Към кулата на Зеления ангел. Част първа

10. Конниците на Зората

Въпреки ледената утринна мъгла, която покриваше Сесуад'ра като сиво наметало, Нови Гадринсет беше в почти празнично настроение. Троловете, докарани през бавно замръзващото езеро от Бинабик и Саймън, бяха новото и приятно чудо след една изцяло лоша година. Когато Саймън и малките му приятели стигнаха до последния завой на стария ситски път, цяла тълпа цвърчащи деца, хукнали преди родителите си и по-големите си братя и сестри, се струпа около тях. Планинските овни, свикнали с врявата на канукските села, не се стъписаха. Някои от по-малките деца бяха вдигнати от загрубели кафяви ръце и наместени на седлата, за да пояздят с тролските пастири и ловджийки. Едно момченце се разрева колкото му глас държи. Смутено усмихнат през рядката си брада, тролът, който го беше вдигнал, го пусна внимателно, но твърдо на земята, като внимаваше блъскащите с рогата си овни да не го наранят. Воят на детето заглуши дори виковете на другите деца и необузданото думкане и пищене на канукските пищялки.

Бинабик бе казал на Джосуа за пристигането на кануките още преди да заведе Саймън в гората и принцът на свой ред бе направил всичко възможно да организира подходящо посрещане. Овните бяха отведени в топлите пещерни конюшни и доволно захрупаха сено до конете на Нови Гадринсет; Сиски и останалите троли отидоха в излъскания от ветровете Дом на раздялата, все така заобиколени от ято зяпачи. Оскъдните запаси на Сесуад'ра бяха обединени с провизиите на тролите и скромната храна беше разделена. Нови Гадринсет вече имаше достатъчно жители и прибавянето на стотина дори толкова дребни мъже и жени запълни пещерната зала на ситите до предела — но пък теснотията я направи по-топла. Яденето беше малко, но компанията беше необичайно възбудена.

Сангфугол излезе напред, облечен в най-хубавите си дрехи, макар и малко поизтъркани — жакет и панталони, — и изпя няколко любими стари песни. Тролите аплодираха, като шляпаха с длани ботушите си — обичай, който много забавляваше обитателите на Нови Гадринсет. Двама кануки, мъж и жена, подтиквани от всички останали тролове, изпълниха акробатичен танц, който включваше две пастирски геги и множество подскоци и премятания. Повечето хора от Нови Гадринсет, дори онези, които влязоха в залата изпълнени с подозрения към дребните чужденци, откриха, че отношението им към тях постепенно става по-топло. Само малцината пришълци от Римърсгард все още гледаха недоверчиво: продължителната враждебност между тролите и римърите не можеше да се премахне от един банкет и малко песни и танци.

Саймън седеше и гордо наблюдаваше. Не пиеше, тъй като кръвта все още неприятно пулсираше в главата му след гуляя от предишната нощ, но се чувстваше така приятно замаян, сякаш току-що си беше пийнал на корем. Всички бранители на Сесуад'ра се радваха на новите съюзници. Тролите бяха дребни, но Саймън си спомняше от Сикихок какви храбри бойци бяха. Вероятността Джосуа да успее да задържи Фенгболд все още беше малка, но поне шансът за това беше по-голям, отколкото допреди ден. Върхът беше обаче, че Сиски тържествено помоли Саймън да се бие заедно с тролите. Доколкото знаеше, те никога не бяха искали някой друг утку, така че това беше чест за него. Кануките имали много високо мнение за неговата смелост, каза му тя, и за лоялността, която бил проявил към Бинабик.

Саймън не можеше да не изпитва мъничко злорадство, макар че бе решил засега да не го показва. Все пак не можеше да не се усмихва радостно на всички около дългата маса.

Дойде Джеръмайъс и Саймън го накара да седне до него. В компанията на принца и другите „големци“, както ги наричаше момчето, някогашният чирак на свещаря се чувстваше по-удобно, като прислужваше на Саймън — нещо, което за самия Саймън бе много притеснително.

— Не е редно — измърмори Джеръмайъс, вперил поглед в чашата, която Саймън беше сложил пред него. — Аз съм ти слуга, Саймън. Не бива да седя на масата на принца. Трябва да ти наливам чашата.

— Глупости. — Саймън безгрижно махна с ръка. — Тук не е така. Освен това, ако те бяха прогонили от замъка, когато прогониха мен, ти щеше да си този, който е преживял приключенията, а аз щях да се озова в подземието при Инч…

— Не говори така! — прошепна Джеръмайъс и очите му се изпълниха с внезапен страх. — Ти не знаеш!… — Той се овладя с усилие. — Не, Саймън, дори не споменавай това — ще ни докараш нещастие! — Изражението му се промени, страхът постепенно отстъпи на тъжна замисленост. — Освен това грешиш. Такива неща не биха могли да се случат с мен, Саймън — драконът, Приказният народ — нищо такова. Ако сам не можеш да видиш, че си особен, тогава… — той дълбоко пое дъх — тогава просто си идиот.

Такива изказвания караха Саймън да се чувства още по-неудобно.

— Идиот, а? — изръмжа той.

Джеръмайъс го изгледа, сякаш доловил мислите му, явно се зачуди дали да не се извини, но след миг лицето му се изкриви в подигравателна усмивка.

— Хм! Голям идиот ще е най-точно, щом искаш.

Облекчен от завръщането на по-здрава почва, Саймън потопи пръсти във виното си и пръсна няколко капчици по бледото лице на Джеръмайъс, което накара приятеля му да му отвърне със същото.

— И ти, сир, не си по стока. Посвещавам те в рицарство и те кръщавам сър Големия идиот. — Той тържествено пръсна още няколко капчици. Джеръмайъс изрева, посегна към чашата и я разля върху ризата на Саймън. Започнаха да се боричкат, смееха се и се тупаха с ръце като мечета с лапи.

— Идиот с идиот!

— Сър Идиот!

Борбата, макар и все още добродушна, скоро стана по-разгорещена. Гостите, които седяха най-близо до тях, се отдръпнаха, за да им направят място. Принц Джосуа, въпреки прочутата си резервираност, трудно поддържаше безучастното си благоприличие. Лейди Воршева се смееше от сърце.

Тролите, чиито тържества ставаха в грандиозната необятност на Чидсик уб Лингит и никога не включваха нещо толкова тривиално като двама приятели, които се боричкат и се поливат с вино, наблюдаваха процедурата със сериозен интерес. Някои се питаха на глас дали резултатът от това състезание ще е някаква поличба или предсказание, други — дали ще е обидно за религиозните вярвания на домакините им, ако тихичко се обзаложат кой ще победи. По последния въпрос бе постигнато необявено съгласие, че това, което не се забелязва, не може да бъде обидно. Залозите се променяха няколко пъти, тъй като ту единият, ту другият от борците изглеждаше на ръба на съкрушителен разгром.

Тъй като времето течеше, а никой от борещите се не показваше ни най-малки признаци на отстъпление, интересът на тролите нарастваше. Защото за да продължава толкова дълго подобно нещо по време на тържествен банкет в пещерата на тези Пастир и Ловджийка на равнинните жители — ами явно, обясняваха най-просветените кануки, трябваше да е нещо повече от обикновено състезание. По-скоро, казваха те на своите сънародници, това очевидно е твърде сложен танц, който измолва късмет и сили от боговете за предстоящата битка. Не, казваха други, това не е нищо повече от битка за правото на съешаване. Овните го правят, защо не и хората от равнините?

