Към кулата на Зеления ангел. Част първа

18. Сделката на Лисицата

Сънят на Еолаир беше накъсан и неспокоен, така че той се събуди веднага щом Изорн го докосна по рамото.

— Какво има? — Заопипва за меча си, пръстите му дращеха по влажните листа.

— Някой идва. — Римърсгардецът беше напрегнат, лицето му изглеждаше някак учудено. — Не знам — измърмори той. — По-добре ела.

Еолаир се изправи и мълчаливо закопча колана на меча си. Луната висеше тържествено в небето и от положението й Еолаир заключи, че малко остава до разсъмване. Във въздуха имаше нещо особено, графът вече го усещаше. Тази гора, която хернистирците наричаха Фиаткойл, се простираше на няколко левги югоизточно от Над Мулах край река Барайлеан и беше място, където като младеж беше ловувал всяка пролет и есен и което познаваше като стаята си. Когато беше легнал да спи, тя му беше близка като стар приятел. Сега изведнъж бе станала друга по начин, който той не можеше да разбере.

Лагерът се беше размърдал, събуждаше се. Вече повечето хора на Уле намъкваха ботушите си. Бяха станали близо три пъти повече, откакто двамата с Изорн бяха дошли при тях — имаше много хора, които се скитаха около Замръзналото блато и се радваха да се присъединят към организирана група, независимо от целта й. Еолаир вярваше, че сега може да ги заплаши само голяма военна сила.

Но ако Скали беше чул за тях? Те бяха значителна група, но срещу войска като тази на Остроносия можеха да бъдат само кратковременна неприятност.

Изорн бе спрял на края на гората и го викаше с ръка. Еолаир тръгна към него, като се стараеше да върви възможно по-тихо, но още докато чуваше тихото шумолене на собствените си стъпки, започна да усеща… нещо друго.

Отначало помисли, че е вятърът, стенещ като хор от духове, но дърветата край него бяха неподвижни, топки мек сняг едва се държаха по клоните. Не, не беше вятър. Звукът беше равномерен, ритмичен, дори музикален. Звучеше, помисли си Еолаир, като… пеене.

— Бриниох! — възкликна той, когато стигна до Изорн. — Какво е това?

— Часовоите го чуват от един час — прошепна синът на херцога. — Колко ли е силно, щом още не сме ги видели?

Еолаир поклати глава. Изпъстрената със снежни петна равнина на Долен Инискрих лежеше пред тях, светла и неравна като смачкана коприна. Хора идваха от всички страни и се струпваха в края на гората, за да гледат какво става, и на Еолаир започна да му се струва, че е заобиколен от тълпа, очакваща кралска процесия. Но суровите лица на мъжете край него бяха изплашени не на шега. Много дръжки на мечове вече бяха здраво стиснати от влажни от пот длани.

Пеенето се извиси още, после внезапно спря. Проехтя тропот на безчет копита. Еолаир — все още сънено разтриваше очи — си пое дъх, за да каже нещо на Изорн, но както се оказа, го задържа за дълго и го изпусна само за да поеме нов.

Те се появиха от изток, сякаш идваха от Северен Еркинланд — или, разсеяно мислеше Еолаир, от дълбините на Алдхеорте. Отначало бяха като блещукане на метал на лунна светлина, далечен облак сребрист блясък в мрака. Копитата барабаняха като силен дъжд по дървен покрив, после изсвири рог — странно натрапчива нота, която пронизваше нощта, и изведнъж те взривно се появиха пред погледа. Един от хората на Уле полудя, като ги видя — затича се с викове през гората, пляскаше си главата, сякаш беше пламнала, и вече никой от другарите му не го видя.

Макар че никой от останалите не беше засегнат толкова силно, нито един, който ги видя тази нощ в Еленовата гора, вече не беше същият, нито пък някой можеше да каже защо. Дори Еолаир беше зашеметен, Еолаир, който беше пребродил надлъж и шир Остен Ард, който беше видял неща, които оставяха повечето хора в безмълвно благоговение. Но дори опитният граф никога не съумя да обясни как се бе чувствал, когато гледаше ездата на ситите.

Когато буйното множество профуча покрай тях, сякаш се промени дори самата лунна светлина. Въздухът стана светъл и кристален. Предметите сякаш заблестяха, като че ли всяко дърво, човек и тревичка бяха очертани с диамант. Ситите прелетяха край тях като гигантска океанска вълна, увенчана с проблясващи върхове на копия. Лицата им бяха сурови, гневни и прекрасни като на ловни соколи, косите им се развяваха на вятъра. Конете на безсмъртните препускаха по-бързо от всеки кон, но се движеха така, както това става само насън — ход, мек като капещ мед; копитата нарязваха тъмнината на светли огнени ивици.

За броени мигове ярката група се стопи до тъмна маса, която изчезваше на запад, ударите на копитата заглъхнаха до шумолене. И ситите оставиха след себе си тишина, и в очите на някои — сълзи.

— Справедливите… — прошепна най-после Еолаир. Гласът му беше дрезгав като квакане на жаба.

— Ситите? — Изорн клатеше глава, сякаш беше получил удар. — Но… но защо? Къде отиват?

И изведнъж Еолаир разбра.

— Сделката на Лисицата — каза той и се засмя. Усети сърцето си пълно с живот.

— Какво искаш да кажеш? — Изорн гледаше смаян как графът на Над Мулах се обръща към гората.

— Една стара песен — извика Еолаир през рамо. — „Сделката на Лисицата“. — Той отново се засмя и запя; думите на песента изскачаха от гърлото му сякаш самички.

Справедливите казаха: „Ний не забравяме,

нищо, че дълги векове са изминали.

На луна вий ще чуете роговете ни славни

и на слънце да блестят наш'те пики ще видите…“

— Не разбирам! — извика Изорн.

— Няма значение! — Еолаир вече не се виждаше между дърветата. — Събирай хората! Трябва бързо да тръгнем към Хернисадарк!

Сякаш откликвайки на думите му, в далечината прозвуча сребрист рог.

— Като в една стара песен на моя народ — провикна се Еолаир към Изорн. Макар че яздеха бързо още отпреди изгрев-слънце, нямаше и следа от ситите освен смачканата от копита заснежена трева, която впрочем се изправяше, а снегът се топеше. — Тя разказва за обещанието на Справедливите, дадено на Червената лисица — принц Синах — преди битката при Ач Самрат: те се заклеват, че никога няма да забравят верността на Хернистир.

— Значи мислиш, че са тръгнали срещу Скали?

— Кой знае? Но погледни накъде са се отправили! — Графът се изправи на седлото и посочи през обширните пасища следите, които се губеха на запад. — Право като полет на стрела към Тайг!

— Дори наистина да отиват там, не можем да ги следваме с тази скорост — каза Изорн. — Конете вече са отпаднали, а сме изминали само няколко левги.

Еолаир се огледа. Колоната беше започнала да се разпълзява, някои от конниците бяха изостанали много назад.

— Може би. Но, Багба да ме ухапе, ако те отиват в Хернисадарк, искам да съм там!

Изорн се усмихна широко, кръглото му лице светна.

