Към кулата на Зеления ангел. Част първа

21. Чути молитви

Докато Мириамел и спътниците й яздеха през пасищата, ставаше все по-студено. Когато стигнаха до безкрайните равнини на Средните тритинги, на земята имаше сняг и дори по пладне небето си оставаше мрачна купа, нашарена с черни облаци. Сгушена в наметалото си срещу хищния вятър, Мириамел дори малко се радваше, че Аспитис Превес ги беше открил. Щеше да е наистина дълго и тежко пътуване, ако бяха принудени да го извършат пеша. Но колкото и да беше премръзнала и измъчена, Мириамел изпитваше и особено чувство на свобода. Графът я беше преследвал, но сега, макар че бе оживял и може би все още би могъл да търси някакъв начин за отмъщение, тя вече не се страхуваше от него или от това, което би могъл да направи. Изчезването на Кадрах обаче беше съвсем друго нещо.

След съвместното им бягство от „Облака на Еадне“ тя бе започнала да гледа хернистиреца с други очи. Той наистина я беше предавал няколко пъти, но по някакъв странен свой начин, изглежда, същевременно държеше на нея. Самоомразата на монаха бе продължавала да се мержелее между тях и накрая ги беше разделила — но собствените й чувства се бяха променили.

Тя дълбоко съжаляваше за разправията заради пергамента на Тиамак. Беше си представяла, че би могла да достигне някак до човека под обвивката — човека, когото одобряваше. Но сякаш се беше опитвала да опитоми диво животно и го бе погалила прибързано — и Кадрах се беше стреснал и бе избягал. Мириамел не можеше да се избави от смътното чувство, че е пропуснала възможност, по-важна, отколкото можеше да си представи.

Дори на кон това беше дълго пътуване. И мислите й невинаги бяха приятни спътници.

Яздиха цяла седмица, пътуваха от ранни зори до след залез-слънце — в дните, когато изобщо виждаха слънце. Времето ставаше все по-студено, но си оставаше все пак малко над непоносимото: в средата на следобеда през повечето дни слънцето се бореше като уморен, но решителен воин, и прогонваше студа.

Равнината беше гладка и безлична като килим. Дори да имаше някакъв склон, той беше още по-потискащ: след целодневно изкачване по полегат наклон Мириамел трудно можеше да се избави от представата, че най-после ще стигнат до някакъв връх. Вместо това в един момент излизаха на равно плато, не по-интересно от склона нагоре, после се оказваше, че слизат по не по-въодушевяващ склон. Дори само мисълта да извървят такъв монотонен път пеша беше потискаща. Миля след мъчителна миля, левга след левга, Мириамел шепнеше тихи молитви и благодареше на Бога за неволния подарък на Аспитис — конете.

Тиамак бързо възстанови силите си и след известно подтикване й разказа — и на Исгримнур, който се зарадва на възможността да научи нови неща — повече за детството си в блатата и за трудната си година като амбициозен ученик в Пердруин. Макар че естествената сдържаност на врана не му позволяваше да се спира на лошото отношение към себе си, Мириамел долавяше в разказа му и най-малката жестокост, която наранява.

„Не съм единствената, която се чувства самотна, неразбрана и нежелана. — Този очевиден наглед факт я порази със силата на откритие. — А аз съм принцеса, привилегирована личност — никога не съм била гладна, никога не ме е било страх, че ще бъда забравена, никога не са ми казвали, че не трябва да правя това, което искам“.

Като гледаше Тиамак, неговата издръжлива, но някак крехка фигура, неговите точни, заучени жестове, Мириамел се изплаши от собственото си доброволно невежество. Как бе могла тя, родената в благополучие, да е толкова погълната от дребните неудобства, които Бог или съдбата са изпречвали на пътя й? Беше срамота!

Опита се да сподели с херцог Исгримнур някои от мислите си, но той не й позволяваше да затъва прекалено в самопрезрение.

— Всеки има своите съжаления, принцесо — каза той. — Не е срамно да ги вземаш присърце. Единственият грях е да забравяш, че и другите ги имат, или да позволиш на самосъжалението да забави ръката ти, когато някой се нуждае от помощта ти.

Исгримнур, за хиляден път си помисли Мириамел, не беше само грубоват стар воин.