Когато Саймън и Джеръмайъс осъзнаха, че почти всички в залата ги гледат, ръкопашният бой изведнъж секна. Двамата смутени състезатели, зачервени и изпотени, изправиха столовете си и се наведоха над чиниите си, без да смеят да погледнат другите гости. Тролите тъжно зашушукаха. Колко жалко, че не присъстваха нито Сиски, нито Бинабик, за да преведат многобройните им въпроси за странния ритуал. Пропадна чудесен шанс за по-добро разбиране на обичаите на утку, поне засега.

Бинабик и неговата годеница стояха потънали до колене в снега, покрил изронените плочи на Огнената градина. Студът изобщо не ги смущаваше — късната пролет в Ийканук често беше много по-лоша, а те толкова отдавна не бяха оставали сами.

Стояха лице срещу лице и топлеха бузите си с дъха си. Бинабик протегна нежно ръка и махна една снежинка от страната на Сиски.

— Станала си още по-хубава — каза той. — Помислих си, че самотата ми си прави шеги с мен, но ти си по-прекрасна дори отколкото те помнех.

Сиски се засмя и го дръпна към себе си.

— Ласкателство, Пеещи човече, ласкателство. Да не си се упражнявал с тези огромни жени от равнината? Внимавай, някоя от тях може да се обиди и да те размаже.

Бинабик шеговито се намръщи.

— Не виждам никого освен теб, Сискинанамук, нито пък съм виждал, откакто очите ти за пръв път се отвориха пред мен.

Тя обви ръце около гърдите му и го притисна с всичка сила, после го пусна, обърна се и тръгна. Бинабик я настигна и каза:

— Новините ти ме зарадваха. Тревожех се за нашите хора, откакто заминах от Езерото на Синята кал.

Сиски сви рамене.

— Ще се оправим. Децата на Седа винаги се оправят. Все пак да убедя родителите ми да разрешат да доведа дори тази малка група хора беше като да измъкнеш камък изпод краката на сърдит овен.

— Пастирът и Ловджийката може и да се примириха с истинността на написаното от Укикук — каза Бинабик, — но само знанието за това, че едно неприятно нещо е истина, не го прави по-приемливо. Все пак Джосуа и останалите са истински признателни — всяко оръжие, всяко око ще помогне. Пастирът и Ловджийката са свършили добра работа, макар и неохотно. — Той замълча. — И ти също. Благодаря ти за твоята любезност към Саймън.

Сиски го погледна озадачено.

— Какво искаш да кажеш?

— Като го покани да се присъедини към нас. Това означава много за него.

Тя се усмихна.

— Това не беше благодеяние, любими. Това е заслужена чест и наш избор — не само мой, Бинабик, а на хората, които дойдоха с мен.

Бинабик я погледна изненадано.

— Но те не го познават!

— Някои го познават. Неколцина от онези, които оцеляха при похода ни по Сикихок, са сред тези стотина. Нали видя Сненек? А тези, които бяха в Сикихок, разказаха историите на останалите. Твоят млад приятел направи силно впечатление на нашите хора, любими.

— Младият Саймън. — Бинабик за миг се замисли. — Странно е да се мисли така, но знам, че си права.

— Той много е пораснал, откакто се разделихме край езерото. Не може да не си го забелязал.

— Знам, че нямаш предвид ръста му — той винаги е бил висок дори за човек от неговата раса.

Сиски се разсмя и отново го притисна до себе си.

— Не, разбира се. Мисля, че откакто слезе от нашите планини, той изглежда като Човек, поел по Пътя на възмъжаването.

— Равнинните хора не правят като нас, любов моя, но смятам, че цялата последна година беше за него нещо като Път на възмъжаването. И не мисля, че вече е изминат. — Бинабик поклати глава, после стисна ръката й. — И все пак направих лоша услуга на Саймън, като предположих, че си му оказала любезност. Той е млад и се променя бързо. Аз съм твърде близо до него и може би не виждам промените така добре като теб.

— Ти виждаш по-добре от всеки от нас, Бинбиникегабеник. Точно затова те обичам и затова нищо лошо не бива да ти се случи. Не оставих родителите си на мира, докато не постигнах да бъда до теб сред част от собствения ти народ.

— Ах, Сиски — каза той замислено, — хиляда, дори десет хиляди най-силни троли не могат да ни осигурят безопасност в тези ужасни времена — но по-хубаво от милион копия е отново да си близо до мен.

— Пак ласкателство — засмя се тя. — Но казано така чудесно!

Ръка за ръка, те тръгнаха по снега.

Храната беше оскъдна, но не и дървата. В Дома на раздялата огънят гореше толкова силно, че димът опушваше тавана. Нормално Саймън щеше да се притесни от такова омърсяване на свещеното място на ситите, но днес то не му се струваше оскърбително — просто смел и радостен жест във време, скъперническо на надежда. Той огледа хората, насядали около пламъците. Вечерята вече свършваше.

Повечето от заселниците се бяха разпръснали към палатките си, уморени след дългия ден и неочакваното празнуване. Някои от тролите също си бяха отишли — някои да нагледат овните — защото, питаха се те, какво наистина знаеха хората от равнината за овците?

— А други да си легнат в пещерите, които хората на принца бяха приготвили за тях. Бинабик и Сиски седяха с принца и говореха тихо, лицата им бяха много по-сериозни от тези на останалите гуляйджии, които си предаваха малкото останали мехове с вино около огъня. Саймън помисли малко, после се отправи към тяхната група.

Лейди Воршева беше станала от масата на принца и тъкмо се отправяше към вратата. Херцогиня Гутрун вървеше до нея и я подкрепяше деликатно за лакътя, като майка, готова да задържи импулсивното си дете. Щом видя Саймън, Воршева спря и каза:

— А, ето те и теб. — Детето в утробата й беше започнало да си личи.

— На вашите заповеди — отвърна той. Зачуди се дали не трябва да им се поклони, после се спомни, че преди малко и двете го бяха видели да налага Джеръмайъс, изчерви се и бързо наведе глава, за да скрие лицето си.

Воршева се усмихна.

— Джосуа каза, че тези троли са твои заклети съюзници, Саймън. Или трябва да те наричам сър Сеоман?

Ставаше все по-лошо. Страните му пламнаха отчаяно.

— Моля те, господарке, просто Саймън. — Той я погледна крадешком, после бавно изправи глава.

Херцогиня Гутрун се изкиска.

— Небесата да ти помогнат, момче, не се тревожи толкова. Остави го да иде при другите, Воршева — той е младеж и иска да стои до късно, да пие и да се поперчи.

Воршева я погледна остро, после изражението й се смекчи.

— Исках само да му кажа… — Тя се обърна към Саймън. — Исках само да ти кажа, че бих искала да знам повече за теб. Мислех си, че нашият живот беше доста странен, откакто напуснахме Наглимунд, но когато Джосуа ми разказва какво си видял ти… — Тя отново се засмя, малко тъжно, и сложи дългите си пръсти върху корема си. — Но е много хубаво, че ни доведе помощ. Никога не бях виждала троли!

— Ти познаваш… ммммм… Бинабик отдавна — каза Гутрун и се прозина зад ръката си.

— Да, но да видиш едно дребно човече е едно, друго е, когато виждаш много, много. — Воршева се обърна към Саймън сякаш за помощ. — Разбираш ли?

— Разбирам, лейди Воршева. — Той се ухили, като си спомни. — Когато за пръв път видях града, в който живеят хората на Бинабик — стотици пещери на склона на една планина, — и люлеещите се въжени мостове, и повече троли, отколкото можеш да си представиш, млади и стари — да, беше наистина различно, отколкото да познаваш само Бинабик.

