Към кулата на Зеления ангел. Част първа

4. Мълчащото дете

Макар че въздухът беше топъл и спокоен, тъмните облаци изглеждаха неестествено плътни. Корабът бе стоял почти неподвижно целия ден, платната бяха провиснали до мачтите.

— Кога ли ще започне бурята? — каза високо Мириамел.

Един млад моряк, който стоеше наблизо, вдигна очи и попита изненадано:

— Лейди? Мен ли пита?

— Чудех се кога ще започне бурята. — Тя посочи надвисналите облаци.

— Да, лейди. — Явно не му беше лесно да говори с нея. Тя предположи, че е от някой от по-малките южни острови, на някои от които жителите не говореха дори набански. — Буря дойде.

— Знам, че ще дойде. Питам се кога.

— Аха. — Той кимна, после се огледа крадешком, сякаш ценното знание, което се канеше да огласи, можеше да привлече крадци. — Буря дойде много скоро. — И й отправи широка многозъба усмивка. Погледът му пробяга от обувките до лицето й и усмивката стана още по-широка. — Много хубава.

Моментното й удоволствие, че води разговор, колкото и да е ограничен, се изпари от това нахално оглеждане. Все пак колкото и свободно да я изучаваше, той никога не би посмял да я докосне — но това беше само защото гледаше на нея като на играчка, която по право принадлежи на господаря на кораба Аспитис. Възмущението й се смеси с внезапна несигурност. Беше ли той прав? Въпреки всички съмнения, които хранеше сега към графа, който, ако Ган Итай беше права, се бе срещал с Приратес, и ако Кадрах бе казал истината, дори бе сред служителите на червения проповедник, тя поне бе повярвала, че обявеното му намерение да се ожени за нея е истинско. Но сега се питаше дали това не е само уловка, която да я прави отстъпчива и признателна, докато не стане възможно да я изхвърли в Набан и да си потърси нова плът. Графът без съмнение смяташе, че тя ще се срамува твърде много да разкаже какво е станало.

Мириамел не беше сигурна какво я тревожи повече — възможността да бъде принудена да се омъжи за Аспитис или противоположната възможност: че той може би я лъже със същата лекомислена снизходителност, която можеше да прояви към една хубавичка кръчмарска проститутка.

Тя изгледа студено моряка и той малко смутено се обърна и тръгна към носа на кораба. Мириамел го гледаше и мълчаливо му пожелаваше да се спъне и да фрасне смуглото си лице в палубата, но желанието й не се изпълни. Тя пак обърна очи към сажденосивите облаци и мрачния метален океан.

Три малки кръгли неща подскачаха във водата на един хвърлей зад кораба. Докато Мириамел гледаше, едно от тях се приближи, отвори червената дупка на устата си и изрева. Клокочещият глас на килпата се разнесе надалече над спокойната вода. Мириамел подскочи от изненада и при движението й и трите глави се обърнаха към нея; черните очи я гледаха вторачено, устите се отваряха и затваряха. Мириамел отстъпи от парапета и направи знака на Дървото, след това се обърна, за да избяга от пустите очи, и едва не събори Турис, младия паж на граф Аспитис.

— Лейди Мария — каза той и се опита да се поклони, но беше прекалено близо до нея и я блъсна с глава по рамото. Притесни се и се изчерви.

— Негова светлост те вика.

— Къде, Турис?

— В каютата. — Той се изкриви още повече. — В неговата каюта, лейди.

— Благодаря.

Момчето отстъпи и се обърна, за да я поведе, но очите на Мириамел отново се спряха на движението във водата. Единият килпа вече плуваше съвсем близо до кораба и празните му очи бяха втренчени в нея. Морското чудовище извади хлъзгавата си сива ръка от водата и прокара дългите й пръсти по корпуса, сякаш търсеше за какво да се хване, за да се изкачи. Мириамел гледаше вцепенена от ужас, неспособна да помръдне. След малко неприятно приличащото на човек създание се пусна, гмурна се и се появи отново на хвърлей зад кораба. Полюшваше се във вълните, устата му лъщеше, хрилете на врата му се издуваха и свиваха. Мириамел гледаше, замръзнала като в кошмар. Накрая откъсна поглед от него и се насили да се отдалечи от парапета. Младият Турис я гледаше с любопитство.

— Лейди?

— Идвам. — Тя го последва, но се обърна и погледна назад още веднъж. Трите глави подскачаха зад килватера като поплавъци на мрежа.

Турис я остави в тесния коридор пред кабината на Аспитис и пак се качи по стълбата, вероятно за да изпълни други поръчения. Мириамел се възползва от мига самота, за да се успокои. Не можеше да се отърси от спомена за лепкавите очи на килпата, за невъзмутимото му и преднамерено приближаване към кораба. За начина, по който я гледаше — почти нагло, сякаш я предизвикваше да опита да го спре. Потрепери.

Мислите й бяха прекъснати от подрънквания откъм каютата на графа. Вратата не беше напълно затворена, така че тя пристъпи напред и надникна през процепа.

Аспитис седеше пред малкото си писалище. Някаква книга беше отворена пред него, пергаментовите й страници отразяваха меката светлина на лампата. Графът смете с ръка две купчинки сребърни монети в една кесия, после я прибра в отвореното ковчеже в краката си — то май беше почти пълно с други такива кесии — и нанесе някаква бележка в книгата.

Изскърца дъска — дали под тежестта на тялото й, дали от движението на кораба, Мириамел не разбра — но тя бързо се дръпна, преди Аспитис да вдигне глава и да я види през тясната пролука. След малко пристъпи напред и почука твърдо.

— Да, лейди. Влез.

Тя бутна вратата и влезе, после внимателно я затвори, но не спусна резето.

— Викал си ме?

— Седни, хубава Мария. — Аспитис посочи леглото, но Мириамел се направи, че не забеляза жеста му, и кацна на високото столче до другата стена. Едно от кучетата на графа се сви настрана, за да направи място за краката й, тупна с тежката си опашка и пак заспа. Графът носеше извезаната си с орлови пера и крака роба — тази, която толкова бе харесала по време на първата им вечеря заедно. Сега тя гледаше златните нокти — съвършени оръжия за сграбчване — и се изпълни с угризения заради собствената си глупост.

„Защо ли се оставих да бъда оплетена в тези глупави лъжи?“ Никога не би му казала това, но Кадрах беше прав. Ако му бе казала, че е от простолюдието, Аспитис може би щеше да я остави на мира. Дори ако насила би я замъкнал в леглото си, поне нямаше да смята да се ожени за нея.

— Видях три килпи зад кораба. — Тя го погледна предизвикателно, сякаш той би могъл да отрече, че това е вярно. — Единият доплува до нас и сякаш се канеше да се покатери на палубата.

Графът поклати глава и се усмихна.

— Няма да го направят, не се страхувай. Не и на „Облака на Еадне“.

— Той докосна кораба! — Тя вдигна ръка, сякаш опипваше въздуха. — Ето така. Търсеше за какво да се хване.

Усмивката на Аспитис изчезна.

— Ще се кача на палубата, когато свършим разговора си. Ще им пусна няколко стрели, проклетите му чудовища. Няма да позволя да пипат кораба ми.

— Но какво искаше? — Тя не можеше да изгони сивите същества от съзнанието си. А и не искаше да говори с Аспитис за онова, за което я бе извикал. Вече беше сигурна, че нищо добро за нея не може да излезе от който и да е негов план.

— Не знам какво искат. — Той нетърпеливо поклати глава. — Или по-скоро знам — храна. Но има множество по-лесни начини да си уловят ядене, отколкото да се катерят на кораб, пълен с въоръжени мъже. — Той я погледна. — Май не трябваше да го казвам. Изплаших те.

— Те ядат… хора?

