Кралят-воин

19. Приближаване

— В марш… напред!

Забиха барабани, заехтяха тръби, конете затъпкаха на място, офицери и сержанти завикаха. В челото на колоната, зад знамената ни, беше домин Танет с наскоро преименувания Седемнадесети Ърейски пиконосци.

— Не е зле — казах на Линърджис.

— Накарах ги да свършат малко повечко работа, освен да лъскат месинга, докато ти се правеше на герой. Тръбите поддържат почти еднакво темпо, нали?

— Не говорех за музиката, а за войниците.

— Хм. Стана ни досадно да седим и да се мотаем и трябваше да измисля нещо да им запълни времето. Малко набиване на крак свърши работа.

Линърджис, Кимея, Синаит, Кутулу и моя милост, с адютантите ни, стояхме на билото на хълма, а армията се движеше долу почти като на парад.

— Ще видим как ще се държат, като се стигне до леене на кръв — продължи Линърджис. — Дотогава нищо не може да ме впечатли — загледа се напред, където Йонджи и неговите съгледвачи разчистваха пътя на колоната след конния авангард. — Почти съжалявам, че нямаме още месец преди началото на кампанията.

— Вече сме във Времето на росите — отвърнах. — Тенедос винаги е обичал да започва кампаниите рано.

— Все пак след твоите игрички с майсирците ми се ще да останем на място и всички бузести новобранци, които горят от желание да служат под знамената на Дамастес Хубавеца, да могат да се стекат при нас.

— Ако са сериозни, ще ни намерят. Армиите чертаят добре пътя на марша си.

Наистина ни трябваше време, но време нямахме. Времето щеше да даде на бившия император повече възможност да състави заклинанията си и да развие стратегията си.

Моята беше проста — марш на север, по източния бряг на Латейн, докато Тенедос държеше западния. Надявах се да се съединим с армията на Съвета някъде край делтата на Латейн, след това да я прехвърлим и да разгромим Тенедос. По-сложна стратегия се отказах да замислям. Щях да изчакам и да видя какво ще предложат обстоятелствата.

Смуших Бързогон и спрях до Кутулу, който както винаги седеше неловко на коня си.

— Нещо ново?

— Нищо. Още двама от агентите ми се върнаха тази сутрин. Всички потвърждават старите донесения.

Тенедос събираше селяните в човешко стадо — старци, жени, деца, всички, из цялата област, която държеше. Никой нямаше представа защо го прави, но знаех, че няма да е за добро. Помнех добре, че магията му се подхранва с кръв. Но не го споделях с командирите си, докато не разбера точно. Нямаше смисъл да ги тревожа преждевременно.

Върнах се при Линърджис.

— Е, да се включим ли в танца?

Докато стигнем до Латейн и завием на север, не срещнахме съпротива. След това се натъквахме на малобройни съгледвачи на Тенедос, повече шпиони, отколкото войници. Някои убивахме, други задържахме в плен, трети успяваха да избягат с вестта, че сме тръгнали в поход.

Не се притеснявах. Знаех, че въпреки всички могъщи заклинания на Синаит магията на Тенедос вече щеше да го е предупредила.

По пътя си възстановявахме хелиографските кули, тъй че имахме постоянна връзка с тила ни в Кальо, доколкото позволяваше времето. Не беше кой знае какво, но все пак бе една малка стъпка към възстановяването на реда, за да напомни на нуманцийците, че сме съотечественици.

Времето беше хладно и понякога валеше, от което прахта по пътя се слягаше. Но долавях раждащия се наново живот из околността, Времето на ражданията настъпваше и се надявах, че новата година най-сетне ще донесе мир на Нуманция.

Нашият мир.

— Един въпрос, милейди? — двамата с Кимея яздехме встрани от групата. — Всъщност два въпроса, зададени небрежно, колкото да минават по-лесно левгите.