— Точно така. — Воршева кимна. — Е, благодаря ти още веднъж. Може би някой ден ще дойдеш да ми разкажеш повече за пътешествията си. От няколко дни не ми е добре и Джосуа много се тревожи за мен, когато излизам да се разхождам — тя отново се усмихна, но с оттенък на горчивина, — така че ще е добре да имам компания.

— Разбира се, лейди. За мен ще е чест.

Гутрун дръпна Воршева за ръкава.

— Хайде, Воршева. Остави младежа да върви да си поприказва с приятелите си.

— Да. Е, лека нощ, Саймън.

— Лека нощ, дами. — Той отново се поклони, когато те си тръгнаха, този път малко по-елегантно. Явно това беше нещо, което се подобряваше с практикуване.

Когато Саймън стигна до огъня, Сангфугол вдигна очи. Изглеждаше уморен. Старият Таусър седеше до него и продължаваше половината от някакъв несвързан спор, който Сангфугол явно беше зарязал преди доста време.

— А, дойде ли? — каза арфистът. — Седни. Пийни си. — И му подаде мех.

Саймън отпи глътка, колкото да не откаже.

— Хареса ми песента, която изпя тази вечер — онази за мечката.

— Нали? Хубава е. Спомних си разказите ти, че в страната на тролите има мечки, и си помислих, че ще им хареса.

На Саймън сърце не му даде да разкрие, че с изключение на един никой от техните сто нови гости не знаеше нито дума на Западния език и че арфистът със същия успех би могъл да пее и за блатните патици — те все толкова щяха да забележат. Обаче въпреки че съдържанието си остана за тях пълна тайна, кануките бяха харесали енергичния припев и опулените гримаси на Сангфугол.

— Наистина много й аплодираха — каза Саймън. — Мислех, че покривът ще падне.

— Пляскаха се по ботушите — видя ли? — Като си спомни този триумф, Сангфугол видимо се изпъна. Той може би беше единственият арфист на света, аплодиран някога от троли — подобно нещо не бе казвано дори за легендарния Еоин-ек-Клуиас.

— Ботуши? — Таусър се наведе напред и се сви до коляното на Сангфугол. — И кой изобщо ги е научил да носят ботуши? Планинските диваци не носят ботуши.

Саймън понечи да му отговори, но Сангфугол раздразнено поклати глава.

— Пак дрънкаш глупости, Таусър. Не знаеш най-важното за тролите.

Сконфузен, шутът се огледа безпомощно, адамовата му ябълка заподскача.

— Само си помислих, че е странно, че… — Той погледна Саймън. — А ти познаваш ли ги, синко? Тези дребните?

— Познавам ги. Бинабик ми е приятел. Ти често си го виждал тук, нали?

— Виждал съм го, виждал съм го. — Таусър кимна, но воднистите му очи блуждаеха. Саймън не беше сигурен дали наистина помни нещо.

— Ами след като напуснахме Наглимунд и тръгнахме към Драконовата планина — каза предпазливо Саймън, — планината, която ти ни помогна да намерим, Таусър, със спомените си за меча Трън — след като я стигнахме, отидохме на мястото, където живее народът на Бинабик, и се срещнахме с техния крал и тяхната кралица. И сега те са изпратили тези хора, за да ни бъдат съюзници.

— А, много мило. Много мило. — Таусър хвърли подозрителен поглед през огъня към най-близката група троли — няколко мъже, които се смееха и хвърляха зарове. Лицето му светна. — И те значи са тук заради това, което аз казах?

Саймън се подвоуми, после отвърна:

— Да, донякъде. Вярно е.

— Ха! — Таусър се ухили и се видяха малкото му останали зъби. Изглеждаше истински щастлив.

— Казах на Джосуа и на другите за меча, нали така? За двата меча. — Той пак погледна тролите. — Какво правят?

— Играят на зарове.

— Щом съм ги довел тук, трябва да им покажа как се играе истинска игра. Трябва да ги науча на волски рог. — Таусър се надигна, запрепъва се към мястото, където играеха тролите, после се тръшна сред тях, кръстоса крака и почна да им обяснява как се играе на волски рог. Те се кикотеха на явното му пиянство, но очевидно посещението му им беше приятно. Скоро шутът и новодошлите бяха погълнати от безмълвно весело представление — Таусър, вече оглупял от пиенето и възбудата на вечерта, се опитваше да обясни най-тънките нюанси на играта със зарове на мъничките планински хора, които не разбираха думите му.

Саймън се засмя и се обърна към Сангфугол.

— Това сигурно ще го занимава поне час-два.

Сангфугол направи кисела гримаса.

— Де да бях се сетил! Щях да го пратя да им досажда много отдавна.

— Не е нужно да бъдеш бавачка на Таусър. Сигурен съм, че ако кажеш на Джосуа колко мразиш това, той ще накара някой друг да се заеме с него.

Арфистът поклати глава.

— Не е толкова просто.

— Защо? — От толкова близо Саймън виждаше тъмни песъчинки в бръчките около очите на Сангфугол и зацапано петно на челото му под къдравата му кестенява коса. Арфистът явно бе загубил доста от префинеността си, но Саймън не знаеше дали това е добър знак: размъкнат, Сангфугол бе нещо като удар срещу природата, все едно да види Рейчъл мърлява или Джирики непохватен.

— Таусър беше добър човек, Саймън. — Думите на арфиста излизаха бавно, неохотно. — Не, не е честно. Той още е добър човек, макар вече да е стар и глуповат — и пиян винаги, когато му падне. Той не е зъл, само е досаден. Но когато започнах занаята си, намираше време да ми помага, макар че не ми дължеше нищо. Беше просто от доброта. Научи ме на песни и мелодии, които не знаех, помогна ми да разбера как правилно да използвам гласа си, та да не ме подведе, когато ми е нужен. — Сангфугол сви рамене. — Как мога да се отвърна от него само защото ми досажда?

Гласовете на тролите наоколо се повишиха, но това, което отначало приличаше на кавга, всъщност беше надигането на песен, гърлено и накъсано пеене; мелодията беше странна, но настроението й беше толкова очевидно дори при непознатия език, че Таусър, насред певците, се кискаше и пляскаше с ръце.

— Погледни го — каза Сангфугол малко слисано. — Като дете е — и може би всички ще станем такива един ден. Как мога да го мразя повече, отколкото бих мразил дете, което не знае какво прави?

— Но той май те подлудява!

Арфистът изсумтя.

— А нима децата не подлудяват родителите си? Но един ден самите родители стават като деца и си отмъщават на синовете и дъщерите си, защото тогава старите родители крещят, лигавят се и се изгарят на огъня, а децата им страдат от това. — В смеха му имаше малко радост. — Смятах, че съм достатъчно далече от майка си, когато заминах да си търся щастието. Виж сега какво наследих заради своята невярност. — Той посочи Таусър, който с високо вдигната глава пееше заедно с тролите, по-точно виеше проточено без думи и без мелодия, като куче при пълнолуние.

При тази гледка усмивката на Саймън бързо се стопи. Сангфугол и другите поне имаха избор да стоят или да не стоят при родителите си. Със сираците нещата стояха другояче.

— А има и друго. — Сангфугол се обърна и погледна Джосуа, който още беше потънал в задълбочен разговор с канука. — Има и такива, които дори след смъртта на родителите си не могат да се освободят от тях. — Погледът, който отправи към принца, беше пълен с обич и, неочаквано, с гняв. — Понякога сякаш се бои да помръдне от страх да не навлезе в сянката на спомена за стария крал Джон.

Саймън се загледа в слабото, неспокойно лице на Джосуа.

— Той се тревожи наистина много!

— Да, дори когато от това няма никаква полза. — Докато Сангфугол говореше, дойде Таусър: крачеше наперено. Изглежда, данданията на канукските му партньори по зар беше поразнесла пиянството на стареца и той изглеждаше по-буден.

