Кралят-воин

5. Призивът на тигъра

Пътуването ми вече продължи по-бавно и се спирах да поотдъхна на някоя поляна в джунглата или да помогна на някой селяк да събере първата реколта от оризището, или в селски хан, и се включвах в разгорещени и безсмислени спорове за симабюйските обичаи, история или религия над безкрайните чаши дъхав чай.

Бях като суха гъба, попивах нравите и обичаите на родния си край след толкова дългото си отсъствие. Но това бе само една от причините за мудността ми, при това най-малката.

Защото колкото повече се приближавах до семейното ни имение, толкова по-голям ставаше въпросът: значи връщаш се у дома, Дамастес. А после какво? С какъв занаят ще се заловиш? Имаше и други, по-мрачни, по-неизбежни въпроси, за които дори не исках да си мисля.

Ала към края на Жаркото време все пак стигнах до черния път, лъкатушещ покрай нивите към чифлика, който не бях виждал след погребението на мама, когато все още бях трибун на императора.

Земята все още се обработваше и реколтата изглеждаше богата, макар по нивите да имаше също толкова жени, деца и старци и да се мяркаха също толкова малко мъже, колкото по другите места. Естествено, след като родният им син бе оглавявал армиите на Нуманция, патриотизмът по време на войната тук вероятно се бе разпалил силно и сигурно мнозина бяха заминали, за да се стекат под бойните знамена.

Все още твърде много се занимавах с миналото. Постарах се да се съсредоточа върху настоящето и бъдещето, защото имах живот пред себе си и след като бях може би най-търсеният беглец в страната — опасности, от които да се пазя.

Беше много горещо, сигурно непоносимо за човек, който не се е родил сред тропическите джунгли. Въздухът миришеше на прах и чак пареше дробовете ми, но бе добре дошъл толкова, колкото планинския въздух за някои.

Къщата се беше проснала, грубовата и тромава, сред голямата градина. Стените й бяха прясно боядисани, с няколко нови стаи, добавени към главната постройка в чудатия стил, с който се бе прочул баща ми. Градините се поддържаха добре, което не беше изненада, след като повечето неща, които отглеждахме, бяха предназначени колкото за красота, толкова и за употреба — подправки, плодни дървета, които държахме да опазим от зебутата и самбурите, а и зеленчуци за трапезата ни.

Отворих тихо портата. Един мъж лъскаше със зехтин двете изваяни от върбинка статуи на Танис. Поизправи се, щом тръгнах по пътеката, познах го и си помислих с удивление как изобщо не се е променил, откакто го бях видял за последен път. Беше Пето и беше воювал с баща ми още като момче, като личния адютант на Кадалсо а̀ Симабю, и му беше служил добре, дори в онази последна кървава битка при Тиеполо, когато баща ми загубил крака си.

Оттогава беше останал като главен домакин на фамилията ни, винаги подръка, човек, уважаван не само заради мъдрите си съвети, но и заради още по-голямото си благоразумие да си затваря устата и да не дава съвети, когато не му ги искат.

— Пето — казах му, — пропусна едно петно, под брадичката на Танис.

Той стана и видях, че годините всъщност са се врязали на лицето му, като на всички нас.

— Дамастес. Знаех си, че не могат да те убият, нито да те държат в плен.

Имаше сълзи в очите му, а и в моите. Озовах се в прегръдката му и отново си бях у дома.

Както се полага, завръщането ми бе посрещнато с много радостни викове, бях угостен с всички възможни вкусотии и ме настаниха в най-хубавите гостни.

По-малката ми сестра, Каса, все още живееше у дома със съпруга си Мангаша, някогашен сержант в опълчението на провинция Симабю, а сега — надзорник на фамилните сметки. Плака много от радост и искаше да обяви в цялото ни имение празничен ден в чест на завръщането ми.

Забелязах, че Мангаша се попритесни.

— Аз съм извън закона, сестричке луда. Хайде да не разгласяваме, че съм тук, докато не разберем какво ще стане.

Нарече ме глупак, увери ме, че никой в Симабю не би ме издал, но все пак като че ли се отказа от намерението си. Изпрати хора да съобщят на другите ми две сестри и на мъжете им, после ме попита от какво имам нужда, какво искам.

