Към кулата на Зеления ангел. Част първа

12. Танцът на гарваните

Отначало битката не изглеждаше на Саймън реална. От неговата позиция на ниските склонове на Сесуад'ра обширното замръзнало езеро беше като мраморен под. Отвъд него поръсените със сняг тревисти възвишения се простираха до плътно заснежените гористи хълмове оттатък долината. Всичко беше толкова малко — и толкова далече! Саймън можеше почти да се самоизмами и да повярва, че се е върнал в Хейхолт и се взира от Кулата на Зеления ангел в безобидното щъкане на хората от крепостта.

От удобната му позиция действията на защитниците на Сесуад'ра, предназначени да задържат войската на херцог Фенгболд върху леда и далече от барикадата, която защитаваше входа на ситския път, изглеждаха като весело подскачане на кукли. Мъже размахваха мечове и брадви, после падаха на леда, пронизани от невидими стрели — рухваха толкова внезапно, сякаш някакъв титаничен кукловод беше изпуснал конците им. Всичко бе така далечно! Но макар да се възхищаваше на миниатюрното сражение, Саймън знаеше, че това, което гледа, е убийствено сериозно и че скоро ще го види съвсем отблизо.

И овните, и ездачите им ставаха все по-непокорни. Кануките, чиито скришни места не им позволяваха да виждат замръзналото езеро, задаваха шепнешком въпроси на онези, които можеха да гледат. Облакът от диханието на цялата група висеше ниско над главите им. Навсякъде около тях клоните на дърветата блещукаха с капчиците на топящ се сняг.

Саймън, нетърпелив като тролските си другари, се наведе към шията на Намиращата дома, вдиша успокояващата й миризма и усети топлината на кожата й. Толкова искаше да направи всичко възможно, за да помогне на Джосуа и приятелите си; в същото време смъртно се боеше от онова, което можеше да се случи долу на стъклената повърхност на замръзналото езеро. Но засега можеше само да чака. И смъртта, и славата трябваше да бъдат отложени, поне за Саймън и малките му воини.

Наблюдаваше внимателно и се опитваше да разбере смисъла на хаоса пред себе си. Редицата войници на Фенгболд — мъчеха се да се придържат към пясъчната пътека, прокарана пред тях от бойната им шейна, — се огъваше, когато вълната на защитниците я улучваше. Но въпреки това силите на Фенгболд се държаха, отвръщаха на ударите на нападателите, атакуваха и после разпръсваха отряда си на няколко групи. След това водещото ядро воини на Фенгболд се струпваше около нападащите, така че твърдата линия на силите на херцога бързо се превръщаше в няколко активно движещи се точки и всяка малка битка се развиваше сама за себе си. Саймън веднага си представи оси, връхлитащи върху пръснати отпадъци.

Приглушените звуци на битката се засилваха. Слабото звънтене на мечове и брадви, удрящи върху броня, смътните ревове на бяс и ужас — всичко допринасяше за чувството на отдалеченост, сякаш боят се водеше под замръзналото езеро, а не върху него.

Дори за неопитното око на Саймън бързо стана ясно, че първоначалното нападение на защитниците се проваля. Оцелелите се оттегляха пред редиците на Фенгболд, които непрекъснато набъбваха, тъй като все нови и нови части пристигаха на езерото. Онези от воините на Джосуа, които можеха да се измъкнат, се пързаляха и пълзяха обратно по леда към съмнителната безопасност на барикадата и гористия склон.

Кобилата пръхтеше под потупващата ръка на Саймън и непокорно клатеше глава. Той скърцаше със зъби. Нямаха избор, знаеше го. Принцът искаше да чакат, докато ги повикат, дори ако изглеждаше, че всичко е изгубено още преди да настъпи техният час.

Да чакат. Саймън сърдито въздъхна. Чакането беше толкова трудно…

Отец Странгиард ситнеше наоколо, обзет от страхотни терзания.

— О! — извика той, като се подхлъзна на калната земя. — Горкият Деорнот!

Сангфугол протегна ръка и го дръпна за ръкава, с което го спаси от продължително търкаляне надолу по склона.

Джосуа стоеше на върха, вперил взор в битката долу. Червеният му тритингски кон Вятокрък стоеше наблизо, поводите му бяха здраво вързани за един нисък клон.

— Ето го! — Джосуа не можеше да скрие ликуването в тона си. — Виждам шлема му — той още е на крака! — Принцът се наведе напред и залитна. Сангфугол пристъпи към него, сякаш можеше да се наложи да подхване и задържи господаря си, както бе задържал свещеника. — Сега се освободи! — извика Джосуа облекчено. — Храбрият Деорнот! Събира хората и те отстъпват, но бавно. Ах, велики Боже, колко го обичам!

— Да се слави името на Ейдон! — Странгиард направи знака на Дървото. — Нека всички да се върнат живи и здрави! — Беше пламнал от напрежение и вълнение, превръзката на окото му беше черно петно на фона на петнистото розово.

— Половината вече лежат окървавени на леда — изпъшка Сангфугол. — Важното е, че някои от хората на Фенгболд са на същия хал. — Той се покатери на един камък, присви очи и се вгледа. — Мисля, че виждам Фенгболд, Джосуа!

— Аха — откликна принцът. — Но хванал ли се е на въдицата?

— Фенгболд е идиот — отвърна Сангфугол. — Ще я глътне като пъстърва червей.

Джосуа за миг отклони поглед от сражението и се обърна към арфиста със студено, макар и малко разсеяно учудване.

— Я виж ти! Така ли? Де да имах твоята увереност, Сангфугол!

Лицето на арфиста пламна.

— Извинявай, принце. Исках само да кажа, че Фенгболд не е тактик като теб.

Принцът пак насочи вниманието си към езерото долу.

— Не си губи времето в ласкателства, арфисте, не и сега. Боя се, че съм твърде зает, за да ги оценя. И не прави грешката да подценяваш неприятеля. — Той заслони очи от слънцето, което се издигаше над облаците. — Проклятие! Не я е клъвнал, не съвсем! Ей там, вижте — води напред само част от войската си. Останалите още са струпани на брега на езерото.

Смутен, Сангфугол не каза нищо. Странгиард пак заприпка нагоре-надолу.

— Къде е Деорнот? О, проклети стари очи!

— Все още отстъпва. — Джосуа слезе при тях. — Бинабик още не се е върнал от Хотвиг. Не мога да чакам повече. Къде е момчето на Саймън?

Джеръмайъс, който се беше свил до едно паднало дърво, за да не се пречка, скочи и викна:

— Тук съм, ваше височество.

— Добре. Иди първо при Фреозел, после долу при Хотвиг и конниците му. Кажи им да се подготвят, защото вече ще нападнем. Скоро ще чуят сигнала ми.

Джеръмайъс бързо се поклони; лицето му беше бледо, но спокойно. После се обърна и затича.

Джосуа се намръщи. Долу на леда армията на Фенгболд от еркинландски гвардейци и тритингски наемници напредваше колебливо, въпреки успеха им в първата схватка.

— Гледай ти! — каза принцът. — Фенгболд е станал по-предпазлив с годините и отговорностите. Да ослепее дано! Все пак нямаме избор и ще трябва да затворим капана зад колкото успеем от силите му. — Смехът му беше кисел. — Пък ако ще да се продъним в ада.

— Принц Джосуа! — задъхано възкликна Странгиард, толкова смаян от последните му думи, че чак спря и припряно нарисува знака на Дървото във въздуха.

Горещото дихание на хора и коне висеше над езерото като лека мъгла. Трудно се виждаше на повече от няколко лакътя във всички посоки и дори хората, които Деорнот успяваше да различи, бяха смътни и нематериални, все едно шумотевицата на сражението идваше от някаква призрачна битка.

Деорнот посрещна удара на гвардееца, който стигна до дръжката на меча му и едва не го изби от ръката му — но той успя да го задържи в изтръпналите си пръсти достатъчно, за да успее да го вдигне за контраудар. Не улучи, но перна коня на гвардееца по крака. Животното изцвили и отскочи, после загуби устойчивост и се катурна на издрания лед, като вдигна фонтан от снежен прах. Деорнот обузда Дивисвет и го отдръпна от падналия кон, който се мяташе лудо. Ездачът беше затиснат под него, но за разлика от коня, не вдигаше шум.

Дъхът на Деорнот свистеше под шлема му. Той вдигна меча си и удари с него по щита си с всичка сила. Тръбачът му, млад неопитен войник от Нови Гадринсет, беше паднал при първия сблъсък и сега нямаше кой да даде сигнал за отстъпление.

