Към кулата на Зеления ангел. Част първа

11. Пътят назад

Мириамел се сгуши в наметалото си. Искаше й се да изчезне. Сякаш всички, които минаваха край нея, забавяха крачка, за да я погледнат — и слабичките врански мъже със спокойните си кафяви очи и строги безизразни лица, и пердруинските търговци в размъкнатите си одежди. Сякаш всички я наблюдаваха — късо остригано момиче в мръсно монашеско одеяние — и това я тревожеше. Защо Кадрах се бавеше толкова? Разбира се, тя трябваше да се сети и да не го пуска да отиде в кръчма сам.

Монахът най-после се появи — самодоволен, сякаш беше изпълнил някаква невероятно трудна задача.

— Долу до кея за баржите. Трябваше да се сетя. Не е най-почтеното място.

— Пил си. — Тонът й беше по-рязък, отколкото й се искаше, но беше премръзнала и раздразнена.

— Е, как да измъкна ценни сведения от кръчмар, ако не поръчам нещо? — Не беше лесно да смутиш Кадрах. Той се беше съвзел от отчаянието, което го бе изпълвало на лодката, макар че Мириамел виждаше колко неумело го е скрил и как през парцаливите одежди на веселостта, с която се беше увил като с наметало, избива черна покруса.

— Но ние нямаме никакви пари! — изхленчи тя. — Нали затова обикаляме пеша този проклет град — за да намерим оная странноприемница, дето уж знаеше къде е!

— Тихо, господарке. Хванах се на едно басче на ези-тура и за късмет спечелих, защото иначе нямаше с какво да си платя и залога. Но сега всичко е наред. Във всеки случай точно ходенето пеша през този град с канали ме смущаваше най-много, но сега, след напътствията на кръчмаря, няма да имаме проблеми.

Нямало да има проблеми! Мириамел се разсмя горчиво. От три седмици живееха като просяци — умираха от жажда в лодката няколко дни, после се бъхтеха из крайбрежните градчета на Югоизточен Набан, просеха храна и се возеха на селски каруци, когато имаха късмет да ги качат. Най-голямата част от времето беше прекарана в ходене, ходене, ходене, докато на Мириамел не започна да й се струва, че ако може да отдели някак краката си от тялото, те ще продължат да крачат без нея. Този начин на живот не беше нов за Кадрах и той явно доволно се завърна към него, но за Мириамел беше малко да се каже, че всичко това страшно й омръзна. Тя вече никога нямаше да може да живее в двора на баща си, но изведнъж суровите околности на замъка на чичо й Джосуа в Наглимунд започнаха да й се струват много по-привлекателни, отколкото преди няколко месеца.

Тя се обърна, за да каже още нещо остро на Кадрах — подушваше миризмата на вино в дъха му от една ръка разстояние — и го изненада незащитен. Той бе забравил жизнерадостното си изражение; хлътналите му — някога кръгли — бузи и сенките под напрегнатите му очи обуздаха Мириамел с нещо като сърдита обич.

— Е… добре. — Тя хвана ръката му. — Но ако скоро не намериш тази странноприемница, ще те бутна в канала.

Тъй като нямаха пари да платят на лодкар, почти цяла сутрин търсиха пътя през страховития лабиринт на дървените пътеки на Кванитупул. Всеки завой сякаш ги отвеждаше до поредния задънен край, поредната дъсчена настилка, която свършваше до изоставен пристан за лодки или до заключена врата с ръждясали панти, или до разнебитена ограда, зад която се виждаше само поредният от вездесъщите водни пътища. Разстроени, те трябваше да се връщат обратно, да гледат за друг завой и да започнат подлудяващото търсене отначало. Най-после, когато пладнешкото слънце просветли облачното небе, попаднаха на ъгъла на дълъг порутен склад и зяпнаха прогнилата дървена фирма, която провъзгласяваше, че кръчмата, пред която виси, е „Бокалът на Пелипа“. Наистина беше, както бе предупредил Кадрах, в доста непрестижен район.

Докато Кадрах търсеше врата — фасадата беше почти еднообразна стена от сиво овехтяло дърво. — Мириамел се вторачи в един венец от жълти и бели цветя, който плуваше по канала около стълбата на пристана.

— Това е венец за Деня на душите.

Кадрах, който бе намерил вратата, кимна.

— Което значи, че съм заминала от Наглимунд преди повече от четири месеца — бавно каза тя. Монахът кимна отново, след това отвори вратата и извика. Мириамел усети, че я пронизва свирепа мъка.

— И всичко на вятъра! Защото бях дебелоглава глупачка!

— Нещата нямаше да са по-добре, а може би щяха да са и по-лоши, ако беше останала при чичо си — изтъкна Кадрах. — Поне си жива, господарке. Нека сега да отидем да видим дали сориа Ксорастра ще си спомни за един стар, макар и пропаднал приятел.

Влязоха в хана през дворната врата покрай разядените корпуси на две рибарски лодки и бързо получиха две неприятни изненади. Първата беше, че самата кръчма беше зле поддържана и цялата вмирисана на риба. Втората — че Ксорастра бе мъртва от три години и нейната племенница с издадени челюсти Каристра бързо показа, че като съдържателка твърде силно се различава от предшественичката си.

Тя огледа протритите им изпоцапани дрехи и изсумтя:

— Не ми харесва видът ви. Я да ви видя парите.

— Хайде, хайде — каза Кадрах примирително. — Леля ти ми беше добра приятелка. Ако ни пуснеш да пренощуваме, на сутринта ще имаме пари да ти платим — добре ме познават в тоя град.

— Леля ми беше побъркана и некадърна — каза Каристра не без удоволствие — и нейното вонящо милосърдие ме остави без нищо, освен тоя порутен хамбар. — Тя махна с ръка към всекидневната с нисък таван, която приличаше повече на бърлога на някакво отчаяно животно. — По-скоро ще ме върнат обратно в Пердруин в дървен сандък, отколкото да пусна един монах и любовницата му без пари.

Мириамел неволно поиска това да стане час по-скоро, но знаеше, че ханджийката не бива да се досети за желанието й.

— Нещата не са каквито изглеждат — каза тя. — Този човек е мой учител. Аз съм дете на благородник — барон Сеоман от Еркинланд ми е баща. Мен ме отвлякоха и моят учител тук ме намери и ме спаси. Баща ми ще възнагради щедро всеки, който ми помогне да се върна. — Кадрах се изпъна край нея, доволен, че е станал герой дори на митично спасение.

Каристра ги погледна косо.

— Не една щура история чух напоследък. — Тя прехапа устни. — Една от тях излезе вярна, но това не значи, че и вашата ще е вярна. — Изражението й стана кисело. — Аз трябва да си изкарвам прехраната, та ако ще баща ти да е барон или дори Върховният крал в Хейхолт. Вървете и вземете парите, щом казвате, че е толкова лесно. Нека приятелите ви ви помогнат.