На третата нощ, докато се гушеха до огъня — много близо, защото дървата в пасищата бяха твърде оскъдни и огънят беше малък — Мириамел най-после събра кураж да попита Тиамак за торбата и съдържанието й.

Вранът беше толкова объркан, че едва можа да я погледне.

— Това е ужасно, господарке. Спомням си твърде малко, но в треската си бях сигурен, че Кадрах иска да ми го открадне.

— Защо си помисли така? И какво все пак носиш?

След известно замисляне Тиамак бръкна в торбата, извади вързопчето и го разви.

— Това стана, когато ти заговори за монаха и за книгата на Нисес — обясни той стеснително. — Сега вярвам, че е бил невинен, защото Моргенес също говореше нещо за Нисес в своето послание до мен — но замаян от болестта си можех само да помисля, че това означава опасност за съкровището ми.

Той й подаде пергамента и тя го разгъна. Исгримнур погледна над рамото й. Камарис, наглед разсеян както винаги, се беше вторачил в безлюдната нощ.

— Това е някаква песен — каза Исгримнур раздразнено, сякаш беше очаквал нещо повече.

— Да — каза Мириамел. — Но каква?

— Не съм много сигурен — отговори Тиамак. — Но погледни, подписано е „Нисес“. Мисля, че е част от неговата изгубена книга „Ду Сварденвирд“.

Мириамел внезапно пое въздух.

— О! Но това е книгата, която Кадрах е притежавал, която е продал страница по страница. — Усети, че нещо я сви в стомаха. — Книгата, която иска Приратес. Къде си намерил този лист?

— Купих го в Кванитупул преди година. Беше в купчина боклуци. Търговецът не можеше да знае, че е ценно, нито е очаквал да бъде сред продадените му отпадъци.

— Не мисля, че Кадрах е знаел какво притежаваш — каза Мириамел. — Но Елисия, Майко милостива, колко странно! Може би това е една от страниците, които той е продал!

— Той е продал страници от книгата на Нисес? — попита Тиамак. Гневът му се беше примесил с изумление. — Как е възможно?

— Бил беден и отчаян. — Тя понечи да им съобщи останалото от разказа на монаха, после реши, че трябва да обмисли въпроса по-внимателно. Те можеха и да не разберат постъпките му. Дори въпреки бягството му тя се чувстваше задължена да го защитава от тези, които не го познаваха колкото нея. — Тогава той е имал друго име — подхвърли тя, сякаш това можеше някак да опрости греховете му. — Наричал се е Падреик.

— Падреик! — Тиамак се слиса. — Но аз знам това име! Възможно ли е да е същият човек? Доктор Моргенес го познаваше добре!

— Да, той е познавал Моргенес. Историята му е доста странна.

Исгримнур изсумтя и каза малко отбранително:

— Да, явно наистина е странна история.

Мириамел побърза да смени темата.

— Може би Джосуа ще разбере това.

Херцогът поклати глава.

— Мисля, че принц Джосуа, ако го намерим, ще има по-важна работа от разглеждането на един стар пергамент.

— Но и той може да е важен. — Тиамак косо погледна Исгримнур. — Както казах, доктор Моргенес ми писа, че това е времето, за което предупреждава Нисес. Моргенес знаеше много неща, които бяха скрити от нас, останалите.

— Това не мога да го разбера — изсумтя Исгримнур. — Изобщо не мога да го разбера.

Мириамел наблюдаваше Камарис, който съзерцаваше тъмнината спокойно и вглъбено, като бухал, който се готви да се плъзне от клона.

— Има толкова много тайни напоследък — въздъхна тя. — Няма Ли да е прекрасно, когато нещата отново станат прости?

След миг тишина Исгримнур се засмя самодоволно.

— Бях забравил, че монахът си отиде. Чаках го да каже: „Нещата никога вече няма да бъдат прости“ или нещо от този род.

Мириамел се усмихна против волята си.

— Да, точно така щеше да каже. — Тя приближи ръцете си до успокояващата топлина на огъня и въздъхна. — Точно така щеше да каже.

Минаваха дни; те яздеха на север. Снегът ставаше по-дебел, вятърът се превърна в неприятел. Мириамел се отчайваше все повече и повече.