— Предстои ни нападение от Фенгболд и хиляда воини, Сангфугол — изръмжа Саймън. — Това положително е достатъчна причина Джосуа да се тревожи. Понякога тревоженето се нарича „планиране“, нали знаеш.

Арфистът извинително махна с ръка.

— Знам и не го критикувам като пълководец. Ако някой измисли начин да се спечели тази битка, това ще е нашият принц. Но кълна се, Саймън, понякога мисля, че ако той погледне в краката си и види мравките и буболечките, които трябва да смачка при всяка своя стъпка, никога вече няма да тръгне. Човек не може да е водач — да не говорим за крал, — когато всяка рана, нанесена на някого от хората му, го разяжда, сякаш е негова. Мисля, че Джосуа страда прекалено много, за да е щастлив някога на трона.

Таусър, който ги слушаше с грейнали внимателни очи, каза:

— Той е дете на баща си, това е сигурно.

Сангфугол вдигна поглед и каза раздразнено:

— Пак говориш глупости, старче. Престър Джон беше самата противоположност, както знаят всички — както ти би трябвало да знаеш по-добре от всички!

— А — каза тържествено Таусър, неочаквано сериозно. — А, да. — И след кратка пауза, когато сякаш се канеше да каже още нещо, рязко се обърна и се отдалечи.

Саймън не обърна внимание на странната забележка на стареца.

— Как може един добър крал да не го боли, когато народът му страда, Сангфугол? — попита той. — Не трябва ли да е загрижен?

— Разбира се, че трябва. В името на кръвта на Ейдон, да! Иначе с нищо няма да е по-добър от побъркания брат на Джосуа. Но когато си порежеш пръста, нима лягаш и не мърдаш, докато не заздравее? Или спираш кръвта и продължаваш да си вършиш работата?

Саймън се замисли.

— Смяташ, че Джосуа е като фермера в онази стара история — онзи, който купил най-хубавото, най-тлъстото прасе на панаира, после не могъл да понесе мисълта да го заколи и те със семейството му умирали от глад, а прасето живеело?

Арфистът се разсмя.

— Мисля, че да. Макар че не казвам, че Джосуа би оставил народа му да бъде изклан като свине, а само че понякога се случват лоши неща, колкото и силно да се старае един добър принц да ги предотврати.

Седяха, вперили очи в огъня. Саймън мислеше над думите на приятеля си. Когато Сангфугол най-после реши, че Таусър ще е в безопасност в компанията на кануките — старият шут усърдно ги учеше да пеят двусмислени балади, — отиде да спи. Саймън седя и слуша концерта, докато не го заболя главата, и реши да отиде при Бинабик.

Тролът все още говореше с Джосуа, макар че Сиски вече беше почти заспала, с глава, опряна на рамото на Бинабик и полузатворени очи с дълги ресници. Тя се усмихна унесено, когато Саймън приближи, но не каза нищо. Към двамата влюбени и Джосуа се бяха присъединили плещестият Фреозел и един слаб старец, когото Саймън не познаваше, но се сети, че това трябва да е Хелфгрим, някогашният кмет на Гадринсет, който беше избягал от лагера на Фенгболд.

Като гледаше Хелфгрим, Саймън си спомни съмненията на Гелое за него. Той наистина изглеждаше неспокоен и несигурен, докато говореше с принца, сякаш всеки момент можеше да каже нещо неправилно и да си навлече ужасно наказание. Саймън не можеше да отхвърли въпроса доколко могат да се доверят на този изнервен старец, но след малко се упрекна за коравосърдечието си. Кой знае през какви мъчения бе минал горкият стар Хелфгрим, за да изглежда така? Нима самият Саймън не беше бродил като див звяр из горите след бягството си от Хейхолт? Кой, ако го видеше тогава, би го сметнал за надежден?

— А, приятелю Саймън! — Бинабик вдигна очи. — Радвам се да те видя. Има нещо, за което утре ще ми трябва помощта ти.

Саймън кимна, за да покаже, че е налице.

— Всъщност — каза Бинабик — нещата са две. Едното е, че трябва да те науча да говориш малко канукски, за да можеш да се разбираш с моите хора по време на битката.

— Естествено. — Саймън беше доволен, че Бинабик не е забравил. Всичко ставаше още по-реално, когато за него се говореше в присъствието на Джосуа. — Ако имам разрешението на принца да се бия заедно с кануките, разбира се. — Той погледна Джосуа.

— Хората на Бинабик могат да ни помогнат най-добре, ако разбират какво искаме от тях — каза Джосуа. — Така ще е най-добре и за собствената им безопасност. Имаш позволението ми, Саймън.

— Благодаря, принце. Какво е другото, Бинабик?

— Трябва също да съберем всички лодки на хората от Нови Гадринсет. — Бинабик се усмихна широко. — Трябва да са към четиридесетина.

— Лодки? Но езерото около Сесуад'ра е замръзнало. За какво са ни лодки?

— Ще ни трябват не самите лодки, а части от тях — отвърна тролът.

— Бинабик има план за защитата ни — уточни Джосуа. Изглеждаше неуверен.

— Не е точно план. — Бинабик отново се усмихваше. — Не е само идея, която е заседнала в мен като камък. Това е един канукски начин, който ще ви покажа, утку, и това е голям късмет за вас. — Той се засмя самодоволно.

— И какъв е той?

— Ще ти кажа утре, докато се занимаваме с издирването на лодките.

— Още нещо, Саймън — каза Джосуа. — Знам, че ще се повторя, но мисля, че си струва да попитам още веднъж. Смяташ ли, че твоите приятели ситите ще дойдат? Това е тяхно свещено място, нали? Няма ли да го защитят?

— Не знам, Джосуа. Както казах, Джирики явно смяташе, че неговите хора имат нужда от голямо убеждаване.

— Жалко. — Джосуа прокара пръсти през късо остриганата си коса. — Всъщност се боя, че сме прекалено малко дори след пристигането на тези храбри троли. Помощта на Справедливия народ би била голям дар. Ха! Животът е странен, нали? Баща ми се гордееше, че е накарал и последните сити да се изпокрият. Сега синът му се моли те да дойдат и да помогнат да се защитят останките на бащиното му кралство.

Саймън тъжно поклати глава. Нямаше какво да каже. Старият кмет, който мълчаливо бе слушал тази размяна на мнения, погледна Саймън внимателно. Саймън се опита да прочете поне намек за мислите на стареца във воднистите му очи, но не успя да види нищо.

— Събуди ме, когато стане време да вървим, Бинабик — каза най-после той. — Лека нощ на всички. Лека нощ, принц Джосуа. — Той се обърна и тръгна към вратата. Пеенето на тролите и хората от равнината край огъня беше притихнало, мелодията бе станала бавна и меланхолична. Гаснещият огън хвърляше трептяща червена светлина върху призрачните стени.

На късното утринно небе почти нямаше облаци. Въздухът беше хапливо студен. Дъхът на Саймън образуваше пухкави облачета пред лицето му. Бинабик го учеше на важни думи на канукски още от зазоряване и Саймън — показваше повече търпение от обикновено — напредваше бързо.

— Кажи „сега“. — Бинабик вдигна вежда.

— Умму.

Куантака, която ситнеше край тях, вдигна глава и изскимтя, после кратко изръмжа. Бинабик се засмя.

— Тя не разбира защо й казваш: „сега“ — обясни той. — Това са думи, които чува само от мен.

— Но нали ми каза, че вашият народ има изцяло друг език, когато говорите с животните си. — Саймън силно заудря пъхнатите си в ръкавици ръце една в друга, за да не позволи на пръстите си да се превърнат в ледени висулки.