— Кърпа — отвърнах. — И дрехи, които не вонят на път.

Или на кръв и смърт, помислих си, но го премълчах.

За моя изненада, намериха се леки ленени панталони и ризи от последното ми гостуване преди много време, взех ги с една кърпа и сапун и отидох при онова езерце в джунглата, за което толкова си бях мечтал по прашните пътища.

Беше по-малко, отколкото го помнех, но все така хладно, зелено и подканящо. Смъкнах си дрехите, захвърлих ги — после щях да ги дам да ги изгорят, скочих и се гмурнах в сумрака, където времето бе спряло… и когато изплувах на повърхността, пак щях да съм момче, щастливо със света пред очите си.

Но щом изплувах, всичко си беше както преди, освен слугата, който чакаше на брега с любимата ми студена лимонова напитка. Пресуших една чаша, после още една, излязох на камъните, насапунисах се, поплувах, после още веднъж, пак си поплувах, а накрая, след като още веднъж се изтърках, реших, че може и да стана чист някога в този век.

Излегнах се по гръб във водата и се загледах в небето, по-удивително синьо, отколкото където и да било в Нуманция. Течението от малкия водопад, захранващ езерцето, ме завъртя като лист. Умът ми поиска да се отнесе, но не му позволих. Трябваше да обмисля предстоящата вечер.

Трапезарията бе осветена със свещи на щастието, многоцветни светлинки, малко омагьосани, та пламъците и уханията им да са също толкова разноцветни, колкото восъка, от който бяха излети.

Всички изглеждаха щастливи, сълзи на радост се лееха в изобилие и никой не проговаряше за бъдещето или за миналото. Наоколо щъкаха деца — личеше си, че родът ми не е застрашен от изчезване.

Храната беше чудесна и си помислих кисело, че понякога животът на един беглец не е чак толкова лош, защото много пъти се бях хранил великолепно по пътя си и можех да напиша цяла книга за празничните блюда на тропическия нуманцийски север, в добавка към томовете си за глада в Майсир и окаяния живот в затворите на Нуманция.

Поднесоха кълцано пилешко, задушено с диви зеленчуци; скариди с лимон и супа от ананас; зеленчуци с много подправки; печена патица в сос от мед, джинджифил и диви сливи; палачинки със зелен лук; подлютен боб и патладжан; а за десерт — запарен лотос с кисел и сладък ориз.

Другите пиеха вино от добра реколта, а за мен — пресен сок от портокал.

Най-сетне вдигнаха последното блюдо, изкъшкаха децата, постлаха чиста покривка на масата. Помолих Мангаша да затвори мрежестите врати и да се увери, че никой от слугите няма да подслушва. В стаята настъпи тишина и всички ме загледаха с любопитство.

Смятах да се възползвам от мига и станах.

— Искам да ви благодаря за милото посрещане. Надмина всичко, за което съм си мечтал през онези дълги месеци в ада, наречен Майсир, и след това в моя затвор.

Щом казах „затвор“, погледнах Траптаин и той нервно помръдна. Така и не можех да изпитам топлота към него, въпреки че външно изглеждаше мил, винаги усмихнат, с весело кръгло лице. Навярно защото видях как помръкна веднъж тази усмивка при погребението на мама, когато той разбра, че няма да наследи всички фамилни земи.

— Вие сте ми приятели, хората, които най обичам, и съм благословен от Айрису с вас.

— Налага се обаче да обсъдим един много сериозен въпрос — продължих. — Давам си съвсем ясна сметка за проблемите, които ще донесе идването ми тук.

Прекъснаха ме с викове: „Не!“, „Няма такова нещо“, „Хайде да не говорим за лоши времена и лоши неща“. Изчаках.

— Не можем да пренебрегнем онова, от което искаме да се отървем. Нека да бъдем откровени за положението ми. Издирван съм от Великия съвет в Никиас. Преди да избягам, убих командира на презряната им Гвардия на мира и знам, че ще искат да ми отмъстят за това. Също така, безпокоят се много, че ще се върна на служба при бившия император Тенедос.

Помислих дали да им кажа за магическото му посещение, но се отказах. Славата на Тенедос вече бездруго всяваше ужас.