— Трудно е да се повярва, че Джосуа и хората му са имали някакъв късмет в такова време. — Исгримнур почти викаше, за да го чуят във вятъра. — Времето е по-лошо, отколкото когато заминах на юг.

— Ако са живи, това ще е достатъчно — отговори Мириамел. — Това ще е начало.

— Но, принцесо, ние дори не знаем къде да ги търсим. — Херцогът почти се извиняваше. — Никой от слуховете, които чух, не казваше нищо, освен че Джосуа е някъде във Висок Тритинг. Пред нас има повече от сто левги равнина, същата като тази. — Той махна с яката си ръка към пустите снежни простори. — Можем да го търсим с месеци.

— Ще го намерим — каза Мириамел и в сърцето си беше почти толкова уверена, колкото сигурност звучеше в гласа й. Нещата, които беше преживяла, които беше научила, не можеше да не послужат за нещо. — В Тритингите живеят хора — добави тя. — Ако Джосуа и другите са се установили някъде, тритингите ще знаят.

Исгримнур изпръхтя.

— Тритингите! Мириамел, познавам ги по-добре, отколкото си мислиш. Това не са градски жители. Първо, те не стоят на едно място, значи може и да не ги намерим. И може би така ще е дори по-добре. Те са варвари, могат с еднакъв успех както да ни отрежат главите, така и да ни дадат сведения за Джосуа.

— Знам, че си се бил срещу тритингите — отвърна Мириамел. — Но това е било отдавна. — Тя поклати глава. — Пък и нямаме избор, доколкото виждам. Ще решим въпроса, когато се наложи.

Херцогът я изгледа със смес от разочарование и веселост, после сви рамене.

— Ти си достойна дъщеря на баща си.

Странно — на Мириамел не й стана неприятно от тази реплика, но за всеки случай сви вежди — поне за да покаже на херцога мястото му. И след малко се разсмя.

— Какво толкова смешно има? — попита Исгримнур подозрително.

— Нищо всъщност. Просто си спомних как пътувахме с Бинабик и Саймън. На няколко пъти решавах, че след миг ще умра — веднъж, когато няколко ужасни кучета почти ни настигнаха, друг път един великан, и мъже, които стреляха по нас със стрели… — Тя отмахна косата от очите си, но подлудяващият вятър мигновено я върна обратно. Тя напъха досадните кичури под качулката си. — Но сега вече не мисля така, колкото и ужасни да са нещата. Когато Аспитис ни хвана, изобщо не повярвах, че наистина ще успее да ме отвлече. А и да беше, щях да избягам.

Тя забави коня си за малко, като се опитваше да облече мислите си с думи.

— Виждаш ли, всъщност изобщо не е смешно. Но сега ми се струва, че стават неща, които са извън нашите сили. Като вълни в океана, огромни вълни. Мога да се боря с тях — и да се удавя — или да се оставя да ме носят и да плувам само колкото да държа главата си над водата. Знам, че отново ще видя чичо Джосуа. Просто знам. И Саймън, и Бинабик, и Воршева. Просто трябва да се направи още — това е всичко.

Исгримнур я погледна внимателно, сякаш момиченцето, което някога беше подрусвал на коляното си, се беше превърнало в набански звездоброец.

— И после? Когато всички отново сме заедно?

Мириамел му се усмихна, но това беше само горчиво-сладкото връхче на огромната печал, която се беше просмукала в нея.

— Вълната ще се разбие, мили чичо Исгримнур… и някои от нас ще потънат и никога няма да изплуват. Не знам как ще бъде, разбира се, че не знам. Но не съм така изплашена, както бях.

След това замълчаха и продължиха напред — три коня и четирима ездачи, които си проправяха път през вятъра.

Само изтичащите дни им подсказваха, че трябва да са навлезли във Висок Тритинг: покритите със сняг ливади и хълмове не бяха по-различни от онези, през които бяха яздили през първата седмица на пътуването си. Странно обаче — времето не се влошаваше, въпреки че продължаваха да вървят на север. На Мириамел дори започна да й се струва, че става малко по-топло и че вятърът хапе по-слабо.

— Добър знак — каза тя един следобед, когато слънцето се появи. — Казах ти, Исгримнур. Ще стигнем.