Бинабик го погледна с упрек.

— Аз не говоря на Куантака така, както ние, тролите, говорим на овните си, на птиците или рибите. Тя ми е приятелка. Говоря с нея, както бих говорил с всеки приятел.

— О! — Саймън хвърли поглед към вълчицата. — Как се казва „Съжалявам“, Бинабик?

— Чем еа док.

Той се обърна и погали широкия вълчи гръб.

— Чем еа док, Куантака. — Тя му се усмихна широко, от устата й изригна пара.

След малко Саймън попита:

— Къде отиваме?

— Както ти казах снощи, отиваме да съберем лодките. Или по-скоро ще ги изпратим със собствениците им в ковачницата, където Слудиг и другите ще ги натрошат. Но ще дадем на всеки по едно такова нещо — той измъкна пачка пергаментови изрезки с руната на Джосуа, отпечатана върху всяка — за да знаят, че принцът им е дал дума да бъдат възмездени.

Саймън беше озадачен.

— Все още не разбирам какво се каниш да правиш. На тези хора лодките им трябват да ловят риба, за да изхранват себе си и семействата си.

Бинабик поклати глава.

— Не и когато дори реките вече са задръстени от лед. А ако не победим тук, няма да има значение какви са били плановете на хората от Нови Гадринсет.

— И така, ще ми кажеш ли какъв е планът ти?

— Скоро, Саймън, скоро. Когато си свършим работата тази сутрин. Ще те заведа в ковачницата и ще видиш.

Закрачиха към селището.

— Фенгболд сигурно скоро ще нападне.

— Сигурен съм — отвърна Бинабик. — Но този студ трябва да понижи духа на хората му дори ако им плащат със златото на краля.

— Не мислиш ли, че ще са твърде малко, за да ни обсадят? Сесуад'ра е твърде голяма дори за хиляда души.

— Съгласен съм с теб, Саймън. — Бинабик се замисли. — Джосуа, Фреозел и другите говориха за това снощи. Те смятат, че Фенгболд няма да обсади хълма. Във всеки случай се съмнявам, че той знае колко печална е подготовката ни и колко са оскъдни припасите ни.

— Ами какво тогава ще направи? — Саймън се опита да мисли като Фенгболд. — Смятам, че просто ще реши да ни нападне. Доколкото съм чувал, не е от търпеливите.

Тролът го погледна преценяващо, в тъмните му очи блестеше искрица.

— Виждам, че добре преценяваш нещата, Саймън. Това и на мен ми изглежда най-вероятно. Щом ти можа да заведеш група разузнавачи в лагера на Фенгболд, това означава, че и той е изпратил свои тук — Слудиг и Хотвиг смятат, че има доказателства за това, следи от коне и прочее. Така че той ще знае, че има широк път, който води към върха на хълма, и макар че можем да го защитаваме, все пак той не е като крепостна стена, от която можеш да хвърляш камъни надолу. Мисля, че графът ще опита да преодолее съпротивата с най-силните си и страховити воини и ще атакува целия път до върха на хълма.

Саймън обмисли това.

— Имаме повече хора, отколкото той смята, след като и твоите сънародници са тук. Може би ще можем да го задържим по-дълго, отколкото си мисли.

— Несъмнено — каза отривисто Бинабик. — Но в края на краищата ще паднем. Те ще намерят други пътища по склона — а и пак, за разлика от една крепост, хълмът може да се изкачи от решителни хора дори в такова студено и хлъзгаво време.

— Какво тогава можем да направим, нищо ли?

— Можем да използваме умовете и сърцата си, приятелю Саймън. — Бинабик се усмихна. — Точно затова сега бързаме за лодките, или по-точно за пироните, които свързват дъските им.

— Пирони? — Саймън беше още по-объркан.

— Ще видиш. Сега бързо, кажи ми как е „атака!“

Саймън се замисли.

— Нихук.

Бинабик протегна ръка и го тупна по бедрото.

— Нихут. С т, а не с к.

— Нихут! — извика Саймън.

Куантака изръмжа и се огледа, търсеше неприятел.

Саймън сънуваше, че стои в голямата тронна зала в Хейхолт и гледа как Джосуа, Бинабик и множество други търсят трите меча. Въпреки че претърсваха всеки ъгъл, вдигаха всеки килим и надничаха дори под малахитовите статуи на предишните крале на Хейхолт, сякаш само Саймън виждаше, че черният Трън, сивият Печал и едно сребристо оръжие, което би трябвало да е Блестящ гвоздей на крал Джон, са подпрени на големия пожълтял трон — Престола от драконова кост.

Макар че Саймън беше виждал третия меч само отдалече — от стотина стъпки, когато живееше в Хейхолт, в съня му той беше забележително ясен, златната му дръжка беше изработена като извивката на Свещеното дърво, а острието му беше толкова излъскано, че искреше в мрачната зала. Мечовете се опираха един в друг, дръжките им бяха във въздуха като някакъв необикновен трикрак стол. Ухиленият череп на дракона Шуракай бе надвиснал над тях, сякаш всеки миг щеше да ги глътне и да ги скрие от поглед завинаги. Как можеха Джосуа и другите да не ги виждат? Саймън се опита да каже на приятелите си какво пропускат, но не можеше да издаде нито звук. Опита се да им посочи мечовете, да направи някакъв знак, за да привлече вниманието им, но някак си беше загубил тялото си. Беше призрак, а неговите любими приятели и съюзници правеха ужасна, ужасна грешка…

— По дяволите, Саймън, ставай! — Слудиг го разтърсваше грубо. — Хотвиг и хората му казват, че Фенгболд пристига. Ще е тук преди слънцето да се е вдигнало над дърветата.

Саймън с мъка се надигна и седна.

— Какво? — изломоти той. — Какво?

— Фенгболд идва. — Римърсгардецът го гледаше нетърпеливо. — Ставай!

— Къде е Бинабик? — Сърцето на Саймън заби бързо. Какво трябваше да прави?

— Вече е при принц Джосуа и другите. Хайде, идвай. — Слудиг поклати глава, след това се ухили с пресилена веселост. — Най-после има с кого да се бием! — И се измъкна от палатката.

Саймън изпълзя изпод завивките и пъхна крака в ботушите си, като почти си счупи нокътя на палеца от бързане под мразовитите пръсти на студа. Изруга, навлече горната си риза, после намери канукския си нож и го препаса. Мечът, който му бе дал Джосуа, беше увит в платно и пъхнат под сламеника. Когато го разви, дръжката заледи ръката му. Той потрепери. Фенгболд идваше. Беше настъпил денят, за който говореха от толкова седмици. Щяха да умрат хора, някои може би още преди бледото слънце да стигне до пладне. Може би и Саймън щеше да е един от тях.

— Лоши мисли — измърмори той, докато закопчаваше колана на меча си. — Лош късмет. — Направи знака на Дървото, за да прогони собствените си лоши думи. Трябваше да бърза. Имаха нужда от него.

Докато търсеше ръкавиците си, погледът му попадна на вързопа, който му беше дала Адиту. Беше забравил за него след нощта, когато се беше промъкнал в Обсерваторията. Какво беше това? Внезапно го прониза болезненият спомен, че Амерасу беше пожелала той да бъде предаден на Джосуа.

„Милостиви Ейдон, какво съм направил?“

Дали беше нещо, което би могло да ги спаси? Беше ли той в глупостта си, в своята малоумна забраванковщина пренебрегнал оръжие, което би могло да помогне на приятелите му да оживеят? Или беше нещо, с помощта на което можеше да се призове помощта на ситите? Дали вече нямаше да е твърде късно?