Аспитис поклати глава.

— Ядат риба, а понякога и птици, които не успяват бързо да излетят от водата. — Забеляза скептичния й поглед. — Да, и други неща, когато могат да ги намерят. Понякога са се покатервали на малки рибарски лодки, но никой не знае със сигурност защо. Във всички случаи това няма значение. Казах ти, че няма да навредят на „Облака на Еадне“. Няма по-добра морска наблюдателка от Ган Итай.

— Вярвам ти — каза тя след кратко мълчание.

— Добре. — Той стана, като се наведе, за да не се удари в една ниска греда на тавана. — Радвам се, че Турис те е намерил, макар че не можеш да отидеш много далече на един кораб в морето, нали? — Усмивката му изглеждаше малко жестока. — Трябва да обсъдим много неща.

— Добре… — Тя усети, че я обзема странна апатия. Може би ако не се съпротивляваше, не протестираше, особено ако й бе все едно, нещата щяха поне да се забавят. Беше си обещала, че ще се остави на течението да я носи, носи…

— Сега е безветрие — каза Аспитис, — но мисля, че скоро ще задуха вятър, много преди бурята. С малко късмет ще пристигнем на остров Спенит утре вечер. Помисли за това, Мария! Там ще ни оженят, в черквата „Свети Лавенин“.

Щеше да е толкова лесно да не се съпротивлява, а само да плува като „Облака на Еадне“, понесена от диханието на вятъра. Сигурно щеше да се появи някаква възможност да избяга, когато стигнеха Спенит. Сигурно ли?

— Графе — чу се да казва Мириамел, — аз… има… някои проблеми.

— Да? — Графът наклони златната си глава на една страна. Мириамел си помисли, че прилича на куче, което се преструва на добро, докато души за жертва. — Какви проблеми?

Тя стисна полата на роклята си във влажната си шепа и пое дълбоко дъх.

— Не мога да се омъжа за теб.

Аспитис се разсмя.

— О, колко глупаво! Разбира се, че можеш. За семейството ми ли се безпокоиш? Те ще те обикнат, също както те обикнах и аз. Брат ми се ожени за една пердруинка и сега тя е любимата дъщеря на майка ми. Не се бой!

— Не ме е страх. — Тя стисна роклята си още по-силно. — Просто… просто има друг.

Графът се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Вече съм обещана на друг. И го обичам.

— Но аз те питах! Ти ми каза, че няма никого. И ми се отдаде.

Беше ядосан, но все още сдържаше гнева си. Мириамел усети как в нея се надига страх.

— Скарахме се и отказах да му стана жена. Затова баща ми ме изпрати в манастира. Но разбрах, че съм сбъркала. Бях нечестна към него… и към теб. — Мразеше се, че го казва. Възможността да е наистина нечестна към Аспитис беше повече от нищожна. Той положително не се беше отнесъл към нея рицарски. И все пак сега беше моментът да е благородна. — Но от двама ви обичах първо него.

Аспитис направи крачка към нея, устата му бе се изкривила. В гласа му звучеше странно, треперещо напрежение.

— Но ми се отдаде!

Тя наведе очи. Не искаше да го обиди.

— Сбърках. Надявам се, че ще ми простиш. Надявам се, че и той ще ми прости, макар че не го заслужавам.

Графът внезапно й обърна гръб и процеди:

— И си мислиш, че това е всичко? Просто ще кажеш: „Сбогом, граф Аспитис“? Така ли мислиш?

— Мога да разчитам само на рицарската ти чест. — Малката каюта стана сякаш още по-малка. Тя усети как се сгъстява самият въздух, сякаш заплашителната буря ги бе настигнала. — Мога само да се моля за твоята любезност и милост.

Раменете на Аспитис се затресоха и той изстена, не — изръмжа. Мириамел се притисна до стената ужасено, почти сигурна, че графът ще се превърне в ненаситен вълк пред очите й като в старите приказки на бавачката й.

Графът на Еадне и Дрина се обърна. Зъбите му наистина бяха оголени във вълча гримаса, но той се смееше.

Тя се слиса. Защо се смееше?

— О, мъничката ми! — Той едва успяваше да сдържи смеха си. — Ама че си хитра!

— Не те разбирам — каза тя ледено. — Какво ти е толкова смешно?

Аспитис плесна с ръце и Мириамел подскочи.

— Много си хитра! — Той поклати глава. — Но не чак толкова, колкото си мислиш… принцесо!

— Ка… какво?

Той се усмихна — и усмивката му изобщо не беше очарователна.

— Съобразяваш бързо и измисляш чудесни лъжи, но аз бях на погребението на дядо ти, а също и на коронясването на баща ти. Ти си Мириамел. Разбрах го още първата вечер.

— Ти… Ти… — Съзнанието й беше пълно с думи, но никоя от тях нямаше смисъл. — Какво?!

— Подозирах нещо, когато те доведоха при мен. — Той посегна и плъзна ръка по лицето на Мириамел, към косата й, силните му пръсти стиснаха тила й. Тя седеше неподвижна и едва сдържаше дъха си. — Виж — каза той, — косата ти е къса, но в корените е златиста — също като моята. — Той се изкиска. — Една млада благородничка, която отива в манастир, може да отреже косата си, преди да отиде там — но да я боядиса, когато тя е с толкова хубав цвят!? Можеш да ми вярваш — разгледах лицето ти много отблизо онази вечер. След това не беше вече много трудно. Вече те бях виждал, макар и не отблизо. Всички знаеха, че дъщерята на Елиас е в Наглимунд и че е изчезнала след падането на замъка. — Той щракна с пръсти и се ухили. — Така. Сега си моя и ще се оженим на Спенит, тъй като иначе може да намериш начин да избягаш в Набан при роднините си. — Той пак се изкиска доволно. — Сега те ще бъдат и мое семейство.

Беше й трудно да говори.

— Наистина ли… искаш да се ожениш за мен?

— Не защото си красавица, макар че си хубавичка. И не защото спах с теб. Ако трябваше да се оженя за всичките жени, с които съм лягал, би трябвало да им построя отделен замък, както правят пустинните крале на Наскаду — те са цяла армия. — Той седна на леглото и се облегна на стената. — Но ти ще бъдеш моя жена. После, когато завоеванията на баща ти свършат и Бенигарис най-после му омръзне, както омръзна на мен още много отдавна — не знаеш ли? След като уби баща си, той се напи и плака цяла нощ! Като дете! Та когато на баща ти му писне от Бенигарис, кой по-добре ще управлява Набан от този, който намери дъщеря му, влюби се в нея и я върна вкъщи? — Усмивката му беше като проблясване на нож. — Тоест аз!

Тя го гледаше замръзнала; струваше й се, че би могла да изплюе отрова като змия.

— А ако му кажа, че си ме отвлякъл и си ме обезчестил?

Той поклати глава развеселен.

— Не си толкова добра интригантка, колкото те смятах, Мириамел. Има много свидетели, че си се качила на моя кораб под фалшиво име и че съм те ухажвал, макар че ми бе казано, че си дъщеря на дребен барон. Щом стане известно, че си била — обезчестена ли каза? — мислиш ли, че баща ти ще възрази срещу един законен съпруг от благородно потекло? Съпруг, който вече е негов съюзник и му е правил — той протегна ръка и потупа с ръка нещо, което Мириамел не виждаше — важни услуги?

Светналите му очи изгаряха нейните, подигравателни и неимоверно доволни. Беше прав. Тя с нищо не можеше да предотврати това. Той я притежаваше. Притежаваше я.

— Тръгвам си. — Тя се надигна несигурно.

— Не се хвърляй в океана, хубава Мириамел. Хората ми ще следят да не разиграваш подобни номера. Ти си безкрайно по-ценна жива.

