Към кулата на Зеления ангел. Част първа

19. Прекъсната усмивка

— Направих всичко възможно, освен… — Кадрах раздразнено бършеше влажното си чело, сякаш за да измъкне някаква идея, която се криеше там. Беше явно изтощен, но също толкова явно — при злостните подмятания на херцога, които бяха свежи в паметта му — нямаше да позволи това да го спре.

— Нищо повече не може да се направи — каза Мириамел твърдо. — Легни. Имаш нужда от сън.

Кадрах вдигна поглед към Исгримнур, който стоеше на носа на лодката, здраво стиснал пръта в огромните си ръце. Херцогът само сви устни и поднови изучаването на водния поток.

— Ами тогава май ще легна. — Монахът се сви до неподвижните тела на Тиамак и другия вран.

Мириамел, която бе спала цяла вечер, се наведе и зави с наметалото си и тримата. То и без това не вършеше почти никаква работа — само дето пазеше от мушиците. Дори към полунощ блатото беше топло като в летен ден.

— Ако угасим лампата — избоботи Исгримнур, — може би тези буболечки ще отидат за разнообразие да си потърсят храна другаде. — Той плесна ръката си над рамото и я вдигна, за да разгледа размазаното петно. — Проклетата светлина ги привлича. Човек би си помислил, че лампа, взета от блатен човек, ще ги прогонва. — Той изсумтя. — Как може хора да живеят тук целогодишно за мен е загадка.

— Ако го направим, ще трябва да пуснем котва. — На Мириамел не й хареса особено мисълта да плуват на тъмно. Засега като че ли бяха отминали гхантите, но тя все още внимателно оглеждаше всеки ниско увиснал клон или люлееща се лиана. Но Исгримнур беше прекарал твърде дълго без сън. Изглеждаше справедливо да се опита да му даде малко покой от летящите насекоми.

— Добре. Мисля, че тук каналът е достатъчно широк, за да сме в безопасност — съгласи се Исгримнур. — Не виждам никакви клони. Дребните буболечки са доста гадни, но ако никога вече не видя онези прокълнати от Ейдон големи… — Нямаше нужда да довършва: накъсаният сън на Мириамел беше пълен с тракащи, бягащи гханти и лепкави пипала, от които не можеше да избяга.

— Помогни ми за котвата. — Заедно повдигнаха камъка и го потопиха отстрани. Когато той удари дъното, Мириамел дръпна въжето, за да се увери, че не е прекалено хлабаво.

— Легни да поспиш — предложи тя на херцога. — Аз спах допреди малко.

— Добре.

Тя погледна Камарис, който спеше безшумно на кърмата, бялата му глава беше положена на наметалото, после угаси лампата.

Отначало тъмнината беше застрашително пълна с какво ли не. Мириамел почти усещаше членести крака да се протягат безшумно към нея и се пребори с импулса да размаха ръце в чернотата, за да задържи фантомите на разстояние.

— Исгримнур!

— Какво?

— Нищо. Просто исках да чуя гласа ти.

Очите й започнаха да привикват. Имаше съвсем малко светлина — луната беше изчезнала или зад облаците, или зад преплетените клони на дърветата. А звездите бяха само бледи петънца, но тя можеше да различи много неща около себе си — тъмната маса на херцога, неравните сенки по двата бряга на реката.

Чуваше как Исгримнур сумти. После той попита:

— Сигурна ли си, че не искаш да поспиш още? — Умората правеше гласа му неясен.

— Аз си починах. Ще поспя по-късно. Хайде, заспивай.

Исгримнур не възрази — сигурен признак за изтощението му — и след миг шумно захърка. Мириамел се усмихна.

Лодката се поклащаше толкова леко, че не беше трудно да си представиш, че се носиш като облак по нощното небе. Нямаше нито прилив, нито забележимо течение, само лек полъх, който ги караше бавно да се въртят около котвата. Мириамел се загледа в тъмното небе, мъчеше се да открие някоя позната звезда. За пръв път от няколко дни можа да си позволи лукса да изпита носталгия.

„Какво ли прави баща ми сега? Дали мисли за мен? Мрази ли ме?“

Мисълта за Елиас разбута други неща в главата й. Нещо, което Кадрах беше споменал през първата нощ след бягството им от „Облака на Еадне“, я човъркаше. По време на дългата си и трудна изповед монахът беше казал, че Приратес изглеждал особено заинтересован от общуването с мъртвите — „говорене през воал“, както бе го нарекъл — и че това били частите от книгата на Нисес, които го занимавали най-много. По някаква причина тази фраза я бе накарала да се сети за баща си. Но защо? Дали заради нещо, което бе казал Елиас?

Колкото и да се мъчеше да призове мисълта, която се беше закачила за дъното на съзнанието й, тя й се изплъзваше. Лодката бавно се въртеше, мълчалива под мъждукащите звезди.

Подремна малко. Първата утринна светлина пропълзяваше по небето над блатото и го превръщаше в перленосиво. Мириамел се изправи и тихо изохка. Контузиите и болките й от гнездото на гхантите бяха започнали да се засилват. Чувстваше се така, сякаш я бяха пуснали да се търкаля по склона на хълм в бъчва с камъни.

— Л-л-лейди? — Беше почти въздишка.

— Тиамак!? — Тя се обърна рязко, при което лодката се разклати. Очите на врана бяха отворени. Лицето му, макар и бледо и отпуснато, отново показваше проблясък на разум.

— Д-да. Да, лейди. — Той дълбоко пое дъх, сякаш дори тези кратки думи го бяха уморили. — Къде… сме?

— На канала, но нямам представа къде точно. Плувахме повече от ден, откакто избягахме от гнездото на гхантите. — Тя го изгледа внимателно. — Боли ли те нещо?

Той се опита да поклати глава, но успя едва да я помръдне.

— Не. Но вода. Бъди така добра.

Тя се наведе, за да вземе меха с вода, който лежеше до крака на Исгримнур. Отпуши го и даде на врана да пийне няколко малки глътки.

Тиамак леко се обърна, за да разгледа неподвижното тяло до себе си.

— Младия Могахиб — прошепна той. — Жив ли е?

— Да. Но изглеждаше много близо до… Изглежда много болен, макар че с Кадрах не можахме да открием никакви рани по него.

— Няма и да откриете. Както и по мен. — Тиамак отново отпусна глава и затвори очи. — А другите?

— Кои други? — попита предпазливо тя. — Ние с Кадрах и Исгримнур сме тук и сме горе-долу добре.

— Аха. Добре. — Очите на Тиамак оставаха затворени.

Исгримнур замаяно седна и измърмори:

— Какво става? Мириамел… Какво става?

— Нищо, Исгримнур. Тиамак се събуди.

— О, така ли? — Херцогът се отпусна и се прозина. — Наред ли е? Нормално ли говори? Това е най-проклетото нещо, което съм виждал…

— Ти говореше на друг език в гнездото — каза Мириамел на Тиамак. — Беше страшно.

— Знам. — Лицето му се смръщи, сякаш му се гадеше. — После ще говоря за това. Не сега. — Той я погледна втренчено. — Изнесохте ли нещо с мен?

Мириамел поклати глава.

— Само теб. И гадостта, с която беше покрит.

— Аха. — Тиамак изглеждаше разочарован, но после се отпусна. — И това е добре. — След малко очите му широко се отвориха. — А нещата ми? Къде са?

— Всичко е тук. — Тя потупа вързопа.

— Добре… Добре… — Той въздъхна облекчено и затвори очи.

Небето ставаше все по-светло, листата от двете страни на реката започнаха да изникват от мрака цветни и живи.

— Лейди?

— Какво?

— Благодаря! Благодаря, че дойдохте.

Мириамел слушаше как дишането му става все по-бавно. Скоро дребният човек отново заспа.

— Както казах на Мириамел — започна Тиамак, — искам да благодаря на всички ви. Вие се оказахте мои по-добри приятели, отколкото бих могъл да се надявам, и със сигурност по-добри, отколкото заслужавам.

Исгримнур се прокашля.

— Глупости. Не можехме да постъпим другояче. — На Мириамел й се стори, че херцогът изглежда малко засрамен. Може би си спомняше спора дали да се опитат да спасят врана, или да го изоставят.

Бяха си направили лагер близо до водата. Малкият огън — пламъците бяха почти невидими в ярката светлина на късната сутрин — гореше весело и стопляше вода за супа и чай от жълтикорен.

— Не, вие не разбирате. Спасихте не само живота ми. Ако имам ка — душа, както бихте я нарекли вие — тя не би оцеляла още един ден на онова място. Може би дори нито още час.

— Но какво ти правеха те? — попита Мириамел. — Ти бръщолевеше нещо, съскаше и щракаше почти като гхант!

Тиамак потрепери, макар че бе увит в наметалото й.

— Ще ви кажа колкото мога, макар че самият аз не разбирам добре какво стана. Но сигурни ли сте, че не сте изнесли нещо оттам заедно с мен?

Те поклатиха глави.

— Там имаше… — започна той, но спря и се замисли. — Имаше нещо, което приличаше на огледало. Беше счупено, но с парченце рамка, гравирана много изкусно. Те… гхантите… го сложиха в ръцете ми. — Той вдигна длани, за да покаже зарастващите порязвания. Щом го взех, усетих да ме пронизва студ от пръстите до темето. След това някои от тварите повърнаха оная лепкава гадост и ме покриха с нея. — Той си пое дълбоко дъх, но не можа да продължи веднага. Известно време поседя неподвижно, в очите му заблестяха сълзи.

— Не говори за това, Тиамак — каза Мириамел. — Не сега.

