Към кулата на Зеления ангел. Част първа

6. Морският гроб

Мириамел беше минала толкова пъти напред-назад по малката каюта, че почти усещаше как дъските под краката й се износват от обутите й в чехли крака.

Бе се изнервила до краен предел, бе готова да пререже гърлото на графа, докато той спи. Но сега, по указанията на Ган Итай, бе скрила откраднатия кинжал и чакаше — но не знаеше какво. Трепереше, но вече не от гняв и безсилие: глождещият страх, който бе успяла да потисне с мисълта, че скоро всичко ще свърши, се бе върнал. Колко време щеше да мине, докато Аспитис открие кражбата на ножа? И дали поне за миг щеше да се поколебае, преди да хвърли вината на очевидното й място? Този път той щеше да дойде при нея бдителен и подготвен. И вместо да я стягат само ремъците на позора, тя щеше да отиде към своята неизбежна женитба в окови толкова истински, колкото и тези на Кадрах.

Тя се молеше на благословените Елисия и Усирис за помощ, но по безцеремонния начин, по който се говори със стар роднина, който отдавна е оглушал и оглупял. Не се съмняваше, че това, което й се бе случило на този кораб, не представлява и най-малък интерес за един бог, който е могъл да позволи тя да стигне до това жалко състояние.

Бе сбъркала два пъти. След детството си, преминало сред ласкатели и лакеи, бе решила, че единственият начин животът й да стане истински е да слуша само собствените си съвети и да се хвърля срещу всяко препятствие, без да позволява на никого да я отклони от нещо, което й се струва важно. Но точно това поведение я бе докарало до това ужасно положение. Бе избягала от замъка на чичо си, сигурна, че сама може да предизвика промяна на събитията, но неверните приливи и отливи на времето и историята не я чакаха и точно нещата, които се бе надявала да предотврати, все пак се случиха — Наглимунд падна, Джосуа бе победен — и тя остана без цел. Затова й се бе сторило най-мъдро да спре да се бори, да сложи край на упоритата си съпротива и просто да се остави на събитията да я носят. Но този план се бе оказал глупав колкото първия, защото равнодушието й я бе отвело в леглото на Аспитис и скоро щеше да я направи негова съпруга. За известно време мисълта за това я бе върнала към безотговорността — тя бе решила да го убие, пък ако ще после хората му да убият и нея. Нямаше да има никакви колебания, никакво бавене, никакви сложни отговорности. Но Ган Итай я беше спряла и сега Мириамел плуваше на едно място също като „Облака на Еадне“ в безветрените води.

Това беше час на решения, за който я бяха учили възпитателите й — както когато Пелипа, глезената жена на благородник, трябвало да реши дали да обяви вярата си в осъдения Усирис. Картинките в молитвеника от детството й бяха съвсем свежи в паметта й. Като малка най-силно я очароваше сребърната боя по дрехата на Пелипа. Мириамел малко се бе замисляла за самата Пелипа, за истинските хора, включени в легендите, описани в историите, изрисувани по стените. Едва неотдавна й бе хрумнало да се запита как ли би се чувствала, ако бе на мястото на някой от тях. Дали непримиримите крале, обезсмъртени на гоблените на Санселан, са крачели напред-назад в древните си зали, когато са се измъчвали над решенията си, дали ги е било грижа какво ще кажат хората през идните столетия, дали са подреждали дребните факти, за да съзрат картина, която би могла да ги доведе до мъдър избор?

Корабът леко се полюшваше, слънцето се издигаше в небето. Мириамел крачеше и мислеше. Не можеше да няма някакъв начин да бъде смела, без да е глупава, да е гъвкава, без да стане отстъпчива и мека като восък. С някакво поведение между тези две крайности би ли могла някак да оцелее? И ако оцелееше, би ли могла да оформи с помощта на това поведение живот, достоен да се живее?

В осветената с лампа каюта, скрита от слънцето, Мириамел мислеше. Почти не беше спала предишната нощ, съмняваше се, че ще може да спи и през следващата… ако оцелееше до нея.

Почукването на вратата беше тихо. Тя смяташе, че е готова да посрещне дори Аспитис, но когато посегна към резето на вратата, пръстите й трепереха.

Беше Ган Итай, но за миг Мириамел помисли, че някоя друга нискийка е дошла на борда — толкова променена изглеждаше тя. Златистокафявата й кожа беше почти сива. Лицето й беше отпуснато и измъчено, дълбоките й зачервени очи сякаш гледаха Мириамел от огромно разстояние. Нискийката се бе увила в наметалото си, сякаш дори в лепкавия влажен въздух, вещаещ буря, я беше страх да не се простуди.

— Слава на Ейдон! — Мириамел бързо я вкара вътре и залости вратата. — Болна ли си, Ган Итай? Какво е станало? — Аспитис бе открил кражбата и идваше, разбира се — това можеше да е единствената причина нискито да изглежда толкова ужасно. Мириамел прие тази възможност с някакво студено облекчение. — Искаш ли нещо? Да пийнеш вода?

Ган Итай вдигна посърналата си ръка.

— Нищо не ми трябва. Аз… размишлявах.

— Размишлявала си? Какво имаш предвид?

Нискито поклати глава.

— Не ме прекъсвай, момиче. Дойдох да ти кажа нещо. Взех решение. — Тя седна на леглото на Мириамел: движеше се така, сякаш бе остаряла поне с четиридесет години. — Първо — знаеш ли къде е лодката?

Мириамел кимна.

— Близо до средата на кораба откъм десния борд, виси на въжетата на лебедката. — Най-после поне някаква полза от живота й като дете сред морски хора.

— Добре. Иди при нея следобед, когато си сигурна, че никой не те гледа. Скрий това там. — Нискийката повдигна наметалото си й стовари на леглото няколко вързопа. Четири бяха малки мехове с вода, здраво завързани. Другите два бяха пакети, увити в зебло. — Хляб, сирене и вода — обясни Ган Итай. — И няколко кукички от кост, та да можеш да поприбавиш малко риба към храната си. Има и още някои дреболии, които могат да ти потрябват.

— Какво означава това? — Мириамел се втренчи в старата жена. Ган Итай все още изглеждаше като мъкнеща ужасно бреме, но очите й се бяха пооживили и проблясваха.

— Означава, че ще избягаш. Не мога да седя и да гледам как те сполетява такова зло. Нямаше да съм истинско дете на Кормчията, ако можех.

— Но това не е възможно! — Мириамел се бореше срещу вълната на безумна надежда. — Дори ако успея да се махна от кораба, Аспитис ще ме настигне за няколко часа. Вятър ще излезе дълго преди да стигна до суша. Смяташ ли, че мога да изчезна на десет левги в пустото море или да греба по-бързо, отколкото плува „Облакът на Еадне“?

— Да гребеш по-бързо? Не. — В гласа на Ган Итай имаше странна гордост. — Разбира се, че не. „Облакът на Еадне“ е пъргав като делфин. Но колкото до това как… Остави това на мен, дете. Това е останалото от моите задължения. Но ти трябва да направиш нещо друго.

Мириамел преглътна възраженията си. Безразсъдната, упорита активност не й бе помагала особено досега.

— Какво?

— В трюма в едно буре близо до десния борд са опаковани инструменти и други метални стоки, намазани с масло. На бурето има надпис, така че ще го намериш лесно. Слез в трюма след залез, вземи секач и дървен чук от бурето и свали оковите на Кадрах. Но той да си стои там и да не мърда.

— Да му разсека веригите? Та всички на кораба ще ме чуят! — Отново я обзе отчаяние. Вече бе ясно, че планът на нискито просто не може да успее.

— Ако носът ми не ме лъже, бурята скоро ще се разрази. Кораб в морето при силен вятър издава много шумове.

Ган Итай вдигна ръка, за да предотврати следващи въпроси.

— Просто го направи, после излез от трюма и се прибери тук, но не позволявай да те заключат! — Тя размаха дългите си пръсти за по-убедително. — Дори ако трябва да се престориш на болна или луда, не позволявай на никого да спуска резе между теб и свободата! — Златистите й очи се вторачиха в Мириамел и тя усети как съмненията й се изпаряват.

— Добре — каза тя. — Ще го направя.

— После, в полунощ, когато луната е точно там — нискито посочи една точка на тавана, сякаш небето се разстилаше право над тях — вземи учения си приятел и се качете в лодката. Аз ще се погрижа да можете да я спуснете на водата. — Тя вдигна поглед, обхваната от внезапна мисъл. — И в името на всички богове, момиче, погледни дали веслата са в лодката! Провери, когато занесеш храната и водата.

