книгата на Нисес — за няколко кани вино. Това е целта на Лигата на свитъка, Мириамел — да съхранява знанието, но и да предпазва Остен Ард от такива като Приратес, които могат да използват старите знания за власт над останалите. Пропаднах и по двата пункта. А целта на Лигата беше и да следи за връщането на Инелуки, Краля на бурите. Тук се провалих по-ужасно отвсякъде, защото ми е ясно, че тъкмо аз дадох на Приратес средствата да открие този зъл дух и да го заинтересува от човечеството за пореден път — и цялото това зло причиних само за да мога да се наливам с вино, та да направя и без това замъгления си мозък още по-нещастен.

— Но защо е искал Приратес да знае всичко това? Защо толкова се е интересувал от смъртта?

— Не знам. — Кадрах беше изтощен. — Разумът му е загнил като стар плод — кой знае какви странни чудеса могат да се пръкнат от такова нещо?

Ядосана, Мириамел стисна ръката му по-силно.

— Това не е отговор.

— Съжалявам, господарке, но нямам отговори. Единственото, което мога да кажа, е, че от въпросите, които ми задаваше Приратес, не личеше да търси връзка с Краля на бурите — поне не отначало. Не, той имаше друг интерес към, както той го наричаше, „говоренето през воала“. И смятам, че когато е започнал да се подвизава в тези мрачни области, е бил забелязан. Повечето живи смъртни, които са откривани там, са били унищожавани или са полудявали, но предполагам, че Приратес е бил приет като възможно оръдие на отмъстителния Инелуки. От това, което си ми казвала ти, а и други хора, той наистина е станал много полезно оръдие.

Мириамел, и без това измръзнала от нощния бриз, се сви още повече. Нещо от думите на Кадрах се заби в съзнанието й и напираше да бъде проверено.

— Трябва да помисля — каза тя.

— Ако съм те отвратил, господарке, това е съвсем разумно. — Той говореше отчуждено. — Аз самият съм неизказано отвратен от себе си.

— Не бъди глупав. — Тя импулсивно вдигна студената му ръка и я притисна до бузата си. Сепнат, той я остави там за миг, после я дръпна. — Направил си грешки, Кадрах. Както и аз, както и много други. — Тя се прозина. — Сега трябва да поспим, за да можем, като се събудим утре, да продължим да гребем. — Тя пропълзя покрай него към малката каюта.

— Господарке? — промълви монахът с явна изненада в гласа, но тя не откликна.

След известно време, докато се унасяше в сън, Мириамел го чу да се промъква под омасления навес. Усети да се свива до краката й — дишаше тихо, сякаш и той не спеше, а мислеше. Скоро плясъкът на вълните и полюшването на закотвената лодка я потопи в царството на сънищата.