— Или поне ни разкажи само как те хванаха — вметна Исгримнур. — Ако не е толкова лошо, искам да кажа.

Вранът погледна към земята.

— Хванаха ме много лесно, сякаш бях току-що излюпено раче. Три от тия твари скочиха върху мен от дърветата — той бързо погледна нагоре, сякаш можеше да му се случи отново — и докато се борех с тях, още десетина ме заляха. О, те са хитри! Омотаха ме с лиани, точно както ние бихме постъпили с пленник, макар че, изглежда, не могат да връзват възли. Все пак стегнаха лианите достатъчно силно, за да не мога да избягам. След това се опитаха да ме вдигнат в дърветата, но им бях много тежък. Тогава грабнаха лианите и изтеглиха лодката на пясъчния бряг. После ме отнесоха в гнездото. Не мога да ви кажа колко пъти пожелах да ме убият или поне да ме ударят, та да изгубя съзнание. Да те влачат жив и буден през това ужасно, тъмно като в рог място тези тракащи твари!… — Той спря за момент, за да се успокои.

— Това, което направиха с мен, вече го бяха сторили на Могахиб Младия. — Той кимна към другия вран, който лежеше на земята наблизо, все още потънал в трескав сън. — Мисля, че е оживял, защото не стоя там дълго: може би не им се е сторил толкова полезен, колкото са смятали. Във всеки случай трябвало е да го освободят, за да вземат парчето огледало за мен. Когато го повлякоха край мен, извиках. Той беше полуобезумял, но чу гласа ми и също извика. Тогава го познах и му изкрещях, че лодката ми е още на брега отвън и че трябва да избяга, ако може, и да я вземе.

— Каза ли му да ни намери? — попита Кадрах. — Беше просто невероятен късмет, ако е опитвал.

— Не, не — отвърна Тиамак. — Имах само миг. По-късно обаче се надявах, че ако се освободи и успее да стигне до Селска горичка, може да ви намери там. Но дори в такъв случай само се надявах да разберете, че не съм ви изоставил по своя воля. — Той се намръщи. — Беше прекалено много да очаквам, че някой ще влезе в онова място заради мен…

— Стига за това, човече — бързо каза Исгримнур. — Какво ти направиха?

Мириамел вече беше сигурна, че херцогът иска да избегне въпроса за тяхното решение, и почти се усмихна. Сякаш някой някога би могъл да се усъмни в добрата му воля и храбростта му. Все пак след онова, което беше казал за Кадрах, Исгримнур беше може би малко по-чувствителен.

— Все още не съм сигурен. — Тиамак погледна косо, сякаш се опитваше да извика някакъв образ в съзнанието си. — Както казах, те… пъхнаха огледалото в ръцете ми и ме обвиха в тиня. Беше ми все по-студено. Помислих си, че умирам — задушавам се и замръзвам едновременно! Тогава, точно когато бях сигурен, че издъхвам, се случи нещо дори още по-странно. — Той погледна Мириамел, сякаш за да се увери, че тя ще му повярва. — Думи започнаха да нахлуват в главата ми — не, не думи. Нямаше никакви думи, само… видения. — Той замълча. — Беше все едно се е отворила врата — сякаш някой беше пробил вход в главата ми и други мисли потекоха навътре. Но, най-лошото от всичко, те… те не бяха човешки мисли.

— Не бяха човешки? Но как би могъл да разбереш подобно нещо? — Кадрах беше заинтересован; наведе се напред, вперил сивите си очи във врана.

— Не мога да обясня, но точно както можеш да чуеш граченето на червен остроклюн в дърветата и да знаеш, че не е човешки глас, така и аз можех да разбера, че тези мисли никога не са били познати на съзнанието на смъртен. Те бяха… студени мисли. Бавни, спокойни и толкова ненавистни за мен, че бих могъл да си откъсна главата от раменете, ако не бях обездвижен от онази кал. Преди не вярвах особено в Онези, които дишат тъмнина, но сега вярвам. Беше у-у-ужасно да с-са в че-черепа ми.

Тиамак се тресеше. Мириамел протегна ръка да го завие с наметалото. Исгримнур, нервен и неспокоен, хвърли още съчки в огъня.

— Може би ни разказа достатъчно — каза тя.

— П-почти с-свърших. П-простете ми, з-зъбите ми т-тракат.

— Ела — каза Исгримнур, облекчен, че си е намерил работа. — Ще те пренеса по-близо до огъня.

Когато Тиамак бе настанен на новото място, започна отново.

— Разбрах, че говоря като гхант, макар че не се чувствах така. Струваше ми се, че приемам ужасни, съкрушителни мисли в главата си и ги изричам гласно, но те някак си излизаха навън като тракане и бръмчене и всички шумове, които произвеждат онези твари. И все пак те някак имаха смисъл, а аз точно това исках — да говоря и говоря, да накарам всички студени неща в себе си да изтекат и гхантите да ги разберат.

— За какво бяха мислите? — попита Кадрах. — Можеш ли да си спомниш?

Тиамак се намръщи.

— Донякъде. Но както казах, те не бяха думи и толкова не приличаха на нещата, които мислим ние, хората, че ми е трудно да обясня дори това, което наистина си спомням. — Той измъкна ръката си от гънките на наметалото и взе чаша чай от жълтикорен. — Те бяха видения всъщност, само картини, както ви казах. Видях гханти, които излизат от блатата и нахлуват в градовете — хиляди и хиляди, като мухи на захарно дърво. Те просто… гъмжаха. И всичките пееха с бръмчащите си гласове, всички пееха същата песен за могъщество, храна и безсмъртие.

— И това беше, което… което им казваше студеното нещо? — попита Мириамел.

— Предполагам. Говорех като гхант, виждах нещата като тях — и това също беше ужасно. О, Ти, който винаги стъпваш по пясък, предпази ме от това отново да видя нещо подобно! Светът през техните очи е напукан и изкривен, единствените цветове са кървавочервено и катраненочерно. И проблясващ — сякаш всичко е покрито с мазнина или очите ти са пълни с вода. И — това е най-трудно да се обясни — нищо нямаше лице — нито другите гханти, нито хората, които пищяха и бягаха от нападнатите градове. Всяко живо с-с-съ-щество беше само б-б-буца кал с к-крака.

Тиамак замълча; отпиваше от чая, чашата трепереше в ръцете му.

— Това е всичко. — Той въздъхна дълбоко, на пресекулки. — Струва ми се, че то трая с години, но не може да е било повече от няколко дни.

— Горкият Тиамак! — каза с чувство Мириамел. — Как си запазил разсъдъка си?

— Нямаше да мога, ако се бяхте забавили още малко — каза твърдо той. — Сигурен съм в това. Усещах собственото си съзнание да се разпъва и изплъзва, сякаш висях на върха на пръстите си над пропаст. Пропадане в мрак без край. — Той погледна в чашата си. — Питам се, колко от моите съселяни освен Могахиб Младия са им послужили като мен, но не са спасени!

— Там имаше буци. — Исгримнур говореше бавно. — Други буци в редица край теб, но по-големи и никакви глави не се подаваха от тях. Аз се приближих до тях. — Той се подвоуми. — Имаше… имаше някакви неща в оная бяла кал и пяна.

— Други от племето ми, сигурен съм — измърмори Тиамак. — О, това е ужасно! Сигурно ги използват като свещи — един по един. — Лицето му се сгърчи. — Ужасно е.

Известно време никой не продума.

Накрая заговори Мириамел.

— Ти каза, че гхантите никога по-рано не са били опасни.

— Не бяха. Макар че сега съм сигурен, че са станали доста опасни, след като напуснах и селяните са нападнали гнездото. Затова липсваха оръжията от къщата на Стария Могахиб, това е почти сигурно. И това, което е видял Исгримнур, обяснява какво се е случило с нападателите. — Той погледна към другия вран. — Този е може би последният от пленниците.

— Но аз все още не разбирам всичко това за огледалото — каза херцогът. — Гхантите не си служат с огледала, нали?

— Така е. Нито пък правят толкова изящни неща. — Тиамак отправи към херцога лека усмивка. — Аз също се чудя, Исгримнур.

Кадрах, който наливаше чаша чай на мълчаливия Камарис, се обърна и погледна през рамо.

— Имам някои идеи, но трябва да помисля върху тях. Обаче едно е сигурно. Ако някакъв вид разум води тези същества или е способен да ги поведе понякога, не можем да си позволим да се бавим. Трябва да избягаме от Вран възможно най-бързо. — Тонът му беше студен, сякаш говореше за неща, които не го засягат. На Мириамел не й хареса отчуждеността на погледа му.

Исгримнур кимна.

— Веднъж и монахът да е прав. Не виждам да имаме много време за губене.

— Но Тиамак е болен! — каза Мириамел сърдито.

— Нищо не може да се направи, господарке. Те са прави. Ако бъда изправен и опрян на нещо, ще мога да давам указания. Мога Поне да ви отведа достатъчно далече от гнездото, преди да е паднала нощта, когато можем да рискуваме да спим на земята.

— Да действаме тогава. — Исгримнур стана. — Времето е малко.

— Наистина е малко — потвърди Кадрах. — И с всеки ден се скъсява все повече.

Тонът му беше толкова потиснат и мрачен, че всички се обърнаха да го погледнат, но монахът само шляпна във водата и започна да товари нещата им в лодката.