— Ще ви кажа съвсем доверително, че към мен се обърнаха да се върна на негова страна. Той се опитва да възстанови армията си някъде на юг оттук, по крайбрежието, а след това ще тръгне срещу Никиас и ще се опита да си върне трона.

— Ще ви кажа нещо, което не знае никой друг и ще ви помоля да го запазите в тайна — изгледах ги твърдо.

Кимания, одобрително мърморене и донякъде възмутеното „никога не обсъждаме с други семейни неща“, от една от сестрите.

— Отново ви благодаря. Решил съм да не воювам повече. Видял съм достатъчно пролята кръв, достатъчно нещастие. Отсега ще живея собствения си живот, нищо повече. Ще се грижа за своите хора и на тях ще помагам. На хората, които седят около тази маса. Давам си сметка, че в Нуманция няма мир и няма да има, докато Тенедос е жив. Трябва да се безпокоим не само от Великия съвет, но и от краля на Майсир.

— И какво да правим? — попита Дариал, помощник-управителят на едно от селата ни, мъж на Анадир — дребен и плешив, той винаги изглеждаше притеснен от нещо.

— Не знам, честно казано. Ще се опитаме да стоим настрана от бедите. Когато тигрите се борят, заекът трябва да се крие.

— А дали ще можем? — попита Анадир.

— И това не знам. Симабю поне, доколкото знам, е останала вярна на Никиас, поне досега. Отдалечени сме и нямаме кой знае какви ресурси, за които да ламтят — нито мъже за войската, нито желязо за мечовете им, нито храна за военните им кампании. Може би армиите, когато тръгнат една срещу друга, ще останат настрана от Симабю, както досега. Можем да се молим на Вачан, на Айрису, на Танис да опазят земята ни мирна.

— Което ме връща на проблема — продължих. — Не искам да наруша равновесието с каквото и да е свое действие и смятам, че ще е най-добре да живея по-настрана от вас и да не се меся в управлението на земите ни, доколкото е възможно.

Забелязах как лицето на Траптаин просветна от облекчение. Каса скочи и викна:

— Това са глупости! Няма да те изгоним, братко!

— Не. Не съм и помислял такова нещо. Но не виждам проблем в това да остана тук и просто да не се показвам много пред хората.

— Как? — обади се вечно практичната Анадир.

— Знам едно място, където мога да спя. Малцина го знаят.

Сестрите ми се намръщиха, после Анадир се сети.

— Онази стара постройка, която татко ти даде като момче ли?

— Да. Все още си стои, а повече не ми трябва.

— Не можеш да живееш в такава съборетина! — заяви Джерица. — Това ще посрами всички ни! Велик пълководец, трибун, единственият ни брат…

— Джерица — прекъснах я нежно, — онези стаи са много повече от онова, което съм имал в живота си като войник. Палатите, които ми даде императорът, почти не са ме виждали. По̀ ми е позната пръстта за постеля и небето за покрив. И не се притеснявай за срама. Не забравяй, никой няма да знае, че съм там.

— Хората приказват — подхвърли цинично Траптаин.

— Разбира се. Ще приказват и за мен. Но ако всички помогнем, само ще си шушукат и ще знаят, че това не трябва да се разнася извън провинцията. Освен това те са симабюйци. Откога симабюйците са престанали да обичат да пазят тайни?

Това предизвика няколко усмивки. Имахме си даже поговорка — трима симабюйци могат да пазят тайна, ако двамата са мъртви.

— Но с какво ще си убиваш времето? — попита Каса.

— Добър въпрос — кимна Дариал. — Защото знам, че няма да търпиш да седиш на едно място и да сучеш пръсти с… с каквото там сучеш пръсти.

— Добър въпрос, вярно. Ще разбера какво ще правя, когато му дойде времето.

Не се наложи да чакам дълго.

Но най-напред си подредих къщата, съвсем буквално. Малкото бунгало ми беше дадено от баща ми, с много хлипане на мама и сестрите ми; каза ми се да го поддържам като казарма и го правех. Беше едно от най-хубавите неща, които съм правил в живота си, защото тук открих радостта от това да си сам и да си отговорен.

С радост се залових с почистването на къщурката с двете стаи — трябваше да варосам стените, да оправя сламения покрив, да укрепя дебелите греди на дървената врата.