— Чуйте ме! — извика Деорнот, като засилваше врявата. — Отстъпвайте, всички воини, отстъпвайте!

Устата му се напълни с нещо солено и той се изплю. Червена плюнка излетя през процепа на шлема му и падна на леда. Мокрото по лицето му беше кръв, може би рана, която бе получил, когато друг гвардеец беше нащърбил шлема му. Не я беше усетил — никога не усещаше такива дребни драскотини, когато боят беше в разгара си — но отправи припряна молитва към Елисия кръвта да не потече в очите му и да го заслепи във важен момент.

Някои от хората му го чуха и се струпаха около него. Още не бяха истински бойци, Бог му беше свидетел, но досега се бяха държали храбро срещу страховитите редици на еркинландските гвардейци. Задачата им не беше да разбият предните сили на Фенгболд, а само да ги забавят и ако успеят, да ги подмамят към барикадата и първата от изненадите на Джосуа — малкото му надеждни стрелци с лък. Само въоръжените с лък не можеха да променят хода на битката — рицарите от двете страни бяха твърде добре бронирани, — но щяха да предизвикат известна бъркотия и да накарат хората на Фенгболд да се замислят, преди да предприемат нападение срещу подножието на Сесуад'ра. Досега твърде малко стрели бяха излетели и от двете страни, но все пак няколко от бойците на Деорнот бяха паднали още в първите мигове на нападението, със стрели, трептящи в гърлата или щръкнали от ризниците. Сега мъглата, причинена от изгряващото слънце, правеше използването на лъковете от хората на Фенгболд още по-трудно.

„Слава Богу, че се бием с Фенгболд“, помисли си Деорнот и се наведе, за да избегне копието на един конен гвардеец, който изникна без предупреждение от мрачината. Конят изтрополи и изчезна в нематериалността. Деорнот бързо си пое дъх.

„Можем да се справим с конните рицари и лековъоръжените пехотинци, поне за малко. Само Фенгболд може да е толкова безразсъдно смел да обсажда укрепена планина без далекобойни стрелци с лък! Те можеха да ни повалят още в първите минути“.

Разбира се, въпреки цялата си арогантност Фенгболд не се беше оказал толкова глупав, колкото се бяха надявали Джосуа и съветниците му. Те се бяха надявали той да прати начело тритинги, да се довери на съвършената им езда по предателския лед. Хората от пасищата бяха страхотни бойци, но предпочитаха героизма на индивидуалния бой. Отначало принцът беше сигурен, че няколко жегващи нападения от хората на Деорнот ще изкарат наемниците от строя и това ще улесни справянето с тях и ще обърка настъплението на Фенгболд. Но те бяха пресмятали всичко без шейната — Деорнот още се чудеше чия умна идея е това — и подобрената основа, създадена от пясъчната покривка, беше позволила на херцога да изпрати дисциплинираните си еркинландски гвардейци.

Чу се биене на барабани. Деорнот вдигна очи и видя, че гвардеецът, който не го бе улучил първия път, най-после е обърнал коня си — ледът беше толкова хлъзгав и изискваше толкова предпазливи движения и от двете страни, че битката приличаше на странен подводен танц — и сега отново налита към него от мъглата, този път бавно, като предпазливо подкарваше коня си напред. Деорнот леко мушна с пети Дивисвет и го обърна така, че да застане с лице към нападателя. Еркинландецът вдигна меча си, но продължаваше да приближава почти със скоростта на пешеходец.

Беше странно да видиш зеленото облекло на еркинландските гвардейци на гърба на неприятел. Още по-странно беше да имаш толкова много време да разсъждаваш върху тази особеност, докато чакаш същият този неприятел да мине внимателно по леда. Гвардеецът отклони страхотен удар на меч от един от другарите на Деорнот, удар, който блесна в мъглата като изстрелян змийски език — хората на Джосуа бяха наоколо, като отчаяно се бореха да се съберат за организирано отстъпление — и продължи напред.

За миг Деорнот неволно се запита дали лицето под шлема на този храбър воин му е познато, дали врагът му не е човек, с когото е пил и играл на зарове…

Дивисвет, който въпреки смелостта си понякога беше чувствителен като ожулена кожа, разбра нищожното подръпване на поводите и тежко отстъпи на една страна точно когато нападателят стигна до тях, така че първият му удар само одраска щита на Деорнот. За един миг Дивисвет затанцува на място, като се опитваше да не настъпи сгърчената фигура на конника, който беше паднал преди малко под коня си, и ответният удар на Деорнот попадна много настрана. Нападащият гвардеец дръпна юздите и конят му заора по леда с разкрачени крака, за да спре. Видял възможност за нападение, Деорнот зави и връхлетя върху него. Тритингският кон, който беше трениран върху лед, докато хората на Джосуа се подготвяха, успя да се обърне сравнително лесно, така че Деорнот се изравни с еркинландеца преди той да довърши тромавото си завъртане.

Първият удар на Деорнот отскочи от вдигнатия щит на гвардееца, като изби цял рояк искри. Рицарят остави инерцията на меча да го понесе за втори удар, като изви китката си, наведе се почти хоризонтално на седлото и посече облечения в зелено гвардеец с мощен обратен замах точно когато той смъкна щита си. Шлемът на еркинландеца се огъна, по ризницата му рукна кръв и той се катурна от седлото си, заплете се за малко в стремената и се стовари на леда. С лекотата на дългия опит Деорнот отблъсна всякакво съжаление. Окървавеният труп можеше да е на човек, когото бе познавал, но сега всеки еркинландски гвардеец беше само враг, нищо повече.

— Чуйте ме всички! — извика Деорнот и се изправи на стремената, за да вижда по-добре хората си в мъглата. — Назад! Следвайте ме! И внимавайте по леда! — Трудно беше да се каже, но му се стори, че видя малко повече от половината войска, с която бе излязъл, да го обкръжава. Вдигна високо меча си и пришпори Дивисвет към барикадата. Стрела профуча край главата му, после друга, но стрелците явно бяха объркани от мъглата. Зад него хората му надаваха рехави бойни викове.

— Къде е Бинабик? — гневеше се Джосуа. — Трябваше да ми бъде вестоносец, но не се е върнал от Хотвиг. — Принцът се намръщи. — Боже, дай ми търпение! Слушайте! Може би нещо се е случило с него? — Той се обърна към младия Джеръмайъс, който стоеше задъхан до него. — И Хотвиг каза, че Бинабик си е тръгнал преди доста време?

— Да, ваше височество, каза, че слънцето се било вдигнало на една педя, откакто е тръгнал — каквото и да означава това.

— Проклет късмет! — Джосуа закрачи нервно, но без да откъсва очи от битката долу. — Е, нищо не може да се направи. Не вярвам вик да се чуе толкова далече, така че тичай, момче, тичай при Саймън и му кажи, че ако не чуе нищо, докато преброи до петстотин, след като хората на Хотвиг излязат, да се втурва с тролите. Разбра ли?

— Ако не чуе рога, да чака, докато преброи до петстотин след появяването на Хотвиг, след това да се втурват, да. — Джеръмайъс се позамисли и добави: — Ваше височество.

— Добре. Върви тогава, тичай. Сега и миговете имат значение. — Джосуа го отпрати с ръка, след това се обърна към Сангфугол. — И ти ли си готов?

— Да, сир — отговори арфистът. — Обучен съм от най-добрите. Не би трябвало да ме затрудни изстискването на няколко кряскащи звуци от нещо толкова просто като един рог.

Джосуа се усмихна криво.

— Има нещо успокояващо в нахалството ти, Сангфугол. Но не забравяй, маестро, че трябва да произведеш нещо повече от крясък: трябва да изсвириш победен зов.

Саймън оглеждаше малката група, повече за да си намира работа — и изведнъж разбра, че Сиски не е сред събраните троли. Бързо тръгна сред кануките, като проверяваше всяко лице, но не намери и следа от годеницата на Бинабик. Тя беше техен водач — къде би могла да отиде? След като помисли малко, Саймън разбра, че не я е виждал от събранието в Дома на раздялата.

„О, милостиви Ейдон — помисли отчаяно той. — Какво ще каже Бинабик? Загубих любимата му още преди битката да започне!“

Той се обърна към най-близката ловджийка и попита:

— Сиски? — Мъчеше се да покаже със свиване на рамене и жестове, че иска да знае къде е. Ловджийката го гледаше неразбиращо. По дяволите, така я наричаше Бинабик. Как беше цялото й име? — Сис… Сискимук? — опита той. — Сискинамук?