Мириамел кимна. И така, въпросът беше решен. Тя щеше да направи всичко възможно да оцелее, но ако не успееше, нямаше да се бори срещу неизбежното. Дори като неин съпруг Аспитис Превес не можеше да я държи жива против волята й.

— А какво ще правиш ти, Ган Итай?

— Каквото трябва.

— Но това не е сън! — Тиамак все повече се ядосваше да убеждава този грамаден римърски звяр! — Беше Гелое, мъдрата жена от Алдхеорте. Тя говори с мен чрез едно дете, което присъства във всичките ми сънища напоследък. Чел съм за това. Това е трик на Изкуството, нещо, което опитните могат да правят.

— Успокой се, човече. Не съм казал, че си си го измислил. — Исгримнур се извърна от стареца, който чакаше търпеливо следващия въпрос, който херцогът можеше да му зададе. Макар и неспособен да отговаря, Цалио — Камарис, — изглежда, изпитваше детинско удоволствие от вниманието и седеше и се усмихваше на Исгримнур с часове. — Чувал съм за тази Гелое и ти вярвам. И щом можем да заминем, твоят Камък на раздялата като направление с нищо не е по-лош от всяко друго — чух, че лагерът на Джосуа бил някъде близо до мястото, което описваш. Но не мога да позволя на някакъв си сън, колкото и спешен да изглежда, да ме отклони от задачата ми точно сега.

— Но защо? — Тиамак дори сам не беше сигурен защо му се струваше толкова важно да тръгнат. Знаеше само, че му е омръзнало да се чувства безполезен. — Какво можем да направим тук?

— Чакам Мириамел, племенницата на принц Джосуа — каза римърсгардецът. — Диниван ме изпрати в този забравен от боговете хан. Може би е изпратил и нея. Тъй като е мой свещен дълг да я намеря, а съм загубил следите й, трябва да чакам тук.

— Щом я е изпратил, защо тогава тя вече не е тук? — Тиамак знаеше, че си създава неприятности, но не можеше да спре.

— Може би нещо я е забавило. Това е дълго разстояние за изминаване пеша. — Спокойната маска на Исгримнур леко се пропука. — Сега мирясай, дявол да те вземе! Казах ти всичко, което мога. Ако искаш да си вървиш, тръгвай! Няма да те спирам.

Тиамак рязко затвори уста, после закуцука недоволно към вързопа с нещата си и започна неохотно да ги подрежда: готвеше се за тръгване.

Трябваше ли обаче да си отиде? Пътуването беше дълго и положително щеше да е по-лесно със спътници, колкото и късогледи и безгрижни по отношение на чувствата му да са те. Или може би щеше да е по-добре просто да се върне в къщата си дълбоко в блатата край Селска горичка. Но хората му щяха да поискат да знаят какво е станало с неговата забравена поръчка до Набан — и какво щеше да им каже?

„Ти, който винаги стъпваш на пясък — молеше се Тиамак, — спаси ме от тази ужасна нерешителност!“

Неспокойните му пръсти докоснаха пергамента — страницата от загубената книга на Нисес — и той го извади. Поне тази малка радост никой не можеше да му отнеме. Именно той, не някой друг, го беше намерил. Но, мъка на мъките, Моргенес и Диниван вече не бяха живи, за да се възхитят на това.

Той зачете наум:

Спомни си порутеното светилище на Нуани, което беше открил при скитанията си преди няколко дни. Хъхрещият полусляп стар свещеник не можа да му каже кой знае какво, макар че беше много доволен да говори, след като Тиамак пусна две монетки в купата за дарения. Очевидно Нуани беше морски бог на древните набанци, чиито славни дни бяха отминали още преди да се появи парвенюшкият Усирис. Последователите на древните набанци бяха наистина твърде малобройни сега, уверяваше го свещеникът. Ако не били мизерните приношения на богомолците, все още вчепкали се в живота на суеверните острови, никой жив човек нямало да си спомня името на Нуани, макар че някога богът възсядал Великото Зелено, пръв в сърцата на всички мореплаватели. Както било тръгнало, смяташе свещеникът, неговото светилище било последното на континента.

На Тиамак му беше приятно да чуе, че вече познатото му от пергамента име се е материализирало по някакъв начин, но това бе всичко, което си помисли тогава. Сега съзнанието му закръжи около първия ред на загадъчното стихотворение и той се зачуди дали „Скалистата градина на Нуани“ не са самите разхвърляни острови в залива Фиранос…

— Какво имаш там, дребосъко? Карта, а? — Ако се съдеше по тона му, Исгримнур се опитваше да се държи приятелски, може би за да заглади одевешната си грубост, но на Тиамак не му минаваха такива.

— Нищо. Не е твоя работа. — Той бързо нави пергамента и го пъхна в багажа си.

— Стига си се сърдил де — изръмжа херцогът. — Хайде, казвай. Наистина ли си тръгваш?

— Не знам. — Тиамак не искаше да се обърне и да го погледне. Римърът беше толкова огромен, че го караше да се чувства ужасно малък. — Ще ми се. Но пътят е твърде дълъг, за да го измине човек сам.

— И как би пътувал? — Интересът на Исгримнур изглеждаше искрен.

Тиамак се замисли.

— Ако не тръгна с вас двамата, няма да има нужда да бъда незабележим. Така че ще вървя по възможно най-прекия път, през Набан и Тритингите. Ще е дълъг път, но все ще се справя. — Той се намръщи, като си помисли за ранения си крак. Можеше изобщо да не му мине и сигурно щеше да му създава много проблеми. — Или може би ще си купя магаре — добави той.

— Говориш съвсем като западняк за човек от Вран — усмихна се Исгримнур. — Използваш думи, които дори и аз не знам.

— Казах ти — отговори Тиамак вдървено, — че учих с братя ейдонити в Пердруин. А и Моргенес ме научи на много неща.

— Да, чух! — кимна Исгримнур. — Но, хм, ако трябва да пътуваш — незабележим, мисля, че каза? Но ако трябва да пътуваш, без да бъдеш забелязан, какво тогава? По някакви тайни тунели за блатните хора или нещо подобно?

Тиамак вдигна очи. Исгримнур го гледаше внимателно. Вранът бързо сведе поглед и се опита да скрие усмивката си. Римърът се опитваше да го метне, сякаш той беше вчерашен! Наистина смешно.

— Тогава ще летя.

— Да летиш? — Тиамак направо усещаше как недоверчивият поглед изкривява чертите на херцога. — Ти луд ли си?

— О, не! — каза Тиамак сериозно. — Това го може целият ми народ. Защо мислиш, че се появяваме само на места като Кванитупул, където сме избрали да сме видими? Сигурно знаеш, че едрите непохватни сухоземни жители идват във Вран и никога не виждат жива душа. Това е, защото ние можем да летим. Също като птици. — Той погледна скришом римъра. Обърканото лице на Исгримнур беше точно каквото се бе надявал да бъде. — Освен това, ако не можехме да летим… как щяхме да стигаме до гнездата си по върховете на дърветата, където снасяме яйцата си?

— Кръв червена! Ейдон на Дървото! — изруга Исгримнур. — Дявол да те вземе, блатни човече! Ще ми се подиграваш, а?

Тиамак се сви в очакване някой тежък предмет да полети към него, но след миг погледна и видя херцога ухилен да клати глава.

— А бе сам си го изпросих. Вие, вранците, май имате чувство за хумор.

— Може и някои сухоземци да го имат.

— Все пак проблемът си остава. — Исгримнур се намръщи. — Животът стана доста труден напоследък. Аз все пак съм направил своя избор и трябва да живея с него: ако Мириамел не се появи до двайсет и първи октандер — Деня на душите, — тогава и аз ще кажа „стига“ и ще се отправя на север. Това е моят избор. Сега ти трябва да направиш своя: да останеш или да си вървиш. — Той отново се обърна към стареца, който бе наблюдавал целия им разговор с добродушно неразбиране, и добави тихо: — Надявам се, че ще останеш, дребосъко.

Тиамак го погледна за момент, после стана и отиде до прозореца. Тъмният канал проблясваше като зелен метал на следобедното слънце. Той се покатери на перваза и провеси ранения си крак отвън.

— Инихе, Цветето червено, беше тъмнокоса… — затананика вранът; гледаше една лодка, която се плъзгаше долу.

— Да, тъмнокоса, тъмноока, като тръстика стройна,

и пееше на гълъбите сиви.

О, да, о, да, тя пееше им цяла нощ.

Шоанег Бързогребеца чу я,

да, чу я той, обикна я. И като баниан

бе силен, но нямаше деца.

О, да, о, да, кой името му ще да продължи?

Повика Шоанег Червено цвете

и приласка я, и любов припламна като водно конче бърза.

И тя отиде в неговата къща.

О, да, о, да, перото й увисна над вратата.