Бунгалото се намираше в покрайнините на имението ни и точно зад него започваше джунглата. Докарах си удобно кораво легло — достатъчно широко за двама, защото помнех селските момичета, които ме навестяваха надвечер и се кикотеха, че били първите учителки на господарския син в игрите, които иска да играем Джаен. На една от стените окачих карта на Нуманция, на друга — сцена от битката при Тиеполо, взех напосоки и две книги от семейната библиотека.

От главната къща прибрах стария меч на баща ми, точно в стила, който той ме бе научил да предпочитам и да владея добре: двуостър, с прост предпазител и ефес, с кожа от акула на дръжката, за да не се хлъзга окървавената ръка. Наточих го с камък, стомана и ситна прах, докато не стана остър като бръснач, и го окачих на ръка разстояние, прибран в ножницата. От долната страна на леглото наковах куки и там скрих меча на Салоп, а камата на Перак кацна на стената до вратата. Над прага горе поставих металната топка.

Нямах намерение да се оставя да ме изненадат — още по-малко да ме заловят жив, — ако дойдат да ме търсят.

Имах усещането, че очаквам нещо и че то ще дойде скоро.

Докато чаках, се придържах към график: разходка призори, бягане две-три левги по пътеките из джунглата, плуване след бягането, вода и плодове за закуска. После проучвах книгите си, омразно занимание, никога не съм обичал прашасалите знания, но знаех, че мозъкът ми е поредният мускул, който ще повехне, ако не се използва.

Обядвах много леко, след което бягах или яздех. Докато баща ми беше жив, гледахме породисти коне, но вече като че ли никой не се интересуваше от ездитно изкуство и животните ни бяха предназначени или за теглене на коли и фургони, или за безлична езда. Спомних си за двата ми едри коня Лукан и Рабит, които оставих в Никиас, когато тръгнах за Майсир. Дано да си бяха намерили добри господари и кротко да си пасяха в хергелето, наслаждавайки се на спокойна старост.

След езда обикновено се залавях с някой от работните си проекти, с които бях скандализирал донякъде Мангаша. Работех из имението или сам, или с двама-трима доверени слуги. Правех какво ли не — възстановявах диги, изкоренявах подивели храсти от градините, садях, пресушавах или почиствах затлачени рибарници.

Обикновено вечерях със семейството, лек разговор и си лягах рано.

Понякога имах посетители — някой от местните заклинатели, все доверени хора, които искаха да научат от мен каквото помня за великите дела на чародея Тенедос; момчета от селото, с които бях отраснал, искаха да им разкажа за външния свят, а аз — да чуя истории за кроткия селски живот; два пъти ме посетиха и девойчета, да ме поканят на разходка на лунна светлина, макар че не се разхождахме много-много.

В други дни излизах на лов. Ставах много преди разсъмване и някъде към обед вече бях издебнал и свалил било самбур, било глиган, а веднъж — малка горска мечка, която нападаше овощните ни градини. Понякога донасях плячката си в семейната кухня, одирах я и я изкормвах, и я давах на главния готвач, друг път давах трупа на първия селянин, когото срещнех, стига да ми се стореше, че е прегладнял. Не беше от алтруизъм — хората, които хранех, едва ли щяха да се разприказват, че са ме видели, но щяха да подадат сигнал за тревога, ако видеха странници в околността.

Тогава чух за тигъра.

Беше стръвен убиец на хора, за щастие върлуваше не в имението ни, а на около три левги от него. Беше убил един селянин, окъснял, докато търсел изгубило се теле, после — две жени, докато събирали дърва край гората, където тигрите обичат да подремват, а след това, съвсем нагло — момиченце, докато си играело до колибата на родителите си.

Половината жители на това селце искаха да издебнат и убият звяра; другата половина бяха убедени, че е демон, не същество от този свят и поради това — неуязвим. По-храбрата половина убедила другата, тръгнали в редица, въоръжени с млатила за вършеене и коси, и помели гората.

Намерили тигъра — или по-скоро той ги намерил: изскочил изневиделица и свалил един от ловците, после другия до него, докато успеят да вдигнат оръжията си, след което прескочил през редицата на ловците и изчезнал.

Вече беше ясно — съществото не е от този свят и за селяните не оставаше нищо, освен да се свиват в колибите си и да се молят на своите богове и на Джайцини да им донесе спасение.