Ловджийката закима припряно, доволна, че е разбрала.

— Сискинанамук.

— Къде е? — Саймън не можа да се сети за тролските думи. — Сискинанамук? Къде? — Посочи на всички страни и отново сви рамене, като се мъчеше да изрази въпроса си. Малката му събеседница сякаш разбра: след дълго всеобщо мърморене на канукски най-близките до него му показаха, че не знаят къде е отишла Сискинанамук.

Когато пристигна Джеръмайъс, Саймън ругаеше цветисто.

— Ей, Саймън, не е ли славно? — попита приятелят му. Беше много възбуден. — Точно както мечтаехме, когато си бяхме в Хейхолт.

Изражението на Саймън беше болезнено.

— С изключение само на това, че ние с теб се биехме наужким, а онези мъже долу използват остри стоманени оръжия. Знаеш ли къде е Сиски — нали се сещаш, онази, за която ще се ожени Бинабик? Трябваше да е тук при другите троли.

— Не знам. Но и Бинабик го няма. Впрочем замълчи, Саймън, първо трябва да ти предам нареждането на Джосуа. — Джеръмайъс се залови да предава указанията на принца, после прилежно ги повтори за всеки случай.

— Кажи му, че съм… че сме готови. Ще направим каквото трябва. Но, Джеръмайъс, трябва да намеря Сиски. Тя е предводителката им.

— Не, не трябва. Просто сега ти си станал тролски военачалник, Саймън, това е всичко. Аз трябва да тичам обратно при Джосуа. Щом Бинабик го няма, аз съм главният му вестоносец. Това се случва в битките — каза той небрежно, но и с малко гордост.

— Но какво ще стане, ако те не ме последват? — Саймън за момент се вгледа внимателно в Джеръмайъс и изръмжа: — Изглеждаш много весел. Джеръмайъс, долу убиват хора. Ние може да сме следващите.

— Знам. — Приятелят му стана сериозен. — Но поне сами си го избрахме, Саймън. Поне е една почтена смърт. — Странно изражение пробяга по лицето му и изкриви чертите му, сякаш ей сега щеше да избухне в плач. — Дълго, докато бях… под замъка… една бърза, чиста смърт ми изглеждаше нещо чудесно. — Джеръмайъс се извърна и се прегърби. — Но смятам, че сега трябва да оцелея. Лелет има нужда от мен като приятел, пък и на теб ти трябва някой, който да ти казва какво да правиш. — Той въздъхна и се изправи, изгледа Саймън със странно безизразна усмивка, после тръгна през гъстата зеленина натам, откъдето беше дошъл.

— Успех, Саймън — сър Сеоман, исках да кажа.

Саймън завика след него, но Джеръмайъс вече си беше отишъл.

Завръщането на Бинабик беше внезапно и донякъде стряскащо. Джосуа чу тихо шумолене, вдигна глава и се вторачи в жълтите очи и острозъбата муцуна на Куантака, която пъхтеше на една височинка точно над него. Тролът, седнал на гърба й, отмахна няколко клона от кръглото си лице и се наведе напред.

— Принц Джосуа — каза спокойно той, сякаш се срещаха при някакви дворцови задължения.

— Бинабик! — възкликна Джосуа. — Къде беше?

— Моля за извинението ти, Джосуа. — Тролът слезе от Куантака и тръгна към площадката, където стоеше принцът. — Видях няколко от хората на Фенгболд, разузнаваха. Проследих ги. — Той многозначително погледна Джосуа. — Търсеха място за по-лесно катерене. Фенгболд не излезе толкова глупав, колкото го смятахме — ясно е, че знае, че може и да не ни изтласка още с първото си нападение.

— Колко бяха?

— Не много. Шест… пет.

— Не можа да ги преброиш ли? От колко далече ги следи?

Меката усмивка на Бинабик не достигаше до очите му.

— Отначало бяха шест. — Той поглади тояжката. — После единият падна надолу по склона.

Джосуа кимна.

— А останалите?

— След като бяха отведени далече от местата, където не би следвало да бъдат, оставих Сиски зад тях, за да ги разсейва, а аз тръгнах бързо нагоре по планината. Някои от жените на Нови Гадринсет слязоха да ни помагат.

— Жените? Бинабик, не трябва да излагаш жени и деца на опасност.

Дребосъкът поклати глава.

— Знаеш, че те ще се бият, за да спасят домовете си, храбро колкото всеки мъж — поне при нас, кануките, е така. Но успокой сърцето си. Те само дойдоха да ни помогнат със Сиски да търкулнем няколко големи камъка. — Той разпери ръце. — Онези мъже повече няма да са опасни за нас и търсенето им от страна на Фенгболд ще е неуспешно.

Джосуа въздъхна в безизходица.

— Вярвам, че поне не си завлякъл жена ми да ви помага да търкаляте камъни.

Бинабик са разсмя.

— Тя умираше да дойде, принц Джосуа, наистина. Имаш много напориста жена — от нея би станала добра канукска невеста! Но Гутрун не й позволи да направи и крачка извън лагера. — Тролът се огледа. — Какво става долу? Не можех да видя добре, тъй като вървях през гората.

— Фенгболд, както казваш, се е подготвил по-добре, отколкото очаквахме. Направили са нещо като шейна от една кола, за да опесъчават леда, та войниците им да могат да вървят по-лесно. Нападението на Деорнот беше отблъснато, но не тръгнаха да го преследват. Още се трупат на езерото. Готвя се да… Но стига. Ще видиш какво се каня да направя.

— А трябвам ли ти, за да ида при Хотвиг? — попита Бинабик.

— Не. Джеръмайъс пое твоите задължения, докато си запознавал шпионите на Фенгболд с дамите на Нови Гадринсет. — Джосуа за миг се усмихна. — Благодаря ти, Бинабик. Знаех, че ако не си ранен или пленен, значи правиш нещо важно — но ме уведоми следващия път.

— Извинявай, Джосуа. Страх ме беше да чакам много дълго.

Принцът се обърна и повика Сангфугол, който бързо дойде при него. Отец Странгиард и Таусър стояха чинно и наблюдаваха сражението — макар че Таусър леко клюмаше, сякаш дори смъртният бой не беше достатъчно вълнуващ, за да попречи на следобедния му сън.

— Свири за Фреозел — каза Джосуа. — Три кратки и три дълги изсвирвания.

Сангфугол вдигна рога до устните си, изду слабите си гърди и засвири. Призивът прокънтя надолу по гористия склон и за момент суетнята на битката сякаш се забави. Арфистът си пое дъх и засвири отново. Когато ехото затихна, изсвири призива трети път.

— Сега — каза Джосуа решително — ще видим, колко е готов Фенгболд за истински бой. Виждаш ли го долу, Бинабик?

— Мисля, че го виждам, да. С червена пелерина?

— Да. Гледай сега.

Още докато Джосуа говореше, в предната линия на Фенгболдовата войска настъпи внезапно смущение. Най-близката до барикадата група войници изведнъж спря и безпорядъчно хукна назад.

— Уррра! — извика Странгиард и подскочи; после, явно спомнил си свещеническото си достолепие, си придаде отново вид на тревожна загриженост.

— Боже мили, вижте ги как скачат! — възкликна Джосуа с бурна радост. — Но дори това няма да ги спре за дълго. Колко бих искал да имахме повече стрели!

— Фреозел добре ще използва тези, които имаме — отбеляза Бинабик. — Един добър стрелец струва колкото трима души, както казваме ние в Ийканук.

— Но трябва да използваме объркването, което създадоха стрелците на Фреозел. — Джосуа извика на арфиста: — Сангфугол! Свири за Хотвиг!

Рогът затръби отново — два пъти дълго, два пъти кратко, два пъти дълго.

Орлякът стрели на защитниците на Сесуад'ра изненада хората на Фенгболд и те се отдръпнаха объркани, като оставиха няколко десетки от своите пронизани върху леда. Някои се опитваха да изпълзят назад по хлъзгавата повърхност — оставяха след себе си размазана кръв като следи от охлюви. В хаоса Деорнот и войниците му успяха да се измъкнат.

Самият Деорнот се връща три пъти, за да помогне да пренесат ранените през барикадата. Когато се увери, че не може да направи нищо повече, седна в калта в сянката на голямата барикада и свали шлема си. Битката все още бушуваше съвсем близо.

— Сър Деорнот — каза някой, — тече ти кръв.