На другия ден Тиамак доста се беше оправил, но Могахиб Младия — не: мяташе се в трескава лудост. Размахваше ръце и бълнуваше, крещеше неща, които, когато Тиамак ги превеждаше, приличаха много на кошмарните видения, които той самият бе имал. Когато беше спокоен, Могахиб Младия лежеше като мъртвец. Тиамак му даваше лековити треви, събирани по бреговете на потока, но те явно не помагаха особено.

— Тялото му е силно. Но смятам, че мислите му са засегнати по някакъв начин. — Тиамак тъжно поклати глава. — Може би е бил при тях по-дълго, отколкото подозирах.

Плуваха предимно на север, но по криволичещ път, който само Тиамак можеше да следва. Беше ясно, че без него наистина щяха да бъдат обречени да скитат из блатните води до безкрай. На Мириамел не й се искаше да мисли за това какъв би могъл да е краят им.

Блатата й омръзваха все повече. Слизането в гнездото я беше изпълнило с отвращение към калта, зловонията и странните създания, и сега то се беше разпростряло върху целия Вран. Той беше удивително жив, но такъв беше и труп, пълен с червеи. Тя не искаше да прекара нито миг повече от необходимото тук.

На третата нощ след бягството им от гнездото Могахиб Младия умря. Крещеше, според Тиамак, за „слънцето, побягнало назад“ и за кръв, която се лее от градовете на сухоземците като дъждовна вода, когато внезапно лицето му потъмня и очите му се изцъклиха. Тиамак се опита да му даде да пийне вода, но челюстите му бяха здраво стиснати и не можеха да се отворят. Само след миг цялото тяло на врана се вкочани. Дълго след като светлинката на живота беше избледняла в широко отворените му очи, той остана вцепенен като дървен стълб.

Тиамак беше смутен, въпреки че се опитваше да запази присъствие на духа.

— Могахиб Младия не ми беше приятел — каза той, когато закри с наметало втренченото му лице — но беше последната брънка, която ме свързваше с родното ми село. Сега няма да знам дали те всички не са изловени — вкарани в гнездото… — устните му потрепнаха, — или са избягали в друго, по-безопасно село, след като нападението им не е успяло.

— Ако изобщо има по-безопасни села — каза Кадрах. — Ти каза, че във Вран има много гнезда на гханти. Възможно ли е само това да е станало опасно?

— Не знам. — Дребният човек въздъхна. — Ще трябва да се върна и да потърся отговор на този въпрос.

— Не сам — каза твърдо Мириамел. — Остани с нас. Когато намерим Джосуа, той ще ти помогне да откриеш своите хора.

— Виж, принцесо — предупреди Исгримнур, — не можеш да знаеш това със сигурност…

— Защо не? Нима аз също не съм с кралска кръв? Това нищо ли не значи? Освен това Джосуа ще има нужда от всички съмишленици, които може да намери, а враните не са нещо, над което да се надсмиваме, както Тиамак ни доказа неведнъж.

Блатният човек беше ужасно смутен.

— Ти си любезна, господарке, но не мога да те обвързвам с такова обещание. — Той погледна завитото тяло на Могахиб Младия и въздъхна. — Трябва да направим нещо с трупа.

— Да го погребем? Как ще го направим, когато почвата е толкова мокра?

Тиамак поклати глава.

— Ние не погребваме мъртвите си. Ще ви покажа на сутринта. Сега, ако ми простите, имам нужда малко да се поразходя. — Той бавно закуцука и се отдалечи от лагера.

Исгримнур объркано погледна тялото.

— Щеше ми се да не ни беше оставял с това.

— От духове ли те е страх, римърсгардецо? — попита Кадрах с неприятна усмивка.

Мириамел се намръщи. Беше се надявала, че след като огнено-маслените ракети на монаха им бяха помогнали да избягат, враждебността между Кадрах и Исгримнур ще намалее. Наистина, херцогът изглеждаше готов да приеме примирие, но гневът на Кадрах се беше втвърдил в нещо студено и доста неприятно.

— Няма нищо лошо в предпазливостта… — започна Исгримнур.

— О, успокойте се и двамата — каза сърдито Мириамел. — Тиамак току-що изгуби приятел.

— Не приятел — уточни Кадрах.

— Тогава съплеменник. Чухте го: този човек е единственият от селото му, когото е срещнал, откакто се завърна. Това е единственият вран, когото е видял! А сега той е мъртъв. И вие бихте искали за малко да останете сами. — Тя се обърна рязко и отиде да седне до Камарис, който сплиташе някакви треви на венец.

— Е… — каза Исгримнур, но после млъкна и задъвка брадата си. Кадрах също не каза нищо повече.

Когато на следващата сутрин Мириамел се събуди, Тиамак го нямаше. Опасенията й се уталожиха малко по-късно, когато той се върна в лагера с огромен наръч листа от маслена палма и уви с тях Могахиб Младия, пласт след пласт, сякаш пародираше свещеника на ерчестърския Дом на приготовлението. Скоро не се виждаше нищо, освен продълговат вързоп от сълзящи зелени листа.

— Сега ще го отнеса — каза тихо Тиамак. — Няма нужда да идвате с мен, ако не желаете.

— Би ли искал да дойдем?

Тиамак я погледна за момент, после кимна.

— Бих искал, да.

Мириамел се увери, че и другите ще дойдат — дори Камарис, който изглеждаше много по-заинтересуван от птичките с пищни опашки в клоните над тях, отколкото от трупове и погребения.

С помощта на Исгримнур Тиамак грижливо положи обвитото в листа тяло на Могахиб Младия в лодката. Малко нагоре по потока заби пръта до един пясъчен бряг и всички слязоха. Вранът беше направил нещо като рамка от тънки клони. Под рамката бяха струпани дърва и още палмови листа. Пак с помощта на Исгримнур Тиамак вдигна тялото и го сложи на тънката рамка, която леко се разклати под тежестта на трупа.

Когато всичко беше подредено, както трябва, Тиамак отстъпи назад и застана до спътниците си с лице към рамката и цялата клада.

— Ти, която чакаш, за да отведеш всички — изрече напевно той, — която стоиш до последната река, Могахиб Младия сега ни напуска. Когато мине течението, спомни си, че той беше храбър: той отиде при гнездото на гхантите да спаси семейството си, своите съплеменници и съплеменнички. Спомни си също, че беше добър.

Тук Тиамак спря за малко. Мириамел си спомни думите му, че той и другият вран не са били приятели.

— Той винаги уважаваше баща си и другите старейшини — заяви накрая Тиамак. — Даваше угощения, когато се полагаше, и не се скъпеше. — Той въздъхна дълбоко. — Спомни си своята уговорка с Онази, която роди човечеството. Могахиб Младия получи живота си и го живя; после, когато Онези, които наблюдават и оформят го докоснаха по рамото, той им го даде. Ти, която чакаш да отведеш всички, не го оставяй да те отмине! — Тиамак се обърна към спътниците си. — Кажете го с мен, моля ви.

— Не го оставяй да отмине! — казаха всички заедно. В дървото над тях птица издаде звук като скърцаща врата.

Тиамак коленичи до кладата и с няколко удара на кремъка и огнивото прати искра сред струпаните листа от маслена палма. След малко огънят гореше силно и скоро листата, увити около тялото на Могахиб Младия, започнаха да почерняват и да се свиват.

— Няма нужда да гледате — каза Тиамак. — Ако ме почакате малко по-надолу, скоро ще дойда.

Този път, почувства Мириамел, вранът не искаше компания. Тя и другите се качиха в лодката и я избутаха малко по-надолу по канала, докато един завой не скри от погледа им всичко, освен нарастващия стълб тъмносив дим.

По-късно, когато Тиамак дойде, газейки във водата, Исгримнур му помогна да се качи в лодката. Проплуваха малкото разстояние до лагера. Тиамак малко говори тази нощ, но седя загледан в лагерния огън дълго след като другите си легнаха.

— Мисля, че вече разбирам нещо от разказа на Тиамак — каза Кадрах.

Беше късна сутрин, шест дни след като гнездото на гхантите беше останало зад тях. Беше горещо, но лек ветрец все пак ги разхлаждаше. Мириамел започваше да вярва, че може би скоро ще излязат от блатата.

— Какво искаш да кажеш с това „разбирам“? — Исгримнур се мъчеше да не допусне тонът му да бъде кисел, но не успяваше напълно. Отношенията между римърсгардеца и монаха продължаваха да се влошават.

Кадрах го удостои с царствен поглед, но отправи отговора си към Мириамел и Тиамак, които седяха в средата на лодката. Камарис, който съсредоточено гледаше брега, буташе с пръта от кърмата.

— Огледалото. Изреченото от гхантите. Мисля, че може би знам какво означават.

— Кажи ни, Кадрах — настоя Мириамел.

— Както знаеш, господарке, изучавал съм много древни предмети. — Монахът се прокашля не без намерение да изостри вниманието на аудиторията. — Чел съм за неща, наречени Свидетели…

— Това в книгата на Нисес ли беше? — попита Мириамел и се стресна, защото усети, че Тиамак се свива до нея, сякаш за да избегне удар. Обърна се да го погледне, но слабичкият човек се беше вторачил в Кадрах с някакво странно подозрение — подозрение силно, съсредоточено, сякаш току-що е открил, че хернистирецът е полугхант.

Озадачена, тя погледна монаха и видя, че той я гледа вбесен.

„Сигурно не иска да му се напомня за това“, разбра Мириамел и се засрами, че не си беше мълчала. И все пак реакцията на Тиамак беше това, което всъщност я беше озадачило. Какво беше казала? Или какво беше казал Кадрах?