— Е, все ще стигнем някъде — измърмори херцогът.

Тиамак се размърда на седлото.

— Може би трябва да се отправим към реката. Ако все още са останали живи хора в тези равнини, най-вероятно ще са край течащата вода, където поне има риба. — Той тъжно поклати глава. — Иска ми се това, което си спомням от съня си, да беше по-точно.

Исгримнур се замисли.

— Имстрека е точно на юг от голямата гора. Но тя протича през почти целите Тритинги — твърде дълъг път за търсене.

— Няма ли друга река, която се влива в нея? — попита Тиамак. — Отдавна не съм поглеждал карта.

— Има. Стефлод, ако си спомням правилно. — Херцогът се намръщи. — Но тя не е голяма.

— Все пак на местата, където се срещат реки, често има села — каза Тиамак с изненадваща увереност. — Така е във Вран и на всички други места, за които съм чувал.

Мириамел понечи да каже нещо, но спря и загледа Камарис. Старецът беше отишъл малко настрани и се взираше в небето. Тя проследи погледа му и видя само дрипави облаци.

Исгримнур мислеше над думите на врана.

— Може би си прав, Тиамак. Ако продължим на север, няма как да не стигнем до Имстрека. Но мисля, че Стефлод трябва да е малко на изток. — Той се огледа, като че ли търсеше някакъв ориентир; погледът му се спря на Камарис. — Какво гледа?

— Не знам — отговори Мириамел. — О! Сигурно онези птици.

Две тъмни петна се спускаха към тях от изток, въртяха се като парцали, подхванати от въздушно течение.

— Гарвани! — каза Исгримнур. — Гадни мършояди!

Птиците се виеха в кръг над тях, сякаш бяха открили това, което търсеха. На Мириамел й се струваше, че вижда как блестят жълтите им очи. Усещането, че си наблюдаван, забелязан, беше много силно. След още няколко кръга гарваните се спуснаха. Перата им блестяха масленочерни. Мириамел сви глава в раменете си и закри очите си с ръка. Гарваните прелетяха край тях с крясъци; след миг направиха вираж нагоре и стремително отлетяха. След малко бяха само две смаляващи се петънца, изчезващи в северното небе.

Само Камарис не бе навел глава — замислено наблюдаваше отдалечаващите се точки.

— Какви са тези птици? — попита Тиамак. — Опасни ли са?

— Птици, предвещаващи зло — изръмжа херцогът. — В моята страна ги прогонваме със стрели. Хранят се с мърша. — Той се намръщи.

— Мисля, че търсеха нас — каза Мириамел. — Смятам, че искаха да разберат кои сме.

— За това и дума не може да става. — Исгримнур стисна ръката й успокояващо. — Пък и за какво им е на птиците да знаят кои сме?

Мириамел поклати глава.

— Не знам. Но имам точно това чувство: някой искаше да знае кои сме и сега вече знае.

— Най-обикновени гарвани. — Усмивката на херцога беше мрачна. — Имаме си други тревоги.

— Така е — съгласи се тя.

Още няколко дни езда ги изведоха най-после до Имстрека. Бързотечната река беше почти черна под слабото слънце. Петна сняг покриваха бреговете й.

— Времето се затопля — каза доволно Исгримнур. — Едва съвсем малко по-студено е, отколкото обикновено по това време на годината. Новандер е, в края на краищата.

— Така ли? — попита Мириамел тревожно. — А ние напуснахме кулата на Джосуа през ювен. Половин година! Милостива Елисия, колко дълго пътуваме!

Тръгнаха покрай реката на изток и вечерта спряха на лагер, заслушани в силния шум на водата. На другата сутрин тръгнаха рано под сивото небе.

В късния следобед стигнаха до края на плитка долина. Пред тях, като останки след разрушителен потоп, лежаха развалини на голямо селище — стотици къщи, повечето, изглежда, обитавани до неотдавна. Но нещо беше привлякло или изгонило жителите. С изключение на няколко самотни птици, които кълвяха между изоставените жилища, порутеният град изглеждаше пуст.

Сърцето на Мириамел се сви.

— Дали това е бил лагер на Джосуа? Къде са отишли?