Той му махна да млъкне. Не обичаше да се суетят около него, но все пак взе парчето плат, което му предложиха, и с него, както и с шепа сняг, избърса кръвта от лицето и косата си, след това опипа ранената си глава с премръзнали пръсти. Беше само плитко порязване. Беше доволен, че отпрати човека да помогне на по-силно нуждаещите се. Ивица от вече окървавения плат стана задоволителна превръзка и след като я стегна, болката намаля.

Когато приключи с огледа на раните си — всичките съвсем дребни и нито една толкова кървяща като тази на главата му, той огледа меча си. Беше обикновено оръжие, дръжката му беше обвита с кожа, краят й представляваше недодялана глава на сокол, почти изтрита от дълга употреба. Той го избърса с останалия плат и недоволно се намръщи от новите нащърбявания, колкото и почетни да бяха. Когато свърши, го завъртя, за да улови слабото слънце, и го разгледа, за да се увери, че не е оставил никаква кръв да разяжда наточения ръб.

„Това не е прочут меч — помисли си. — Няма си име, но въпреки това е служил добре много години. Като мен всъщност. — Той се засмя тихо на себе си и неколцина от почиващите наблизо войници го погледнаха. — Никой няма да ме запомни, независимо от това колко дълго ще се споменават имената на Джосуа и Елиас. Но съм доволен от това. Правя, каквото господарят Усирис иска от мен — нима той е не по-малко смирен?“

И все пак понякога му се искаше от Небесата да могат да го видят, да видят колко предано се бие за един велик принц и как този принц зависи от него. Беше ли това прекалено високомерно за един ейдонит? Може би…

Нов тръбен зов долетя откъм хълма горе и прекъсна мислите му. Деорнот се изправи, нетърпелив да види какво се крои, и се закатери по барикадата. След миг се смъкна долу да си вземе шлема.

„Безсмислено е да получавам стрела между очите, ако мога да я избегна“.

Заедно с още няколко души внимателно се изкачи до най-горните дървета и надзърна през грубите наблюдателни процепи, които Слудиг и помощниците му бяха изрязали с брадвите си. Чуха силни викове: група ездачи се втурна откъм дърветата малко на изток право към събиращите се войски на Фенгболд. Имаше нещо различно в тях, но в бъркотията от мъгла, размахващи оръжия мъже и коне на Деорнот му трябваше известно време, за да разбере какво точно става.

— Давай, Хотвиг! — извика той. Хората около него подхванаха вика. Когато тритингите затрополиха по замръзналото езеро, бързо стана ясно, че се движат много по-лесно и ловко от хората на Фенгболд. Сякаш препускаха по твърда земя — толкова сигурна беше ездата им.

— Умник е тоя Бинабик — прошепна Деорнот. — Току-виж ни спасил!

— Виж ги как яздят! — извика един брадат старец, за последен път участвал в битка, когато Деорнот сигурно е бил в пелени. — Тролските номера май вършат работа.

— Но те все още числено ни превъзхождат — предупреди Деорнот.

— Давай, Хотвиг, давай!

За броени мигове тритингите пометоха гвардейците на Фенгболд — повалиха първите редици като сопа и разчистиха през тях широк проход. Кънтенето на копитата по леда, звънът на мечове и щитове, писъците на хора и конско цвилене за миг сякаш се удвоиха. Самият Хотвиг, с брада, окичена с червените панделки на войната, размахваше дългото си копие бързо като опитен речен рибар. Всеки път, когато го стрелваше напред, то явно улучваше мишена и изтръгваше летящи пръски кръв, червени като копринените му панделки. Той и пастирите му пееха, докато се биеха — могъщ напев с малко мелодия, но с някакъв страховит ритъм, който използваха да подсилят всеки удар и пробождане. Кръжаха около хората на Фенгболд с изумителна лекота, сякаш закоравелите в битки еркинландци плуваха в гъста кал. Предният фланг на силите на херцога се огъна и отстъпи. Яростната песен на тритингите зазвуча още по-силно.

— Боже мили! — изкрещя Фенгболд; размахваше дългия си меч в безцелна ярост. — Запазете редиците, дявол да ви вземе! — Той се обърна към Леждрака. Наемният капитан се бе вторачил с тесните си варварски очи в Хотвиг и неговите ездачи. — Те използват някаква проклета ситска магия — беснееше херцогът. — Виж, движат се по леда, сякаш са на турнирно поле!

— Няма магия — изръмжа Леждрака. — Погледни копитата на конете им. Имат някакви особени подкови — виждаш ли, шиповете им святкат! Твоят Джосуа Някак си е подковал конете си с метални пирони, струва ми се.

— Проклет да е! — Фенгболд се изправи на стремената и се огледа. Бледото му красиво лице блестеше от капчици пот. — Е, това е хитър номер, но не е достатъчен. Все още сме твърде много за него, освен ако няма три пъти по-голяма армия, скрита горе, а той няма. Вкарвай хората си в боя, Леждрака. Ще засрамим моите еркинландски гвардейци, като ги накараме да си направят по-добра самооценка. — Той се обърна към предните си отряди и надигна глас до писък: Предатели! Стегнете редиците, иначе ще отидете на кралските бесилки!

Леждрака изгрухтя отвратен от безумието на Фенгболд, после се обърна към първата група тритингски наемници, които бяха седели безучастно на седлата си, без да ги е много грижа какво става, докато не дойде редът им да упражнят занаята си. Всички носеха ризници от кожа и обшити с метал кожени шлемове — броните на хората от пасищата. Щом Леждрака махна с ръка, всичките тези окичени с белези мълчаливи мъже се стегнаха и се изправиха на седлата. Сякаш светлина лумна в очите им.

— Ей, мръсни кучета! — викна Леждрака. — Чуйте! Тези живеещи в камъни и галениците им от Високите тритинги мислят, че като са сложили подкови за лед на конете си, ще ни уплашат. Хайде да вървим да им потрошим кокалите! — Той пришпори коня си напред, като внимаваше да се придържа към прохода, направен от шейната. С един-единствен мрачен вик наемниците му го последваха.

— Избийте ги всичките! — извика Фенгболд, без да спира да размахва меча си. — Избийте ги всичките, но най-вече не позволявайте Джосуа да излезе оттук жив. Вашият господар крал Елиас иска смъртта му!

Наемният капитан погледна херцога със зле скрито презрение, но Фенгболд вече бе пришпорил коня си напред и крещеше на разколебаната си гвардия.

— Пет пари не давам за тези кавги на живеещите сред камъни — извика Леждрака на хората си на тритингски, — но знам нещо, което този идиот не знае: един жив принц ще ни плати по-добре, отколкото Фенгболд ще ни даде някога, така че искам едноръкия принц жив. Но ако Хотвиг или някой друг нахален хлапак от Висок Тритинг си отиде жив от бойното поле, ще ви накарам, отрепки, да си изядете червата.

И отново махна с ръка, и колоната препусна напред. Наемниците се ухилиха в брадите си и измъкнаха мечовете си. Миризма на кръв се носеше във въздуха — твърде позната миризма.

Деорнот и хората му тъкмо се готвеха да се завърнат на бойното поле, когато се появи Джосуа; водеше Вятокрък. Отец Странгиард и арфистът Сангфугол се влачеха след него, кални и раздърпани.

— Ледените подкови на Бинабик свършиха работа или поне ни помогнаха да изненадаме Фенгболд — отбеляза Джосуа.

— Видяхме, ваше височество. — Деорнот удари за пореден път вътрешността на шлема си с дръжката на меча, но вдлъбнатината беше твърде дълбока за такава проста поправка. Той изруга и го намъкна и така. Нямаше никакви резервни доспехи — Нови Гадринсет с мъка им бе доставил дори малкото въоръжение и дрехи, с които разполагаха, и ако хората на Хотвиг не бяха донесли собствените си нагръдници и шлемове, по-малко от четвърт от защитниците щяха да имат необходимото. Деорнот знаеше със сигурност, че няма никакви резервни доставки с изключение на това, което можеше да се вземе от убитите. Така че трябваше да кара със своя шлем, макар и повреден.

— Радвам се, че вече сте готови — каза Джосуа. — Трябва да използваме малкото си преимущество, преди пълчищата на Фенгболд да ни залеят.

— Щеше ми се само да имахме повечко от подковите на тролите. — Деорнот завързваше шлема си с безжизнените си, вкочанени ръце, ужасно непохватно. После опипа металните шипове, които стърчаха от подметките му. — Но използвахме всяко парченце метал, което можахме да отделим.

— Малка цена, ако ни спаси, без значение, ако не успее — каза Джосуа. — Надявам се, че предпочиташ хора, които могат да се бият на крака.