Принцесата натисна вратата, но тя не се отвори. Почувства се куха и празна — освен болката, която я изпълваше; сякаш й бяха изкарали целия въздух.

— Дръпни я — мило каза Аспитис.

Мириамел се запрепъва по коридора. Стените се люшкаха като побъркани.

— След малко ще дойда в каютата ти, любима — извика графът. — И да ме чакаш тръпнеща.

Тя стигна до палубата и падна на колене. Искаше й се да потъне в мрак и да изчезне.

Тиамак беше ядосан.

Беше преминал през какво ли не заради своите сухоземни съмишленици — Лигата на свитъка, както се наричаха, макар Тиамак понякога да мислеше, че група от петима-шестима е доста незначителна, за да се нарича чак лига. Все пак доктор Моргенес бе неин член, а Тиамак много уважаваше доктора, така че правеше всичко възможно, когато някой от Лигата искаше информация, която само той можеше да достави. Сухоземните обитатели-рядко се нуждаеха от мъдростта на блатните жители, бе забелязал Тиамак, но когато това се случваше — когато например на някой от тях му трябваше усукана трева или жълтикорен — билки, които не се намираха на никой пазар по сухите места, — те му пращаха съобщения. От време на време, например, когато бе описвал блатните животни за Диниван, при това със старателни илюстрации, или бе изследвал и докладвал на стария Джарнауга кои реки стигат до Вран и какво става, когато сладката им вода се срещне със солта на залива Фиранос, получаваше благодарствени писма — писмото на Джарнауга бе толкова голямо, че гълъбът бе пътувал два пъти по-дълго от обикновено. В тези признателни писма членовете на Лигата от време на време намекваха, че някой близък ден Тиамак може официално да бъде приет в техните редове.

Слабо оценяван от своите собствени съселяни, Тиамак ужасно ламтеше за такова признание. Спомняше си за времето, което бе прекарал в Пердруин, враждебността и подозрителността на другите млади ученици, които просто не можеха да повярват, че сред тях има момче от блатата. Ако не беше любезността на Моргенес, Тиамак щеше да избяга обратно в мочурищата. Но пък под свенливостта му се криеше гордост. В края на краищата не беше ли той първият вран, напуснал тресавищата и учил заедно с братята ейдонити? Дори съселяните му знаеха, че няма друг блатен жител като него. Така че когато получаваше окуражителни думи от Носителите на свитъка, той чувстваше, че времето му настъпва. Някой ден щеше да стане член на Лигата — най-висшия кръг учени, и щеше да пътува на всеки три години до дома на някой от членовете на събрание — среща на равни. Щеше да види свят и да бъде известен учен… или поне често си представяше това.

Когато тромавият римър дойде в „Бокала на Пелипа“ и му даде мечтания медальон на Носителите на свитъка, сърцето му направо подхвръкна. Всичките му саможертви си заслужаваха наградата! Но след миг херцог Исгримнур бе обяснил, че медальонът му е пратен от умиращия Диниван и когато стъписаният Тиамак попита за Моргенес, Исгримнур му съобщи ужасната новина, че и докторът е мъртъв отпреди близо половин година.

След две седмици Исгримнур още не бе разбрал отчаянието на Тиамак. Той, изглежда, смяташе, че макар и да е тъжно, че двамата учени са мъртви, покрусата на Тиамак е прекалена. Но римърът не бе донесъл нова стратегия, никакъв полезен съвет. Той не беше, както си призна, дори член на Лигата! Исгримнур явно не можеше да схване, че това оставя Тиамак, който много мъчителни седмици бе очаквал вест за плановете на Моргенес, ужасно настрана, завъртян като лодка във водовъртеж. Тиамак бе пожертвал дълга си към собствения си народ за едно дело на сухоземците — или поне така изглеждаше, когато беше достатъчно ядосан, за да забрави, че нападението на крокодила го бе принудило да се откаже от посланичеството в Набан. Във всички случаи той явно бе разочаровал хората от селото си.

Тиамак трябваше да признае, че Исгримнур поне плащаше за стаята и храната му. Това несъмнено беше добре, но и така трябваше: сухоземците бяха печелили пари от потта на блатните хора безчет години. Самият Тиамак също бе заплашван, преследван и оскърбяван по пазарите на Ансис Пелипе.

Тогава Моргенес го бе спасил, но сега докторът бе мъртъв. Сънародниците на Тиамак никога нямаше да му простят, че не е оправдал надеждите им. А Исгримнур само седеше и зяпаше Цеалио — смяташе го за великия рицар Камарис и сякаш вече не го беше грижа дали дребният блатен Човек е жив, или мъртъв. На Тиамак му ставаше все по-ясно, че е безполезен като рак без крака.

Той вдигна очи стреснат. Бе се озовал далече от „Бокала на Пелипа“, в една част на Кванитупул, която му беше непозната. Водата тук бе дори по-сива и по-мазна от обикновено, пълна с обърнали коремите риби и чайки. Изоставените постройки покрай каналите сякаш се привеждаха под тежестта на вековете нечистотия и сол.

Завладя го зашеметяващо усещане за пустота и изгубеност.

„Ти, който винаги стъпваш по пясък, помогни ми да се върна благополучно в дома си. Нека птиците ми са живи. Нека…“

— Блатни човече! — прекъсна молитвата му силен като рев на магаре глас. — Той идва!

Тиамак се сепна и се огледа. Трима млади сухоземни жители, облечени в бели роби на Огнени танцьори, стояха срещу него на пътеката покрай тесния канал. Единият смъкна качулката си и се видя нескопосно остригана глава — недоотрязани кичури стърчаха като бурени. Очите му дори от разстояние изглеждаха не в ред.

— Той идва! — извика мъжът отново някак весело, сякаш Тиамак му беше стар приятел.

Тиамак разбра кои и какви са тези мъже. Не искаше да участва в тяхната лудост. Обърна се и закуцука по неравната пътека. Къщите, покрай които минаваше, бяха обковани с дъски, безжизнени.

— Кралят на бурите идва! Той ще му оправи крака! — Тримата Огнени танцьори идваха след него, като повтаряха хода му стъпка след накуцваща стъпка и крещяха:

— Още ли не си чул? Болните и сакатите ще ги пребият! Огън ще ги изгори, лед ще ги погребе!

Тиамак видя дупка в дългата стена отдясно и влезе в нея с надеждата да не е задънена. Подигравките на Огнените танцьори го следваха.

— Къде си тръгнал, кафяв дребосъко? Като дойде, Кралят на бурите ще те намери дори ако се скриеш в най-дълбоката дупка или на най-високата планина! Излез и говори с нас, иначе ще дойдем и ще те измъкнем!

Вратата водеше в голям открит двор, някога може би кошара. Сега обаче имаше само няколко дрипи на бившите стопани, ясла от изкривени от времето сиви дъски, стари дръжки от сечива и глинени чирепи от изпотрошени съдове. Дъските на настилката бяха толкова изкорубени, че се виждаха дълги ивици от калния канал под тях.

Тиамак внимателно тръгна по тях към една врата в другия край на двора, откъдето се излизаше на друга пътека. Виковете на Огнените танцьори се чуваха все по-слабо, но сякаш ставаха все по-бясно гневни, колкото по бързо се отдалечаваше той.

За вран Тиамак познаваше твърде добре градовете, но дори местните жители знаеха, че е много лесно да се загубиш в Кванитупул. От дълго време само съвсем малко от сградите се използваха. Малкото учреждения, които съществуваха от почти два века, също бяха сменяли мястото си десетки пъти — морският въздух и солената вода бяха сдъвкали и боята, и коловете. Нищо не беше постоянно в Кванитупул.