— Във всеки случай — изрече Кадрах тежко, сякаш принуден да продължи против желанието си, — някога е имало неща, наречени Свидетели, които са създадени от ситите в дълбините на времето. Тези неща им позволявали да си говорят едни с други на големи разстояния и може би дори да препращат сънища и видения. Те са дошли под много названия — „Скали и Люспи“, „Вирове и Клади“, както казват старите книги. „Люспи“ ситите наричат огледалата. Не знам защо.

— Да не искаш да кажеш, че огледалото на Тиамак е било… едно от тези неща? — попита Мириамел.

— Така предполагам.

— Но какво общо могат да имат ситите с гхантите? Дори ако мразят хората, не мога да повярвам, че повече ще харесват онези отвратителни буболечки.

Кадрах кимна.

— Но ако тези Свидетели все още съществуват, възможно е и други освен ситите да могат да ги използват. Спомни си, принцесо, всичко, което си чувала в Наглимунд. Спомни си кой прави планове и чака в замръзналия север.

Мириамел си спомни за странните думи на Джарнауга и изведнъж усети хлад, който нямаше нищо общо с мекия ветрец.

Исгримнур се наведе напред от седалката си пред коленете на Камарис.

— Чакай, човече. Да не би да казваш, че Кралят на бурите прави някаква магия с гхантите? Тогава за какво им е бил Тиамак? Това е безсмислено.

Кадрах го изгледа накриво.

— Не претендирам, че знам всичко със сигурност, римърсгардецо. Но е възможно гхантите да са твърде различни, твърде… примитивни, може би… за да могат тези, които сега използват Свидетелите, да говорят с тях направо. — Той сви рамене. — Моето предположение е, че им трябва човек за нещо като посредник. Пратеник.

— Но какво би могъл Кра… — Мириамел прехапа език. Макар че Исгримнур бе изрекъл това име, тя нямаше желание да направи същото. — Какво би могло такова същество да иска от гхантите във Вран?

Кадрах поклати глава.

— Това е далеч от ума ми, господарке. Кой би се надявал да знае плановете на… такова същество?

Мириамел се обърна към Тиамак.

— Спомняш ли си още нещо от това, което са те накарали да кажеш? Възможно ли е Кадрах да е прав?

На Тиамак явно не му се говореше за това. Той внимателно гледаше монаха.

— Не знам. Знам малко за… за магии или стари книги. Твърде малко. — Вранът потъна в мълчание.

— И по-рано не харесвах гхантите — каза най-после Мириамел. — Но ако това е вярно… Ако те са някак си част от… от това, срещу което се борят Джосуа и другите… — Тя обви ръце около себе си. — Колкото по-скоро се махнем оттук, толкова по-добре.

— Това е нещо, с което всички сме съгласни — избоботи Исгримнур.

В сънищата на Мириамел тази нощ, докато лодката бавно се полюшваше върху бавно течащата вода, й говореха гласове иззад воал от сянка — тънки, настоятелни гласове, които шепнеха за разложение и загуба като за неща, които трябва да се желаят.

Тя се събуди под бледите звезди и разбра, че дори заобиколена от приятели, е ужасно самотна.

Възстановяването на Тиамак се оказа непълно. Един ден след ритуалното изгаряне на Могахиб Младия той отново изпадна в някаква треска, която го правеше слаб и апатичен. Когато се спускаше нощта, вранът имаше ужасни сънища, видения, които не можеше да си спомни на сутринта, но които го караха да се върти и вика насън и никой от групата не можеше добре да си почине.

Минаваха ден след ден, но Вран не свършваше. След всяка левга, която изминаваха през блатата, като плуваха под покритото с изпарения небе или газеха през лепкавата, отвратително миришеща кал, когато се бореха с тежката лодка, нова левга блата се изпречваше пред тях. На Мириамел започна да й се струва, че някакъв зъл магьосник жестоко си играе с тях, като ги завлича обратно всяка нощ, докато спят неспокойно.

Безбройните насекоми, които явно се наслаждаваха, като намираха най-нежното място на всеки, забуленото, но силно слънце, въздухът, горещ и влажен като парата над супник — всичко допринасяше за докарването на настроението на пътниците близо до точката на избухването и много пъти те дори я надминаваха. Дори дъждът, който заваля и който отначало им се струваше благословен, се превърна в поредното проклятие. Еднообразният, топъл като кръв порой не спря три цели дни, докато на Мириамел и спътниците й не започна да им се струва, че демони ги удрят по главите с мънички чукчета. Неприятните условия започнаха да засягат дори стария Камарис, който преди това оставаше спокоен и невъзмутим към всичко — толкова спокоен, че позволяваше на хапещите насекоми да пълзят по кожата му безнаказано — нещо, което караше Мириамел да се чеше несъзнателно само като го гледа. Но трите дни и нощи непрекъснат дъжд най-после досадиха и на рицаря. На третия ден той нахлупи шапката, която си беше направил от палмови листа, ниско над белите си вежди и се загледа нещастно в надупчената от дъжда вода с такава печал, че накрая Мириамел отиде при него и го прегърна. Той не го показа ясно, но нещо в позата му подсказа, че е благодарен за този допир. Вярно ли беше, или не, но той изглеждаше малко по-доволен. Мириамел се чудеше на широките му рамене, които изглеждаха почти неприлично здрави за един старец.

За Тиамак беше трудно дори само да седи на кърмата, увит в одеяло, и да показва пътя с тракащи зъби. Той им каза, че почти са стигнали северния край на Вран, но им беше казвал същото и преди много дни, а и очите му сега бяха странно изцъклени. Мириамел и Исгримнур внимаваха да скриват един от друг, че са разтревожени. Кадрах, който неведнъж беше на ръба на сбиване с херцога, беше явно скептичен към шансовете им да се измъкнат. Исгримнур най-после му заяви, че ако продължи с песимистичните прогнози, ще го изхвърли от лодката, така че ако иска да продължи пътя си, ще трябва да плува след нея. Монахът престана да се заяжда, но погледите, които отправяше към херцога, когато той беше с гръб към него, безпокояха Мириамел.

Беше й ясно, че Вран ги съсипва. Това решително не беше място за хора, особено за сухоземци.

— Оттук ще е добре — каза тя и направи още няколко тромави крачки в жвакащата кал.

— Щом казваш, господарке — измърмори Кадрах.

Бяха са отдалечили малко от лагера, за да заровят остатъците от храната си — главно кости от риба, люспеста кожа и костилки от плодове. През дългото им пътуване нахалните врански маймуни бяха проявили силно желание да търсят в лагера им прехрана дори ако някой от групата стоеше на пост. Последния път, когато отпадъците не бяха изнесени и заровени, пътниците прекараха цялата нощ сред сборище шумни, крещящи маймуни, всички в лудо състезание за най-хубавите остатъци.

— Хайде, Кадрах — каза тя дръпнато, — изкопай дупката.

Той й хвърли кос поглед, после се наведе и започна да рови мократа почва. Бледи виещи се неща излизаха при всеки удар на лопатката от куха тръстика и проблясваха на светлината на факлата. Когато монахът свърши, Мириамел пусна в дупката увития в листа пакет и Кадрах го затрупа с кал, после се обърна и тръгна към светлинката на лагерния огън.

— Кадрах!

Той бавно се обърна.

— Да, принцесо?

Тя направи няколко крачки към него.

— Аз… Аз съжалявам, че Исгримнур ти каза онова. При гнездото. — Тя безпомощно вдигна ръце. — Беше изнервен и понякога говори, без да мисли. Но е добър човек.

Лицето на Кадрах беше безизразно. Сякаш беше спуснал завеса над мислите си; очите му бяха странно безжизнени.

— А, да. Добър човек. Добрите са много дефицитни.

Мириамел поклати глава.

— Това не е извинение, знам. Но моля те, Кадрах, ти сигурно можеш да разбереш защо беше разтревожен!

— Разбира се. Много добре мога да разбера. Живях сам със себе си много години, господарке — как мога да критикувам някого за това, че се чувства точно като мен, някой, който дори не знае всичко, което е минало през главата ми?

— Върви по дяволите! — сопна се Мириамел. — Защо трябва да се държиш така? Не те мразя, Кадрах! Не те презирам, макар че си причинихме неприятности един на друг!

Той я изгледа втренчено, явно се бореше с противоречиви чувства.

— Да, не ме мразиш, господарке. Дори се отнесе към мен по-добре, отколкото заслужавах.

Тя знаеше, че не бива да спори.

— И не те обвинявам въобще, че не пожела да влезеш в гнездото.

Той бавно поклати глава.

— Не ме обвиняваш, господарке. И никой не би ме обвинил, дори херцогът, ако знаеше…

— Какво? — попита остро тя. — Какво е станало с теб, Кадрах? Нещо повече, отколкото ми каза за Приратес и за книгата, нали?

Монахът твърдо стисна устни.

— Не искам да говоря за това.

— О, милостива Елисия — възкликна тя и сграбчи ръката му. Кадрах трепна и понечи да се дръпне, но тя го държеше здраво.

— Чуй ме добре. Ако се мразиш, ще те мразят и другите. Дори децата знаят това, а ти си образован човек.

— А ако едно дете е мразено, от него ще израсте човек, който мрази себе си.

Тя не разбра какво иска да каже.

— Моля те, Кадрах! Ти трябва да прощаваш, като започнеш от себе си. Не мога да понасям, когато един приятел е така малтретиран, дори от себе си.

Усилието, с което монахът бе опитвал да се измъкне, изведнъж отслабна.

— Приятел? — попита грубо той.

— Приятел. — Мириамел стисна ръката му, после я пусна. — Моля те, трябва да се държим добре един с друг, докато не стигнем до Джосуа, иначе всички ще полудеем.