— Да — отговори Деорнот. — Поне имаме достатъчно почти за всички, дори след като снабдихме пастирите на Хотвиг.

— Добре — каза Джосуа. — Ако имаш минутка, помогни ми да сложим тези на Вятокрък. — Принцът се усмихна с нетипична за него открита усмивка. — Имах благоразумието да ги скътам вчера.

— Боже мой! — Деорнот го погледна стъписано. — За какво са ти?

— Не смяташ, че ще гледам боя отдалеч, нали? — Усмивката на Джосуа се стопи. Той изглеждаше искрено изненадан. — Тези храбри мъже се бият и умират на леда заради мен. Как бих могъл да не застана до тях?

— Но точно това е причината. — Деорнот се обърна към Сангфугол и Странгиард, но те просто засрамено гледаха настрана. Деорнот предположи, че вече са обсъждали този въпрос с принца и са загубили. — Ако нещо се случи с теб, Джосуа, всяка победа ще е безсмислена.

Джосуа го погледна с ясните си сиви очи.

— О, това не е вярно, приятелю. Забравяш, че Воршева сега носи нашето дете. Ти ще защитаваш нея и детето ни, както обеща. Ако днес победим и не оцелея, за да се радвам на победата, знам, че ти грижливо и опитно ще поведеш народа ми. Хора ще се стекат към нашите граници — хора, които дори няма да знаят или да се интересуват дали съм жив, или не, но ще дойдат при нас, защото се борим с брат ми, краля. И Изорн скоро ще се върне, сигурен съм, с хора от Хернистир и Римърсгард. А ако баща му Исгримнур намери Мириамел — е, зад какво по-законно име ще намериш да се биеш, ако не зад внучката на крал Джон? — Той погледна Деорнот в очите. — Стига, Деорнот, не прави такава сериозна физиономия. Ако Бог е пожелал да сваля брат си, никой рицар и стрелец на света не може да ме убие. Ако не — е, няма къде да се скриеш от съдбата си. — Той се наведе и вдигна десния преден крак на Вятокрък. Конят помръдна нетърпеливо, но не се дръпна. — Освен това, приятелю, в този момент светът е много деликатно балансиран. Хора, които виждат принца си сред тях, не са помолени да жертват живота си за човек, който не оценява тази саможертва. — Той намести кожената обувка с подметка от гьон с шипове на копитото на Вятокрък, после уви дългите връзки около глезена на коня. — Така че не спори с мен. — Каза го, без да вдигне поглед.

Деорнот въздъхна. Беше отчаяно нещастен. Част от него знаеше, че принцът може би ще направи това — всъщност щеше да е изненадан, ако не го беше направил.

— Както желаеш, принце.

— Не, Деорнот. — Джосуа затегна връзките. — Както трябва.

Когато ездачите на Хотвиг пометоха редиците на Фенгболд, Саймън се ободри. Хитрината на Бинабик явно вършеше работа: тритингите, макар и да яздеха по-бавно от обикновено, бяха много по-бързи от неприятелите си и разликата в маневреността им беше смайваща. Предните части на Фенгболд отстъпиха и бяха принудени да се прегрупират на няколкостотин лакътя от барикадата.

— Бий! — викаше Саймън.

— Храбрецо Хотвиг! — викаха тролите със странни гърлени крясъци. Тяхното време бързо наближаваше. Саймън броеше мълчаливо — е, един-два пъти се обърка. Досега битката се развиваше точно както бяха предвиждали.

Той погледна странните си другари, кръглите им лица и малките им телца, и почувства прилив на обич и вярност. Беше донякъде отговорен за тях. Бяха дошли отдалече, за да се борят за чужда кауза, макар че накрая тя можеше да се окаже всеобща — и той искаше всички те да се върнат живи и здрави в домовете си. Те щяха да се борят с по-големи, по-силни хора — но пък тролите бяха свикнали да се бият в зимни условия. Те също носеха железни шипове на ботушите си, но много по-добре изработени, отколкото направените в ковачниците под ръководството на Бинабик. Тролът беше казал на Саймън, че сред неговите хора тези шипове сега били много ценни, тъй като тролите загубили пазарите и съответно търговците, които ги снабдявали с желязо в Ийканук. Сега всеки чифт подковани ботуши се предавал от баща на син и бил грижливо поправян. Да изгубиш ботушите си било ужасно, защото било почти невъзможно да намериш други.

Оседланите овни, разбира се, нямаха нужда от такива дреболии като подкови с шипове: техните копита се лепяха по леда като краката на мухи по стена. Равното езеро беше много по-малко предизвикателство от замръзналите пътеки на Минтахок.

— Ето ме — каза някой зад него. Саймън се обърна и видя Сиски; гледаше го с очакване. Лицето й беше пламнало и покрито с капчици пот, коженият й жакет беше раздърпан и кален, сякаш беше изпълзяла изпод земята.

— Къде беше? — попита Саймън. Не виждаше и следа от рани по нея и беше благодарен за това.

— С Бинабик. Помагах му. — Тя вдигна ръце, за да изобрази някаква сложна дейност, после сви рамене и се отказа.

— Бинабик добре ли е? — попита Саймън.

Тя помисли за момент, после каза:

— Не е ранен.

Саймън пое дълбоко дъх, успокоен.

— Добре. — Преди да успее да каже още нещо, долу настъпи оживено раздвижване — още хора бързаха да се включат в битката. След миг Саймън чу тъжен зов на рог: той изсвири дълго, после четири пъти кратко, после две дълги изсвирвания, които проехтяха едва чуто по склона. Сърцето му подскочи; внезапно му стана студено и целият изтръпна, сякаш беше паднал в ледена вода. Беше забравил броенето, но нямаше значение. Това беше сигналът — време беше!

Въпреки възбудата си внимаваше да не издере хълбоците на Намиращата дома с шиповете, докато се качваше на седлото. Повечето канукски думи, на които Бинабик го беше учил толкова внимателно, излетяха от главата му.

— Хайде! — извика той. — Хайде, Сиски! Джосуа ни вика! — Извади меча си и го размаха, но удари един нисък клон. Как ли беше „атака“? „Ни…“ — нещо си. Той се обърна и улови погледа на Сиски. Тя му кимна, малкото й лице беше тържествено. Тя разбираше. Размаха ръка и повика воините си.

„Всички знаят, какво става — досети се той. — Няма нужда да им казвам нищо“.

Сиски кимна — даваше му разрешение.

— Нихут! — извика Саймън и препусна надолу по калната пътека.

Копитата на Намиращата дома се подхлъзнаха, когато тя стъпи на замръзналото езеро, но Саймън, който я бе яздил неподкована на същия този лед преди няколко дни, изпита облекчение, когато кобилата бързо възстанови равновесието си. Шумът от битката пред него беше силен, а и тролските му приятели викаха, крещяха странни бойни викове, в които успя да различи имената на една-две планини в Ийканук. Грохотът на боя бързо изблъска всички други звуци от съзнанието му. После, преди дори да успее да помисли, Саймън се озова в самия му център.

Нападението на Хотвиг беше разцепило редиците на Фенгболд и ги беше изтласкало от сигурността на издрасканата от шейната и поръсена с пясък ивица. Воините на Деорнот — всички с изключение на неколцината пешаци — вече бяха изскочили иззад барикадата и бяха нападнали онези еркинландци, които бяха отрязани от ариергарда си от Хотвиг. Сражението край барикадата беше особено свирепо и Саймън стреснат видя принц Джосуа в разгара му, изправен на червеното седло на Вятокрък и с развято сиво наметало. Викаше нещо, което потъваше в бъркотията. Междувременно обаче Фенгболд беше докарал тритингските си наемници, които вместо да помогнат да се заздравят редиците зад отстъпващите еркинландци, се трупаха около разбитата колона и явно горяха от нетърпение да нападнат войниците на Хотвиг.

Тролите на Саймън удариха наемниците в гръб. Най-близките до настъпващите кануки имаха само миг да се огледат смаяно, преди да бъдат пронизани от късите им копия. Гледаха ги смаяно, с нещо по-близко до суеверен ужас, отколкото до обикновена изненада. Тролите ревяха бойните си викове и въртяха прашките си — те бръмчаха като пълчища разярени пчели. Овните се втурнаха сред по-бавните коне и няколко от тях уплашено се изправиха на задните си крака и хвърлиха ездачите си. С късите си копия кануките пронизваха незащитените конски кореми и животните падаха и затискаха ездачите си.