Момче роди Инихе. Откърми го с любов.

Бе мило като хладен вятър то

и името получи на баща си.

О, да, о, да, то във водата бе като на пясък.

Порасна бързо малкото момче,

гребе и тича, бързо като заек.

Далеч от своите замина той,

о, да, о, да, далече от домашното огнище.

Един ден лодката му празна се завърна,

като черупка празна, водата я въртеше.

Бе си отишло нейното дете,

уви, уви, издухано като глухарче.

И рече Шоанег: „Ти забрави тоз син,

безгрижен, безсърдечен, от пиленце по-глупав,

без мисъл от дома си излетяло.

О, да, о, да, проклинам неговото име“.

Инихе да повярва не можа.

Скърбеше, тъжна като лист отбрулен.

Прогизна от сълзи тръстиката на пода.

Уви, уви, оплакваше изчезналия син.

Изгаряше да го намери тя,

надяваше се, молеше се, като див сокол,

да търси своето чедо полетял.

О, да, о, да, ще го намери тя.

Шоанег гневно, ядно забрани,

крещеше, като кошер разлютен.

Замине ли, не му е веч жена.

О, да, о, да, перото от вратата ще издуха той.

Тиамак внезапно спря. Една баржа, управлявана от крещящ врански екипаж, се насочваше непохватно в тесния страничен канал и здравата се одраска в гредите, които стърчаха пред кръчмата като гнили зъби. Водната повърхност кипеше от вълни. Тиамак се обърна да погледне Исгримнур, но херцогът бе излязъл от стаята. Само старецът беше останал. Очите му бяха вперени в нищото, на лицето му играеше лека, скришна усмивчица.

Много време беше минало, откакто майката на Тиамак му бе пяла тази песен. Историята за ужасния избор на Инихе Червеното цвете й беше любимата. При мисълта за нея гърлото му се сви. Беше измамил доверието, което тя би искала да оправдае — да направи това, което дължеше на собствения си народ. Как би трябвало да постъпи сега? Да чака тук с тези сухоземци? Да отиде при Гелое и другите Носители на свитъка, които го бяха повикали? Или да се върне засрамен в родната Селска горичка? Където и да отидеше, щеше да знае, че духът на майка му го гледа и скърби, че синът й е обърнал гръб на своя народ.

Тиамак се намръщи, сякаш беше вкусил нещо горчиво. Исгримнур беше прав поне за едно. През тези дни, тези безрадостни дни, животът май наистина беше само трудни избори.

— Дръпни я де! Бързо! — каза някакъв глас.

Мейгуин се събуди и откри, че гледа право надолу в бялата пустота. Преходът беше толкова странен, че за момент тя помисли, че още сънува. Наведе се напред, за да се придвижи през тази пустота, както се бе движила през сивата пустота в съня си, но нещо я задържаше. Тя се задъха — вече усещаше свирепия, хапещ студ. Бе се надвесила над пропаст, в която бушуваше снежна виелица. Груби ръце се впиваха в раменете й.

— Дръж я!

Тя се дръпна, дращеше да се хване за нещо и се бореше с тези, които я държаха. Когато усети твърд камък под краката си, бързо издиша и се отпусна. Развихрените снежинки вече запълваха вдлъбнатините от коленете й на самия ръб на бездната. Пепелта от малкия й огън почти бе изчезнала под снежна покривка.

— Лейди Мейгуин, дойдохме да ти помогнем.

Тя се огледа зашеметена. Двама мъже все още я държаха здраво. Трети стоеше на няколко крачки зад нея. Всичките бяха увити в дебели наметала и лицата им бяха скрити под шалове. Единият носеше опърпаната качулка на клана Кройх.

— Защо ме върнахте? — Гласът й бе слаб и прегракнал. — Бях при боговете.

— Щеше да паднеш, милейди — каза мъжът до дясното й рамо. По ръката му, която я държеше, тя позна, че трепери. — Търсим те от три дни.

Три дни! Мейгуин поклати глава и погледна небето. Според неясното просветване на слънцето беше малко след разсъмване. Наистина ли е била при боговете през цялото това време? Беше й се сторило просто миг. Ако тези мъже не бяха дошли…

„Не — каза си тя. — Това е себично. Трябваше да се върна — нямаше да има никаква полза, ако бях паднала от планината и бях умряла“.

В края на краищата тя бе длъжна да оцелее. Това беше повече от дълг.

Мейгуин отлепи премръзналите си пръсти от дуорския камък и го изпусна на земята. Сърцето й сякаш се издуваше. Беше права! Бе се изкатерила на Брадах Тор, както нареждаше сънят й. Тук, на най-високото място, бе сънувала пак и сънищата й бяха също така повелителни, както и онези, които я бяха довели на върха.

Бе усетила пратеника на боговете, който я бе достигнал тук — пратеник във вид на висок червенокос юноша. Макар че чертите му бяха замъглени от съня, тя разбра, че е много красив. Може би беше паднал герой от стария Хернистир — Аиргад Дъбовото сърце или принц Синах, взет да живее на небето при Бриниох и останалите богове.

Заедно с първото видение там, в пещерата, тя бе усетила как той я търси, но когато се бе опитала да посегне към него, сънят се беше размил и я бе оставил замръзнала и самотна на върха на скалата. После, когато пак бе заспала, отново бе усетила, че пратеникът я търси. Бе почувствала, че му трябва спешно, така че се бе напрегнала до краен предел, та дано пламне като лампа, за да може той да я намери, протягаше се през субстанцията на съня, за да може да го достигне. И тогава, когато най-после го беше докоснала, той изведнъж я бе пренесъл до прага на страната, в която живееха боговете.

И положително онзи, когото видя там, беше някой от тях! И отново съновидението се замъгли — може би живите смъртни не трябваше да виждат боговете в истинския им вид, — но лицето, което се бе появило пред нея, не беше човешко. Ако не друго, поне пламтящите, нечовешки златни очи бяха доказателство за това. Може би бе видяла самия облаконосец Бриниох! Пратеникът, чийто дух бе останал с нея, сякаш беше казал на бога нещо за високо място, което би могло да бъде само там, където лежеше спящото й тяло, докато душата й прелиташе в съня; после пратеникът и богът заговориха за кралска дъщеря и мъртъв баща. Всичко беше много объркващо, гласовете сякаш достигаха до нея изопачени и кънтящи като през много дълъг тунел или над огромна бездна — но за коя друга биха могли да говорят, ако не за самата нея и за баща й Лут, който бе загинал, защитавайки своя народ?

Не всички казани думи достигаха до нея, но смисълът им беше ясен: боговете се готвеха за битка. Сигурно беше едно — че се канеха най-после да се намесят. За момент тя дори беше удостоена да надникне в самите покои на Небето. Множество воини чакаха там с пламтящи очи и развяващи се коси, облечени с брони, разноцветни като крила на пеперуда, копията и мечовете им проблясваха като светкавици в лятно небе. Мейгуин бе видяла самите богове в тяхната сила и слава. Това бе истина, трябваше да е! Как би могло вече да има съмнение? Боговете възнамеряваха да влязат в сражение и да отмъстят на враговете на Хернистир.

Тя се олюля и двамата мъже я подкрепиха. Помисли си, че ако в този момент се хвърли от Брадах Тор, няма да падне, а ще литне като скорец, бърза като стрела надолу над планината, за да съобщи на народа си чудесната новина. Засмя се и на себе си, и на безумните си мисли, после се засмя още веднъж от радост, че е избрана от боговете на земята, водите и небето да донесе посланието им за идващото избавление.

— Господарке? — Тревогата на мъжа се четеше ясно в тона му. — Здрава ли си?

Тя не му обърна внимание: умът й пламтеше от мисли. Дори да не можеше истински да лети, трябваше да бърза надолу по планината към пещерите, където хернистирският народ се измъчваше в изгнание. Време бе да върви!

— Никога не съм била по-добре — отговори тя. — Водете ме при моя народ.

Докато придружителите й я водеха надолу по хълма, червата й изкуркаха. Три дни бе спала и сънувала, вторачена в снежната далечина от това високо място, и през това време не бе яла почти нищо. Макар и изпълнена с небесни думи, тя беше куха като празно буре. Как да се напълни? Засмя се гръмогласно, спря и отупа снега от дрехите си. Беше страшно студено, но тя се стопли. Бе далече от дома си, но подскачащите й мисли й правеха компания. Искаше й се да може да сподели това чувство на триумф с Еолаир, но дори мисълта за него не я натъжи, както ставаше винаги. Той правеше каквото трябва и ако боговете бяха посадили семето за заминаването му в ума й, за това трябваше да има причина. Как би могла да се съмнява, щом всичко друго, което беше обещано, бе дадено — всичко, освен последния и най-голям дар… но тя знаеше, че и той ще дойде скоро.