— Докато не стигнем до Джосуа… — Монахът повтори думите й безизразно, сякаш беше някъде много далече.

— Разбира се. — Мириамел тръгна към лагера, после спря. — Кадрах?

Той не откликна веднага. Накрая се обади:

— Какво?

— Разбираш от магия, нали? — И след като той не отговори, тя продължи решително: — Искам да кажа, че поне знаеш много за нея — това стана ясно от думите ти. Но смятам, че всъщност можеш и да я правиш.

— Глупости! — Каза го ядосано, но имаше и следи от страх в думите му. — Ако имаш предвид огнените ракети, там нямаше никаква магия. Пердруинците са ги изобретили много отдавна, макар че са ги правели с друг вид масло. Използвали са ги в морски битки…

— Да, те бяха нещо умно. Но в теб има нещо повече и ти знаеш това. Иначе защо ще изучаваш неща като… като онази книга. А аз знам всичко за доктор Моргенес, така че ако си част от неговата… как го нарече? Лигата на свитъка?…

Кадрах махна раздразнено с ръка.

— Изкуството, господарке, не е торба с магьоснически фокуси. То е начин да разбираш нещата, да виждаш как се развива светът толкова уверено, колкото един строител разбира лоста или лебедката.

— Виждаш ли! Ти наистина знаеш за това!

— Аз не правя магии — твърдо каза той. — Веднъж два пъти съм използвал знанията, които съм получил при изследванията си. — Въпреки резкия си тон не я поглеждаше в очите. — Но това няма нищо общо с магията.

— Дори така да е — каза Мириамел нетърпеливо, — помисли си колко можеш да помогнеш на Джосуа. Помисли си за подкрепата, която можем да му дадем. Моргенес е мъртъв. Кой друг може да съветва принца за Приратес?

Сега Кадрах вече я погледна. Приличаше на пес, натикан в задънена улица.

— Приратес? — Той се изсмя пресилено. — Нима мислиш, че мога да помогна срещу Приратес? При това той е най-малката част от онова, което се е надигнало срещу вас.

— Точно затова! — Мириамел отново посегна към ръката му, но монахът я дръпна. — Джосуа има нужда от помощ, Кадрах. Ако те е страх от Приратес, колко повече трябва да те е страх от света, който той ще създаде, ако двамата с Краля на бурите не бъдат победени?

При звука на това ужасно име глух тътен на гръмотевица се чу в далечината. Стресната, Мириамел се огледа, сякаш нещо огромно, тъмно би могло да ги следи. Когато се обърна, Кадрах се препъваше в калта към лагера.

— Кадрах!

— Стига толкова — извика той, наведе глава и се шмугна в тъмния храсталак. Тя чуваше ругатните му, докато си проправяше път през измамната кал.

Последва го до лагера, но Кадрах отказваше всякакви опити за разговор. Тя се упрекна, че е казала не каквото трябва точно когато смяташе, че се е приближила до него. Колко безумен, тъжен човек беше той! И, което я ядоса не по-малко, в бъркотията на техния разговор беше забравила да го попита за своята мисъл за Приратес, оная, която я беше човъркала предишната нощ — нещо за баща й, за смъртта, за Приратес и книгата на Нисес. Мисълта беше важна, но явно щеше да мине много време, преди да може отново да повдигне въпроса пред Кадрах.

Въпреки топлата нощ Мириамел плътно се зави с наметалото си. Сънят обаче не идваше. Тя лежа половината нощ, заслушана в странната, несекваща музика на блатото. Трябваше да се справя и с постоянното мъчение на пълзящите и летящи твари, но буболечките, колкото и да бяха досадни, бяха просто нищо в сравнение с раздразнението от неспокойните й мисли.

За изненада и радост на Мириамел, следващият ден донесе забележима промяна в околностите. Дърветата не бяха така гъсто преплетени и в местата, в които лодката се плъзгаше от влажната бъркотия към широки плитки лагуни, почти огледалната повърхност беше едва набраздявана от ветреца и във водата растяха цели гори от полюшваща се трева.

Тиамак изглеждаше доволен от напредването им и заяви, че са много близо до най-външната граница на Вран. Обаче наближаващото им измъкване не излекува отпадналостта и треската му и той прекара по-голямата част от сутринта в неспокоен сън; често се стряскаше и ломотеше нещо, после бавно се успокояваше.

В късния следобед треската му се засили и неразположението му се увеличи, той се потеше и бълнуваше непрекъснато и само за кратко настъпваше просветление. По време на едно от тях разумът на врана се възвърна достатъчно, за да се погрижи сам за себе си. Той помоли Мириамел да му приготви смес от билки; посочваше къде край потока растат някои от тях — една цъфтяща трева, нарече я „усукана трева“, и едно покриващо земята пълзящо растение с овални листа, чието име в слабостта си не можеше да си спомни.

— И жълтикорен също — добави Тиамак; дишаше бързо и повърхностно. Изглеждаше ужасно — очите му бяха зачервени, кожата му бе лъснала от пот. Мириамел се стараеше да не позволява на ръцете си да треперят, докато стриваше събраните билки върху плосък камък, който държеше в скута си. — Жълтикорен, за да ускори свързването — измърмори той.

— Какво е жълтикорен? — попита тя. — Брахме ли от него?

— Не, той не расте тук. Но няма значение. — Тиамак се опита да се усмихне, но усилието беше прекалено голямо и вместо това той изскърца със зъби и тихо изохка. — Имам в торбата. — Той едва помръдна глава към торбата, в която пазеше всичките си ценни неща.

— Кадрах, ще го намериш ли? — извика Мириамел. — Страх ме е да не разсипя стритите билки.

Монахът — седеше в краката на Камарис, който буташе лодката с пръта — пристъпи страхливо по клатещата се лодка, като избягваше да погледне Исгримнур. Коленичи и започна да вади и разглежда съдържанието на торбата.

— Жълтикорен — каза Мириамел.

— Да, чух, господарке — отвърна Кадрах малко насмешливо. — Корен. И знам, че е жълт… благодарение на многото ми години учение. — Нещо, което напипа, го накара да млъкне. Очите му се присвиха и той измъкна от торбата на Тиамак пакет, увит в листа и завързан с лиани. Част от обвивката беше изсъхнала и се отлющи. Мириамел видя проблясък на нещо светло. — Какво е това? — Кадрах махна още малко от обвивката. — Много стар пергамент… — започна той.

— Не, демоне! Не, вещер такъв!

Силният глас стресна Мириамел толкова, че тя изпусна гладкия камък, който бе използвала за стриването. Той падна на крака й — заболя я — и тупна на дъното на лодката. Тиамак, с изцъклени очи, се мъчеше да се надигне.

— Няма да го получиш! — извика той. Капчици слюнка се събираха в ъглите на устата му. — Знаех, че ще тръгнеш по дирите му!

— Той бълнува! — Исгримнур беше разтревожен не на шега. — Не му позволявайте да обърне лодката!

— Та това е Кадрах, Тиамак — каза Мириамел успокояващо, но и тя беше стъписана от омразата, изписана на лицето на врана. — Просто търси жълтикорена.

— Знам кой е той — изръмжа Тиамак. — И знам и какъв е, и какво иска. Проклет да си, демоне! Чакаше да се разболея, за да ми откраднеш пергамента! Е, не можеш да го вземеш, той е мой! Купих го със собствените си пари!

— Бързо го върни, Кадрах — настоя Мириамел. — Това ще го успокои.

Монахът, чието първоначално изражение на изненада се смени с нещо дори още по-смутено — според Мириамел, също и смущаващо, — бавно пъхна увития в листа пергамент в торбата, после й я подаде.

— Ето. — Гласът му беше странно безизразен. — Извади каквото иска. В мен нямат доверие.

— О, Кадрах — възкликна тя, — не бъди глупав. Тиамак е болен. Не знае какво говори.

— Знам. — Широко отворените очи на Тиамак все още бяха вперени в монаха. — Той се издаде. Тогава разбрах, че е по следите му.

— Милостиви Ейдон — изръмжа Исгримнур отвратено. — Просто му дайте нещо да заспи. Дори аз знам, че монахът не се е опитвал да открадне нищо.

— Дори ти, римърсгардецо? — измърмори Кадрах, но без обичайната си острота. По-скоро имаше някакво ехо на бездънна безнадеждност в гласа на монаха и още нещо — някаква особена проницателност, която Мириамел не можеше да определи.

Разтревожена и объркана, тя затърси жълтикорена на Тиамак. Вранът, с коса мокра и сплъстена от пот, продължаваше да пронизва с поглед Кадрах като обезумяла сойка, видяла белка да души край гнездото й.

Мириамел прие целия инцидент просто като резултат от болестта на Тиамак, но през нощта внезапно се събуди в лагера, който си бяха направили на рядко срещан сух пясъчен бряг, и видя Кадрах, който пръв беше оставен на пост, да тършува в торбата на врана.

— Какво правиш? — Въпреки гнева си се стараеше да говори тихо, за да не събуди останалите. Не можеше да се освободи от чувството, че единствена е отговорна за Кадрах и че другите не бива да се замесват, ако това може да се избегне.

— Нищо — измърмори монахът, но виновното му лице го издаваше. Мириамел протегна ръка, бръкна в торбата и вкопчи пръсти в неговите и обвития в листа пергамент.

— Трябваше да се сетя — каза тя вбесена. — Истина ли е това, което каза Тиамак? Опитваш се да откраднеш негови неща сега, когато е твърде болен, за да ги пази, така ли?

Кадрах се сви като ударено куче.