Врявата на боя, която отначало се бе сторила на Саймън само силен рев, бързо се промени, когато сблъсъкът го въвлече, и стана нещо като тишина, ужасно бръмчащо спокойствие, в което озъбени лица и белозъби коне изникваха от мъглата. Всичко сякаш се движеше страхотно бавно, но Саймън усещаше, че той се движи още по-бавно. Той размаха меча си и макар че беше от обикновена стомана, в този момент той му се стори тежък като черния Трън.

Брадва удари един трол до Саймън. Мъничкото тяло увисна от оседлания овен — падаше бавно като есенен лист, докато не изчезна под копитата на Намиращата дома. През сънливата пустота на Саймън му се стори, че чува слаб пронизителен писък, като крясък на далечна птица.

„Убит“, помисли си той разсеяно, когато Намиращата дома се спъна и после отново стъпи здраво на краката си. Канукът беше убит. Миг по-късно Саймън трябваше да вдигне меча си, за да опре удара на един от наемниците. Сякаш мина цяла вечност, докато двата меча се срещнат. И когато това стана с тихо звънтене, той усети удара по цялата си ръка и чак в гърдите. Нещо го закачи от другата страна. Той погледна и видя, че бронята му е разкъсана и кръв шурти от рана на ръката му. Усети някакво ледено вцепенение от китката до лакътя. Задъхан, вдигна меча, за да отвърне на удара, но в обсега му нямаше никого. Той обърна кобилата и впери очи в мъглата, която се надигаше от леда, после препусна към близката схватка — няколко троли бяха зле притиснати.

След това битката го обгърна като утешаваща ръка и нищо вече нямаше особен смисъл. Посред тоя кошмар той беше ударен в гърдите от нечий щит и падна от седлото. Запълзя, за да намери опора, и бързо разбра, че дори подкован с вълшебните шипове на Бинабик, си остава просто човек, който се мъчи да се закрепи на хлъзгаво парче лед. За късмет не беше изпуснал юздите и Намиращата дома не беше избягала; но същият този късмет едва не го уби.

Един от тритингските конници се появи от мрачината и го изблъска до кобилата. Лицето на мършавия тритинг бе толкова покрито с ритуални белези, че бузите, които се виждаха под шлема му, приличаха на парчета кора. Саймън беше в ужасно положение — ръката му с щита все още стискаше юздите и той едва успя да го повдигне между себе си и нападателя. Ухиленият наемник го рани два пъти: нанесе му плитък прорез по ръката с меча, успореден на първата му рана от този ден, и го прободе в бедрото под ризницата. И сигурно щеше да го убие след миг, но някой се появи внезапно от мъглата — друг тритинг, отбеляза Саймън със замаяна изненада — и случайно се сблъска с противника му, като бутна коня му към Саймън и почти събори наемника от седлото. Саймън замахна, повече за защита, отколкото за нападение, и мечът му се хлъзна по крака на мъжа чак до слабините. Тритингът падна на земята — кръв бликаше от раната му, — закрещя и се загърчи, шлемът падна от главата му. Лицето му, с изцъклени очи и сгърчено от болка, извика в паметта на Саймън спомена за един плъх, паднал в буре с дъждовна вода в Хейхолт. Беше ужасно да го гледа как плува отчаяно, оголил зъби и изблещил очи. Саймън бе опитал да го спаси, но в ужаса си плъхът понечи да го ухапе и той трябваше да избяга, защото не можеше да гледа как се дави. Сега пораслият вече Саймън се вторачи за момент в наемника, после стъпи на гърдите му, за да му попречи да се търкаля, и заби меча си в гърлото му — държа го, докато всякакви движения спряха.

Беше странно замаян. Мина доста време, докато се сети да откъсне торбестия ръкав на убития и да стегне с него раната на крака си. Чак когато свърши и пъхна крак в стремето на Намиращата дома, разбра какво е направил току-що. Догади му се, но не беше направил грешката да яде тази сутрин. След малко успя да се покатери на седлото.

Беше си представял, че ще е нещо като втори командир на тролите, ръката на Джосуа сред канукските съюзници на принца, но бързо откри, че е достатъчно трудно и само да оцелее.

Сиски и дребничките й войници бяха пръснати из цялото мъгливо бойно поле. По едно време, когато успя да намери участък, където те бяха по-нагъсто, той видя Сиски: тънкото й копие беше стремително като жило на оса. Кръглото й лице беше толкова свирепо, че тя приличаше на мъничък снежен демон — а после битката отново ги раздели. Тролите не се биеха най-добре в строй и Саймън бързо разбра, че са много по-полезни, когато се движат бързо и безпрепятствено сред по-едрите конници на Фенгболд. Овните стъпваха сигурно като котки и въпреки че Саймън видя доста мъртви и ранени кануки, дребосъците си връщаха за всичко, дори с надбавка.

Самият той влезе в още няколко схватки и уби още един тритинг, този път в горе-долу честна борба.

И точно докато се кълцаха с този тритинг, Саймън изведнъж разбра, че за тези неприятели той не е дете. Той беше по-висок от наемника и с шлема си и ризницата несъмнено приличаше на страховит боец. Внезапно окуражен, той атакува и накара тритинга да отстъпи. Когато той спря и конят му застана гърди срещу гърди с Намиращата дома, Саймън си спомни уроците на Слудиг, изфинтира тромав замах и наемникът клъвна — наведе се твърде много напред при ответния си удар. Саймън го остави да загуби равновесие, после го цапардоса с щита си по кожения шлем и след това го промуши с удар в незащитените от бронята ребра. Наемникът остана на седлото си, докато Саймън не дръпна кобилата назад и не измъкна меча си, но преди да успее да я обърне, тритингът вече беше паднал на окървавения лед.

Запъхтян, Саймън се огледа и се запита кой ли побеждава.

Колкото и вяра да му беше останала за благородството на войната, през този дълъг ден на замръзналото езеро тя умря. Посред тази ужасна касапница с паднали приятели и врагове, еднакво пръснати наоколо, осакатени и окървавени, някои дори без лица от страхотните рани; при виковете и молбите на лишените от достойнството си умиращи мъже, които кънтяха в ушите му; при наситения със зловония въздух от предизвикана от страх пот, от кръв, от изпражнения, беше невъзможно да видиш воюването като нещо различно от определението, което веднъж му бе дал Моргенес: нещо като ад на земята, създаден от нетърпеливото човечество, за да не чака дълго за вечния живот. За Саймън гротескното му безчестие беше почти най-лошото. За всеки повален рицар в броня колеха по половин дузина пехотинци. Даже животните понасяха страдания, на които не биваше да бъдат подлагани дори убийците и предателите. Саймън видя цвилещи коне, осакатени от случаен удар, да се търкалят агонизиращи на леда. Макар че много от конете бяха на армията на Фенгболд, никой не бе ги питал дали искат да отидат на война. Тя им беше натрапена, както и на Саймън и на останалите хора от Нови Гадринсет. Дори кралските гвардейци от Еркинланд може би биха искали да бъдат другаде, а не на тази убийствена земя, където ги бе довел дългът и ги бе докарала предаността им. Само наемниците си бяха избрали това. За Саймън умовете на хора, които доброволно бяха дошли тук, изведнъж станаха неразбираеми като мислите на паяци или гущери — не, още по-малко, защото дребните животинчета почти винаги бягаха от опасността. Те бяха луди, разбра Саймън, и това беше най-потресаващият проблем на света: тези побъркани трябваше да са силни и безстрашни, за да могат да натрапват волята си на слабите и кротките. Щом Бог позволяваше на тази лудост да съществува — Саймън не можеше да не си го помисли, — значи беше стар бог, бог, загубил силата и влиянието си.

Слънцето беше скрито зад облаци и беше невъзможно да се каже колко време бушува битката. Рогът на Джосуа изсвири отново. Този път беше призивна мелодия, която проряза мъгливия въздух. Саймън, който мислеше, че никога в живота си не е бил по-уморен, се обърна към близките троли и извика:

— Соса! Елате!

След малко едва не връхлетя върху Сиски, която стоеше над заклания си овен със странно безучастно лице. Саймън се наведе към нея и й протегна ръка. Тя я хвана със студените си сухи пръсти и той я вдигна и я намести на седлото пред себе си.

— Къде е Бинабик? — попита го тя, надвиквайки врявата.

— Не знам. Джосуа ни вика. Отиваме при него.