— Трябва само да ги зададете, сър, и е възможно да ви отговоря, може би откровено, при това.

— Как прие все пак Джакунс новината, че двамата с вас сме решили да си правим компания?

— Като всеки благоразумен човек, когато една магьосничка му каже нещо, което не му харесва. Предпочита да не рискува да си навлече гнева й, за да не го превърне в паяк.

— Можете ли го?

— Не, но не е нужно да му го казвате. Сериозно ли? Не добре. Но може би чувства, че аз те съблазнявам, за да те привлека към нашата кауза, а не обратното.

— Което ме води до втория въпрос. Защо все пак ме съблазни, както току-що каза?

Тя се изкиска.

— Видях колко са ти издути панталоните.

— Сериозно.

— Щом трябва — усмивката й се стопи. — Бих могла да изтъкна три-четири причини, неща, които видях как направи. Но ще ти предложа две.

— Първата е стара. След като брат ми беше… убит…

— Не исках да се връщаме към това време.

— Но трябва. Тъй че млъкни и ме изслушай. Когато ме вързаха и твоите войници ни поведоха от Ланвирн към Полиситара, ти дълго ме гледаше загрижено. Отначало си помислих, че те е страх да не се опитам да избягам; след това се вгледах в лицето ти по-внимателно. Колкото и да не исках да призная, че у теб има някаква човечност, разбрах, че си загрижен за мен. Тревожеше те това, което се боеше, че може да се случи с мен, след като стигнем до имперските тъмници.

— Загрижен бях. Но не съм си помислял, че лицето ми толкова ме издава.

— Мили ми Дамастес — каза тя. — Никога не се отказвай от войнишкия си занаят, за да станеш скитащ шарлатан.

— Дотук с мъжката гордост. А другата причина каква е?

— Онази първа нощ, когато дойдохме при теб, за да потърсим някакво примирие, и ти отказа да предадеш Кутулу. Бяхме шестима и въпреки това ти ни наруга като сган изменници.

— Май понякога не говоря както подобава на пълководец.

— А може би точно така трябва да говори един истински пълководец. Подобни думи изключват възможността да бъдеш разбран погрешно.

— Чак се изчервих. И какво? Решила си, че съм храбър?

— О, ни най-малко. Аз… вече го знаех. Завладя ме очарователната ти глупост. На твое място щях да се съглася с всичко, което искахме, а после щях да викна на стражите веднага щом те оставехме, ако такова е било намерението ти. Подобно поведение прави живота по-дълъг.

— Причините ти се оказват все по-ужасни. Съжалявам, че те попитах.

— Миличкото ми — тя се пресегна и ме потупа по облечената ми в стомана десница. — Истината винаги е жестока любовница. Но те обичам, знаеш ли.

— И аз теб.

Северните окрайнини на Кальо не са толкова плодородни като останалата част от провинцията, а в някои части са почти толкова бедни като Тагил и Амур. Седмица след началото на похода се принудихме да се отдалечим от Латейн — притоците и обширните блата затрудняваха придвижването ни покрай брега. Възвихме встрани, за да избегнем препятствията, през песъчлива земя и ниски хълмове. На картата отпред нямаше почти нищо, освен едно петно за село, на самата река. Смятах да спрем там.

Тенедос трябваше да е на няколко левги от другата страна. Надявах се, че ще мога да изпратя куриери през фронтовите му линии до Никиас, за да съобщя на Барту и Скопас да изпратят Трерис на юг, за да се свърже с мен.

Яздех в челото на колоната, наслаждавах се на чистия прохладен въздух и си бъбрех с Кимея и Ласлейг.

— Е? След като всичко това свърши, след като победим и се покрием с лаври, след това какво? Ще се върнем по именията си, за да ги възстановим със златото и почетните дарове, с които ще ни удостои властта?

Той поклати глава.

— Едва ли ще мога да се вместя отново в селската тъпотия.

— Че защо? Точно това се каня да направя.