Кадрах започна отново да я придумва и ласкае — подхвана нишките на историята, която беше започнала Мириамел, и ги втъкаваше в по-богат гоблен, в който Каристра щеше да се оттегли с торби злато — подарък от благодарния баща. Като слушаше буйното разрастване на историята в разработката на Кадрах, Мириамел почти започна да съжалява жената, чиято практичност явно беше подложена на изпитание от алчността й, но тъкмо когато се канеше да го помоли да се откаже, видя огромен мъж бавно да слиза по стълбата към общата стая. Въпреки дрехите му — носеше наметало с качулка, подобно на това на Кадрах и превързано с връв — и брадата, която беше само един пръст, той моментално й се стори толкова познат, че за миг тя не повярва на очите си. Когато обаче слезе в светлината на лампите, мъжът също спря и се ококори.

— Мириамел? — каза той най-после. Гласът му беше прегракнал и неуверен. — Принцесо?

— Исгримнур! — изписка тя. — Херцог Исгримнур! — Сърцето й сякаш толкова се разрасна в гърдите й, че й се стори, че ще се задуши. Тя изтича през разхвърляната стая, като заобикаляше кривокраките пейки, и се хвърли към широкия му корем, обляна в сълзи.

— О, горкичката ми — каза той и я притисна към себе си, също разплакан. — О, бедната ми Мириамел! — Повдигна я и я отдалечи за миг, за да я разгледа със зачервените си очи. — Ранена ли си? Добре ли си? — Той зърна Кадрах и очите му се свиха. — А, ето го и мошеника, който те открадна!

Кадрах, който също като Каристра гледаше зяпнал, се сепна. Исгримнур наистина беше огромен.

— Не, не! — Мириамел се засмя през сълзи. — Кадрах ми е приятел. Той ми помогна. Аз избягах — не го обвинявай. — Тя отново го прегърна и зарови лице в надеждното му туловище. — О, Исгримнур, бях толкова нещастна! Как е чичо Джосуа? И Воршева, Саймън, тролът Бинабик?

— Едва ли знам повече от теб. — Той въздъхна на пресекулки. — Това е чудо. Бог най-после чу молитвите ми. Слава, слава на Ейдон! Ела, седни. — Исгримнур се обърна към Каристра и нетърпеливо махна с ръка. — Е, какво чакаш? Донеси ни ейл и някаква храна!

Каристра, слисана не на шега, се отдалечи. Почти залиташе.

— Чакай! — извика Исгримнур и тя се обърна към него. — Ако кажеш на някого за това — изрева той, — ще ти откъсна главата със собствените си ръце.

Кръчмарката, сащисана от изненада и страх, само кимна и се отправи към убежището на кухнята.

Тиамак бързаше, макар че куцият му крак не му позволяваше скорост по-голяма от обикновено ходене. Сърцето му думкаше в ребрата, но той се насилваше да не показва тревогата си.

„Този, който винаги стъпва на пясък нека направи никой да не ме забележи! Почти стигнах!“

Онези, които споделяха тесните пътеки с него, изглеждаха решили на всяка цена да му пречат. Един плещест сухоземец с кошница, пълна с риба, го блъсна и едва не го събори, а след това се обърна да му накрещи всякакви обиди, въпреки че Тиамак куцукаше по-нататък. Дребосъкът умираше да му отвърне — Кванитупул беше град на вранците, в края на краищата, без значение колко богати сухоземски търговци купуваха скъпи наколни къщи на брега на лагуната Чамул или караха изпотените сънародници на Тиамак да тласкат тежките им търговски баржи по каналите — но не посмя. Нямаше време за губене в кавги, колкото и справедливи да бяха.

Той забързано влезе в „Бокалът на Пелипа“, като едва погледна собственичката, въпреки странното й изражение. Съдържателката на хана, стиснала поднос с хляб, сирене и маслини, се поклащаше в подножието на стълбите, сякаш решението дали да се качи, или не изискваше съкрушително усилие.

Тиамак я заобиколи и закуца нагоре по тясната стълба, после по площадката и през първата изкорубена врата. Отвори я, гърдите му вече се пълнеха с въздух, за да изстреля новината си, после спря, изненадан от странната картина пред себе си.

Исгримнур седеше на пода. В ъгъла стоеше нисък здравеняк, също облечен като скитащ ейдонитски монах. Квадратното му лице беше необичайно затворено. Старият Камарис седеше на леглото, кръстосал дългите си крака. До него седеше млада жена с руса късо подстригана коса. И тя носеше монашески одежди, и красивото й лице с остри черти изразяваше слисване не по-малко от това на Каристра.

Тиамак рязко затвори уста, после я отвори отново и възкликна:

— Какво?!

— А! — Исгримнур изглеждаше невероятно весел, почти зашеметен. — Това е Тиамак, благороден вран, приятел на Диниван и Моргенес. Принцесата е тук, Тиамак. Мириамел пристигна.

Мириамел не се обърна — продължаваше да гледа вторачено стареца.

— Това е… Камарис?

— Знам, знам — засмя се Исгримнур. — Аз сам не можех да си повярвам, Бог да ме порази, но е той. Жив, след всичките тези години! — Лицето на херцога изведнъж стана сериозно. — Но умът му си е отишъл, Мириамел. Той е като дете.

Тиамак поклати глава.

— Аз… Аз се радвам, Исгримнур. Радвам се, че приятелите ти са тук. — Той отново поклати глава. — И аз имам новини.

— Не сега. — Исгримнур сияеше. — По-късно, дребосъко. Тази вечер празнуваме. — Той повиши тон. — Каристра! Къде си?

Кръчмарката тъкмо беше започнала да отваря вратата, когато Тиамак се обърна и я захлопна под носа й. Чу изненадано мърморене и глухите удари на тежкия хляб, който подскачаше надолу по стълбите.

— Не — каза Тиамак. — Това не може да чака, Исгримнур.

Херцогът се намръщи, гъстите му вежди надвиснаха още повече.

— Е?

— Някакви хора търсят този хан. Набански войници.

Нетърпението на Исгримнур изведнъж изчезна и той насочи цялото си внимание към дребния вран.

— Как разбра?

— Видях ги на пазарището. Разпитваха лодкарите, много грубо при това. Водачът на войниците, изглежда, отчаяно искаше да открие тази гостоприемница.

— И разбраха ли къде е? — Исгримнур се изправи, прекоси стаята и взе меча си Квалнир, който стоеше подпрян в ъгъла.

Тиамак сви рамене.

— Знаех, че няма да мога да вървя много по-бързо от войниците, макар да бях сигурен, че познавам града по-добре от тях. Все пак исках да ги забавя, затова пристъпих напред и им казах, че аз ще говоря с лодкарите, тъй като те са врани като мен. — За пръв път от началото на разказа си Тиамак се обърна да погледне младата жена. Лицето й беше съвсем пребледняло, но замаяното му изражение беше изчезнало. Тя слушаше внимателно. — На нашия блатен език казах на лодкарите, че това са лоши хора, че те трябва да говорят само с мен, и то на нашия език. Казах им, че когато войниците си отидат, трябва да се махнат и те, и да не се връщат скоро на пазарището. След като поговорих с тях още малко, като се преструвах, че ми дават указания за пътя — всъщност те ми казаха, че сухоземците се държат като луди! — казах на водача на войниците къде могат да намерят „Бокалът на Пелипа“. Не се мръщи така, херцог Исгримнур! Пратих ги на противоположния край на града, разбира се. Но беше толкова странно: когато казах на онзи човек, той цял се разтрепери, сякаш от знанието къде е този хан всичко го засърбя.