— Той е на висок хълм, господарке — каза Тиамак. — Поне това видях в съня си.

Исгримнур пришпори коня си към пустото селище.

Отблизо впечатлението за опустошение се оказа дължащо се предимно на характера на самото Селище, тъй като строителният материал бяха най-вече довлечени от реката дървета. В целия град явно нямаше нито един пирон. Грубите въжета, придържали най-добрите постройки, се бяха протрили и скъсали под напора на бурите, които напоследък бяха вилнели в Тритингите — но дори в най-добрите си времена, реши Мириамел, никое жилище не би могло да е нещо повече от бордей.

Имаше и признаци на организирано отстъпление. Повечето от хората, живели тук, явно бяха имали време да си вземат нещата — макар че, ако се съдеше по качеството на къщите, едва ли бе имало кой знае какво да вземат. И все пак почти нищо не беше останало от ежедневно необходимото: Мириамел намери няколко счупени гърнета и няколко парцаливи дрехи, толкова безнадеждно окъсани и окаляни, че дори в студа едва ли липсваха на някого.

— Напуснали са — каза тя на Исгримнур, — но изглежда, че са го направили по свое желание.

— Или са били принудени — уточни херцогът. — Може да са били прогонени внимателно, ако ме разбираш.

Камарис беше слязъл от коня и ровеше в куп треволяк и счупени клони, преди време нечий дом. После се изправи — държеше нещо лъскаво.

— Какво е това? — Мириамел доближи коня си до него и протегна ръка, но Камарис разглеждаше втренчено парчето метал. Най-после тя посегна и внимателно го взе от дългите мазолести пръсти на стареца.

Тиамак се поизмести към врата на коня и се обърна, за да разгледа предмета.

— Прилича на закопчалка за наметало.

— И аз така мисля. — Сребърният предмет, изкривен и кален, беше обграден с лети листа на зеленика. В центъра имаше две кръстосани копия и сърдито лице на влечуго. В сърцето на Мириамел отново се промъкна страх.

— Исгримнур, виж.

Херцогът дойде при тях и взе брошката.

— Това е знакът на гвардейците на Еркинланд.

— Войниците на баща ми — промълви Мириамел и не можа да се сдържи да не се огледа, сякаш рицарите можеха да се крият някъде по пустинния тревист склон. — Били са тук.

— Може да са били и след като хората са си отишли — каза Исгримнур. — Или по някаква друга причина, за която не можем да гадаем. — Той самият не изглеждаше много убеден. — В края на краищата, принцесо, ние дори не знаем кой е живял тук.

— Аз знам. — Тя се ядоса само като си помисли за това. — Били са хора, които са избягали от управлението на баща ми. Джосуа и другите може би са били с тях. Сега те са прогонени или пленени.

— Извини ме, лейди Мириамел — каза предпазливо Тиамак, — но мисля, че не бива да правим прибързани заключения. Това не е мястото, което видях в съня, който ми изпрати Гелое.

— Тогава какво да правим?

— Да продължим — каза вранът. — По следите. Може би тези, които са живели тук, са отишли при Джосуа.

— Онова там изглежда обещаващо. — Херцогът беше заслонил очите си срещу сивото слънце и сочеше към края на селището — там широки коловози се виеха на север.

— Нека ги следваме тогава. — Мириамел върна брошката на Камарис. Старият рицар я погледа още малко, после я пусна на земята.

Коловозите бяха оставили широка кална диря в пасищата. От двете страни на този импровизиран път се виждаха следи от хората, които го бяха прокарали — счупени спици на колелета, мокра пепел от огнища, множество дупки, изкопани и запълнени. Грозният боклук по иначе девствената земя обаче някак си окуражаваше Мириамел с новостта на белезите: не можеше да има повече от месец-два, откакто хората бяха минали по този път.

След вечеря, скалъпена от топящите се запаси от Селска горичка, Мириамел попита Исгримнур какво ще прави, когато най-после стигнат до Джосуа. Беше приятно да се говори за този ден като за нещо, което ще се случи, а не просто би могло да стане: от това то изглеждаше сигурно, реално и осезаемо, макар че тя още изпитваше суеверен страх да говори за хубави неща в бъдеще.