Ласлейг ме изгледа невярващо.

— Ще се връщам в имението ни само понякога. Може да си купя къща в Никиас, за по-удобно.

— Удобно?

— Мисля, че след като победим, за мен ще се намери място във властта.

— В какво качество? — попитах го развеселено. — Като инспектор на Палавата гвардия?

— Шегувате се, сър. Аз съм от тези, които се пазят непорочни, докато не се оженят — отвърна той, сериозен както винаги. — Бих искал да помогна за възстановяването на монархията.

Двамата с Кимея го погледнахме доста изненадано.

— Защо не? — побърза да се защити той. — Този Велик съвет не е нещо по-добро от Властта на Десетимата, за която ми е разправял баща ми. Какво друго можем да имаме освен крал?

— Съветът е такъв, какъвто го направиш — заяви спокойно Кимея. — Ако е съставен от представители на народа… на всички хора, не само от благородното съсловие, то тогава държавата ни ще бъде съвсем друга.

— Да бе — отвърна пренебрежително Ласлейг. — Друга ще е, как не.

Кимея го изгледа хладно, задържа нарочно коня си и подхвана небрежен разговор със Синаит.

— Ще ти дам един малък съвет — казах му. — Не е много разумно да превръщаш магьосница във враг. Дори да е на наша страна… засега.

Ласлейг понечи да ми отвърне, но спря.

— Съжалявам, сър. Прав сте.

— Кажи сега за тази монархия — бях леко заинтригуван, а и в приказка милите под копитата на Бързогон щяха да се точат по-незабележимо. — Последният крал е умрял преди повече от двеста години, а синът му — скоро след това. Разглеждал съм архивите преди време. Не съществува дори претендент за трона. Кой ще стане крал тогава? Или кралица?

— Според мен трябва да има някакво национално допитване… по дяволите, не това е точната дума — каза Ласлейг. — Нещо като подбиране, само че не знам кои ще са съдиите. След като се подберат възможните кандидати, благородници, разбира се, тогава страната да си избира своя крал. Тук магьосницата Кимея е права — защо хората да нямат глас в това кой да ги управлява, поне отначало? Може и вие да станете, сър.

— Не може — отвърнах равнодушно. — Имам да садя манго и кокосови орехи.

Отговори ми сумтене и отначало помислих, че е конят му.

— Би било загуба, сър. След всичко, което направихте за Нуманция.

— И на Нуманция — настроението ми за миг се помрачи, но се овладях.

— Не знам. — Ласлейг извърна очи. — Сигурен съм, че някой, някой, доказал храбростта си в тази война, някой с подходящо родословие, приемлив за всички, някой, който не е бил свързан с майсирските марионетки… все ще се намери някой.

За миг останах със странното впечатление, че Ласлейг, барон Пилфрен, говори за себе си.

Пред нас се появи дълга редица дюни. От другата страна на ниската им верига трябваше да е селото на брега на Латейн.

По билото се виждаше тъмна резка и си помислих, че са храсти или ниски дървета, но после видях конните ни съгледвачи — връщаха се към колоната в галоп.

Тъмната линия по възвишението се раздвижи и разбрах, че Тенедос е прехвърлил реката и ни чака!

Нямаше паника обаче след първоначалната изненада. Продължихме към малък заоблен хълм и го заехме за команден център на бойната ни линия. Разположих армията си в три крила, лявото и дясното — разтеглени встрани. Моите сили изглеждаха малко по-големи от тези на Тенедос и се надявах, че ще мога да го обкръжа, стига да успея да го подмамя да атакува центъра ми. За да укрепя центъра, разположих кавалерията на двата фланга, с леката пехота отпред и тежката в средата.

На ударните сили на Йонджи бе заповядано да тормозят строя на Тенедос, но да избягват жертви и да се оттеглят през главните ни позиции в момента, в който ги атакуват масирано.