Рогът изсвири отново. Хората от Нови Гадринсет отстъпваха бързо, сякаш не можеха да се бият нито миг повече — което вероятно не беше далече от истината; оттегляха се толкова чевръсто, че сякаш се стапяха покрай Саймън като пяна от морска вълна, изчезваща в пясъка. Най-отзад обаче останаха няколко кануки и трима пеши войници на Деорнот, обкръжени от пръстен гвардейци — бяха на петдесетина лакътя от последната група. Саймън видя, че ако не им се притекат на помощ, ще ги избият. Той огледа малката си компания и се намръщи. Бяха твърде малко, за да помогнат, това беше сигурно. А и онези троли и тримата бойци също бяха чули сигнала за отстъпление точно както Саймън и другите — нима беше длъжен да спасява всички? Беше уморен, ранен и изплашен, а убежището беше само на няколко минути — той беше оцелял, и това вече беше цяло чудо! Но знаеше, че не може да изостави хората си.

— Отиваме ли? — попита той Сиски, като посочи групата обкръжени защитници.

Тя кимна уморено, после изписка нещо на малкото околни кануки. Саймън обърна Намиращата дома и я подкара към гвардейците с несигурен тръс. Тролите се строиха зад него. Нямаше викове този път, нито песни. Малката група яздеше в мълчанието на върховно изтощение.

А после имаше нов кошмар, пак кълцане и удряне. Някой отсече ръба на щита му с удар на меч — трески боядисано дърво се разхвърчаха във въздуха. Няколко от собствените му удари попадаха на твърдо, но хаосът му попречи да разбере какво е ударил. Като видяха, че идва помощ, обкръжените троли и войници удвоиха усилията си и успяха да си проправят път, макар че най-малко един трол падна. Изпръсканият му с кръв овен изтръска от стремето си ботуша на мъртвия си господар, отскочи от трупа, прекоси езерото и като преследван от демони хукна на зигзаг и изчезна в потъмняващата мъгла. Уморените гвардейци, които нямаха по-голямо желание от Саймън и хората му да продължат битката, се биеха яростно, но отстъпваха, като се стараеха да привлекат Саймън и останалите към силите на Фенгболд. Накрая Саймън видя една пролука и извика на Сиски. С последен напън групата си проправи път и побягна към Сесуад'ра и очакващата я барикада.

Рогът на Джосуа изсвири отново и тролите — не повече от четиридесетина, отбеляза обезсърчено той — стигнаха високата стена от дървета в началото на планинския път. Много от останалите защитници на Сесуад'ра се скупчиха около тях — дори тези, които не бяха ранени, изглеждаха пребити и бледи като умиращи. Неколцина от тритингите на Хотвиг обаче пееха дрезгаво и Саймън видя, че един от тях е закачил нещо, което приличаше на две окървавени глави, на седлото си: те се клатушкаха при всяка крачка на коня.

Огромно облекчение прониза Саймън, когато видя самия принц Джосуа застанал пред барикадата — размахваше Найдел и викаше на завръщащите се бойци. Беше свъсил вежди, но думите му бяха предназначени да ободряват.

— Браво, смелчаци — викаше той. — Накарахме ги да опитат вкуса на собствената си кръв. Показахме им зъбите си! Връщайте се, връщайте се — днес те няма вече да дойдат!

И отново, въпреки че студ беше сковал сърцето му като лед, Саймън изпита дълбока, пълна с обич преданост към Джосуа — но знаеше също, че на принца не му е останало да предложи нищо, освен ободряващи думи. Защитниците на Сесуад'ра почти бяха издържали срещу по-обучен и по-добре снабден противник, но трудно биха могли да отговорят на Фенгболд в пряка схватка — херцогът имаше три пъти повече хора от тях, а елементите на изненада, като железните шипове на Бинабик, бяха изчерпани. Оттук нататък войната щеше да е на изтощение и Саймън знаеше, че той е от губещата страна.

На леда зад тях гарваните вече бяха започнали да се хранят с падналите — подскачаха, кълвяха и шумно се караха. Полускрити от мъглата, птиците приличаха на мънички черни демони, дошли да злорадстват.

Защитниците на Сесуад'ра куцаха нагоре, като водеха запъхтените си коне. Макар че се чувстваше странно вцепенен, Саймън беше доволен, че са оцелели повече кануки, а не само онези, които със Сиски бяха извели от леда. Дребосъците тичаха наоколо да поздравят близките си с радостни викове, но се чуваха и скръбни вопли, когато тролите научаваха за загубите си.

Саймън се зарадва, когато видя Бинабик, застанал до Джосуа. Сиски също го видя, скочи от седлото на Саймън и хукна към годеника си. Двамата се прегърнаха край Джосуа, без да ги интересува нито принцът, нито никой.

Саймън ги погледа малко, после се заклатушка нагоре. Знаеше, че трябва да потърси и другите си приятели, но в момента се чувстваше толкова изстискан, че можеше само да мести краката си един пред друг. Някой, който вървеше до него, му подаде чаша вино. Той я изпи, върна я и продължи да куцука нагоре по склона, където бяха запалени огньове. Сега, когато сражението беше свършило, някои от жените бяха слезли, за да донесат храна и да помогнат с грижи за ранените. Една от тях, младо момиче със сплъстена коса, подаде на Саймън купа с нещо, от което се вдигаше пара. Той понечи да й благодари, но не можеше да си възвърне способността да говори.

Макар че слънцето тъкмо докосваше западния хоризонт и денят беше още съвсем светъл, Саймън едва успя да изяде рядката супа и легна на калната земя, все още в пълно бойно снаряжение, с изключение на шлема. Намиращата дома стоеше до него и пощипваше оскъдната трева, оцеляла след всеобщото тъпчене. След миг Саймън потъна в сън. Светът като че ли се заклатушка край него, сякаш лежеше на палубата на някакъв огромен бавен кораб. Чернотата идваше бързо — не мракът на нощта, а дълбоката и задушаваща тъмнина, която извираше вътре в него. Ако сънуваше, разбра той, този път нямаше да види кули и колела. Щеше да вижда цвилещи коне и плъх, давещ се в буре с дъждовна вода.

Пажът Исак почти се долепи до мангала, за да се стопли поне малко. Беше измръзнал до кости. Навън вятърът свиреше по въжетата и шибаше отпуснатите стени на голямата палатка на Фенгболд, сякаш се мъчеше да я изтръгне и да я отнесе в нощта. На Исак му се щеше никога да не го бяха принуждавали да напусне Хейхолт.

— Момче! — извика Фенгболд. В тона му имаше едва сдържана яростна острота. — Къде ми е виното?

— Тъкмо го загрявам, господарю — отвърна Исак, извади ръжена от глинената кана и забърза да напълни бокала на херцога.

Фенгболд не му обърна внимание, тъй като го бе насочил към Леждрака, който стоеше наблизо намръщен, все още облечен в окървавената си кожена ризница. Херцогът, напротив, беше изкъпан — Исак трябваше да стопли безброй гърнета с вода на малкото мангалче — и носеше роба от алена коприна. Бе си обул велурени чехли и дългата му черна коса висеше по раменете му на мокри пръстенчета.

— Няма да слушам повече тези глупости — каза той на наемния капитан.

— Глупости? — изрева Леждрака. — На мен ли казваш това? Видях омагьосаните хора със собствените си очи, градски жителю!

Очите на Фенгболд се присвиха.

— По-добре се научи да говориш с повече уважение, равнинецо.

Леждрака сви юмруци, но задържа ръцете си край тялото.

— И все пак ги видях, и ти също.

Херцогът възкликна с отвращение:

— Видях джуджета — изроди, каквито се премятат и подскачат пред повечето тронове в Остен Ард. Това не бяха сити, каквото и да приказват Джосуа и оная Гелое.

— Дали са обикновени джуджета, или приказни същества не мога да кажа, но тя не е обикновена жена — каза Леждрака. — Името й е добре известно в пасищата — добре известно и доста страховито. Хората, които отиват в нейната гора, не се връщат.

— Това е смешно. — Фенгболд пресуши чашата си. — Аз не се подигравам лесно с тъмните сили… — Той спря за момент, сякаш някакъв неприятен спомен настойчиво се домогваше до вниманието му. — Не се подигравам, но и на мен няма да се подиграват. И няма да се изплаша от магьоснически номера, колкото и силно да влияят те на суеверните диваци.

Тритингът се вторачи в него за миг, лицето му изведнъж стана спокойно-студено.

— Твоят господар, според думите, които съм те чувал да казваш, е затънал доста в това, което наричаш „суеверия“.

Погледът на Фенгболд беше също толкова студен.

— Никого не наричам „господар“. Елиас е кралят, това е всичко. — Мигът на необмислена прибързаност бързо изчезна. — Исак! — викна той раздразнено. — Още вино, дявол да те вземе. — Пажът припна да го обслужи, а Фенгболд поклати глава. — Стига джафкане на дребно. Имаме проблем, Леждрака. Искам да го решим.