С блъскащо сърце, ужасен от непростимата си грешка, той грабна вързопа — дори в изплашеното си бързане забеляза странната хлъзгава мекота на тъканта му — и изскочи в ледената утрин.

Огромна тълпа се събираше в Дома на раздялата, увлечена от трескава дейност, която изглеждаше готова да се превърне всеки момент в паническа блъсканица. В центъра на всичко това Саймън намери Джосуа и малка група, която включваше Деорнот, Гелое, Бинабик и Фреозел. Принцът, без капка нерешителност, издаваше заповеди, преглеждаше планове и приготовления и увещаваше някои от най-нетърпеливите защитници на Нови Гадринсет. Светналите му очи накараха Саймън да се почувства като предател.

— Ваше височество! — Той направи крачка напред, после падна на коляно пред принца, който го погледна изненадано.

— Стани, Саймън — каза Деорнот нетърпеливо. — Има работа да се върши.

— Боя се, че съм направил ужасна грешка, принц Джосуа.

Принцът се спря, като явно се мъчеше да бъде спокойно внимателен.

— Какво искаш да кажеш, синко?

Синко! Думата удари Саймън като чук. Той би искал Джосуа наистина да му беше баща — в този човек категорично имаше нещо, което обичаше.

— Направих глупост — каза той. — Голяма глупост.

— Говори внимателно — каза Бинабик. — Кажи само фактите, които имат значение.

Разтревоженото лице на Джосуа се отпусна, когато чу неспокойното обяснение на Саймън.

— Дай ми го тогава — каза той, когато Саймън свърши. — Няма нужда да се измъчваш, докато не разберем какво е. Изплаших се, че си направил нещо, което ще ни изложи открити на нападението. Както изглежда, твоят вързоп ще е най-вероятно някакъв талисман.

— Подарък? — попита Фреозел със съмнение. — Да не е нещо пагубно?

Джосуа приклекна и взе вързопа от Саймън. Беше му трудно да развърже възела само с една ръка, но никой не посмя да му предложи помощта си. Най-после нещо увито в бродиран черен плат се търкулна в скута на принца.

— Това е рог — каза той, разви го и го вдигна.

Рогът беше направен от единствено парче кост и покрит с изящна резба. Беше с обков от сребрист метал и висеше на черен портупей, изработен също така разкошно, като плата. Имаше нещо необикновено във формата на рога, някаква завладяваща, но не съвсем разпознаваема същност. Въпреки че всичко в него подсказваше голяма възраст и дълга употреба, в същото време рогът блестеше като съвсем нов. Беше могъщ, Саймън виждаше това: макар и не като Трън, който понякога сякаш почти дишаше, рогът притежаваше нещо, което привличаше окото.

— Красив е — измърмори Джосуа, докато гледаше резбата. — Не мога да прочета нищо от това, макар че някои рисунки приличат на руни.

— Принц Джосуа! — Бинабик протегна ръце и Джосуа му подаде рога. — Това са ситски руни. Нищо чудно за един подарък от Амерасу.

— Но платът и портупеят са от материал на смъртни — каза рязко Гелое. — Това е странно.

— Можеш ли да прочетеш нещо от написаното? — попита Джосуа.

Бинабик поклати глава.

— Не сега. Би могло да стане след известно проучване.

— Но може би можеш да прочетеш това? — Деорнот наведе рога и измъкна парче пергамент от гърлото му. Разгъна го, подсвирна изненадано и го подаде на Джосуа.

— Написано е на нашия език! — възкликна принцът. — „Това да бъде дадено на притежаващия го по право, когато всичко изглежда загубено“. А отдолу има странен подпис — нещо като А.

— Знакът на Амерасу. — Плътният глас на Гелое звучеше скръбно. — Нейният знак.

— Но какво може да означава това? — попита Джосуа. — Какъв е този рог и кой би могъл да е негов собственик по право? Той явно е нещо много ценно.

— Моля за извинение, принц Джосуа — нервно се обади Фреозел, — ама може да е по-добре да не се туткаме с такива работи — тоя рог може да е прокълнат или нещо такова. Разправят, че подаръците от Покойните може да са и така, и онака.

— Но ако е изпратен, за да ни повика помощ, просто ще е срамно да не го използваме — отвърна Джосуа. — Ако ни надвият днес, всичко не само ще изглежда загубено — то ще е загубено.

Той се поколеба за момент, после вдигна рога до устните си и го наду. За голяма изненада на всички не последва никакъв звук. Джосуа надникна в чашката на рога, търсейки някаква пречка, после отново изду бузи и задуха, като се приведе почти на две. Рогът продължаваше да мълчи. Той се изправи и с несигурен смях каза:

— Е, аз явно не съм негов собственик по право. Нека опита някой друг — който и да е, няма значение.

Деорнот взе рога и го наду, но нямаше повече късмет от Джосуа. Фреозел отказа. Саймън го взе и макар че го надуваше, докато пред очите му се завъртяха черни снежинки, рогът оставаше ням.

— Е, за какво е той? — изпухтя Саймън.

Джосуа сви рамене.

— Кой може да каже? Но не смятам, че си направил нещо лошо, Саймън. Ако е предназначен да служи на някаква цел, то тя още не ни е разкрита. — Той отново уви рога, прибра го в торбичката и я сложи до краката си. — В момента имаме друга работа. Ако оцелеем днес, ще го погледнем пак — може би Бинабик или Гелое ще успеят да разгадаят изрязаното по него. А сега ми донеси списъка на хората ни, Деорнот, и да направим последно подреждане.

Бинабик хвана ръката на Саймън и каза:

— Има още няколко неща, които трябва да получиш. После трябва да отидеш при канукската група.

Саймън последва малкия си приятел през суматохата на Дома на раздялата.

— Надявам се схемата ти да проработи, Бинабик.

Тролът махна с ръка.

— Аз също. Но все пак ще направим най-доброто, което можем. Тоест всичко, което боговете, или вашият Бог, или нашите предшестеници могат да очакват.

До западната стена се бяха наредили мъже — чакаха пред топяща се купчина дървени щитове, някои от които още носеха петната от речен мъх от предишното си съществувание като дъски на лодки. Сангфугол, който носеше нещо като бойни дрехи в мръсносиво, надзираваше разпределението.

Арфистът вдигна поглед и каза:

— А, дойдохте ли? Ето там, в ъгъла. Ти бе, престани! — изръмжа той на един брадат възрастен мъж, който ровеше в купчината щитове. — Вземи най-горния!

Бинабик отиде до мястото, посочено от Сангфугол, и измъкна нещо изпод едно зебло. Беше също дървен щит, но изрисуван с герба, който Воршева и Гутрун бяха избродирали на знамето на Саймън — черния меч и белия дракон, преплетени над сивото и червеното на Джосуа.

— Не е направено от изкусна ръка — каза тролът. — Но пък е от ръка на приятели.

Саймън се наведе и го прегърна, после взе щита и го удари с юмрук.

— Отличен е.

Бинабик сви вежди.

— Щеше ми се да беше имал повече време да се поупражняваш в използването му, Саймън. Не е лесно да яздиш, да използваш щит и да се биеш едновременно. — Погледът му стана още по-загрижен, когато сграбчи пръстите на Саймън в малкия си юмрук. — Не бъди глупав, Саймън. Ти самият си много важен, и моите хора също са много важни… но и най-прекрасното от всичко, което познавам, също ще бъде с теб. — Той отвърна кръглото си лице. — Сиски е ловджийка от нашия народ и храбра като гръмотевична буря, но — о, Кинкипа! — колко бих искал да не участва в битката днес!