— Но не и ако твоите приказни хора не ни дадат няколко от своите приказни коне с крила на краката. Е, все ще стигнем някак.

Графът поклати глава, но леко подръпна юздите и забави хода на сивия си кон до лек галоп.

— Прав си. Никой няма да има полза, ако уморим конете си.

— Или себе си. — Изорн махна с ръка, за да забави останалите от групата.

По обяд спряха. Еолаир уравновеси нетърпението с мъдростта да даде на групата си поне малка възможност за почивка: ако предстоеше бой, мъже, готови да тупнат на място, и коне, които не можеха да направят нито крачка повече, щяха да са безполезни.

След едночасова почивка отново бяха по седлата и Еолаир вече поддържаше по-разумна скорост. Докато се стъмни, пресякоха Инискрих до територията на Хернисадарк, но все още бяха на няколко часа езда от Тайг. Бяха минали покрай няколко лагера — Еолаир предположи, че са били на хората на Скали. Всичките бяха изоставени, но имаше признаци, че оттеглянето е било скорошно: в един от тях огнищата още тлееха. Графът се питаше дали римърсгардците са избягали пред нахлуването на ситите, или ги е сполетяло нещо друго, също толкова странно.

По настояване на Изорн Еолаир най-после спря групата край Баласим, обграден със стени град в ниските планини, който гледаше към западния край на Инискрих. По-голямата част от града беше разрушена по време на загубената от Лут битка със Скали преди година, но бяха останали достатъчно стени, за да предложат някакъв подслон.

— Не искам да се озовем посред битка нощем — каза Изорн, докато минаваха през разнебитените порти. — Дори ако си прав и твоите приказни хора са дошли да се бият за Хернистир, как ще разберат разликата между добрите и лошите смъртни в тъмното?

Еолаир не беше доволен, но не можеше да оспори мъдростта в думите на Изорн. Както вече бе разбрал, неговата малка група не можеше да направи кой знае какво срещу огромната войска на Скали, но мисълта, че трябва да чака, все пак беше вбесяваща. Сърцето му беше запяло в унисон със самите сити, когато ги бе видял. Да прави нещо, да нанесе най-после удар на тези, които бяха опустошили страната му! Тази мисъл го беше връхлетяла като бурен вятър. А сега трябваше да чака до сутринта.

Тази вечер Еолаир изпи повече от обичайната си скромна доза вино и си легна рано, безразличен към разговорите за онова, което бяха видели и към което може би пътуваха. Знаеше, че дори с винените пари в главата, сънят му няма да дойде скоро. И не дойде.

— Това не ми харесва — изръмжа Уле Фрекесон и дръпна юздите. — Къде са отишли? И, в името на светия Ейдон, какво е станало тук?

Улиците на Хернисадарк бяха странно пусти. Еолаир знаеше, че малцина от народа му бяха останали в града след завладяването му от Скали, но дори ако всички римъри бяха изгонени от ситите — което изглеждаше невъзможно, защото беше минало само малко повече от ден, откакто Справедливите бяха профучали покрай тях на петдесет левги на запад — тук би трябвало да има поне неколцина от кореняците хернистирци.

— И на мен не ми харесва — отвърна графът, — но не мога да си представя, че цялата войска на Скали ще се крие в засада заради нашите стотина-двеста души.

— Еолаир е прав. — Изорн засенчи очите си с ръка. Времето беше все още студено, но слънцето беше изненадващо ярко. — Хайде да влезем и да изпитаме съдбата.

Уле потисна Възражението си и сви рамене. Тримата минаха през грубите порти, които бяха построили римърите. Хората им ги последваха, като си приказваха разтревожено.

Беше достатъчно смущаващо да видиш стена около Хернисадарк. В спомените на Еолаир никога не беше имало такава, дори древната стена, която обграждаше Тайг, беше останала само поради уважението на хернистирците към отминалите дни. По-голямата част от старата стена се беше срутила отдавна и останалите части от нея стърчаха на големи разстояния като малкото останали зъби в устата на старец. Но тази груба и все пак яка преграда около най-вътрешната част на града беше построена съвсем неотдавна.

От какво се страхуваше Скали, чудеше се Еолаир. От останалите хернистирци — един победен народ? Или от собствения си съюзник, Върховния крал Елиас, на когото нямаше доверие?

Колкото и да беше смущаващо да видиш новата стена, още по-смущаващо беше да се види какво бе станало с нея. Гредите бяха обгорени и почернели, сякаш бяха ударени от мълния, а една част, достатъчно широка, за да мине отряд воини в редици, беше унищожена напълно. Няколко струйки дим още се виеха над разрушения участък.

Мистерията около случилото се с жителите на Хернисадарк беше частично разкрита, когато групата на Еолаир кривна към една улица, някога наречена Пътя на Тетаин. Това име не се беше задържало дълго след великото Хернистирско кралство и хората обикновено я наричаха Пътя към Тайг, тъй като водеше нагоре по хълма право в голямата зала. Сега, когато навлязоха в широкия кален проход, видяха голяма тълпа на върха на хълма, струпани край Тайг хора като овце край буца сол. Любопитни, но все още предпазливи, Еолаир и другите поеха нататък.

Щом графът видя, че повечето от тълпата, гъмжаща по ниските склонове на хълма Херн, явно са хернистирци, сърцето му подскочи. Когато неколцина от най-външните се обърнаха, изплашени от отряда въоръжени конници, той побърза да ги успокои.

— Граждани на Хернисадарк! — извика той и се изправи на стремената. Още хора се обърнаха, като чуха гласа му. — Аз съм Еолаир, графът на Над Мулах. Тези хора са мои приятели и няма да ви сторят зло.

Реакцията беше изненадваща. Най-близките го поздравяваха и му махаха, но не изглеждаха много развълнувани: след като го погледнеха за миг, отново насочваха вниманието си към върха, макар че никой от тях нямаше по-добра позиция от него — нали беше на кон, а той не можеше да види пред себе си нищо, освен пръснатата тълпа.

Изорн също беше озадачен.

— Какво правите тук? — попита той хората, които стояха наблизо. — Къде е Скали?

Неколцина поклатиха глави, други отправиха подигравателни забележки по адрес на Скали, но никой не изглеждаше склонен да си губи времето, за да осведоми сина на херцога и неговата компания.

Еолаир тихо изруга и пришпори коня си, за да си проправи път. Макар че никой не се съпротивляваше на минаването му, то беше бавно през това множество. В един миг Еолаир присви очи и подсвирна от изумление.

— Багба да ме ухапе! — възкликна той и се засмя, макар че не би могъл да каже защо.

Тайг заедно с околните постройки все още стоеше на върха, солиден и внушителен, но сега всички ниви на върха на хълма Херн бяха покрити с невероятно пъстроцветни палатки. Бяха във всички възможни оттенъци и поне със стотина различни форми и размери, все едно някой беше изпразнил гигантска кошница пъстри платове върху заснежената трева. Някогашната столица на хернистирския народ, кралското седалище, изведнъж беше станала селище, построено от палави деца.