— Как… Как изглеждаше водачът? — Гласът на Мириамел беше напрегнат.

— Беше много странен. — Тиамак се колебаеше. Не знаеше как да се обърне към една сухоземска принцеса, дори когато е облечена като мъж. — Само той не беше облечен като войник. Висок и силен на вид, облечен в богати сухоземски дрехи, но лицето му беше виолетово от синини, очите му бяха кръвясали като на глиган. А главата му беше като смачкана от крокодилски челюсти. И зъби му липсваха.

Мириамел изохка и се плъзна от сламеника на пода.

— О, Елисия, спаси ме! Това е Аспитис! — Гласът беше отчаян. — Кадрах, как е могъл да разбере къде отиваме? Пак ли си ме предал?

Монахът трепна, но в думите му нямаше гняв.

— Не, господарке. Очевидно той е стигнал до брега и предполагам, че тогава някак си е обменил вести с истинския си господар. — Кадрах се обърна към Исгримнур. — Приратес познава това място много добре, господарю, а Аспитис е негово оръдие.

— Аспитис? — Исгримнур, който закопчаваше колана на меча си около широката си талия, объркано поклати глава. — Не го познавам, но заключавам, че не е приятел.

— Така е. — Кадрах погледна Мириамел, която седеше на пода, стиснала главата си с ръце. — Не е приятел.

Исгримнур изръмжа дълбоко и гърлено. Тиамак го погледна стреснато, защото херцогът ревеше като сърдита мечка, но Исгримнур само мислеше и чешеше късата си брада.

— Враговете са по петите ни — каза той най-после. — Дори да седяхме с Камарис отпреди четирийсет години — ох, Бог да е милостив към него, Мириамел, той беше най-силният от всички мъже — дори тогава не би ми харесвало съотношението на силите. Значи трябва да заминем, и то бързо.

— Къде можем да отидем? — попита Кадрах.

— На север към Джосуа. — Исгримнур се обърна към Тиамак. — Какво каза миналия път, дребосъко? Че ако пътуваш с бегълци като Камарис и мен, би намерил друг път?

Тиамак усети, че гърлото го стяга.

— Да. Но той няма да е лесен. — Той усети студено дихание, сякаш Тази, която чака да прибере всички шепнеше във врата му. Изведнъж идеята да заведе всички тези сухоземски приятели в блатистия Вран не му хареса.

Мириамел стана.

— Джосуа е жив?

— Така гласят слуховете, принцесо. — Исгримнур поклати глава. — Североизточно от Тритинг, както казват. Но надеждата може и да е лъжлива.

— Не! — Лицето на Мириамел, все още набраздено от сълзи, бе странно уверено. — Вярвам в това.

Кадрах, все още облегнат в ъгъла като пренебрегнато домашно божество, сви рамене.

— Няма нищо лошо във вярата, тя е единственото, за което можем да се закачим. Но какъв е този друг път? — И изгледа свъсено блатния човек.

— През Вран. — Тиамак прочисти гърлото си. — Ще им е почти невъзможно да ни проследят, смятам. Можем да стигнем на север до най-крайната част на езерото Тритинг.

— Където ще ни заловят посред стотици левги открита земя — каза мрачно Кадрах.

— По дяволите, човече — изръмжа Исгримнур, — какво друго можем да направим? Да опитаме да преминем през Кванитупул покрай този Аспитис, а после през целия враждебен Набан? Погледни ни! Можеш ли да си представиш по-разнородна и забележителна компания? Едно момиче, двама монаси — единият брадат, — вдетинен стар гигант и един вран? Какъв избор имаме?

Хернистирецът изглеждаше готов да спори, но след минутно колебание отново сви рамене и се затвори в себе си като костенурка, която се свива в черупката си, и тихо каза:

— Всъщност нямаме избор.

— Какво трябва да направим? — Страхът на Мириамел малко се бе уталожил. Макар и все още да трепереше, очите й бяха светнали и решителни. Тиамак не можеше да не се възхити на духа й.

Исгримнур потърка огромните си лапи.

— Да. Трябва да заминем най-много до час, дори още по-рано, ако можем, тъй като нямаме време за губене. Тиамак, върви да наблюдаваш пред вратата на хана. Някой може да насочи онези войници по-добре от теб и ако ни хванат неподготвени, загубени сме. При това теб най-трудно ще те забележат. — Той се огледа. — Ще пратя Камарис да закърпи по-малко повредената лодка. Кадрах, ти ще му помагаш. Не забравяй, че той е зле с ума, но е работил тук от години — знае какво да прави и разбира много думи, макар че не говори. Аз ще събера багажа, после ще дойда да ви помагам да свършите с лодката и да я спуснем във водата.

— А какво ще правя аз, Исгримнур? — Мириамел пристъпваше от крак на крак от нетърпение да върши нещо.

— Вземи оная опърничава ханджийка, слезте в кухнята и съберете провизии. Вземи неща, които траят, защото не знаем колко време ще бъдем без… — Той замълча, настигнат от внезапна мисъл. — Вода! Прясна вода! Мили Усирис, отиваме в блатата. Вземи всичко, каквото можеш, а аз ще дойда да ти помогна да пренесем съдовете с каквото намериш да налееш в тях. Има буре за дъждовна вода в двора зад хана — пълно, мисля. Ха! Знаех си, че тази гнусна вода ще послужи за нещо. — Той дърпаше пръстите си; мислеше напрегнато. — Не, принцесо, още не отивай. Кажи на Каристра, че ще й платим за всичко, което взимаме, но не смей да казваш нито дума за това къде отиваме! Тя ще изтъргува безсмъртните ни души за по петаче. Бих искал да съм като нея, но ще й платя за взетото, макар че това ще изпразни кесията ми. — Херцогът въздъхна дълбоко. — Хайде! Сега върви. И където и да сте всички, ослушвайте се за Тиамак и тичайте в двора, ако го чуете да вика.

Той се обърна и отвори вратата. Каристра седеше на най-горното стъпало сред пръснатата храна, лицето й беше объркано. Исгримнур я погледна за миг, после пристъпи към Мириамел, наведе се и пошепна нещо на ухото й. Тиамак беше достатъчно близо, за да чуе шепота му.

— Не й позволявай да се отдели от теб — измърмори херцогът. — Може да се наложи да я вземем с нас, поне достатъчно далече, за да запазим тайната на пътя, по който сме поели. Ако се съпротивлява много, само извикай и след миг ще съм тук. — Той хвана Мириамел за лакътя и я поведе към седящата на стълбите Каристра.