След като повървя малко, Тиамак започна да разпознава някои познати ориентири — разнебитените кули на разрушаващата се „Света Риапа“, ярката, но олющена боя на купола на халите. След като нервността му поради изгубването и заплахите се бе успокоила, той пак започна да мисли за дилемата си. Бе в капана на един враждебен град. Ако искаше да си изкарва прехраната, трябваше да продава услугите си като писар и преводач. Това би означавало да живее близо до пазара, тъй като вечерният бизнес, особено малките прехвърляния, от които припечелваше Тиамак, никога не биха чакали до дневната светлина. Ако не работеше, щеше да е зависим от благотворителността на херцог Исгримнур. Тиамак хич не умираше от желание да понася гостоприемството на ужасната Каристра нито миг повече и в опит да разреши този проблем бе предложил на Исгримнур да се преместят всички по-близо до пазара, така че Тиамак да може да изкарва пари, докато херцогът се грижи за вратаря идиот. Римърсгардецът обаче беше непреклонен — беше сигурен, че има основателна причина Диниван да е искал да чакат в „Бокала на Пелипа“, макар че не можеше да каже каква е тази причина. Така че, макар да не харесваше съдържателката на хана повече от Тиамак, Исгримнур не бе съгласен да напусне.

Тиамак се тревожеше още и по въпроса дали всъщност вече е член на Лигата на свитъка. Очевидно бе избран да се присъедини, но членовете, които познаваше лично, бяха мъртви, а не бе чувал от месеци нищо за никого от останалите. Какво би трябвало да прави?

Последен, но категорично не най-малък от проблемите му, бяха лошите му сънища. Или по-точно, поправи се той, не толкова лоши, колкото странни. През последните няколко седмици сънят му бе преследван от едно видение, без значение какво сънуваше — че го преследва крокодил с око на всеки от хилядите си зъби, или че яде великолепно ядене от омари и калкани с възкръсналото си семейство: и винаги присъстваше едно призрачно дете — малко тъмнокосо сухоземно момиче, което наблюдаваше всичко в мълчание. Детето никога не се намесваше, независимо дали сънят беше страшен, или приятен, и всъщност някак си изглеждаше дори по-нереално от самите сънища. Ако не беше постоянното му присъствие във всеки сън, Тиамак изобщо нямаше да му обърне внимание. Напоследък детето изглеждаше все по-неясно, сякаш образът му се оттегляше в мрака на света на сънищата, без посланието му да е огласено…

Тиамак вдигна очи и видя разтоварителния док. Беше минал оттук, когато излезе. Добре. Беше се върнал на позната територия.

Но оставаше другата мистерия — кое или какво беше това мълчаливо дете? Опита да си спомни какво бе му казвал Моргенес за сънищата и Пътя на сънищата и какво би могло да означава това видение, но не можа да се сети за нищо полезно. Може би момичето бе пратеничка от царството на мъртвите, дух, изпратен от покойната му майка, която безсловесно го упреква за неуспеха му…

— Дребосъкът от блатата!

Тиамак се обърна и видя тримата Огнени танцьори — стояха на пътеката на няколко крачки зад него.

Водачът им пристъпи напред. Бялата му роба беше мръсна, цялата в петна от пръсти и от катран, а очите му бяха още по-страшни, отколкото отдалече — пламтяха сякаш от някаква вътрешна светлина. И като че ли се канеха да изскочат от лицето му.

— Не вървиш много бързо, кафяво човече. — Той се ухили и се видяха кривите му зъби. — Някой ти е счупил крака, а? И то доста зле.

Тиамак отстъпи няколко крачки. Тримата младежи го изчакаха да спре, след това тръгнаха бавно. Беше ясно, че няма да го оставят да се отдалечи. Тиамак смъкна ръката си до дръжката на ножа си. Ярките очи се разшириха, сякаш слабичкият блатен човек предлагаше по-нова и по-интересна игра.

— Нищо не съм ви направил — каза Тиамак.

Водачът се изсмя беззвучно, като разтегна устни и показа червения си език като куче.

— Той идва, знаеш го. Не можеш да избягаш от Него.

— Краля на бурите ли ви праща да тормозите невинните минувачи? — Тиамак се опита да придаде твърдост на гласа си. — Не мога да повярвам, че такова същество може да падне толкова ниско.

Водачът направи весела физиономия и се обърна към спътниците си.

— Я, той говори доста добре за кафяв дребосък, нали? — После отново обърна блестящите си очи към Тиамак. — Господарят иска да види кой е във форма, кой е силен. Ще стане напечено, когато дойде.

Тиамак заотстъпва пак, като се надяваше или да стигне до място, където някой би могъл да му помогне, което не беше много вероятно в тази част на Кванитупул, или поне да намери местенце, където гърбът му да е защитен от стена. Молеше се на Онези, които гледат и насочват, да не се препъне. Щеше му се да можеше да опипва с ръка зад себе си, но знаеше, че тя ще му потрябва да предотврати първия удар и да му даде възможност да измъкне ножа си.

Тримата Огнени танцьори го следваха с лица толкова недокоснати от мисъл, колкото и това на крокодил. Фактически, мислеше Тиамак, като се опитваше да се покаже храбър, той се бе преборил с крокодила и бе оживял. Тези зверове малко се различаваха от него освен по това, че крокодилът щеше поне да го изяде. А тези щяха да го убият само за удоволствие или заради някаква извратена представа за това какво иска техният Крал на бурите. Но дори докато отстъпваше, включен в странен танц на смъртта с преследвачите си, дори докато търсеше отчаяно някакво място, където да спре, Тиамак не можеше да не се чуди как името на малко известен легендарен демон от Севера тези дни може да се окаже в устата на улични побойници в Кванитупул. Нещата наистина се бяха променили, откакто бе напуснал блатата.

— Внимавай, дребосък. — Водачът гледаше зад Тиамак. — Ще паднеш и ще се удавиш.

Стреснат, Тиамак погледна през рамо — очакваше да види неограден канал точно зад гърба си. Видя обаче, че се намира в началото на къса алея, и разбра, че е измамен. Бързо се обърна към преследвачите си — точно навреме, за да избегне страхотния удар на една завършваща с железен шип тояга, която се стовари върху дървената стена до него. Разлетяха се трески.

Тиамак измъкна ножа си и замахна срещу ръката с тоягата. Не улучи, но разпра ръкава на бялата роба. Двамата Огнени танцьори — единият размахваше подигравателно разпрания си ръкав, се приближиха от двете му страни, а водачът зае позиция право пред него. Тиамак отстъпи по алеята, размахал нож в опит да държи и тримата на разстояние. Водачът се изсмя и измъкна и своята тояга изпод робата. Очите му бяха пълни с ужасяващо, невинно веселие.

Младежът отляво внезапно тихо ахна и изчезна зад ъгъла, сякаш отскочи към пътеката, от която току-що бяха дошли. Тиамак се сети, че той просто иска да отклони вниманието му, докато приятелите му свършат с него. Миг по-късно тоягата на изчезналия младеж се върна без собственика си, профуча и се стовари върху Огнения танцьор отдясно на Тиамак, като го запрати върху стената край алеята. Той се свлече и главата му остави червена следа по дъските. Водачът с бръснатата глава стоеше зинал от смайване. Една висока фигура пристъпи по алеята зад него, сграбчи го здраво за врата и го метна върху парапета, който се разхвърча на трески като ударен от камък на катапулт. Отпуснатото тяло за момент провисна върху останките от пътеката, после се прекатури в канала и потъна в мазната вода.

Тиамак трепереше неудържимо от вълнение и ужас. После вдигна поглед право към любезното, леко смутено лице на Цалио, вратаря.

„Камарис. Херцогът каза, че той бил Камарис — мислеше замаяно Тиамак. — Рицар. Заклел се да… заклел се да спасява невинните“.