След това не ми оставаше нищо, освен да чакам и да слушам как войнишките крака разтърсват терена с разместването и престрояването на частите, да слушам разногласния зов на тръбните сигнали и тътена на барабаните.

Попитах Синаит дали са хвърлени заклинания.

— Не — отвърна тя. — Но въздухът вони на магия. Този път ще сме готови.

Надявах се, че е права, но се безпокоях. Съгледвачите ми трябваше да ни донесат за прехвърлянето — бях ги изпратил левги напред по източния бряг на реката. Как го бяха пропуснали? Дали не бяхме вкарани в капан?

Тишината между двете войски, може би по милион души от всяка страна, натежа — тишина, нарушавана единствено от единични викове и цвилене на коне в чистия стаен въздух.

В тази почти мъртва тишина се надигна вятър и засвири над голата пустош между двете армии.

От вражеския център в лек тръс към нас подкара конник. Не носеше знаме, но бе облечен в златни доспехи.

Познах го веднага.

Лайш Тенедос.

Дръпна юздите на коня си, вдигна ръце пред устата си и гласът му проехтя:

— Аз съм император Тенедос! Искам да говоря с генерал Дамастес а̀ Симабю!

Отпусна ръце на седлото и остана неподвижен. В очакване.

— Е? — обърнах се към чародейките си.

— Не усещам нищо — каза Кимея.

— И аз.

Тенедос отново вдигна ръце.

— Генерал Дамастес а̀ Симабю! Излезте напред!

— Определено не му вярвам — измърморих. — Но започвам да приличам на глупак.

— Синаит — каза Кимея. — Загърни се плътно в наметалото си, като мен.

— Защо?

— Ще тръгнем напред с Дамастес, някъде до средата. После спираме, по средата между него и нашия строй. Няма да може да ни познае загърнати, а едва ли ще рискува с магия, за да разбере кои сме. Това може би ще го притесни и ще ни даде малко предимство. Ако опита нещо срещу Дамастес или армията, ще можем да реагираме незабавно.

— Добре — каза Синаит. — Дамастес, готов ли си да сложиш главата си в устата на лъва?

— Имам ли избор? — потупах шията на Бързогон с юздите и се опитах да се пошегувам: — Притеснява ме не толкова главата на лъва, колкото дъхът му.

Подкарах напред и тропотът на копитата на Бързогон отекна в тишината. Тенедос седеше отпуснат в седлото си и чакаше.

Впечатлението, което бях получил от Зрящата купа, се потвърди — нещо изкривено имаше в хипнотичния му поглед и ми хрумна, че наподобява погледа на безумен ястреб. За миг се зачудих дали всички хищници не са безумни, с тази ледена омраза и наглост в очите.

Тенедос не беше онзи отпуснат и мекушав мъж, какъвто го помнех — беше станал стегнат, строен, почти мършав. Беше облечен в златни доспехи, със златно венче на главата, почти като короната, която му бях сложил преди толкова години в Никиас. Забелязах, че щади едната си ръка — навярно раната от стрелата на Йонджи не беше заздравяла.

— Поздрави, генерал Дамастес — посрещна ме той, щом се приближих. — Денят е чудесен за битка.

Кимнах сдържано.

— И аз ви поздравявам, макар да се съмнявам, че съществуват дни, които да са чудесни за сеене на смърт. Простете ми, че не използвам титла, но не знам коя е подходящата.

— „Император“ бе добра някога.

— Това бе някога.

Той се намръщи. Срещнах очите му, без да трепна. Той ги отклони за миг, после погледът му отново се върна на мен.

— Трябва да ви поздравя за това, че отървахте Нуманция от най-големия й враг.

Можех да му отговоря откровено — че най-големият й враг точно в този момент е пред мен, а не е мъртъв в Ърей. Но замълчах.