— Привет, уважаема стопанке — каза принцесата. — Казвам се Мария. Срещнахме се долу. Хайде, ела в кухнята и приготви малко храна за мен и приятелите ми — идваме от път и сме много гладни. — Тя се наведе и помогна на Каристра да се изправи, после пак се наведе да вземе хляба и сиренето, които бяха паднали. — Виждаш ли? — каза бодро тя, като хвана втрещената жена под ръка. — Нищо няма да изхабим и ще си платим за всичко.

Мириамел действаше като в мъгла. Толкова силно се съсредоточаваше върху моментната си дейност, че дори забрави причината за това, което правеше, докато не чу възбудения вик на Тиамак и думкането му по покрива. С разтуптяно сърце тя грабна последната шепа изсъхнал лук — Каристра не си даваше много зор да попълва запасите й — и хукна към двора, като буташе протестиращата ханджийка пред себе си.

— Ей, ама какво правите? — захленчи Каристра. — Не може да се отнасяте така с мен, които и да сте!

— Млъкни! Всичко ще е наред. — Щеше й се да вярва в това.

Когато стигна до вратата на общата стая, чу тежките стъпки на Исгримнур по стълбите. Той бързо се придвижи зад тях, като препречи пътя за бягство на дърпащата се Каристра, и заедно хукнаха към дворната врата. Камарис и Кадрах работеха толкова напрегнато, че не вдигнаха очи при влизането на приятелите си. Старият рицар държеше намазана с катран четка, а монахът парче дебело корабно платно, което режеше с нож.

След миг дойде Тиамак — хлъзгаше се по наклонените греди.

— Видях войници не много далече — каза той задъхано. — На около хиляда крачки са, може би по-малко, и идват насам!

— Същите ли са? — попита Исгримнур. — Дявол да ме вземе, разбира се, че са същите! Трябва да тръгваме. Закърпена ли е лодката?

— Смятам, че известно време няма да пропуска вода — каза Кадрах спокойно. — Ако вземем тези неща с нас — той посочи катрана и платното, — можем да свършим по-добра работа, когато спрем.

— Ако изобщо имаме възможност да спрем — изръмжа херцогът. — Все пак добре. Мириамел?

— Провизиите са готови. Не беше трудно.

Каристра, която си бе възвърнала част от високомерието, се изпъна.

— И какво ще ядем ние с гостите ми? — попита тя. — Известна съм с най-добрата маса в Кванитупул.

Пръхтенето на Исгримнур развя брадата му.

— Проблемът не е в масата ти, а в помията, която слагаш върху нея. Ще ти се плати, жено, но първо ще трябва да направиш малко пътешествие.

— Какво? — изпищя Каристра. — Аз съм боголюбива ейдонитка! Какво ще правите с мен?

Херцогът направи гримаса и изгледа останалите.

— Това не ми харесва, но не можем да я оставим тук. Ще я освободим на някое безопасно място с парите й. — Той се обърна към Кадрах. — Вземи това въже и я завържи, нали ще го направиш? И гледай да не я нараниш.

Последните дребни приготовления завършиха под възмутените протести на Каристра. Тиамак, много неспокоен дали Исгримнур не е забравил някоя безценна вещ от багажа им, изтича горе, за да се увери, че не е оставено нищо. Когато се върна, се присъедини към другите в усилията им да бутнат голямата лодка през широката странична врата.

— Всеки приличен пристан за лодки би трябвало да има лебедка — измърмори Исгримнур. Пот се лееше по лицето му. Мириамел се тревожеше, че някой от двамата старци може да се нарани, но Камарис, въпреки годините си, изглеждаше върховно безразличен към своя дял от тежестта, а Исгримнур беше все още силен човек. По-скоро Кадрах, изцеден от приключенията им, и слабичкият Тиамак имаха най-големи проблеми. Мириамел искаше да помогне, но не смееше да остави нито за миг вързаната Каристра от страх да не вдигне тревога или да не падне във водата и да се удави.

Беше сигурна, че чува тежките стъпки на ботушите на Аспитис и неговите раболепни слуги.

— Побързайте! — каза тя. Каристра, която сякаш не разбираше нищо, изпъшка.

Щом лодката се люшна във водата, Кадрах се наведе между пейките, вдигна тежкия дървен чук от купчината инструменти, които бяха взели за кърпене на корпуса, и тръгна обратно към хана.

— Какво правиш? — извика Мириамел. — Те ще дойдат всеки момент!

— Знам. — Кадрах премина в неравен тръс, притиснал чука до гърдите си.

— Луд ли е този човек? — възкликна гневно Исгримнур.

— Не знам. — Мириамел бутна Каристра към лодката, която се потриваше в дока. Когато ханджийката се възпротиви, старият Камарис се изправи и я вдигна леко като баща, вдигащ малката си дъщеричка, след това я сложи на пейката до себе си. Жената се сви там, по бузата й потече сълза. Мириамел не можеше да не я съжали.

След миг Кадрах се появи отново и заситни към тях. Качи се в лодката с помощта на другите, после я отблъснаха от дока. Носът й се люшна към средата на канала.

— Какво направи? — попита Мириамел.

Кадрах изчака да си поеме дъх, след това грижливо остави дървения чук върху купчината корабно платно.

— Нали има още една лодка. Исках да съм сигурен, че ще им трябва повече време да я закърпят, отколкото на нас за тази. Не може да се преследва никой в Кванитупул без лодка.

— Умник — каза Исгримнур. — Макар че съм сигурен, че ще си намерят лодка доста скоро.

— Погледнете! — посочи Тиамак. Десетина мъже в сини наметала и с шлемове вървяха по дървената пътека към „Бокала на Пелипа“.

— Първо ще почукат — тихо каза Кадрах. — После ще съборят вратата. След това ще видят какво сме направили и ще започнат да търсят лодка.

— Така че по-добре да се възползваме от по-ранното си потегляне. Гребете!

И Исгримнур се наведе към веслото си. Камарис също се наведе и когато веслата им потънаха в зелената вода, лодката подскочи напред.

На кърмата Мириамел вторачено гледаше смаляващия се хан. В мравешкото движение на хората пред входа й се стори, че за миг можа да различи проблясък на златиста коса. Ужасена, тя наведе глава към набраздения от вълнички канал и се помоли на Божията майка и на всички светии никога вече да не се среща с Аспитис.

— Още малко по-нататък е. — Римърсгардецът с големите втренчени очи погледна пътеката между гъстите борови стволове нежно като добре позната улица. — Там можете да си починете и да хапнете.

— Благодаря, Дипнир — каза Изорн. — Добре ще ни дойде. — Може би щеше да каже още нещо, но Еолаир бе дръпнал поводите на коня си и забави хода му. Дипнир, който наглед не бе забелязал това, пусна своя кон малко напред, докато не се превърна само в сянка сред горския полумрак.

— Сигурен ли си, че можеш да имаш доверие на този човек, Изорн? — попита графът на Над Мулах. — Ако не си, нека да изискаме ново доказателство от него сега, преди да сме налетели на някоя засада.