Еолаир виждаше движение между палатките — стройни фигури в одеяния, пъстроцветни като новопостроените жилища. Той пришпори коня си и се изкачи на хълма, като подмина последните хернистирски зяпачи. Те гледаха жадно ярките тъкани и странните посетители, но нямаха желание да прекосят последното открито пространство и да се приближат твърде много. Мнозина всъщност гледаха графа и групата му с нещо като завист.

Когато влязоха в издувания от вятъра палатков град, към тях тръгна една самотна фигура. Еолаир дръпна поводите, готов на всичко, но с учудване видя, че този, който идва да ги поздрави, е Краобан, най-възрастният, но и най-верен съветник на кралската фамилия. Старецът приличаше на ударен от гръм. Взира се в Еолаир много дълго, без да продума, после се разплака и разпери ръце.

— Граф Еолаир! Мирка да ни благослови, радвам се да те видя!

Графът се смъкна от коня и прегърна съветника.

— И аз, Краобан, и аз. Какво е станало?

— Ха! Повече от това, което мога да ти разкажа, застанал тук на вятъра. — Старецът странно се изкиска. Изглеждаше объркан — състояние, в което Еолаир никога не бе очаквал да го види. — В името на всички богове, повече, отколкото мога да ти кажа. Ела в Тайг. Ела, ела да хапнеш и да пийнеш.

— Къде е Мейгуин? Добре ли е?

Краобан вдигна очи, воднистият му поглед изведнъж стана напрегнат.

— Тя е жива и щастлива — отговори той. — Но ела. Ела и виж… Както ти казах, това е повече, отколкото мога да ти разправя. — Старецът го хвана за лакътя и го задърпа.

Еолаир се обърна и махна на другите.

— Изорн, Уле, елате! — После потупа Краобан по рамото. — Може ли нашите хора да получат нещо за ядене?

Без да се разтревожи, Краобан махна с костеливата си ръка.

— Там някъде. Някои от хората в града може би са се позапасили с това-онова. Обаче има много работа, Еолаир, много работа. Човек просто не знае откъде да започне.

— Какво е станало? Ситите изгониха Остроносия, така ли?

Краобан го задърпа за ръката и го поведе към голямата зала.

Графът на Над Мулах едва успя да хвърли бегъл поглед към двадесетината сити на върха на хълма. Бяха погълнати от работата по построяване на лагера си и дори не вдигнаха очи, когато Еолаир и другите минаха край тях, но дори от разстояние той успя да види особеността им, странните им, но грациозни движения, тихото им спокойствие. Макар че на някои места работеха заедно доста много сити, както мъже, така и жени, той не ги чу да говорят — но вършеха работата си с плавна еднообразна упоритост, която беше толкова смущаваща, колкото и чуждите им лица и движения.

С приближаването им към Тайг беше все по-лесно да се видят следите на окупацията на Скали. Грижливо отглежданите градини бяха изровени, каменните алеи — разрушени. Еолаир проклинаше Остроносия и неговите варвари, после отново се питаше какво е станало с окупаторите.

Отвъд големите порти на Тайг нещата не бяха по-различни. Стените бяха оголени от мазилката, реликви бяха откраднати от нишите си, а подовете бяха набраздени от следите на безброй обути в ботуши крака. Залата, където крал Лут беше давал приеми, бе в по-добро състояние — Еолаир предположи, че е била седалище на тан Скали — но все пак и в нея имаше признаци, че северните грабители не са били излишно почтителни. Множество стрели стърчаха настръхнало от високите тавани — висящите изрязани от дърво фигури се бяха оказали съблазнителни мишени за блокираните от зимата воини на Калдскрайк.

Краобан, който явно се мъчеше да избегне разговорите, ги настани в залата и отиде да намери нещо за пиене.

— Какво смяташ, че е станало, Еолаир? — Изорн клатеше глава. — Срамувам се, че съм римърсгардец, когато виждам какво са направили с Тайг Скали и неговите главорези. — До него Уле оглеждаше подозрително ъглите на залата, сякаш хората на Скали можеха да се крият там.

— Няма от какво да се срамуваш — успокои го Еолаир. — Те са направили това не защото са от Римърсгард, а защото са били в чужда страна в лошо време. Хернистирците, набанците или еркинландците биха могли да сторят същото.

— Това е лошо. Когато баща ми си върне херцогството, ще се погрижим да поправим повреденото.

Графът се усмихна.

— Ако всички оживеем и това е най-лошото, с което имаме да се справяме, с радост ще изпратя тук собствения си дом камък по камък, за да поправя отново всичко. Но се страхувам, че това ще е дребна работа.

— Боя се, че си прав, Еолаир. — Изорн се намръщи. — Бог знае какво се е случило с Елвритшала, откакто ни пропъдиха оттам. И след тази ужасна зима.

Бяха прекъснати от Краобан, който се тътреше към тях, следван от една млада жена, която носеше четири големи халби от ковано сребро, украсени със скачащия елен на кралския двор.

— Защо пък да не използваме най-хубавото? — каза Краобан с крива усмивка. — Кой може да каже „не“ в тези странни дни?

— Къде е Мейгуин? — Опасенията на Еолаир нараснаха, когато тя не се появи да ги поздрави.

— Спи. — Краобан отново направи презрителен жест. — Ще те заведа, като свършиш. Пий.

Еолаир се изправи.

— Прости ми, стари приятелю, но бих искал да я видя сега. Тогава ще изпитам по-голямо удоволствие от бирата.

Старецът сви рамене.

— Тя е в старата си стая. Една жена се грижи за нея. — Той изглеждаше по-заинтересуван от халбата си, отколкото от съдбата на единственото оживяло дете на краля.

Графът го изгледа за момент. Какво беше станало с онзи Краобан, когото познаваше? Старецът изглеждаше с объркана глава, сякаш го бяха цапардосали със сопа.

Имаше твърде много други неща, които го безпокояха. Еолаир излезе от залата, като остави другите да пият и да зяпат олющената резба.

Мейгуин наистина спеше. Буйнокосата жена, която седеше до леглото й, му беше сякаш позната, но Еолаир едва я удостои с бегъл поглед, после коленичи и хвана ръката на Мейгуин. На челото й имаше мокра кърпа.

— Ранена ли е? — Тук май имаше нещо, което Краобан беше скрил — може би беше зле пострадала.

— Да — отговори жената. — Но ударът беше лек и тя вече се възстанови. — Жената повдигна кърпата, за да покаже на Еолаир синината на бледото чело на Мейгуин. — Сега просто си почива. Това беше велик ден.

Еолаир рязко се обърна и я изгледа. Тя изглеждаше разсеяна като Краобан, очите й бяха разширени и побъркани, устата й потрепваше.

„Тук всички ли са полудели?“ — запита се той.

Мейгуин се размърда и той пак се обърна към нея. Очите й се отвориха, отново се затвориха, после пак се отвориха.

— Еолаир? — Гласът й беше омаломощен от съня. Тя се усмихна като малко дете, без следа от раздразнителността, която беше проявила, когато го беше изпратила на път. — Наистина ли си ти? Или това е само пореден сън…

— Аз съм, господарке. — Той стисна ръката й. В този момент тя изглеждаше малко по-различна, отколкото когато беше момиче и той за пръв път бе усетил сърцето си да запърха. Как бе могъл да й се сърди, независимо какво беше казала или направила?