Чух за убийствата два дни след нещастния лов и сърцето ми заби малко по-бързо, като си спомних, че бях момчето, яздещо тигъра, което щеше да бъде — или навярно вече беше — разкъсано.

Може би беше дошло време отново да предизвикам боговете.

Взех си копие, лък, стрели и двама доверени слуги и тръгнах за селото.

Не обърнах много внимание на приказките им за демони и настоях да ми покажат мястото на последните убийства.

Селяните отказаха да навлязат в гората и да срещнат смъртта, но в този ден между жарко греещото слънце и проливния дъжд не усещах никаква опасност. Намерих сам мястото с останките от телата на двамата мъже. Не беше останало много — тигърът се беше върнал да се нахрани, след което заситен бе оставил другото за лешоядите. Накарах един от слугите да увие ръка и крак и да ги върне в селото за погребална церемония, после огледах по земята. Намерих къде беше лежал звярът и къде се беше прокраднал за смъртоносния си скок.

Отпечатъците на лапи по меката земя бяха от младо животно, може би мъжкар, но едната следа бе видимо по-голяма от останалите, както очаквах. Върнах се в селото, купих едно биче и го подкарах обратно към поляната. Три нощи наред изпълненото му с ужас мучене не даваше покой на никого; после, на четвъртата, тигърът дойде.

Изчаках го между клоните на едно дърво, на десет стъпки над бичето, и забих желязното острие на копието в плешките на звяра, щом се вдигна на задните си крака да убие жертвата си под лунната светлина.

Изрева веднъж, завъртя се, изпънал нагоре нокти да ме сграбчи, и издъхна. Хвърлих второ копие в корема му, изчаках, докато се уверя, че не се преструва, и се смъкнах от дървото. Огледах трупа, видях подутата лапа, от която капеше гной: беше убодена от иглите на таралеж, който неразумно бе смачкал, и това му беше пречило да лови обичайна плячка.

Бичето си беше живо за негова, както и за моя изненада. Отидох до края на гората и извиках на селяните, че с ужаса им е свършено. Стекоха се със запалени факли, заредиха благодарно името ми и взеха да ми предлагат малкото петаци, които имаха.

Отказах, разбира се, помолих ги да одерат тигъра и като благодарност — да оставят младото биче да живее, докато само си умре, и да го почитат в името на своите мъртъвци.

Въпреки късния час донесоха най-доброто, което имаха за пиршеството. Похапнах си сладко, престорих се, че отпивам от оризовото им вино, погледах веселия танц под ударите на барабана и свирнята на дървените флейти.

Доспа ми се, благодарих им за гостоприемството и се върнах в колибата, която ми бяха дали — на един от убитите от тигъра мъже.

След малко едно младо момиче, което ме беше изгледало с интерес на пиршеството, почука на рамката на вратата и попита дали желая компания.

След като се любихме, докато тя спеше, гушнала глава на рамото ми, си помислих за последните няколко дни и колко доволен бях. Навярно това бе последният дар на тигъра — да ми покаже, че закрилата на слабите от враговете им е достатъчно удовлетворение.

След това помислих за Симабю и как едно от най-големите ни теглила са стръвните диви котки, и някоя планинска мечка понякога, най-вече заради бедните племена, обитаващи далече навътре в джунглите, според които най-добрият начин да почетат своите животински богове е като им дават своите слаби, болни и стари. Животните развиват вкус към такава лесна плът и след това привикват да нападат и по-силните и сърцати хора.

Тези котки, тигри понякога, по-често леопарди, носеха хаос в Симабю. Лесно е да се повярва, че са демони, защото някои от тях бяха убивали по над петстотин души — мъже, жени и деца, обезлюдявайки цели райони.

Прочистването на земята ми от тях беше задача, мислех си в полусън, достойна за един смъртно опасен беглец, някогашен Първи трибун. Прегърнах младата жена до себе си. Тя сладко измърка, притисна се до мен и заспах.

На сутринта, изпълнен с планове за бъдещето, крачех весело към имението.

На около миля от чифлика ме очакваше един слуга. Каза ми, че Мангаша е поставил него и още десетина души на всеки подстъп до къщата, за да е сигурно, че ще бъда предупреден.

В чифлика ме чакаха мъж и жена, с ескорт въоръжени конници.