— Ще му покажа, че сдържах думата си — засмя се херцогът. — Ще те покажа да те види. После ще прегърна жена си така, че да изпищи.

Мириамел се усмихна, като си представи закръглената, винаги дейна Гутрун.

— Искам да видя това. — Тя погледна над Тиамак, който спеше, към Камарис, който лъскаше меча на Исгримнур с очарователната съсредоточеност, с която обикновено удостояваше само движенията на птиците в небето. Преди двубоя с Аспитис старецът не искаше дори да докосне оръжието. Сега тя изпитваше лека тъга, като го гледаше. Той държеше меча на херцога така, като че ли беше стар, но не съвсем близък приятел.

— Тя наистина ти липсва, нали? — каза Мириамел, като се обърна към Исгримнур. — Жена ти.

— Ах, мили Усирис, разбира се. — Той се вторачи в огъня, сякаш не искаше да срещне погледа й. — Разбира се.

— Ти я обичаш. — Мириамел беше радостна и малко изненадана: Исгримнур беше казал това с жар, който тя не беше очаквала. Беше странно да се мисли, че любов може да гори толкова силно в гърдите на човек, толкова стар и толкова познати като херцога, и че приличащата на баба херцогиня Гутрун може да е обект на толкова силни чувства.

— Разбира се, че я обичам — каза той и сви вежди. — Но има и нещо повече. Тя е част от мен, моята Гутрун — ние израснахме заедно през годините, усукани един около друг като две стари дървета. — Той се засмя и поклати глава. — Винаги съм го знаел. От мига, когато я видях за пръв път — носеше имел от гроба на „Сотфенгсел“… Ах, беше толкова красива! С най-светналите очи, които бях виждал. Като в приказките!

Миришел въздъхна.

— Надявам се някой да мисли за мен така един ден.

— Ще мислят, моето момиче, ще мислят. — Исгримнур се усмихна. — И когато се омъжиш, ако имаш късмет да се омъжиш за когото трябва, ще знаеш точно какво искам да кажа. Той ще е част от теб, също както е моята Гутрун от мен. Завинаги, докато сме живи. — Той направи знака на Дървото пред гърдите си. — За мен не съществуват тези южняшки глупости — вдовици и вдовци да си вземат нови съпрузи и съпруги! Как някоя някога би могла да се сравнява с нея? — Той замълча и се намуси на ужасната неуместност на вторите бракове.

Мириамел също мислеше. Щеше ли някога да си намери такъв съпруг? Спомни си за Фенгболд, на когото я беше предложил баща й, и потрепери. Ужасен самодоволен дебелак! И тъкмо Елиас да се опита да я омъжи за човек, когото не обича — той, който бе така осакатен от смъртта на майка й, че ходеше като загубен в мрака от часа на смъртта й…

„Освен ако не се е опитвал да ме спаси от такава ужасна самота — помисли си тя. — Може би е смятал, че ще е добре да не обичаш толкова и никога да не почувстваш такава загуба“. Това беше наистина сърцераздирателно — да е толкова самотен без нея…

С внезапността и огромността на светкавица Миришел видя това, което бе дразнило съзнанието й, откакто Кадрах й беше разказал историята си. То беше цялото пред нея, беше ясно, толкова ясно! Беше като че ли е вървяла пипнешком в тъмна стая, но сега рязко се беше отворила врата и бе проляла светлина — и тя можа най-после да види всички странни неща, които бе докосвала в мрака.

— О! — каза тя задъхано. — О! О, татко!

И избухна в сълзи. Исгримнур се слиса и почна да я утешава, но тя не можеше да спре. Не му каза защо плаче — само спомена, че думите му й напомнили за смъртта на майка й. Това беше жестока полуистина, въпреки че Миришел не искаше да е жестока. Херцогът стоеше объркан и безпомощен, обвиняваше се за нейното страдание.

Накрая Мириамел легна и се зави, и се загледа в звездите. Все още тихо подсмърчаше. Изведнъж се появиха толкова неща, за които трябваше да мисли. Нищо важно не се беше променило, но в същото време всичко беше безкрайно различно.

Отново се разплака и плака, докато не заспа.