Мейгуин се опита да седне. Червеникавата й коса беше разрошена, очите — все още полузатворени. Бяха я сложили да легне облечена. Само краката й, които се подаваха изпод одеялото, бяха боси.

— Видя… Видя ли ги?

— Кого да съм видял? — попита тихо той, макар че знаеше добре за кого говори. Отговорът й обаче го изненада.

— Боговете, глупчо. Видя ли боговете? Бяха толкова прекрасни…

— Боговете?!

— Накарах ги да дойдат — каза тя и се усмихна сънено. — Дойдоха заради мен… — Тя отпусна главата си на възглавницата и затвори очи. — Заради мен.

— Трябва й сън, граф Еолаир — каза жената зад него. В гласа й имаше нещо безапелационно, което го накара да настръхне.

— За какви богове говори? — попита той. — Ситите ли има предвид?

Жената се усмихна със самодоволната усмивка на посветена.

— Има предвид това, което казва.

Еолаир стана и сдържа гнева си. Тук трябваше да се разкрият много неща. Щеше да изчака по-благоприятен момент.

— Грижи се добре за принцеса Мейгуин — каза той и тръгна към вратата. Това беше повече заповед, отколкото молба. Жената кимна.

Еолаир тъкмо беше влязъл в Залата на изваянията, когато на главната врата зад него се чу тракане на ботуши. Той спря и се обърна, ръката му инстинктивно хвана дръжката на меча. На няколко крачки от него Изорн и здравенякът Уле също станаха разтревожени.

Мъжът, който се появи на вратата на залата, беше висок, но не чак толкова, облечен в сини доспехи, които странно приличаха на боядисано дърво, но бронята — сложна сбирка от плочки, съединени с блестящ червен шнур, не беше най-странното у него. Косата му беше бяла като пряспа. Превързана със син шарф, тя падаше по раменете му. Беше строен като млада бреза и въпреки цвета на косата си изглеждаше още не достигнал мъжка възраст, доколкото Еолаир можеше да разгадае едно лице толкова ъглесто, толкова различно от човешко лице. Дръпнатите очи на непознатия бяха златисти, ярки като следобедно слънце, отразено в горско езеро.

Скован от изненада, Еолаир гледаше вторачено. Сякаш някакво създание от древни дни стоеше пред него, някоя от приказките на баба му, появила се в плът и кръв. Беше очаквал да срещне ситите, но не беше подготвен за това повече от човек, на когото са му казали за дълбока пропаст, когато внезапно открие, че е застанал на ръба й.

След като графът постоя замръзнал няколко секунди, мъжът направи крачка назад.

— Простете ми. — И направи странен дълбок поклон, като размаха дългопръстата си ръка покрай коленете си; но макар че имаше нещо леко в движенията му, в тях нямаше присмех. — Забравих добрите маниери в горещината на този паметен ден. Може ли да вляза?

— Кой… Кой си ти? — попита Еолаир, стреснат до степен да забрави нормалната си учтивост. — Да, влез.

Странният мъж не изглеждаше засегнат.

— Аз съм Джирики и-Са'онсерей. В този момент говоря от името на Зида'я. Дойдохме, за да върнем дълга си към принц Синах от Хернистир. — След тази официална реч лицето му внезапно грейна във весела усмивка. — А кои сте вие?

Еолаир бързо представи себе си и приятелите си. Изорн гледаше очарован, Уле беше бледен и объркан. На лицето на стария Краобан имаше странна подигравателна усмивка.

— Добре — каза Джирики, когато той свърши. — Това е много добре. Чух да споменават името ти днес, граф Еолаир. Имаме да говорим за много неща. Но първо, кой е господарят тук? Разбрах, че кралят е мъртъв.

Еолаир погледна замаяно Краобан и попита:

— Инахуен?

— Жената на краля е още горе в пещерите на Грианспог. — Гласът на Краобан изхриптя с нещо като смях. — Не пожела да слезе с нас. Мислех, че постъпва разумно. Може и да е била права.

— А Мейгуин, дъщерята на краля, спи. — Еолаир сви рамене. — Мисля, че аз съм този, с когото трябва да говориш, поне засега.

— Ще бъдеш ли така любезен да дойдеш с мен до нашия лагер? Или предпочиташ ние да дойдем тук и да говорим?

Еолаир не беше съвсем сигурен кои са тези „ние“, но знаеше, че никога няма да си прости, ако не изживее възможно най-пълно този момент. Мейгуин, във всеки случай, очевидно имаше нужда от почивка, която нямаше да се осъществи напълно, ако Тайг се напълнеше с мъже и сити.

— С удоволствие ще те придружим, Джирики и-Са'онсерей — каза графът.

— Само Джирики, ако бъдеш така любезен. — Ситът стоеше в очакване.

Еолаир и приятелите му излязоха с него през портите на Тайг. Палатките се издуваха пред тях като поле с прекалено порасли диви цветя.

— Имаш ли нещо против да те попитам какво е станало със стената, която Скали е построил около града?

Джирики се позамисли за момент.

— А, онова — каза той най-после и се усмихна. — Мисля, че вероятно говориш за делото на майка ми Ликимея. Просто бързахме. Стената се изпречи на пътя ни.

— Надявам се никога да не застана на пътя й — каза сериозно Изорн.

— Докато не се окажеш между майка ми и честта на Годишния танц, няма защо да се тревожиш.

Продължиха по влажната трева.

— Ти спомена за сделка със Синах — каза графът. — Щом можете да победите Скали за един ден… е, прости ми, Джирики, как е било възможно въобще да загубите битката при Ач Самрат?

— Първо, ние не съвсем победихме този Скали. Той и много от хората му избягаха в планините и към Замръзналото блато, така че има още работа за довършване. — Очите на сита се присвиха замислено. — Смятам, че ние сме някак си различни от онова, което сме били преди изминалите столетия. Много от нас тогава не са били родени и ние, децата на Заточените, не сме така предпазливи, както по-старите от нас. Страхували сме се от желязото по онова време, докато не сме се научили как да се защитаваме от него. — Той се усмихна със същата усмивка на ядосана котка, но после лицето му стана мрачно. Той отметна кичур коса от очите си. — И тези хора, граф Еолаир, тези римъри тук, не бяха подготвени за нас. Изненадата беше на наша страна. Но в предстоящите битки — а мисля, че те ще са много — никой няма да бъде така неподготвен. Тогава всичко ще е отново като при Ереб Иригу, мястото, което вие наричате Чука. Страхувам се, че ще има много убити… а моите хора могат да си го позволят дори по-малко от вас.

Вятърът, който набръчкваше палатките, смени посоката си и задуха от север. Изведнъж стана много студено.

Елиас, Върховният крал на целия Остен Ард, залиташе като пиян: вървеше през вътрешния двор от едно сенчесто място към друго, сякаш пряката слънчева светлина го разболяваше, макар че денят беше сив, студен и самото слънце, дори на обяд, беше невидимо, скрито зад облаците. Куполът на параклиса се извисяваше зад него, странно асиметричен; грамада мръсен сняг, отдавна неразчистван, беше огънала няколко от оловните плочи, така че големият купол приличаше на стара смачкана шапка.