— Говорих с боговете — каза тя на тримата разтревожени мъже. — Те са с нас в това ужасно време, ще дойдат при нас.

Най-близкият до нея мъж бързо се спогледа със спътниците си, после направи усилие да се усмихне и каза:

— Хвала на имената им.

Мейгуин събра оскъдните си притежания в торбата си толкова набързо, че отчупи тресчица от дървеното крило на птичето на Мирка. После изпрати един от мъжете да донесе камъка на дуорите, който беше изпуснала в снега на ръба на скалата. И преди слънцето да се беше издигнало и на една длан над хоризонта, тръгнаха надолу по снежния склон на Грианспог.

Беше гладна и много уморена и вече усещаше студа. Дори с помощта на спасителите й слизането беше по-трудно, отколкото изкачването. И все пак Мейгуин усещаше как радостта тихо пулсира в нея, като бебе, очакващо да се роди — радост, която като дете ще расте и ще стане дори още по-прекрасна. Сега тя щеше да може да каже на хората си каква помощ идва! Какво би могло да е по-добре дошло след тези сурови дванадесет месеца?

Но какво още трябваше да се направи, запита се тя изведнъж. Какво трябваше да направи хернистирският народ, за да се приготви за завръщането на боговете?

Мислеше за това, докато внимателно слизаха надолу, а сутринта незабелязано се изплъзваше от лицето на Грианспог. Най-после реши, че първо трябва отново да говори с Диауен. Гледачката бе познала за Брадах Тор и моментално бе разбрала значението на останалите сънища. Диауен щеше да й помогне да реши какво да прави по-нататък.

Старият Краобан посрещна спасителите с гневни думи и зле скрита тревога, но ядът му от безразсъдността на Мейгуин се хлъзгаше по нея като дъжд по мазна кожа. Тя се усмихна и му благодари, че е изпратил хора да я смъкнат долу благополучно, но не беше смутена. Не му обърна внимание, когато първо пожела, после настоя, а накрая започна да я умолява да си почине и да даде да се погрижат за нея. Най-после, неспособен да я убеди и нежелаещ да употреби сила в пещерата, пълна с любопитни зяпачи, Краобан се отказа.

Диауен стоеше пред пещерата си, сякаш беше очаквала Мейгуин да дойде точно сега. Хвана я за ръка и я поведе навътре.

— Виждам по лицето ти. — Диауен се втренчи тържествено в очите на Мейгуин. — Хвала на Мирка, имала си нов сън.

— Изкатерих се на Брадах Тор, както ми каза. — Искаше й се просто да закрещи от вълнение. — И боговете говориха с мен!

После разказа всичко, което бе преживяла, като се опитваше да не преувеличава и да не тържествува — разбира се, че голата действителност беше достатъчно чудесна! Когато свърши, Диауен отново я погледна мълчаливо; очите й блестяха от нещо, което приличаше на сълзи.

— О, хвала — каза гледачката. — Дадено ти е да си Свидетел, като в старите приказки.

Мейгуин се усмихна щастливо. Диауен бе разбрала, точно както се бе надявала.

— Чудесно е — съгласи се тя. — Ще бъдем спасени. — Тя замълча, докато мисълта, която носеше в себе си, започна да се сгъстява. — Но какво трябва да правим?

— Да изпълняваме волята на боговете — отговори Диауен без колебание.

— Но каква е тя?

Диауен затърси сред огледалата си и накрая избра едно, направено от полиран бронз, с дръжка във формата на извита на спирала змия.

— Успокой се вече. Не съм била в сънищата с теб, но си имам свои начини. — Тя подържа огледалото над тлеещия огън, после издуха натрупаните сажди. Дълго се взира в него, кафявите й очи явно бяха заковани върху нещо зад огледалото. Устните й мърдаха безшумно. Най-после остави огледалото. Когато заговори, тонът й беше сдържан.

— Боговете помагат на храбрите. Багба даде говеда на народа на Херн, защото загубили конете си в битка на страната на боговете. Матан научила на изкуството да тъкат жените, които я скрили от гнева на съпруга й Мураг. Боговете помагат на онези, които са храбри. — Тя примигна и отмести от очите си кичур бяла коса. Гласът й придоби обикновения си тон. — Трябва да отидем да посрещнем боговете. Трябва да им покажем, че децата на Херн заслужават тяхната помощ.

— Какво значи това?

Диауен поклати глава.

— Не знам със сигурност.

— Трябва ли сами да вземем оръжие? Да тръгнем и да предизвикаме Скали? — Мейгуин сви вежди. — Как бих могла да искам от хората си това, когато сме толкова малобройни и слаби?

— Изпълнението на волята на боговете никога не е лесно — въздъхна Диауен. — Знам от опит. Когато бях млада, Мирка дойде при мен в съня ми, но не можах да направя това, което искаше. Беше ме страх. — Лицето на гледачката, потънало в спомени, бе изпълнено с огромно съжаление. — Така пропуснах своя миг и се отказах от духовното си призвание. Никога оттогава не усетих докосването й, нито веднъж през дългите самотни години… — Тя млъкна и когато отново обърна поглед към Мейгуин, гледаше сърдито като търговка на вълна. — Волята на боговете може да е плашеща, кралска щерко, но да я отхвърлиш значи да отхвърлиш помощта им. Нищо повече не мога да ти кажа.

— Да вдигнем оръжие срещу Скали и неговите грабители… — Мейгуин остави тази мисъл да протече през нея като вода. Имаше известна безумна красота в тази идея, красота, която наистина би могла да се хареса на небесата. Да се вдигне мечът на Хернистир още веднъж срещу нашествениците, дори да е съвсем за кратко. Сигурно самите богове щяха да извикат от радост, когато видеха такава гордост! И положително в този момент небето не можеше да не се разтвори и всички светкавици на Рин да се изсипят от него, за да изпепелят Скали Остроносия и армията му…

— Трябва да помисля, Диауен. Но когато говоря с народа на баща ми, ще застанеш ли до мен?

Гледачката кимна, усмихната като горда майка.

— Ще застана до теб, кралска дъще. Ще съобщим на народа какво са казали боговете.

Валеше проливен топъл дъжд, първият предвестник на приближаващата буря. Гъстите облаци на хоризонта бяха на сиви и нерни петна, докоснати по края от оранжевия блясък на късното следобедно слънце. Мириамел присви очи срещу барабанящите капки и внимателно се огледа. Повечето моряци бяха заети с приготовления да посрещнат бурята и като че ли никой не й обръщаше никакво внимание. Аспитис беше в каютата си — тя се надяваше да е твърде погълнат от картите, за да забележи кражбата на любимия си кинжал.

Измъкна първия мех изпод стегнатото си с колан наметало, после разхлаби един възел, който придържаше тежката брезентова покривка на лодката. След още едно бързо оглеждане хлъзна меха под нея между двете весла, после бързо пусна и другия. Когато се изправи на пръсти, за да бутне и вързопите с хляб и сирене, някой извика:

— Какво правиш бе?!

Мириамел се вцепени като подплашен заек, сърцето й биеше бясно. Тя пусна вързопите храна — те се хлъзнаха в лодката, — после бавно се обърна.

— Тиква такава! Сложи го наопаки! — изкрещя пак морякът, увиснал на въжетата високо над нея — караше се на друг моряк, който изобщо не му обърна внимание. Първият моряк повика още малко, после се разсмя, плю по вятъра и се зае със собствената си работа.

Мириамел затвори очи и изчака коленете й да спрат да треперят. Пое дълбоко въздух и вдиша мириса на катран, мокри дъски и наквасена вълна от собственото й наметало, както и настръхналия, стаен дъх на приближаващата буря. Дъждът се беше засилил и вече се стичаше от качулката й — мъничък водопад точно пред носа й. Време бе да слезе от палубата. Скоро щеше да настъпи залезът, а тя не искаше да провали плана на Ган Итай поради глупава небрежност, колкото и малка да беше надеждата за успех. Пък и макар да не беше необяснимо защо е на палубата под все по-силния дъжд, ако Аспитис я видеше, това можеше да заседне в съзнанието му като любопитен факт. Мириамел не знаеше точно какво замисля нискийката, но знаеше, че няма да й помогне, ако събуди бдителността на графа.

Слезе по стълбите, без да привлече внимание, после тихо се промъкна по коридора до оскъдно мебелираната каюта на нискито. Вратата не беше заключена и Мириамел бързо се вмъкна вътре. Ган Итай я нямаше. Мириамел беше сигурна, че е излязла да подготви главния удар на плана си, колкото и безнадежден да го смяташе дори тя самата. Ган Итай наистина изглеждаше уморена и много потисната, когато я бе видяла тази сутрин.