Широкото чело на Изорн се смръщи.

— Той е от Скоги. Там са верни на баща ми.

— Той казва, че е от Скоги. И там бяха верни на баща ти. — Еолаир поклати глава, изумен, че синът на един херцог може да е толкова неопитен. Все пак не можеше да не се възхищава на доброто и открито сърце на Изорн.

„Всеки, който може така да се съхрани сред целия този ужас, трябва да бъде пазен като съкровище“, помисли си графът. Но между другото той се чувстваше отговорен и за собствената си кожа, което не му позволяваше да мълчи дори ако рискуваше да обиди сина на херцог Исгримнур.

Изорн се усмихна на тревогата му.

— Той познава хората, които би следвало да познава. Във всеки случай това е доста усукан начин да правиш засада. Не мислиш ли, че ако е от хората на Скали, просто нямаше да налетим на стотина калдскрайкци?

Еолаир свъси вежди.

— Не и ако този човек е само разузнавач и се старае да си спечели рицарско звание с едно хитро залавяне. Впрочем стига. Ще държа меча си хлабав в ножницата.

Младият римър се разсмя.

— Както и аз, граф Еолаир. Забравяш, че съм прекарал голяма част от детството си с Айнскалдир, мир на праха му — най-недоверчивия човек, който се е раждал някога.

Хернистирецът също се засмя. Припряността и избухливостта на Айнскалдир винаги бяха изглеждали по-подходящи за старите езичници от Римърсгард, чиито богове бяха променливи като времето и твърди като планините Вестивег.

Еолаир, Изорн и четиримата тритинги, изпратени от Хотвиг, пътуваха заедно вече от седмици. Хората на Хотвиг бяха доста дружелюбни, но пътуването през цивилизованите земи на Източен Еркинланд — покрай къщи и ниви, макар и запуснати в момента, явно ги притесняваше. През това бавно и мъчително пътуване хората от пасищата се оказваха всеки ден все по-далече от родните си равнини и ставаха все по-унили и потиснати, говореха почти изцяло само помежду си на гърления тритингски език, вечер край огъня пееха песни от родния си край. В резултат Еолаир и Изорн бяха принудени да общуват почти единствено помежду си.

За радост на графа, той бе открил, че у русокосия недодялан син на херцога има много повече, отколкото се вижда на пръв поглед. Беше смел, в това нямаше никакво съмнение, но тази смелост беше различна от храбростта на много смели мъже, които Еолаир бе познавал. Но той разбираше, че ако беше иначе, той би губил в очите на другите. Младият Изорн просто сякаш не познаваше страха и правеше каквото прави само защото е правилно и необходимо. Не че беше съвсем без нерви. Неговата потресаваща история за пленничеството му при Черните римъри, за мъченията, които той и хората му бяха понесли, и за преследването на бледокожите безсмъртни все още му влияеше толкова силно, че му беше трудно да я разказва. Все пак Еолаир, със своето остро любопитно око, си мислеше, че всеки друг, преживял подобно нещо, би го приел още по-навътре. За Изорн това беше ужасно време, което вече е приключило, и толкова.

И така, когато малката група мина покрай склоновете на пустата долина Хасу и през покрайнините на Алдхеорте, заобикаляйки отдалече заплахата на затрупания със сняг Ерчестър и Хейхолт, а също така — Еолаир не можеше да не си спомни, на високия Тистерборг — графът на Над Мулах откри, че се привързва все повече и повече към този млад римър, чиято любов към майка му и баща му беше толкова твърда и неусложнена, чиято обич към народа му беше почти също толкова силна и фактически неотделима от чувствата към семейството му. Все пак Еолаир, уморен от премеждията си и отвратен от ужасите на войната още преди тя да е започнала, не можеше да не се пита дали той самият е бил някога толкова млад, колкото Изорн.

— Почти стигнахме. — Гласът на Дипнир върна Еолаир към сумрачната горска пътека.

— Надявам се само да имат нещо за пиене — каза Изорн усмихнато. — И да е достатъчно, за да го разделят с нас.

Еолаир отвори уста да отговори, но в този миг нов глас разцепи сумрака.

— Стой! Не мърдайте! — Неизвестният говореше с римърсгардски акцент. Изорн и Еолаир дръпнаха юздите. Четиримата тритинги зад тях също спряха конете си и си зашепнаха нещо.

— Аз съм — извика водачът им и наведе брадатата си глава встрани, за да може скритият наблюдател да го види. — Дипнир. Доведох съюзници.

— Дипнир? — Във въпроса имаше нотка на съмнение. Последва порой думи на римърски. Изорн слушаше внимателно.

— Какво казват? — прошепна Еолаир. — Не мога да ги разбирам, когато говорят толкова бързо.

— Каквото би очаквал. Дипнир е изчезнал от няколко дни и го питат защо. Обяснява им за коня си.

Еолаир и хората му бяха намерили Дипнир край един път в западната част на Алдхеорте, скрит зад трупа на коня си. Животното бе счупило крака си в една дупка и Дипнир сам беше прерязал гърлото му. След като разпределиха багажа на един от товарните коне, те го дадоха на римърсгардеца с условието да ги заведе при хора, които могат да им помогнат — не бяха уточнили каква помощ им трябва, но и на двете страни беше ясно, че тя не трябва да бъде в полза на Скали Остроносия.

— Добре. — Скритият часовой пак заговори на Западния език. — Следвайте Дипнир. Но ще вървите бавно и ще си държите ръцете така, че да можем да ги виждаме. Имаме лъкове, така че ако решите да играете глупави игри с нас в тъмната гора, ще съжалявате.

Изорн се изправи.

— Разбираме. Но и вие не си играйте с нас. — И добави нещо на римърски. След миг тишина Дипнир тръгна напред, следван от групата на Еолаир.

Мракът ставаше все по-гъст.

Отначало графът на Над Мулах видя в гората да проблясват червени звездици. Когато наближиха и светлините се разлюляха и затанцуваха, разбра, че вижда пламъците на огън през преплетените бодливи клони. Групата зави рязко и мина под гъстите дървета — навеждаха се при настойчивото шепнене на Дипнир. Скоро пред тях се издигна топлата светлина на огнени езици.

Лагерът приличаше на лагер на дървари — поляна сред гъсталака, заслонена от вятъра със снопове борови и елови клони, завързани между стволовете. Около огъня в центъра й бяха насядали четирийсетина мъже — очите им блестяха с отразена светлина, докато мълчаливо разглеждаха новодошлите. Носеха мръсни парцаливи останки от бойно облекло и приличаха на хора, които отдавна спят на открито.

„В името на Казана на Рин, това е лагер на престъпници. Ще ни ограбят и ще ни убият“. Еолаир за миг се ужаси, че мисията му ще завърши толкова безсмислено. Отврати се от себе си, че бяха яздили толкова доверчиво право към смъртта си.