— Интересно — продължи той. — Ние… ти, аз, цяла Нуманция се опитахме да съкрушим кучия му син, и при това с цената на всичко. А ти се справи с няколко души и малко магия, ако приказките, които чух, са верни.

Свих рамене.

— Времето и обстоятелствата бяха подходящи. А може и боговете да са ми помогнали.

— Да — продължи Тенедос. — Обзалагам се, че Сайонджи е виела от радост, когато той се върна при нея. Чудно, каква ли форма ще му се позволи в следващото прераждане? Червей? Псе?

— Не съм на ти с боговете, тъй че се въздържам от предположения.

— Дамастес, някогашен мой приятелю — тонът му стана сърдечен. — Не е нужно да ми говориш така. А и от двете ти придружителки отзад няма нужда. Допускам, че са магьоснички, но няма защо да се боиш от мен. Не и днес.

— Нямаше защо и ти да нападаш семейството ми — отвърнах.

— Би ли повярвал, че не беше направено, нито разрешено от мен, а от един от амбициозните ми магьосници? Уверявам те, че заповядах на Годжам да се разправи с него така, както той се отнесе с близките ти.

Изгледах го хладно.

— Значи не ми вярваш.

— Да. Не ти вярвам.

— Добре — този път в гласа му имаше гняв. — Пожелах да говоря с теб, защото искам да сключа сделка.

— Никаква сделка не може да има. Освен ако не махнеш фалшивата корона, която си сложил на главата си, и не приемеш пълна капитулация. Ако го направиш, обещавам ти — а аз все още не съм нарушавал думата си, — че ще направя всичко, за да не бъдеш екзекутиран.

— Е, знаеш, че не мога да го направя — спокойно отвърна той. — Имам зад себе си над един милион мъже, на които съм дал дума. Но по-важното е самата Нуманция. Заклел съм се моето кралство да върне подобаващите му се слава и могъщество.

— И си готов да го погубиш, за да постигнеш тази цел?

— Армиите на това бойно поле са две — отвърна той. — Бих могъл да кажа същото и за теб.

— И точно затова ще се бием.

— Не е задължително. Защото с премахването на крал Байран ти промени баланса.

Изчаках.

— Правих заклинания от мига, в който едно от съществата, които призовавам, ми съобщи за убийството на Байран и последвалото бягство на майсирците през Кайт. Пътят им е осеян с трупове и плячка и едва малцина ще успеят да се доберат до домовете си.

— Точно както стана с нас в Майсир — отвърнах с горчивина.

Той ме погледна навъсено, помълча за миг и продължи:

— Какво ще заварят онези, които се върнат в Майсир? Няма крал, няма двор и управител, само безумие, хаос и безчет презрени селски господарчета, драпащи за власт. Хаос! Анархия! Щом нуманцийците не могат да се справят с анархията, още по-малко биха могли майсирците.

— Сега е нашият шанс — продължи той. — Сега е моментът, в който трябва да загърбим различията си и да обединим отново Нуманция. С теб и мен, отново заедно, смяташ ли, че онези идиоти Барту и Скопас, и тяхното генералче Трерис ще издържат дълго? Трябва да върнем мира в Нуманция и гражданите ни отново да бъдат щастливи и доволни, както преди.

— А след това трябва да влезем в Майсир и да наложим ред. Да донесем стабилност, от която онези селяци имат нужда. Дамастес, предлагам ти кралство! — възкликна той. — Искам ти да управляваш Майсир и твоето родословие да влезе в историята като първите истински крале на тази варварска страна, от сега и вовеки веков. Познавам те и знам, че ти си единственият, който може да донесе на майсирците мир и единство.

— Струва ми се, че нещо забравяш — отвърнах. — Бяхме победени не от крал Байран, а от по-могъщи сили. Крал Байран може да е мъртъв, но крал Зима и крал Селяк все още владеят онази страна.