— И ти не си по-добра от останалите въпреки всичките си приказки за приятелство! При пръв удобен случай се нахвърляш върху мен също като Исгримнур!

Думите му жилеха, но Мириамел беше все още ядосана, че го е хванала да върши такова долно нещо, след като му е оказала доверие.

— Не отговори на въпроса ми.

— Ти си глупачка — изръмжа той. — Ако исках да открадна нещо от него, защо ще чакам, докато бъде спасен от гнездото на гхантите? — Той измъкна ръката си от торбата заедно с нейната и пъхна пакета в ръцете й. — На! Просто исках да разбера какво може да е това и защо той стана гойрах… защо толкова се ядоса. Никога преди не съм го виждал — дори не знаех, че е вътре! Тогава ти го пази, принцесо. Далече от мръсни крадци като мен.

— Но ти можеше да го попиташ — каза тя, вече засрамена, след като гневът й се бе охладил, и ядосана, че се чувства така. — А не да се промъкваш, когато всички спят.

— О, да, да го попитам! Видя колко мило ме гледаше, когато само го докоснах! Имаш ли представа какво е това, моя твърдоглава господарке? Имаш ли?

— Нямам. И няма да имам, докато Тиамак не ми каже. — Тя колебливо гледаше цилиндричния предмет. При други обстоятелства, Мириамел знаеше това, щеше да е първата, която би се опитала да разбере какво пази толкова вранът. Сега беше паднала в капана на собствената си властност и при това беше обидила и монаха. — Ще го пазя на сигурно място и изобщо няма да го поглеждам — каза бавно тя. — Когато Тиамак се оправи, ще го накарам да ни го покаже.

Кадрах я изгледа продължително. Чертите му на лунната светлина, с лек пурпурен оттенък от последната слаба жарава в огъня, бяха почти плашещи. Стори й се, че гласът му се втвърдява като лед.

— Добре. И непременно го пази от крадливи ръце. — Той се обърна, взе наметалото си и го помъкна към края на пясъка. Далече от останалите. — Поеми дежурството тогава, принцесо. Внимавай никакви злодеи да не се приближават. Аз отивам да спя. — И си легна.

Мириамел седна, заслушана в нощните шумове на блатата. Макар че монахът не продума повече, тя усещаше безсънното му присъствие в тъмното само на няколко крачки. Нещо наранено и болезнено в него се беше проявило отново, нещо, което през последните няколко седмици беше почти напълно скрито. Каквото и да беше то, тя беше смятала, че може би е прогонено след дългата изповедна нощ на Кадрах в залива Фиранос. Сега отчаяно й се искаше да си беше спала през цялата тази нощ и да не беше се събуждала до сутринта, когато дневната светлина щеше да направи всичко безопасно и обикновено.

Вран най-после изчезна, не изведнъж, а с постепенно оредяване на дърветата и стесняване на водните пътища. Светът отново беше широк, простираше се от хоризонт до хоризонт. Мириамел така беше свикнала с ограниченото зрително поле, че се чувстваше почти неуютно, изправена пред толкова много простор.

В някои отношения последната част на Вран се беше оказала по-коварна, защото трябваше да пренасят лодката по-често отпреди. Веднъж Исгримнур се заклещи в дълбока до пояс дупка в пясъка и беше измъкнат с мъка със съвместните усилия на Мириамел и Камарис.

Езерото Тритинг лежеше пред тях — безкрайна вода с ниски хълмове по бреговете. По хълмовете растяха дървета, но като се изключеха няколко горички от високи борове, те бяха като джуджета и едва се различаваха от храстите. Навлизаха в самотна, обрулена от ветровете страна, място, където много малко създания и никакви хора не биха живели доброволно.

Тиамак вече не познаваше околността и те все по-трудно избираха канали, достатъчно широки, за да карат лодката. Когато и последният се стесни толкова, че стана непроходим, слязоха от лодката и известно време постояха мълчаливо, с вдигнати яки срещу студения вятър.

— Изглежда, дойде време да тръгнем пеша. — Исгримнур гледаше на север. — Това е езерото Тритинг, в края на краищата, така че поне ще имаме вода за пиене, особено след времето през тази година.

— Ами Тиамак? — попита Мириамел. Лекарството, което беше приготвила за врана, наистина помогна, но не се оказа чудодейно: макар вече да можеше да става, той беше много слаб и съвсем бледен.

Исгримнур сви рамене.

— Не знам. Можем да изчакаме няколко дни, докато се пооправи, но никак не ми се ще да прекарвам тук по-дълго, отколкото е необходимо. Може би трябва да направим някаква носилка.

Камарис внезапно се наведе и пъхна дългите си ръце под мишниците на врана, който извика стреснато. С учудваща лекота старецът го вдигна и го сложи на раменете си. Тиамак разбра намерението му по средата на движението и разтвори колене край шията му, настанен като дете на конче.

Херцогът се ухили.

— Ето ти отговора, както изглежда. Не знам колко дълго ще можем да вървим, но ще вървим поне докато не намерим по-добър подслон.

Взеха багажа си от лодката. Тиамак стисна здраво торбата си. Не бе говорил за съдържанието й след инцидента в лодката, Мириамел също не го беше питала какво носи в нея.

С повече съжаление, отколкото бе очаквала, тя мълчаливо се сбогува с лодката и всички закрачиха по брега на езерото Тритинг.

Камарис носеше Тиамак с лекота. Макар че спираше да почине, когато спираха и другите, и че крачеше много внимателно през малкото блатисти участъци, които все още се срещаха, той вървеше със същата скорост като най-ненатоварените членове на групата и не изглеждаше особено уморен. Мириамел не можеше да се сдържи да не го зяпа, изпълнена с благоговение. След като беше такъв като старец, в какви ли изумителни турнири бе участвал, когато е бил в разцвета на младостта си? Това беше достатъчно да я накара да повярва, че всички стари легенди, колкото и невероятни да изглеждат, може да са верни.

Въпреки търпеливата сила на стареца Исгримнур настоя да вземе Тиамак на собствените си рамене през последния час преди залез-слънце. Когато най-после спряха, за да си направят лагер, херцогът пухтеше и се задъхваше, и явно съжаляваше за решението си.

Направиха лагера, докато още имаше светлина на небето. Снегът, който бе покрил по-голямата част от севера, очевидно не беше достигнал до езерото Тритинг, но когато слънцето се спусна зад хоризонта, вечерта стана достатъчно студена, за да ги държи скупчени край огъня. Мириамел беше доволна, че не беше изхвърлила опърпаните си, изпоцапани от пътуването монашески одежди.

Хладен вятър стържеше в клоните над главите им. Усещането за обсаденост във Вран сега се смени с усещане за опасна откритост, но поне земята под тях беше суха. „За това поне — мислеше си Мириамел — трябва да сме благодарни“.

На другия ден Тиамак беше малко по-добре и можа да повърви доста, преди да се наложи Камарис пак да го качи на широките си рамене. Исгримнур, излязъл от безкрайните блата, беше станал отново какъвто си беше — пълен с песни със съмнителен вкус. Мириамел се забавляваше, като броеше колко стиха от всяка ще довърши, преди да спре смутен, за да й поиска извинение. А беше видял толкова битки и чудеса! Кадрах, от друга страна, бе станал толкова мълчалив, колкото беше след бягството им от „Облака на Еадне“. Когато му говореха, отговаряше, и беше странно любезен с Исгримнур — държеше се, като че ли никога не си бяха разменяли остри думи, но през останалата част на деня беше ням като Камарис, въпреки цялото си съдействие. На Мириамел не й харесваше отсъстващият му вид, но каквото и да казваше и правеше, не можеше да промени спокойното му, отчуждено държане, и накрая се предаде.

Лабиринтът на Вран отдавна беше изчезнал зад тях. Дори от най-високия хълм назад към южния хоризонт се виждаше само тъмно петно. Когато се установиха на лагер в една горичка, Мириамел се запита колко ли са изминали, и което беше по-важно, колко още им остава да извървят.

— Колко още ще трябва да вървим? — попита тя Исгримнур, когато си разделиха купа ядене, приготвено от сушена риба от Селска горичка. — Знаеш ли?

Той поклати глава.

— Не съм сигурен. Повече от петдесет левги, може би шестдесет или седемдесет. Боя се, че ни чака дълго, дълго ходене.

На лицето й се изписа тревога.

— Това може да отнеме седмици.

— Какво друго можем да направим? — попита той, после се усмихна. — Във всеки случай, принцесо, сме много по-добре, отколкото бяхме, и по-близо до Джосуа.

Мириамел усети мигновено бодване в сърцето.

— Ако той наистина е там.

— Там е, малката ми, там е. — Исгримнур стисна ръката й с огромната си лапа. — Най-лошото мина.

Нещо внезапно събуди Мириамел в сумрачната светлина точно преди разсъмване. Не й остана и миг да дойде на себе си, защото някаква ръка я сграбчи и я дръпна нагоре. Ликуващ глас каза:

— Ето я. Облечена като монахиня. Както каза, господарю.

Десетина мъже на коне ги бяха обкръжили и тъкмо палеха факли. Исгримнур, който седеше на земята — един конник бе опрял копието си в гърлото му, — изпъшка:

— На моето дежурство! Точно през моето дежурство…

Мъжът, който бе хванал Мириамел, я повлече към един от конниците — висок мъж с огромна качулка: лицето му не се виждаше в сивотата на утрото. Тя усети как ледени нокти се впиват в нея.

— Така — каза конникът. — Така. — Гласът му беше непогрешимо самодоволен.

В ужаса на Мириамел нахлу гняв.