Някои от хората измъкнаха оръжията си. Тритингите се размърдаха на конете си и ръцете им се плъзнаха към дръжките на мечовете. Преди обаче нечие неуместно движение да доведе до фатална конфронтация, Дипнир плесна с ръце, смъкна се от взетия назаем кон, пристъпи тежко към центъра на поляната и каза:

— Тези хора са приятели.

— Не е приятел този, който идва да яде от паницата ни — изръмжа един як мъж. — И кой ще докаже, че не са шпиони на Скали?

Изорн, който бе наблюдавал всичко спокойно, също като Еолаир, изведнъж се наведе напред и попита:

— Уле? Ти не си ли Уле, синът на Фреке Сивокосия?

Мъжът се вторачи в него с присвити очи. Беше може би на възрастта на Еолаир. Обруленото му лице беше толкова мръсно, че сякаш носеше маска. Зад колана му беше пъхната брадва с нащърбено острие.

— Аз съм Уле Фрекесон. Откъде знаеш името ми? — Беше напрегнат, готов да скочи.

Изорн слезе от коня и направи крачка към него.

— Аз съм Изорн, син на херцог Исгримнур от Елвритшала. Баща ти беше един от най-верните другари на моя баща. Не ме ли помниш, Уле?

Сухо шумолене от раздвижване по поляната и няколко прошепнати думи бяха всичко, което предизвика това разкритие. Ако Изорн очакваше мъжът пред него да скочи и радостно да го прегърне, то беше разочарован.

— Пораснал си, откакто те видях за последен път, мъжле — каза синът на Фреке, — но виждам лицето на баща ти в твоето. — Уле го гледаше все така вторачено и в гласа му звучеше потиснат гняв. — Баща ти вече не е херцог и всичките му хора са извън закона. Защо си дошъл да ни тормозиш?

— Дойдохме да ви молим за помощ. Има много хора освен вас, изгонени от домовете си, и те започнаха да се събират, за да си върнат това, което им беше откраднато. Нося ви вести от моя баща, истинския херцог, и от Джосуа от Еркинланд, който е негов съюзник срещу Скали Остроносия.

Изненаданото мърморене стана по-силно. Уле не му обърна внимание.

— Това са глупости, момче. Баща ти загина в Наглимунд, и принц Джосуа заедно с него. Не ни излизай с приказки за възкръснали само защото ти се ще отново да царуваш над група телохранители. Сега сме свободни хора.

Някои от другарите му изръмжаха одобрително.

— Свободни хора? — Гласът на Изорн внезапно се изпълни с гняв. — Я се погледнете! Вижте се! — Той посочи с жест поляната. Еолаир беше удивен от внезапната страст у младия мъж. — Свободни да се спотайвате из горите като кучета, които са изгонени с камшик от къщата — това ли ви е свободата? Къде са домовете ви, жените ви, децата ви? Баща ми е жив!… — Той замълча, за да се успокои. Еолаир се запита дали Изорн си дава сметка, че оцеляването на Исгримнур не е чак толкова сигурно, колкото твърди. — Баща ми ще си върне земите — продължи младежът. — Тези, които му помогнат, ще си получат чифлиците… и още нещо. Защото когато довършим Скали и неговите калдскрайкци, те ще оставят след себе си много жени без мъже, много пустеещи земи. Всеки истински мъж, който реши да ни последва, ще бъде добре възнаграден.

Груб смях се надигна от наблюдаващите мъже, но той беше удоволствие от похвалата, а не подигравка. Еолаир, чиято чувствителност беше изострена от години на изтънчено общуване, усети, че настроението започва да клони в тяхна полза.

Уле внезапно стана, мечешкото му тяло изглеждаше още по-огромно в парцаливите кожи. Шумът стихна.

— Кажи ми тогава, Изорн Исгримнурсон — настоятелно попита той, — кажи ми какво стана с моя баща, който цял живот е служил на баща ти? Чака ли ме той в края на твоя път както гладните за мъже вдовици и обширните безстопанствени ниви, за които говориш? Ще чака ли той, за да прегърне сина си? — Трепереше от ярост.

Светлоокият Изорн не трепна. Само бавно си пое дъх.

— Той беше в Наглимунд, Уле. Замъкът падна след обсадата на Елиас. Само малцина избягаха и твоят баща не беше сред тях. Ако е умрял обаче, е загинал храбро. — Той замълча, за миг потънал в спомени. — Той винаги беше много добър към мен.

— Проклетият старец те обичаше като свой собствен внук — каза Уле горчиво, след това направи залитаща крачка напред. В мига на слисано мълчание Еолаир посегна към меча си, като ругаеше бавността си. Уле сграбчи Изорн в задушаваща прегръдка, притисна го към себе си, после го повдигна, макар младежът да беше доста по-висок.

— Проклет да е Скали! — Сълзи прокарваха светли дири по мръсното лице на Уле. — Този убиец, този дяволски проклет убиец! Това е вечно кръвно отмъщение. — Той пусна Изорн и избърса лице с ръкава си. — Остроносия трябва Да умре. Тогава баща ми ще се засмее на небето.

Изорн го гледаше втренчено. И по неговото лице потекоха сълзи.

— Баща ми обичаше Фреке, Уле. И аз го обичах.

— Кръв на Дървото, няма ли нищо за пиене в това окаяно място? — извика Дипнир.

И изведнъж всички дрипави мъже се натиснаха напред, за да поздравят Изорн с връщането му във вкъщи.

— Това, което ще кажа, ще прозвучи твърде странно — започна Мейгуин. Беше по-нервна, отколкото бе очаквала, и за да запълни паузата, оправи гънките на старата си черна рокля. — Но аз съм дъщерята на крал Лут и обичам Хернистир повече от собствения си живот. По-скоро ще разкъсам собственото си сърце, отколкото да ви излъжа.

Хората й, събрани в най-голямата пещера под Грианспог, просторната зала с висок таван, където се раздаваше правосъдие и се разпределяше храната, слушаха внимателно. Казаното от Мейгуин можеше наистина да се окаже странно, но те щяха да я изслушат. Какво можеше да е чак толкова невероятно в един свят, луд като този, в който живееха?

Мейгуин погледна към Диауен, която стоеше точно зад нея. Гледачката — очите й сияеха от някакво лично нейно щастие — се усмихна одобрително.

— Кажи им! — прошепна тя.

— Знаете, че боговете говориха с мен в съня ми — каза Мейгуин високо. — Те сложиха в главата ми песен от старите дни и ми подсказаха да ви доведа тук, в каменните пещери, където ще бъдем в безопасност. После Куам Земното куче, богът на дълбините, ме отведе на тайно място, което не е виждано още от времето на Тетаин — място, където боговете са държали подарък, запазен за нас. Ти! — Тя посочи един от писарите, който бе слизал в Мезуту'а с Еолаир да прерисува картите на дуорите. — Стани и кажи на хората какво видя.

Старецът се надигна бавно, като се облегна за опора на един от младите си ученици.