Малцината треперещи селяни, принудени да живеят в стените на Хейхолт и да поддържат разпадащите се съоръжения на замъка, рядко излизаха от жилищата си, ако не бяха принудени със сила. Тя обикновено се олицетворяваше от тритингски надзирател, чиито заповеди се подсилваха от вероятността за внезапно жестоко наказание. Дори остатъците от кралската армия сега лагеруваха в нивите извън Ерчестър. Говореше се, че кралят не е добре и иска спокойствие, но се шушукаше повсеместно, че е полудял и че замъкът му е населен от духове. В резултат само шепа хора бяха в двора в този сив навъсен следобед и всички гледаха настрани. Не само беше опасно, беше дори фатално да те хванат, че зяпаш краля в неговата немощ, но имаше нещо толкова страхотно нередно в походката му с вдървени крака, нещо толкова ужасяващо неестествено, че тези, които го виждаха, се чувстваха задължени да се обърнат настрана и скришом да направят знака на Дървото пред гърдите си.

Кулата на Хйелдин беше сива и застрашителна. С мъждиво просветващите си червени прозорци на горния етаж тя би могла да бъде рубиновооко езическо божество от пустините на Наскаду. Елиас спря пред тежките черни дъбови порти и се вгледа в позеленелите бронзови гвоздеи, с които бяха обковани. От двете страни на входа стояха закачулени същества, облечени в роби дори по-черни и потискащи от вратата. Всяко държеше копие със странен ажурен дизайн — фантастична плетеница от завъртулки и венчета, — остро като бръснач.

Кралят се олюля, вторачен в тях. Беше ясно, че норните го изпълват с безпокойство. Въпреки че никой от часовоите не помръдна и лицата им бяха невидими, скрити дълбоко под качулките, те като че ли внезапно станаха по-съсредоточени — като паяци, усетили първите трепетни стъпки на муха по края на паяжината.

— Е? — каза най-после Елиас с изненадващо висок глас. — Ще ми отворите ли тази проклета врата?

Норните не отговориха. Не помръднаха.

— Вървете в ада! — изръмжа той. — Не ме ли познавате, нещастни създания? Аз съм кралят! Отворете вратата! — И неочаквано направи крачка напред. Единият от норните леко отпусна пиката си пред вратата и Елиас се дръпна, сякаш острието се беше стрелнало към лицето му.

— Значи така, а? — На бледото му лице започна да проблясва лудост. — Значи така?! В собствения ми дом, а? — Той се приведе, сякаш се готвеше да влети през вратата. Едната му ръка се плъзна надолу, за да сграбчи дръжката на меча, който висеше на колана му.

Часовоят се обърна бавно и тупна два пъти тежките порти с дръжката на копието си. Удари още три пъти, след което пак зае неподвижната си поза.

Докато Елиас стоеше и гледаше, един гарван кацна на близкия парапет. След няколко удара на сърцето вратата се отвори със скърцане и на прага застана Приратес. Беше примижал.

— Елиас! — каза той. — Каква чест за мен!

Кралят се нацупи. Ръката му все още стискаше и отпускаше дръжката на Печал.

— Изобщо не ти оказвам чест, проповеднико. Дойдох да говоря с теб, а съм обезчестен.

— Обезчестен? Как така? — На лицето на Приратес се изписа загриженост, но също и насмешка, сякаш си играеше с дете. — Кажи ми какво е станало и какво мога да направя, да ти угодя, кралю.

— Тези… същества не искаха да отворят вратата. — Елиас посочи мълчаливите пазачи. — Когато се опитах да вляза, един от тях ми препречи пътя.

Приратес поклати глава, после каза нещо на норните на техния музикален език и отново се обърна към краля.

— Моля те, не ги упреквай, Елиас, нито пък мен. Нали знаеш, някои от нещата, които правя тук, докато търся знание, може да се окажат опасни. Както вече ти казах, страхувам се, че някой, който влезе внезапно, може да бъде застрашен. Ти, кралю, си най-важният човек на света. Затова заповядах никой да не бъде пускан вътре, докато не сляза да го придружа. — Приратес се усмихна — озъбване, което би подхождало повече на мурена. — Моля те, разбери, че това е заради твоята безопасност, Елиас.

Кралят го погледна за миг, после се вторачи в двамата часовои. Те отново се бяха вцепенили като статуи.

— Мислех, че използваш наемници за пазачи. Смятах, че тези същества не обичат дневната светлина.

— Тя не им вреди — отвърна Приратес. — Просто след няколко десетки столетия живот в голямата планина Стормспайк те предпочитат тъмнината пред слънцето. — Той намигна сякаш над слабостите на някакъв ексцентричен роднина. — Но аз съм стигнал до важен момент от изследванията си — от нашите изследвания, кралю, и си помислих, че те ще бъдат по-добри пазачи.

— Стига! — каза нетърпеливо Елиас. — Ще ме пуснеш ли вътре? Дойдох да говоря с теб. Не мога да чакам.

— Разбира се, разбира се — увери го Приратес, но изведнъж стана разсеян. — Винаги умирам от желание да говоря с теб, кралю мой. Може би ще предпочетеш аз да дойда в твоите покои?

— По дяволите, свещенико, пусни ме вътре. Не можеш да накараш един крал да стои пред вратата, проклет да си!

Приратес сви рамене и се поклони.

— Разбира се че не, сир. — Той отстъпи настрани и протегна ръка към стълбището. — Ела в моите покои, моля.

Една-единствена факла гореше на пресекулки във високото преддверие. Ъглите бяха пълни със сенки, които подскачаха и се разтягаха, сякаш се бореха да се освободят. Приратес не спря, а веднага тръгна нагоре по тясното стълбище.

— Нека вървя пръв, за да подготвя нещата за теб, кралю — извика той назад и гласът му проехтя по стълбището.

Елиас спря на втората площадка, за да си поеме дъх.

— Стълби — каза той измъчено. — Прекалено много стълби.

Вратата към стаята беше отворена и светлината на няколко факли се изливаше в коридора. Когато влезе, кралят хвърли поглед към прозорците, скрити зад големи завеси. Свещеникът, който затваряше капака на голяма ракла, пълна като че ли с книги, се обърна и се усмихна.

— Добре дошъл, кралю. От доста време не си ме удостоявал с посещение тук.

— Не си ме канил. Къде мога да седна — умирам.

— Не, господарю мой, не умираш — каза весело Приратес. — Напротив, ако нещо става, то ти се прераждаш. Но напоследък беше много болен, това е вярно. Прости ми. Ето, седни на моя стол. — Той поведе Елиас към стола с висока облегалка. Той беше лишен от всякаква украса и резба и все пак имаше вид на много скъп и древен. — Искаш ли някое от твоите успокояващи питиета? Виждам, че Хенгфиск не те е придружил, но мога да наредя да приготвят някое. — Той се обърна и плесна с ръце. — Муншазоу!

— Монахът не е тук, защото му разбих главата, или нещо такова — изръмжа Елиас; въртеше се неудобно на твърдия стол. — Ако никога вече не видя опулената му муцуна, ще съм щастливец. — Той се закашля, трескаво светещите му очи се затвориха. В този момент изобщо не приличаше на щастливец.