Старецът сложи ръка на рамото на Тиамак и го поведе по алеята.

През нощта вранът сънува облечени в бяло фигури с очи, които бяха пламтящи колела. Те идваха към него през водата като плющящи платна. Той се хвърли в един от страничните потоци на Вран в отчаян опит да избяга, но нещо го държеше за крака. Колкото повече се бореше, толкова по-трудно ставаше да се задържи на повърхността.

Малкото тъмнокосо момиченце го гледаше от брега, сериозно и мълчаливо. Този път изглеждаше толкова неясно, че той едва го виждаше, сякаш беше направено от мъгла. Накрая детето изчезна и той се събуди задъхан.

Диауен, гадателката на кристал, беше превърнала пещерата си в дълбините на планината в нещо много приличащо на малката къща, която бе обитавала някога в полите на Хернисадарк, близо до Сиркойл. Малката пещера беше отделена от съседите с вълнени шалове, висящи на входа. Когато Мейгуин дръпна един от тях, отвътре блъвна вълна сладникав дим.

Съновидението с блещукащи светлини беше толкова живо и така очевидно важно, че на Мейгуин цялата сутрин й беше трудно да отвори дума за собствените си дела. Макар нуждите на народа й да бяха многобройни и да беше правила всичко възможно да ги задоволи, тя се бе движила цял ден в някаква мъгла.

Преди много години Диауен била жрица на Мирка, но нарушила обетите си — никой не знаеше защо или поне никой не можеше да каже със сигурност, макар че предположения се правеха непрекъснато — после напуснала ордена и заживяла сама. Имаше репутацията на побъркана, но я знаеха също и като ясновидка, гадателка на сънища и лечителка. Мнозина неспокойни жители на Хернисадарк, след като оставеха купа плодове и монета за Бриниох и Рин, чакаха да се стъмни и отиваха при Диауен за по-незабавна помощ. Мейгуин си спомняше, че бе я видяла веднъж на пазара близо до Тайг — дългата й светлокафява коса се развяваше като знаме. Бавачката на Мейгуин бързо я бе извъртяла настрана, сякаш самото поглеждане към Диауен можеше да е опасно.

Сега, изправена пред този смущаващ сън и след като бе направила сериозна грешка при последното си тълкуване, Мейгуин бе решила да потърси помощ. Ако някой би могъл да разбере нещата, които ставаха с нея, това бе Диауен.

Въпреки пушека, гъст като инискрихска мъгла, вътрешността на пещерата на гледачката беше изненадващо спретната. Тя грижливо бе подредила малкото притежания, спасени от къщата й в Хернисадарк — сбирка бляскави предмети, които биха могли да предизвикат завистта на всяка мътеща сврака. Десетки проблясващи гердани висяха по грапавите стени на пещерата и ловяха светлината от огъня като обвити с роса паяжини. Малки купчинки лъскави дреболии — главно мъниста от метал и полирани камъни — бяха подредени на плоския камък, който представляваше масата на Диауен. В различни ниши имаше също така блестящи инструменти за занаята на гледачката — огледала с размери от поднос до нокът, направени от полиран метал или скъпо стъкло, някои кръгли, някои квадратни, някои елипсовидни като котешко око. Мейгуин беше очарована да види толкова много на едно място. Дете на почти селски дворец, където едно дамско ръчно огледало беше, според преценката й, може би най-грижливо пазеното притежание, тя никога не беше виждала нищо подобно.

Диауен някога била хубава — поне така казваха всички. Сега беше трудно да се познае това. Кафявите леко изцъклени очи на гледачката и широката й уста бяха разположени на изпито, обрулено лице. Косата й, все още изключително дълга и гъста, бе придобила съвсем обикновен желязносив цвят. Мейгуин си помисли, че тя изглежда всичко на всичко като слаба жена, която бързо старее.

Диауен се усмихна насмешливо.

— А, малката Мейгуин. Идваш за любовно биле, нали? Ако е за графа, след който тичаш, първо ще трябва да стоплиш кръвта му, иначе магията няма да хване. Той е много внимателен, тъй да знаеш.

Първоначалната изненада на Мейгуин се смени с възмущение и гняв. Как можеше тази жена да знае за чувствата й към Еолаир? Нима всички знаеха? Нима беше обект на присмех край всяко огнище? За миг дълбокото й чувство на отговорност за поданиците й се изпари. Защо трябваше да се бори за такава шайка хихикащи неблагодарници?

— Защо казваш това? — сопна се тя. — Какво те кара да мислиш, че обичам някого?

Диауен се засмя, незасегната от гнева на Мейгуин.

— Аз съм тази, която знае. Това ми е работата, кралска щерко.

За един момент — очите я смъдяха от лепкавия дим и гордостта й бе уязвена от наглото твърдение на Диауен — Мейгуин понечи да си отиде. Но после разумът й надделя. Можеше да има безчет слухове за дъщерята на Лут, дори сигурно бе така — както бе подчертал старият Краобан, винаги ги бе имало. А Диауен беше точно от тези, които ровят за ценни боклуци — полезни дребни случки, които, излъскани и после изкусно подредени, можеха да направят пророчествата й да изглеждат по-верни. Но ако Диауен разчиташе само на измамите си, щеше ли да има някаква полза от нея за текущите нужди на Мейгуин?

Сякаш прочела мислите й, Диауен с жест я покани да седне на един гладък камък, покрит с шал, и каза:

— Чух да се приказва, вярно е. Няма нужда човек да е магьосник, за да види чувствата ти към граф Еолаир — само като ви видях веднъж заедно, разбрах всичко, което ми беше нужно. Но Диауен има нещо повече от силен слух и остри очи. — Тя разрови огъня и от него изригнаха искри, придружени от нови талази жълтеникав пушек, после се обърна към Мейгуин. — Какво искаш тогава?

Когато Мейгуин й каза, че иска да й разтълкува един сън, Диауен стана много делова и отказа предложените й от Мейгуин храна и дрехи.

— Не, кралска щерко — каза тя с твърда усмивка, — сега ще ти помогна и ти ще ми дължиш една услуга. Това ме устройва повече. Съгласна ли си?

След като получи уверения, че услугата няма да бъде върната с първородния й син или със собствената й сянка, душа, глас или друго такова нещо, Мейгуин се съгласи.

— Не се коси — хихикна Диауен. — Това не са кухненски клюки. Не, просто някой ден наистина ще ми потрябва помощ… и ти ще ми я дадеш. Ти си дете на династията Херн, а аз съм само една бедна гледачка на кристал, нали? Това имам предвид.

Мейгуин разказа на Диауен същността на съня си и за другите странни неща, които бе сънувала от месеци, както и какво бе станало, когато бе оставила виденията да я поведат навътре в земята с Еолаир.

Димът в малкото помещение беше толкова гъст, че когато свърши разказа си за Мезуту'а и неговите обитатели, Мейгуин трябваше да излезе, за да глътне малко въздух. Главата й бе замаяна и сякаш плуваше някъде далече от тялото й, но няколко минути навън, в главната пещера, й върнаха ясното мислене.

— Тази история почти заплаща за всичко, кралска щерко — каза гледачката, когато Мейгуин се върна. — Бях чула слуховете, но не знаех дали да им вярвам. Дуори живи в земята под нас! — Тя сви пръстите си като странни куки. — Разбира се, винаги съм мислела, че в тунелите на Грианспог има нещо повече от мъртво минало.

Мейгуин се намръщи.

— Но какво ще кажеш за съня ми? За „високото място“, за това, че времето е дошло?

Диауен кимна, пропълзя до стената на ръце и колене, прокара пръсти по няколко от огледалата, най-после избра едно и го донесе до огнището. Беше малко, в дървена рамка, почерняла от безчетните години пипане.