Мириамел завърза полата си, отвори капака в стената и се зачуди дали да залости вратата. Ако не успееше да намести капака от вътрешната страна на тайния коридор, всеки, който влезеше в каютата, моментално щеше да види прохода. Но ако пуснеше резето и Ган Итай се върнеше, нямаше да може да влезе.

След кратко размишление реши да остави отворено и да си опита късмета дори с риск да я открият. Измъкна изпод наметалото си свещ и я запали от лампата на Ган Итай, после се вмъкна в отвора и намести капака. Държеше свещта със зъби, докато се качваше по стълбата, благодарна, че косата й е мокра и все още късо остригана. Бързо прогони мисълта какво би могло да се случи, ако нечия коса се подпали в толкова тясно пространство.

Когато стигна до люка, капна малко восък на пода, за да закрепи свещта, после повдигна малко капака и погледна. Трюмът беше тъмен — добър знак: едва ли някой моряк би се мотал около несигурно струпаните бурета без светлина.

— Кадрах! — повика тихо тя. — Аз съм! Мириамел!

Отговор нямаше и за миг тя помисли, че е дошла твърде късно, че монахът е умрял тук в тъмнината. Преглътна спазъма в гърлото си, взе свещта и внимателно слезе по стълбата. Тя свършваше малко над пода и когато Мириамел скочи, изпусна свещта. Пламъчето запотрепва на дървения под, но не угасна.

Мириамел се наведе, взе свещта, пое дълбоко дъх и прошепна:

— Кадрах?

Пак нямаше отговор. Тя залъкатуши сред буретата и денковете и накрая намери монаха. Облегнат на стената, той спеше, главата му бе клюмнала на гърдите. Тя го сграбчи за рамото и го раздруса. Главата му се люшна.

— Събуди се, Кадрах! — Монахът изстена, но не се събуди. Тя го разтърси по-силно.

— О, богове — изфъфли той. — Оная… оная проклета книга… — И размаха ръце, все едно пъдеше ужасен кошмар. — Затвори я! Затвори я! По-добре никога да не бях я отварял!

— Дявол те взел, събуди се! — изсъска тя.

Очите му най-после се отвориха.

— Го… господарке? — Видът му бе достоен за съжаление: Кадрах беше отслабнал, очите му бяха помътнели и хлътнали. Приличаше на старец. Мириамел хвана ръката му — е, малко се поколеба, преди да го направи. Не беше ли това същият впиянчен предател, когото беше бутнала в залива Еметин и се бе надявала да го види удавен? Да — и не. Човекът пред нея беше нещастно създание, оковано и пребито, и то не за истинско престъпление, а само защото бе избягал, опитвайки се да спаси живота си. Сега й се искаше да беше избягала с него. Съжали го — той не беше изцяло лош. Донякъде всъщност дори й беше приятел.

Изведнъж се засрами от коравосърдечието си. Беше се чувствала толкова уверена за нещата, толкова сигурна кое е добро и кое лошо, че бе готова да го остави да се удави. А сега й беше мъчно да го гледа — изплашен и мръсен. Тя стисна студената му ръка и каза:

— Не се страхувай — ще се върна след малко. — Взе свещта и тръгна да търси бурето, описано й от Ган Итай.

Докато оглеждаше избледнелите надписи, над главата й кънтяха стъпки. Корабът внезапно се наклони и заскърца в хватката на първите набези на бурята. Най-после Мириамел намери буре с надпис, услужливо съобщаващ: „Сечива“. Отвори го с един лост, който висеше край стълбата, и видя безценно съкровище от инструменти, всички акуратно увити в кожа, плувнала в масло. Прехапа устна и се насили да работи спокойно и предпазливо — развиваше мазните пакети един по един, докато не намери един секач и един тежък чук. Избърса ги с вътрешността на опаковките им и ги занесе при Кадрах.

— Какво правиш? Да не смяташ да ми окажеш благоволението да ме удариш с тоя свинеубивач? Виж, това вече ще е истинска услуга!

Тя сбърчи вежди, докато капеше восък на пода, за да закрепи свещта.

— Стига глупости. Ще скъсам веригите ти. Ган Итай ни помага да избягаме.

Монахът я погледна за миг, подпухналите му сиви очи бяха изненадващо внимателни.

— Аз не мога да вървя, Мириамел.

— Ако трябва, ще те нося. Но няма да тръгнем преди полунощ. Това ще ти даде възможност да поразтриеш краката си. Може би даже ще можеш да се изправиш и да се опиташ да походиш, ако си достатъчно безшумен. — Тя дръпна веригата, която висеше от глезените му. — Дано да мога да я счупя от двете страни, иначе ще дрънчиш като калайджия. — Кадрах се усмихна, макар явно да не му беше смешно.

Дългата верига между двете железа на краката му минаваше през една халка на пода на трюма. Мириамел опъна стегнато единия край, след това намести секача до най-близката брънка на веригата и попита:

— Можеш ли да я подържиш малко?

Монахът кимна и хвана веригата. Мириамел вдигна чука.

— Приличаш на Дейанага Кафявите очи — прошепна Кадрах.

Мириамел се вслушваше в скърцането на кораба — чакаше по-силен шум, за да удари.

— На коя?

— На Дейанага Кафявите очи. — Той се усмихна. — Най-малката дъщеря на Рин. Когато неприятелите му го обкръжили и той легнал болен, тя заудряла по бронзовия му казан с лъжицата си и другите богове дошли да го спасят. Храбра е била.

Корабът се наклони и буретата заскърцаха и затрополиха.

— Очите ми са зелени — каза Мириамел и стовари чука с всичка сила. Ударът й се стори силен като гръмотевица. Сигурна, че Аспитис и хората му вече тичат към трюма, тя погледна надолу. Секачът бе захапал дълбоко, но веригата си беше цяла.

— Проклятие! — задъхано възкликна тя и се ослуша, после пак вдигна чука. Изведнъж й хрумна нещо и Мириамел бързо свали наметалото си, сгъна го няколко пъти и го пъхна като възглавница под веригата. — Дръж — нареди тя и удари отново.

Потрябваха няколко удара, но наметалото заглушаваше шума, макар че правеше и силните удари по-трудни. Най-после желязната брънка се скъса. Мириамел поработи усилено и от другата страна и дори успя да пререже едната страна на веригата на ръцете на Кадрах. Ръцете й пламтяха, вече не можеше да вдигне тежкия чук. Кадрах опита, но беше твърде слаб — удари няколко пъти, без дори да нащърби желязото, и й върна чука.

— Това е достатъчно — каза той. — Едната страна ми стига да съм свободен, и мога да навия синджира около ръката си, за да не вдига шум. Краката са важни, а те са свободни. — Той внимателно размърда стъпалата си, за да й покаже. — Можеш ли да намериш някакъв тъмен плат в този проклет трюм?

Мириамел го изгледа с любопитство, но стана и започна да търси. Накрая се отказа. Кинжалът на Аспитис, който бе завързала за крака си с един шал, сега беше в ръката й.

— Няма нищо. Ако наистина ти трябва, ще отрежем от долнището на наметалото ми. — Тя коленичи и вдигна кинжала. — Да режа ли?

Кадрах кимна.

— Да. Ще го използвам да завържа двете вериги. Така ще издържат дори ако някой ги дръпне силно. — Той се усмихна насила. — При тази светлина пазачите изобщо няма да забележат, че едната от брънките е от мека еркинландска вълна.

Когато свършиха с това и инструментите бяха опаковани и върнати на местата им, Мириамел взе свещта и се изправи.

— Ще дойда да те взема в полунощ или малко преди това.

— И как мисли Ган Итай да изиграе този номер? — В гласа на Кадрах се появи намек за някогашния му ироничен тон.

— Не ми каза. Може би смята, че е по-добре да знам по-малко, та по-малко да се тревожа. — Мириамел поклати глава. — Обаче не е познала.

— Не ми се вижда възможно да напуснем кораба, камо ли да избягаме далече. — Мъчителните усилия от последния час личаха във всяко неуверено движение на Кадрах.

— И на мен така ми се струва — съгласи се тя. — Но Аспитис знае, че съм дъщеря на Върховния крал, и ме принуждава да се омъжа за него, така че не ме е грижа възможно ли е, или невъзможно. — Тя се обърна да си върви.

— Така е, принцесо. Представям си какво ти е. До довечера тогава.

Мириамел се спря. Някъде през изтеклия час, докато веригите падаха, между тях се бе появило неизречено разбирателство. Нещо като опрощение…

— До довечера — отвърна тя. После взе свещта, тръгна към стълбата и остави монаха в мрака.

Часовете на вечерта се влачеха бавно. Мириамел лежеше в каютата си, заслушана в надигащата се буря, и се чудеше къде ли ще е утре по това време.