— Нещо лошо ли направи? Толкова съм нещастен да чуя това, кралю мой. Може би трябваше да ми кажеш какво е станало и аз щях да се погрижа да… да го научат. Аз съм твой слуга, в края на краищата.

— Да — каза сухо Елиас. — Такъв си. — Той се прокашля и се завъртя отново, като се мъчеше да си намери по-добро положение.

От вратата се чу дискретно покашляне. Дребна тъмнокоса жена стоеше там. Не изглеждаше особено възрастна, но жълтеникавото й лице беше набраздено от дълбоки бръчки. Някакъв знак — може би буква или руна от чуждо писмо — беше изписан на челото й. Тя се движеше толкова тихо, колкото и стоеше, полите на безформената й рокля докосваха пода и мъничките украшения с цвят на кост, които носеше на кръста и шията си, леко подрънкваха.

— Муншазоу — каза Приратес на Елиас, — моята прислужница от Наракси, от къщата ми там. — После каза на тъмната жена: — Донеси нещо за пиене на краля. Знаеш какво. За мен нищо, нямам нужда. Върви.

Тя се обърна, костените й украшения изтракаха, и излезе.

— Извинявам се за прекъсването — каза алхимикът. — Ти ми разказваше за проблема си с Хенгфиск.

— Не се тревожи за монаха. Той е нищо. Просто внезапно се събудих и го видях застанал над мен, вторачен. Застанал над леглото ми! — При този спомен кралят се отърси като мокро куче. — Божичко, та той има лице, което би могла да понесе само любяща майка. И тая проклета усмивка винаги… — Елиас поклати глава. — Ударих го — с юмрук. Проснах го право през спалнята. — Той се изсмя и се закашля. — Ще го науча аз как да идва да ме шпионира, когато спя. Нужен ми е сънят ми. Напоследък ме спохожда толкова рядко…

— Заради това ли си дошъл при мен, господарю? — попита Приратес. — Заради съня си? Може би ще мога да направя нещо за теб — имам един восък, който можеш да запалваш в блюдо до леглото си…

— Не! — извика Елиас ядосано. — И не заради монаха! Дойдох при теб, защото сънувах един сън.

Приратес го изгледа загрижено. Голата кожа над очите му, където другите имаха вежди, се издигна въпросително.

— Сън ли, господарю? Разбира се, ако за това искаш да говориш с мен…

— Не такъв сън, дявол да те вземе! Знаеш какво искам да кажа. Имах сън!

— Аа. — Проповедникът кимна. — И той те разтревожи.

— Да, дяволски успешно, в името на Свещеното дърво! — Кралят замига и сложи ръка на гърдите си, после избухна в пореден пристъп на раздираща кашлица. — Видях ситите да яздят! Децата на зората! Яздеха към Хернистир!

От вратата се чу слабо потракване. Муншазоу се беше появила отново — с поднос, на който стоеше висока чаша, гледжосана в тъмно ръждивочервено. От нея се издигаше пара.

— А, добре. — Приратес закрачи към нея, за да я вземе. Малките й безцветни очи го следяха, но лицето й оставаше безизразно. — Можеш да си вървиш — каза й той. — Ето, кралю, изпий това. Ще помогне на задръстените ти гърди.

Елиас подозрително взе чашата и отпи.

— Има вкуса на същата помия, която ми даваш винаги.

— Има… сходства. — Приратес се върна до мястото си край раклата, пълна с книги. — Не забравяй, кралю, че ти имаш специални нужди.

Елиас отпи нова глътка.

— Видях безсмъртните — ситите. Яздеха срещу Скали. — Той вдигна очи от чашата и закова зеления си поглед върху Приратес. — Вярно ли е това?

— Събитията в сънищата невинаги са напълно верни или напълно лъжливи… — започна Приратес.

— Бог да те запрати в най-черните кръгове на ада! — извика Елиас и се надигна от стола. — Вярно ли е?

Приратес склони голата си глава.

— Ситите са напуснали своя дом в най-далечната гора.

Зелените очи на Елиас блеснаха застрашително.

— А Скали?

Приратес бавно се измести към вратата, сякаш се готвеше да избяга.

— Танът на Калдскрайк и неговите хора са… напуснали лагера.

Кралят шумно издиша и ръката му заопипва дръжката на Печал, сухожилията на бледата му ръка подскачаха. Част от меча се показа, нашарена и блестяща като гърба на щука. Пламъците на факлите сякаш се наведоха, привлечени от него.

— Проповеднико — изръмжа Елиас. — Чуваш последните удари на сърцето си, ако не отговориш бързо и изчерпателно.

Вместо да се свие, Приратес се стегна и се изправи. Факлите трепнаха отново и черните очи на алхимика изгубиха лъскавината си. За момент бялото им като че ли изчезна, сякаш бяха потънали в главата му и бяха останали само дупки на почернял череп. Потискащо напрежение изпълни стаята. Приратес вдигна ръка и кокалчетата на краля стиснаха още по-здраво дългата дръжка на меча. След моментна неподвижност свещеникът вдигна пръсти към шията си, грижливо приглади яката на червената си роба, като че ли я оправяше, и отново отпусна ръката си.

— Съжалявам, кралю — каза той и си позволи лека, самоиронична усмивка. — Често желанието на съветника е да запази своя сеньор от новини, които могат да го разтревожат. Правилно си видял. Ситите са отишли в Хернистир и Скали е изгонен.

Елиас дълго го гледа вторачено.

— Какво значи всичко това за твоите планове, свещенико? Ти не беше казал нищо за Децата на зората.

Приратес сви рамене.

— Защото не означава нищо. То беше неизбежно, след като нещата бяха достигнали до някаква точка. Нарастващата активност на нашия… благодетел не можеше да не ги въвлече в това. То няма да наруши нито един от нашите планове.

— Няма да наруши? Да не искаш да кажеш, че ситите нямат значение за Краля на бурите?

— Искам да кажа, че всичко е планирано твърде дълго. Няма нищо, което да го изненада в някакво отношение. В действителност Кралицата на норните ми каза да очаквам това.

— Каза ти, така ли? Изглеждаш много добре осведомен, Приратес. — Тонът на Елиас беше изгубил остротата си. — Кажи ми тогава: щом си знаел това, защо не можеш да ми кажеш какво става с Фенгболд? Защо нямаме никаква вест дали е прогонил брат ми от бърлогата му?

— Защото нашите съюзници не придават на това голямо значение. — Приратес отново вдигна ръка, този път, за да предотврати гневния отговор на краля. — Моля те, Елиас, ти искаше откровеност и аз ти я предложих. Те знаят, че Джосуа е разбит и че ти си губиш времето с него. Ситите, от друга страна, са врагове на норните, откакто свят светува.

— И все пак нямали значение, очевидно, ако това, което ми каза преди малко, е вярно. — Кралят се намръщи. — Не разбирам как те могат да бъдат по-важни от моя брат-предател и при това недостатъчно важни, за да се безпокоим от тях дори когато са унищожили един от главните ми съюзници. Мисля, че играеш двойна игра, Приратес. Бог да ти е на помощ, ако разбера, че е така!