— Това е наистина град на боговете — промълви той с треперещ глас. — Дълбоко в земята, по-голям от целия Хернисадарк, разположен в пещера, просторна като залива в Кранхир. — Той разпери тънките си ръце в безсилен опит да определи огромността на каменния град. — Там има създания, каквито никога не бях виждал, и си шепнеха в полумрака. — Той вдигна ръце, докато някои от зрителите правеха знаци срещу злото. — Но те не ни сториха нищо лошо, дори ни заведоха в тайните си места, където направихме това, което поиска принцесата.

Мейгуин с жест накара писаря да седне.

— Боговете ми показаха града и там намерихме неща, които ще ни помогнат да обърнем битката срещу Скали и господаря му, Елиас от Еркинланд. Еолаир отнесе тези дарове на нашите съюзници — всички го видяхте, когато тръгна.

Мнозина в тълпата закимаха. Сред хора, изолирани като тези подземни жители, заминаването на графа на Над Мулах с някакво тайнствено поръчение бе обект на няколкоседмични клюки.

— Така че боговете два пъти говориха с мен. И двата пъти бяха прави.

Но докато говореше, Мейгуин усети тревожно бодване. Истина ли беше това? Не беше ли се ругала за неправилно тълкуване, не беше ли дори обвинявала боговете, че й изпращат неверни, жестоки знамения? Тя спря, изведнъж обхваната от съмнения, но Диауен посегна и докосна рамото й, сякаш беше чула обърканите й мисли, и Мейгуин събра кураж да продължи:

— Сега боговете говориха с мен трети път и с най-силните думи. Видях самия Бриниох! „Трябва да е бил той — мислеше тя — трябва да е бил той!“ Странното лице и златистият поглед пламтяха в паметта й като образ на слънцето на фона на мрака при затворени очи. — И Бриниох ми каза, че боговете ще изпратят помощ на Хернистир.

Някои от слушателите, заразени от плама й, се развикаха радостно. Други, несигурни, но пълни с надежда, се споглеждаха със съседите си.

— Краобан! — викна Мейгуин. — Стани и разкажи на хората ни как бях намерена.

Старият съветник се надигна с явно нежелание. Изражението му казваше всичко: той беше държавник, практичен човек, който не се занимаваше с такива високи материи като пророчества и богове, говорещи с принцеси. Хората, събрани в пещерата, знаеха това. Точно по тази причина това беше гениален ход на Мейгуин.

Краобан огледа събралите се и каза натъртено:

— Намерихме принцесата на Брадах Тор. — Гласът му все още беше мощен, въпреки годините. Той го беше използвал с голям ефект, докато служеше на бащата и дядото на Мейгуин. — Не видях, но познавам мъжете, които я доведоха долу — те заслужават доверие. Тя беше прекарала три дни в планината, но не беше пострадала от студа. Когато я намерили, била… — той погледна безпомощно към Мейгуин, но не видя на твърдото й лице нищо, което би могло да му позволи да избегне този момент — била в прегръдките на дълбок, много дълбок сън.

Събранието забръмча. Брадах Тор беше място със странна репутация и още по-странно беше, че там се е изкачила жена през мразовита зима.

— Дали е било само сън? — остро попита Диауен иззад Мейгуин. Краобан я погледна сърдито и сви рамене.

— Мъжете казаха, че не приличало на сън, какъвто са виждали — отвърна той. — Очите й били отворени и тя говорела с някого, който сякаш стоял пред нея… но там нямало никого, само въздух.

— С кого е разговаряла? — попита Диауен.

Старият Краобан отново сви рамене.

— Тя… говорела, сякаш се обръщала към боговете, и от време на време мълчала, сякаш слушала думите им.

— Благодаря, Краобан — каза меко Мейгуин. — Ти си верен и честен човек. Нищо чудно, че баща ми те ценеше толкова високо. — Старият съветник седна. Не изглеждаше доволен. — Аз знам, че боговете говориха с мен — продължи тя. — Дадено ми бе да хвърля поглед върху мястото, където живеят боговете, върху самите богове и тяхната непобедима красота, в одеяния за война.

— За война? — извика някой. — Срещу кого, господарке? Срещу кого се бият боговете?

— Не срещу кого — каза Мейгуин и вдигна предупредително пръст, — а за кого. Боговете ще се бият за нас. — Тя се наведе напред, за да спре надигащия се ропот на тълпата. — Те ще разбият нашите неприятели, но само ако ние им отдадем напълно сърцата си.

— Те имат сърцата ни, господарке, имат ги! — извика една жена.

Някой друг викна:

— Защо не ни помогнаха досега? Винаги сме ги почитали.

Мейгуин почака, докато глъчката стихне.

— Винаги сме ги почитали, вярно е, но така, както се почита стар роднина, само по навик, неохотно. Никога не сме им оказвали почести, достойни за тяхното могъщество и красота, за даровете, които са давали на народа ни! — Тя извиси глас. Отново усещаше близостта на боговете. Усещането се надигаше в нея като бистър ручей. Беше толкова особено, неудържимо чувство, че тя избухна в смях, който удиви хората около нея. — Не! — извика Мейгуин. — Ние изпълнявахме ритуалите, лъскахме статуите, палехме свещените огньове, но твърде малко от нас някога са се питали какво още могат да желаят боговете като доказателство, че заслужаваме помощта им.

Краобан се прокашля.

— И какво искат те, Мейгуин, как мислиш? — Обръщаше се към нея неуместно фамилиарно, но тя се разсмя отново.

— Искат да им покажем вярата си! Да им покажем привързаността си, желанието си да отдадем живота си в техни ръце, както е било винаги. Боговете ще ни помогнат, аз самата видях това, но само ако им покажем, че заслужаваме! Защо Багба е дал говеда на хората? Защото са загубили конете си в битки на боговете, когато боговете най-силно са се нуждаели от това.

Още докато говореше, всичко изведнъж й стана ясно. Колко права се оказа Диауен! Дуорите, изплашената ситка, която беше говорила чрез Къса, страховитата безкрайна зима — всичко вече беше толкова ясно!

— Защото виждате — извика тя, — че самите богове са във война! Защо мислите, че падна този сняг, че дойде зима и не си отива, макар че се смениха дузина луни? Защо древни страшилища бродят по замръзналите блата — нещо невиждано от времето на Херн? Защото боговете са във война, откакто и ние. Както военните игри на децата копират битките на воините, така и нашият дребен конфликт е част от голямата война, която бушува в небесата. — Тя си пое дъх и усети божественото чувство да бълбука в нея, да я изпълва с радостна сила. Вече беше сигурна, че е видяла истината. Това беше ярко като слънчева светлина за току-що събудил се спящ. — Но също както наученото през детството оформя войните на възрастните, така и нашите борби тук, на зелената земя, се отразяват върху битките в небесата. Така че ако желаем помощта на боговете, ние също трябва да им помогнем. Трябва да сме смели и трябва да вярваме в тяхното благоволение. Трябва да изработим най-голямата магия срещу мрака, който е край нас.

— Магия? — извика един старчески глас, пълен с недоверчиво раздразнение. — На това ли те научи гледачката?