Вятърът се усилваше. „Облака на Еадне“ се издигаше и спускаше, клатеше се силно. Когато пажът на графа почука на вратата и каза, че господарят му я вика на късна вечеря, тя заяви, че й е лошо от люлеенето, и отклони поканата. Малко по-късно дойде самият Аспитис.

— Съжалявам, че не си добре, Мириамел. — Той се облегна на вратата, гъвкав като хищник. — Може би предпочиташ да спиш тази нощ в моята каюта, за да не си сама в страданието си?

Приискай се Да се разсмее при тази отвратителна ирония, но се сдържа.

— Болна съм. Когато се ожениш за мен, ще правя каквото кажеш. Остави ми тази последна нощ за мен самата.

Той изглеждаше склонен да възрази, но вместо това сви рамене.

— Както желаеш. Вечерта беше доста трудна с тази буря. А и, както казваш, цял живот е пред нас. — Усмивката му беше като разрязана с нож. — Лека нощ тогава. — Той пристъпи напред и целуна студената й буза, после отиде до малката масичка, стисна фитила на лампата и я угаси. — Ще имаме трудна нощ. Нали не искаш да запалиш пожар.

После излезе. Щом стъпките му заглъхнаха в коридора, тя скочи от леглото, за да се увери, че не я е заключил. Вратата се отвори лесно и Мириамел надзърна в тъмния коридор. Въпреки че люкът за палубата беше затворен, воят на вятъра беше силен, пълен с дива мощ. Тя затвори вратата и се върна в леглото.

Ту задрямваше, ту се стряскаше и бързо тичаше в коридора и по стълбата, за да погледне крадешком към небето. Веднъж трябваше да чака толкова дълго луната да се покаже отново на покритото с буреносни облаци небе, че се изплаши, че изобщо е изчезнала, прогонена по някакъв начин от баща й и Приратес. Когато светилото най-после се появи — намигващо око в мрака, и Мириамел видя, че е още далече от мястото, за което бе говорила нискийката, се промъкна обратно в леглото си.

Дори й се стори, че един път, докато лежеше полубудна, Ган Итай отвори вратата и се вторачи в нея. След миг на вратата нямаше никого. Скоро след това в едно временно затишие между поривите на вятъра Мириамел чу песента на морската надзирателка — като плач в нощта.

Не можеше да чака повече и стана. Измъкна торбата, която бе скрила под кревата, и извади монашеските си дрехи, които бе изоставила заради красивите рокли, давани й от Аспитис. Преоблече се. Кинжала на Аспитис пъхна зад колана си. По-добре беше да й е подръка, отколкото да се тревожи, че ще го открият. Ако срещнеше някого преди каютата на Ган Итай, щеше да се опита да го скрие в широкия ръкав на дрехата си.

Коридорът беше празен. Мириамел тръгна възможно най-тихо — помагаше й и дъждът, който биеше по палубата над главата й като барабан, удрян от хиляди ръце. Песента на нискийката, издигаща се над воя на бурята, беше странна, много по-неприятна за ухото, отколкото обикновено. „Може би страданието на Ган Итай се излива в песента й“, помисли си Мириамел и разстроена поклати глава.

Дори краткото надзърване през капака я намокри. Проливният дъжд валеше почти косо; малкото лампи, които все още горяха в гнездата си от полупрозрачен рог, тракаха и подскачаха по мачтите. Моряците, увити в шляпащи наметала, подскачаха по палубата като паникьосани маймуни, заети с трескава работа — очите им оглеждаха всичко. Нямаше начин двамата с Кадрах да се промъкнат незабелязано от едната страна на кораба на другата — да не говорим за спускането на тежката лодка и бягството им. Каквото и да бе планирала Ган Итай, бурята щеше да осуети намеренията й.

Луната, макар и почти напълно забулена, сякаш беше по-близо до мястото, което беше посочила нискийката. Мириамел спусна капака, слезе по стълбата и забърза към каютата на Ган Итай и прохода, който водеше към Кадрах.

Монахът беше буден и я чакаше. Изглеждаше малко по-добре, но движенията му все още бяха вяли и бавни. Мириамел омота дългата верига около ръката му и я върза с лента от наметалото си; тревожеше се как ще го преведе през палубата до лодката незабелязан.

Когато свърши, Кадрах вдигна ръка и я размаха храбро.

— Почти не тежи, лейди.

Тя погледна тежките брънки и сви вежди. Той лъжеше, разбира се — виждаше напрежението и на лицето му, и в стойката му. За миг се Замисли дали да не отвори пак бурето и да опита отново с чука и секача, но се страхуваше да не изгуби много време. При това с тези наклони на кораба рискуваше да нарани и себе си, и Кадрах. Съмняваше се, че бягството им ще успее, но това беше единствената й надежда. Сега, когато времето беше дошло, тя реши да направи всичко възможно.

— Трябва да тръгваме. Хайде. — Тя измъкна една плоска от торбата си и я подаде на Кадрах. — Обаче съвсем малко.

Той я взе и я изгледа въпросително. След първата глътка по лицето му се разля усмивка и той отпи още няколко дълги глътки.

— Вино. — Кадрах се облиза. — Добро старо пердруинско! В името на Усирис, Багба и… всички други! Бъди благословена, принцесо! — Той въздъхна. — Вече мога да умра щастлив.

— Не умирай. Не още. Дай ми това.

Кадрах я погледна, после неохотно й подаде плоската. Мириамел я надигна и изпи останалите няколко глътки; усети топлината да се търкулва по гърлото й и да се утаява в стомаха й. Наведе се и скри празната плоска зад едно буре.

— Да тръгваме. — Принцесата взе свещта и го поведе към стълбата.

Когато Кадрах най-после се изкатери по стъпалата и се добра до прохода, тя спря да си поеме дъх. Обмисляше следващата стъпка. Над тях платната плющяха под поройния дъжд.

— Има три начина да излезем горе — каза тя. Кадрах, опрял се с две ръце в стената да устои на клатенето, сякаш не я чуваше. — Отворът през трюма, но той излиза право на кърмата, където винаги има човек. Така че това го изключваме. — Тя се обърна да погледне монаха. Той се беше вторачил в дъските под краката си. — Значи имаме две възможности. Нагоре до главния коридор, право покрай Аспитис и моряците му, или надолу по този коридор до другия му край, който вероятно води до предната палуба.

Кадрах я погледна.

— Вероятно?

— Ган Итай не ми каза, а аз забравих да я попитам. Но това е нискийски проход. Тя ми каза, че го използва, за да прекоси кораба бързо. Понеже винаги пее от предната палуба, трябва да води там.

— Аха. — Монахът кимна уморено.

— Затова мисля, че трябва да отидем там. Ган Итай ни чака. Не каза как ще отидем до спасителната лодка и кога ще ни срещне.

— Ще те следвам, принцесо.

Докато се промъкваха през тесния проход, един невероятно силен разтърсващ удар едва не им пукна тъпанчетата. Кадрах ахна ужасено и задъхано прошепна:

— Богове, какво е това?

— Гръмотевица — каза Мириамел. — Бурята започна.

— Милостиви Усирис Ейдон, спаси ме от кораби и морета — изстена Кадрах. — Те всички са прокълнати. Прокълнати!

— От кораб на лодка, дори още по-близо до морето — изсумтя Мириамел. — Там отиваме — ако имаме късмет.

Кадрах пак изпъшка измъчено.

Гръмотевица тресна още два пъти, преди да стигнат до края на коридора — всеки път по-силно. Когато най-после застанаха превити под капака, Мириамел се обърна и сложи ръка върху рамото на Кадрах.

— Ще духна свещта. Пази тишина.

Надигна тежкия капак едва-едва. Дъждът шибаше и плющеше. Блясък на светкавица за миг освети цялата палуба и Мириамел видя Десетки силуети — като нарисувани на стена. Небето притискаше кораба — мътилка от сърдити черни облаци. Тя се сниши и затвори капака. Поредната гръмотевица разцепи нощта.

— Пълно е с хора — каза принцесата, когато ехото затихна. — Но никой не е много близо. Както сме с качулки, може и да не забележат, че не сме от екипажа, и може би ще успеем да стигнем до лодката.

Без свещта не виждаше монаха, но чуваше дишането му. Внезапно й хрумна нещо.

— Не чувам Ган Итай. Тя не пее.

Последва кратко мълчание, после Кадрах каза прегракнало:

— Страх ме е, Мириамел. Ако трябва да вървим, нека е по-скоро, докато не съм загубил последния си кураж.