— Служа само на господаря си, а не на Краля на бурите, нито на Кралицата на норните. Въпросът е всяко нещо да става когато трябва. Някога Джосуа беше заплаха за теб, но ти го победи. Скали беше необходим да защити фланга ти, но повече не ти трябва. Дори ситите не са заплаха, защото няма да тръгнат срещу нас, преди да спасят Хернистир. Те са прокълнати от древна преданост, както знаеш. За тях ще е невъобразимо късно да станат пречка пред твоята крайна победа.

Елиас беше вперил поглед в димящата си чаша.

— Защо тогава ги видях да яздят в съня си?

— Ти се приближи много до Краля на бурите, сир, откакто прие подаръка му. — Приратес направи жест към сивия меч, вече отново влязъл в ножницата. — Той е от ситска кръв — или е бил, докато още е бил жив, за да бъдем точни. Повече от естествено е събирането на Зида'я да привлече вниманието му и така да достигне и до теб. — Той направи няколко крачки към краля. — Ти си имал и други… сънища… преди този, нали?

— Знаеш, че имам, алхимико. — Елиас изпи чашата си, преглътна и направи гримаса. — Моите нощи, малкото от тях, когато сънят наистина ме спохожда, са пълни с него. Пълни с него! С онова замръзнало нещо с пламтящо сърце. — Очите му шареха по засенчените стени, изведнъж изпълнени със страх. — С тъмните пространства между…

— Спокойно, кралю — каза Приратес. — Ти много си страдал, но наградата ще бъде великолепна. Знаеш това.

Елиас тежко поклати глава. Гласът му стържеше напрегнато.

— Де да знаех как ще се чувствам, да знаех какво… какво ще ми причини това. Да знаех, преди да сключа тази дяволска сделка. Бог да ми е на помощ, иска ми се да знаех.

— Нека ти донеса моя приспивателен восък, кралю. Имаш нужда от почивка.

— Недей. — Кралят тромаво се надигна от стола. — Не искам вече никакви сънища. По-добре ще е никога да не заспивам отново.

Елиас бавно тръгна към вратата, като отклони с жест помощта на Приратес. Смъква се по стълбите сякаш безкрайно.

Свещеникът в червената роба изслуша цялото му слизане. Когато голямата външна врата изскърца и после хлопна, Приратес тръсна глава, сякаш прогонваше дразнеща мисъл, после отиде да извади книгите, които беше скрил.

Джирики вървеше напред, леките му крачки го носеха неочаквано бързо. Еолаир, Изорн и Уле го следваха, като се стараеха да разберат странните гледки.

Особено объркан беше Еолаир, за когото Хернисадарк и Тайг бяха втора резиденция. Сега, докато следваше сита по хълма Херн, той се чувстваше като завърнал се вкъщи баща, който открива, че всичките му деца са подменени.

Ситите бяха построили палатковия си град толкова бързо, издуващите се платове бяха опънати така изкусно между дърветата, обкръжаващи Тайг, че изглеждаше сякаш той винаги е бил тук, че тук му е мястото. Дори цветовете, които бяха изглеждали толкова крещящо ярки от разстояние, сега му се струваха по-приглушени — тонове на летен залез и разсъмване, по-подходящи за кралски дворец с градина.

Самите Зида'я сякаш се чувстваха като у дома си. Еолаир не забеляза никакви признаци на нерешителност или смирение у ситите, които го заобикаляха. Те не обръщаха почти никакво внимание на графа и спътниците му. Безсмъртните вървяха гордо и докато работеха, пееха ритмични песни на език, който, макар и чужд за него, му изглеждаше странно познат със своите резки гласни и птичи трели. Макар че бяха тук едва от един ден, те, изглежда, се чувстваха толкова удобно на заснежената трева и под дърветата, колкото лебеди на огледално тихо езеро. Всичко, което вършеха, явно говореше за огромно спокойствие и самопознание. Дори завързването на примки и възли по многобройните въжета, които оформяха техния град, се превръщаше в нещо като фокуснически трик. Докато ги наблюдаваше, Еолаир, който винаги бе се смятал за подвижен, грациозен човек, се чувстваше непохватен и тромав.

Новопостроената къща, в която изчезна Джирики, беше всичко на всичко пръстен от синя и бледолилава тъкан, обградил един от царствените дъбове на върха на хълма като ограда около ценен бик. Докато Еолаир и другите стояха неуверено, Джирики се появи отново и ги повика.

— Моля ви, разберете, че майка ми може да стои малко настрана от границите на любезността — измърмори той, когато застанаха на входа. — Ние сме в траур за баща ми и за Първата баба. — Той ги въведе в ограденото място. Тревата беше суха, снегът беше изметен. — Доведох граф Еолаир от Над Мулах — каза той, — Изорн Исгримнурсон от Елвритшала и Уле Фрекесон от Скоги.

Жената пред тях вдигна очи. Седеше на бледосин блестящ плат, заобиколена от птиците, които хранеше. Въпреки меките перушинести тела, накацали по коленете и ръцете й, на Еолаир му се стори, че тя е твърда като стомана. Косата й беше огненочервена, превързана със сив шарф през челото; няколко дълги, черни като сажди пера висяха в плитките й. Както и Джирики, тя беше в броня, която изглеждаше дървена, но нейната беше блестящо черна като черупка на бръмбар. Под бронята носеше фустан в гълъбовосиво. Меки ботуши в същия цвят достигаха до над коленете й. Очите й, като тези на сина й, бяха с цвета на старо злато.

— Ликимея и'Бризейу но'е-Са'онсерей — напевно обяви Джирики. — Господарка на Децата на зората и господарка на Дома на Годишния танц.

Еолаир и другите паднаха на коляно.

— Станете, моля. — Тя говореше с гърлен шепот и изглежда, езикът на смъртните й бе по-чужд, отколкото на Джирики. — Това е твоята страна, граф Еолаир, и тук Зида'я са гости. Дойдохме, за да изплатим дълга си към вашия Синах.

— За нас е чест, кралица Ликимея.

Тя махна с ръката си с дълги нокти.

— Не казвай кралица. Това е титла, само най-близка по значение до тази на смъртните. Но ние не се наричаме с такива названия, освен в някои случаи. — Тя вдигна вежда към Еолаир, когато той и спътниците му станаха. — Знаеш ли, граф Еолаир, старата история, че Над Мулах има кръв на Зида'я?

За момент графът се обърка; мислеше, че тя има предвид някаква несправедливост, извършена срещу ситите в дома на неговите предци. Но когато разбра какво всъщност му казва, усети, че собствената му кръв замръзва, и целият настръхна.

— Стара история? — Еолаир се чувстваше така, сякаш главата му щеше да се пръсне. — Съжалявам, господарке, не съм сигурен, че те разбирам. Да не искаш да кажеш, че има кръв на сити сред моите предци?

Ликимея се усмихна — внезапен, жесток блясък на зъби.

— Това е стара история, както казах.

— А знаят ли ситите дали е вярна? — Тя някаква игра ли играеше?

Ликимея щракна с пръсти и птиците излетяха и накацаха по клоните на дървото над тях.