— Нима ти няма да си с нас? — попита Саймън изненадано.

— Ще съм с принца и ще действам като пратеник, тъй като ние с Куантака можем да се придвижваме бързо и тихо, докато по-висок мъж и кон могат да бъдат забелязани. — Тролът се засмя. — И все пак ще нося копие за пръв път след похода си на възмъжаване. Ще ми е доста странно да го държа. — Усмивката му се стопи. — Не, Саймън, няма да съм с вас, поне не така близо. Така че, моля те, добри ми приятелю, дръж под око Сискинанамук. Ако я опазиш от беда, ще предпазиш собственото ми сърце от удар, който би могъл да ме убие. — Той отново стисна ръката на Саймън. — Хайде. Имаме да вършим още неща. Не е достатъчно само да имаш умни планове — той се потупа по челото и се усмихна подигравателно, — ако не са изпълнени както трябва.

Събраха се в Огнената градина, всички защитници на Сесуад'ра — тези, които щяха да я бранят, и онези, които щяха да стоят зад тях в големите покрити с плочи дворове. Макар че слънцето беше вече високо, денят беше смръщен и много студен. Мнозина бяха донесли факли. Нещо прониза Саймън, когато видя пламъци да се полюшват денем, съвсем като в неговото видение от миналото. Някога хиляда сити бяха очаквали тук, също както неговите приятели и съюзници очакваха сега, нещо, което да промени живота им завинаги.

Джосуа се бе качил на една разрушена стена, така че да вижда смълчаната тълпа. Саймън, който беше близо до него, видя отчаяния поглед на принца. Лицето му говореше ясно, че защитниците са малко и зле подготвени.

— Хора от Нови Гадринсет и мили наши съюзници от Ийканук! — извика Джосуа. — Няма нужда да ви говоря за това, което правим. Идва граф Фенгболд, който убиваше жените и децата в собствените си владения във Фолшайър. Трябва да се бием с него. Нищо повече не мога да добавя. Той е оръдие на едно голямо зло и това зло трябва да бъде спряно тук, иначе няма да остане нищо, което да му се съпротивлява. Една победа тук по никакъв начин няма да повали враговете ни, но ако загубим, това ще означава, че тези врагове са спечелили голяма и всеобща победа. Вървете и направете всичко възможно — както тези, които ще се бият, така и онези, които ще останат зад тях със собствените си задачи. Сигурно е, че Бог ни гледа и ще види храбростта ви.

Мърморенето, което се бе надигнало, докато Джосуа говореше за злото, се превърна в приветствия, когато той свърши. Принцът протегна ръка, за да помогне на отец Странгиард да се качи до него и да каже благословията.

Отецът припряно приглади оскъдните си кичури и прошепна:

— Сигурен съм, че ще я объркам.

— Знаеш я прекрасно — отвърна Деорнот. Саймън си помисли, че бе искал да го каже любезно, но не можа да скрие нетърпението в тона си.

— Не ме бива за военен проповедник.

— И няма да бъдеш — рязко каза Джосуа. — Нито ти, нито никой свещеник, ако Бог направи всичко, което трябва.

— Принц Джосуа! — Стреснат, отец Странгиард си пое дъх и се закашля. — Пази се от богохулство!

Принцът го изгледа сърдито.

— След последните две години на мъки по цялата страна Бог би трябвало да се научи да бъде малко по-… гъвкав. Сигурен съм, че ще разбере думите ми.

Странгиард можа само да поклати глава.

Когато свещеникът свърши с благословията, повечето от която не бе чута от тълпата, Фреозел се изкачи на стената с лекотата на човек, свикнал да се катери. И без това плещест и мускулест, сега той сякаш бе заякнал още повече от отговорността за защитата.

— Е, хайде — извика той и грубият му глас достигна и до последния от неколкостотинте души, събрани на това студено ветровито място. — Чухте какво каза принц Джосуа. Какво друго ви трябва да знаете, а? Вие защитавате домовете си — това правите. Дори борсуците го правят, без да мислят нито миг. Ще пуснете ли Фенгболд и хората му да ви вземат домовете, да избият семействата ви? А? Ще ги пуснете ли?

Насъбраните се развикаха ядосано.

— Точно така — няма. Хайде тогава напред!

За миг Саймън беше грабнат от думите на Фреозел. Сесуад'ра беше негов дом, поне засега. Ако имаше някаква надежда да намери нещо по-постоянно, трябваше да оцелее днес, и останалите също, и трябваше да отблъснат армията на Фенгболд. Той се обърна към Сненек и другите троли, които чакаха спокойно малко настрани от останалите защитници.

— Ненит, хенимаатъйа — каза Саймън, като им посочи оборите, където търпеливо чакаха овните и кобилата му. — Хайде, приятели.

Въпреки студения ден Саймън се потеше силно под шлема и телената ризница. Когато свърнаха от главния път и се отправиха надолу по склона през гъстия шубрак, Саймън разбра, че всъщност е съвсем сам, че никой от околните не може истински да го разбере. Ами ако се покажеше страхливец пред тролите или нещо се случеше със Сиски? Какво щеше да стане, ако разочароваше Бинабик?

Прогони тази мисъл. Сега трябваше да е съсредоточен. Нямаше място за малоумни глупости като със забравения подарък от Амерасу.

Когато се приближиха да подножието на хълма, слязоха от животните. Планинският склон тук беше покрит с попарена от студа папрат, която се чупеше под краката им и се омотаваше в наметалата, така че им отне почти час, докато заемат местата си и пращенето и шумоленето престанат. Когато всички бяха готови, Саймън се изкатери по плиткото дере, за да може да вижда барикадата, която Слудиг и хората му бяха вдигнали, за да преградят широкия, настлан с камъни път. Негово задължение беше да препредава заповедите на принца.

Оттатък леда, който доскоро бе езерото, заобикалящо Сесуад'ра, брегът беше покрит с тъмна гъмжаща маса. На Саймън му трябваха няколко стряскащи мига, докато разбере, че това е армията на Фенгболд. Беше повече от армия — херцогът, изглежда, беше довел голяма част от Гадринсет: палатки, огнища и импровизирани ковачници се простираха на групи в далечината и над долината се издигаше пушек и пара. Саймън знаеше, че това е войска само от около хиляда души, но не беше виждал десет пъти по-голямата войска, обсаждала Наглимунд, и тя му изглеждаше огромна като легендарната армия на Анитулз, която била покрила хълмовете на Набан като одеяло от копия. Ледена пот отново изби по челото му. Враговете бяха толкова близо! Двеста лакътя или малко повече разделяха силите на Фенгболд от скритите постове на Саймън и въпреки това той различаваше ясно лицата на въоръжените мъже. Това бяха хора, живи хора, и идваха да го убият. Другарите на Саймън на свой ред щяха да се опитат да избият колкото е възможно повече от тези войници. Щеше да има много нови вдовици и сираци в края на този ден.

Неочаквана мелодия зад него го накара да подскочи. Той се обърна и видя един трол, който се поклащаше бавно наляво-надясно, надигнал глава в тиха песен. Тролът, стреснат от внезапното му движение, го погледна въпросително. Саймън се опита да се усмихне и му махна да продължава. След малко плачливият глас на трола се надигна отново в мразовития въздух, самотен като птица в есенна гора.

„Не искам да умра — помисли си Саймън. — И, Боже, моля те, искам пак да видя Мириамел — истински, истински искам“.

Внезапно го споходи видение, спомен за онзи отчаян момент до Стайл, когато великанът беше връхлетял върху тях. Очите й, очите на Мириамел… бяха изплашени, но решителни. Тя беше смела, безпомощно си спомни той, смела и хубава. Защо никога не й беше казвал колко много й се възхищава — нищо че беше принцеса?