— И мен ме е страх — каза тя, — но трябва малко да помисля. — Посегна в тъмното и хвана студената му ръка. Постояха така доста време, после Мириамел заговори отново: — Ако Ган Итай не е на предната палуба, тогава въобще не знам къде е. Може би ни чака в спасителната лодка, може би не. Когато стигнем там, ще трябва да развържем въжетата, с които е завързана за кораба — всички без едно. Ще отида да я потърся и когато се върна, ще спуснем лодката и ще скочим във водата. Ако не се върна, ще трябва да го направиш сам. Ще е само един възел, впрочем.

— Да скоча… във водата? — запелтечи той. — В тази ужасна буря? При онези демонични създания, ония килпи, които плуват там?

— Да, да скочиш — отвърна тя, като се мъчеше да сдържи досадата си. — Не можем да спуснем лодката във водата, докато сме в нея. Не се плаши. Аз ще скоча първа и ще ти подам весло, за да се хванеш.

— Засрамваш ме, лейди — каза монахът, но не пусна ръката й. — Би трябвало аз да те защитавам. Но знаеш, че мразя морето.

Тя стисна пръстите му.

— Знам. Да вървим. Помни: ако някой те повика, ще се престориш, че не го чуваш, и продължаваш да вървиш. И дръж ръката си на парапета, защото палубата сигурно е хлъзгава. Нали не искаш да паднеш от борда преди да сме спуснали лодката?

Смехът на Кадрах беше уплашен.

— Права си, принцесо. Бог да ни пази!

Нов шум изведнъж се надигна над рева на бурята, малко по-тих от гръмотевица, но някак си не по-малко мощен. Мириамел се олюля и се опря на стената, понеже коленете й омекнаха. Какво ли беше това? В звука имаше нещо ужасно, което пробождаше сърцето й като леден шип… но нямаше време за колебания. Тя се овладя, надигна капака и двамата излязоха под шибащия дъжд.

Странният звук беше навсякъде, пронизващо сладък и въпреки това заплашително непреодолим като насрещно течение. За момент той сякаш се извиси над обсега на ушите им и черепът й се изпълни с ехо, писукащо като безброй прилепи; миг по-късно звукът стана басов дълбок тътен, все едно песен на бавния и смразяващ език на морското дъно. Мириамел все едно стоеше в центъра на жужащо гнездо на оси, голямо колкото катедрала: звукът вибрираше в нея, чак до вътрешностите й. Част от нея изгаряше от желание да се понесе по палубата, да танцува и да пищи, и да тича в кръг; друга част искаше да легне и да бие главата си в дъските, докато звукът не престане.

— Бог да ни пази, какъв е този ужасен вой? — изстена Кадрах и се строполи на колене.

Стиснала зъби, Мириамел наведе глава, сграбчи монаха за ръкава и го помъкна след себе си, влачеше го като шейна по хлъзгавите дъски.

— Това е Ган Итай — прошепна тя, без да спира да се бори с поразителната сила на песента на нискито. — Прекалено близо сме.

Кадифената тъмнина, осветена само от струящите жълто фенери, внезапно стана яркосиня и бяла. Перилата пред Мириамел, ръката на Кадрах в нейната, празната чернота на морето под тях — всичко изчезна в един взривен миг. Почти веднага отново блесна светкавица и Мириамел видя в светлината й гладка кръгла глава — подаваше се над парапета. Тресна двоен гръм и още пет-шест гъвкави фигури се покатериха на кораба, хлъзгави и проблясващи на мъждукащата светлина на фенерите. Внезапно тя разбра какво става, обърна се и затича към дясната страна на кораба, като влачеше Кадрах.

— Какво става? — извика той.

— Ган Итай! — Моряци търчаха като мравки в настъпен мравуняк. — Нискито! — Устата й се напълни с дъждовна вода и тя я изплю. — Пее на килпите да се качат!

— Ейдон да ни е на помощ! — изпищя Кадрах. — Ейдон да ни е на помощ!

Светкавица блесна отново и се видяха десетки сиви жабоподобни тела — прескачаха перилата на десния борд. Щом тупваха на палубата, килпите започваха да клатят глави, зяпнали като поклонници, най-после стигнали до велико светилище. Едно от съществата протегна тънката си ръка и сграбчи кормчията, после сякаш се уви около него и го повлече надолу в тъмното. Гръмотевицата заглъхваше. Отвратена, Мириамел се обърна и забърза към спасителната лодка. Водата дърпаше глезените и стъпалата й. Като в кошмар, тя усещаше, че не може да тича, че върви все по-бавно и по-бавно. Сивите същества продължаваха да се изсипват през перилата като вампири от детска приказка, бъкащи от разпукнат гроб. Зад нея Кадрах крещеше несвързано. Влудяващата песен на нискито се извисяваше над всичко и караше самата нощ да пулсира като мощно сърце.

Килпите сякаш бяха навсякъде — движеха се с ужасна, зашеметяваща внезапност. Дори през шума на бурята и песента на Ган Итай палубата кънтеше от отчаяните викове на обкръжения екипаж. Аспитис и двама от офицерите му бяха притиснати до една мачта и отблъскваха няколко от морските чудовища. Мечовете им бяха като тънки проблясъци светлина. Един килпа се олюля, стиснал ръката си, която вече не беше част от тялото му. После я изпусна на палубата и се наведе да я вземе. Хрилете му пухтяха. Черна кръв бликаше от раната му.

— О, милостиви Ейдон! — Мириамел най-после зърна тъмната сянка на лодката. Докато влачеше Кадрах към нея, една лампа на реята над тях се обърна и върху наводнената палуба се изля вряло масло. Изригнаха валма пара, една тлееща искра падна на ръкава на Мириамел. Докато тя припряно удряше пламъка, нощта избухна в оранжева светлина. Принцесата погледна нагоре към заслепяващия пороен дъжд. Едно платно се беше подпалило въпреки бурята и една мачта гореше като факла.

— Възлите, Кадрах! — извика тя. Нечий приглушен вик бе погребан от грохота на гръмотевица. Мириамел грабна хлъзгавото от дъжда въже и се замъчи да го отвърже; един от ноктите й се счупи. Най-после възелът се развърза и тя посегна към следващия. Лодката се люлееше и това й пречеше, но тя не се отказваше. До нея Кадрах, бледен като мъртвец, се бореше с друго от четирите въжета, които държаха лодката.

Мириамел усети ледена вълна още преди тварта да я докосне. Извъртя се, залитна и падна до корпуса на спасителната лодка. Килпата направи крачка напред и хвана увисналия й ръкав с тънките си пръсти. Очите на съществото бяха черни локви, които блестяха от пламъците на горящото платно. Устата му се отваряше и затваряше, отваряше и затваряше. Мириамел изпищя, когато килпата я дръпна към себе си.

Нещо внезапно се раздвижи сред сенките зад нея. Килпата падна назад, но не изпусна ръката й. Мириамел коленичи и опря другата си ръка в хлъзгавия корем на тварта. Пое дъх и се дръпна, но паяжинестата ръка я стискаше твърде здраво. Облъхна я зловоние — на саламура, тиня и развалена риба.

— Бягай, принцесо! — Лицето на Кадрах се появи зад рамото на чудовището. Той бе увил веригата си около врата му и докато затягаше задушаващата примка, Мириамел видя как пулсират хрилете му — полупрозрачни пластинки от нежна сива плът с розови краища. С вцепеняващо отчаяние разбра, че звярът няма нужда от гърлото си, за да диша — Кадрах държеше веригата твърде високо. Макар и притиснато, чудовището я притегляше към другата си протегната ръка, към зейналата си уста и ледените си очи.

Песента на Ган Итай изведнъж спря, макар че ехото й като че ли кънтеше още дълго. Единствените звуци, които се издигаха над вятъра, сега бяха писъците на ужас и глухите крясъци на морските демони.

Ръката на Мириамел най-после стисна кинжала на Аспитис. Сърцето й подскочи, когато той се заплете в гънка на прогизналата й дреха, но с едно по-силно дръпване тя успя да го освободи. Тръсна го силно, за да изтърси ножницата, после удари сивата ръка, която я държеше. Потече мастилена кръв, но хватката на килпата не се охлаби.

— Бог да ни е на помощ! — изстена Кадрах.

Килпата отвори уста, но не издаде нито звук — само придърпа Мириамел по-близо: тя вече гледаше право в зейналата бледа паст. Принцесата извика от отвращение и гняв, замахна и заби ножа в мекия хлъзгав корем на съществото. Сега то издаде някакъв звук — меко, изненадано подсвирване. Кръв забълбука по ръката на Мириамел и тя усети, че хватката на тварта отслабва. Заби ножа отново и отново. Килпата се загърчи и зарита, рита цяла вечност, но накрая падна. Мириамел се отдръпна, после разтреперана се наведе и изплакна ръцете си във водата на палубата. Веригата на Кадрах още бе увита около врата на чудовището — двамата бяха зловеща картина в светлината на следващата светкавица. Монахът се беше ококорил, лицето му беше бяло като платно.