— Махни си качулката! Няма нужда да играеш такива игри пред мен.

— Наистина ли? — Ръката на конника се вдигна. — Искаш да видиш какво направи? — Той отметна качулката с помитащия жест на пътуващ фокусник. — Толкова ли съм красив, колкото ме помниш? — попита Аспитис.

Мириамел, въпреки задържащата я ръка на войника, отстъпи назад. Нямаше как да не го направи. Лицето на графа, някога толкова красиво, че след първата им среща с дни бе я преследвало насън, сега беше разкривена развалина. Изящният му нос беше станал на буца, лявата му скула беше пукната като яйце и вдлъбната, така че светлината на факлите хвърляше сянка в дълбокия жлеб. Черна кръв се беше събрала под кожата около очите му и имаше мрежа от белези, сякаш носеше маска. Косата му обаче беше все така хубава и златиста.

Мириамел преглътна и каза тихо:

— Виждала съм и по-лошо.

Половината от устата на Аспитис Превес се изкриви в зловеща усмивка, видяха се дупки от зъби.

— Радвам се да чуя това, моя сладка лейди Мириамел, тъй като ще се наложи да го осъзнаваш до края на живота си. Вържете я!

— Не! — извика Кадрах и се хвърли напред, но в същия миг една стрела се заби и затрептя в стъблото на едно дърво на педя от лицето му.

— Ако помръдне, убий го — каза Аспитис спокойно. — Може би ще те оставя да го убиеш и без да мърда — той е не по-малко отговорен от нея за това, което ми се случи на кораба ми. — Той бавно поклати глава, наслаждавайки се на момента. — Ах, вие сте такива глупаци, принцесо — ти и твоят монах. След като се изплъзнахте във Вран, какво си помислихте? Че ще ви оставя да се измъкнете? Че ще забравя какво ми причинихте? — Той се наведе напред, впил в нея кръвясалите си очи. — Къде другаде бихте отишли освен на север, при приятелите си? Но ти си забравила, лейди, че това е моят феод. — Той се изкиска. — Моят замък на езерото Еадне е само на няколко левги оттук. Търсих те дни наред из тези хълмове. Знаех, че ще дойдеш.

Тя бе мъчително вцепенена.

— Как се измъкна от кораба?

Изкривеното самодоволно хилене на Аспитис беше ужасяващо.

— Не разбрах веднага какво става, вярно е, но след като ти избяга и хората ми ме намериха, ги накарах да убият оная предателка, нискито — Ейдон да я изгори! Тя беше свършила дяволската си работа. Дори не се опита да избяга. След това килпите се върнаха — обаче нямаха смелост да нападнат без магията на морската вещица. Имахме достатъчно хора, за да докараме с гребла нещастния ми кораб до Спенит. — Той се плесна с ръце по бедрата. — Стига! Ти отново си моя. Спести бъбривите си въпроси — сега вече ще питам аз.

Пълна с гняв и скръб за съдбата на Ган Итай, Мириамел се хвърли към него, като повлече войника, който стискаше ръката й, на цяла крачка напред.

— Боговете да те прокълнат! Що за човек си ти? Що за рицар? Ти и всичките ти приказки за петдесетте благороднически фамилии в Набан!

— А ти, кралска дъще, която доброволно ми се отдаде? Кой ме заведе в леглото си? Толкова ли си възвишена и чиста?

Мириамел се срамуваше, че Исгримнур и другите чуват това, но някакъв висш, ясен гняв я обхвана и изостри мислите й и тя плю на земята.

— Ще се биеш ли за мен? — попита тя предизвикателно. — Тук, пред твоите хора и пред мен? Или ще ме отмъкнеш като подъл крадец, както се опита да ме отвлечеш по-рано — с лъжи и насилие спрямо онези, които ти бяха гости?

Очите на графа се свиха до цепнатини.

— Да се бия за теб? Що за глупости са това? От къде на къде? Ти си моя — и в плен, и по отнета девственост.

— Никога няма да бъда твоя — каза тя високо, за да я чуят всички. — Ти си по-долен дори от тритингите, които поне се бият, за да поискат годениците си.

— Да се бия? — Аспитис се облещи. — С кого? Кой ще се бие за теб? Някой от тия старци? Монахът? Дребното блатно човече?

Мириамел притвори очи за момент, мъчеше се да се пребори с гнева си. Сега не беше време да остави чувствата да я командват.

— Всеки в този лагер може да те победи, Аспитис. Ти изобщо не си мъж. — Тя се огледа, за да се увери, че е привлякла вниманието на войниците на графа. — Ти си крадец на жени, но не си мъж.

Мечът с орлова дръжка се измъкна с металическо съскане от ножницата.

— А, виждам играта ти, принцесо. Умна си. Искаш така да ме вбесиш, че да те убия тук. — Той се изсмя. — Ах, като си помисля само, че има жена, която по-скоро ще умре, отколкото да се омъжи за графа на Еадне! — Той вдигна ръка и докосна съсипаното си лице. — Или по-скоро като си помисля, че ти смяташе така дори преди да ми сториш това! — Той замахна и върхът на меча му разсече въздуха на педя от шията й. — Не, знам с какво наказание ще ми заплатиш най-добре, и то е сватба. Моят замък има кула, която ще те пази добре. Още през първия час ще опознаеш всичките й камъни. Помисли си как ще се чувстваш, когато изминат години.

Мириамел вирна брадичка.

— Значи няма да се биеш за мен?

Аспитис удари бедрото си с юмрук.

— Стига приказки! Омръзна ми да се шегувам.

— Чувате ли? — Мириамел се обърна към останалите от неговата група, които седяха и чакаха. — Вашият господар е страхливец.

— Млъкни! — извика Аспитис. — Ще те набия с камшик.

— Дори този старец може да те надвие — каза тя и посочи Камарис. Старият рицар седеше увит в одеялото си и гледаше с широко отворени очи. Не бе помръднал, откакто бяха дошли Аспитис и войниците му. — Исгримнур — повика тя, — дай на стареца твоя меч.

— Принцесо… — Гласът на Исгримнур беше дрезгав от тревога. — Нека аз…

— Направи каквото казах! Нека хората на графа да го видят нарязан на парчета от един стар човек. Тогава ще разберат защо господарят им отвлича жени.

Исгримнур, без да откъсва очи от наблюдаващите войници, измъкна Квалнир изпод торбата с нещата си. Токата на колана на меча прозвънна, когато го хлъзна по земята към Камарис. За кратко това беше единственият звук, който се чу.

— Господарю? — колебливо се обади войникът, който държеше Мириамел. — Какво…

— Затваряй си устата! — сопна се Аспитис и слезе от коня. Отиде до Мириамел, сграбчи брадичката й с ръка и я изгледа пронизително. След това, преди тя да успее да реагира, внезапно се наведе и я целуна с разкъсаната си уста. — Ще имаме много интересни нощи. — Графът се обърна към Камарис. — Хайде, хайде, вземи го, за да мога да те убия. След това ще свърша и с останалите. Но ще ви позволя да се защитавате поред, ако предпочитате. — Той се обърна и погледна Мириамел. — В края на краищата съм благородник и човек на честта.

Камарис гледаше меча в краката си, сякаш беше змия.

— Сложи си го! — подтикна го Мириамел.

„Милостива Елисия — мислеше тя обезумяла, — ами ако не го направи? Ами ако след всичко това не го направи?“

— В името на Божията любов, човече, вземи меча! — извика Исгримнур. Старецът го погледна, после се наведе и взе колана с меча. Измъкна Квалнир и пусна колана и ножницата на земята. Държеше меча отпуснато, неохотно.

— Матра са Дуос — промълви Аспитис с отвращение. — Та той дори не знае как да замахне с меч. — Разкопча наметалото си и го пусна да падне — остана по туника в сиво-жълто, украсена с черно, после направи няколко крачки към Камарис, който слисано вдигна очи. — Бързо ще го убия, Мириамел — заяви графът. — Ти си жестоката, след като караш един старец да се бие. — Той вдигна оръжието си — то блесна под бялото утринно небе — и замахна към незащитената шия на Камарис.

Квалнир се вдигна тромаво и мечът на Аспитис отскочи. Графът изръмжа раздразнено и замахна отново. И отново неговата стомана звънна по меча на херцога и отлетя обратно. Мириамел чу, че пазачът й изсумтя от изненада при неуспеха на господаря си.

— Виждате ли? — Тя се насили да се засмее, макар че никак не й беше весело. — Страхливецът граф не може да надвие дори един изкуфял старец.

Аспитис нападна по-яростно. Камарис, който се движеше почти като насън, продължаваше да размахва Квалнир пред себе си на измамно бавни дъги и отрази още няколко удара.

— Виждам, че твоят старец май владее меча. — Графът беше започнал да диша малко по-тежко. — Това е хубаво. Няма да се чувствам принуден да убивам човек, който не може да се защитава.

— Удряй! — извика Мириамел, но Камарис сякаш не я чу. Вместо това движенията му ставаха все по-плавни, старите му рефлекси се пробуждаха сякаш след дълъг сън и той просто се защитаваше по-старателно: блокираше всяко мушване, отклоняваше всеки замах, омотаваше стоманена паяжина, която Аспитис не можеше да пробие.

Боят ставаше смъртно сериозен. Беше ясно, че графът на Еадне и Дрина е много добър фехтовач, а той на свой ред бързо схвана, че противникът му е нещо необикновено. Аспитис отслаби нападението си, като търсеше по-внимателна, опипваща стратегия, но не отстъпи пред предизвикателството. Нещо — дали гордост, или някакъв по-дълбок, по-животински импулс — го беше завладяло изцяло. Камарис пък явно се биеше само защото беше принуден. Според Мириамел имаше поне няколко положения, когато той би могъл да нападне, но предпочиташе да не го прави и изчакваше врагът му да му налети отново.