— Баба ми го наричаше огледалото на червеите — каза Диауен и го подаде на Мейгуин, за да го разгледа. Приличаше на най-обикновено огледало, дърворезбата по рамката се беше изтрила от употреба и тя бе станала почти гладка.

— Огледало на червеите? Защо?

Гледачката сви костеливите си рамене.

— Може би по времето на Дрохнатер и на другите велики червеи е било използвано за наблюдение на приближаването им. Или може би е направено от люспа или зъб на червей. — Тя се усмихна, сякаш за да покаже, че тя самата, въпреки начина, по който си изкарва прехраната, не вярва на това суеверие. — По-вероятно е, че рамката някога е била гравирана така, че да прилича на дракон. Все пак това е добър инструмент.

Тя вдигна огледалото над пламъците и известно време го движеше на бавни кръгове. Когато най-после го обърна нагоре, тънък слой сажди покриваше повърхността му. Диауен го задържа пред лицето на Мейгуин. Отражението беше неясно като през мъгла.

— Мисли за съня си, после духни.

Мейгуин се опита да си спомни странното шествие, красивите, но непривични фигури. Мъничко облаче сажди изпуфка от лицето в огледалото.

Диауен обърна огледалото и го разгледа, прехапала съсредоточено долната си устна. На светлината на огъня, който пукаше точно под лицето й, то изглеждаше още по-тънко, почти като скелет.

— Странно — каза най-после гледачката. — Виждам картини, но всичките са ми непознати. Сякаш някой говори високо в съседна къща, но на език, който никога не съм чувала. — Очите й се присвиха. — Нещо тук не е наред, кралска щерко. Сигурна ли си, че това е твой сън, а не ти го е разказал някой? — Когато Мейгуин гневно потвърди, че сънят си е неин, Диауен се намръщи. — Мога да ти кажа съвсем малко, и нищо от огледалото.

— Какво значи това?

— Огледалото все едно че мълчи. То говори, но аз не го разбирам. Така че ще те освободя от обещанието ти, но и ще ти кажа нещо — ще ти дам свой собствен съвет. — Тонът й внушаваше, че това ще е толкова добро, колкото и онова, което би могло да им каже огледалото. — Ако боговете действително искат това да ти бъде разяснено, прави каквото ти казват. — Тя бързо избърса повърхността на огледалото с бяла кърпа и го остави на мястото му в нишата в пещерната стена.

— Какво е то?

Диауен посочи към тавана на пещерата.

— Върви на високото място.

Ботушите на Мейгуин се хлъзнаха по заледената скала и тя посегна да се хване някъде. Сви колене и запъна стъпала, докато възвърна равновесието си, после пак се изправи и погледна надолу по белия склон опасното разстояние, което вече бе изминала. Едно подхлъзване тук лесно би могло да я събори от тясната пътека и тогава нищо не би могло да я спре от търкаляне надолу по склона освен стъблата на дърветата, които щяха да й пръснат мозъка много преди да стигне дъното.

Спря задъхана и за своя изненада откри, че не е много изплашена. Такова падане неминуемо би завършило със смърт — или моментална, или дълга и мъчителна на снежния склон — но Мейгуин бе върнала живота си в ръцете на боговете: какво значение имаше дали ще го вземат сега, или по-късно? При това беше възхитително да е отново под небето, колкото и мрачно и студено да бе то.

Тя погледна нагоре. Почти половината от височината на планината все още се мержелееше между нея и целта й — връх Брадах, който стърчеше като нос на каменен кораб; долната му страна беше черна, оголена от снега, покрил склоновете. Ако упорито вървеше натам, щеше да стигне върха преди слабото утринно слънце, което сега блестеше право в лицето й, да е превалило пладне.

Мейгуин метна на рамо вързопа си и отново насочи вниманието си към пътеката, като отбеляза със задоволство, че прелитащият сняг вече затрупва следите й. В основата на хълма, откъдето бе тръгнала, те вече несъмнено бяха напълно заличени. Ако някой от римърите на Скали започнеше да души из тази част на Грианспог, нямаше да има никакъв признак, че е била там. Боговете си знаеха работата. Това беше добър знак.

Пътеката беше стръмна и тя трябваше да се навежда и да се хваща за камъните. Изпитваше малко невесела гордост от силата на тялото си, от начина, по който мускулите й се разтягаха и свиваха, тласкайки я нагоре по склона не по-бавно, отколкото биха го катерили повечето мъже. Ръстът и силата на Мейгуин винаги бяха за нея повече проклятие, отколкото предимство. Тя знаеше за колко неженствена я смятат повечето хора и бе прекарала живота си главно в преструване, че това не я интересува. Но все пак беше някак много удовлетворително да усеща как пъргавите й крака работят за нея. За съжаление, точно самото й тяло беше главната пречка за дадената й задача. Мейгуин беше сигурна, че би могла да я зареже, ако се наложи, макар че не би било лесно, но се бе оказало дори още по-трудно да се обърне срещу Еолаир, да се преструва, че го презира, което противоречеше на истинските й чувства. И все пак го беше направила, колкото и зле да се бе почувствала след това. Понякога изпълнението на повелите на боговете изисква кораво сърце.

Катеренето не ставаше по-лесно. Снежната пътечка, по която вървеше, всъщност беше прокарана само от животни. На много места изчезваше съвсем и Мейгуин трябваше да си проправя път през камънаци, заплетени стъбла на ниски храсти или клони на изкривени от вятъра дървета, за да успее да стигне до поредното по-безопасно място.

Спира на няколко пъти, за да си поеме дъх или да изстиска прогизналите си ръкавици и да разтрие пръстите си, за да върне чувствителността им. Скритото зад облаци слънце беше вече съвсем на запад, когато се изкачи по последната отсечка и стъпи на Брадах Тор. Разчисти снега и се свлече на черната, излъскана от ветровете скала.

Обраслото с гори подножие на Грианспог се разстилаше под нея. Под основите на планината, скрит от погледа й от снежната вихрушка, беше Хернисадарк, потомственото владение на нейната фамилия. Там узурпаторът Скали крачеше по дъбовите коридори на Тайг и неговите грабители се перчеха по бялата настилка на Хернисадарк. Нещо трябваше да се направи; и явно можеше да се направи само от дъщерята на краля.

Не си почива дълго. Топлината, събрана от напрежението, бързо бе изсмукана от вятъра и тя започна да замръзва. Развърза вързопа и изсипа всички притежания, от които смяташе, че ще има нужда на този свят, върху черната скала. После се уви в дебелото одеяло, като се стараеше да не мисли като дете, че настъпването на нощта ще засили и без това неприятния студ. Кожената торбичка с кремъка и огнивото сложи настрана. Трябва да попълзи наоколо, за да събере съчки за огън.

Не си беше донесла никаква храна не само за да покаже доверието си към боговете, но и защото й беше омръзнало да отстъпва пред изискванията на тялото си. Плътта, която обитаваше, не можеше да живее без ядене, без любов — всъщност именно долнопробната глина, от която беше направена, я объркваше с постоянната нужда от храна, топлина, от добрата воля на околните. Сега беше време да отхвърли тези земни неща, за да могат боговете да видят същността й.

Две неща се бяха сгушили на самото дъно на торбичката. Едното беше подарък от баща й — изрязан от дърво славей, емблемата на богиня Мирка. Един ден, когато малката Мейгуин бе плакала неутешимо заради някакво детско разочарование, крал Лут бе станал и бе отчупил грациозната птичка от гредите на Тайг, където тя висеше наред с безброй други издялани божества, после я бе пъхнал в ръчичките й. Това беше единственото, което си бе оставила да й напомня за всичко, което е било и което беше загубено. След като притисна за малко славея до студените си бузи, тя го остави на кръглата каменна издатина; поривистият вятър го катурна.