Мейгуин чу съскането на поетия дъх на Диауен, но се чувстваше прекалено уверена, за да се ядоса.

— Глупости! — извика тя. — Нямам предвид ровичкането на вълшебниците. Имам предвид онази магия, която говори еднакво високо както на небето, така и на земята. Магията на нашата любов към Хернистир и боговете. Искате ли да видите враговете ни победени? Искате ли отново да ходите по зелената си страна?

— Кажи ни какво трябва да правим! — извика една жена от предните редици.

— Ще ви кажа. — Мейгуин внезапно усети прилив на спокойствие и сила. Пещерата се бе смълчала и няколкостотин лица напрегнато се бяха вторачили в нея. Точно пред нея сбръчканото, скептично чело на Краобан се беше вцепенило от гняв и тревога. Мейгуин го обичаше в този миг, защото виждаше в разстроения му вид оправдание за страданията си и доказателство за силата на мечтите си. — Ще ви кажа на всички — каза тя още по-високо; гласът й кънтеше и кънтеше в голямата пещера, толкова силен, толкова изпълнен с ликуваща увереност, че малцина можеха да се съмняват, че слушат наистина избраната пратеничка на боговете.

Мириамел и приятелите й се забавиха съвсем малко, за да свалят Каристра на един изоставен док в околностите на Кванитупул. Засегнатите чувства на ханджийката бяха само частично укротени от кесията, която Исгримнур хвърли на овехтелите дъски в краката й.

— Бог ще ви накаже, загдето се отнесохте така към една ейдонитка! — извика тя, докато те се отдалечаваха. И остана да стои на ръба на разнебитения док — размахваше юмрук и крещеше неразбираемо, докато бавно хлъзгащата се лодка отплува по канала и се загуби от погледа й.

Кадрах потрепери.

— Ако това, което преживяхме напоследък, е начинът, по който Бог показва своето благоволение, мисля, че бих пожелал малко от наказанията му за разнообразие.

— Не богохулствай — изръмжа Исгримнур и натисна веслото. — Все още сме живи напук на всичко и все още сме на свобода. Това наистина е дар божи.

Монахът сви рамене, но не каза нищо.

Излязоха в лагуната — толкова плитка, че стъбла блатна трева стърчаха над повърхността и се полюшваха от вятъра. Мириамел гледаше как Кванитупул се хлъзга назад след тях. В светлината на късния следобед ниският сив град приличаше на сбирка от плаващи джунджурии, накачени по пясъчен нанос — огромна, но безполезна. Тя изпита страхотен копнеж за място, което би могла да нарече свой дом, за дори най-дребните и задушаващи баналности на ежедневието. В момента не беше останала и най-малка следа от чара на приключенията.

— Все още няма никой след нас — каза Исгримнур с известно задоволство. — Стигнем ли блатата, ще сме в безопасност.

Тиамак, който седеше на носа, се изсмя с особен, приглушен смях.

— Не казвай това. — Той показа надясно. — Нататък, насочи се към онзи малък канал между онези два големи баобаба. И не говори така. Можеш да привлечеш внимание.

— Чие внимание? — попита раздразнено херцогът.

— На Тези, които дишат тъмнина. Те обичат да вземат безстрашните думи на хората и да им ги връщат със страх.

— Езически духове — измърмори Исгримнур.

Дребосъкът се изсмя отново — тъжен и безпомощен кикот. После се плесна по костеливото бедро така, че плесницата звънна над застоялата вода, и изведнъж стана сериозен.

— Толкова ме е срам! Вие сигурно ме смятате за луд. Учил съм при най-добрите преподаватели в Пердруин — и съм цивилизован като вас, сухоземците. Но сега се връщаме в родните ми места… и съм изплашен. Старите богове от детството ми изглеждат по-истински от всякога.

Седналият до Мириамел Кадрах кимаше със студено удовлетворение.

С напредването на следобеда дърветата и тяхното одеяние от виещи се растения се сгъстяваха все повече и каналът, по който ги водеше Тиамак, ставаше все по-тесен и неразличим, пълен с гъста зеленина. Слънцето бавно се движеше към покрития с листа хоризонт. Камарис и Кадрах — Исгримнур беше полегнал за напълно заслужена почивка — едва движеха веслата през жабунясалата вода.

— Скоро ще трябва да използваме веслата само като прътове — каза Тиамак. — Надявам се, че тази лодка гази достатъчно плитко, за да стигнем до където трябва. Няма никакво съмнение, че скоро ще трябва да намерим нещо, което може да плува в по-плитка вода, но ще е по-добре това да стане по-далече навътре, за да има по-малка вероятност преследвачите ни да открият как сме постъпили.

— Парите свършиха. — Исгримнур отпъди с ръка дребните насекоми, които се носеха над главата му. — С какво ще си купим нова лодка?

— С тази — отговори Тиамак. — В замяна няма да получим нещо толкова солидно, но който търгува с нас, ще знае, че ще може да продаде тази в Кванитупул за пари, които ще му стигнат за две-три други плюс буренце палмово вино.

— Като стана дума за лодки — каза Кадрах и отпусна греблото, — усещам с пръстите на краката си повече вода, отколкото бих искал. Не трябва ли да поспрем и да позакърпим тази, особено ако трябва да я задържим още няколко дни? Не ми се ще да търся място за лагер на тая гадна земя по тъмно.

— Монахът е прав — каза Тиамак на Исгримнур. — Време е да спрем.

Докато бавно се хлъзгаха напред — вранът бе застанал на носа и оглеждаше обраслите брегове за подходящо място да спрат, — Мириамел зърна през преплетените дървета малки порутени къщурки и попита:

— Такива ли са къщите на твоя народ?

Той поклати глава, лека усмивка изви устните му.

— Не, принцесо, не са. Онези от сънародниците ми, които трябва да си изкарват прехраната в Кванитупул, живеят в Кванитупул. За един истински вран да живее тук е по-лошо, отколкото да издържи двата сезона годишно, които прекарва в града, а после се връща в селото си със спечелените пари. Тези, които живеят тук, са главно сухоземци, пердруинци и набанци, които са напуснали градовете. Те са особени хора — не приличат много на сънародниците си, защото много от тях са живели дълго край блатата. В Кванитупул ги наричат плитководници и изобщо им нямат доверие. — Той се усмихна свенливо, сякаш смутен от дългото си обяснение, и отново се заоглежда за място за лагер.

Мириамел видя струйка дим, която се виеше над една от къщите, и се запита какво ли е да живееш на такова изолирано място, да не чуваш никакъв човешки глас по цял ден. Погледна нагоре към надвисналите странни дървета, после корените им, усукани като змии във водата, разкривените им грабливи клони. Тесният канап, сега, в сянка поради залязващото слънце, изглеждаше обграден от тъмни фигури, които сякаш се протягаха да сграбчат лодката, да я заклещят, а после водата да се вдигне и калта, корените и лианите да я погълнат. Тя потрепери. Някъде в сенките изпищя птица — като изплашено дете.