— Много отдавна, когато смъртните и Зида'я бяха по-близки… — Тя направи странен жест. — Би могла да е вярна.

Еолаир се чувстваше на несигурна почва. Изненада се колко бързо опитът му в дипломацията и политическите маневри го беше изоставил.

— Значи е истинска, така ли? Приказните хора са… са се смесвали със смъртните?

Ликимея сякаш изгуби интерес към темата.

— Да. Много отдавна. — Тя направи знак на Джирики, който пристъпи напред, простря пред графа и приятелите му блещукащи копринени парчета плат и им направи знак да седнат. — Хубаво е да си отново на М'ийн Азошай.

— Така ние наричаме този хълм — обясни Джирики. — Той бил даден на Херн от Ши'ики и Сендиту. Това е било, предполагам че ще кажете, свещено място за вашия народ. Защото е било дадено на един смъртен за негов чифлик е знак на приятелство между народа на Херн и Децата на зората.

— Ние имаме легенда, която много прилича на тази — бавно каза Еолаир. — Често съм се питал дали има истина в нея.

— В повечето легенди има зрънце истина — усмихна се Джирики.

Ликимея беше обърнала светлите си като на котка очи от графа към неговите двама другари, които едва не се разтрепериха под погледа й.

— А вие сте римъри — каза тя; гледаше ги съсредоточено. — Ние имаме малко причини да обичаме вашия народ.

Изорн наведе глава.

— Да, госпожо, така е. — После дълбоко пое дъх и овладя гласа си. — Но, моля, не забравяй, че нашият живот е кратък. Това е било преди много години — преди поне двайсетина поколения. Ние не приличаме много на Фингил.

Усмивката на Ликимея беше кратка.

— Вие може и да не приличате, но какво ще кажете за този ваш роднина, когото накарахме да избяга? Видях какво е направил тук, на М'ийн Азошай, и то не се различава особено от онова, което вашият Фингил Кървавата ръка причини в земите на Зида'я преди пет века.

Изорн бавно поклати глава, но не отговори. Уле беше съвсем пребледнял и изглеждаше, сякаш може да офейка всеки момент.

— Изорн и Уле се биха срещу Скали — бързо каза Еолаир, — и тъкмо водехме тук още хора, за да започнем боя с него, когато вие профучахте покрай нас. Вие направихте и на тези двамата толкова голямо добро, като заставихте убиеца да избяга, колкото и на моя собствен народ. Сега има надежда, че един ден бащата на Изорн може да си върне принадлежащото му херцогство.

— Аа. — Ликимея кимна. — Ето че стигнахме и до това. Джирики, яли ли са тези хора?

Синът й въпросително погледна графа.

— Не, господарке — отговори Еолаир.

— Тогава ще се нахраните с нас и ще поговорим.

Джирики стана и изчезна през някакъв отвор в стената, по която вълнообразно пробягваха гънки. Последва дълго и неловко за Еолаир мълчание, което Ликимея не изглеждаше склонна да наруши. Седяха и слушаха вятъра в клоните на дървото. Джирики се върна с дървен поднос, отрупан с плодове, хляб и сирене.

Графът беше изумен. Нямаха ли тези създания слуги, които да извършват такава проста работа? Той гледаше, докато Джирики, владеещ се както никой от хората, които беше срещал, наливаше нещо от син кристален съд в чаши, изрязани от същото дърво като подноса и украсени с резба, после ги подаде на Еолаир и приятелите му с прост, но изящен поклон. Кралицата и принцът на най-стария народ — и да се обслужват сами? Разстоянието между графа и тези безсмъртни изглеждаше по-голямо от всякога.

Съдържанието на кристалния съд изгаряше като огън, но имаше вкус на Детелинов мед и ухаеше на теменужки. Уле отпи внимателно, после пресуши чашата си на един дъх и охотно я подаде на Джирики да я напълни отново. Докато допиваше своята чаша, Еолаир почувства, че болката от двудневното трудно яздене се разтваря в топлата жарава на питието. Храната също беше превъзходна, всеки плод беше съвършено узрял. Графът за момент се запита къде ситите са могли да намерят такива деликатеси по средата на тази продължила цяла година зима, но пренебрегна това като поредното малко чудо в бързо нарастващия каталог от чудеса.

— Дойдохме за война — каза внезапно Ликимея. Само тя от всички не беше яла и беше отпила само глътка от ободряващото медено питие. — Скали ни се изплъзна засега, но сърцето на вашето кралство е свободно. Ние положихме началото. С твоята помощ, Еолаир, и с тази на хората ти, чиято воля е все още силна, ние скоро ще вдигнем ярема от шиите на нашите стари съюзници.

— Нямаме думи, за да ви благодарим, господарке — отвърна Еолаир. — Зида'я днес ни показаха, че уважават обещанията си. Малко смъртни племена могат да кажат същото.

— И какво ще стане после, кралица Ликимея? — попита Изорн. Беше изпил три чаши от светлия еликсир и лицето му се беше позачервило. — Ще тръгнете ли с Джосуа? Ще му помогнете ли да превземе Хейхолт?

Погледът, който тя му отправи, беше студен и суров.

— Ние не се бием за смъртни принцове, Изорн Исгримнурсон. Ние се бием, за да изплатим дълговете си и да се защитим.

Сърцето на Еолаир замръзна.

— Значи ще спрете дотук?

Ликимея поклати глава, после вдигна ръце и сплете пръсти.

— Не е толкова просто. Казах го прибързано. Има неща, които заплашват както вашия Джосуа Безръкия, така и Децата на зората. Изглежда, враговете на Безръкия са сключили сделка с нашите врагове. Все пак ще направим това, което можем да свършим сами: щом Хернистир се освободи, ще оставим войните на смъртните — поне засега. Да, граф Еолаир, ние имаме дългове, но времената са странни. — Тя се усмихна, и този път усмивката й беше по-малко хищна, малко по-близка до нещо, което може да се появи на лице на смъртен. Еолаир беше поразен от ъгловатата й красота. В същия миг, при светкавично съпоставяне, той разбра, че седи пред същество, което е видяло падането на Асу'а. Тя беше стара колкото най-старите градове на хората — може би дори по-стара. Той потръпна.

— При това — продължи Ликимея, — макар че няма да отидем на помощ на вашия победен принц, ще отидем на помощ на неговата крепост.

Настъпи момент на смутено мълчание, после заговори Изорн:

— Извини ни, господарке. Не разбираме какво искаш да кажеш.

Отговори Джирики.

— Когато Хернистир се освободи, ще тръгнем към Наглимунд. Той сега принадлежи на Краля на бурите и е твърде близо до мястото на нашето заточение. Ще си върнем това място. — Лицето на сита беше мрачно. — И когато настъпи последната битка — а тя наближава, смъртни хора, не се съмнявайте — ние искаме да сме сигурни, че норните нямат никаква закътана дупка, в която да се скрият.

Еолаир гледаше очите на Джирики, докато ситът говореше, и му се стори, че вижда в тях омраза, тляла от векове.

— Война, каквато светът не е виждал — каза Ликимея. — Война, в която много въпроси ще бъдат решени веднъж завинаги.

Ако очите на Джирики тлееха, нейните пламтяха.