Наемният вожд скръсти ръце.

— На моите хора не им харесва, че Джосуа има такива съюзници — изръмжа той, — но не се страхуват. Те не са бабички. Ще се бият така или иначе. Нашите легенди отдавна гласят, че кръвта на вълшебниците се пролива точно като човешката. Ние доказахме това днес.

Фенгболд махна нетърпеливо с ръка.

— Но не можем да си позволим да продължаваме по този начин. Те са по-силни, отколкото смятах. Как ще се върна при Елиас и ще му кажа, че повечето му гвардейци са избити от една шепа притиснати в ъгъла селяни? — Той почука с пръст по ръба на чашата си. — Не, има други начини, които ще осигурят триумфалното ми завръщане в Еркинланд.

— Няма други начини — изсумтя Леждрака. — Какви начини? Някакъв таен проход, някакъв скрит път, за каквито приказваше ли? Разузнавачите ти не се върнаха. Не, единственият път е този, по който вече тръгнахме. Ще ги избием, докато не остане никой.

Фенгболд вече не го слушаше. Погледът му се беше отместил към входа, където чакаше един войник, несигурен дали да влезе.

— А! — каза херцогът. — Е?

Войникът падна на коляно.

— Капитанът на гвардията ме изпрати, господарю…

— Добре. — Фенгболд се отпусна на стола си. — И ти доведе със себе си едно лице, така ли?

— Да, господарю.

— Да влезе. Ти изчакай навън, докато не те повикам.

Войникът тръгна, като се опитваше да скрие отвращението си да остане навън на хапещия вятър. Фенгболд хвърли подигравателен поглед към Леждрака.

— Един от шпионите ми се върна, както изглежда.

След миг в палатката влезе един старец. Парцаливите му дрехи бяха поръсени със сняг.

Фенгболд се ухили широко.

— А, върна се значи! Хелфгрим беше, нали? — Херцогът се обърна към Леждрака. Доброто му настроение се възвърна, докато разиграваше малкото представление. — Помниш кмета на Гадринсет, нали, Леждрака? Той ни напусна за малко, за да отиде на гости, но вече се е върнал. — Гласът на херцога стана груб. — Незабелязано ли се измъкна?

Хелфгрим кимна измъчено и каза:

— Да. Никой не ме е видял, откакто почна битката. И други липсват, а тела още стоят на леда и в гората в подножието на хълма.

— Добре. — Фенгболд доволно щракна с пръсти. — И, разбира се, си направил, каквото ти казах?

Старецът наведе глава.

— Там няма нищо, господарю.

Фенгболд се втренчи в него. Червенина заля лицето му и той се надигна, после седна отново и запука с пръсти.

— Хм. Ти май си забравил какво ти казах.

— Каква е тая работа? — попита Леждрака ядосано.

Херцогът не му обърна внимание, а извика:

— Исак! Доведи пазача.

Когато треперещият войник влезе, Фенгболд го привика с пръст и му прошепна нещо. Войникът пак излезе от палатката.

— Да опитаме пак — каза Фенгболд на кмета. — Какво откри?

Хелфгрим, изглежда, не можеше да погледне в очите. Червеникавото слабо лице на стареца бе унило.

— Нищо полезно, господарю — каза най-после той.

Фенгболд очевидно бе овладял гнева си, защото само напрегнато се усмихна. След малко влезе пазачът, придружен от още двама гвардейци. Водеха две жени, и двете на средна възраст, с вече прошарени коси, и двете мърляви и облечени в износени наметала. Уплахата им се смени с изумление, щом видяха стареца, сгърчен пред Фенгболд.

— Татко! — извика едната.

— О, милостиви Усирис! — изстена другата и направи знака на Дървото.

Фенгболд хладнокръвно наблюдаваше сцената.

— Ти май си забравил кой държи дръжката на камшика, Хелфгрим. Хайде да опитаме отново. Ако ме излъжеш, ще трябва да причиня на дъщерите ти болка, колкото и да смущава това ейдонитската ми съвест. И все пак повече ще страда твоята съвест, защото грешката ще е твоя. — Той се ухили самодоволно. — Говори.

Старецът погледна дъщерите си, ужаса, изписан на лицата им.

— Прости ми, Боже! — промълви той. — Прости ми за предателството!

— Не прави това, татко! — извика едната жена. Другата хълцаше безпомощно, скрила лице в ръкава си.

— Не мога да постъпя другояче. — Хелфгрим се обърна към херцога. — Да — каза той с разтреперан глас. — Има друг път към планината, познат само на малцина от хората там. Това е друг стар ситски път. Джосуа постави пазачи на него, но само символични, защото началото му е скрито от шубрак. Показа ми го, когато планирахме отбраната.

— Символични сили, а? — ухили се Фенгболд и изгледа Леждрака ликуващо. — Колко може да побере този път на ширина?

Гласът на Хелфгрим беше толкова тих, че едва се чуваше.

— Дузина могат да вървят в редица, ако първите няколко лакти къпини се изсекат.

Наемният капитан, който досега слушаше мълчаливо, пристъпи напред. Беше ядосан и белезите на свъсеното му лице потъмняха.

— Прекалено си доверчив — изръмжа той на Фенгболд. — Откъде знаеш, че това не е капан? Откъде знаеш, че Джосуа няма да ни чака с цялата си армия?

Фенгболд остана равнодушен.

— Вие, хората от пасищата, сте прекалено глуповати, Леждрака — не съм ли ти го казвал и по-рано? Утре армията на Джосуа ще е заета с опити да отбие фронталната ни атака — прекалено заета, за да пилее други войници освен символичните си сили — когато ще направим изненадващото си посещение по другия път, за който каза Хелфгрим. Ще си вземем достатъчно голяма група. И просто за да се осигурим, че няма да има предателства, ще вземем и кмета.

При тези думи двете жени избухнаха в плач.

— Моля те, не го води в битка — каза едната отчаяно. — Той е старец!

— Истина е. — Фенгболд като че ли се замисли над въпроса. — И следователно него може да не го е страх да умре, ако там има някаква клопка — ако войската на Джосуа е по-голяма от символична. Така че ще вземем и вас.

Хелфгрим подскочи.

— Не! Не можеш да рискуваш живота им! Те са невинни!

— И ще бъдат в безопасност като гълъбици в гнездото си — ухили се Фенгболд, — ако историята ти излезе вярна. Но ако си се опитал да ме измамиш, ще умрат. Бързо, но мъчително.

Старецът отново започна да го умолява, но херцогът пак потъна в стола си, напълно безучастен. Най-после кметът отиде при дъщерите си.

— Всичко ще е наред. — Той ги погали неумело, потискан от присъствието на жестоките чужденци. — Ще сме заедно. Нищо лошо няма да се случи. — Той се обърна към Фенгболд, гняв прозираше под разтрепераните му черти; за миг гласът му почти престана да трепери. — Няма никаква клопка, проклет да си — ще видиш. Но там има двайсетина души, както ти казах. Предадох принца заради теб. Можеш да се покажеш честен към децата ми и да ги държиш извън опасност, ако започне бой. Моля те.

Фенгболд енергично замаха с ръка.

— Не бой се. Кълна се в честта си на благородник, че когато превземем тоя ужасен хълм и Джосуа умре, ти и дъщерите ти ще бъдете освободени. И ще разправяш на всички, че херцог Фенгболд държи на думата си. — Той стана и махна на стражите. — Отведете ги и тримата и ги пазете отделно от народа им.

Когато изведоха пленниците, Фенгболд се обърна към Леждрака.

— Защо си така мълчалив? Не можеш ли да си признаеш, че сбърка и че аз реших нашия проблем?

Тритингът като че ли понечи да възрази, но вместо това неохотно кимна.

— Живеещите сред камъни са мекушави. Нито един тритинг няма да предаде народа си заради две дъщери.

— Ние, живеещите сред камъни, както ни наричаш — изсмя се Фенгболд, — се отнасяме към жените си различно от вас, дебелаци. — Той пристъпи към мангала и стопли дългите си ръце над въглените. — А утре, Леждрака, ще ти покажа как живеещите сред камъни се отнасят към враговете си — особено към онези, които са въстанали срещу тях като принц Джосуа. — Той сви устни. — Тази проклета омагьосана планина ще почервенее от кръв.

Той втренчи поглед в трептящата жарава, ъгълчетата на устата му се извиха в усмивка. Вятърът виеше навън и се търкаше в стените на палатката като някакво животно.