Аспитис финтира, после промуши удар под гарда на Камарис, но Квалнир някак си се оказа там и отблъсна меча на графа настрана. Аспитис замахна към крака на стареца, но Камарис се отмести, без видимо да бърза и без да губи равновесие — дори раменете му не трепнаха, когато избегна удара на Аспитис. Беше като вода, изливаше се винаги където имаше отвор, отстъпваше, но никога не се разкриваше, срещаше всеки удар на Аспитис и насочваше силата му нагоре или надолу, наляво или надясно. Пот изби по челото на стареца, но лицето му си остана спокойно съжаляващо, сякаш беше принуден да седи и да гледа как двама негови приятели се дърлят.

Двубоят продължаваше, както се струваше на Мириамел, ужасно дълго. Сърцето й биеше до пръсване. Всеки удар идваше сякаш след много голям интервал. Двамата мъже — графът с обезобразеното лице и високият дългокрак Камарис — слизаха от групата борове надолу по склона, като кръжаха по него като нощни пеперуди, които се въртят около свещ. Мечовете им проблясваха под сивото небе. Когато графът нападна отново, Камарис стъпи в някаква дупка и загуби равновесие. Аспитис използва това и нанесе удар по ръката на стареца — лъсна кървава резка. Мириамел чу, как зад нея Исгримнур изруга със сърцераздирателно безсилие.

Ударът сякаш разбуди нещо в Камарис. Макар че все още не нападаше агресивно, той започна да отбива атаките на графа с повече сила — удряше достатъчно енергично, за да накара звънът на стомана да заехти над езерото. Мириамел се тревожеше, че това няма да е достатъчно, защото въпреки почти невероятната си мощ, той най-после, изглежда, започна да се уморява. Отново се препъна, този път без да има дупка, и Аспитис промуши удар, който се плъзна по Квалнир и попадна в рамото на Камарис, като му пусна още кръв. Но и графът отпадаше: след бърза вихрушка от удари, всичките блокирани, той отстъпи няколко крачки задъхан и се приведе, сякаш щеше да припадне. Мириамел обаче видя, че вдига нещо от земята.

— Камарис! Внимавай! — изпищя тя.

Аспитис хвърли шепа пръст в лицето на стареца и в същия миг го нападна яростно — искаше да приключи сражението с един-единствен удар. Камарис залитна назад, като бършеше очите си. Аспитис налиташе върху него… и след миг падна на колене и изкрещя.

Камарис някак беше отбил меча на графа и му беше нанесъл кос удар в горната част на ръката, после мечът беше отскочил и бе срязал диагонално челото му. Аспитис, чието лице бързо изчезна под поток кръв, запълзя по земята към Камарис: все още размахваше меча пред себе си. Старецът, който още бършеше очите си, отстъпи встрани и цапна с дръжката на меча си графа по главата. Аспитис рухна като ударен с дървен чук вол.

Мириамел се отскубна от хватката на пазача си, който стоеше като ударен от гръм, и се втурна надолу по склона. Камарис се отпусна на земята задъхан. Изглеждаше уморен и нещастен, като дете, от което са поискали твърде много. Мириамел бързо го погледна, за да се увери, че раните му не са опасни, след това взе Квалнир от несъпротивляващата се ръка и коленичи до Аспитис. Графът също дишаше — всъщност хриптеше. Тя го обърна, вторачи се за миг в кървавото му лице на счупена кукла… и нещо в нея се промени. Пяната от омраза и страх, която беше кипяла в нея след „Облака на Еадне“, пяна, която беше станала задушаващо огромна, когато видя все още преследващия я Аспитис, внезапно се отми. Той беше просто едно нищо, просто смачкано, потрошено същество, не повече от наметалото, метнато на облегалката на стола, което я бе карало нощем да пищи от ужас, когато беше малка. Утринната светлина беше дошла и демонът отново се беше превърнал в смачкано наметало.

Нещо като усмивка мина по лицето на Мириамел. Тя притисна острието на меча до гърлото на графа и извика на войниците му:

— Ей! Искате ли да обясните на Бенигарис как е бил убит най-добрият му приятел?

Исгримнур отмести копието на войника, който го пазеше, и пристъпи напред.

— Искате ли? — повтори Мириамел.

Никой от хората на графа не проговори.

— Тогава ни дайте лъковете си. Всичките. И четири коня.

— Няма да ти дадем нито един кон, вещице! — извика сърдито един от войниците.

— Така да бъде. Тогава ще върнете Аспитис с прерязано гърло и ще кажете на херцог Бенигарис, че това е направено от един старец и едно момиче, докато вие сте стояли и сте гледали — искам да кажа, ако се измъкнете безнаказано, а ще трябва да ни избиете всичките, за да го направите.

— Не се пазари с тях — извика Кадрах неочаквано. В гласа му имаше отчаяние. — Убий това чудовище. Убий го!

— Успокой се. — Мириамел се зачуди дали монахът не се опитва да убеди войниците, че заплахата за господаря им е реална. Ако бе така, значи беше превъзходен актьор: звучеше забележително искрено.

Войниците разтревожено се заспоглеждаха. Исгримнур се възползва от моментното объркване и бързо започна да им взима лъковете и колчаните. Изръмжа на Кадрах и той стана да му помогне. Войниците ругаеха, но никой не се възпротиви открито — бойният им дух се беше изпарил.

— Сега четири коня — каза спокойно Мириамел. — Ще ви направя услуга и ще яздя заедно с човека, когото тази отрепка — тя бодна неподвижното тяло на Аспитис — нарече „блатно човече“. Иначе ще трябва да ни дадете пет.

След още малко мърморене хората на Аспитис свалиха дисагите на четири коня и когато преразпределиха багажа между останалите, двама вдигнаха графа от земята и го преметнаха безцеремонно през едно седло. Трябваше да яздят по двама на кон. Когато потеглиха, Мириамел извика след тях:

— И ако оживее, напомнете му какво се случи!

Някъде преди обяд отново се отправиха на път. Мириамел се чувстваше необикновено замаяна, сякаш току-що се беше събудила от ужасен сън и беше открила зад прозореца си слънчева пролетна утрин. Камарис се беше върнал към обикновеното си спокойствие, все едно не бе станало нищо. Кадрах не говореше много, но пък това не се различаваше от поведението му през последните дни.

Аспитис беше сянка в дъното на съзнанието на Мириамел след нощта на бурята и бягството й от кораба. Сега сянката си беше отишла. Докато яздеше през хълмистата страна на тритингите с Тиамак, който клюмаше на седлото пред нея, почти й се искаше да запее.

Този ден изминаха няколко левги. Когато спряха да пренощуват, Исгримнур също беше в прекрасно настроение.

— Вече ще пътуваме много по-спокойно, принцесо. — Той се усмихваше в брадата си. Дори да беше паднала в очите му сега, когато Аспитис беше разкрил позора й, той беше прекалено благороден, за да го покаже. — Кълна се в Дрор, видя ли Камарис? Видя ли го? Като мъж на половината от възрастта му.

— Да. — Тя се усмихна. Херцогът беше добър човек. — Видях го, Исгримнур. Беше като стара песен. Не, по-хубаво дори.

Той я събуди рано сутринта. По лицето му видя, че нещо не е наред.

— Тиамак ли? — Тя усети, че й става лошо. Бяха преживели толкова много! Но нали дребният човек беше започнал да се оправя?

Херцогът поклати глава.

— Монахът. Изчезнал е.

— Кадрах? — Мириамел не беше готова за това. Разтърка очи, като се мъчеше да се събуди окончателно. — Какво значи „изчезнал?“

— Отишъл си е. Взел е един от конете. Оставил е бележка. — Исгримнур посочи парче плат от Селска горичка — беше затиснато с камък, за да не го отвее неумолимият вятър.

Там, където трябваше да бъдат чувствата на Мириамел, предизвикани от бягството на Кадрах, Нямаше нищо. Тя вдигна камъка и разгъна парчето светъл плат. Да, беше неговият почерк: беше го виждала доста пъти. Изглежда, беше написал писмото с обгорена клечка от огъня.

„Какво толкова важно е имал да каже — питаше се тя, — та е загубил толкова време да напише бележка, преди да си отиде?“

После зачете.

„Принцесо,

Не мога да дойда с вас при Джосуа. Аз не спадам към онези хора. Не се обвинявай. Никой не е бил по-добър към мен от теб, дори след като разбра що за човек съм.

Боя се, че нещата са по-лоши, отколкото знаете, много по-лоши. Бих искал да имаше още нещо, което да можех да направя, но не съм в състояние да помогна на никого“.

Не се беше подписал.

— Какви „неща“? — попита раздразнено Исгримнур, който четеше през рамото й. — Какво иска да каже с това „нещата са по-лоши, отколкото знаете“?

Мириамел безпомощно сви рамене.

— Кой може да каже? — „Пак дезертира“, беше единствената й мисъл.

— Може би бях прекалено груб с него — каза херцогът унило, — но това не е причина да откраднеш кон и да отпрашиш.

— Той винаги беше изплашен. Откакто го познавам. Трудно е непрекъснато да живееш в страх.

— Е, няма да леем сълзи за него — измърмори Исгримнур. — Имаме си собствени грижи.

— Така е — потвърди Мириамел, докато сгъваше парчето плат, — няма да леем сълзи.