— Ха! Тогава бяхме неопитни и наивни. Но вече сме взели мярката на своя враг, а щом един проблем е преоценен, може да се реши. Хайде остави дреболиите, Дамастес! Помисли какво ти предлагам! Безсмъртие! Най-голямата власт! Помисли какво предлагам на Нуманция!

За миг бях потресен. Представих си хилядите и хиляди левги, които можеше да са мои. Можеше да властвам по свой избор, както реша, да управлявам сурово и все пак да ме смятат за крал, по-добър от всеки, когото са имали майсирците. Мое кралство, под…

— И ще бъда подчинен на тебе, разбира се.

Тенедос килна глава.

— Формално — да. Майсир и Нуманция трябва да са заедно, защото има други кралства, кралства отвъд познатите ни граници. Магията ми ги е проучила. Страни по-могъщи и по-зли от всичко, което един нуманциец може да си представи. Да, ще бъдеш мой васал, но само формално, само в най-важните области. Всъщност ще си управляваш сам. Едва ли ще си губя времето да ти държа сметка за всичко.

— Както не си губи времето, докато бях в Кальо — припомних му.

— Беше грешка — отвърна той с неохота. — Бях вбесен и не мислех. Но се промених. Поучих се от грешките си.

— Хайде, Дамастес — продължи той. — Огледай се. Заслужава ли си да се бием заради тази пустош? Защо да не можем да се обединим, да обединим Нуманция и да сложим край на това безсмислено клане? Нещата между нас не могат да се върнат до онова, което бяха, до най-хубавите мигове. Но могат да са по-добри, по-славни.

— Не ми вярваш… поне засега — той въздъхна. — Но влезеш ли в Джарра, седнеш ли на своя трон, ще разбереш, че да не ми вярваш е било грешка. Освен това, след като между нас ще има хиляди и хиляди левги, какво общо ще има тук доверието или недоверието? Едва ли ще изпратя армии през свебите заради някое дребно разногласие, а не мога да си представя нещо по-лошо от това. Спомни си колко години управлявахме… да, казвам „управлявахме“, защото ти помагаше в съставянето на политиката ми, в планирането на действията ми повече от всеки друг. Защо не приемеш това последно признание, тази върховна чест от мен?

Усещах как волята му, може би магията му, бие в душата и разума ми. Понечих да отвърна нещо, спрях и помислих; погледът му ме изгаряше. Много внимателно подбрах думите си и тъкмо да заговоря, когато устните му изведнъж се свиха и в очите му блесна ярост.

— Ха! Значи си се отвърнал от мен. Отвърна се от своя законен император! Тъй да бъде.

— Дамастес а̀ Симабю, правил си много грешки в живота си — възкликна той гневно. — Но тази е най-голямата, защото обрече и себе си, и онези глупци, които водиш. Значи няма да приемеш ръката ми? Няма да приемеш мира, който предлагам? Тогава нека бъде война. Тотална война, докато някой от нас двамата не се върне на Колелото. Обещавам ти: не аз ще бъда този, когото Сайонджи ще поеме в сетната си прегръдка!

Обърна рязко коня си, пришпори го в галоп и се понесе с тътен към армията си.

Върнах се при чакащите Синаит и Кимея.

— Чухте ли?

— Аз — не — отвърна Синаит. — Реших, че двамата с бившия император може да искате да си поговорите насаме.

— Аз не проявих такава деликатност — заяви Кимея. — Слушах много внимателно и освен ако не ми забраниш, Дамастес, ще кажа на Синаит какво се случи.

— Имаш разрешението ми. И желая това, което се каза, да бъде повторено пред твоите товиети и армията.

— Добре. Надявах се да го кажеш, защото отказът ти да вземеш корона ще ни даде повече сила.

Синаит ме погледна смаяно.

— Не беше точно така. От Тенедос по-скоро ще получа педя стомана в ребрата, отколкото златен обръч на темето. Но хайде. Чака ни битка. До гуша ми дойде от тоя чародей и приказките му.