— Пусни го — задъхано каза Мириамел. — Мъртво е. — Гръм й отговори като ехо.

Кадрах ритна тварта, после пропълзя на четири крака към спасителната лодка. Дишаше тежко. След малко се съвзе достатъчно, за да развърже два възела, после помогна на Мириамел, чиито ръце трепереха неудържимо, да развърже останалите. С едно от веслата избутаха лодката да увисне над тъмната бушуваща вода.

Мириамел се обърна, за да огледа кораба. Мачтата гореше като борина — колона от пламъци, шибана от вятъра. Виждаха се групички сражаващи се мъже и килпи, пръснати по палубата, но имаше и относително чиста ивица между лодката и носовата част.

— Стой тук — каза Мириамел и смъкна ниско качулката си, за да скрие лицето си. — Трябва да намеря Ган Итай.

Изумлението на Кадрах се превърна в гняв.

— Луда ли си? Гойрах силаг! Търсиш смъртта си!

Мириамел не си направи труда да спори.

— Стой тук. Защитавай се с греблото. Ако не се върна бързо, спусни лодката и тръгвай. Ще доплувам до теб, ако мога. — Тя се обърна и забърза по палубата, стиснала кинжала.

„Облакът на Еадне“ се беше превърнал в адски кораб — нещо, което би могло да бъде изработено в корабостроителниците на дявола, за да измъчва грешниците в най-дълбоките морета на проклятието. Вода покриваше цялата палуба, огънят от централната мачта се бе разпространил и върху някои от другите платна. Пламтящи парцали яздеха ветровете като демони. Малкото оцелели моряци бяха окървавени и освирепели като затворници, наказани много по-жестоко, отколкото заслужава каквото и да било престъпление. И много килпи бяха убити — цяла купчина трупове лежеше до мачтата, където се бяха сражавали Аспитис и неговите офицери — но от нея се подаваше и човешки крак. Много от морските твари май се бяха сдобили с плячка и бяха скочили от борда; други все още подскачаха и се плъзгаха след оцелелите.

Мириамел вървеше право към предната палуба, макар че й се наложи да мине много по-близо, отколкото би желала, край няколко хранещи се килпи. Беше изумена от откритието, че може да гледа тези същества, без да изтръпне от ужас. Изглежда, сърцето й бе закоравяло: преди година всяка подобна жестокост би я накарала да ридае и да потърси място да се скрие. Сега й се струваше, че ако се наложи, може да мине и през огън.

Стигна до стъпалата и бързо се отправи към носа. Нискийката не беше престанала да пее: тиха бръмчаща мелодия все още се носеше над предната палуба — бледа сянка на мощта, която бе надминала дори бурята. Морската надзирателка седеше с кръстосани крака на палубата, толкова приведена напред, че лицето й почти докосваше дъските.

— Ган Итай — каза Мириамел. — Лодката е готова! Ела!

Отначало нискийката не отговори. После, когато вдигна глава, Мириамел ахна. Никога не беше виждала такова опустошение по лицето на живо същество.

— О, не! — изграчи нискийката. — В името на всички нередовни пътници, върви си! Върви! — Тя слабо махна с ръка. — Направих го за свободата ти. Не прави престъплението безсмислено, като провалиш бягството си!

— Но нима няма да дойдеш?

Нискийката простена. Лицето й сякаш се бе състарило със сто години. Очите й бяха хлътнали дълбоко, блясъкът им беше изпепелен.

— Не мога. Аз съм единствената надежда корабът да оцелее. Това няма да изличи вината ми, но ще облекчи съсипаното ми сърце. Нека Руян ми прости — злият свят ме доведе до това! — Тя отметна глава и издаде вопъл, изпълнен с толкова страдание, че Мириамел се просълзи. — Върви! — изстена нискито. — Върви! Умолявам те!

Мириамел отново почна да я увещава, но Ган Итай пак наведе лицето си до палубата и подхвана своята слаба, скръбна песен. Дъждът отслабна за малко, тъй като вятърът смени посоката си. Само редки фигури все още се движеха по осветената от огъня палуба долу. Мириамел погледна свитата на кълбо нискийка, после направи знака на Дървото и заслиза по стълбите. Щеше да мисли по-късно. По-късно щеше да се пита защо. По-късно.

Ранен моряк, а не килпа, я сграбчи, но тя плесна ръката му и той я пусна и пак се сви на заляната от вълните палуба. На няколко крачки по-нататък принцесата видя тялото на Турис, младия паж на графа. По него нямаше следи от насилие. Мъртвото лице на момчето беше спокойно под плитката вода, косата му се къдреше като водорасли.

Кадрах толкова се зарадва, като я видя, че дори не я попита защо се връща сама. Мириамел погледна последното въже, после посегна с кинжала и го преряза, като се отдръпна, когато отрязаният край изплющя край лицето й. Барабанът на лебедката се завъртя и лодката полетя надолу. Фонтан от бели пръски изригна, когато се удари във вълните.

Кадрах й подаде веслото и каза:

— Вземи го, Мириамел. Уморена си. То ще ти помогне да се държиш над водата.

— Аз? — възкликна тя.

Трети глас ги прекъсна.

— Ето те и теб, скъпа.

Тя рязко се обърна. Аспитис куцаше към тях, целият в кръв. Дълга рана, която прорязваше бузата му, беше затворила едното му око и бе изпръскала златните му къдрици със съсирена кръв, но той все още държеше дългия си меч. Беше все така красив и ужасяващ като дебнещ леопард.

— Каниш се да ме напуснеш? — попита насмешливо той. — А не да останеш и да ми помогнеш да разчистим след нашите… — той се ухили: ужасна гледка, — след нашите сватбени гости? — Той направи крачка напред и леко люшна меча. Острието проблясваше на светлината на горящите платна като разтопено желязо. Беше странно омагьосващо да го гледаш как се люшка… люшка се…

Мириамел поклати глава и изправи рамене.

— Върви по дяволите!

Усмивката на Аспитис изчезна и той вдигна върха на меча до окото й. Кадрах, който стоеше зад нея, изруга безпомощно.

— Дали да те убия — размишляваше графът, — или още можеш да ми бъдеш полезна? — Очите му бяха нечовешки като на килпа.

— Хайде, убий ме. По-скоро ще умра, отколкото да ти позволя да ме притежаваш отново. — Тя го гледаше вторачено. — Ти плащаш на Огнените танцьори, нали? Вместо Приратес.

Аспитис поклати глава.

— Само на някои. На тези, които не са… твърдо вярващи. Но те всички са полезни. — Той се намръщи. — Не искам да говоря за толкова маловажни неща. Ти си моя. Трябва да решиш…

— Имам нещо, което е твое — каза тя и измъкна кинжала. Аспитис се усмихна странно, но вдигна меча си, за да отклони внезапен удар. Вместо това Мириамел хвърли ножа във водата в краката му. Той наведе автоматично глава, съвсем малко, но този миг бе достатъчен на Мириамел да забие дръжката на веслото в корема му. Той зяпна да си поеме дъх и направи несигурна крачка назад; мечът му се размахваше напразно като жило на ранена пчела. Мириамел вдигна веслото с две ръце, после замахна с всичка сила и го стовари върху главата му. Чу се звук на счупена кост. Аспитис се сви, падна на палубата и се хвана за лицето. Кръв струеше между пръстите му.

— Ха! — извика Кадрах с тържествуващо облекчение. — Погледни се, дявол такъв! Сега ще трябва да потърсиш нещо друго, с което да примамваш жените в капана си!

Мириамел коленичи и бутна веслото по хлъзгавата палуба към Кадрах.

— Хайде — каза тя задъхано. — Вземи го и скачай.

Монахът постоя за момент объркан, сякаш не можеше да си спомни къде е, след това се заклатушка към борда. Затвори очи, промърмори нещо и скочи през борда. Мириамел стана и хвърли последен поглед към графа, който пускаше червена пяна на палубата, после се преви над парапета и се хвърли в нищото. Един безкраен миг падаше, летеше през мрака. Когато водата я стисна като леден юмрук, тя се запита дали някога ще изплува, или ще продължи надолу към бездънните дълбини, към чернотата и тишината…

Изплува. Помогна на Кадрах да изпълзи в лодката, после наместиха веслата и започнаха да гребат, за да се отдалечат от пострадалия кораб. Бурята вече отслабваше. „Облакът на Еадне“ ставаше все по-малък зад тях и накрая се превърна в точица пламтяща светлина на черния хоризонт, мъничко пламъче като падаща звезда.