Кратка снежна виелица връхлетя на сутринта — не така силна, че да забави много конете, но достатъчна, за да я накара да трепери почти целия ден. Стефлод беше бавна и сива като криволичещ поток от течно олово и снегът изглеждаше най-гъст точно над нея, така че полята на отвъдния бряг на реката бяха по-навъсени, отколкото близкият бряг. На Мириамел й се струваше, че Стефлод привлича снега, както магнитът в ковачницата на Рубен Мечока привличаше парчетата желязо.

Появи се нанагорнище, така че към късния следобед, когато светлината беше почти изчезнала и яздеха в студения здрач, се оказа, че се изкачват по редица ниски хълмове. Дърветата бяха почти толкова оскъдни, колкото край езерото Тритинг, и вятърът беше остър и хапеше страните на Мириамел, но поне имаше някакво облекчение в промяната на пейзажа.

Вечерта се изкачиха високо в хълмистата местност и си направиха лагер. Когато на сутринта станаха, бе толкова студено, че се струпаха край огъня по-близо от обикновено. Дори Камарис се качи на коня си явно без желание.

Снегът намаля, после късно сутринта спря. Към обяд яркото слънце почна да изпраща през облаците гигантски стрели светлина. Когато в средата на следобеда стигнаха това, което приличаше на връхна точка на хълмовете, облаците се върнаха и донесоха студен, но лек дъждец.

— Принцесо! — извика Исгримнур. — Виж! — Херцогът беше отишъл малко напред и се оглеждаше за възможни опасности при слизането им от хълма: лесното изкачване не гарантираше и лесно слизане. Стресната, но и въодушевена, Мириамел препусна към него. Тиамак се наведе напред на седлото пред нея и се напрегна. Херцогът стоеше сред рехавите дървета и сочеше. — Вижте!

Пред тях се простираше обширна долина — зелена купа, нашарена с бели петна. Въпреки лекия дъжд, над нея висеше усещане за покой, въздухът бе някак си напрегнат като в задържано дихание. В центъра, възвишавайки се над нещо, което приличаше на замръзнало езеро, имаше огромен скалист хълм, покрит с напръскана със сняг зеленина. Полегатите лъчи на слънцето го осветяваха, така че западната му страна почти пламтеше — топло и мамещо. Над върха се издигаха бледи пушеци — десетки, може би стотици.

— Хвала на Бога, какво е това? — попита изумен Исгримнур.

— Мисля, че е мястото от съня ми — промълви Тиамак.

Мириамел бе залята от чувства. Големият хълм изглеждаше и истински, и нереален.

— Надявам се, че Джосуа и другите са там.

— Да, там има хора. Погледнете всичките тези огньове!

— Хайде! — Мириамел пришпори коня си надолу. — Можем да стигнем там преди мръкване!

— Не бързай толкова. — Исгримнур смуши и своя кон. — Не сме сигурни, че Джосуа е там.

— С удоволствие ще се оставя да ме хване всеки, стига да ме заведе до огън и топло легло — извика тя през рамо.

Камарис, който завършваше колоната, спря, за да огледа долината. Изпитото му лице не промени изражението си, но той дълго не помръдна от мястото си. После последва спътниците си.

Макар че беше още светло, когато стигнаха брега на езерото, мъжете, които излязоха да ги посрещнат, носеха факли — огнени цветя, които се отразяваха жълти и алени в черната езерна вода, докато лодките бавно си пробиваха път между парчетата плаващ лед. Отначало Исгримнур стоеше назад, предпазлив и готов за отбрана, но още преди първата лодка да докосне брега, позна мъжа с русата брада на носа и скочи от седлото с радостен вик.

— Слудиг! В името на Бога, в името на Ейдон, бъди благословен!

Хората му преджапаха няколкото останали стъпки до брега и преди Слудиг да успее да коленичи пред херцога, Исгримнур го сграбчи и го притисна към широката си гръд.

— Какво прави Джосуа? — извика Исгримнур. — А жена ми? А синът ми?

Макар че и Слудиг беше едър, трябваше да се освободи от клещите на херцога и да си поеме дъх, преди да може да му отговори, че всички са добре и че Изорн е заминал с поръчение на принца. Херцог Исгримнур заподскача от радост тромаво като мечка и викна:

— Аз пък доведох принцесата! Ей, това е хубаво като на Ейдонманса!