Последното съкровище в торбичката беше камъкът, който й беше дал Еолаир, подаръкът от дуорите. Мейгуин сви вежди и завъртя странния предмет в ръцете си. Преструваше се, че го е взела, понеже го бе държала по време на изпратения й от боговете сън, но всъщност знаеше, че не е така. Графът й го бе дал, а после бе препуснал надалече.

Уморена и вцепенена от катеренето, Мейгуин впери поглед в камъка и руническото си име върху него. Сърцето я заболя. Той беше абсолютно безполезен — на името й бе придадено някакво лъжливо безсмъртие, също толкова измамно, колкото големия каменен град под земята. Всички неща от тежката земя са съмнителни, разбираше вече тя.

По явното настояване на боговете бе стигнала до този висок връх. Този път, реши Мейгуин, щеше да остави боговете да правят каквото искат, нямаше да се мъчи да предугади желанията им. Ако пожелаеха да я изправят пред себе си, щеше да ги помоли за спасението на народа си и за унищожението на Скали и на Върховния крал — двамата злодеи, донесли такова унижение на един безупречен народ. Ако боговете не пожелаеха да й помогнат, щеше да умре. Но какъвто и да бе крайният резултат, щеше да седи на този връх, докато боговете не покажат какво искат.

— Бриниох, небесни господарю! — извика тя на вятъра. — Мирка, обвита в дъжд! Мураг Безръки, храбрецо Рин! Чакам решението ви!

Думите й потънаха в сивкавата вихрушка на снега.

Мириамел чакаше и се бореше със съня, но Аспитис дълго не заспиваше дълбоко — мърмореше и се въртеше в леглото до нея. Беше й много трудно да се съсредоточи върху мислите си и когато на вратата се почука, тя плуваше в някаква полудрямка и отначало не разбра какъв е този звук.

Почука се отново, този път по-силно. Стресната, Мириамел се обърна.

— Кой е? — шепнешком попита принцесата. Трябваше да е Ган Итай, реши тя — но какво щеше да си помисли графът, ако нискийката я посетеше в каютата й? Втора мисъл последва бързо: тя не искаше Ган Итай да види Аспитис тук, в леглото й. Мириамел нямаше илюзии по въпроса какво знае нискийката, но дори в падението си искаше да запази някакви нищожни късчета самоуважение.

— Тук ли е господарят? — Гласът, за неин срам и облекчение, беше мъжки — на някой моряк.

Аспитис седна в леглото до нея. Стройното му тяло беше неприятно топло до кожата й.

— Какво има? — попита той и се прозя.

— Извинете, господарю. Вика ви кормчията. Тоест, моли да го извините и да дойдете. Смята, че вижда признаци на буря. Доста странни.

Графът отново легна по гръб.

— Пресвета майко! Колко е часът, човече?

— Ракът тъкмо се скри зад хоризонта, лорд Аспитис. Средата на смяната, има четири часа до разсъмване. Много съжалявам, господарю.

Аспитис пак изруга, след това посегна към пода за ботушите си. Макар че вероятно знаеше, че Мириамел е будна, не й каза нито дума. Мириамел зърна брадатото лице на моряка в светлината на лампата, когато вратата се отвори, после чу стъпките на двамата по коридора към стълбата за палубата.

Остана да лежи в тъмното безкрайни минути, заслушана в ударите на сърцето си, които заглушаваха безветрения океан. Беше ясно, че всички моряци знаеха, къде е Аспитис — те очакваха да го намерят в леглото на неговата метреса! Срамът я задуши. За миг помисли за горкия Кадрах долу в тъмния трюм. Той бе прикован с железни вериги, но нима нейните невидими окови бяха по-удобни?

Мириамел не можеше да си представи как би могла отново да ходи по палубата под погледите на ухилените моряци — точно както не можеше да си представи да се изправи гола пред тях. Едно е да те подозират, друго е да си част от всекидневието, известно на целия кораб: и когато е необходим на нощните дежурни, Аспитис да бъде намерен в леглото й. Това последно падение сякаш се стовари върху нея като огромен, вцепеняващ студ. Как въобще вече щеше да може да излезе от каютата си? И ако някога го направеше, на какво би могла да се надява в бъдеще освен на принудителна женитба със златокосото чудовище? По-добре да беше умряла!

Изхлипа в тъмното. Бавно, сякаш се приближаваше до опасно животно, известно време размишлява над тази идея — тя беше зашеметяваща със силата си дори като неогласена мисъл. Бе си обещавала, че ще издържи на всичко, че ще може да плува с всеки прилив и да лежи щастливо под слънцето на всеки плаж, който я приеме, но вярно ли беше това? Би ли могла някога да се омъжи за Аспитис, който я бе превърнал в своя държанка, който бе помогнал да убият вуйчо й и беше доброволна маша на Приратес? Как би могло едно момиче — не, вече една жена, помисли тя унило — как би могла една жена с кръвта на Престър Джон във вените си да позволи такова нещо да се случи с нея?

Но ако животът, който й предстоеше, беше толкова непоносим, че смъртта изглеждаше за предпочитане, вече нямаше от какво да се страхува. Вече можеше да направи всичко.

Мириамел се измъкна от леглото, бързо се облече и крадешком се измъкна в тесния коридор.

Изкачи се по стълбата възможно най-тихо, като вдигаше главата си над парапета само колкото да се увери, че Аспитис все още говори с кормчията. Разговорът им явно беше твърде оживен — те така размахваха фенерите си, че пламтящите фитили рисуваха черти по черното небе. Мириамел бързо се спусна обратно в коридора. Някаква студена пресметливост я бе завладяла след новопридобитата й решителност и тя тръгна тихо и уверено към каютата на Аспитис. Промуши се през вратата и я затвори.

Бърз оглед на каютата не показа нищо полезно. Мечът на графа лежеше на леглото му като някакъв езически сватбен символ — тънко, красиво изработено оръжие с дръжка във формата на морски орел с разперени крила. Това беше най-любимата вещ на Аспитис — с изключение може би на нея самата, помисли мрачно Мириамел — но не той беше целта й. Затърси по-внимателно, като проверяваше гънките на всичките му дрехи, тършуваше в ковчежета, в които той държеше бижутата и заровете си. Въпреки Че знаеше, че времето й намалява все повече, се застави отново да сгъне всяка дреха и да я върне на мястото й. Предизвикването на бдителност у Аспитис нямаше да помогне на каузата й.

Когато свърши, огледа обезсърчена каютата — не искаше да повярва, че може просто да не успее. Внезапно си спомни за ковчежето, в което бе видяла Аспитис да тъпче кесии с пари. Къде се беше дянало? Тя коленичи и повдигна висящата покривка на леглото. Ковчежето беше там, обвито с едно от хубавите наметала на графа. Сигурна, че всеки момент графът на Еадне и Дрина ще се покаже на вратата, Мириамел се вмъкна под кревата и го измъкна — стресна се от високото скърцане на железните му ъгли по дъсчения под.

Ковчежето, както бе видяла, бе пълно с кесии. Монетите бяха повечето сребърни, но във всяка торбичка имаше и златни императори. Беше истинско състояние, но Мириамел знаеше, че Аспитис и фамилията му притежават огромно богатство, в сравнение с което това тук беше просто една шепа. Тя внимателно повдигна няколко от кесиите, като се стараеше да не допусне да звъннат, и отбеляза с интерес, че ръцете й, които би трябвало да треперят, са стабилни като камък. Скрита под горния ред кесии лежеше подвързана с кожа счетоводна книга. Тя съдържаше списъци с изненадващо изящния почерк на Аспитис на местата, в които бе спирал „Облакът на Еадне“ — Винита и Гренаман, както и други имена, за които Мириамел реши, че вероятно са посещавани при други пътувания; до всяко имаше ред неразбираеми знаци. Мириамел не можа да извлече никакъв смисъл от тях и след минута припряно изучаване затвори книгата. Под нея имаше сгъната роба с качулка от груба бяла вълна, но и тя не беше обектът на търсенето й. Ковчежето не съдържаше никакви тайни, така че тя го бутна обратно под леглото.