Долу, на барикадата от струпани стволове, се раздвижиха хора. Джосуа — с осакатената си дясна ръка си личеше отдалече — се катереше по стената. Трима души с наметала и качулки се изкачваха заедно с него.

Джосуа сви ръка пред устата си и викна:

— Къде е Фенгболд? — Гласът му прокънтя над замръзналото езеро и отекна в падините на надвисналите хълмове. — Фенгболд!

След малко няколко души се отделиха от ордата край брега и излязоха на леда. В средата им, на висок кавалерийски кон, яздеше мъж със сребърна броня и алено наметало. Сребърна птица бе разперила крила на шлема му. Той го свали и го пъхна под мишницата си. Дългата му черна коса се развяваше на безмилостния вятър.

— Значи си тук в края на краищата, Джосуа — извика конникът. — Чудех се дали е вярно.

— Навлизаш в територията на свободна страна, Фенгболд. Ние тук не признаваме брат ми Елиас, защото престъпленията му го лишиха от правото да управлява кралството на баща ми. Ако се оттеглите, можете да си вървите свободно и да му го кажете.

Фенгболд се засмя и отметна глава, истински развеселен.

— Много добре, Джосуа, много добре! — изкрещя той. — Не, ти си тоя, който трябва да помисли над моето предложение. Ако се предадеш на кралското правосъдие, обещавам всички освен най-виновните неколцина от твоята предателска тълпа да бъдат допуснати да си възвърнат мястото на уважавани поданици. Предай се, Джосуа, и те ще бъдат пощадени.

Саймън се питаше какво ли въздействие ще има това обещание върху изплашената армия на Нови Гадринсет. Фенгболд несъмнено се питаше същото.

— Лъжеш, убиецо! — извика някой близо до Джосуа, но принцът вдигна ръка да го спре и викна:

— Не направи ли ти същото предложение на търговците на вълна от Фолшайър, преди да изгориш жените и децата им?

Фенгболд беше твърде далече, за да се види лицето му, но от начина, по който се изправи на стремената, Саймън се досети за гнева, който го бе обзел.

— Положението ти не ти позволява да говориш толкова оскърбително, Джосуа — извика херцогът. — Ти си принц само на дървета и неколцина опърпани гладни овчари. Няма ли да се предадеш и да спестиш много пролята кръв?

Сега една от другите фигури, стоящи край Джосуа, пристъпи напред.

— Чуй ме! — Беше Гелое. Тя свади качулката си, докато говореше. — Знай, че съм валада Гелое, защитницата на гората. — Тя махна с ръка към сенките на Алдхеорте, която се издигаше на хълма като мълчалив свидетел. — Може и да не ме познаваш, градски господарю, но твоите тритингски съюзници са чували за мен. Попитай твоя наемен приятел Леждрака дали знае коя съм.

Фенгболд не отговори. Всички видяха, че се обърна към един от спътниците си.

— Ако ни нападнеш, помисли за следното — продължи Гелое. — Това място, Сесуад'ра, е едно от най-свещените за ситите. Не мисля, че ще им хареса да го оскверниш с нахлуването си. Ако се опиташ да го превземеш със сила, може да откриеш, че ситите са много по-ужасен неприятел, отколкото можеш да си представиш.

Саймън беше сигурен, или поне мислеше, че е сигурен, че магьосницата изрича празна заплаха, но откри, че и той самият иска да дойде Джирики. Не беше ли това чувството на осъдения, който гледа през решетките как издигат бесилото му? Беше почти сигурен, че хората на Джосуа не могат да победят. Войската на Фенгболд бе като ужасна зараза в снега отвъд езерото, чума, която щеше да ги умори всичките.

— Виждам — извика внезапно Фенгболд, — че ти не само си се побъркал, Джосуа, ами и си се заобиколил с луди. Така да бъде! Кажи на тая бабичка да побърза и да повика горските си духове — може би дърветата ще дойдат да ви спасят. Загубих търпение! — Фенгболд махна с ръка и вихрушка стрели изфуча откъм воините на брега. Всички паднаха преди да достигнат барикадата и се пръснаха по леда. Джосуа и придружителите му се смъкнаха надолу към шубрака и отново изчезнаха от погледа на Саймън.

Фенгболд извика някаква заповед и нещо, което приличаше на огромна баржа, бавно излезе на леда. Беше военна машина, теглена от яки товарни коне, покрити с ватирани ризници, и стържеше ужасно по леда. Изглежда, бе каруца, сложена на плазове и натоварена с издути чували.

Саймън поклати глава, впечатлен въпреки внезапния си страх. Някой в лагера на Фенгболд умееше добре да планира.

Шейната се приближаваше по леда. Оскъдно ято стрели излетя откъм защитниците — поначало те бяха малко, а и Джосуа непрекъснато предупреждаваше да не се разхищават боеприпасите. Стрелите отскочиха от защитените със стомана страни на шейната, други се забодоха в ризниците на конете, без да ги наранят, и те заприличаха на някакви дългокраки четинести глигани. Грубите плазове на шейната надраскваха леда, а от дупките в чувалите, струпани върху наклонената й платформа, се ръсеше дъжд от пясък. Войниците на Фенгболд, вече следващи шейната в широка колона, се оказаха на много по-здрава почва, отколкото си бяха представяли Джосуа и защитниците на Сесуад'ра.

— Ейдон да ги прокълне дано! — Сърцето на Саймън се сви. Армията на Фенгболд вървеше по езерото като колона мравки.

Един от тролите, ококорен от уплаха, каза нещо, което Саймън разбра само частично.

— Шуммук. — За пръв път Саймън изпита истински страх, който се надигна в гърдите му като змия и съкруши надеждата. Трябваше да се придържа към плана, макар че вече всичко изглеждаше изгубено.

— Чакай. Трябва да чакаме.

Далече от Сесуад'ра, и все пак някак си странно близо, нещо се раздвижи в сърцето на древната гора. На една поляна, едва докосната от снеговете, които покриваха околните дървета от много месеци, между две изправени скали се появи ездач. Конят му пристъпваше нервно.

— Излизайте! — Езикът, който говореше, беше най-старият в Остен Ард. Бронята му беше синя, жълта и сребристосива, излъскана до блясък. — Минете през Портата на ветровете!

Още ездачи започнаха да излизат между високите камъни. Долчинката се замъгли от диханието им.

Първият ездач дръпна юздите на коня си и се обърна към събраната тълпа. Вдигна меча си, вдигна го така, сякаш можеше да прониже облаците. Косата му — вързана само с лента син плат, — някога с лавандулов цвят, сега беше бяла като снега, полепнал по клоните на дърветата.

— Следвайте ме — и следвайте Индрежу, меча на моите деди — извика Джирики. — Отиваме да помогнем на приятели. За пръв път от пет века Зида'я тръгват на бой.

Всички вдигнаха оръжията си и ги размахаха към небето. После подеха странна песен, плътна като бумтящия крясък на блатна птица, дива като вълчи вой. Запяха всички и гората затрепери от силата на песента.

— Напред, родове на Зората! — Очите на Джирики пламтяха. — Напред, напред! И нека враговете ни треперят! Зида'я яздят отново!

И ги поведе — майка си Ликимея на високия й черен кон, Ийзаши Сивото копие, храбрия Чекай'со Кехлибарените кичури, дори облечения в зелено свой вуйчо Кендхараджа'аро с дългия лък — всички пришпориха конете си и напуснаха поляната с викове и песни. Врявата беше толкова силна, че сякаш и дърветата се навеждаха пред тях, а вятърът сконфузено млъкна.