Слудиг се засмя.

— Наблюдаваме ви от обяд. Джосуа ми каза: „Върви долу и виж кои са“. Мисля, че ще е доста изненадан! — Той бързо разпореди конете да се натоварят в едната лодка, след това помогна на Мириамел да се качи в другата.

— Принцесо! — Докосването му беше твърдо, когато я настани на една от пейките. — Добре дошла в Нови Гадринсет. Чичо ти ще е щастлив да те види.

Стражите, които придружаваха Слудиг, разглеждаха с голям интерес Тиамак и Камарис, но римърсгардецът не им позволи да си губят времето и след малко лодките заплуваха през задръстеното с лед езеро.

На другия бряг ги чакаше кола, теглена от два слаби и недоволни вола. Когато се качиха, Слудиг ги плесна с камшика и колата със скърцане потегли по настлания с камъни път.

— Какво е това? — Исгримнур се взираше над ритлите на колата, за да види бледите камъни.

— Ситски път — каза Слудиг гордо. — Това място е на ситите, много е старо. Наричат го Сесуад'ра.

— Чувал съм за него — прошепна Тиамак на Мириамел. — То е известно сред учените, но нямах представа, че още съществува или че то е Камъкът, който ми показа Гелое!

Мириамел поклати глава. Не я беше грижа къде ги водят. Когато видя Слудиг, почувства, че огромен товар се смъква от гърба й. Чак сега разбра колко е уморена.

Усети, че леко поклаща глава в такт с хода на волската кола, и се опита да прогони вълната на изтощението. Деца тичаха надолу по склона, за да се присъединят към тях, викаха и пееха.

На върха на хълма се беше събрала голяма тълпа и на Мириамел едва не й прилоша от това море от хора. Беше минало твърде дълго време след пренаселените дървени улици на Кванитупул и тя откри, че не може да гледа толкова много жадни, очакващи лица. Облегна се на Исгримнур и затвори очи.

После лицата изведнъж станаха познати. Слудиг й помогна да слезе от колата в прегръдката на чичо Джосуа, който я прегърна и я стисна почти толкова силно, колкото Исгримнур беше прегърнал Слудиг. Беше по-слаб, отколкото го помнеше, и дрехите му, макар и в привичния си сив цвят, бяха износени. Сърцето й запя и от мъка, и от радост.

— Изкупителя чу молитвите ми — каза той. Нямаше никакво съмнение, въпреки угриженото му лице, че е много щастлив да я види. — Добре дошла, Мириамел.

След това се появиха и други познати — Воршева, облечена в стара широка роба, и арфистът Сангфугол, и дори малкият Бинабик, който се поклони с насмешлива вежливост, преди да вземе ръката й в малките си топли пръсти. Един друг, който стоеше мълчаливо, й изглеждаше странно познат. Беше с брада, бял кичур минаваше през червената му коса и почти закриваше бледия белег на бузата му. Той я гледаше, сякаш за да я запомни, като че ли се канеше някой ден да я издяла от камък.

— Саймън? — каза тя.

Смайването й бързо се превърна в някаква странна горчивина — бяха я мамили толкова пъти! Докато тя беше заета другаде, светът се беше променил. Саймън не беше вече весело момче. Приятелят й беше изчезнал и този висок младеж беше заел мястото му. Нима бе отсъствала толкова дълго?

Устата на непознатия замърда, но тя чу думите му чак след малко. Гласът на Саймън вече бе мъжки — въпреки че малко заекваше.

— Ра… радвам се, че си невредима, принцесо. Много се радвам.

Тя не сваляше очи от него; очите й пламтяха, в тях блеснаха сълзи. Светът се беше обърнал надолу с главата.

— Моля те — каза тя внезапно, като се обърна към Джосуа. — Трябва… Трябва да си легна. Трябва да се наспя. — Не видя как някогашният кухненски прислужник наведе глава, като че ли го бяха отхвърлили презрително.

— Разбира се — каза чичо й загрижено. — Разбира се. Колкото искаш. После, като се събудиш, ще празнуваме!

Мириамел кимна замаяна. Воршева я поведе към развълнуваното море от палатки. Зад тях Исгримнур още стискаше в прегръдките си смеещата се и ридаеща Гутрин.