Времето течеше бързо. Мириамел седна на пода, пълна със страшна, студена омраза. Може би щеше да е най-лесно просто да излезе на палубата и да се хвърли в океана. Имаше още часове до разсъмване. Никой нямаше да разбере, че е изчезнала, докато не станеше твърде късно да я спрат. Но тя си спомни за килпите, които чакаха търпеливо; не можеше да понесе мисълта, че ще я хванат в черните води.

И най-после го видя. През цялото време бе висял зад вратата. ТЯ го откачи и го пъхна в колана си под наметалото, после отиде до вратата и когато се увери, че не идва никой, тръгна към каютата си.

И когато вече се свиваше под завивката, внезапно се досети за значението на бялата роба. В унеса, в който бе изпаднала, това сведение беше само още една отметка в и без това претоварената сметка на графа, но то й помогна да затвърди решителността си. Тя лежеше неподвижно, дишаше спокойно, чакаше завръщането на Аспитис и мисълта й следваше своя ход толкова твърдо, че не позволяваше на никакви други мисли да я разсейват — нито спомени за детството й и приятелите й, нито съжаления за местата, които никога нямаше да види. Ушите й долавяха всяко скърцане на корабните дъски и всички удари на вълните по корпуса, но с мъчителното влачене на часовете стъпките на Аспитис така и не се чуха в коридора и вратата не изскърца. Аспитис не идваше.

Най-после, когато зората вече просветваше над палубата, тя изпадна в тежък, мътен сън, стиснала кинжала на графа в юмрука си.

Усети ръцете, които я разтърсваха, и чу тихия глас, но съзнанието й не искаше да се върне в будния свят.

— Момиче, събуди се!

Най-после Мириамел измърмори нещо, обърна се и отвори очи. Ган Итай я гледаше с пронизващите си очи, загрижено изражение набраздяваше и без това сбръчканото й чело. Утринна светлина от люка в коридора проникваше през отворената врата. Болезнено мъчителният спомен за изминалата нощ отново нахлу в нея.

— Върви си — каза тя на нискийката. Опита се пак да скрие глава под одеялото, но силните ръце на Ган Итай я сграбчиха и я изправиха.

— Какво чувам на палубата? Моряците казват, че граф Аспитис ще се жени в Спенит — ще се жени за теб! Вярно ли е това?

Мириамел покри лицето си с ръце, за да се скрие от светлината.

— Излезе ли вятър?

Тонът на Ган Итай беше озадачен.

— Не, още сме в безветрие. Защо ми задаваш такъв странен въпрос?

— Защото ако не стигнем дотам, той не може да се ожени за мен — пошепна Мириамел.

Нискийката поклати глава.

— Да, така е. О, момиче, ти не го искаш, така ли?

Мириамел отвори очи.

— По-добре да умра.

Ган Итай тихичко измънка от ужас, помогна на Мириамел да свали краката си от леглото, после донесе малкото огледало, което Аспитис й бе дал, когато още се преструваше на любезен.

— Не искаш ли да си срешиш косата? — попита нискийката. — Чорлава е, сякаш разрошена от вятър. Не мисля, че се харесваш така.

— Не ме е грижа — отговори Мириамел, но изражението на Ган Итай я трогна: морската надзирателка не можеше да измисли друг начин да й помогне. Тя протегна ръка към огледалото. Дръжката на кинжала на Аспитис, който бе скрит в гънките на одеялото, се закачи за ръкава й и кинжалът изтрака на пода. И Мириамел, и Ган Итай за миг се втренчиха в него. Внезапно, смразена, Мириамел видя ръката на Ган Итай да се стрелва към пода. Тя също се наведе да грабне кинжала, но Ган Итай я изпревари — взе го и го вдигна към светлината. В златистите й очи блестеше изненада.

— Дай ми го — каза Мириамел.

Ган Итай се взря в сребърния морски орел, гравиран така, сякаш каца на главичката на ефеса.

— Това е ножът на графа.

— Той го остави тук — излъга Мириамел. — Дай ми го.

Нискийката се обърна към нея. Лицето й беше тържествено.

— Той не го е оставил тук. Носи го само с най-хубавите си дрехи, а видях как беше облечен, когато дойде на палубата през нощта. И освен това носеше другия си кинжал на колана си.

— Той ми го подари, подърък ми е… — Внезапно Мириамел избухна в плач и конвулсивните ридания разтърсиха цялото й тяло, Ган Итай скочи разтревожена и затвори вратата на каютата.

— Мразя го! — изстена Мириамел. Ган Итай обви тънката си ръка около раменете й. — Мразя го!

— Какво ще правиш с неговия нож? — И като не получи отговор, попита отново: — Кажи ми, момиче.

— Ще го убия. — Мириамел сякаш придоби сила, като го каза. Сълзите й спряха. — Ще пронижа този развратен звяр и после не ме интересува какво ще стане.

— Не, не, това е лудост — каза намръщено нискийката.

— Той знае коя съм, Ган Итай. — Мириамел пое въздух. Беше й трудно да говори. — Знае, че съм принцесата, и казва, че ще се ожени за мен… за да стане господар на Набан, когато баща ми завладее целия свят. — Идеята изглеждаше нереална, но все пак какво би могло да й попречи да се осъществи? — Аспитис е помогнал да убият и вуйчо ми Леобардис. И дава пари на Огнените танцьори.

— Какво искаш да кажеш? — Очите на Ган Итай бяха напрегнати. — Огнените танцьори са луди.

— Може, но той има ковчеже, пълно със сребро и злато, и в него има книга, в която има списък на всичките му плащания. Има и роба на Огнен танцьор, навита и скрита. Аспитис никога не би носил такава груба тъкан. — Внезапно всичко стана толкова ясно, така смешно очевидно: Аспитис по-скоро би умрял, отколкото да облече нещо толкова обикновено… освен ако за това нямаше причина. И само като си помислеше, че беше впечатлена от красивите му дрехи! — Сигурна съм, че е един от тях. Кадрах каза, че той изпълнява нарежданията на Приратес.

Ган Итай свали ръката си от рамото на Мириамел и седна до стената. В тишината се чуваха стъпките на хората по палубата.

— Огнените танцьори изгориха част от Нискитаун в Набан — каза бавно старицата. — Залостваха вратите с децата и старците вътре. Опожаряваха и колеха и на други места, където живееха мои сънародници. А херцогът на Набан и хората му не направиха нищо. Нищо! — Тя прокара ръка през косата си. — Огнените танцьори винаги се позоваваха на някаква причина, но всъщност причина нямаше, само любов към чуждите страдания. А сега ти казваш, че моят господар на кораба им кара злато.

— Това няма значение. Той ще умре, преди да се покаже суша.

Ган Итай поклати глава с известно удивление.

— Старите ни господари оковаха Руян Кормчията във вериги. Новите ни господари изгарят децата ни, а ограбват и убиват и собствените си деца. — Тя сложи хладната си длан върху ръката на Мириамел. Дръпнатите й очи се свиха замислено. — Скрий ножа — каза тя най-после. — Не го използвай, докато пак не говоря с теб.

— Но… — започна Мириамел, но Ган Итай я стисна силно.

— Не — каза нискийката дрезгаво. — Чакай! Трябва да чакаш. — После стана и излезе от каютата. Вратата се затвори и Мириамел остана сама; сълзите засъхваха по бузите й.