Към кулата на Зеления ангел. Част първа

„Към кулата на Зеления ангел“ стана толкова огромна, че се наложи да я разделя на две части. Така че сега този „слон“ спокойно може да се търкаля върху ролерите си…

Отново се срещаме с разпокъсаната групичка от „Камъкът на раздялата“, към който се бяха запътили повечето от тях. Камъкът, между другото, не прилича на птицефермата „Плимут“, разходката до която е едно от най-големите ми детски разочарования. Наред с много други, разбира се… Той по-скоро напомня Дяволската кула от „Срещи с третия вид“, достатъчно огромна да побере малко градче. Тъкмо там се разделят сити и норни заради различното си отношение към простосмъртните, което поставя началото на нарастваща враждебност…

Така или иначе, напредването на нашите герои е колебливо. Те са изтощени и твърде малко от тях са готови да се втурнат в неминуемите сражения. Но природата и късметът ги подкрепят и когато най-накрая битката с протежето на Елиас — граф Фенгболд — започва, те са готови да се опълчат срещу всякакви беди. Междувременно придружаваната от Кадрах Мириамел е принудена да избяга от кораба на графа и си проправя път към кръчмата „Бокала на Пелипа“, където се среща с Исгримнур и Тиамак, за да предприемат своето пътуване през блатата и да се присъединят към Джосуа. Но Вран е неприветливо място, гъмжащо от гханти — гигантски насекомоподобни създания, които нахлуват в селищата без определена цел. Все пак групичката успява да си проправи път и след доста време всички наши герои са заедно.

Но както отлично знае всеки добър разказвач, компанията не бива дълго да се заседява на едно място и героите ни отново се пръсват. Джосуа твърдо е решил да намери съюзници срещу своя брат с подкрепата на един от най-великите рицари, а Мириамел побягва, като се заклева да вразуми баща си Елиас. А Саймън, какъвто си е идиот, тръгва с нея…

Както вече споменах, нещата започват да набират скорост и е наистина трудно да оставиш книгата. Историята на Остен Ард с нейните сити, норни, Престър Джон и всички останали герои започва да се сглобява, изтъкавайки доста мрачен гоблен. А в центъра му са се разположили Инелуки и Кралицата на норните, решени да постигнат пъклените си цели…

Тад Уилямс

И смъртта ще остане без царство.

Мъртъвците ще се слеят в голотата си,

ще се смесят с луната на запад, с вятъра,

костите им ще се разпилеят в земята,

край нозете им звезди ще огряват нощта.

И да полудеят, няма да пропаднат в мрак,

и в морето да потънат, ще се вдигнат пак.

Влюбените ще умрат, но не и любовта.

И смъртта ще остане без царство…

Изцяло истината казвай, ала не във упор —

заобиколната пътека е по-пряка,

внезапната откритост плаши боязливата възхита,

непоносимо засияла;

тъй както кротко обяснената светкавица

детето не тревожи,

полека да изгрява истината, инак

със слепота ще ни накаже.

Емили Дикинсън